ГЛАВА II ЗАВРЪЩАНЕТО У ДОМА

Влакът тракаше приспивно, но сънят бягяше от очите ми, мисълта беше буд-на и се блъскаше в решетката на проклетите въпроси, които “свободата” по-стави пред мен. Някои от разсъжденията и възраженията на вуйчо “Полоний” сигурно си имаха своите основания. Бяха изминали цяли 18 години откакто БКП бе назначена на власт. На нейното царство оставаха още цяли 27 години 2 месеца и 2 дни, но тогава никой не можеше да предвиди какво ще се случи в едно толкова отдалечено бъдеще и още по-малко по какъв начин, при какви обстоятелства и с помощта на какви сили щеше да се извърши неговата под-мяна. Аз продължавах да вярвам, че развръзката е близка и че тя ще дойде чрез една… всеобхватна революция, подобна на Унгарската от 1956 г. Но съзнавах, че при моя “прощъпалник” вън от затвора щеше да ми се налага да стъпвам внимателно в моралното минно поле, създадено от диктатурата и не-йните копои през изтеклите десет години.

Неусетно тренът спря на гара Благоевград и точно в 17 часа на 9.9.1962 г. слязох на перона, където ме очакваше “делегация” от тате, брат ми и Ганди – мъжът на по-голямата ми братовчедка Олга. След прегръдките потеглихме пе-ша по обратния път, по който ме бяха конвоирали джандарите, завързан с въжета. Тате ми каза, че “роднинският съвет” решил след пенсионирането му да напуснат “IV-ти революционен окръг” и да се приберат в родната ни Горна Джумая, където по-малкия му син Огнян беше започнал работа като строите-лен инжинер. Макар и пенсионер, докторът беше назначен в местния Туб-диспансер и с флуорографа обикаляше окръга, за да прави профилактични прегледи. Вярваха, че тук ще избегнат преследванията на копоите и доносите на “нещатните им сътрудници”, без да си дават сметка, че “досиетата” ни следваха навсякъде, чак до гроба, а в някои случаи и в… отвъдното. С мама се бяха измъчили от непрекъснатите опасности, които висяха над главата ми и от всевъзможните мизерии, които властта им устройваше. Сега се надяваха всичко това да свърши, да се успокоят и да укрепят разклатеното си здраве, а аз с тяхна помощ да стъпя на крака и да “си намеря място в живота”. Но аз бях настроен на съвсем различна вълна и пророкувах, че песента и на тези властващи шебеци скоро ще бъде изпята, на което тате отвърна:

- Силни са гадовете сине. Трябва да внимаваш, а и ние с майка ти нямаме си-ли да посрещнем още едно твое влизане в затворите…

Наистина трябваше да бъда внимателен с тях, за да не попарвам преждевре-менно надеждите им. И те имаха право на “отпуск”, поне докато се ориенти-рам в обстановката и намеря отговора на въпроса: “Что делать?”

В къщи последваха нови прегръдки с мама, която ме очакваше с нетърпение и чичо Кольовото семейство, с което нашите живееха под един покрив в род-ния ми дом. Нашите ме придружиха до стаята в която щяхме да спим с брат ми и мама ми съобщи, че в моя чест са поканили на вечеря и едно учителско семейство далечни роднини – Чемкови. Хората са добри, каза тя, но все пак бъди внимателен. А и Кольови не били за вярване. Изобщо да не си показвам рогата и да отговарям само когато ме питат. Имах чувство, че “свободните граждани на НРБ” са заболяли масово от параноя, но се въздържах да по-ставям гласно диагнози. В затвора нямахме такива проблеми.

Тате ми каза с известна тъга, че почти всички са се примирили с “историче-ската необходимост”, олицетворявана от номенклатурата. Нейното господст-во им изглеждаше, ако не вечно, дълготрайно поне колкото една геологическа епоха. Вместо да рита срещу ръжена или събаря стени с главите си, народе-цът предпочитал да си живурка под сянката на поредния партиен секретар с преклонена глава, разделен на две “дружески класи” и една “прослойка” – ин-телигенцията. Виждах, че и тате се е отчаял и вече не ме питаше: “Кога ще си отидт гадовете?” Мама ме осведоми, че след работа сядал до прозореца, псу-вал султана, че си дал царството и почти всеки минувач, заради овчедушието, приспособленството, а не редко и за “възторзите и ентусиазма” с които до-носничел за всяка неправилна мисъл или недай бог – бунтовен порив.

В кухнята, където ме арестуваха някога, около масата се бяха събрали вси-чки. Представиха ме на учителското семейство Чемкови и ми отредиха цен-тралното място на масата, където бях заграден от мама и тате. Чувствах се неловко под толкова погледи и отговарях едносрично. Тате каза, че се чудил как съм издържал и ме запита дали са ме били много? Отговорих:

- Нормално – и всички се засмяха на черния ми хумор. След завчерашното повръщане през прозореца на влака от изпитата в бюфета на гара Белене ракия, избягвах алкохола. Изядох само едно голямо кюфте от тия, на които ма-ма беше майстор. Свитият от затворническите дажби стомах се напълни и ми стана тежко.. Макар и между роднини, се чувствах като чужденец сред чужди. Дори да не бяха съветите на “Полоний” и предупрежденията на мама, едва ли тази вечер щях да си отворя повече устата. От неловкото мълчание, увиснало над масата, ни извадиха песните на братовчедките, на чичо Кольо и брат ми Огнян. Кой знае до кога щеше да продължи музикалната програма, ако мама не каза, че съм изморен и трябва да си лягам. Благодарих на всички и се качих на втория етаж. Дълго време се въртях в леглото. Вечерята не бе оставила някакви впечатления, ако изключим флиртуващите погледи на стоящата насреща ми с мъжа си учителка по руски език…

*

Следващите дни преминаха в разговори с нашите за преживяното и за плано-вете за бъдещето ми. Бях лаконичен и им казах, че първо искам да се ори-ентирам в живота, който ми предстоеше. Тате отвърна, че ми се полага един по-дълъг “платен отдих” за десетте години.

Казах на Керемидчиев от чие име го търся и той ми насрочи среща в следва-щия четвъртък в 14 часа следобед, но когато отидох в Съвета ми заявиха, че другаря председател на окръжния народен съвет го няма. “Нямаше го” и през следващия му приемен ден. Така не изпълних молбата на Ружкин, но можах да видя огромния портрет на Мао Цзе Дун, който “украсяваше” стената на партерния етаж на окръжния “народен” съвет. Благоевградските партийци, ка-то повечето наши номенклатурчици, бяха сталинисти. Това, те подчертаваха сега с подобни маоистки демонстрации и се надяваха с помощта на “китай-ските другари” да възвърнат славните времена на своята младост, когато се гордееха с вожда и учителя, чиято мумия бе заровена миналата година до стените на Кремъл от “предателя, ревизиониста и авантюриста Хрушчов…”

Тате ме заведе при един стар, частнопрактикуващ шивач, който от край вре-ме шиел костюмите на рода ни. След като ми взе мярка, на първата проба той ми рече:

- Очуди ме конструкцията ти, но разбрах, че тия мръсници са ти изяли задника, тяхната мама.

Продължих да натрупвам впечатления. Покрай актьорът Насо Воденичаров, който беше наемател на Никола Унчев и по когото въздишаха джумайските булки и моми, бях приет благосклонно от местните театрали, особено от жен-ската им част и най-вече сред почтените майки на невръстни дечица, които вместо да ги изпратят при мен, се държаха като разпасани магарици и пред-лагаха себе си. Понеже бях решил да не се женя, това като че ли ме устрой-ваше… През вечерите, когато не “прескачах някой плет”, се разхождах сам до късно по пътя, минаващ през възвишението на Баларбаши и се опитвах да разгадая плетеницата от новите ми впечатления. Веднаж ме спря един мили-ционерски старшина. Поради подозрителния ми вид, той прояви бдителност и поиска да се легитимирам. Показах му жълтата бележка от Белене (още не си бях извадил документ за самоличност). Джандаринът се успокои след като я прочете и ми я върна. Козирува и добави:

- Стори ми се ябанджия. Не съм те виждал тук, та рекох да те проверя. Нали знаеш – служба.

Моите роднини и приятелите им, сред които освен Чемкови, бяха още хирур-гът д-р Семов, приятелката му Йоана учетелка по немски и Борис Ингилизов за когото тя се ожени след известно време, в желанието си да ме въведат в нормалния живот, устроиха две екскурзии – до хижа “Яворов” и до Рилския монастир. Някои проявяваха интерес, може би от вежливост, към това, което ставаше зад стените на затворите, но не задържаха за дълго вниманието си върху моя разказ. Само женската част от компанията току повтаряше “Гор-кият”… Предпочитаха да си разказват вицове – обикновено битови и полови. Бяха, както споменах, инжинери, лекари, учители или чиновници. Ганди, мъжът на братовчедката работеше в Митрополията като секретар на Неврокопския владика Пимен. Там бяха и другите двама от триото на чернокапците – протосингела Синесий – хубавец от когото тайно се възхищаваха много от булките в Джумаята и дякон Григорий, който като че ли беше някакъв мелез между пръч и Рогатия. Ганди пожела да ме представи на “Негово Високопреосвещенство” Неврокопския митрополит, когото нашите също били мобилизирали да съдейства за преждевременното ми освобождение от затвора и сега тряб-вало да му благодаря.

Доста нови запознанства направих чрез по-малката ми братовчедка Цеца, чи-ито приятелки – Ката Марушева, Елка Бъчварова, Зизи и други - бяха като нея все стари моми с често сменящи се ездачи.

Вън от работата си, всички тия хора се опитваха да се измъкнат от клещите на диктатурата, но единствената революция, която им се бе удало да извършат в мое отсъствие беше… сексуалната. При това конспиративно с “организация”, която имаше за модел “мрежата”. Всеки имаше по няколко любовни гнезда и всяка – няколко любовника. Ако пожелаеха те можеха да използват подобна организация и за антидържавна дейност, ако да не беше страха, пълното отчаяние, разочарование и разложение до които ги беше довела отдалечилата се развръзка и цинизма и наглостта на “отговорните другари”, бръщолевещи за братство, равенство и… куманизъм. Тяхните полови отношения и сношения можеха да бъдат изобразени “графично” с нещо, наподобяващо мрежа на ко-кошарник с жена в центъра на всеки “ромб” и четирима мъже в крайщата на “кръста”, след това, по същия начин около всеки от мъжете имаше по четири жени и т.н., от което се образуваше безкрайната мрежа от ромбове. Освен тях, бяха възможни и всички други звездообразни и многоъгълни конфигура-ции и “дупки”. Само че за разлика от оная мрежа, която се опитвахме да създадем, но се късаше непрекъснато, вследствие предателствата, убивайки желанието у “плетачите” на смъртния саван на диктатурата да обмислят мето-дите за елиминиране на предателите и ръководещите ги копои, което парали-зираше волята на невлязлите или излязлите от затворите и лагерите да я за-кърпят и въстановят, сексуалната мрежа беше вечно възпроизвеждаща се. Винаги и навсякъде се явяваха желающи да заместят излязлите от строя, да “запушат” пробойните и да я направят функционираща, жива и безсмъртна…

Моите компатриоти и патриотки подслаждаха животеца си с взаимни изневя-ри, а властите гледаха през пръсти на тази им “дейност”, освен когато искаха да я използват за шантаж пред овенчаните с рога “другари и другарки в жи-вота” и да вербуват някои/някоя от тях. Сексуалната им разпуснатост беше своего рода отдушник на безмисленото живуркане и натрупалата се хормо-нална енергия. Особено активни бяха омъжените жени около 30-те, които се държаха като… 18-каратови девственици. Бяха изчезнали всякаква свенливост или Вертеровски терзания. Първият им жест не беше докосването на ръцете, а улавянето за мъжкия “пистолет”. Скоро започнх да се уригвам от половото преяждане, в леглото или на крак, но спирам до тук защото Джакомо Казанова е написал отдавна мемоарите си и всяка подобна белетристика ще бъде само епигонство…

*

Разбира се, би било пресилено, ако твърдя, че креватната гимнастика беше единствения спорт, който се практикуваше в средите на соц-еснафството. Ос-вен от късите разкази за затворите някои от компанията проявяваха интерес и към актуалните събития. Например за съветскокитайските отношения по ко-ито в затвора минавах за специалист. Обяснявах им, че в основата им можем да открием империалистическите противоречия между двата соц-мастодона, родени от държавния капитализъм. И им говорех за влиянието на един евен-туален конфликт между тях върху източноевропейските страни. Сочех им и по-миниатюрните исторически прецеденти с Тито и Енвер Ходжа, който имаха националистически и антиколониален характер и бяха характерни за изостаналите соц-страни. Разговаряхме и за фракционните борби, тон за които да-ваха вътрешнопартийните самоизяждания в КПСС. Пророкувах, че подобни схватки между борещите се за властта кланове могат да изведат на сцената и “низшите класи”, които да отведат събитията много по-далече и отвъд смени-те на генералните секретари и тяхните антуражи… Бях предрекъл и предстоя-щите поредни чистки във върхушката на БКП, което изостри особено тяхното внимание, когато през ноември 1962 г. от постовете си бяха отстранени ми-нистър-председателят Антон Югов (може би най-окървавения от вътрешните министри на диктаторския режим) и последните “съратници” на Вълко Черве-нков, останали по върховете на партийните “Хималаи”. Последното “пророчество” не беше толкова трудно, защото с известно закъснение тези чистки имитираха хрушчовия антисталинизъм с неговите филипики срещу мъртвеца при повторното му погребение. У нас те трябваше да премахнат всички пре-пятствия пред утвърждаването на “новия култ” на БКП в лицето на Живков. Тогава все още никой не допускаше, че това нищожество в сравнение с кое-то Червенков можеше да мине за интелектуалец, ще се окаже най-дълголет-ния владетел в III-то българско царство и първата република. Той дори надживя “социализЪма”. В разговорите си с тях, аз предричах и краха на системата, макар че начинът по който той щеше да настъпи беше обвит в неизвестност и им се струваше невероятен. На някои от тези дискусии, които имаха повече характер на монолози, присъстваше и мама. За да ме предпази от “зли уши”, тя често ме прекъсваше със “- Аман бе синко, стига с тая пуста политика, че ще опротивееш на хората?” Но аз упорствах, а новите ми познайници слушаха с видимо недоверие и плахост моите анализи и прогнози, и бързаха да върнат разговорите към живота в блатото.

Тоя живот и изпъстрящите го забавления ме задушаваше и аз предприемах чести пътувания до София, които оправдавах пред нашите с необходимостта да се посъветвам с вуйчо ми. А те предпочитаха това, защото не им се жи-вееше под непрекъснато напрежение – при всяко мое закъснение ги обхва-щаха тревоги и какви ли не мисли минаваха през главите им… В променилата състава си компания на Пенков се надявах да поема глътка въздух, но уви. И там безконечните обзори на “международното положение” и липсата на воля да се търси изход от него започваха да ми втръсват. От това състояние на “безтегловност” ме изваждаха събитията в различни части на света за които нямах достатъчно информация и бях склонен да ги разкрасявам със слухове и тълкувания, влагайки в тях дълго таени надежди. Такъв бе случаят с кубин-ската криза от края на октомври 1962 г., която се разрази по повод инстали-рането на съветски ракети с ядрени глави на “острова на свободата”, отстоящ на 90 мили от бреговете на САЩ. Двамата “голями” – Кенеди и Хрушчов – с помощта на медиите ескалираха напрежението до степен дори вуйчо ми да повярва, че сме на ръба на Третата световна. Аз си имах своя теория за конфликтите от планетарен мащаб и за условията при които те могат да ста-нат неизбежни. Те не бяха на лице, но напрегнатото очакване, което можеше да доведе до развръзка ме обхвана и мен. Само че и сега кризата не завърши с експлозията на мира, както и множеството предшествали я от началото на Студената война. Оставаха ни, като “премия”, само емоциите и разнообрази-ето, които тя внесе в монотонността на “свободния живот”.

Разговорите с Пенков понякога бяха по-съдържателни, но не се отличаваха съществено от обичайния тон. И той, като останалите, се стремеше да ме “но-рмализира”. Казах останалите, но трябва да се коригирам – копоите искаха да ме… “неутрализират”. Оглеждах се и се ослушвах да доловя присъствието им и ми беше чудно, че не го усетих веднага. Тогава още не знаех, че сред тия с които живеехме под един покрив в Благоевград, поне чичо ми Кольо Унчев беше известен на “органите”, като агент “Трендафилов”. Документите на ДС за това време са още под ключ в архива. Сигурно, с представянето на бе-лежката от Белене, местните копои бяха “сигнализирали йерархията” за пристигането ми, след което са получили нейната “Справка” и са чакали разпореждането й, за да “разработят” своите планове. Може би, по тяхно нареждане или по лична инициатива, ми се обадиха Тома Малечков – някогашният секретар на Ванче Михайлов и Георги Марикостинлията от когото изпитвах отвръщение и погнуса още в затвора.

Редките ми споделяния с тате, когато се връщаше от обиколките си с флуорографа, често се превръщаха в спорове. И той, като всеки баща, искаше да ни види “успяли в живота” и разкриваше мечтите си. След като брат ми бе избрал инжинерството, тате се надяваше поне аз да го последвам в професията, като си гарантирам чрез нея независимост и финансова обезпеченост. Отговарях му че в този свят независими могат да бъдат само тези, които не се интересуват от финикийските знаци и земната слава. И добавях, че всеки от нас е изпра-вен пред избора: Парите с властта или честта?, а той полунаистина, полунашега питаше, гледайки ме хитро: “- А не може ли всичките заедно?” Това беше в кръга на майтапа. У тате нямаше нищо меркантилно. Той желаеше само първородният му син “да оцелее” в един жесток век. Затова, когато му заговарях за свободата, равенството и братството между хората и народите, се опитваше да ме разубеди и спре, и забравяйки за собствената си младост, ми отвръщаше, че тези идеали са неосъществими, защото били несъвместими. Отговарях му, че “ще ги съвместим”, като въведем анархията – “майка на ре-да”. Питаше: “Как?”: - С въоръжаване на народа, равенство в доходите и пряко участие на всички при решаване на общите им проблеми. Тате упорстваше и следваше нов въпрос: “Кога?”

- Когато получим безусловната поддръжка на всички, които искат да бъдат свободни и са изгубили търпение да понасят издевателствата на бюрократите и джандарите над човека без власт. Когато се убедят, че могат да решават личните и общите си проблеми без посредничеството на всевъзможни власт-ници, началства, депутати, министри, паразити и капиталисти. Когато възму-щението им от социалната несправедливост се превърне в осъзнат бунт сре-щу “така създалото се общество” в което над 90 % от хората живеят под чертата на фиктивната “средна заплата”, като в свински боксове.

- А ти мислиш ли, че ще бъде по-справедливо, ако умствено и физически не-равни хора получават равни доходи?

- Докторе, ти можеш ли да твърдиш, че единият или двата процента, които са заграбили властта и богатствата, са по-умни, по-талантливи и по-морални от останалите? Не виждаш ли мръсната пяна и боклуците, които са изплували на повърхността? Освен това толкова ли е трудно да се разбере, че свободата е невъзможна без равенство и обратно. Няма нищо по-деморализиращо от “мирното съвместно съществуване” на умиращия в глад и невежество роб с тлъстия робовладелски надзирател и тънещия в охолство и разкош тяхен гос-подар. Равенството за нас не е фикс-идея. Ние го искаме, за да може и най-изостаналият да получи условия в които да развие своя капацитет, своята ли-чност. За да станат хората по-свободни, по-морални и по-човечни.

Тате клатеше недоверчиво глава, казваше, че добрите ни намерения могат да ни отведат в още по-дълбоки кръгове на ада от тези в които живеем и сякаш, за да ме уязви, заключаваше:

- Ами, че щом вие сте това, което казваш, не е ли по-добре да си останат тия сегашните…

Питах го така ли е мислил, когато е носил черното знаме в манифестациите против войната или когато отказа да се възползва от офертите на “народния генерал” Терпешев, който искаше да го приобщи към новия “елит” или както му казваха – “авангарда на пролетариата”. Тате мълчеше тъжно или ми отго-варяше, че хората не заслужават да се жертвам за тях, а аз не зная какво е да страдам за децата си, попаднали между зъбчатите колела на безжалост-ната машина на властта. В такива точки нишката на нашите разговори се къ-саше и всеки оставаше с несподелените си мисли.

Един ден тате доведе най-неочаквано за мен у дома стария приятел от тюр-мата и най-младия от водачите на българската социалдемокрация “след деве-ти” - д-р Петър Дертлиев. Срещали се почти редовно за “обмяна на опит” – и той работел с флуорограф в Софийския вилает. Радостта ми от срещата ни бе-ше помрачена от разказа му за избраната линия на поведение. В своя туб-диспансер той се маскирал като трайчокостовист, защото “това било по-при-емливо за колегите”… Нямало как, не искал да тревожи още жена си, която му родила второ дете – също момиченце. Разказа ми за своя любимец сред младите социалдемократи Мишо Петков, който записал френска филология в Софийския университет. В негово лице той виждал своя заместник. Запитах го не е ли рано (по това време Дертлията беше на 46 години) да мисли за за-вещанието си или смята толкова дълговечно игото. Като чу тая забравена Вазова дума, Доктора се усмихна тъжно и добави: “Всичко е в божиите ръ-це.” Май от веселия, жизнерадостен атеист и заклет кауцкианец не беше ос-танало много нещо. А бяха минали само шест години от излизането му от за-твора. Не се бяхме виждали от 1955 г. и аз поисках да споделя очакванията си за развоя на събитията, но той побърза да охлади ентусиазма ми. Направи ми неприятно впечатление нежеланието му да води “политически” разговори, които сменяше с професионални и битови. Отдадох го на превърналата се в навик предпазливост, но когато се срещнахме по-късно в София, разбрах, че е започнал да “поумнява”. Видяхме се още няколко пъти, включително и в тях, но и това спря, когато ми каза, че жена му – Петя не гледала с добро око на дружбата му с такива като мен, която можела да го върне пак “там де птичките не пеят и любов не цари”. Постепено тя го отчужди от всички, до степен да избягва и скритите от нея контакти. Така престанахме да се виж-даме, докато си бях в България, а май и нямаше какво повече да си кажем. Изгубихме всякаква връзка. От Мишо Петков научих, че се е затворил напъл-но в кръга на “семейното щастие” и строежа на вилата си. Чак след четвърт век, когато му телефонирах от Париж послучай въстановяването на БРСДП(о) на 26 ноември 1989 г. разбрах, че той дори не е знаел за бягството ми, ма-кар да бяха изминали повече от 16 години. Но за това и за още много други неща ще стане дума в по-късните ми спомени.

*

От всичко срещнато и чуто се чувствах “като куче в каруца”. Наблюденията, рзмишленията и колебанията ми се редуваха с участие в живота на Джумайското еснафство с неговите дребни радости, забавления и шмекерии. В месеците след излизането от затвора се убедих, че така наречената интелигенция се е приспособила и в по-голяма или по-малка степен, поставила в услуга на режима. Вечерите минаваха в компании, които пиеха и пееха, но не “като през сълзи”, а за забавление и аз трябваше да ставам съпричастен на нрав-ствения кретенизъм, който бе взел връх. Всякакви думи за пробуждане се посрещаха като бълнуване на луд, лош тон или… провокация. Такива бяха “сво-бодните хора” с които ме запознаха брат ми, братовчедките и Ганди: учители, инжинери, артисти, лекари, сестри и… стари моми. Сред тях може би липсва-ха доносници, но нямаше и нищо друго. Нищо не можеше да ги отклони от инерцията и да ги изрита от хралупите им в които спяха дълбок летаргичен сън. Свикнали с пиянските вечери, взаимното поставяне на рога, цинизма, ви-цовете, те като че ли ги бяха заобичали, като отдушник и една най-низша фо-рма на “социален живот”. Беше ясно, че от тия хора не може да се очаква пробуждане и още по-малко действия. Този modus vivendi поетът Константин Павлов щеше да нарече сполучливо “Сладка агония”. Това беше сладката ми-ризма от разложението на “социализма”, което заразяваше двукраките и им харесваше, независимо от социалния ранг и образователен ценз. Отпускаш се по течението, което те отнася в блатото, където потъваш и ставаш “нов чо-век”. Само, че аз бях дейна натура, досегашният ми живот беше изковал дру-го “светоусещане” и аз не желаех да се примирявам с такава “перспектива”. Продължавах да търся брод, вглеждах се в хората с които ме срещаше слу-чая, разговарях свободно и бях в мир със съвестта и в хармония с идеала си.

Но това не ми беше достатъчно. Тая среда и нейният живот започваха да ме душат и в главата ми се въртеше мисълта да прехвърля границата, която от-стоеше само на някакви си 15 километра от родния ми град. Когато я спо-делих с мама, тя посрещна на нож идеята за бягството:

- Ако не мислиш за себе си, защото такава стъпка ще завърши с това да ти напълнят гъза със съчми, помисли за нас. Знаеш ли какво сме преживяли с баща ти? Чергарският живот, страданията и униженията ни и посто-янната заплаха, която висеше над главата на баща ти – можеха да го уволнят във всеки момент, да ни оставят без стотинка и да питаме в кой кенеф ходят гладните, а нищо не им пречеше и да го тикнат при теб. Всичко това ни раз-боля, направи ни развалини. Затова, че бяхме готови винаги да те защитава-ме, пресата върху нас не отслабваше. Искаха да те изоставим и забравим. Огнян го изключваха два пъти от университета и ако не бяха ходатайствата на вуйчо ти, дявол знае как щеше да завърши всичко. Нали знаеш колко лесно монтират процеси и как правят от мухата слон. Или си мислиш, че само ти си страдал. Стига вече с твоите донкихотщини, до гуша ни дойдоха.

Не възразявах, слушах я да излива наболялата си душа и си мислех, че нямам повече право да оставям да ме арестуват… Преди да взема окончателно ре-шение трябваше да се видя и разговорям с тези, които си бяха излязли от тюрмата, а се говореше усилено, че до края на годината щяли да си дойдат всички….

*

Всичко това контрастираше напълно с плановете, които бях “изнесал” от за-твора. Единият беше “максимален” - с придобития опит и десетгодишните тъ-рсения, размишления и обмян на идеи с чужди и свои – да започнем отново създаването на революционна организация, защитена от предателства и “про-бойни”. Само, че от обиколките, които предприех още през първите месеци и от срещите и раговорите, които имах най-вече с наши приятели, заключих, че това ми намерение е нереалистично или най-малкото нереализуемо с малци-ната излязли преди мен от затворите и с тези от концлагерите с които ме за-познаха навън. Тяхното мнение беше, че в обстановката у нас и в света и се-гашното състояние на духовете, тоест към 1962-1963 година, не е възможно да се направи нищо друго освен да поддържаме “неформални контакти” за обмян на идеи, книги, информации, анализи и оказване на взаимопомощ, ко-гато това се налагаше.

Вторият план беше резервен, алтернативен, “план минимум” - калемджийски, в случай че първия се окажеше неприложим. Исках да реализирам старата си затворническа мечта за една системна критика на теорията и практиката на марксизма във всичките му варианти. Познавах добре неговата библейска или диалектическа същност. С известно стесняване на хоризонта и подходящ подбор на догмите, от “класическия” се бяха получили “авантюристичния марксизъм” на кауцкианците, чийто ученик беше и Ленин до началото на Първата световна война и “проституирания” ревизионизъм на Бернщайн - такива епитети си лепяха тия “сиамски близнаци”. По-късно, за многотомното наследство на 18-каратовия революционер Ленин, с което също се бях фамиализирал, бяха повели борба на живот и смърт троцкизмът или “непроституирания марксизъм” и сталинизма с неговите епигони, появили се на сцената след смърт-та на “корифея на всички науки”. Тяхното “учение” беше в основата на “реалния социализъм”, който изстрадваха над един милиард човешки същества. За такъв критичен преглед на политическата, икономическа и социална теория и практика на марксизма в неговия ленинско-сталински вариант, бях натрупал достатъчно познания, документи, цитати, факти и данни още в тюрмата, както и различни анализи на настоящето и прогнози за бъдещето. Тази работа ми изглеждаше по-близо до интересите и нуждите, ако не на “обикновените”, то поне на по-будните хора. Само че тюрмаджийските цербери ми бяха извзели десетките тетрадки в които бях класирал по теми ключовите проблеми, цитати, мисли или недомислия на “класиците”, снабдени с моите коментари, бележки и хрумвания, поради което за решението на задачата щяха да ми бъдат необходими “Събраните съчинения” на триото “класици”, книжнината, която все още можеше да се “изкопае” от някои мазета и частни библиотеки, останали незасегнати от аутодафетата на сталинската инквизиция и… няколко години финансова обезпеченост.

Когато споделих с мама тези си намерения тя възрази категорично:

- За тази цел трябва да си намериш един Енгелс, който да те храни докато надминеш юнака… що бозал 25 години. Нашият Енгелс е премяцал и пряко сили би могъл да работи още 5-6 години, но само за издръжката ти в уни-верситета… За да се дипломираш и придобиеш някаква солидна професия и си стъпиш на краката, пък после прави каквото знаеш. Ти си здрав-прав и не те ли е срам? Крайно време е да си вземеш хляба сам в ръцете.

И аз се засрамих. (По това време мама четеше многотомната хагиография на Галина Серебрякова за Маркс, която й бе повлияла с фалшифицираните, еснафските и канонизираните от маркс-ленин-сталинисткия Синедрион, смърдящи оценки за Бакунин.) Тя беше права в едно – повече не можех и нямах право да искам от тате средства за една работа, чиято опасност той съзнаваше, без да бъде убеден в нейната полезност или по-скоро ефикасност. Тази “патова ситуация” беше една от причините да приема на следващата година следване-то в университета, избирайки математиката. Бях решил да вървя към същата цел по обходни пътища, търсейки в математиката още един инструмент за постигането й. Какво стана с този ми план ще се види по-нататък, но още тук мога да кажа, че никому не останах задължен (освен на родителите си на които за съжаление не можах да се отплатя), никого не ограбих, не станах рен-тиер и в ничия торба със зоб не заврях главата си.

Към казаното от мама, вуйчо Тошо добавяше:

- Копоите няма да те оставят на спокойствие, няма да имаш и свободата от която са се ползвали нашите класици. Ще те обявят за паразит и най-вероятно всичко ще завърши с връщането ти там откъдето се завърна. Ние нарушихме завинаги тишината на кабинетите и сме затворили вратите на библиотеките за всички, които биха поискали да ни пречат. Нямаш ги около теб и мислещите хора, каквито са се срещали сред емигрантите от миналия век и началото на тоя, с тяхните дискусии и дуели, освен ако… - Тодор Пенков не се доизказа, но аз разбрах мисълта му:

- Тодоре, така както я нарисува, май не ми остава нищо друго, освен да потърся убежище - и вместо да произнеса емиграцията, казах – в лудницата…

- Аз ти говоря сериозно. Единствената възможност е да съчетаеш работата за прехраната си с теоретизиранията през свободното време. Скоро ще се пенсионирам и тогава и аз ще помагам.

Гледах го изпитателно и с подозрение и се питах дали не иска да ме подхлъзне с надеждата, че “битието” ще се окаже по-силно от “съзнанието” и когато постепенно ме налегнат житейските грижи, няма да имам друг избор, освен да стана “глава на семейство, добър и правилно мислящ гражданин”.