Книга 1 Е. Блаватска пред завесата „Джоан, изнесете нашите развяващи се

Доктрината на Месмер била по същество ново изложение на Учението на Парацелз, Ван Хелмонт, Сантанели и шотландеца Максуел; Месмер дори може да бъде обвинен в това, че преписал текстове от трудовете на Бертран и ги представил като свои собствени принципи. Професор Стюарт¹⁷⁹ разглежда нашата Вселена като съставена от атоми (с нещо като посред­ник между тях), свързани подобно механизмите на машина и подчиняващи се на енергийните закони, привеждащи в дейст­вие тази своеобразна машина. Професор Юманс нарича това „съвременна доктрина", но сред двадесет и седемте положения, изложени от Месмер през 1775 г. (т.е. сто години по_:рано) в неговото „Писмо до чуждестранните лекари", ние намираме следното:

1. Съществува взаимно влияние между небесните тела, земята и живите същества.

2. Съществува някакъв флуид, който е разпространен нав­сякъде и изпълва всичко дотолкова, че не допуска никъде вакуум; толкова фин, че няма с какво да бъде сравнен - флуид, който по своята природа е способен да бъде посредник (при предаване) на влиянията.

Оттук следва, че тази теория по същество въобще не е съвременна. Професор Балфур Стюарт казва: „Ние можем да разглеждаме вселената като огромна физическа машина."

А според Месмер:

3. Това взаимодействие е подчинено на механични закони, неизвестни до настоящето време.

Професор Мейер отново потвърждава доктрината на Джил-бърт, че Земята е огромен магнит и че тайнствените изменения в интензивността на земното магнитно поле изглежда се намират в зависимост от еманациите на Слънцето, тъй като се изменят в съответствие с денонощното и годишното въртене на това светило и пулсират в пълен синхрон с огромните огнени вълни, които периодично се издигат над слънчевата повърхност. Той говори за „постоянните колебания, за приливите и отливите", насочващи влиянието на Земята.

А Месмер от своя страна казва:

4. От това (взаимно) действие произлизат поредни следст­вия, които могат да бъдат разглеждани като прилив и отлив.

5. Благодарение именно на това действие (което е най-уни­версално) възникват връзки на взаимодействие между небесни­те тела, земята и съставните й части.

И още две положения, които ще бъдат интересни за нашите съвременни учени:

Сред значителните трудове, които се появиха в периода 1798-1824 г., когато Френската академия на науките назначи втора комисия по изследване на месмеризма, написаното от барон д'Енин дьо Кавилер (генерал-лейтенант, шевалие на Сент-Луис, член на Академията на науките и кореспондент на много научни общества на Европа) може да принесе голяма полза на читателя. През 1820 г. правителството на Прусия поръчало на Берлинската академия да обяви премия от триста златни дуката за най-доброто изследване в областта на месмеризма. Кралското научно общество на Париж, под председателството на негово кралско височество Авкулемския херцог, предложило златен медал за същата цел. Перът на Франция маркиз дьо ла Плейс, един от членовете на Академията на науките и почетен член на научните общества на всички основни европейски държави, написал труд, в който този изтък­нат учен казва: „От всички инструменти, които можем да използваме, за да опознаем тайните сили на природата, най-чувствителни са нервите, особено след като специално въздействие усили тяхната чувствителност. Необикновените феномени, предизвиквани вследствие на изключител­ната нервна чувствителност на отделни индивиди, са породили различни съждения относно съществуването на нова сила, която била наречена животински магнетизъм... Ние все още сме толкова далече от познаването на всички природни сили и различните им проявления, че едва ли ще бъде в духа на философията да се отричат тези феномени само защото те са необясними при сегашното равнище на научните знания. Наше задължение е просто да ги изучаваме с още по-голямо внимание - щом ни е трудно дори да допуснем тяхното съществуване."

В експериментите на Месмер били внесени големи подобрения от маркиз дьо Писепор, който се справял без всякакви апарати и извършвал забележителни изцеления сред обитателите на своето имение в Бюсанси. След публикуването на техните резултати много други образовани хора експериментирали с подобен успех и през 1825 г. М. Фойсак предложил на Медицинската академия да организира ново изследване. Бил учреден специален комитет, съставен от Аделон, Парисей, Марк, Бурдин-старши (с Хасън в качеството на докладчик), който дал препоръки това пред­ложение да бъде прието. Тези учени направили мъжественото призна­ние, че „в науката нито едно решение не е абсолютно и неподлежащо на корекция". Те ни дават възможност също така да оценим изводите на комисията на Франклин от 1784 г., посочвайки, че „експериментите, върху които тези изводи били основани, се провеждали (както се оказва) без едновременното присъствие на всички членове на комисията, както и в светлината на предвзети мнения, което в съответствие с принципите на феномените, които те били призвани да изследват, трябвало да ги доведе до пълен неуспех".

Това, което те казват за магнетизма, като за тайно средство за лечение, е било посочвано вече много пъти от най-уважаваните автори по повод на съвременния спиритизъм, а именно:

„Задължение на Академията е да изучава тези явления, да ги подлага на изпитания и накрая - да забрани тяхното използване от хора, които нямат никакво отношение към науката и които злоупотребяват с тези възможности, превръщайки ги в средство за лични облаги и спекулации."

Този доклад предизвикал продължителни спорове и през май 1826 г. Академията назначила комисия, в която влезли следните знаменити личности: Льору, Марк, Дабли, Маженди, Гверсант и Тилай. Те незабавно пристъпили към работа, която продължила почти пет години, съобщавайки на Академията за резултатите от своите наблюдения чрез Хасън. Техният доклад включва отчет за феномените, класифицирани по тридесет и четири параграфа, но доколкото този труд не бил посветен единствено на магнетиз­ма, налага ни се да се задоволим с няколко извадки от него. Изследователите посочват, че за предизвикването на магнетични феномени не е нужно непременно да съществува контакт чрез ръцете, поглаждания или пасове - в някои случаи е бил достатъ­чен един съсредоточен (втренчен) поглед, който действал дори когато магнетизираният не знаел за него. „Достоверните, добре засвидетелствани терапевтични феномени" зависели от магне­тизма и не могли да бъдат възпроизведени без него. Състоянието на сомнамбулизъм „съществува и предизвиква появата на нови способности, които са получили названието ясновидство, инту­иция и вътрешно предвиждане".

Магнетичният СЪН бил предизвикван при обстоятелства, при които магнетизираният не е знаел с какви средства ще му бъде въздействано. А магнетизаторът, щом като веднъж подчини во­лята на магнетизирания, може напълно да го потопи в сомнам­булизъм, както и да го извежда от това състояние без негово знание и даже без да го вижда, т.е. на разстояние и през затворени врати. Външните сетива на магнетизирания изглеждат напълно парализирани; приведен е в действие само ефирният двойник. „По-голямата част от времето те (спящите магнетичен сън) остават невъзприемчиви към неочаквани звуци, предизвиквани близо до ушите им, например към силен удар по меден съд, към падане на тежки предмети и т.н... Те могат да бъдат заставени да вдишват изпаренията на солна киселина или амоняк, от което У тях не възникват никакви неприятни усещания и даже не се появяват никакви подозрения..." Членовете на комитета можели да гъделичкат „краката, ноздрите и клепачите им с птичи пера, да щипят кожата им до образуване на синини, да забиват гвоздеи под ноктите им, вкарвайки ги на значителна дълбочина без да им причинят ни най-малка вреда и без каквито и да е признаци, че те чувстват всичко това. Действително, ние видяхме един човек, който оставаше нечувствителен по време на една от най-болез­нените хирургически операции; неговото лице, както и пулсът и дишането му не проявяваха при това никакви признаци за болезнени усещания."

Всичко това се отнася до външните сетива. Нека сега чуем какво ще ни кажат изследователите за вътрешните сетива, които по справедливост могат да бъдат разглеждани като доказателство за разликата между човека и овена. „Докато магнетизираните се намираха в състояние на сомнамбулизъм - казват членовете на комитета, - наблюдаваните лица запазваха властта над своите способности, присъщи им по време на бодърстване. Тяхната памет дори изглеждаше по-точна и значително се усилваше... Ние видяхме двама сомнамбули, които със затворени очи различаваха поставените пред тях предмети; без да ги докосват те назоваваха цвета и вида на игралните карти; прочитаха думи, написани във въздуха (без перо или друг инструмент), а също така познаваха случайно посочени редове от книга. Това те правеха даже тогава, когато техните клепачи бяха старателно затиснати с пръсти." „Ние се срещнахме с двама сомнамбули, които притежаваха способността да предвиждат повече или по-малко сложни процеси в организма. Единият от тях предсказваше няколко дена (и даже месеца) по-рано деня, часа и минутата, когато трябва да настъпи епилептичен припадък и кога той трябва да завърши; а другият предсказваше времето за излекуване. Тези предсказания се изпълниха със забележителна точност."

Комисията била на мнение, че е „събрала и съобщила факти, Достатъчно убедителни, за да подтикнат Академията да поощри изследванията по магнетизма като твърде интересен отрасъл на психологията и естествознанието". В заключение Комитетът посочил, че „констатираните факти са толкова необичайни и Удивителни", че е трудно да се допусне, че Академията ще признае тяхната реалност, но изследователите тържествено зая­вяват, че в течение на цялото изследване са се ръководели от възвишени мотиви - „от любов към науката и чувство на необходимост да оправдаят надеждите, които Академията е въз­ложила на техните търсения".

Тези опасения напълно били оправдани от поведението поне на един от членовете на комитета, който не присъствал при опитите и (както отбелязва мистър Хасън) „не сметнал за нужно да подпише отчета". Това бил физиологьт Маженди, който (независимо от факта, отбелязан в официалния отчет, че „не е присъствал на опитите") не се поколебал да посвети в своя известен труд „Физиологията на човека" четири страници на темата на месмеризма, в които, обобщавайки месмеричните феномени, той се въздържа от безусловното им потвърждаване, както би съответствало на ерудицията и научните достижения на неговите колеги от комитета: „Самоуважението и достойнството на професията изискват предпазливо отношение към тези въпроси". Той (добре осведоменият лекар) знаел колко лесно тайнственото се превръща в шарлатанство. В неговия текст обаче няма нито една дума, която да подскаже на читателя, че Маженди е бил назначен от Академията като член на комисията от 1826 г.; че той не е присъствал на нейните заседания и по този начин не е узнал истината за месмеричните феномени и сега привежда своите разсъждения „екс парли". „Самоуважението и достойнството на профе­сията всъщност задължават да се запази мълчание."

Тридесет и осем години по-късно един английски химик и физик, чиято репутация била дори по-висока от тази на Маженди, се унижил до същото нечестно поведение. Когато му се представила възможността да изследва спиритичните феномени и да съдейства за изземането на тази тематика от ръцете на невежи или нечестни изследователи, профе­сор Джон Тиндал пренебрегнал научния си дълг; което не му попречило впоследствие, в неговите „Фрагменти на науката", той да си позволи редица неджентълменски изрази, които ние приведохме по-рано.

Всъщност ние не сме съвсем точни - той направил опит и това било достатъчно. В своите „Фрагменти" той ни разказва как веднъж се вмъкнал под масата, за да види по какъв начин се предизвикват спиритичните почуквания и изпълзял оттам пълен с такова отчаяние за човечеството, което той никога по-рано не бил изпитвал! Израел Путнем, пълзящ на ръце и колене, за да убие вълчицата в нейното леговище, може частично да ни послужи като пример, сравнявайки с който, ние можем да оценим храбростта на химика, който шарил в мрака, търсейки измамата; но Путнем убил своята вълчица, докато Тиндал бил изяден от неговата! Изглежда на щита му е трябвало да бъде изписан следният девиз: „Sub mensa desperatio!"

Говорейки за доклада на комитета от 1824 г. доктор Алфонс Тест, изтъкнат учен от това време, казва, че той (докладът) произвел голямо впечатление на Академията, но успял да убеди малко хора: „Никой не поставял под съмнение правдивостта на членовете на комисията, тяхната честност, добросъвестност и големите им познания, които били безспор­ни, но започнали да ги подозират, че са станали жертва на лъжа. Работата е в това, че съществуват някои неприятни истини, които компрометират вярващите в тях, и особено онези, които са толкова откровени, че публично си признават това." Доколко това е правдиво, можем да съдим по историческите записи от най-древни времена до наши дни. Когато професор Робърт Хейър обявил предварителните резултати от изследванията си по спиритизъм, на него (макар той да бил един от най-изтъкнатите химици и физици в света) започнали да гледат като на жертва на заблуда. Когато той доказал, че не е бил излъган, го обвинили в слабоумие. Харвардските професори го ругаели за „безумната му привързаност към тази гигантска заблуда". Когато този професор започ­нал своите изследвания през 1853 г., той „чувствал, че дългът по отношение на неговите ближни изисква цялото влияние, което той притежавал, да бъде използвано за спирането на прилива от нарастващо безумие, което, въпреки разума и науката, се устремило към това грубо заблуждение, което се наричало спиритуализъм (спиритизъм)". Въпреки че според неговото собствено заявление „той изцяло подкрепял теорията на Фарадей за въртенето на масите", Хейър отначало направил внима­телни изследвания и едва след това изразил виждането си за истината. И именно за това бил възнаграден от страна на своите пожизнени колеги. Нека за това да говорят неговите собствени думи. В реч, произнесена в Ню Йорк през септември 1854 г., той казва, че „се е занимавал с научни изследвания повече от половин век и никога неговата акуратност и точност не е била поставяна под съмнение, докато той не станал спиритуалист; през целия му живот никой не си позволявал намеци за неговото здравомислие, докато харвардските професори не излезли с осъждания срещу това, че той е знаел каква е истината, а те самите не знаели, че се заблуждават".

Колко тъжен патос е изразен в тези пестеливи думи! Седемдесетго­дишният човек, учен с полувековен стаж - напуснат от всички за това, че казал истината! Това напомня за А. Р. Уолъс,. които бил смятан за един от най-блестящите британски учени - след като обявил, че вярва в спиритизма и месмеризма, за него започнали да говорят с тон на съжаление. Професор Николай Вагнер от Петербург, чиято слава като зоолог е твърде голяма, сега (на свой ред) се разплаща за своето изключително безпристрастие с това, че е подложен на оскърбително отношение от страна на руските учени.

Има учени и лъжеучени: и ако окултните науки, по примера на спиритизма, търпят преследване от недоброжелателството на един тип учени, те все пак намират своите защитници във всички времена сред хората, чиито имена са гордост за самата наука. На първия ред сред тях стои Исак Нютон, един „факел на науката", който напълно вярвал в магнетизма във вида, в който го препо­давали Парацелз, Ван Хелмонт и въобще всички философи на огъня. Никой не се осмелил да отрича, че неговото учение за вселенското пространство и всемирното притегляне е чиста тео­рия за магнетизма. Ако неговите собствени думи изобщо нещо означават, тогава те означават, че всички свои размишления той е основавал на „световната душа", великата вселенска магнетична сила, която наричал „дивин сенсориум".¹⁸⁰ „Тук - казва той -става дума за много фин дух, който прониква навсякъде, даже в най-твърдите тела, и който е скрит в тяхното вещество. Посред­ством силата и активността на този дух телата се притеглят едно друго и се свързват, когато влизат в контакт. Благодарение на него електрическите тела действат на големи разстояния също така, както и наблизо, привличайки и отблъсквайки се; благода­рение на този дух светлината се лее, пречупва, отразява и нагрява телата. Всички сетива се активизират от този дух и благодарение на него животните могат да движат своите крайници. Това обаче все още не може да бъде изразено с кратка формула, тъй като ние нямаме достатъчно опит, за да открием напълно законите, по които този вселенски дух действа."

Съществуват два типа магнетизиране: първият е чисто живо­тински, вторият - трансцендентен, зависещ от волята и познани­ето на месмеризатора, както и от степента на духовност на субекта и неговата способност да възприема въздействието на астралната светлина. Сега почти с увереност може да се твърди, че ясновидството в много по-голяма степен зависи от първия, отколкото от втория тип. На силата на адепта (такъв като Дьо Поте) се налага да се подчини и най-позитивният субект. Ако погледът на месмеризатора или мага е умело насочен, светлината на истината ще се разкрие пред нас, така че ние бихме могли да узнаем нейните най-съкровени тайни, защото тя е книга, която е винаги затворена за тези, „които гледат, но не виждат", но в същото време е винаги отворена за онзи, който иска да я види открита. Тя съхранява изцяло всички наслоения на това, което е било, което е или което някога ще бъде. И най-малките постъпки на нашия живот са отпечатани върху астралната светлина и дори нашите мисли са фотографирани на нейните вечни скрижали. Тази книга, която ангелът в „Откровението на Йоан" държи отворена, е Книгата на Живота, по която „съдят умрелите по техните деяния." Накратко казано, това е ПАМЕТТА на БОГА"!

„Оракулите твърдят, че отпечатъците на мислите на хората и другите божествени видения се съхраняват в ефира... В него събитията без числа са изчислени" - е казано в древния фрагмент на „Халдейският оракул" на Зороастър.

По такъв начин древната и съвременната мъдрост, пророчес­твата и науката се допълват взаимно в потвърждаването на кабалистичната истина. На вечните скрижали на астралната светлина са отпечатани следите на всичките наши мисли, на всички извършвани от нас постъпки; и бъдещите събития -следствия на отдавна забравени причини, са вече начертани там във вид на ярки картини, достъпни за очите на ясновидците и пророците. Паметта, явяваща се неразрешима тайна за матери-алиста, загадка за психолога, сфинкс за науката, представлява за ученика на окултизма само дума за обозначаване на тази сила, която човек, без сам да съзнава, използва и споделя с много низши животни; прониквайки с вътрешното си зрение в астралната светлина, той може да види там изображението на миналите години, вместо да търси в нервните възли на мозъка „микросним-ки на живите и мъртвите, места, които ние някога сме посеща­вали, и събития, в които сме вземали участие" (Дрейпър). Всичко това е преминало в обширно хранилище, където историята на човешкия живот, както и всяка пулсация на видимия Космос, са запечатани и се съхраняват във вечността.

Този проблясък на паметта, който (както разказват) разкрива пред взора на потъващия човек всички отдавна забравени сцени от неговия смъртен живот, напомня на осветяването на местност­та от редуващи се мълнии пред очите на пътника - той просто е внезапно прозрение на борещата се душа. Това хранилище е като мълчалива картинна галерия, където цялата история е написана с вечни краски.

Съществува един добре известен факт (който може да бъде потвърден от личен опит от деветдесет процента от хората), че ние често имаме чувството, че вече сме виждали отделни сцени, пейзажи или разговори, които всъщност виждаме или чуваме за първи път, а понякога даже и страни, в които ние никога по-рано не сме били - всичко това е резултат от същия този феномен.

Нито един човек, колкото и да е груб и материалист, не може да избегне воденето на двойно съществуване: едното във видимата вселена, а другото - в невидимата. Жизненият принцип, който оживотворява физическия състав на човека, пребивава предимно в астралното тяло; докато по-животинските му съставки почиват, по-духовните части не познават ограничения и препятствия. Ние сме наясно, че много учени (и неучени) ще възразят против тази нова теория за разпределението на жизнения принцип. Те биха предпочели да остават в блажено неведение и биха продължили да твърдят, че никой не знае и не може да претендира за знание, откъде се появява и къде отново изчезва този тайнствен агент, вместо да обърнат поне за малко внимание на това, което те смятат за стари и празни теории. Някои биха могли да възразят, използвайки един от аргументите на богословите, че безсловес­ните твари не притежават безсмъртен дух и следователно нямат и астрален дух, тъй като богословите, подобно на миряните, са попаднали в заблуждението да мислят, че душа и дух е едно и също нещо. Когато изучаваме Платон и другите философи на древността, ние разбираме, че докато „неразумната душа" (под която Платон разбира нашето астрално тяло, или по-ефирно*то копие на самите нас) може само повече или по-малко да продължи своето съществуване в отвъдния свят - божественият дух, когото Църквата неправилно нарича душа, е безсмъртен по самата си същност. (Всеки учен евреин лесно ще разбере различието, съдържащо се в двете думи - руах и нефеш). Ако жизненият принцип представлява нещо друго, а не астрален дух, и по никакъв начин не е свързан с него, защо тогава се получава така, че интензивността на ясновидството толкова силно зависи от телесната прострация и изтощение на субекта? Колкото е по-дъл­бок трансът, колкото по-малко признаци на живот проявява тялото, толкова по-ясно става духовното възприятие и толкова по-мощно е духовното видение! Душата, освободена от бремето на телесните чувства, проявява своята мощ със значително по-голяма интензивност, отколкото тя би могла да прояви в силно и здраво тяло. Брие дьо Бойсмонт привежда многобройни приме­ри, потвърждаващи този факт. Органите на зрението, обонянието, вкуса, осезанието и слуха се изострят значително у месмеризирания (хипнотизирания) субект, лишен от възможността да ги използва телесно, в сравнение с човек в бодро, нормално състо­яние.

Дори само тези факти, след като веднъж бъдат доказани, би трябвало да са достатъчни, за да послужат като убедителна демонстрация за продължаването живота на индивида, след като той е оставил тялото си или поради неговото износване, или вследствие на нещастен случай и гибел. Макар че в течение на своето кратко пребиваване на земята нашата душа може да бъде оприличена на светлина под тъмен похлупак, тя все пак свети повече или по-малко ярко и притегля към себе си влиянието на родствените, сходни духове и когато някаква добра или лоша мисъл се заражда в нашия мозък, тя принадлежи не само на нас, а подобно на магнита, притеглящ железните стърготини, прив­лича мислените импулси от ефира. Така става разбираемо как определени хора могат да отпечатат своите идеи върху епохата, в която живеят, с такава сила, че тяхното влияние се предава, благодарение на постоянния обмен на енергопотоци между двата свята, видимия и невидимия, от век във век, докато не окажат въздействие на по-голямата част от човечеството.

Трудно може да се каже, доколко авторите на знаменития труд „Невидимата Вселена" са разсъждавали в това направление, но това, че те не са казали ВСИЧКО, може да се заключи от следните думи: „Мислете каквото си искате, но за нас е несъмнено, че свойствата на ефира са от много по-висок порядък, отколкото свойствата на осезаемата материя. След като даже върховните жреци на науката признават, че последната значително надхвър­ля рамките на техните умствени постижения (с изключение на многобройните, но дребни и често отделни, изолирани нейни части), то няма смисъл да продължаваме нашите размишления по-нататък."

За нашите цели ще е напълно достатъчно, ако осъзнаем (изхождайки от думите и поведението на авторите), че те са знаели и са били способни на значително повече, отколкото сега бихме могли да предположим.

Едно от най-интересните открития на съвременността е спо­собността на някои свръхчувствителни лица да получават от всеки обект, който държат в ръка или притискат към челото си, впечатление за характера или външността на човека или пред­мета, с когото те дотогава не са влизали в контакт. По такъв начин един ръкопис, картина, някаква дреха или скъпоценност (независимо от историческата им възраст) пораждат у сензитива ярко изображение на писателя, живописеца или собственика, дори ако те са живели по времето на Птоломей или Енох. Нещо повече - парче от древна постройка може да предизвика картини от неговата история и даже сцени, разигравали се около него. Парче руда може да отведе духовното зрение назад към време­ната, когато то се е намирало в процес на формиране. Тази способност била наречена от нейния откривател - професор Дж. Р. Бюкенън от Луисвил, щата Кентъки - психометрия. Ние сме в дълг пред него за този важен принос към психологичната наука. Вероятно след години, когато скептицизмът бъде превърнат в прах от грамадата натрупани факти, потомството ще му издигне паметник. При публикуването на своето велико откритие профе­сор Бюкенън, описвайки възможността на психометрията при възпроизвеждането на човешките характери, казва: „Менталните и физиологичните въздействия, предизвикани от ръкописите на хората, изглеждат нетленни (вечни), тъй като и най-старите изследвани от мен образци са давали своите визуализации с отчетливост и сила, практически незасегнати от времето. Ста­ринните ръкописи и изискващите разшифровка странни изобра­жения бяха лесно разтълкувани посредством психометричната сила... Въздействието върху ума не се ограничава само с писме­ните реликви. Рисунките, картините - всичко, което е влизало в допир с човека, за което е била изразходвана човешка мисъл и воля, може така да се съедини с енергията на тази мисъл и живот, че при съприкосновение да бъде възприета от ума на друг човек." Професорът вероятно сам не е съзнавал значението на своите пророчески думи, когато казвал: „Това е откритие, използването на което в изкуството и в историята ще открие източник на изключително интересни познания."¹⁸¹

Отначало съществуването на тази способност по опитен път било доказано през 1841 г. Впоследствие тази способност е била потвърдена от хиляди психометри в различните краища на света.

Тя доказва, че всяко събитие в природата, колкото малко и незначително да е то, оставя неизгладим отпечатък върху физи­ческата среда; но тъй като при това не се забелязва ни най-малко молекулярно нарушение, то единствено възможен остава изводът, че тези изображения са предизвикани от невидимата сила, която ние наричаме ефир, или астрална светлина.

В своята прекрасна книга „Душата на нещата"¹⁸² професорът по геология Дентън се впуска в подробни разсъждения по този повод. Той привежда множество примери за психометричната способност, която в значителна степен притежавала госпожа Дентън. Отломък от дома на Цицерон в Тускуланум й дал възможност да опише (без най-малко външно подсказване що за предмет е сложен на челото й) не само обкръжението на великия оратор, но също и предишния владетел на тази постройка -Корнелиус Сула Феликс, или както обикновено го наричат - Сула Диктатора. Отломък от мрамора на древна християнска църква в Смирна извикал у нея видение (пред мисления й взор) на събрание и църковно служение на свещениците. Образци от Ниневия, Китай, Йерусалим, Гърция, Арарат и други места по целия свят извиквали пред нейния взор сцени от живота на различни лица, прахта на които се е разсеяла преди хиляди години. В много от случаите професор Дентън проверявал пока­занията на своята съпруга чрез достъпни исторически материали. Освен това, парче от скелет или отломък от зъба на някакво допотопно животно позволявали на ясновидката не само да възприема тази твар такава, каквато тя е била приживе, но даже я заставяли за кратко време да живее нейния живот и изпитва характерните й усещания. Психометричните изследвания про­никват и в най-съкровените кътчета на природата, разкривайки нейните тайни, и събитията на най-отдалечени епохи се сърев­новават по яркост с бързо отминаващите впечатления на вчераш­ния ден.

В същия този труд авторът казва: „Нито един лист не потрепва, нито едно насекомо не пропълзява, нито една гънка на водата не преминава, без да бъде записана от хиляди верни писци върху безпогрешните и неизгладимй скрижали. По силата на същия природен закон това се отнася за всички минали времена. От зората на първото разсъмване над нашата току-що родила се планета, покрита с кълба пара, и до настоящия миг, природата е осигурявала запечатването на образите на всичко, случило се в света. Каква величествена картинна галерия!"

Изглежда като връх на невъзможното сцени, разиграли се в древна Тива или в някой доисторически храм, да могат да бъдат запечатани върху субстанциите на отделни атоми. Изображени­ята на събитията са издълбани в този всенасищащ, универсален, вечно съхраняващ посредник, който философите наричат „све­товна душа", а Дентън - „Душа на нещата". Чрез допира на отломък (парче) на какъвто и да е предмет към своето чело психометърът приобщава (поставя в съприкосновение) своето ВЪТРЕШНО „АЗ" с вътрешното „АЗ" на предмета, който държи. Сега се признава, че универсалният ефир насища всичко в природата, даже и най-плътните вещества. Започват да призна­ват и това, че той съхранява изображението на всичко, което пронизва. Когато психометърът изследва своя образец, той влиза в контакт с тока на астралната светлина, който пронизва този образец и запазва картините на всички събития, свързани с неговата история. Тези картини, по думите на Дентън, премина­ват с бързината на светлина пред погледа на психометъра (сцена след сцена) и единствено с огромно волево усилие на психометъра се удава да задържи една от тях толкова дълго, че да успее да я опише.

Психометърът е ясновидец, т.е. той вижда с вътрешно зрение. Ако силата на неговата воля е недостатъчна, ако той не е добре тренирай именно в този вид ясновидство, ако не притежава дълбоки познания за особеностите на това зрение, тогава неговите възприятия на местностите, лицата и събитията неизбежно ще бъдат много объркани. В случаите на месмеризация, при които се проявява способността за ясновидство, месмеризаторът, чиято воля държи месмеризирания под своята власт, може да застави последния да концентрира своето внимание достатъчно дълго върху дадена картина, така че той да успее да я разгледа до най-малки подробности. Под ръководството на опитния месмеризатор ясновиждащият превъзхожда естествения психометър с това, че може да види бъдещите събития по-отчетливо и по-точно от последния. На тези, които ще се опитат да ни възразят, че не може да се види това, което още го няма, ние ще зададем следния въпрос: логично ли е да се твърди, че да се види бъдещето е по-невъзможно, отколкото да се види това, което е минало и вече го няма? Според учението на кабалистите бъдещето съществува в астралната светлина във вид на зародиш също така, както Настоящето е съществувало като зародиш в миналото. Докато човекът си мисли, че е свободен да постъпва така, както пожелае, образът на неговото действие (т.е. как той ще постъпи) е известен предварително през цялото време; той е известен не по силата на фатализма или съдбата, а просто по принципа на ненарушимата вселенска хармония (както предварително е известно, че извли­чаният от музикалния инструмент тон не може да се превърне случайно в някаква друга нота). Освен това, във вечността не може да има нито минало, нито бъдеще, а само настояще, също както безпределното пространство, в строго буквален смисъл, не може да има нито далечни, нито близки места. Нашите концепции, ограничени от тясната сфера на личния ни опит, се опитват да се приспособят ако и не към края, то поне към някакво въображаемо начало на времето и пространството, но нито едното, нито другото в действителност не съществуват, защото в такъв случай времето не би било вечно, а пространството -безпределно. Нека повторим - миналото съществува не повече, отколкото бъдещето: оживяват единствено нашите спомени, а те са само мимолетни картини, които ние улавяме в отраженията на миналото, отпечатани върху токовете на астралната светлина. Ние ги възприемаме така, както психометърът ги долавя в астралните еманации на предмета, който държи.

Професор Е. Хичкок, говорейки за светлинното въздействие върху телата, в резултат на което върху тях се образуват картини, е казал: „Изглежда, че свойството да се оставят следи е присъщо на цялата природа и ние не сме в състояние да кажем къде са неговите граници. Ние не знаем къде и как става това, но допускаме, че нашите черти, изменящи се под въздействието на различните страсти, могат да се отпечатват върху заобикалящия ни свят, изпълвайки по такъв начин природата с дагеротипите [образите, моделите - бел. ред.] на всички наши действия; може би съществуват и някакви реактиви, посредством които природа­та (по-изкусна от всеки фотограф) може да прояви и зафиксира тези портрети така, че хора с по-изострени сетива от нашите да бъдат в състояние да ги видят подобно на голяма картина, разтворена над материалната вселена. Възможно е също така, те никога да не избледняват и да не изчезват от този екран, а да остават като експонати във великата картинна галерия на веч­ността".¹⁸³

Това „възможно" на професор Хичкок, след демонстрирането на резултатите на психометрията, се превърнало в победна реалност. Онези, които разбират, че подобни психични способ­ности за ясновидство не съответстват на идеята на професор Хичкок (че са нужни по-изострени сетива от нормалните, за да се видят тези картини на неговите предполагаеми космически платна), твърдят, че той е следвало да отнесе своите ограничения единствено към външните телесни сетива. ЧОВЕШКИЯТ ДУХ, БИДЕЙКИ ЧАСТ ОТ БОЖЕСТВЕНИЯ БЕЗСМЪРТЕН ДУХ, НЕ РАЗЛИЧАВА НИТО МИНАЛО, НИТО БЪДЕЩЕ, А ВИЖ­ДА ВСИЧКО КАТО В СЕГАШНО ВРЕМЕ. Тези дагеротипи, за които се споменава в горния цитат, са запечатани върху астрал­ната светлина, където (според херметическото учение, първата част на което е вече усвоена и демонстрирана от науката) се съдържат отпечатъците-записи на всичко, което е било, е и някога ще бъде.

В последно време някои от нашите учени започнаха да обръщат особено внимание на предмета, който досега беше заклеймяван с наименованието „суеверие". Те дори се впуснаха в разсъждения за хипотетичните и невидимите светове. Авторите на „Невидимата Вселена" първи се осмелиха да тръгнат по този път и вече имат свой последовател - професор Фиске, чиито идеи са изложени в „Невидимия свят". Както изглежда, тези учени опипват неустойчивата и ненадеждна почва на материализма и чувствайки, че тя се клати под краката им, се подготвят за повече или по-малко почетно сваляне на оръжието в случай на пораже­ние. Джевонс подкрепя становището на Бабидж и двамата твърдо вярват, че всяка мисъл, размествайки частиците и привеждайки ги в движение, ги разсейва из цялата вселена; според тях „всяка частица от съществуващата материя може да бъде регистър (запис) на всичко, което е станало".¹⁸⁴ От друга страна, доктор Томас Йънг в своите лекции по естествена философия ни кани „свободно да разсъждаваме за възможностите за наличие на самостоятелни светове, които съществуват в различни места; някои проникват един в друг, оставайки взаимно невидими и непознати, в едно и също пространство: а има и други, за които пространството, може би, не е необходимо условие за същест­вуване".

Ако учените, придържайки се към строго научната гледна точка за възможното пренасяне на енергия в невидимата вселена за принципа на приемствеността, се впускат в такива разсъждения, защо тогава окултистите и спиритуалистите трябва да бъдат лишавани от подобна привилегия? Вече бяха зарегистри­рани отпечатъци от нервните центрове върху повърхността на полирани метали и по научни данни те могат да се съхраняват неограничено време. Професор Дрейпър илюстрира този факт в доста поетична форма. „Сянката - казва той - никога не пада на стената, без да остави на нея неизличима следа, която може да бъде направена видима чрез прилагането на специална техноло­гия. Пейзажите и портретите на нашите приятели могат да бъдат скрити от погледа върху чувствителната фотографска повърх­ност, но те са готови да се проявят, щом като към тях бъде приложен съответният проявител. Призракът е скрит на повърх­ността на среброто или стъклото дотогава, докато ние с помощта на некромантията не го заставим да се появи във видимия свят. На стените на нашите най-уединени стаи, където според нас е изключено проникването на страничен поглед и където нашето уединение, както ни се струва, никога не може да бъде нарушено - там съществуват следи от всички наши действия, сенки на всичко, извършено от нас.

Ако по такъв начин могат да бъдат получени неизличими отпечатъци върху неорганичната материя и ако абсолютно нищо не се губи от съществуването на вселената, защо тогава учените така агресивно са се опълчили срещу авторите на „Невидимата Вселена"? И на какво основание те могат да отхвърлят хипоте­зата, че „мисълта, изпратена от нашата вселена с цел да въздейства на другата вселена, може да предопредели бъдещото състояние на нещата?"

Според нас, ако психометрията е най-голямото доказател­ство за неунищожимостта на материята, запазваща завинаги отпечатъците на външния свят, то притежаването на тази способност от нашето вътрешно зрение е също такова дока­зателство за безсмъртието на човешкия индивидуален дух. Бидейки способен да види събития, станали преди стотици хиляди години, защо той да не може да използва същата способност по отношение на губещото се във вечността бъдеще, към вечността, в която не може да има нито минало, нито бъдеще, а само едно безпределно настояще?

Въпреки признанията на самите учени за дълбокото им невежество в различни области, те все още отричат съществуването на тази тайнс­твена духовна сила, намираща се от другата страна на познатите ни физични закони. Учените все още се опитват да приложат към живите същества същите закони, с които по-рано са обяснявали мъртвата материя. Само неколцина учени заложили своите глави за ефира (с неговата изменчива природа) и като не им се удало да го измерят със своите фотометри, те го нарекли ХИПОТЕТИЧЕН посредник с голяма еластичност и финост, ПРЕДПОЛАГАЙКИ, че той изпълва цялата вселена, включително и вътрешното пространство на твърдите тела. Също така се предполага, че той служи за посредник в предаването на светлината и топлината." Други учени, които ние наричаме „блуждаещи огьнчета" и псевдосинове на науката, също го изследвали и даже (по собствените им думи) си направили труда да го разглеждат през „мощни увеличителни стъкла". Като не видели обаче духове и призраци в него, и след неуспеха си да открият в неговите предателски вълни дори зачатьци от научност, те нарекли всички вярващи в безсмъртието въобще (и спиритистите в частност) „побъркани глупаци" и „халюцинатори". И всичко това било поднесено в скръбни тонове, както подобава при неуспех.

Авторите на „Невидимата Вселена" казват: „Действието на тази тайна, която наричат ЖИВОТ, те са извели от обективната вселена. Извършената от тях грешка се състои в това, че те си въобразили, че по този начин са се избавили от предмета, предизвикващ толкова спорове, и че той окончателно ще изчезне от вселената. Той обаче не изчезва. Той се отдръпва само от това малко кръгче светлина, което можем да наречем ВСЕЛЕНА НА НАУЧНИТЕ ВЪЗПРИЯТИЯ... Наречете го троица от тайни: тайната на материята, тайната на живота и тайната на Бога - и тези три са Едно."

Изхождайки от това, че „видимата вселена е несъмнено длъжна да има (в материален план) край на своето съществуване и доколкото принципът на безкрайното, непрекъснато съществу­ване на вселената все пак изисква тя да продължи да съществу­ва", авторите на този забележителен труд се виждат принудени да допуснат, „че съществува НЕЩО зад това, което е видимо... и че видимата система на вселената не е цялата вселена, а само, може би, много малка част от нея". Освен това, оглеждайки се назад (също както и напред) към произхода на тази видима вселена, авторите категорично посочват, „че ако видимата все­лена е всичко, което съществува, тогава първото й внезапно появяване може да се разглежда като нарушение на закона за непрекъснатото съществуване и негово окончателно опроверже­ние". Ето защо, доколкото подобно предположение би противоречало на общоприетия закон за непрекъснатото съществуване на вселената, авторите стигат до следното заключение:

„Няма ли да бъде напълно естествено да си представим, че този тип вселена (която ние нямаме причини да разглеждаме като осезаема, но която е енергийно свързана с видимата вселена) е способна също да приема енергия от нас? Не можем ли да разглеждаме този посредник - ефира, като мост¹⁸⁵ между едната организация на нещата и другата, образуващ нещо от рода на цимента, благодарение на който разнородните вселени се свързват в едно цяло. Накратко казано, може ли онова, което условно наричаме ефир, да бъде просто посредник, или то е. посредник плюс този навидим порядък на нещата, тъй като, когато движенията се предават от видимата вселена към ефира, част от тях като по мост преминават в невидимата вселена, където се използват и натрупват като в хранилище. И необходимо ли е въобще да се използва понятието „мост". Не може ли направо да се каже, че когато енергията се пренася от материята в ефира, тя се пренася от видимото в невидимото?" (№198, „Невидимата Вселена")

Ако науката се осмели да направи още няколко крачки в тази посока и се заеме по-сериозно с въпросния „хипотетичен посред­ник", тогава може би бездната на Тиндал, отделяща физическия процес на мозъка от СЪЗНАНИЕТО, би могла да бъде премината с поразителна лекота.

Още през 1856 г. един парижки учен - доктор Джобарт, имал същите идеи относно ефира, както и авторите на „Невидимата Вселена"; той поразил пресата и света на науката, правейки следното заявление: „Аз притежавам откритие, което ме плаши. Съществуват два типа електричество: едното е неразумно и сляпо и се появява при контакт между метали и киселини; а другото -„разумно и ЯСНОВИЖДАЩО" електричество, се раздвоявало в ръцете на Галвани, Нобел и Матеуш. Неразумната сила на тока съпровождала Джекоб, Бонали и Монкал, докато разумното електричество преследвало Бойз-Робърт, Тейлър и Шевалие Дюпланти. Електрическото кълбо или кълбовидното електричес­тво носи в себе си мисъл, която не се подчинявала на Нютон и Мариот, а на собствените си странности... В аналите на Академи­ята ние имаме хиляди доказателства за РАЗУМНОСТТА НА МЪЛНИИТЕ... Но имам чувството, че ставам невнимателен в изказванията си. Още малко и в нашите ръце би се оказал ключът, чрез който можем да се приближим към откриването на вселен­ския дух."

Цитираното по-горе, бидейки прибавено към забележителните признания на учените и към приведеното преди това от „Неви­димата Вселена", придава още по-голям блясък на мъдростта на отдавна отминалите епохи. В една от предходните глави дадохме цитат от „Фрагменти на древността", от който се вижда, че един от „Халдейските оракули" изразява същата идея за ефира, и при това с изразни средства, необичайно сходни с думите на авторите на „Невидимата Вселена". Той твърди, че всичко съществуващо е произлязло от ефира и в ефира ще се върне; че изображението на всички неща са неизличимо запечатани на него; че ефирът е хранилище на всички зародиши и останки на всички видими форми и идеи. Подобни исторически примери добре илюстрират изказаното от нас убеждение, че каквито и открития да е направила науката в последно време, нашите „простодушни предци" са я изпреварвали с много хилядолетия.

В настоящия момент позицията, заета от материалистите по отноше­ние на психичните феномени, се е определила напълно и е такава, че ние можем с абсолютна увереност да твърдим, че дори ако ключът към тайната на ефира лежеше открито пред прага на „пропастта", нито един от нашите учени не би си направил труда да се наведе, за да го вдигне.

Колко боязливи биха се сторили на някои кабалисти тези експери­ментални опити да бъде разрушена ВЕЛИКАТА ТАЙНА на вселенския ефир. Макар че идеите на разсъдливите изследователи на „Невидимата Вселена" толкова много изпреварват всичко казано от техните съвре­менници, за учителите на херметическата философия това би било нещо съвсем обикновено. Те не просто разглеждали ефира като мост, съеди­няващ видимата и невидимата страна на Вселената, но по него те със смели стъпки преминали пътя, водещ към онези тайнствени врати, които съвременните мислители или не искат, или не могат да отворят.

Колкото по-дълбоки стават изследванията на съвременните изследо­ватели, толкова по-често те се сблъскват лице в лице с откритията на древните. Когато великият френски геолог Ели дьо Бомонт се осмелил да направи някакъв намек за земната циркулация във връзка с някои елементи в земната кора, той открил, че древните философи отдавна са го изпреварили. Нека попитаме видните съвременни геолози за послед­ните открития по въпроса за образуването на рудните залежи? Един от тях - професор Стари Хънт, ни доказва, че водата е всеобщ разтвори­тел; с това той проповядва учението, издигнато от древния Талес преди повече от двадесет и четири века, че водата е начало на всичко. Ние се вслушваме в изложението на този професор за земната циркулация и за химическите и физическите феномени на материалния свят. Докато със задоволство четем, че той „не може да се съгласи, че единствено във физическите и химическите процеси се съдържа цялата тайна на органичния живот", ние отбелязваме с още по-голямо възхищение следното честно признание от негова страна: „Все пак, в много отноше­ния ние прокарваме аналогии между феномените на органичния свят и на минералното царство; и в резултат на това ние разбрахме, че те дотолкова зависят един от друг, че вече започваме да осъзнаваме истината, намираща се в основата на понятията на древните филосо­фии, които разпространявали върху минералното царство понятието жизнена сила, разглеждали Земята като голям жив организъм и възпри­емали различните изменения в нейната атмосфера и хидросфера като процеси, присъщи на жизнения цикъл на нашата планета".

Всичко, което съществува в този свят, трябва да има своето начало. По въпроса за предубежденията на учените нещата стигнаха толкова далече, че (колкото и чудно да е) дори такава истина трябва да се отнася към древната философия. Бедните, отделни изначални елементи отдавна се намират в изгнание и съвременните честолюбиви мъже на науката се надпреварват кой по-бързо ще добави още един елемент към току-що излюпилото се твърдение за шестдесет и три и повече елементарни субстанции. Между съвременните химици се води война по повод на терминологията. Отказват ни правото да наричаме тези субстанции „химически елементи", тъй като те не са „изначални принципи (начала) или самосъщи есенции, от които е била построена вселената". Подобни идеи, асоцииращи се с думата ЕЛЕМЕНТ, подхождали на „старата гръцка философия", но съвременната наука ги отхвърля, защото (според професор Кук) „те са несполучливи термини" и експерименталната наука „няма какво да прави с някакви есенции (същности), с изключение единствено на онези от тях, които могат да се видят, чуят и усетят на вкус". Науката работи с това, което може да постави пред очите, носа и устата! Останалото тя предоставя на метафизиците.

Ето защо, когато Ван Хелмонт ни казва, че „въпреки че еднородната част на елементарната (неразложима) земя може да бъде изкуствено превърната във вода", той отрича, „че това може да бъде извършено единствено и само от природата, тъй като никой агент на природата не е в състояние да преобразува един елемент в друг". Ето защо, издигайки съображението, че елементът винаги трябва да остава един и същ, ние сме длъжни да му вярваме, ако не като на съвсем невеж, то поне като на малко напреднал ученик „на плесенясалата гръцка философия". Живеейки и умирайки в блажено неведение за бъдещите шестдесет и три субстанции, какво са можели той или неговият стар учител Парацелз да постигнат? Разбира се - нищо, освен МЕТАФИЗИЧНИ и безразсъдни спекулации, облечени в безсмислен жаргон, общ за всички средновековни и древни алхимици. Въпреки това, при размяната на мнения в най-новия от всички трудове по съвременна химия, ние откриваме следното: „Изучаването на химията е довело до откриването на забележителен клас субстанции; нито една от тях чрез никакви химически процеси никога не е била произведена от някаква друга субстанция, която е тежала по-малко от изходната (оригиналната) субстанция... С никакви химически процеси не може да се получи от желязото субстанция с по-малко тегло, отколкото на метала, използван за нейното производство. С една дума, от желязото ние не можем да извлечем нищо друго, освен желязо". Освен това (според професор Кук), излиза, че преди седемдесет и пет години хората не са знаели за „съществуването на разлика" между елементарните и сложните субстанции, защото в старите времена на алхимиците никога не им било минавало през ума, „че теглото е мярка на материала" и че по силата на тази мярка никой материал никога не се губи; а обратно, те си въобразявали, че в подобни експерименти субстанциите се подлагат на ТАЙНСТВЕНО ПРЕОБРАЗУВАНЕ... Цели векове „били напразно изгубени в безсмислени опити за превръщане на нисшите метали в злато."

Може ли професор Кук, този виден учен на съвременната химия, в същата степен да твърди, че разполага с данни за това, какво алхимиците са знаели или не са знаели? Напълно ли е уверен той, че разбира алхимичния символизъм? Ние не сме уверени, че е така. Нека тогава да сравним неговите възгледи, както те са изразени по-горе, с някои сентенции, написани на прост и ясен, макар и староанглийски език, от преводите на Ван Хелмонт и Парацелз. Ние ще узнаем от техните собствени признания, че алкахестьт предизвиква следните изменения:

1. „Алкахестът никога не разрушава семенните свойства на телата, които той разтваря: например златото, под неговото въздействие, се превръща в СОЛ на златото; антимонът - в сол на антимона, и т.н., със същите семенни свойства или признаци, както в твърдия оригинал.

2. Обектът, подложен на неговото въздействие, се разлага на трите си принципа (начала): сол, сяра, живак, а после се превръща само в една сол, която по-късно става летлива, и накрая изцяло се трансформира в чиста вода.

3. Всичко, което той разтваря, може да бъде направено по пътя на изпаряване и ако след изветряването (изпаряването) разтво­рителят бъде отделен чрез дестилация, разтвореният материал ще остане във вид на чиста прясна вода, но винаги в количество равно на изходния материал." По-нататък Ван Хелмонт-Старцщ посочва, че тази сол разтваря и най-неподдаващите се тела в субстанции, запазващи основните си семенни свойства; в субс­танции, „равни по тегло на разтворената материя". После той уточнява: „Тази сол, бидейки няколко пъти нагрята, губи цялата си устойчивост (сила) и накрая става прясна вода, равна по количество на солта, от която е била получена."¹⁸⁶

Възраженията, които професор Кук би могъл да направи от името на съвременната наука срещу херметическите изрази, са еднакво приложими и за египетското йератично писмо: то скрива само онова, което трябва да бъде скрито. Ако професорът е искал да се възползва от трудовете на древността, той би трябвало да покани криптограф, а не сатирик. Парацелз, както и другите древни учени, е бил майстор в" разместването на буквите и в съкращаването на думите и изреченията. Затова са толкова много неточните обяснения на значението на алкахеста. Немалко изс­ледователи стигнали до извода, че това било алкална сол на винен камък; други — че това означавало духа на всичко. Парацелз често наричал солта „център на водата, в която металите трябва да умрат". От това възникнали множество най-абсурдни предполо­жения и някои лица, например Глаубер, започнали да твърдят, че алкахестът е духът на солта. Изисква се немалка наглост, за да се заяви, че Парацелз и неговите колеги не са познавали природата на елементарните и сложните субстанции. Възможно е тогава да не са ги наричали със същите имена, както сега, но това, че те са им били известни, се доказва от постигнатите от тях резултати. Какво значение има с какво име Парацелз е наричал газа, отделян при разтварянето на желязото в сярна киселина, ако той е признат даже от нашите научни авторитети като откривател на ВОДОРОДА.¹⁸⁷ Това е неговата заслуга; и макар Ван Хелмонт по всяка вероятност да е скрил под наиме­нованието „семенни свойства" своето знание, че елементарните субстанции притежават свои оригинални свойства (които при влизане в сложни съединения само временно се видоизменят, но никога не се унищожават), той си остава велик химик на своето време и не отстъпва на сегашните учени. Той твърдял, че аурум потейхил може да се получи с помощта на алкахест по пътя на превръщането на цялото злато в сол, запазваща своите семенни свойства и способността да се разтваря във вода. Едва когато химиците разберат какво той е подразбирал под алкахест, сол и семенни свойства, тогава, и не по-рано, те могат да си позволят високомерие по отношение на философите на огъня и към онези древни учители, чиито мистични учения те почтително изучава­ли. Във всеки случай едно е ясно: взет дори само в своя екзотеричен вид, езикът на Ван Хелмонт показва, че той е познавал разтворимостта (във вода) на металоидните субстанции, което е положено от Стери Хънт в основата на неговата теория за металоносните (рудните) напластявания. Бихме искали да видим какви термини биха изобретили съвременните учени, за да разкрият наполовина (и наполовина да скрият) своето смело заявление, че „единственият бог на човека - това е сивото вещество на неговия мозък".

Професор Стери Хънт казва в една от своите лекции: „Напразно алхимиците са търсели всеобщия разтворител; сега ние знаем, че водата в някои случаи, когато й помагат с нагряване, налягане и присъствие на някои широко разпростра­нени субстанции (например въглена киселина, алкални карбона­ти и сулфиди), разтваря и най-неразтворимите тела; така че в крайна сметка тя може да се разглежда като отдавна търсения алкахест или всеобщ разтворител."

Това звучи почти като преразказ на Ван Хелмонт или самия Парацелз. Те познавали свойствата на водата като разтворител не по-зле от съвременните химици и освен това не криели, че това не е техният всеобщ разтворител. Много коментари и критични статии по повод техните трудове са съхранени досега и едва ли може да се намери книга по този предмет, без това да е намекнато поне в едно от техните размишления, от което те и не мислели да правят тайна. Ето какво намираме в един стар труд за алхимиците:

„Известна светлина може да се хвърли, ако се каже, че Ван Хелмонт и Парацелз са приели водата за универсален инстру­мент на химията и естествената философия; те също така приели земята за неизменната основа на всичко; и признали огъня за причина на всичко; а в семенните отпечатъци те вложили движението на земята, заставяйки всичко да се развива, откъдето и възникнали първоначално животинското, растителното и мине­ралното царство."

Алхимиците добре знаели за тази универсална мощ на водата. В трудовете на Парацелз, Ван Хелмонт, Филалет, Пантатем, Тахениус и даже на Бойл „големите свойства на алкахеста да разтваря и изменя всички подлунни тела - с изключение единс­твено на водата'', са ясно изложени. Възможно ли е да се повярва, че Ван Хелмонт, чиято репутация била безупречна и чиято висока образованост била общопризната, тържествено би обявил, че владее тази тайна, ако това е било само празно самохвалство?

В една от неотдавнашните си речи професор Хъксли е изложил определени правила за ценността (достоверността) на човешкото свидетелство като основа на историята и науката, което правило ние с готовност ще приложим в дадения случай. „Невъзможно е - казва той - на нашия практически живот повече или по-малко да не са влияели тези възгледи, към които ние се придържаме по отношение на историческото минало. Едно от тях е човешкото свидетелство в неговите разнообразни форми: всички показания на очевидци, традиционното свидетелство от устата на тези, които били очевидци, и свидетелствата на тези, които са изло­жили своите впечатления писмено или в печата... Ако вие четете „Коментарите" на Цезар, то където и да е разказал за битките си с галите, вие разглеждате неговите съобщения с известно доверие. Вие приемате неговите свидетелства по този въпрос, вие чувствате, че Цезар не би изложил тези съобщения, ако сам не е вярвал в тяхната достоверност.''

Ние не можем (логически) да допуснем философското начало на Хъксли да се прилага към Цезар едностранчиво. Този персо­наж би могъл по своята природа да бъде правдив или обратното

- да бъде лъжец. Тъй като професор Хъксли решил този въпрос (за собствено удовлетворение) в полза на Цезар що се отнася до военната история, то ние настояваме, че Цезар също така е достоверен свидетел за всичко, което засяга разказите за авгурите, предсказателите и психичните феномени. Същото отношение трябва да съществува и към Херодот и другите авторитети на древността: ако по своята природа те не са били правдиви, то не следва да им се вярва, и тогава, когато те разказват за граждан­ските и военните дела. И обратно - ако те заслужават доверие във физическите предмети, тогава те са длъжни да се ползват с такова доверие и в духовните дела; защото професор Хъксли ни казва, че човешката натура и сега е същата, каквато е била в миналите времена. Разумните и съзнателни хора не лъжат заради удоволствието от смущението или възмущението на бъдещите поколения.

Тъй като вероятността за фалшификации от страна на такива летописци е определена така ясно от посочения учен, ние счита­ме, че не е необходимо повторно да обсъждаме този въпрос във връзка с имената на Ван Хелмонт и неговия блестящ, но нещастен учител - толкова оклеветеният Парацелз. Делюз, макар и нами­ращ в трудовете на Ван Хелмонт много „митични илюзорни идеи" (вероятно, защото не е могъл да ги разбере), все пак му признава обширни знания и „остър ум" и посочва, че той е „донесъл на света велики истини." „Той бе първият - добавя Делюз, - който нарекъл въздушните флуиди очи. Вероятно без него стоманата не би дала този нов импулс в науката." Как бихме могли, изпол­звайки теорията на случайностите, да обясним обстоятелството, че експериментаторите, умеещи да разтварят и после по нов начин да комбинират химическите субстанции (което те по общо признание са правили), не познавали природата на елементар­ните субстанции и съставящите ги енергии, както и разтворите­лите, използвани за дезинтегриране (разлагане), когато е необ­ходимо? Ако те притежаваха само репутацията на теоретици, това би било друга работа и нашият аргумент би загубил своята сила, но тези открития в химията, които със стиснати зъби им признават дори техните най-зли врагове, ни дават основание да използваме много по-силни изразни средства, отколкото в дадения случай си позволяваме от страх да не ни обвинят в прекалено пристрастие. Доколкото настоящият труд е основан върху идеята, че у човека е скрита по-висока натура и че неговите нравствени и интелектуални способности трябва да бъдат преценявани ПСИХОЛОГИЧЕСКИ, ние не се колебаем отново да потвърдим, че щом Ван Хелмонт „с цялата си тържественост" е твърдял, че притежава тайната на алкахеста, то никакъв съвременен критик няма право да го обявява за лъжец или халюцинатор дотогава, докато не стане известно нещо по-определено за природата на този универсален менструм.

„Фактите са упорито нещо" - казва мистър А. Р. Уолъс в своя предговор към „Чудесата на съвременния спиритизъм" Ето защо, доколкото фактите трябва да бъдат нашите най-силни съюзници, ние ще ги приведем в такова количество, каквото древността и съвременността ни предоставят. Авторите на „Не­видимата Вселена" научно доказаха възможността на някои психични феномени, като развиха теорията за вселенския ефир. Мистър Уолъс посочва също научно, че целият каталог на твърденията, доказващи обратното (включително софизмите на Юм), е несъстоятелен, ако към него се подходи строго логично. Мистър Крукс представи на света на скептиците своите собствени опити, които продължили повече от три години, преди да бъде подкрепен от авторитетните имена на тези учени, които писмено засвидетелстваха същото. Камил Фламарион, известният френс­ки астроном и автор на много трудове, които по мнението на скептиците го поставят в групата на „заблуждаващите се", заедно с Уолъс, Крукс и Хейром потвърждават нашите думи със следните редове.

„Без колебание потвърждавам основаното си на лични изслед­вания убеждение, че всеки учен, обявяващ феномените, наречени „магнетични", „сомнамбулични", „медиумични" и т.н. (засега необяснени от науката), за невъзможни - такъв учен е човек, който говори за неща, които не познава; както и че всеки човек, който по естеството на своята дейност или като любител е привикнал към научни наблюдения (при условие, че неговият ум не е зает от пристрастно и предубедено мнение и менталното му зрение не е заслепено от толкова разпространената в света на учените илюзия, изразяваща се във вярата, че законите на природата вече са ни известни и че всичко, което не се вмества в нашите сегашни формули е невъзможно) - такъв човек може да се нуждае само от установяване на достоверността на фактите, за които стана дума."

В своите „Бележки по повод изследването на феномените, наречени спиритични" мистър Крукс като истински джентълмен цитира мистър Кокс, който нарича тази неизвестна сила психична и я обяснява така: „Тъй като организмът се движи, направляван от някаква вътрешна сила, която се управлява (или не) от душата, духа или ума, съставящи индивидуалното същество, наречено от нас „човек", то също така е разумно да бъде направен изводът, че силата, която причинява движението извън телата, е същата тази сила, която предизвиква и движението вътре в щях. Доколкото външната сила често се управлява от разума, то логично е да се заключи, че насочващият разум на външната сила е същият, който направлява и вътрешната сила."

За да разберем по-добре тази теория, ние можем да я разделим на четири основни положения и да докажем вярата на Кокс, че:

1. Силата, която предизвиква физическите феномени изхожда от медиума (следователно тя възниква в него).

2. Разумът, насочващ силата за създаване на феномени: а) може понякога да принадлежи на друг човек, не само на медиума; но това „доказателство е недостатъчно", защото б) направлява­щият разум вероятно е разумът на самия медиум. Това мистър Кокс нарича „разумно заключение".

3. Силата, която движи мебелите, е тъждествена на силата, движеща тялото на самия медиум.

4. Спиритичната теория и по-точно твърдението, че духовете на умрелите са ЕДИНСТВЕНИТЕ СИЛИ, СЪЗДАВАЩИ ВСИЧ­КИ феномени, е абсолютно неправилна.

Преди да пристъпим към по-сериозен анализ на тези възгледи, ние сме длъжни да напомним на читателя, че попадаме между две крайности, представяни от двете партии - на вярващите и на невярващите в посредничеството на човешките духове. Нито една от тях не изглежда способна да изследва същността на повдигна­тия от мистър Кокс въпрос, защото, докато спиритистите са толкова всеядни в своето лековерие, че всеки звук и движение в тяхната групичка приписват на развъплътените човешки същес­тва, техните противници догматично отричат, че духовете могат да направят каквото и да било, тъй като въобще няма никакви духове. Следователно нито една от тези две партии не е в състояние да изследва въпроса безпристрастно.

Ако те считат, че силата, която „предизвиква движение в телата", и силата, която „предизвиква движение вън от телата", произлизат от една същност, те имат право. С това обаче тъждествеността на тези две сили се прекратява. Жизненият принцип, който оживотворява тялото на мистър Кокс, е от същото естество, както и жизнения принцип на неговия медиум; въпреки това медиумът не е мистър Кокс, също както и самият Кокс не е медиум.

Тази сила, която ние за удоволствие на господата Кокс и Крукс можем също да наречем ПСИХИЧНА, преминава през медиума, но не произхожда от индивидуалния медиум. Съществуват мне­ния, че тази сила се поражда (генерира) в медиума, но ние сме готови да докажем, че това не може да стане нито в случаите на левитация на човешките тела, нито при придвижването на мебели и други предмети без страничен допир, нито в случаите, когато тази сила проявява разум. На медиумите и спиритистите е добре известен фактът, че колкото по-пасивен е медиумът, толкова по-успешно се получава манифестацията (проявлението) на фе­номените, а всеки от посочените по-горе феномени изисква СЪЗНАТЕЛНА, определяща ВОЛЯ. В случаите на левитация ние би трябвало да повярваме, че тази самостоятелна сила е в състояние да повдигне някаква инертна маса от земята, да я пренесе по въздуха и я спусне отново на земята, избягвайки препятствията по своя път, с което по същество тя проявява разум, и в същото време да действа автоматически, тъй като медиумът през цялото време остава ПАСИВЕН. Ако това беше така, медиумът щеше да бъде съзнателен магьосник и всяко преструване, че той е пасивен инструмент в ръцете на невидим разум, би било просто ненужно. Също така може да се докаже, че количеството пара, достатъчно за напълване на парния котел (без да го взриви), може да повдигне този котел; или че лайденската стъкленица, пълна с електричество, може да преодолее инерцията на съда. Всички аналогии сочат, че силата, която действа в присъствие на медиума върху външните обекти, про­излиза от източник, намиращ се вън от самия медиум. Ние можем да я сравним с водорода, който преодолява инерцията на въздуш­ната енергия на балона. Газът се натрупва в достатъчно количес­тво в приемника и преодолява притеглянето на неговата маса. По същия принцип тази сила премества мебели и предизвиква други феномени. Макар че тя е идентична в своята същност с астралната душа на медиума, тя не може да бъде именно неговата душа, защото последната през цялото това време остава в някакво каталептично вцепенение (ако медиумизмът е истински). Затова този първи пункт на мистър Кокс е неточен, той е обоснован върху механически несъстоятелна хипотеза. Разбира се, нашият аргумент се опира на левитацията като на признат факт. Теори­ята за психичната сила, за да бъде съвършена, трябва да обясни всички „видими движения на плътните тела", сред които се намира и левитацията.

Колкото до втория пункт, ние не сме съгласни, че тези - доказателства са недостатъчни", за да докажат, че силата, която създава феномените, понякога е направлявана от други умове, а не от ума на „психика". Напротив, налице е такова изобилие от свидетелства, че умът на медиума в повечето случаи няма никакво отношение към феномените, че ние не можем да оставим смелото твърдение на мистър Кокс без възражение.

Като също толкова нелогично ние оценяваме и неговото трето положение, защото ако тялото на медиума не е генератор, а просто канал на силите, предизвикващи феномените (въпрос, по който изследванията на Кокс не дават никаква светлина), тогава от това не следва, че доколкото „душата, духът или умът" управляват организма на медиума, по същата причина „душата, духът или умът" повдигат столове или почукват при произнася­нето на буквите от азбуката.

Що се отнася до четвъртото положение, а именно, че „душите на умрелите са единствените агенти при създаването на всички тези феномени" - ние сега не желаем да влизаме в спор, тъй като природата на духовете, предизвикващи медиумистични феноме­ни, ще бъде детайлно обсъдена в следващите глави.

Философите (и особено онези от тях, които са били посветени в мистериите) вярвали, че астралната душа е неосезаем дубликат на грубата външна форма, която ние наричаме тяло. Тя е същото, което кардесистите наричат „переспри", а спиритуалистите -духовна форма. Над този вътрешен дубликат, осветявайки го (както топлият лъч на слънцето осветява земята) и оплодотворявайки зародишите и спящите в него духовни свойства, витае божественият дух. Астралното тяло обвива духовното тяло и на свой ред се вмества във физическата обвивка, както ефирът в бутилка или магнетизмът в намагнетизираното желязо. То е център и генератор на сила, захранван от вселенския запас на енергия и движен от същите общи закони, които царстват в цялата природа и предизвикват всички космически феномени. Присъщата му деятелност е причина за постоянната физическа дейност на живия организъм, което в крайна сметка го води към разрушение в резултат на износването и към естествения му край. То е пленник на тялото, а не доброволен квартирант-арендатор. То изпитва толкова мощно привличане от страна от външната вселенска сила, че след износването на земната му физическа обвивка бърза да се върне към нея. Колкото е по-силно и по-грубо материалното тяло, което го обкръжава, толкова по-дълъг е срокът на неговото затворничество. Някои лица се раждат с особено устройство на своя организъм - вратата, която закрива достъпа на другите хора към астралното тяло (света на астрал­ната светлина), лесно може да бъде отворена и техните души могат да надникнат в него, лесно да преминат в този друг свят и отново също така лесно да се върнат. Тези, които съзнателно и по собствена воля правят това, са наричани магове, йерофанти, пророци, адепти; а онези, които са заставени да го правят от флуидите на месмеризаторите или „духовете" - те са просто „медиуми". Астралната душа, пред която тази врата се е отвори­ла, толкова мощно се притегля от вселенския астрален магнит, че понякога заедно с нея се издига във въздуха и нейната (материална) обвивка, т.е. тяло, и левитира във въздуха дотогава, докато привличането на материята отново не възстанови своето върховенство и тялото не се спусне на земята.

Всяко обективно проявление на феномена (манифестацията) изисква две условия: воля и сила плюс материя, т.е. онова, което прави движимия обект видим за очите; тези три условия са обратими, превръщаеми енергии (наричано енергийна корелация от учените). От своя страна те се направляват, по-точно -осеняват, от божествения разум, което учените така упорито не искат да отчитат, но без което даже пълзенето на червея никога не би могло да се осъществи. И най-елементарното от всички естествени явления, като например шумоленето на листата от вятъра, не може да стане без участието на тези висши сили. . Учените с право могат да ги наричат космически закони, нена­рушими и неизменни. Зад тези закони ние трябва да търсим разумната причина, която създавайки и привеждайки ги в дейс­твие, е вляла в тях същността (есенцията) на своето собствено съзнание. Няма значение дали ще наречем тази първопричина вселенска Воля или Бог — тя във всички случаи трябва да бъде разумна.

А сега ние можем да зададем въпроса, как може волята в едно и също време да се проявява разумно и несъзнателно? Трудно е да си представим дейността на ума отделно от съзнанието. Под съзнание не е задължително да се разбира физическото или телесното съзнание. СЪЗНАНИЕТО Е КАЧЕСТВО НА СЪЩЕС­ТВУВАЩИЯ ПРИНЦИП, ИЛИ С ДРУГИ ДУМИ - НА ДУША­ТА: то често е способно да функционира дори когато тялото спи или е парализирано. При механично повдигане на ръка ние можем да си въобразим, че правим това несъзнателно, защото нашите външни сетива не са в състояние да фиксират разрива между осъзнаването на намерението и неговото изпълнение. Дори да ни се струва, че нашата воля не участва в този акт, тя все пак е бодърствала, развила е силата (енергията) и е привела нашите крайници в движение. В природата и на най-простия медиумис-тичен феномен няма нищо, което би могло да направи теорията на Кокс правдоподобна и приемлива; ако разумът, проявен от тази сила, не е доказателство, че той принадлежи на развъплътен дух, то още по-малко той може да служи за доказателство, че е бил проявен от медиума несъзнателно. Мистър Крукс сам ни разказва за случаи, в които този разум не може да изхожда от никого в стаята, какъвто е примерът със закриването с пръсти на думата „обаче" (следователно неизвестна и на самия него), която въпреки това била написана правилно от планшетката. Никакво обяснение не може да хвърли светлина върху тези загадки. Единствената подходяща хипотеза в този случай, ако изключим намесата на духовете, е да се предположи, че са били приведени в действие способностите за ясновиждане. Учените обаче отричат съществуването на ясновидството; и ако с цел да избегнат неприятната алтернатива да обяснят феномена с намесата на духовен източник, те признават факта на ясновиждането, то последното ги задължава или да приемат кабалистичното обяс­нение на тази способност, или да създадат нова теория, която да бъде приложима към тези факти, което досега не им се е удавало.

Все пак, ако заради точността на аргументацията би трябвало да се признае, че думата „обаче" на мистър Крукс би могла да бъде прочетена чрез ясновидство, то какво да се каже за медиу-мистичните съобщения, имащи пророчески характер? Нима ня­каква теория за медиумистичните импулси може да обясни способността да се предсказват събития, които се намират зад пределите на нашето знание? Ето защо на мистър Кокс ще му се наложи да мисли и експериментира още в тази област.

Както посочихме по-горе, съвременната психична сила и древният флуид на оракулите, земен или звезден, са идентични в своята същност — това е просто сляпа сила, както и въздуха. Известно е, че при разговор звуковите вълни, създавани от говорещите, оказват въздействие върху един и същи въздух, но това не навежда на някакво съмнение относно факта, че двамата събеседници разговарят именно един с друг. Няма ли да бъде (по същата логика) разумно да предположим, че когато общият посредник служ» и на медиума, и на „духа" за връзка между тях, то тук задължително трябва да се прояви един разум? Така както въздухът е необходим за взаимен обмен на възприеманите зву­кове, така са необходими и токовете на астралната светлина или ефира (направлявани от някакъв разум) за създаването на феномените, наричани сега спиритични. Сложете двамата събе­седници в камера, от която е изтеглен въздухът, и ако приемем, че те могат да останат там живи, произнесените от тях думи ще останат ненаказани мисли, тъй като там няма въздух, който би могъл да резонира, и следователно никаква звукова вълна не би могла да достигне до техните уши. Поставете и най-силния медиум в такава изолирана среда, каквато може да създаде около него мощният месмеризатор, запознат със свойствата на магичния посредник, и няма да има никаква проява на феноменалните способности на медиума дотогава, докато някакъв противодейс­тващ разум, по-могъщ от силата на волята на месмеризатора, не преодолее, влиянието на последния и не прекъсне астралната инерция.

Древните са знаели как да различат действието на сляпата сила, действаща самопроизволно, от действието на същата сила, когато тя е насочена от разума.

Плутарх, жрецът на Аполон, говорейки за особените изпаре­ния (подземен газ, наситен с опияняващи магнетични свойства), които въздействали на питията в делфийския оракул, разкрива, че природата на този газ е двойствена; той се обръща към него със следните думи: „И кой си ти? Освен Бог, кой те създава и привежда в готовност? Без демона (духа), който, изпълнявайки божията воля, те направлява и управлява, ти нищо не можеш, ти си нищо, само един „празен полъх".¹⁸⁸ По такъв начин, без обитаващата в нея душа или разум, „психичната сила" остава просто „празен полъх".

Аристотел твърди, че този газ (или астрална еманация), излизащ от вътрешността на Земята, е ДОСТАТЪЧНА ПРИЧИ­НА, действаща от вътре на вън за оживотворяването на всички живи същества и растения на земната повърхност. В отговор на скептичните отрицатели на своето време, Цицерон (обхванат от справедлив гняв) възкликва: „И какво друго може да бъде по-божествено от изпаренията на Земята, които толкова силно влияят върху човешката душа, че тя става способна да предсказва бъдещето? Или вие предполагате, че става дума за особен сорт вино или сланина?"¹⁸⁹ Могат ли съвременните експериментатори да претендират, че са по-умни от Цицерон, и ще кажат ли, че тази извечна сила се е изпарила и всички източници на проро­чества са пресъхнали?

Известно е, че всички пророци на древността - вдъхновени и сензитивни хора, са произнасяли своите пророчества при едни и същи условия: или под непосредствено външно изтичане на астрална еманация, или под влияние на някакво влажно изпаре­ние, издигащо се над земята. Това е тази астрална материя, която служи за временна обвивка на душите, формиращи се в този свят. Корнелиус Агрипа изказва същите възгледи по повод природата на призраците, описвайки ги като твърде влажни.

Пророчеството се дава по два пътя - съзнателно на маговете, които са в състояние да надникнат в астралната светлина; и надсъзнателно на онези, които действат по така нареченото „вдъхновение". Към последния клас са принадлежали и принад­лежат библейските пророци и съвременните вещатели, изпадащи в транс. С тези факти Платон бил добре запознат и за подобни пророци казва следното: „Никой, докато той е в своя ум, няма да достигне правдиво пророчество и вдъхновение... а само когато се побърка, вследствие на някакво душевно разстройство или обсеб­ване от... демон или дух."¹⁹⁰ „Някои ги наричат пророци, без да разбират, че те са само ГОВОРИТЕЛИ... и съвсем не трябва да бъдат наричани пророци, а само ГЛАШАТАИ, препредаващи нечии видения и пророчества" - добавя той.

Развивайки своите доводи, мистър Кокс казва: „Най-извест­ните спиритисти практически признават съществуването на пси­хичната сила под твърде неточното название „магнетизъм" (с който тя няма нищо общо), твърдейки, че духовете на умрелите хора могат да извършват приписваните им действия, използвайки единствено магнетизма (т.е. психичната сила на медиумите)".¹⁹¹

Тук отново възниква едно недоразумение вследствие използ­ването на различни имена за това, което може да се окаже един и същ безтегловен състав [субстанция, същност - бел. ред.]. Никой не би се осмелил да твърди, че след като до началото на XVIII век електричеството не е било известно на науката, тази енергия не е съществувала от сътворението на света; освен това, ние сме готови да докажем, че още древните евреи са били запознати с нея. Обстоятелството, че точната наука не е успяла до 1819 г. да направи открития, доказващи тесните връзки между магнетизма и електричеството, съвсем не изключва възможността тези две явления да са идентични. Ако на една желязна пръчка могат да се придадат магнетични свойства, като се пусне елект­ричество през проводник, поставен по определен начин спрямо „нея, защо тогава да не приемем (в качеството на работна хипотеза), че медиумът също може да бъде по време на сеансите само проводник и нищо повече? Ще бъде ли ненаучно да се каже че разумът „на психичната сила", привличащ „електрическия" ток от вълните на ефира и използващ медиума в качеството на проводник, проявява и задейства магнетизма, който насища атмосферата на експерименталното помещение, за да произведе желаните последствия? Думата „магнетизъм" ще съответства толкова, колкото и всяка друга дума, докато науката не ни даде нещо повече от един хипотетичен агент, надарен с предполагаеми свойства.

„Различието между привържениците на психичните сили и спиритистите се състои в това - казва Кокс, - че според нас все още няма достатъчно доказателствата за съществуването на някакъв друг направляващ фактор, освен разума на медиума, и няма НИКАКВИ ДОКАЗАТЕЛСТВА за посредничеството (учас­тието) на духовете на умрели хора."

Ние сме напълно съгласни с мистър Кокс по отношение недостатъчността или отсъствието на доказателства, че действа­щи агенти са духовете на умрелите; колкото до останалото - това е много неочакван извод от „изобилието от факти", по израза на мистър Крукс, който по-нататък казва: „Преглеждайки своите записки, аз намирам такова свръхизобилие на доказателства, такава огромна маса свидетелства... че бих могъл да запълня няколко броя на в. „Quarterly..".

Следва изброяване на групите факти от тази „огромна маса свидетелства":

1. Придвижване на тежки предмети при наличие на съприкос­новение, но без механично усилие;

2. Феномени на почукванията и другите звуци;

3. Изменение теглото на предметите;

4. Придвижване на тежки предмети, намиращи се на разсто­яние от медиума;

5. Повдигане от земята на маси и столове без никакво докос­ване от който и да е човек;

6. ЛЕВИТАЦИЯ (издигане във въздуха) на ЖИВИ СЪЩЕС­ТВА;¹⁹²

7. Появяване на светещи призраци. Мистър Крукс казва: „При най-строги контролни условия аз видях плътно светещо тяло, напомнящо по размер и форма на яйце от пуйка. Отначало то безшумно плаваше из въздуха на стаята толкова високо, че даже да се повдигнеш на пръсти, не можеш да го достигнеш, а после тихо се спусна на пода. То беше видимо повече от десет минути и преди да се разтвори във въздуха, три пъти се удари в масата, при което се раздаваше звук сякаш се е ударило твърдо тяло." (Остава ни да стигнем до заключението, че това яйце е било от същия вид като метеорния котарак на Бабине, който е класифи­циран заедно с другите естествени феномени на Арагон);

8. Поява на ръце - самосветещи или видими при обикновена светлина;

9. „Непосредствено писане", извършвано от тези самосветещи ръце, очевидно надарени с разум (Психична сила ли е това?);

10. „Образи и лица на призраци." В този случай психичната сила излязла от „ъгъла на стаята" във вид на „призрачен образ" и взела в ръце акордеон, а после се носела из стаята, свирейки на инструмента (медиумът Хоум през цялото това време бил напълно видим за присъстващите). Всички тези произшествия мистър Крукс наблюдавал и проверявал в собствения си дом и убеждавайки се научно в истинността на въпросните феномени, доложил за това на Кралското общество. Бил ли е той приветствай като откривател на нови естествени явления с важно значение? нека читателят сам намери отговора в тази книга. В добавка към тези шеги, изиграни пред човешката доверчивост от „психичната сила", мистър Крукс привежда феномени от друг род, които той нарича „особени случаи", и които ИЗГЛЕЖДА (?) подсказват за действието на ВЪНШЕН разум, (т.е. разум, непринадлежащ на медиума).

„Бях у мис Фокс - казва Крукс, - когато тя автоматически пишеше съобщение за едно присъстващо тук лице, докато съобщението за друго лице по ДРУГ проблем се даваше азбучно (чрез „почукване"), и през цялото това време тя самата свободно беседваше с трето лице по тема, напълно различна от посочените две... По време на един сеанс с мистър Хоум малката планшетка се придвижи по масата към мен и ми предаде съобщение с леко почукване по моята ръка. Аз повтарях азбуката, а планшетката почукваше при произнасянето на нужната буква. Това ставаше на известно разстояние от ръцете на мистър Хоум." Същата тази планшетка, по молба на мистър Крукс, му дала „телеграфно съобщение чрез морзовата азбука, почуквайки по моята ръка" (никой от присъстващите не е знаел морзовата азбука, освен самия Крукс, който я владеел несъвършено). Мистър Крукс допълва: .„Това ме убеди, че на другия край на линията седи разум, който добре владее тази азбука, КЪДЕТО И ДА СЕ НАМИРА ТОЙ." Ще бъде ли нетактично, ако в дадения случай посъветваме мистър Кокс да търси този морзист в своето частно владение - в Психичната страна? Същата планшетка обаче извършила и нещо по-впечатляващо. При пълна осветеност в стаята на мистър Крукс я помолили да направи съобщение... „На средата на масата лежеше молив и няколко листа хартия: скоро МОЛИВЪТ СЕ ИЗПРАВИ НА СВОЕТО ОСТРИЕ и извършвай­ки няколко неуверени движения по посока на хартията, падна, след което отново се повдигна и пак падна... След три безуспешни опита малката дървена планшетка (морзист), която лежеше наблизо върху масата, СЕ ПЛЪЗНА ПО ПОСОКА НА МОЛИВА И СЕ ПОВДИГНА на няколко дюйма над масата; моливът отново се изправи и опирайки се на планшетката, се опита заедно с нея да докосне хартията. Той падна, след което още веднъж бяха извършени съвместни усилия. След третия опит планшетката прекрати участието си и се ПРИДВИЖИ ОБРАТНО на своето място. Моливът, както падна на хартията, така и остана да лежи там, а набраното с азбучен способ съобщение ни обясни: „Ние се опитахме да направим това, което помолихте, но нашата СИЛА се изчерпи." Думата НАША, намекваща за разумните и обеди­нени усилия на помагащите си планшетка и молив, ни карат да мислим, че в случая са взимали участие ДВЕ психични сили."

Има ли във всичко това някакво доказателство, че тук е действал разумът на медиума? Напротив, всичко подсказва, че движението на планшетката и молива е било насочвано от духове на „умрели" или поне от духовете на някакви други невидими разумни същества? Разбира се, в дадения случай думата „магне­тизъм" е толкова малко приложима, както и думата „психична сила", макар че има по-голямо основание за използването на първата, а не на втората дума, поради простия факт, че ТРАНСЦЕНДЕНТАЛНИЯТ магнетизъм или месмеризъм предизвиква феномени, идентични с феномените на спиритизма. Феноменът на ОМАГЬОСАНИЯ кръг на барон дьо Поте и Регазони проти­воречи също толкова на общоприетите закони на физиологията, колкото повдигането на масата (без странично докосване) про­тиворечи на законите на естествената философия. Също както мускулно силни хора често са констатирали, че не са в състояние да повдигнат масичка, тежаща няколко фунта, и я изпочупвали, така и дузина експериментатори (между тях понякога се нами­рали академици) не били в състояние да прекрачат тебеширената линия, начертана върху пода от барон дьо Поте. В един от тези случаи руски генерал, известен със своя скептицизъм, толкова упорствал, че паднал на земята в силни конвулсии. В дадения случай магнетичният флуид, който оказвал такова съпротивле­ние, бил аналогичен на психичната сила на мистър Кокс, която придавала на масата извънредно и свръхестествено тегло. Ако тези два фактора предизвикват едни и същи психологични и физиологични ефекти, то това е достатъчна причина да се допусне, че те са повече или по-малко идентични. Струва ни се, че срещу този извод не могат да бъдат намерени добре обосновани възражения. Освен това, ако просто започнат да отричат тези факти, това няма да е доказателство, че те не съществуват. Някога всички академии на науките на християнския свят били стигнали до съгласие, че на Луната няма никакви планини; имало е и времена, когато на всеки човек, осмелил се да каже, че в горните слоеве на атмосферата, също както и в океанските дълбини, съществуват различни форми на живот - гледали като на пълен глупак и невежа.

„Щом Дяволът го твърди, това трябва да е лъжа" - обичал да повтаря набожният абат Алмигуана, когато обсъждали феноме­ните на „одухотворените мебели". Възможно е и ние скоро да чуем тези думи, перифразирани така: „Щом учените отричат нещо, значи то е истина."