рисковано, но напълно безопасно при условие, че не се губи време, тъй като в противен случай смъртта, която е била реална, е могла да премине в окончателна

Не е необходимо да посочвам колко силно впечатление направи тази сцена на всички зрители. Също така няма необходимост да ви напомням, че това не беше трик на платен фокусник, за да бъде предизвикано учудване. Сцената ставаше в елегантната гостна на ползващ се с всеобщо уважение лекар, достъпът до който беше невъзможен без препоръчител­но писмо; освен това (без да засягаме феноменалните факти) хиляди неописуеми подробности, свързани с речите, маниерите, изразите и постъпките в цялата им съвкупност (състояща от най-дребни детайли) гаранираха искреност и сериозност, вдъхващи доверие у свидетелите, която може само косвено да се опише на онези, които не са видели всичко това сами.

След известно време се върна и мадам У. Поканиха я да седне на един от двата фотьойла, а на мен предложиха да седна на другия. Аз все още държах в ръка хартийката, съдържаща трите думи, тайно написани от мен, от които Бетовен беше първата. Тя поседя няколко минути с разтворени ръце, лежащи върху коленете й. Изведнъж тя започна да се движи неспокойно. „Ах, пари, пари" - каза тя и лицето й изрази болка. След няколко мига тя повдигна едната си ръка и в нея държеше маргаритка, цветето, чието име бях написал като втора дума. Аз взех цветето от нейната ръка и след като всички останали членове на компанията го огледаха, го запазих. Доктор Х. каза, че цвете от този вид не е познато в тази част на страната. Тук той определено сгреши, тъй като след няколко дни аз видях същите цветя на цветния пазар в Мадалена. Дали това цвете беше сътворено от нейните ръце, или просто беше пренесено, както във феномена, с който сме запознати от опита на спиритизма - това аз не зная. Възможно е или едното, или другото, тъй като тя определено нямаше цвете, когато седеше до мен на ярка светлина; то се появи по-късно. Всяко негово листче беше абсолютно свежо.

Третата дума. написана върху моето парче хартия, беше пломбир. Скоро тя започна да прави движения, каквито се правят по време на ядене, макар че нищо хранително не се виждаше, и ме попита дали не искам да отида с нея да ям пломбир, т.е. това, което аз написах. Това би могло да бъде обикновено четене на мисли.

Последва сцена, в която мадам Х., жената на доктора, беше завладяна от духа на Бетовен. Докторът се обръщаше към нея с думите: „Мосю Бетовен". Но тя не му обръщаше внимание дотогава, докато той не извика силно това име в ухото й (може би си спомняте, че Бетовен е бил глух). След кратък разговор той я помоли да изпълни нещо и тя великолепно изпълни на рояла няколко известни музикални произведе­ния от Бетовен, а също и няколко импровизации, които (според общото мнение) съответстваха на неговия стил. По-късно една приятелка на мадам Х. ми каза, че в обикновения живот, т.е. в нормално състояние, нейните изпълнения звучат твърде любителски. След като измина половин час, проведен в музика и диалог в присъщия на Бетовен характер (при което изразът на лицето и разрешените й коси като че придобиха странно сходство с него), докторът сложи в ръката й лист хартия и цветен молив. Тя бързо нарисува профил и глава, напомнящи бюстовете на Бетовен, и написа бързо под него едно име - „Бетовен". Аз запазих тази рисунка, макар че не зная дали тя прилича на подписа на Бетовен.

Беше вече късен час и нашата компания се разотиде; аз също нямах време да разпитвам доктор Х. за това, на което бях станал свидетел. По-късно обаче го посетих отново. Разбрах, че той признава действията на духовете и е спиритист, но знае много повече от това, тъй като дълго беше изучавал окултните тайни на Изтока. Това разбрах от разговора с него; всъщност, както ми се струваше, той предпочиташе да ме насочи към книгата си, която имаше намерение да издаде през тази година. Забелязах много разхвърляни по масата листа хартия, изписани с източни йероглифи (знаци); това са записките на мадам У. в транс -поясни той. Беше ми обяснено също така, че в сцената, на която бях свидетел, мадам У. е станала (доколкото разбирам тя е била обсебена) жрица на един от древноегипетските храмове и това се е случило по следния начин. Един от учените му приятели придобил в Египет мумия на жрица и му дал част от платното, в което мумията била завита; от контакта с това платно на възраст две-три хиляди години, както и от усърдието, с което мадам У. се отдала на установяване на окултна връзка и вследствие на двадесетгодишно отшелничество от света, тя станала такава, каквато я бях видял. Езикът, на който тя произнасяше думите по време на сеанса беше свещеният език на храмовете, на който тя била обучена не толкова по пътя на вдъхновението, колкото по пътя, по който ние учим езици: чрез диктовка, писмени упражнения и т.н., като тя дори била наказвана, когато била невнимателна или лошо усвоявала матери­ала. Той ми каза, че Жаколио също чул произнасяните от нея думи по време на подобен сеанс и ги признал за принадлежащи към най-древния свещен език, все още запазил се в храмовете на Индия, ако не се лъжа, по-древен от санскрита.

По отношение на змиите, които той използваше при спешното възстановяване на нейния живот (или по-точно при задържането на последните остатъци от живот в нея), докторът каза, че съществува странна тайна в тяхното отношение (връзка) с феномена на живота и смъртта. Аз разбрах, че те са били необходими. Мълчанието и бездейс­твието от наша страна също са били необходими и се пресичаше всеки опит за разпит по време на сеанса, като това се правеше безапелационно, почти сърдито. Ние можехме да идваме и да разговаряме след това, или да чакаме докато се появи неговата книга, но по време на сеанса изглежда само той имаше право да говори, от което той се ползваше през цялото време, присъединявайки към това науката, културата и яркостта на въображението си.

Аз възнамерявах да посещавам и през следващите вечери сеансите от този род, но научих от мистър Гледстейн, че Х. се отказал от провеждането на други подобни сеанси, бидейки разочарован от неуспе­ха да привлече колегите си по наука, за да могат те сами да се убедят в истинността на феномените - такава била неговата цел.

Това е, което си спомням от моето посещение в тази странна, оцветена в тоновете на свръхестественото вечер, с изключение на някои детайли, които не представляват интерес за вас. Аз ви дадох името и адреса на доктор Х. конфиденциално, тъй като ми се струва, че той е напреднал повече или по-малко по пътя, по който върви и вашето Теософско общество. Всичко останало аз съм длъжен да запазя в тайна, тъй като съм упълномощен да използвам този материал така, че той да стане достояние на гласността.

„Уважаващ ви приятел и покорен слуга

Дж. Л. О'Съливан"

В този интересен пример обикновеният спиритизъм излиза от рамките си и навлиза в областта на магиите. Чертите на медиумизма тук са налице в двойствения живот на мадам У., в който тя провежда едно съществуване, напълно различно от нормално­то, и поради подчинеността на своята индивидуалност на чуждата воля става пермутация (замяна) на египетската жрица; чертите на медиумизъм са налице и при олицетворението на духа на Бетовен, съпроводено с безсъзнателното и каталептично състоя­ние, в която тя изпада. От друга страна, волята, проявявана от доктор Х. по отношение на своя сензитив, очертаването на магичен кръг, викането на дух, материализацията на исканото цвете, отшелничеството и обучението на мадам У., използването на жезъла, сътворението и използването на змии, явната власт над астралните сили - всичко това се отнася към магията. Такива експерименти представляват интерес и ценност за науката, но те могат да станат и предмет на злоупотреба в ръцете на по-недобросъвестни практиканти, отколкото изтъкнатия джентълмен, обозначен като доктор Х. Един истински източен кабалист не би препоръчал тяхното възпроизвеждане.

Под нашите крака се намират неизвестни сфери, но още по-малко известни и още по-неизследвани са сферите над нас; и между тях се намира шепа молци, сляпа за божествената свет­лина, глуха за шепота на невидимия свят и хвалеща се, че води човечеството. Накъде? Те заявяват - напред, но ние имаме правото да се съмняваме в това. Най-великият от нашите физиолози, бидейки поставен до индийски факир, неумеещ нито да чете, нито да пише, много скоро започва да се чувства глупав като ученик, ненаучил урока си. Не по пътя на вивисекцията над животни ученият ще може да се убеди в съществуването на човешка душа и не с острието на ножа ще може той да я извлече от човешкото тяло.

„Кой.здравомислещ човек - пита Сърджънт Кокс, председател на Лондонското психологично общество, - който нищо не знае за магнетизма или психологията и никога не е виждал подобни опити и не познава осовните им принципи, ще се представи като такъв глупак, че да започне да отрича фактите и да критикува изведе­ните от тях теории?" Правилният отговор на този въпрос е: „Две трети от нашите съвременни учени". Този дързък израз, ако истината изобщо може да бъде дръзка, прави чест на онзи, който го е изрекъл — един от малкото учени, които са достатъчно честни и храбри, за да признаят градивната истина, колкото и неприятна да е тя. Не можем да сгрешим по отношение на действителното значение на това обвинение, тъй като веднага след този непочтен въпрос ученият продължава със същата точност: „Химикът взима данни за електричеството от електрика; физиологьт се интересу­ва по въпросите на геологията при геолога - и всеки от тях би сметнал за наглост от страна на другия, ако той изкаже съждение по чужд за него клой на науката. Странното е, че това разумно правило напълно се отхвърля, когато става дума за психологията. Учените физици се смятат за компетентни да изказват догматични съждения в областта на психологията и всичко, което се отнася към нея, без да бъдат свидетели на нито един от нейните феномени и без да притежават абсолютно никаква представа за нейните принципи и практика".

Искрено се надяваме, че двамата изтъкнати биолози - госпо­дин Менделеев от Санкт Петербург и мистър Рей Ланкастър, ще понесат тези забележки със същото търпение, което проявяват техните живи жертви, треперещи под разсичащия ги нож.

За да стане едно вярване общо, то трябва да бъде основано върху голямо количество факти, натрупващи се поколение след поколение. Начело на всички вярвания стои магията или, ако това е за предпочитане, окултната психология. Който е в състо­яние да оцени нейните огромни сили (изхождайки от слабите й, полупарализирани следствия в нашите цивилизовани страни), той не би намерил смелост да се усъмни в твърдението на Порфирий, че дори неодушевени предмети, като например статуи на богове, са били заставяни да се движат и да проявяват изкуствен живот за няколко мига. Кой може да отрече това твърдение? Тези ли, които ежедневно свидетелстват с подписите си, че са видели как се движат маси и столове, а моливи пишат без страничен допир до тях? Диоген Лаерций ни разказва за някакъв философ Стилпо, когото Аеропагьт изгонил от Атина за това, че Стилпо се осмелил да отрича публично, че Минерва на Фидий не е нищо друго, освен парче мрамор. Нашият деветна­десети век обаче (след като подражаваше на древните в каквото можеше, включително и в названията им, а именно, „сенати", „префекти", „консулти" и т.н., и след признанието, че Великият Наполеон е завоювал три четвърти от Европа, използвайки принципите за водене на война, преподадени от Цезар и Алек­сандър) си мисли, знае повече за психологията, отколкото него­вите наставници - дотолкова повече, че е готов да отправи всеки, който вярва в „оживелите маси", в лудницата.

Така или иначе, религията на древните е религия на бъдещето. Още няколко столетия и няма да останат никакви сектантски вярвания в нито една от великите религии на човечеството. Браманизмът и будизмът, християнството и ислямът - всички те ще изчезнат под мощния натиск на фактите. „И ще излея духа си над цялата плът" - пише пророк Йоил. „Истина ви казвам... и по-големи дела от тезч ще извършите" - обещава Исус. Това обаче може да стане само тогава, когато светът се върне към великата религия на миналото, към познаването на онези вели­чествени системи, които са съществували много преди появата на браманизма и дори на примитивния монотеизъм на древните халдеи. Между другото, ние не бива да забравяме преките последствия от демонстрацията на тайната. Тя е била единстве­ният начин, чрез който мъдрите свещенослужители на древността са могли да отпечатват върху грубите чувства на народните маси идеята за. всемогьществото на творческата ВОЛЯ или на ПЪРВОПРИЧИНАТА; за божественото оживотворяване на инертната материя — душата, от вселяваната в нея потенциална воля на човека, микрокосмическото подобие на Великия Архитект; за възможността да се пренасят тежки предмети през пространст­вото и материалните прегради.

Защо например набожният римски католик трябва презрител­но да обръща гръб на „езическите" обреди на индийските тамили? Ние бяхме свидетели на чудото на свети Януарий в добрия стар Неапол и сме виждали същото в Наргеркойл в Индия. Каква е разликата? Сгъстилата се кръв на католическия свещеник кипи и бълбука в кристално шише за удоволствие на тълпата и събранието на християните търси лъчистата усмивка и благос­ловията на отрупаната със скъпоценности гробница. А в Индия глинено кълбо, напълнено с вода, се поставя в разтворените гърди на бог Суран. И по същото време, когато падрето тръска своята бутилка и представя чудото на кръвта, индийският свещенослужител пуска стрела в гърдите на бога и предизвиква своето „чудо", при което кръвта изтича на струйки и водата се превръща в кръв. И християните, и индусите изпадат във възторг, наблюдавайки тези чудеса. Дотук не виждаме ни най-малка разлика. А може би езичниците са научили трика си от свети Януарий?

„Знай, о, Асклепий - казва Хермес, - че НАЙ-ВЕЛИКИЯТ е баща на небесните богове, такъв е и човекът - създател на боговете, които пребивават в храмовете и които намират удоволствие в общуването със смъртните. Оставайки вярно на произхода си в природата, човечеството упорито изопачава бо­жествените сили; и ако Бащата-Творец е сътворил по свой образ и подобие вечните богове, то човечеството, на свой ред, твори боговете си по същия начин." „За статуите на боговете ли говориш, о, Трисмегист?" „Точно така, Асклепий, и колкото и голямо да е пренебрежението ти, нима не осъзнаваш, че тези статуи имат разсъдък, оживотворени са от душа и могат да извършат големи чудеса. Как бихме могли да отхвърляме тази очевидност, когато намираме, че тези богове притежават дара да предсказват бъдещето, което са принудени да правят под въздейс­твието на магичните заклинания, чрез устата на духовни лица и чрез техните видения... Чудо на чудесата е, че човек е могъл да изобрети и сътвори боговете... Наистина, вярата на нашите предци е извършила грешка и в гордостта си те са сгрешили по отношение истинската същност на тези богове, но все пак те сами са открили това изкуство. Бидейки безсилни да създадат душата и духа, те викат душите на ангелите и демоните, за да ги въвеждат в осветените статуи; като предават на идолите собствената си способност за извършване на добро и зло, те ги заставят да председателстват мистериите."

Не само древността е пълна със свидетелства за това, че статуите и идолите на боговете понякога проявяват разум и способност да се движат. През XIX век ние виждаме как във вестниците пишат за шегите, извършвани от статуята на Лурдската мадона. Тази милостива лейди, френската Нотър Дам, е бягала няколко пъти в гората, разположена близо до обичайната й резиденция - енорийската църква. Църковният пазач бил задължен да проследява избягалата и да я връща на предишното й място. След това започва серия от „чудеса": изцеления, пророкувания, падане на писма от небето и така нататък. Тези „чудеса" се възприемат безусловно от милионите римски като­лици, като при това значителна част от тях принадлежат към най-умните и образовани класи. Защо тогава да не вярваме на свидетелства от подобен характер, дадени от един всепризнат и ценен историк, като например Тит Ливий? „Юнона, не желаете ли да напуснете стените на Вейя и да смените тази обител с друга в Рим? — запитва римски войник богинята след превземането на града. Юнона се съгласява с кимване на глава и нейната статуя отговаря: „Да, искам".

После, когато носели статуята, изглеждало (добавя истори­кът) , че тя е изгубила огромното си тегло и се създавало впечатлението, че тя сякаш сама ги следва."

С наивност и вяра, граничеща с възвишеност, Дьо Мюсе храбро се впуска в опасни аналогии и привежда редица примери както на христи­янски, така и на „езически" чудеса от подобен род. Той привежда списък на такива движещи се статуи на светци и мадони, които губят теглото си и ходят като всички живи хора; а след това цитира достоверни свидетелства от класически автори за същото. Дьо Мюсе има една мисъл и едно всепобеждаващо желание - да докаже на читателите си, че магията наистина съществува и че християнството я превъзхожда във всяко отношение. Не че християнските чудеса са по-многобройни или по-внушителни от езическите, съвсем не; той като историк честно борави с фактите и свидетелствата. Неговите аргументи и разсъждения - ето кое е забавното: едните чудеса се извършват от Бога, а другите - от Дявола. Той снема Бога и поставяйки го лице срещу лице със Сатаната, позволява на заклетия враг решително да победи Твореца, без да приведе нито едно солидно и убедително доказателство относно различията между тези два типа чудеса.

Ако се заинтересуваме за причината, поради която той в едни случаи вижда ръката на Бога, а в други - рогата и копитата на Дявола, отговорът ще бъде: „Светата Римокатолическа и Равноапостолска църква обявява за чудеса само онези от тях, които са извършени от верните й синове, а всички останали чудеса - за сътворение на духовете на ада". Много добре, но на какво основание? Представен ни беше безкраен списък на свети писатели; светци, които през целия си живот са се борили с бесовете, както и на свети отци, чиито думи и авторитет са били възприемани като „слово божие" от същата църква. „Вашите идоли, вашите свещени статуи са обиталища на демоните — възкликва свети Киприан. - Да, именно те са онези духове, които са вдъхновявали нашите пророци, които оживотворяват вътрешностите на вашите жертви, които насочват полета на птиците и които, постоянно смесвайки лъжата и истината, създават изреченията на оракулите и... извършват чудеса, тъй като целта им е да им се кланяте."

Фанатизмът в религията, фанатизмът в науката или фанатиз­мът в която и да е област става страст и може единствено да зеслепи нашия разум. Винаги е било безполезно да се спори с фанатик. Тук ние не можем да не се възхитим още веднъж на дълбокото познаване на човешката природа, продиктувало на мистър Сърджънт Кокс следните думи (от неговата реч, която вече цитирахме): „Няма по-фатална грешка от това да се смята, че истината ще възтържествува чрез собствената си сила, че само да бъде видяна и ще бъде посрещната с разтворени обятия.

Фактически стремежът към истината съществува у много малко хора, а способността да се различава истината - при още по-малко. Когато хората казват, че търсят истината, това най-често означава, че те търсят доказателства, за да потвърдят някакъв предразсъдък или предубеждение. Вярванията им са формирани така, че да съответстват на техните желания. Те виждат все повече и повече това, което изглежда съответстващо на техните желания и са слепи като прилепи по отношение на всичко, което противоречи на желанията им. Учените въобще не са по-свободни от този недостатък в сравнение с останалите".

Ние знаем, че от времето на най-отдалечените векове същес­твува една тайнствена и страшна наука, наречена теопея. Тази наука преподава изкуството да се изпълват различните символи на боговете с временен живот и разум. Статуите и парчета от

⁴⁵ „Де Идол Венит", том 1, стр. 452.

383

Предоставен сам на себе си, този жизнен принцип ще следва сляпо законите на природата и съответно на условията ще носи здраве и излишък от жизнеспособност, или ще причини смърт и разложение. Ако обаче бъде управляван от волята на адепта, той става послушен; токовете му възстановяват равновесието в орга­ничните тела и създават психологични и физически чудеса, добре известни на месмеризаторите. Бидейки въведени в неорганичната инертна материя, те създават видимост за живот, т.е. движение. Ако този живот се нуждае от индивидуален разум (личност), тогава адептът или изпраща собствената си астрална душа, за да оживотвори материята, или се възползва от властта си над природните духове, за да накара някой от тях да влее същността си в мрамора, дървото или метала; или търси помощта на човешките духове. Последните обаче (с изключение на порочни­те, свързани със земята духове) няма да влеят същността си в тези неоживотворени предмети. Заниманията по създаване на подобия на живот и оживяване те предоставят на нисшите същности и се ограничават само с изпращането на въздействията си през междинните сфери, подобно на лъча на божествена светлина, когато за някаква добра цел се изисква т.нар. „чудо". Условията са следните (и те са закон в духовната природа) -чистота на подбудите, чистота на околната магнетична атмосфера, персонална чистота на обкръжението и на оператора. Само при тези условия може да се направи така, че езическото „чудо" да стане много по-свято от християнското.

Кой от наблюдавалите представленията на факирите в Южна Индия може да се съмнява в съществуването на теопея в древните времена? Дори и закоравелият скептик, който е повече от заинтересован всеки подобен феномен да бъде приписан на фокусничеството, все пак се оказва принуден да засвидетелства факти, които при добро желание могат да бъдат видени всеки ден. „Аз няма да се осмеля - споделя той, разказвайки за Чиб-Чондор, факир от Джафнапатнам - да опиша всичко онова, което той извършваше пред очите ми. Съществуват неща, които не могат да бъдат разказани, дори ако са видени със собствените ти очи, от опасение, че ще бъдеш обвинен в халюцинации! И все пак, аз десет, не - двадесет пъти отново и отново виждах как факирът получаваше „подобни резултати от инертната материя..." За нашия „чародей" беше детска игра да накара пламъка на свещи­те, които по негово указание бяха разположени в най-отдалече­ните ъгли на залата, да бледнее и гасне според волята му; да накара мебелите да се движат, дори дивана, върху който ние седяхме; да заповяда на вратите да се отварят и затварят повторно; и докато всичко това ставаше, той самият не напускаше постланата на пода рогозка...

Може да ме упрекнат, че не съм огледал всичко, както трябва. Това е възможно, но аз искам да напомня, че стотици и хиляди хора са виждали и виждат същото, което видях и аз, и дори още по-удивителни неща. Дали някой от виделите това е открил тайната, или е успял да повтори тези феномени? Аз не смогвам да повтарям, че всичко това става не върху театрална сцена, снабдена с различни приспособления за оператора. Не, това е само един бедняк, свил се гол върху пода, който просто си играе с вашия разум, с вашите сетива и с всичко онова, което ние се споразумяхме да наричаме нерушими закони на природата, но които той изглежда може да променя по свое желание...

Дали той наистина променя естествения ход на нещата? Не, но той задейства природата, прилагайки сили, които засега ние не познаваме. Както и да е, но аз самият двадесет пъти съм бил на подобни представления в компанията на най-изтъкнатите хора на британска Индия - професори, лекари, офицери. Един от тях, напускайки хола, изрази своите впечатления по следния начин: „Това е нещо, което разтърсва човешкия разум". Всеки път, когато виждах как факирът повтаря своя експеримент за привеж­дане на змии в каталептично състояние, в което тези влечуги придобиват твърдостта на изсъхнала пръчка, мислите ми са се насочвали към библейската басня (?), която приписва на Мойсей и на свещенослужителите на фараона подобна способност."

Несъмнено плътта на човека, животното и птицата се изпълва с магнетичен жизнен принцип също толкова лесно, колкото и мъртвата материя на масата под въздействието на съвременния медиум. Защото или и двете чудеса са възможни и истински, или и двете трябва да рухнат на земята, заедно с чудесата от дните на апостолите и с тези на съвременната католическа църква. Колкото до съществените доказателства в полза на подобна възможност, ние бихме могли да посочим толкова много източ­ници, че те ще запълнят цяла библиотека. Ако римският Папа Сикст V е изброил огромна армия духове, прикрепени към различни талисмани, дали неговата заплаха за отлъчване от църквата на онези, които се занимават с магия не е произнесена защото той е искал познанията за тези тайни (магии) да бъдат ограничени единствено в пределите на църквата? Какво ли би се случило с „божествените" му чудеса, ако те можеха да бъдат възпроизведени от всеки човек, притежаващ упоритост, магне­тична сила и непреклонна воля? Неотдавнашните произшествия в Лурд (ако допуснем, че тези съобщения са правдиви) доказват, че тайната на магията не е изгубена напълно от църквата; и ако там няма силен маг-месмеризатор, криещ се под расото и стиха-рията, тогава статуята на Мадоната е привеждана в движение от същите сили и природата на тези „разуми", независимо дали те принадлежат към класа на човешките елементарни или към елементалните духове, се подчиняват на определени закони. За човек, който има познания по месмеризъм и в същото време знае колко е „милосърден" духът на Римокатолическата църква, няма да бъде трудно да разбере, че непрекъснатите проклятия на свещениците и монасите и страшните анатеми, така щедро произнасяни от папа Пий IX (който самият е бил силен месмеризатор и за когото твърдели, че е джетаторе, т.е. притежател на лошо око), са привличали легионите както на елементарните, така и на елементалите под предводителството на развъплътените торквемади. Именно те са онези „ангели", които си играят със статуята на Небесната Царица. Всеки, който приема това като „чудо" (Господне), кощунства.

Въпреки че на пръв поглед сме привели достатъчно доказател­ства, че съвременната наука има малко основания да се хвали с оригиналност, все пак преди да завършим този том, ще приведем още няколко довода, за да не останат съмнения в тази връзка. Ще трябва само да изброим няколко от претенциите към новите философи и открития, които накараха света широко да разтвори очи през последните две столетия. Ние вече посочихме постиже­нията на древните египтяни, гърци, халдеи и асирийци в изкус­твата, науката и философията; сега искаме да приведем цитати от един автор, който е прекарал дълги години в Индия, изуча­вайки нейната философия. В негов неотдавнашен труд⁵⁰ ние намираме следните положения, представени като схема:

Философия. Древните индуси са създали основите на двете системи на спиритуализма и материализма, метафизичната фи­лософия и позитивната философия. Първата се е преподавала в школата на ведантистите, чийто основател е бил Виас; втората -в школата на Санхия, чийто основател е бил Капила.

Астрономия. Създали са календара, изобретили са зодиака, изчислявали са процесите на равноденствията, открили са глав­ните закони на планетните движения, наблюдавали са и са предсказвали слънчевите и лунните затъмнения.

Математика. Те са изобретили десетичната система, диферен­циалната алгебра, интегралната алгебра и алгебрата на безкрайно малките изчисления. Те са създали геометрията и тригонометрията и въз основа на тези две науки са построили и доказали теореми, които са били открити в Европа едва през ХУН и XVIII век. Фактически брамините са били първите, които са направили измервания на триъгълника и са изчислили хипотенузата, затова законът на Питагор погрешно се емята „за открит от него, тъй като ние намираме приложението му в архитектурата на повечето велики народи.

Физика. Те са установили принципа, който и досега остава съвременен, че вселената е хармонично цяло, подчиняващо се на закони, които могат да бъдат определени по пътя на наблюдения и експерименти. Открили са също така и хидростатиката, а знаменитата теорема, че всяко тяло, потопено във вода, губи толкова от теглото си, колко тежи изместената от него вода, Архимед е заимствал от брамините. Физиците на пагодите са изчислявали скоростта на светлината и са познавали и прилагали законите на отражението. И накрая, както произтича от изчис­ленията на Сария-Сидхент, извън всяко съмнение те са знаели и са изчислявали силата на парата.

Химия. Те са знаели състава на водата и са формулирали важен закон за газовете (който ние научихме едва отскоро) -газът се намира в обратна обемна пропорция спрямо изпитва­ното от него налягане. Те са знаели как се приготвя сярна, азотна и солна киселина; окиси на медта, желязото, калая и цинка; серни съединения на желязото, медта, живака, антимония и арсена; сулфати на цинка и желязото; карбонати на желязото, оловото и содата; нитрати на среброто, барут.

Медицина. Техните познания наистина са били удивителни. В трудовете на Чарака и Соусрута, тези князе на индийската медицина, е изложена система, която по-късно е усвоена от Хипократ. Соусрута особено ясно е издигнал принципа на пред­пазната медицина и на хигиената, поставяна от него много, по-високо от целителната медицина, която той разглеждал твърде често като емпирична. А нима сега ние сме се придвижили по-напред в това отношение? Интересно е да се отбележи, че арабските лекари, които са се ползвали със заслужена слава през средните векове (например Авероес), постоянно са споменавали индийските лекари и ги смятали за свои учители, както и за наставници на гърците.

Фармакология. Те са познавали всички лекарствени треви, техните свойства и приложение; в тази област те и сега не са престанали да дават уроци на Европа. Съвсем неотдавна ние получихме от тях лекарство против асма, съдържащо татул.

Хирургия. В нея те имат не по-малко забележителни дости­жения. Извършвали са операции за изваждане на камъни, пре­красно са владеели отстраняването на катарактата и извличането на плода от утробата, необикновено опасни случаи на което са описани от Чарака с голяма научна точност.

Граматика. Те са създали най-необикновения език в сзета -санскрита, породил по-голямата част от идиомите на Изтока и индоевропейските страни.

Поезия. Използвали са всички стилове и са показали голямо майсторство в тях. Сакунтала, Аврита, индийската Федра, Са-ранга и хиляди други драми не са надминати нито от Софокъл, нито от Еврипид, нито от Шекспир. Описателната им поезия няма равна. Трябва да се прочете Мегадата - „Жалбите на изгнаника", който моли плуващия в небето облак да отнесе паметта за него в дома му, на роднините и приятелите му, които той никога повече няма да види, за да се получи представа за това, до какво съвършенство е бил доведен този стил в Индия. Техните басни са били заимствани от всички съвременни и древни народи, които дори не са се постарали да придадат друга окраска на сюжета на тези малки драми.

Музика. Те са изобретили гамата с различните й тонове и полутонове много по-рано от Гидо Д'Арецио. Индийската гама е: Са-Рига-Ма-Па-Да-Ни-Са.

Архитектура. Изглежда те са постигнали всичко, което човеш­кият гений е способен да измисли в тази област. Величествените сгради имат неизразимо смели решения; конусообразни куполи; минарета с мраморни орнаменти; готически кули; гръцки полукълба; многоцветен стил — всички видове и всички епохи са събрани там, съчетавайки знаците на различните народи, които (емигрирайки) разнасяли по света своите особености и национал­ното си изкуство.

Такива са били резултатите, постигнати от тази древна и внушителна браминска цивилизация. Какво можем да предложим ние за сравнение? Какво можем да поставим редом с такива величествени достижения на миналото, което да се окаже толкова грандиозно и възвишено, че да оправдае нашето самомнение за превъзходство над невежата древност? Какви джуджета изглеж­дат дори нашите най-велики биолози и богослови в сравнение с изобретателите на геометрията и алгебрата, бащите на филосо­фията, първите учители на религиозните истини, адептите на психологичните и физичните науки? Назовете ни което и да е съвременно откритие и ние ще се осмелим да посочим, че не са необходими дълги търсения в историята на Индия, за да бъде открит неговият прототип. Сега например науката преживява преход към новите теории за корелацията на силите, естествения подбор, атомната полярност и еволюцията. А в същото време като присмех над нашето самомнение, над нашите опасения и отчая­ние, ние можем да прочетем какво е казал Ману приблизително 10 000 години преди раждането на Христос:

„Първият зародиш на живота се е развил от водата и топли­ната" (Ману, кн. 1, стих 8).

„Водата се издига в изпаренията към небето, от слънцето те падат върху земята във вид на дъжд; от дъжда се раждат растенията, и от растенията - животните" (книга 3, стих 76).

„Всяко същество придобива качествата на непосредствения си предшественик по такъв начин, че колкото повече съществото се отдалечава от първичния атом на своя род, толкова повече то придобива качества и съвършенства" (книга 1, стих 20).

„Човекът ще премине през Вселената, издигайки се постоянно и преминавайки през скали, растения, червеи, насекоми, риби, змии и костенурки, диви животни, добитък и висшите животни... Такова е нисшето стъпало" (пак там).

„Такива са обявените преображения - от растение до Брама, те трябва да се осъществяват в този свят" (пак там).

„Гръцкият - казва Жаколио - е само санскрит. Фидий и Праксител са изучавали в Азия шедьоврите на Даонтий, Раман и Ариавост. Платон се губи пред Джемини и Веда-Виас, които той буквално копира. Аристотел е в сянка пред „Пурва-Миманса" и „Утара-Миманса", в които могат да бъдат намерени всички системи на философията, с чието пресъздаване сме заети сега, започвайки от спиритуализма на Сократ и неговата школа през скептицизма на Пирон, Монтепо и Кант до позитивизма на Литре".

Нека онези, които се съмняват в точността на последното твърдение, прочетат следния цитат, извлечен дума по дума от „Утара-Миманса", „Ведата" на Виаса, който е живял в епоха,. отнасяща се според браминската хронология към 10 400 години преди нашата ера:

„Ние можем да изучаваме феномените, да ги проверяваме и да ги смятаме за относително истинни, обаче нищо във вселената нито чрез възприятието, нито чрез индукцията, нито с помощта на сетивата, нито чрез разсъждения не е в състояние да демонс­трира съществуването на Първопричината, която в някакъв отрязък от време е породила Вселената, затова науката не бива да обсъжда нито възможността, нито невъзможността на същес­твуването на тази Първопричина."

И така, бавно, но сигурно цялата древност ще бъде реаби­литирана. Истината внимателно ще бъде отсята от преувели­ченията; много неща, които сега са смятани за измислица, могат да се превърнат в установени факти, а „фактите и законите" на съвременната наука могат да се окажат изхвър­лени на боклука на неоправдалите себе си митове. Когато стотици години преди нашата ера Брамагупто е твърдял, че обсипаното със звезди небе е неподвижно, а всекидневният изгрев и залез на светилата потвърждават въртенето на Земята около нейната ос; и когато Аристарх (родил се 267 години преди Христа) и питагорейският философ Нисета са твърдели също­то, доколко са им повярвали хората, живели преди времето на Коперник и Галилей? И системата на тези двама велики князе на науката - система, която революционизира целия свят, колко дълго ще й бъде позволено да остане нерушима в своята цялост? Нима сега в Германия не работи един учен (някой си професор Шефер), който на публични лекции в Берлин се опитва да докаже, че: 1) Земята е неподвижна; 2) Слънцето е само малко по-голямо, отколкото изглежда; 3) Тихо-Брахе е бил напълно прав, а Галилей —не. А в какво се е състояла теорията на Тихо-Брахе? В това, че Земята стои неподвижно в центъра на Вселената и че около нея, като около център, се върти целият небесен свод в течение на 24 часа; 4) Слънцето и Луната освен това движение се движат по криви линии, присъщи само на тях, докато Меркурий, заедно с останалите планети описва епицикъл.

Ние определено нямаме никакво желание да си губим времето, както и мястото в тази книга нито за опровержение, нито за подкрепа на тази нова теория, която подозрително .прилича на старите теории на Арис­тотел и дори на достопочтения Бед. Използвайки израза на великия Наполеон, ние ще предоставим на учената армия от академици „сами да изперат семейното бельо". Ние обаче ще се възползваме от удобния случай, представен ни от това отстъпничество, за да поискаме още веднъж от науката нейната диплома или патент за непогрешимост. Уви! Не е ли това резултат от прехваления й прогрес?

Неотдавна, едва ли не вчера, изхождайки от фактите на нашето собствено наблюдение, потвърдени и от свидетелствата на много оче­видци, ние плахо рискувахме да изкажем констатацията, че масите, медиумите и индийските факири понякога левитират (т.е. повдигат се във въздуха). И когато пояснихме, че ако такъв феномен стане дори само веднъж за столетие; без помощта на видимо механично въздействие, тогава това издигане е резултат от закон на природата, за който нашите учени все още нищо не знаят, тогава ние бяхме наречени „иконоборстзащи", а вестниците ни обвиниха в непознаване на закона за притегля­нето. Независимо дали сме иконоборци, ита не, ние никога не сме обвинявали науката в това, че тя отрича въртенето на Земята около своята ос и въртенето й около Слънцето. Поне тези две лампи върху фара на Академията ще бъдат поддържани в ред и ще горят до края на времената. Но ето - в Берлин се появява професор и.разбива в нас последната надежда, че науката поне в нещо може да бъде точна.

Цикълът на времето очевидно е стигнал до най-ниската си точка! Земята стои на едно място и Исус Навин е оправдан!

В 1876 г. светът вярваше в центробежната сила и в теорията на Нютон, която обяснява сплеснатостта на земното кълбо около полюсите с въртеливото движение на Земята около своята ос; тогава тази теория беше ортодоксална. Според тази хипотеза се смяташе, че по-голямата част от земната маса се притегля към Екватора, защото центробежната сила, действаща с голяма сила, кара тази маса да се концентрира на Екватора. Така доверчивите учени повярваха, че Земята се върти около своята ос, иначе не би съществувала центробежна сила, а без тази сила не би имало и притегляне към екваториалните ширини. Това беше едно от общопризнатите доказателства за въртенето на Земята и именно този извод (заедно с още няколко други) беше отречен от берлинския професор и неговите колеги.

„Нима не е смешно, господа - казва той в заключение, - че ние, доверявайки се на това, което ни учеха в училище, приехме въртенето на Земята около нейната ос като напълно доказан факт, докато всъщност не съществува нищо, с което да бъде доказан този факт и той не може да бъде доказан. Нима не предизвиква учудване, че учените от целия цивилизован свят, започвайки от Коперник и Кеплер, априорно приеха това движение на нашата планета, а едва след три и-половина века започнаха да се търсят доказателствата за него? Уви! Макар че търсим, ние не намираме нито едно, както и би трябвало да се очаква. Всичко, всичко е напразно!"

Така с един удар светът загубва въртенето си и Вселената се лишава от своите пазители и защитници - центробежната и центростремител­ната сила! Нещо повече, самият ефир извън пространството е само „заблуждение", мит, породен от лошия навик за празнословие; Слънцето е лъжец, претендиращ за такива размери, на каквито няма право; звездите са блещукащи точки и те „са били разположени толкова мъдро от Твореца на Вселената на значително разстояние една от друга, за да могат да осветяват едновременно обширни пространства върху нашата планета" - казва Шефер.

Нима нещата стоят така, че дори три и половина века не са били достатъчни на науката, за да построи стабилно поне една-единствена теория, на която никой професор да не се осмели да хвърли предизви­кателство? Ако астрономията, една наука, която изцяло е построена върху адамантовия фундамент на математиката (смятана, за разлика от другите науки, непогрешима като самата истина), може да бъде обви­нявана нагло в лъжливи твърдения, тогава какво сме спечелили, унижа­вайки Платон в полза на Бабине? И как тогава учените се осмеляват да се надсмиват над най-скромния очевидец, който (бидейки разумен и честен) заявява, че е виждал медиумични и магични феномени? И как се осмеляват те да посочват „границите за проникване на философското мислене", всяка крачка извън пределите на които вече ще се смята за беззаконие? И тези каращи се помежду си строители на хипотези все още характеризират като невежи и суеверни гигантите на древната мисъл, които са общували със силите на природата като титани, строящи света, и са издигали смъртните на такива височини, където те са встъпвали в съюз с боговете! Странна съдба за век, хвалещ се, че е издигнал науката до върховете на славата; и в същото време канен да отстъпи назад и да започне всичко от азбуката!

При прегледа на доказателствата, съдържащи се в тази книга, ако започнем от архаичните и неизвестни векове на Херметичес­кия „Пимандър" и стигнем до 1876 г., ще констатираме, че универсалната вяра в магията преминава през всички тези векове. Ние цитирахме идеите на Трисмегист и неговия диалог с Асклепий; и вече без да споменаваме хилядата и едно доказателства за доминирането на тази вяра в първите векове на християнството, на нас (за да постигнем целта си) ни се налага да приведем цитати от един древен и един съвременен автор. Първият ще бъде великият философ Порфирий, който няколко хиляди години след Хермес произнася (във връзка с преобладаването на скептицизма в неговия век) следното съждение: „Не бива да се учудваме, че широките маси виждат в статуята само камък и дърво. Така става с онези, които, бидейки неграмотни, нищо освен камък не виждат върху стената, покрита с надписи, и нищо, освен хартия, не виждат в написаната книга". А след 1500 години ние виждаме как мистър Сърджънт Кокс, описвайки процеса на позорното преследване на един медиум от същия този сляп материализъм, изразява мислите си по следния начин: „Независимо дали този . медиум е виновен, или не, несъмненото е това, че съдебното преследване предизвика едно непредвидено следствие - то прив­лече вниманието на широката публика към факта, че феномените са признати за съществуващи и с редица компетентни изслед­вания са обявени за истински, а в тяхната реалност той самият може да се убеди чрез собствени наблюдения; по такъв начин завинаги бяха отменени мрачните и унизителни доктрини на материалистите".

Все още в хармония с Порфирий и другите теурзи, които са потвърждавали разнообразието на природата на проявяващите се (манифестиращите) „духове" и на персоналния дух или волята на човека, мистър Сърджънт Кокс добавя, че съществуват про­тиворечия в мненията (и вероятно те винаги ще съществуват) по повод източника на онази сила, която се проявява в тези фено­мени, но дали тези феномени са продукт на психичната енергия на групата присъстващи лица (според едни), или са резултат от самостоятелната дейност на духовете на умрелите хора (както казват други), или актьори са елементалните духове, каквито и да са те (както твърдят трети), поне един факт остава установен - че човек не е изцяло материален и че неговият механизъм е задвижван и направляван от някаква немолекулярна структура, която притежава не само разум, но и може да въздейства върху материята със сила, на която ние дадохме, поради отсъствие на по-добро име, названието „душа". Тази радостна вест, благода­рение на съдебния процес, сега достигна до хиляди и десетки хиляди хора, чието щастие тук и надежда за задгробен живот бяха изтръгнати от материалистите, които настойчиво проповяд­ваха, че душата е само суеверие; че човек е само един автомат; че съзнанието е само секреция; че съществуването е чисто животинско, а бъдещето - пустота и мрак".

„Само истината - се казва в „Пимандър" - е вечна и нерушима; истината е първата от благословенията, но истина няма и не може да има върху Земята; възможно е понякога Бог да надарява едновременно няколко човека със способността да постигат божественото и способността правилно да разбират истината, но нищо не е истинско на Земята, защото всичко носи върху себе си материята, всичко е облечено в телесна форма, подложено е на промени, деформации, разложение и комбинации. Човекът не е институт на истината (на действителността), защото , само това, което е извлякло своята същност от себе си, остава самото себе си, остава неизменно - това е истинско (действител­но). Как може това, което в крайна сметка се променя до неузнаваемост, да бъде истинско (действително)? Истинско (действително) е само онова, което е нематериално и няма телесна обвивка, което е безцветно и безформено, което е свободно от промени и деформации - то е ВЕЧНО. Всичко, което загива, е лъжа, земята е само разтваряне и по рождение: всяко по рождение идва от разтварянето; всичко земно (всички земни предмети) е само видимост и имитация на истината; тя е това, което картината се явява по отношение към действителността. Земните предмети не са РЕАЛНОСТ (ИСТИНА)... Смъртта, според някои хора, е зло, което предизвиква у тях голям ужас. Това е невежество... Смъртта е разрушаване на тялото; намира­щата се в него същност обаче не умира. Материалното тяло губи формата си, която се разлага с течение на времето; чувствата, които са го оживявали, се връщат към своя източник и възобно­вяват своите функции, но те постепенно губят своите страсти и желания, а ДУХЪТ се възнася на небесата, за да стане ХАРМО­НИЯ. В първата зона той оставя способността си за разширяване и намаляване; във втората - способността да твори зло и лъжите на леността; в третата - хитростта и похотливостта'; в четвъртата - ненаситното честолюбие; в петата - високомерието, наглостта, безразсъдството; в шестата - всички стремежи към нечестно забогатяване; в седмата - несправедливостта. Духът, очистен по такъв начин от въздействията на небесните хармонии, още веднъж се връща в първоначалното си състояние, силен с добро­детелите си и самопридобитата сила, която му принадлежи по право. И едва тогава той се приближава към онези, които пеят вечно хвала на ОТЕЦА. Той застава сред властите и (като такава) достига висшето благословено познание. Той става БОГ... Не, земните предмети не са истински (не са истина), те не са действителност."

След като Шамполион Старши и Щамполион Младши посве­тили изцяло живота си на изучаване записките на древноегипет-ската мъдрост и въпреки пристрастните твърдения, които си позволиха да издигнат някои прибързани и ограничени критици, те публично заявяват, че „Книгите на Хермес" действително съдържат много египетски предания, истинността на които се потвърждава от безспорно оригиналните надписи върху египетс­ките паметници от дълбоката древност"⁴⁸.

Завършвайки обемистото си конспективно изложение на пси­хологичните учения на египтяните, възвишените доктрини на свещените книги на Хермес и достиженията на посветените свещенослужители в метафизичната и в практическата филосо­фия, Шамполион Старши задава въпроса (което е в областта на неговите възможности, тъй като доказателствата са в ръцете му) : „Съществувала ли е някога в света общност или каста, които биха могли да се равняват с тях по оказваното им уважение, сила, ученост и способност в същата степен за добро и зло? Не! Никога не е съществувала! И тази каста жреци впоследствие е била проклината и ругана от онези, които, под неизвестни за мен съвременни влияния, са я смятали за враг на хората и науката". По времето, когато Шамполион е писал тези редове, санскритът е бил почти неизвестен за науката. Могат да бъдат прокарани паралели между съответните заслуги на брамините и на египет­ските философи. По-късно се изясни, че същите идеи, изразени на почти тъждествен език, могат да бъдат намерени в будистката и браманската литература. Същата философия за нереалността на земните неща и за илюзията на сетивата, същността на която е плагиатизирана в наше време от германските метафизици, формира основата на философията на Капила и Виаса и може да бъде намерена в „четирите истини" на Гаутама Буда, станали кардинални догми на неговото учение. Изразът от „Пимандър" -„той става бог", е сведен от Буда до една дума - „нирвана”, която нашите учени ориенталисти толкова несправедливо смятат за синоним на уншцожение

Това мнение на двамата изтъкнати египтолози представлява най-голяма ценност за нас, дори само като отговор на нашите опоненти. Шамполионите са били първите в Европа, които са хванали археолога за ръка и са го завели в мълчаливите светилища на миналото, за да докажат, че цивилизацията не е започнала от нашето поколение. „Макар че източниците на древен Египет са неизвестни, все пак се оказа, че най-отдале­чените му периоди се намират в обсега на историческото изследване с всичките му велики закони, установили се обичаи, градове, царе и богове", а зад тези епохи ние намираме останки, отнасящи се към други още по-отдалечени периоди на по-ви­сока цивилизация...

В Тива части от разрушените сгради позволяват да бъдат опознати в тях останките на още по-древни постройки, матери­алът на които е бил използван за издигане на същите онези сгради, които след това са просъществували тридесет и шест века." „Всичко, разказано ни от Херодот и египетските свеще­нослужители, е потвърдено от съвременните учени" - добавя Шамполион (пак там, стр. 11).

Откъде е дошла цивилизацията на египтяните ще бъде посо­чено във втория том на настоящия труд; в това отношение ще бъде показано, че нашите изводи, макар и обосновани върху преданията на Тайната доктрина, съвпадат с изводите на редица многоуважавани авторитети. Ето абзац от добре известен индийс­ки труд, който може да бъде цитиран съвсем на място.

„При царуването на Висвамитра, първия цар от династията на Сома-Ванга, в резултат от битка, която продължила пет дни, Ману-Вина (наследникът на древните царе), бидейки изоставен от брамините, емигрирал заедно със своите привърженици; той минал през Ария и страната Бария и стигнал до бреговете на Масра." („История на Индия" на Колук-Бат). Несъмнено този Ману-Вин и Менес - първият египетски фараон, са едно и също лице.

Ария е Иран (Персия); Бария е Арабия, а Масра - Кайро; него и до днес го наричат „Масър", „Мусър" и „Мисро". Финикийската история споменава Масер в качеството му на един от прародите­лите на.Хермес.

Във втория том ние имаме намерение да разгледаме „чудесата" на езичеството и да претеглим доказателствата в тяхна полза върху същите везни, на които ще поставим и християнското богословие. Съществува конфликт, който не само е назрял, но вече се е разразил между науката и богословието от една страна, и духа с древната му наука - магията, от друга. Някои от възможностите на последната вече бяха посочени, но предстои да бъдат дадени още много подробности. Светът на дребните пос­редствени хора, заради одобрителното кимване на които се състезават учените, длъжностните лица, свещенослужителите и християните, започва своя днешен кръстоносен поход с неотдав­нашното осъждане на двама невинни, един във Франция, а другия - в Лондон, въпреки закона и справедливостта. Апостолите винаги са готови трижди да отрекат една непопулярна връзка пред страха от преследване от страна на своите събратя. Психоманите и психофобите вероятно скоро ще встъпят в жестока схватка. Грижата и стремежът на първите - техните феномени да бъдат изследвани и потвърдени от научните авторитети, отстъпи място на хладното равнодушие. Като естествен резултат от голямото предубеждение и несправедливост, проявени от страна на науката, започна бързо спадане на уважението към нея, а взаимните епитети, които си обменят тези две партии, стават все по-остри. Времето ще докаже кой от тях е праз и кой крив, а бъдещите поколения ще разберат, че определено тайните божии и ключът към тях трябва да се търсят на друго място, а не във вихъра на молекулите на Авогадро.

Хората, които или разсъждават повърхностно, или поради природно нетърпение биха искали да гледат в ослепително сияещото слънце, когато очите им още не са привикнали да гледат светлината на лампа, са склонни да се оплакват от дразнещата мъглявост на езика, характерна за трудовете на древните херметисти и техните последователи. Те ги обявяват за неразбираеми.

Спрямо първата категория (на повърхностните хора) ние си позволяваме да си пестим времето; а втората категория бихме помолили да обуздаят страстите си, помнейки афоризмите на Еспание: „Истината е забулена в мрак" и „Философите никога не пишат по-лъжовно, отколкото когато се изразяват на прост език, и никога не пишат по-правдиво, отколкото когато се изразяват мъгляво". Освен това, съществува и една трета кате­гория хора, по отношение на която би било твърде хвалебствено да се каже, че те изобщо мислят по тези въпроси. Те просто отхвърлят всичко от високата трибуна. Древните те смятат за мечтателни глупци, а сами обикновено претендират за монопол над духовната мъдрост!

За да отговорим на тази категория, ние избрахме думите на Евгений Филалет: „За света нашите писания ще представляват странно изострен нож; едни ще ги използват, за да си отрежат лакомства, но за други те ще.са годни само колкото да си порежат пръстите; ние обаче не сме виновни за това, тъй като сериозно предупреждавахме всички, които ще се наемат с тази работа, че се захващат с най-високата философия в природата; и макар че пишем на английски език, все пак предметът на нашите писания е също толкова труден, колкото гръцкият за някои хора, които, въпреки това, ще мислят, че постъпват с разбиране, когато прекрояват значението на излаганото от нас в напълно противо­положна посока; защото е невъзможно да си представим, че онези, които са глупци по природа, ще проявят разум при четенето на книги, говорещи за най-висшето в природата".

На онзи малък брой възвишени умове, които се допитват до природата, вместо да й приписват закони за ръководство; които не поставят граници на възможностите й по примера на собстве­ните си несъвършени сили; които не вярват просто защото не знаят - ние ще припомним наставлението на древноиндийския философ Нарада: „Никога не казвай - „не зная за това, следо­вателно то не е вярно".

„