Книга 2 Елена Блаватска глава IX цикличните феномени

Според свидетелствата на древните, потвърдени от съвремен­ните открития, в Египет и Халдея е имало много катакомби, някои от които се простирали върху значителна площ. Най-прославени сред тях са били подземните светилища на Тива и Мемфис. Първите, започвайки от западния бряг на Нил, се простирали по посока към Либийската пустиня и били известни като Змийски катакомби или преходи. В тях са били извършвани свещените мистерии куклос анагкас от „Неизбежния цикъл", по-известен под названието „Цикъл на необходимостта", отразяващ неумо­лимата присъда, очакваща всяка душа след телесната смърт, когато тя застане пред съда в областта Аменти.

В книгата на Дьо Бурбург може да се прочете как мекси­канският полубог Вотан, разказвайки за експедицията си, описва подземен проход, който лъкатушел под земята и завър­швал при корените на небето; това било змейски проход и Вотан бил допуснат в него само защото е бил „син на змея", или змей.

Това наистина е твърде многозначително, тъй като неговото описание на „змейския проход" всъщност е описание на древно-египетското светилище, за което споменахме по-горе. Освен това, йерофантите на Египет и Вавилон поначало са се наричали „синове на бога-змей", или „синове на дракона"; те са постъпвали така не защото са потомци на Сатаната-инкубус, древния змей на Едем (както Дьо Мюсе се опитва да убеди читателите), а "' защото в мистериите змеят е бил символ на мъдростта и безсмър­тието. „Асирийският свещенослужител винаги е носел името на своя бог" - казва Моверс.

Друидите от келто-британските области също са се наричали змейове. „Аз съм Змей, Аз съм Друид!" - възкликвали те. Египетският Карнак е близнак на Британския Карнак и означава „змейска планина". Дракония някога е покривала повърхността, на цялото земно кълбо и нейните храмове са били посветени на Дракона само защото той е бил символ на слънцето, което на свой ред е символизирало най-висшия бог - финикийския Елон

(или Елион), когото Авраам признавал под името Ел-Елион. Освен с прозвището „Змей", те били наричани „строители" и „архитекти", защото невероятното величие на храмовете и па­метниците им е било такова, че дори сега останките им, разсипали се на прах, „привеждат в ужас съвременните инженери със своите размери" - казва Талезин. Дьо Бурбург намеква, че вождовете, носещи името на Вотан, или Кецалкоатъл (бога-змей на мекси­канците), са потомци на Хам и Канаан. „Аз съм хивим" - казват те. „Бидейки хивим, аз произхождам от великата раса на Дракона (Змея). Аз самият съм змей, защото съм хивим."⁴⁵ И въодушеве­ният Дьо Мюсе, който самият искрено вярва в следата на змея, а по-точно на дявола, бърза да обясни: „Според нашите най-учени коментатори на Свещеното писание, чивим (хивим, хивити) произлизат от Хет, сина на Канаан, сина на Хам... проклетия\"

Съвременните изследвания обаче категорично доказват, че цялата генеалогична таблица на глава десета от „Книга на Битието" се отнася към въображаеми персонажи и че заключи­телните стихове на девета глава не са много по-съдържателни от халдейската алегория за Сисутрус и митичното наводнение, компилирана и приспособена така, че да съответства на Коасианската схема. Нека все пак си представим, че потомците на тези „проклети" каанити наистина се възмутят от незаслуженото оскърбление. Те лесно биха могли да „обърнат позициите" и да отговорят на това основано върху измислица оскърбление чрез един факт, който е доказан от археолозите и изследователите на символи, а именно, че Сет, третият син на Адам и предтеча на Израил, на Ной и на „избрания народ", не е някой друг, а Хермес, богът на мъдростта, наричан също Тот, Тат, Сет и Сатан; и че той, освен това, бидейки разглеждан в отрицателен аспект, е Тифон, египетският Сатана (който е бил също Сет). За еврейския народ, чиито добре образовани хора (подобно на Филон и исто­рика Йосиф) разглеждат книгите на Мойсей само като алегория — това откритие не означава много, но за християните, които (по примера на Дьо Мюсе) приемат лекомислено библейските разка­зи като буквална история, това изглежда по друг начин.

Доколкото става въпрос за установяване на връзки, ние сме съгласни с този набожен автор и всеки ден се убеждаваме, че произходът на някои народи на Централна Америка може да бъде проследен до финикийците и Мойсеевите израилтяни; но ние сме убедени също така, че след време ще бъде доказано колко упорито израилтяните са се придържали към същото идолопоклонничество (ако това е идолопоклонничество), т.е. към поклонението на слънцето и на змея, както това правят и досега мексиканците. Съществува библейско свидетелство, че двама от синовете на Йаков (Яков) - Леви и Дан, а също и Йуда, са се оженили за жени от канаански произход и са се покланяли на боговете на своите съпруги. Несъмнено всеки християнин ще протестира срещу това твърдение, но доказателства могат да бъдат намерени дори в преведената. Библия, колкото и селектирана да е тя. Умиращият Йаков описва така синовете си: „Дан - казва той -ще бъде змей на пътя и пепелянка върху пътечката, пепелянка, която ухапва крака на коня така, че конникът пада назад... Дочаках твоето спасение, о, Господи!" За Сисеон и Леви този патриарх (или Израил) казва, че те „... са братя; оръдията на жестокостта са в техните обичаи. О, душа моя! Не прониквай в тайните им, в техните сборища¹. („Книга на Битието, IX). В оригинала думите „техните тайни" се четат като „техните СОД". А Сод е било названието на великите Мистерии на Баал (Ваал), Адонис и Бакхус, които са били слънчеви богове и са имали Змея за свой символ. Кабалистите обясняват алегорията за огнените змейове, казвайки, че това е било название, дадено на племето на Леви, т.е. на всички левити, и че Мойсей е бил глава на содалите.

Няколко историци на древността споменават Мойсей като египетски свещенослужител. Мането казва, че той е бил йерофант на Хнерополис и свещенослужител на слънчевия бог Озирис и че името му било Озасиф. Онези наши съвременници, които приемат като факт, че той е бил обучен на цялата мъдрост на Египет, са длъжни също така да приемат правилното тълкуване на думата „мъдрост", която е известна на целия свят като синоним на посвещение в тайните мистерии на маговете. Нима читателят на Библията не може да допусне, че един чужденец, роден и възпитан в чужда държава, не е могъл да бъде допуснат (да не говорим за допускането до последното посвещение, най-великата от всички тайни) дори към познанието, притежавано от нисшото жреческо съсловие, минало през малките мистерии. В „Книга на Битието" ние четем, че нито един египтянин не е можел да седне да яде хляб с братята на Йосиф, „защото това се е смятало за отврати­телно при египтяните", но че египтяните са яли с него (с Йосиф). Това доказва две неща: 1) че Йосиф, какъвто и да е оставал дълбоко в сърцето си, е променил поне веднъж религията си, оженил се е за дъщеря на свещенослужител от „идолопоклонническа" нация и е станал египтянин - в противен случай египтя­ните не биха яли хляб с него; 2) че Мойсей, дори да не е бил египтянин по рождение, е станал такъв, вследствие на което,бил допуснат до сана на свещенослужител и станал СОДАЛ. В заключение разказът за „медния змей" (Кадуцея на Меркурий или Асклепий, сина на слънчевия бог Аполон-Питон) става логичен и естествен. Не трябва да се забравя, че дъщерята на фараона, която е спасила Мойсей и го е осиновила, е наречена от Козефус с името „Термутис", което според Уилкинсън озна­чава аспида (кобра), свещената змия на йзида; а освен това за Мойсей е казано, че е произлязъл от племето Леви. Кабалистич-ните идеи за книгите на Мойсей и за самия велик пророк ние ще изложим по-пълно във II том на този труд.

Ако Брасие дьо Бурбург и Шевалие дьо Мюсе толкова много са жадували да проследят тъждествеността на мексиканците и канаанитите, те биха могли да намерят по-силни и убедителни доказателства, вместо да описват тези народи като „проклети" потомци на Хам. Така например те биха могли да посочат сходството между имената на Наргал, халдейския и асирийски глава на маговете, и на Нагал, върховния магьосник на мекси­канските индианци. Двете названия са производни от Наргал-Са-разер, асирийския бог, като освен това и двете притежават същите способности (или сили) да имат слугуващ им демон, с който те напълно се отъждествяват. Халдейският и асирийският Наргал е държал своя демон в храма под формата на някакво животно, смятано за свещено; а индианският Нагал държи своя демон където може - в съседното езеро, в гората или вкъщи във вид на домашно животно.

Вестник „Католически свят" (в един от неотдавнашните си броеве) се оплаква, че старият езически елемент у туземното население на Северна Америка все още не е изчезнал напълно. Даже там, където племената отдавна са под грижите на християнски учители, продължават тайно да се извършват езически обреди и тайното езичество (нагуализъм, змеепоклонничество) процъфтява и сега, както в дните на Монтесума. Във статията се твърди, че „нагуализмът и идолопоклонството - както вестникът нарича тези две странни секти - са всъщност поклонение на Дявола". В доклад, адресиран до Кортес през 1812 г., Йон Педро Баптиста Пино съобщава: „Всички селища имат своите артуфас — така туземците наричат подземните си помещения с една-единствена врата, където се събират, за да пируват и да провеждат съвещания. Тези помещения са храмове, където не може да се проникне. Вратите им са затворени за испанци... Обитателите на тези селища, въпреки властта, която религията има върху тях, не могат да забравят онези вярвания, които са наследили от дедите си и които те до най-малките подробности ще предадат на следващите поколения. Оттук идва и тяхното обожание към Слънцето, Луната и другите небесни тела, както и уважението, с което се отнасят към огъня и т.н... Изглежда, че главите на тези селища са в същото време и свещенослужители, които изпълняват различни прости обреди, изразяващи признанието им към властта на Слънцето и Монтесума, както и към властта и силата (според някои доклади) на Великия Змей, който, по повелята на Монтесума, те възприемат като даващ живот. Тези вождове извършват също така и богослужения за предизвикване на дъжд. Съществуват произведения на живописта, изобразяващи Великия Змей заедно с нещастен червенокос човек, •изглежда Монтесума. През 1845 г. в селището Нагу се намирал груб идол, приличащ на изображение на Монтесума, който представлявал само една глава".

Пълното тъждество на обредите, церемониите, традициите и даже на имената на божествата между мексиканците, древните, вавилонци и египтяните е достатъчно доказателство за това, че Южна Америка е била населена от колония, която по загадъчен начин е прекосила Атлантическия океан. Кога? В кой период? По този въпрос историята мълчи, но онези, които смятат, че няма осветено от вековете предание, което да не съдържа поне зрънце истина, вярват в преданието за Атлантида. По света е пръсната шепа замислени самотни изследователи, които прекарват целия си живот, оставайки незабелязани, далече от шума на външния свят, и изучават великите проблеми на физическата и духовната вселена. Тези хора създават свои тайни летописи, в които се пазят плодовете на научните трудове на множество отшелници, нас­ледници и продължители на чието дело те се явяват. Познанията на древните им предци - мъдреците на Индия, Вавилония, Ниневия и царствената Тива; легендите и традициите с комен­тари към тях от Солон, Питагор и Платон от мраморните зали на Хелиополис и Сайз (традиции, които още по тяхно време едва са проблясвали през мъгливата завеса на миналото) - всичко това, а дори и много повече, е записано върху неунищржими пергаменти и се предава с огромна отговорност от един адепт на друг. Тези хора са вярвали в преданията за Атлантида; те са знаели, че това не е басня, и са твърдели, че в различните исторически епохи огромни острови и дори цели континенти са съществували там, където сега бушуват единствено океанските вълни. В потъналите им храмове и библиотеки "археолозите биха намерили материали, които (ако можеха да бъдат изслед­вани) щяха да запълнят белите петна в историята. Предани­ето гласи, че в далечните времена пътникът е можел да пресече това, което сега представлява Атлантическия океан, почти по цялата му дължина и ширина просто като плува с лодка от един остров до друг, тъй като между тях съществували само тесни проливи.

Нашите подозрения, отнасящи се до съществуването на цисатлантически и трансатлантически раси се усилиха, след като прочетохме за чудесата, извършвани от мексиканския маг Ивецо-Коухуатъл. Неговият жезъл изглежда много прилича на тра­диционния сапфиров жезъл на Мойсей. Този жезъл сега се съхранява от тъст му Равуел Йетро и върху него са гравирани свещени непроизносими имена. Тези „четирима човека", описани като истинските прародители на човешката раса, „които нито са били заченати от боговете, нито са родени от жени", „сътворе­нието на които е било чудо, сътворено от Твореца" и които били сътворени, след като три опита за създаване на човечеството са претърпели неуспех, поразително приличат на езотеричните тълкувания на херметистите.⁴¹ Те също така силно напомнят за четиримата божии синове на египетските теогонии. Освен това е доста лесно да се констатира, че разказ, подобен на този мит, е изложен в „Книга на Битието" - това може да се забележи дори и при повърхностно четене. Тези четирима предци „можеха да разсъждават и да говорят, зрението им беше безгранично и те веднага разбираха всичко".

Когато „те отправили благодарност към Твореца за съществу­ването си, боговете се изплашили и спуснали облак пред очите на хората, за да могат те да виждат само на определено разстояние и да не приличат на самите богове". Това има пряко отношение към фразата от „Книга на Битието: „Виж, човекът е станал като един от нас, познаващ доброто и злото" и т.н. И на друго място: „Докато те спели, Бог им дал жени" и т.н.

Не ни се иска да подхвърляме непочтително идеи на онези, които са толкова мъдри, че не се нуждаят от никакви намеци. Истинските трактати обаче по древна магия с халдейски и египетски произход не са разхвърляни по публичните библиотеки и сергиите на букинистите. Те съществуват и това е факт, известен на много изследователи на тайното знание. Макар и повърхностното запознаване с тяхното съдържание може да има огромно значение за всеки, който изучава древността. „Четири­мата прародители на човешката раса - добавя Макс Мюлер -изглежда са имали дълъг живот и когато е дошло време да умрат, те изчезнали по тайнствен начин и оставили на синовете си това, което се нарича „съкровено величие", което никога не е трябвало да се разтваря от човешки ръце. Какво е било то, ние не знаем."

Ако няма никаква връзка между това тайно величие и съкро­вената слава на Халдейската Кабала, която (както е казано) е оставена от Енох при тайнственото му изчезване, тогава ние не трябва да вярваме на нито едно косвено доказателство. Възможно е обаче тези четирима прародители от расата на Квише да символизират в езотеричното си значение четиримата последо­вателни прародители на хората, споменати в „Книга на Битието" (гл. I, И и VI). В първа глава първият човек е двуполов - „мъжки и женски ги сътвори той", което съответства на хермафродитните божества на последващите митологии; вторият е Адам, направен от „земната пръст", еднополов и съответстващ на „синовете божии" от глава VI; третият е представен от гигантите, за които Библията само намеква, но пълното обяснение е на друго място; четвъртият - от родителите на хората, „чиито дъщери били прекрасни".

Предвид признатия факт, че мексиканците са имали магове от най-дълбока древност, същата забележка е приложима към всички древни религии в света. Силното сходство преобладава не само във формите на техните церемониални богослужения, но дори и в названията на различните магични оръдия; и накрая, ако всички други пътеводни нишки, от гледна точка на научните изводи, се окажат несъстоятелни (тъй като някои от тях ще бъдат погълнати от бездънната пропаст на съвпаденията), защо да не се обърнем към великите авторитети по магия и да не се опитаме да видим дали под „храсталаците от фантастични безсмислици" няма слой истина? Не искаме да бъдем разбрани неправилно. Ние изобщо не предлагаме на учените да изучават магия чрез Каба-лата или книгите по херметизъм, а ги насочваме към авторитетите по магия, за да бъдат открити нови материали за историята и науката. Въобще не възнамеряваме да си навличаме гневните упреци на академиците с неблагоразумно поведение, подобно на бедния Дьо Мюсе, който се опитваше да ги застави да прочетат неговите демонологични „Мемоари" и да започнат да изследват Дявола.

„Разказите на Бернал Диас де Кастильо", един от онези, които тръгват след Кортес, ни дават известна представа за изключи­телната изтънченост и ум на народа, който те са победили. Това описание обаче е твърде дълго, за да бъде изложено тук. Доста­тъчно е да се каже, че ацтеките са се оказали сходни с египтяните по цивилизованост и изтънченост в много отношения. И при двата народа магията, или съкровената натурфилософия, е била кул­тивирана в най-висша степен. Да прибавим към това, че Гърция, „последната люлка на изкуствата и науката", също както и Индия, „люлката на религията", са изучавали и продължават да изучават магията и да я практикуват - кой при това положение ще се осмели да дискредитира нея и нейното достойнство като предмет на изучаване или дълбочината й като наука?

Никога не е имало и не може да има повече от една универ­сална религия, защото съществува само една истина за Бога. Подобно на огромна верига, горният край на която (алфа) остава невидимо еманирана от божеството и присъства във всички примитивни теологии, тя обхваща нашето земно кълбо във всички направления, включително и най-тъмните ъгли; другият й край (омега) ще се върне обратно на своя път,, за да бъде приет отново там, откъдето е бил еманиран първоначално. Върху тази божес­твена верига са нанизани екзотеричните символогии на всички народи. Разнообразието на формите им не може да заличи тяхната същност и под различните образи на материалната вселена, символизирайки оживотворяващото я начало, нетленния и нематериален образ на Духа Господен, който ги ръководи, остава същият.

Доколко човешкият разум е бил в състояние да се задълбочи в разбирането на духовната вселена, в законите и силите й - това е било казано преди векове. И ако идеите на Платон могат да бъдат опростени с цел по-лесното им разбиране, духът на тяхната субстанция не може да бъде нито променен, нито отстранен, без да бъде нанесена вреда на истината. Нека човечеството умува още хиляди години, нека богословието смущава вярата и я изкривява, насила натрапвайки неразбираеми догми в метафи­зиката; нека науката подкрепя скептицизма, разрушавайки разклатените остатъци на духовната интуиция у човечеството, демонстрирайки своята непогрешимост - вечната истина нико­га не може да бъде разрушена. Ние намираме последното й възможно изразяване на човешки език в персийския Логос (Хеновер), или в живото проявление на Словото Божие. Зороастрийският Енох-Верихе е тъждествен с юдейското „Аз съм", а „Великият Дух" на бедния необразован индианец е прояве­ният Брама на индийските философи. Един от тях - Чарака (индийски лекар, за когото казват, че е живял 5000 години преди Христос), в трактата си за произхода на всичко, нари­чано „Юса", използва следната красива образност: „Нашата Земя, подобно на всички светещи небесни тела, които ни обкръжават, е само един атом от огромното Цяло, за което ние проявяваме неразбиране, наричайки го „безкрайното".

„Има само една светлина и само една тъма" - гласи сиамска пословица. „Дяволът е сянката на Бога" - сочи универсалната кабалистична аксиома. Как би могла да съществува Светлината, ако не е първичната тъма? И нима сияещата слънчева вселена отначало не е протягала ръчички от пелените на тъмния и мрачен хаос? След като християнската „пълнота на Онзи, Който изпъл­ва всичко" е откровение, тогава се налага да приемем, че ако съществува дявол, той трябва да бъде включен в тази пълнота и да бъде част от това, което „изпълва всичко". От незапомнени времена хората са се опитвали да оправдаят и очистят Божест­вото, разграничавайки го от съществуващото зло, и тази цел е била постигната от древната източна философия. Нейният метафизичен възглед за Падналия дух обаче никога не е бил изкривен чрез създаване на антропоморфичната личност на Дявола, както това е било направено впоследствие от водещите светила на християнското богословие. Личният бяс, противодействащ на Божеството и явяващ се препятствие за човечеството по пътя му към съвършенството, трябва да бъде търсен само на земята, между човечеството, а не в небесата. По такъв начин се получава, че всичките религиозни паметници на древността, в която и страна и в какъвто и климат да се намират, са израз на едни и същи мисли, ключът за разбирането на които се намира в езотеричната доктрина. Ахо тя не бъде изучена, усилията за разгадаване на тайните, съхранявани в течение на векове в храмовете и разва­лините на Египет, Асирия, Централна Америка, Британска Колубмия и Камбоджа, ще останат безрезултатни. И макар тези храмове да са били построени от различни народи, които хиля­долетия не са били свързани помежду си (тъй като не са съществували средства за това), всички те несъмнено са били планирани и построени под непосредственото наблюдение на свещенослужителите. А духовенството на всички народи, макар и да е извършвало обреди и церемонии, отличаващи се външно едни от други, очевидно е било посветено в същите традиционни мистерии, които са били преподавани по целия свят.

За да се даде възможност за по-добро сравняване на образците на доисторическата архитектура, строена в противоположни точ­ки на планетата, трябва само да се посочат грандиозните индийс­ки развалини на Елор в Декан, мексиканските Чичен-Ица в Юкатан и още по-величествените руини в Гватемала. Между тях се наблюдава толкова голямо сходство, че изглежда невъзможно да не се признае - те са били построени от хора, движени от едни и същи религиозни идеи, и тези хора са се намирали на еднакво високо равнище на развитие в науките й изкуствата и като цивилизация въобще.

Вероятно върху цялото земно кълбо няма по-впечатляваща маса руини, отколкото Нагкон-Ват - чудо и загадка за археоло­зите, които са се осмелявали да посетят Сиам. Често ние говорим за „руини", но едва ли в случая този израз е подходящ, тъй като никъде по света не могат да се намерят постройки, които (въпреки невероятната си древност) да са се запазили толкова добре, колкото Нагкон-Ват и развалините на великия храм Ангкорт.

Скрит дълбоко в провинцията Сиамрап на източен Сиам, сред разкошна тропическа растителност, той е заобиколен от почти непроходими палмови гори, какаови дървета и лещак от индийски пипер. Този „чудесен храм е толкова прекрасен и романтичен, колкото и впечатляващ и величествен" - казва Винсънт, който неотдавна е посетил този район. „Ние, имащите щастието да живеем в XIX век, сме свикнали да се хвалим със съвършенството и превъзходството на съвременната цивилизация, както и с величието на нашите постижения в науката, изкуството, литера­турата и т.н. в сравнение с онези, които ние наричаме древни, но понякога все пак сме принудени да признаем, че те значително са надминавали нашите-поеледни достижения в много области, особено в строителството на храмове, защото по стила и красотата на архитектурата, по стабилността на постройката и великоле­пието на фината резба и скулптура великият Нагкон-Ват няма равен на себе си - той няма съперник в наши дни. Първото впечатление от него е потресаващо."

По такъв начин мнението на още един пътешественик е прибавено към многото предшестващи, включително на археоло­зи и компетентни критици, които са чувствали, че едва ли има някъде други древни руини, които повече да заслужават да бъдат възпети, отколкото Нагкон-Ват.

Ние възнамеряваме да предоставим на по-безпристрастни от нас изследователи да опишат това място, тъй като нашият труд, поставящ си открито за цел да реабилитира древните, е подплатен с твърде много ентусиазъм и това може да постави под съмнение обективността на описанието. Ние обаче лично сме виждали Нагкон-Ват при благоприятни обстоятелства и затова можем да потвърдим коректността и точността на описанието, направено от мистър Винсънт. Той разказва следното: