Книга 2 Елена Блаватска глава IX цикличните феномени

По същия начин повечето от древните египтяни са развивали музикалните изкуства и добре са разбирали въздействието на музикалната хармония върху човешкия дух. В древните скулп­тури и в резбите ние намираме сцени, в които музиканти свирят на различни инструменти. Музиката е била използвана в болнич­ните помещения на храмовете за лекуване на нервни разстройс­тва. Намерени са много паметници с изображения на оркестри, даващи концерт, като диригент отмерва времето, пляскайки с ръце. Затова можем да твърдим, че древните египтяни са позна­вали законите на хармонията. Те са имали свещена, битова и военна музика. При концертите на свещена музика са били използвани лира, арфа и флейта; на празненствата - китара, единична или двойна, свирки и кастанети; а за военната музика - тръби, тамбурини, барабани и чинели. Те са изобретили различни видове арфи, например лирата, ашур. Някои от тях са имали повече от 20 струни. Превъзходството на египетската лира над гръцката е установен факт. Материалът, от който са били изготвяни такива инструменти, много често бил скъп и представ­лявал рядко срещащо се дърво; а самите инструменти са украся­вани с прекрасна резба. Понякога те били донасяни от много далечни страни, като някои от тях са украсявани с рисунки, седеф и цветна кожа. Египтяните (подобно на нас) са правели струни от кетгут. Питагор се учел на музика в Египет и направил музиката предмет на науката в Италия. В онази епоха египтяните са били смятани за най-добрите преподаватели по музика в Гърция. Те са знаели до съвършенство как да извличат хармо­нични звуци от инструмента, прибавяйки към него нови струни, а също как да умножат нотите чрез скъсяване на струните при шийката му, което свидетелства за високото развитие на музи­калното им изкуство. Говорейки за арфите, открити в една от гробниците на Тива, Брус заявява, че те опровергават всички изказвания, правени досега за състоянието на древната музика и музикалните инструменти на Изтока; по форма, украшения и тонален диапазон те представляват неоспоримо доказателство, по-силно от хиляди гръцки цитати за това, че геометрията, чертаенето, механиката и музиката вече са били достигнали най-голямо съвършенство по времето на тяхната направа, както и че периодът, който ние смятаме за време на възникване на тези изкуства, е бележил само началото на тяхното ново възражда­не.

Още един интересен факт: върху стените на двореца на Аменоф II в Тива фараонът е изобразен да играе шах с жена си. Този монарх е царствал значително по-рано от Троянската война. Известно е, че в Индия тази игра е била разпространена още преди 5000 години.

Колкото до познанията им по медицина (сега, когато Еберс намери и преведе една от изгубените „Книги на Хермес"), египтяните говорят сами за себе си. Какво са знаели те за, кръвообращението, се вижда от някои целителни манипулации " на жреците, които са умеели да изтеглят кръвта надолу, да спрат за кратко време нейната циркулация и т.н. По-внимателното разглеждане на барелефите, изобразяващи сцени на лечение в болничните помещения на различните храмове, ще докаже това по безспорен начин. Те са имали своите зъболекари и окулисти и на нито един лекар не се разрешавало да практикува в повече от една специалност, което несъмнено говори в полза на мнени­ето, че те са губели по-малко пациенти, отколкото съвременните лекари. Някои авторитети твърдят също така, че египтяните са били първият народ, въвел съдилища със съдебни заседатели, макар че ние се съмняваме в това.

Египтяните обаче не са били единственият древен народ, чиито достижения им отреждат толкова видно място в очите на поко­ленията. Освен други народи, чиято история сега е забулена от мъглата на далечната древност (например доисторическите раси на двете Америки, Крит, Троя, потъналия континент на приказ­ната Атлантида, смятана сега за мит), деянията на финикийците са отбелязани с печат, характеризиращ ги почти като полубогове.

Авторът на статия, когото цитирахме по-рано, казва, че финикийците са били най-ранните мореплаватели в света и създавайки множество колонии по бреговете на Средиземно море, те са извършвали пътешествия до всички необитаеми тогава земи. Финикийците са посещавали дори арктическите области, откъдето са донесли сведения за постоянния ден без нощи - сведения, които Омир е съхранил за нас в „Одисеята". От британските острови те са превозвали калай за Африка, а Испания е била любимото им поле за колонизация. Описанието на Харибда толкова точно съответства на описанието на Малстрьом, че според цитирания автор „е трудно да си представим, че то може да има друг прототип". Изглежда те са осъществявали изследвания във всички направления. Техните платна са се белеели в Индийския океан по същия начин, както и в норвежките фиорди. Различни писатели им приписват засел­вания в отдалечени местности, независимо от това, че цялото южно крайбрежие на Средиземно море е било заето от техните градове. Твърди се, че голяма част от африканската територия е била населена с племена, изгонени от Исус Навин и децата на Израил. По времето на Прокопий в Мавритански Тингитан са се извисявали колони с финикийски надписи със следното съдържа­ние: „Ние сме онези, които избягаха от разбойника Исус, сина на Навин".

Съществуват предположения, че тези калени мореплаватели по арктичните и антарктичните води са били предците на онези племена, които са построили храмовете и дворците на Паленке, Уксмал, Копан и Арик. Брасие де Бурбург ни дава много сведения за поведението, обичаите, архитектурата и изкуството и особено за магиите и маговете на древните мексиканци. Той разказва, че митичният герой (най-великият от маговете), връ­щайки се от дълго пътешествие, посетил цар Соломон, когато той строял своя храм. Този Вотан изглежда идентичен със страшния Кецалкоатлем, който се появява във всички мексикански легенди. Твърде любопитно е, че тези легенди поразително напомнят библейските разкази на евреите за хивитите, потомците на Хет, сина Ханаанов. Според тези текстове Вотан предал на Соломон най-ценните знания, отнасящи се до хората, животните, расте­нията, златото и скъпоценностите на Запада, но категорично отказал да съобщи каквото и да било за морския път и начините да се достигне до този тайнствен континент. Соломон сам раз­казва за тези техни разговори в „Разкази за чудесата на Вселе­ната", като в главата „Вотан" великият гост алегорично фигурира под името „Змей на мореходството". Стивънс, воден от надежда­та, „че ще бъде намерен ключ (по-верен от Розетския камък), с помощта на който ще стане възможно да се разчетат американ­ските йероглифи", разказва, че съществува предание, според което потомците на ацтеките все още живеят в непристъпните Кордилери, „в диви места, където никога още не е прониквал бял човек... И те живеят така, както са живели техните бащи,, издигайки същите постройки със скулптурни украшения и мазил­ки, там има обширни дворове и високи кули с високи стълбища. Тези потомци все още изрязват върху каменни плочки същите онези тайнствени йероглифи". По-нататък той добавя: „Аз се обръщам към тази обширна и неизследвана област, която не се пресича от нито един път и където моята фантазия рисува тайнствен град, видим единствено от най-високия хребет на Кордилерите - град на непокорените и непосещавани от никой местни обитатели".

Този тайнствен град е бил виждан отдалеко от някои смели пътешественици, а и няма нищо невероятно в това той да съществува, тъй като никой не може да каже какво е станало с местното население, което е избягало от алчните разбойници на Кортес и Писаро. Доктор Чади в своя труд за Перу разказва индийската легенда за керван от 10 000 лами, натоварен със злато за откуп на нещастния Инка. Движението на кервана в Андите било спряно от известието за смъртта на Инката и цялото това огромно съкровище било закопано така, че все още не е намерена и следа от него. Чади (подобно на Прескот и други автори) съобщава, че индианците и досега са запазили древните си традиции и кастата на свещенослужителите, че те напълно се подчиняват на заповедите " на управници, избрани от самите тях, и в същото време номинално са смятани за католици и перуански граждани. Те все още извършват магичните церемонии, практикувани от техните предци, и продължават да създават магични феномени. Те са толкова непоколебими в привързаността си към миналото, че изглежда невъможно да не съществува някакъв централен източник на власт, който постоянно подкрепя тяхната вяра и поддържа живота в нея. Не би ли могло да се предположи, че източникът на тази неумираща вяра е скрит в онзи загадъчен град, с когото те са поддържали тайни връзки? Или ние отново трябва да приемем, че всичко това е само едно „любопитно съвпадение?"

През 1838 г. (или 1839 г.) някакъв испански свещеник е съобщил на Стивънс за съществуването на този тайнствен град. Въпросният падре се заклел пред Стивънс, че е виждал града със собствените си очи и му разказал някои подробности, в достовер­ността на които пътешественикът твърдо вярвал. „Бидейки све­щеник в неголямо селище близо до развалините на Санта Крус, той чул за неизвестния град при гостуването си в село Чаджул. Тогава бил по-млад, но му струвало голямо усилие да се изкачи на един оголен връх от най-високия дял на Кордилерите. Достиг­нал височина от десет или дванадесет хиляди фута, той отправил поглед към огромната равнина, простираща се пред него до Юкатан и Мексиканския залив, и видял в далечината голям град (върху голяма площ) с бели кули, които блестели на слънцето. Преданието гласи, че „крак на бял човек никога не е стъпвал в града; жителите говорят езика на майте и знаят, че чужденците са завоювали цялата страна. Те убиват всеки бял човек, който се опитва да проникне на тяхна територия... Те нямат пари, коне, домашни животни, с изключение на домашните птици, а петлите държат под земята, за да не се чува тяхното кукуригане".

Почти същото ни беше разказано преди около 20 години от един стар местен свещеник, когото срещнахме в Перу и с когото установихме делови връзки. Той преживял целия си живот в напразни усилия да скрие омразата си към завоевателите („раз­бойниците", както ги наричаше) и поддържал дружба с тях и с католическата църква само заради своя народ, но в душата си останал слънцепоклонник, какъвто е бил винаги. Пътешествайки в качеството си на „покръстен" туземен мисионер, той попаднал в Санта Крус и (според тържествените му уверения) посетил някои от роднините си, преминавайки през подземен проход, водещ към тайнствения град. Ние вярваме на неговия разказ, защото човек, на когото скоро му предстои да умре, едва ли ще измисля празни басни, а освен това разказът му е потвърден и от „Пътешествието" на Стивънс. Ние разполагаме с информация и за два други града, които засега са абсолютно неизвестни за европейските изследователи. Въпросът не е в това, че техните обитатели непременно държат да останат в неизвестност, защото хора от будистките страни ги посещават нерядко. Просто техните градове не са отбелязани нито върху европейските, нито върху азиатските карти. Поради голямото усърдие и предприемчивост на християнските мисионери, а може би и по други тайнствени причини, малкото мести хора, които знаят за съществуването на тези два града, никога не споменават за това. Природата е съхранила странни укрития и тайни кътчета за своите любимци, но за съжаление местата, където човек може да се покланя на своя Бог така, както са се покланяли неговите бащи, са твърде далече от така наречените цивилизовани страни.

Новите геоложки открития доказаха достоверността на някои от твърденията на Омир, които в продължение на много векове са били смятани за поетична измислица. Постоянният ден, в който са живели ластригонейците, показва, че те са били обитатели на Нордкап, където слънцето не залязва през цялото лято. Норвеж­ките фиорди са описани изключително точно от Омир в неговата „Одисея" (Х, 110), а гигантският ръст на ластригонейците е доказан от намерените човешки кости с необичайни размери (открити в пещери, недалече от тази област); геолозите смятат, че това са кости на раса хора, измрели дълго преди появата на арийците. В описанието на Харибда, както вече видяхме, е бил разпознат Малстрьом, а в движещите се скали - айсбергите на арктичните морета.

Твърденията, че последователните опити за сътворяване на човека не напомнят на апокрифните еврейски свещени писания и на кабалистичните теории на съотворението, са наистина твърде странни. Дори „Книгата на Джашер", смятана за груба фалшификация от XII век, може да даде не един ключ за проследяване връзката между населени­ето на Халдейски Ур (където преди Авраам е процъфтявала Магията) и населението на Централна и Северна Америка. Божествените същества, „сведени до нивото на човешката нату­ра", не извършват трикове или чудеса, които да са по-странни и невероятни от чудесата на Мойсей и маговете на фараона, а обратно - много от тези феномени точно съвпадат по своята природа. И когато в допълнение към този факт ние откриваме голямо сходство между някои кабалистични термини, общи за двете полукълба, започваме да мислим, че предположението за обикновено и случайно съвпадение не е достатъчно, за да обясни това обстоятелство. Много от посочените фактори имат общ произход. Централноамериканските предания за двамата братя, които преди да тръгнат за Хибалба „засадили всеки по една тръстика в средата на бабината къща, за да може тя по растежа или увяхването им да разбере дали са живи, или мъртви", намира аналогии в поверията на много страни. В „Народни приказки и предания" на Захаров може да се намери подобно предание и да се проследи това вярване в други легенди, въпреки че те са били разпространени в Русия много преди откриването на Америка.

Не бива да се учудваме на сходството между боговете на Стоунхендж и божествата на Делфи и Вавилон. Бел и Драконът, Аполон и Питон, Озирис и Тифон са едно и също, но под различни имена. „Историята - казва Х. дьо ла Виламарк, - която в онези далечни времена не е работила с писмени документи, може да заявява за незнанието си, но научното езиковедство потвърждава данните на филологията с растяща достоверност и отново съеди­нява всички звена на почти прекъсналата се верига между Изтока и Запада." Също толкова забележително е и откриването на подобно сходство между митовете на Изтока и древните руски приказки и предания, защото е напълно естествено да се търси сходство между вярванията на семитските и арийските народи. Когато откриваме почти пълно тъждество между характерните признаци на царската дъщеря Маревна (с луна над челото, която се намира в постоянна опасност да бъде изядена от Змея-Горянин, Змей или Дракон, играещ толкова важна роля във всички руски народни приказки) и подобни действащи лица в мексиканските легенди, включително до най-малките детайли — тогава ние можем да се спрем и да се попитаме дали тук няма нещо повече от обикновено съвпадение.

Този мит за Дракона и Слънцето, понякога заменено от Луната, показва връзката между най-отдалечените кътчета на земното кълбо. Обяснението може да се търси във факта, че някога е съществувала единна световна религия за поклонение на Слънцето. Било е време, когато Азия, Европа, Африка и Америка са били покрити с храмове, посветени на Слънцето и на драконите. Свещенослужителите са приемали имената на божес­твата си и по такъв начин традициите са се резпространили из целия свят: Бел и Драконът винаги са фигурирали заедно и свещенослужителят на религията на офитите обикновено е при­емал името на своя бог. „Първоначалната концепция е естест­вена и разбираема и разпространението й може и да не е резултат от някакви исторически контакти" - казва професор Мюлер; подробностите обаче са така поразително сходни, че ние можем да бъдем удовлетворени едва след пълното разбулване на тази загадка. Доколкото произходът на въпросното всеобщо символич­но поклонение е скрит в тъмата на вековете, ние имаме много повече шансове да открием истината чрез проследяването на тези предания до самите им извори, Къде обаче са тези извори? ирхер приписва произхода на религията на офитите и на поклонението на слънцето, както и формите на конусовидните паметници и обелиски, на египетския Хермес Трисмегист. Къде тогава, ако не в херметическите книги, трябва да търсим жела­ната информация? Може ли да се приеме, че съвременните автори могат да знаят повече (или поне също толкова) за древните митове и култове, отколкото хората, които са ги преподавали на съвременниците си? Ясно е, че тук са необходими две неща: първо - трябва да се намерят недостигащите книги на Хермес; второ -нужен е ключ за тяхното разбиране, защото само четенето е недостатъчно. Ако такъв ключ липсва, съвременните учени ще бъдат обречени на безплодни спекулации и догадки, подобно на нашите географи, които прахосват енергия в търсене изворите на Нил. Наистина, египетската земя е второто обиталище на тайна­та!

Без да губим време в спорове за това дали Хермес е бил „княз на следпотопната магия" (според Дьо Мюсе), или е живял преди Потопа, което е много по-вероятно, едно може определено да се каже: оригиналността, надеждността и полезността на „Книгите на Хермес", или по-точно на това, което е останало от 36-те съчинения, приписвани на египетския маг, са напълно признати от Шамполион Младши и потвърдени от Шамполион Старши. При прегледа ,на кабалистичните трудове, които без изключение водят произхода си от универсалното хранилище на езотеричните познания, ние намираме факсимилето на много тъй наречени чудеса, сътворени от изкуството на магията. Съществуват мно­гобройни свидетелства, че религиозните обичаи на мексиканците, перуанците.и на другите американски народи са били почти идентични с тези на древните финикийци, вавилонци и египтяни; и след като в допълнение откриваме, че много от техните религиозни термини имат еднакъв етимологичен произход, как тогава да не допуснем, че те са потомци на онези, чиито прародители „са бягали от разбойника Исус, син на Навин"? Нунец де ла Вега казва, че Нин, или Аймос (на Дзендъл) е бил Нинус на вавшюнците.

Възможно е досега това да е било разглеждано като съвпаде­ние, тъй като отъждествяването на едното с другото се основава върху слаби аргументи. „Но е известно - добавя Дьо Бурбург, -че на този принц (Нинус), а според други източници на баща му Бел (Ваал), са били отдавани почести от поданиците им под формата на змей". Последното твърдение, освен че е фантастич­но, не намира потвърждение никъде във вавилонските летописи. Напълно е вярно, че финикийците са изобразявали Слънцето във вид на дракон, но така са постъпвали и всички други народи, които са символизирали слънчевите си богове. Белус, първият цар на Асирийската династия, е бил (по данни на Кастор и на Евзебий, който го цитира) обожествен, т.е. причислен към бого­вете, едва „след смъртта му". Следователно нито самият той, нито синът му Нинус (Нин) са могли да приемат поданиците си под формата на змей, каквото и да твърди Дзендъл в тази връзка. Бали, според християните, е Ваал, а Ваал означава Дявол оттогава, откакто библейските пророци са започнали да обозна­чават с това име всяко божество на съседа си. Затова Балус, Нинус и мексиканският Нин са змии и дяволи. И тъй като Дяволът е един и същ в различните си форми, то под каквото и име да се появи - той е Дявол. Странна логика! А защо да не кажем, че асириецът Нинус, изобразяван като съпруг и жертва на честолюбивата Семирамида, е бил върховен жрец и цар на страната си и че в качеството си на такъв е носел върху тиарата си свещените емблеми на дракона и слънцето? За Нинус казват, че е приемал поданиците си в качеството си на представител на бога-змей. Тази идея е предимно римокатолическа и е безсъдържателна, както и всичките им приумици. Ако Нунец де ла Вега толкова много се е стремял да установи родството между мекси­канските и библейските поклонници на Слънцето и змея, защо не е посочил други, много по-пълни сходства между тях, без да се насочва към ниневитяните и Дзендалите и без рогата и копитата на християнския Дявол? За начало той би могъл да спомене „Хрониките" на Фуентес от кралство Гватемала и „Ръкописа" на Дон Жуан Торес, внук на последния крал Квише. За този документ се твърди, че е бил притежаван от някакъв генерал-лейтенант (назначен от Педро де Алварадо); в него се казва, че толтеките са произлезли от дома на Израил и че Мойсей ги пуснал, но впоследствие, при прехода си през Червено море, те изпаднали в езичество. След това, освобождавайки се от спътниците си и под ръководството на вожда Тануб, те предпри­ели пътешествие от единия континент до другия и стигнали до мястото, наричано Седемте пещери на кралство Мексико, където основали знаменития град Тула.

На въпросното съобщение не е било оказано доверието, което заслужава, вследствие на факта, че то е минало през ръцете на отец Френсис Баскуес, историк от ордена на свети Франциск. Това обстоятелство, ако използваме израза на Дьо Мюсе по отношение труда на лишения от сан абат Хак, „подрива нашето доверие". Има обаче и нещо друго, което е толкова значително, че опирайки се върху индианската традиция, то очевидно е успяло да устои на фалшификациите на ревностните католически „падрета". Един знаменит цар на толтеките, чието име е свързано с ведичните легенди за Утатлац (разрушената столица на Индиан­ското царство), е носел библейското име Валам Акан; първото име е явно халдейско и силно напомня за Валаам и неговото говорещо като човек магаре. Освен съобщението на лорд Книгсборс, който е открил поразително сходство между езиците на ацтеките и евреите, много от фигурите върху барелефите на Паленке, както и глинените идоли, намирани в земите на Санта Крус, носят на главата си превръзка с квадратна издутина върху челото, приличаща много на филактериите, носени в древността от еврейските фарисеи по време на молитва; те и досега се носят от набожните евреи, особено в Русия и Полша. Това наше виждане обаче е само едно предположение, което не се нуждае от по-детайлно разглеждане.