Книга 2 Елена Блаватска глава IX цикличните феномени

Какво обяснение за всичко това могат да ни дадат археолозите, филолозите и въобще избраното войнство на академиците? Ни­какво. В най-добрия случай те ще имат хипотези, при това всяка от тях ще бъде опровергана от следващата, също толкова псевдоистинна, колкото и предишната. Ключовете към библейските чудеса на древността, към феномените на съвременността, към проблемите на психологията и физиологията и към много други „недостигащи звена", които толкова много смущават учените в последно време, се намират в ръцете на тайните братства. Тази тайна все някога трябва да бъде разкрита. И много от онези, които са се заразили от смъртната епидемия на нашия век - безнадеж­дния материализъм, ще изпаднат в съмнение и болезнена неяс­нота по това, дали човек продължава да живее и след смъртта, макар че този въпрос отдавна е бил решен от поколенията на древните мъдреци. Отговорите са налице. Те могат да бъдат открити върху разядените от времето гранитни страници на пещерните храмове, върху сфинксовете, пропилоните и обелис­ките. Те са били мълчаливи свидетели на неизброими векове и нито безжалостният натиск на времето, нито още по-безжалост­ната ръка на християните са могли да унищожат записите върху тях. Те са имали много проблеми, които са били решени може би от далечните прародители на техните строители - откъде да знаем? Решението идва след поставянето на въпроса; и до тези решения християните не са могли да се доберат, тъй като (с изключение на посветените) никой не е разшифровал мистичното писмо. Ключът се владее от онези, които са знаели как да влизат в контакт с невидимото Присъствие и са приели от устата иа самата Майка Природа нейните Велики истини. Така стоят тези паметници, като неми часови на прага на онзи невидим свят, чиито врати се отварят само пред избраните.

Отправяйки предизвикателство към времето, към безплодните изследвания на непосветената наука и към оскърбленията от страна на откритите религии, те пред никого няма да разкрият своите загадки, освен пред наследниците на ТАЙНАТА. Студе­ните каменни устни на Мемнон, който някога е притежавал глас, и гранитните сфинксове сурово пазят своята тайна. Кой ще свали от тях печата на мълчанието? Кой от нашите съвременни мате­риалистически джуджета и невярващи садукеи ще се осмели да повдигне БУЛОТО НА ИЗИДА?

ГЛАВА XV

„Какво? При нас да има дяволи? Вие ни баламосвате с помощта на диваците и индианците?"

„Буря", акт II, действие 2

„Сега ние сме напреднали толкова, колкото се изисква според нашия замисъл за разглежда­нето на природата и функцията на душата и ясно показахме, че тя е субстанция, различ­на от тялото." д-р Хенри Мор, „Безсмъртието на душата"

„Знанието е сила; невежеството - слабоумие." Гоуст Лонд, „Изкуството на магията"

В продължение на много векове „Тайната доктрина" наподо­бяваше символичния „човек на скръбта" на пророка Исай. „Кой вярва на казаното от нас?"'- са питали нейните мъченици от поколение в поколение. Тази доктрина е израснала пред своите преследвачи „като нежно растение от корен в сухата земя, то няма нито форма, нито миловидност... то е презряно и отхвърлено от хората; те са отвръщали лице от него... без да го оценят".

Не е необходимо да се води полемика дали тази доктрина се съгласува, или не с иконоборческите тенденции на скептиците от нашето време. Тя се съгласува с истината и това е напълно достатъчно. Безполезно е да се очаква, че в нея ще повярват нейните критици и клеветници. Упоритата жизненост обаче, която тя проявява по цялото земно кълбо (където и да се намират нейните опоненти), е най-доброто доказателство, че семето, засято от нашите бащи „от другата страна на потопа", е било семе на могъщ дъб, а не спора от богословието на гъбите. Никаква мълния на човешката подигравка или гръмотевична стрела, изкована от Вулканите на науката, не е в състояние да разбие ствола или дори да одраска това световно дърво на ПОЗНАНИ­ЕТО.

А ние просто можем да игнорираме мъртвата буква, която постепенно отстъпва на заден план, и да търсим възвишения дух на скритата им мъдрост,'записана в Книгите на Хермес (ориги­нални или не), за да открием в тях свидетелства на истината и философията, опиращи се върху законите на вечността. Ние инстинктивно осъзнаваме, че колкото и ограничени да са силите на човека, докато той се намира във въплътено състояние, те се намират в тясно родство със свойствата на безкрайното Божество и ние започваме по-добре да разбираме съкровеното значение на дара, който Елохимът щедро поднася на Адам: „Виж, аз ти дадох всичко, което съществува върху лицето на Земята... подчини го и „владей" ВСИЧКО.

Ако алегориите, съдържащи се в първата глава на „Книга на Битието" бяха разбрани по-добре (дори в техния географски и исторически смисъл, в което няма нищо езотерично), тогава появата на техните тълкуватели - кабалистите, едва ли би била отхвърляна толкова дълго време. Всеки, който изучава Библията, трябва да знае, че първата и втората глава от „Битие" не са произведение на един и същи автор. Те са явни алегории и иносказания⁴⁵, тъй като тези два разказа за сътворението на света и населяването му с хора диаметрално си противоречат почти във всички детайли, отнасящи се до реда, времето, мястото и мето­дите, прилагани в така нареченото сътворение. Приемайки този разказ буквално и като цяло, ние унижаваме достойнството на неопознатото Божество. Ние го смъкваме надолу до нивото на човека и му приписваме специфичната личност на човек, който се нуждае от „прохладата на деня", за да „се освежи (да се подкрепи с храна)"; който си почива след труда си и е способен да се гневи, да отмъщава и дори да прибягва към предпазни мерки по отношение на човека, „за да не се възползва той от ръката си и да не вземе също от дървото на живота". (Тук е налице мълчаливо признаване от страна на божеството, че човек би могъл да направи това, ако не му се попречи със сила). Ако обаче признаем алегоричния характер на това описание, в основата на което стоят исторически факти, ние веднага ще почувстваме твърда почва под краката си.

Да започнем от това, че Градината на Едем е местност, а не мит; тя принадлежи към онези свидетелства на историята, които от време на време подсказват на изследователя, че Библията не е само алегория. „Едем, или еврейското ГАН-ЕДЕН, означаващо парк или градина на Едем, е архаичното название на страна, напоявана от Ефрат чрез много канали към Азия, Армения и Еритрейско море." В халдейската „Книга на Числата" нейното местоположение е означено с числа и върху зашифрованите ръкописи на розенкройцерите, оставени от граф Сен-Жермен, тя е описана много подробно. Върху асирийските „таблички" тя е наречена ган-дунияс. „Виж - казва Елохимът от Книга на Битието, - човекът е станал като един от нас." „Елохим" в един смисъл може да бъде тълкувано като богове или сили, а в друго значение като Алеим и свещенослужители (йерофанти), посве­тени в доброто и злото на света, тъй като главата на кастата или главата на йерофантите е бил известен като Джава Алеим. Вместо да стане неофит и постепенно да придобие езотерично знание по пътя на редовни посвещения, Адам (човекът), използвайки ин­туитивните си способности и бидейки подбуден от змея - жената или материята, вкусва без разрешение от дървото на познанието на езотеричната или тайната доктрина. Свещенослужителите на Херкулес (Мел-Карт), „господарите" на Едем, са носили „облек­ла от кожа". В текста е казано: „И Джава Алеим направил за Адам и жена му ХИТОНУС ЦУР. Първата еврейска дума „хитун" е гръцкото „хитон". Впоследствие то е станало славянска дума, адаптирана от Библията и означаваща „облекло" или „връхна дреха".

Макар че еврейското Свещено писание е изградено върху същия субстрат от езотеричната истина, който се съдържа във всички ранни космогонии, то носи белезите на двойния си произход. Неговата „Книга на Битието" отразява спомена за вавилонския плен. Названията на местата, имената, хората и дори предметите могат да бъдат проследени по първоначалния текст до халдеите и акадийците (прародители и арийски настав­ници на първите). Силно се оспорва, че акадийските племена на Халдея, Вавилония и Асирия са били в някакво родство с брамините на Индостан. Доказателствата обаче в полза на това мнение са повече, отколкото аргументите против него. Семитите и асирийците би трябвало да бъдат наречени туранци, а монголите - скити. Ако акадийците реално са съществували някога (извън въображението на някои филолози и етнолози), те без съмнение не са били туранско племе, както искат да ни убедят някои асиролози. Те просто са били преселници в Мала Азия, дошли от Индия - люлката на човечеството, и техните адепти (свещенослужители) не са бързали да цивилизоват и посвещават местните народи. Холеви е доказал погрешността на увлечението на учените да представят акадийците като туранци, защото тяхното название се е променяло вече няколко пъти; а други учени са доказали, че вавилонската цивилизация не се е родила и развивала в тази страна. Тя е била привнесена от Индия заедно с пристигащите оттам брамански индуси.

Професор Уайлдър смята, че ако асирийците са били наричани туранци, а монголите - скити, тогава войните между Иран и Туран (Зохак и Йемшинд или Йим) биха могли да се разглеждат като борба на древните перси срещу опитите на асирийските сатрапи да ги завоюват, което е завършило със свалянето на Ниневия: „И паякът тъче мрежата си в двора на Афрасиаб".

„Туранците на професор Мюлер и неговата школа - добавя нашият кореспондент - очевидно са били диви номадски кавказ­ци, от които са произлезли хамитските и етиопските строители, шемитите (вероятно смес от хашити и арийци), арийците -мидийци, перси и индуси, а накрая - готическите и славянските народи на Европа. Той предполага, че келтите са били смес, аналогична на асирийците, между асирийските завоеватели на Европа и нейното иберийско (вероятно етиопско) население."

В такъв случай той трябва да признае допустимостта на нашето твърдение, че акадийците са били племе на най-ранните индуси. Дали те са произхождали от самата браминска планисфера (40° северна ширина), от Индия (Индостан), или от Цент­рална Азия - това предоставяме за решение на филолозите от идните векове.

Неведнъж сме констатирали, че една и съща езотерична истина е била изразявана с идентични символи и алегории в страни, между които досега не са открити каквито и да било исторически връзки. Ние забелязваме, че еврейската „Кабала" и Библията повтарят вавилонските „митове", както и източните и халдейските алегории, изложени по форма и съдържание в най-древните традиции на Цейлон.

На Цейлон ние имаме стар познат, когото много ценим и когото сме срещали и при пътешествията си в други части на света; той е познавач на палииския език, сингалезец по рождение,

и притежава любопитно палмово листо, на което чрез химическа обработка е била придадена устойчивост срещу увяхване. Той имаше също и една огромна черупка от мида, или по-точно половината от нея, тъй като тя беше разделена на две части. Върху това листо ние сме виждали изображението на прославен гигант от сингалезката древност, който е бил сляп. С протегна­тите си напред ръце той е могъл да обхване четири централни колони на храм, да преобръща колони и да срутва сгради върху тълпа от въоръжени врагове. Имал е дълги коси, стигащи до земята. Притежателят на тази любопитна реликва ни съобщи, че слепият гигант е бил „Сомон Малкия", наречен така за разлика от сиамския спасител Сомон Кадом. Тази палийска легенда съответства в общи черти на библейското предание за Самсон.

Върху перлената повърхност на мидата е изрязана (гравирана) картина, разделена на две части, като при това обработката е много по-художествена по своя замисъл и изпълнение, отколкото разпятието и други религиозни дрънкулки, изрязвани в наши дни от същия материал в Яфа и Йерусалим. В първата част е изобразен Шива със своите индуски атрибути, принасящ в жертва сина си - „първородния", или един от многото, не попитахме точно кой. Жертвата е положена върху погребалната клада, а бащата витае във въздуха над нея с вдигнато оръжие, готов да нанесе удар: но лицето на бога е обърнато към джунглите, в които един носорог е забил толкова дълбоко единия си рог в огромно дърво, че не може да го извади. Във втората част е изобразен същият този носорог, сложен вече върху погребалната клада със забито в него оръжие, а предназначеният за жертва син на Шива е свободен и помага на бога да разпалва огъня върху олтара на жертвоприношенията.

Сега ни остава само да напомним, че Шива, палестинският Ваал (Молох) и Сатурн са едно и също. Авраам и досега е смятан от арабите мюсюлмани за Сатурн в Кааб, защото Авраам и Израил са били имената на Сатурн.

Санхониатон ни казва, че Сатурн предлагал своя първороден син за жертва на баща си Уран и дори се подложил на обрязване, като принудил и цялото си домочадие и всичките си съюзници да . направят същото, за да проследи безгрешно библейския мит до източника му. Този източник обаче не е финикийски или халдейски - той е чисто индийски и,неговият произход може да бъде намерен в „Махабхарата". Независимо дали е браманистки, или будистки, той несъмнено е много по-стар от еврейското „Петокнижие", съставено от Ездра след вавилонския плен и преразгле­дано от равина на Великата Синагога.

Затова ние имаме достатъчно смелост да защитаваме нашето твърдение, независимо от мнението на редица авторитети, които несъмнено са много по-учени от самите нас. Все пак научният индуктивен метод е едно, а познаването на фактите, колкото и ненаучни да изглеждат те отначало, е съвсем друго. Науката вече е разкрила достатъчно, за да ни съобщи, че санскритски оригинални ръкописи от Непал са били преведени от будистките мисионери на почти всички азиатски езици. По същия начин палийските ръкописи са били преведени на сиамски език и са пренесени в Бирма и Сиам, затова е лесно да се обясни защо сходни религиозни легенди са били разпространени из всички тези страни. Мането разказва и за палийските овчари, които са се преселили на Запад; и когато ние намираме няколко от най-старите сингалезки традиции в халдейската „Кабала" и еврейската „Библия", стигаме до предположението, че или хал-дейците и вавилонците са били в Цейлон и Индия, или древните палийци са имали същите традиции, както и акадийците, произ­ходът на които не е установен. Дори ако приемем твърдението на Раулинсън, че акадийците са дошли от Армения, той не е проследил техния произход по-назад в древността. Тъй като полето на изследвания сега е отворено за всякакъв род хипотези, ние предполагаме, че това племе е могло да се пресели в Армения от бреговете на река Инд, придвижвайки се по посока на Кас­пийско море (към земята, която някога се е смятала за Индия), а оттам - към Евксин. Или пък то е могло да дойде по същия път, но от Цейлон. Да се проследи с някаква степен на точност придвижването и скитанията на арийските номадски племена се смята за невъзможно; следователно ни се налага да строим своите изводи на основата на съпоставките между религиозните митове. Самият Авраам, доколкото нашите учени могат да знаят нещо за това, вероятно е бил един от балийските овцевъди, преселили се на Запад. За него е казано, че той заминал с баща си Терах от „Халдейския Ур"; а сър Х. Раулинсън е открил финикийския град Марту (Маратос), споменаван в един надпис в Ур, и доказва, че той означава ЗАПАД.

Ако техният език противоречи на отъждествяването им с браманите на Индостан, все пак има други основания, които оправдават нашите твърдения, че библейските алегории от „Книга на Битието" изцяло дължат произхода си на тези странстващи племена. „Названието Ан-над е от същия род, както и Ад-дам, Хева и Ед-Ен, и „вероятно" - казва доктор Уайлдър - означава сина на А д, подобно на синовете на Ад в древна Арабия. В асирийския език Ак е творец; и Ад-ад е Ад („баща"). В арамейския език Ад също така означава един, а Ад-ад - единствен; в Кабалата Адам е първороден, първата еманация на невидимия Творец, Адон е бил „Господ", бог на Сирия и съпруг на Адаргат или Астерта, сирийската богиня, която е била Венера, Изида, Иштар или Милита и т.н., и всяка от тях е била „майка на всичко живо".

Така, докато първа, втора и трета глава от „Книга на Битието" са само изкривени имитации на други космогонии, четвъртата глава, започвайки от шестнадесети стих, и цялата пета глава отразяват чисто исторически факти, които всъщност никога не са били тълкувани правилно. Те са били заимствани (дума по дума) от съкровената „Книга на Числата" на великата Източна Кабала. Едва след раждането на Енох, смятан за основоположник на съвременните масони, започва генеалогията на така нарече­ните турански, арийски и семитски семейства, ако те са били такива. Всяка жена е ефемеризирана страна или град; всеки мъж и родоначалник - това е племе, клон или поздразделение на племе. Жените на Лемех дават ключа за загадката, която всеки добър учен лесно би могъл да разкрие, дори без да изучава езотеричните науки. „И Ад-ах роди Джебел: той е бил баща на онези, които живеят в палатки и на онези, които имат добитък", странстващо арийско племе... „и неговият брат е Джубал; той е бил баща на всички онези, които свирят на арфа и орган... и Зилах роди Тубал-Каин, наставник на всички занаятчии по медта и желязото", и т.н. Всяка дума е многозначителна, но не е откровение. Това е просто компилация на исторически факти, макар че историята в това отношение е неясна. От Евксин до Калмид - ето къде трябва да търсим люлката на човечеството и на синовете на Ад-ах; и да разглеждаме особената градина на Едем по бреговете на Ефрат като училище за изкусни астролози и магове - Алеими. Нищо удивително няма в това, че северният пророк Сведенборг съветва хората да търсят ЗАГУБЕНОТО СЛОВО сред йероглифите на Татария, Китай и Тибет, защото то е там и единствено там, макар че сега го намираме написано върху паметниците на най-древните еги­петски династии.

Величествената поезия на четирите „Веди", „Книгата на Хермес", халдейската „Книга на Числата", „Кодексът на назаряните", „Кабалата" на танаимите, „Сефер Йецира", „Книгата на мъдростта на Шломах" (Соломон), съкровените трактати по Мухта и Бадха, приписвани от будистките кабалисти на Капила, основателя на системата „Браманас", „Стангиюр" на тибетците - всички тези книги имат една и съща основа. Различавайки се една от друга единствено в алегориите, те учат на същата тайна доктрина, която (ако бъде внимателно анализирана) ще покаже съдържащото се в нея Ултима Тхуб на истинската философия и ще разкрие какво представлява ИЗГУБЕНОТО СЛОВО.

Безполезно е да се очаква, че учените ще намерят нещо интересно в тези изброени трудове, с изключение може би на това, което има пряко отношение към философията и сравнителната митология. Даже Макс Мюлер, позовавайки се на мистицизма и на метафизичната философия, разпръсната из старата санскритска литература, не вижда в нея нищо друго, освен „богословски нелепости" и „фантастична глупост".

Говорейки за „Браманас", които са изпълнени със съкровено значение и затова му изглеждат нелепи, професорът заявява следното: „По-голя­мата част от тях е празен брътвеж и което е още по-лошо - богословски брътвеж. Нито един човек, който не е запознат предварително с ,;мястото", което заемат „Браманас" в историята на мисловната култура на индийците, не може да прочете и десет страници, без да се разоча­рова".

Ние въобще не се учудваме на тази сурова критика от страна на въпросния ерудиран учен. Без ключа за разбиране действителното значение на този „брътвеж", как може да се съди за езотеричното единствено на базата на екзотеричното! Отговора намираме в друга интересна лекция на германския учен: „Нито един евреин, римлянин или брахман никога не е мислил да покръства другите в своята вяра. Религията е била разглеждана като частна и национална собственост. Тя е трябвало да бъде защитавана от посегателства; Най-свещените имена на боговете, както и молитвите, с които се измолвало тяхното покровителство, са били държани в тайна. Не е имало по-обособена религия от браманската" .

Затова нерядко срещаме учени, които си въобразяват, че след като са разбрали значението на някои екзотерични обреди от Сротрия (браманския свещенослужител, посветен в жертвените тайни), те вече са в състояние да тълкуват всички символи и да разберат индийските религии - тук вече не можем да не се възхитим от пълнотата на научните им заблуждения. И това е въпреки признанията на самия Макс Мюлер, че „даже най-нисшата каста, кастата на шудрите, няма да разкрие своите обреди пред чужд човек; още по-невъзможно е да бъде накаран да направи това потомственият брамин, а да не говорим за родилия се два пъти".

Още по-малко вероятно е той да разреши на чужденец да проникне в най-скъпите за него религиозни тайни, които ревниво са били охраня­вани от профанация в продължение на неизброими векове.

Не! Такива учени не разбират и не могат правилно да съдят старинната индийска литература, така както атеистът или материалистът не е способен да разбере правилно истинската ценност на това, което чувства пророкът-мистик, чийто живот изцяло е посветен на съзерцани­ето. Учените имат пълното право да се утешават със сладките песни на самовъзхита и със съзнанието за своята велика ученост, но нямат , никакво право да натрапват на света собствените си заблуди, заставяйки го да вярва, че те са решили окончателно всички проблеми на древната мисъл и литература (санскритска или друга); че зад привидния „брът­веж" не е скрито нищо повече от това, което нашата съвременна точна философия знае или че зад правилния превод на санскритските думи и изречения няма по-дълбока мисъл, разбираема единствено за някои от потомците на онези, които са я завоалирали в утринните часове на земния ден (колкото и тя да е неясна за невежия читател).

Въобще не се учудваме, че материалистът и дори правоверният християнин не са в състояние да четат нито старинните браманистки трудове, нито техните отражения - „Кабалата", „Кодекса" на Бардесанес и" еврейското свещено писание, без да изпитват отвращение от тяхната нескромност, неприличие и явно отсъствие на това, което непосветеният читател нарича здрав смисъл. Ние всъщност не можем да ги упрекнем заради това чувство, особено по отношение на еврейската и дори на гръцката и латинската литература, и сме напълно съгласни с професор Фиске, че „да бъдеш неудовлетворен от несъвършенството на доказателствата, е признак на мъдрост". Ние обаче имаме право да очакваме за не по-малък признак на честност да се смята признанието на собственото невежество в случаите, когато са налице две възможни решения, в които ученият може също така лесно да сгреши, както и невежата. Когато откриваме, че професор Дрейпър, определяйки пери­одите в „Интелектуалното развитие на европейските народи", характе­ризира времето на Сократ, предтечата и учителя на Платон, като „век на вярата", а епохата от Филон до разрушаването на неоплатоническите школи от Юстиниан - като „век на немощта", у нас се създава впечатлението, че ученият професор знае също толкова малко за действителните тенденции в гръцката философия и за школите на Атиците, колкото малко е разбрал и истинския характер на Джордано Бруно. Виждайки как един от най-добрите учени санскритолози твърди, че „по-голямата част от Браманас е просто богословски брътвеж", ние с дълбоко съжаление започваме да вярваме, че професор Мюлер изглеж­да е много по-добре за-познат със санскритските глаголи и съществител­ни, отколкото със санскритската мисъл, и че един учен, склонен толкова открито да отдава дължимото на древните религии и цивилизации, този път активно действа в полза на християнските богослови. „Каква е ползата от санскрита!?" - възкликва Жаквемонт, който сам е изфабрикувал повече лъжливи съобщения за Изтока, отколкото всички останали ориенталисти, взети заедно. В такъв случай, наистина няма да има никаква полза. Ако трябва да заменим един труп с друг, тогава можем с еднакъв успех да изровим мъртвата буква както на еврейската „Библия", така и на „Ведите". Онзи, който не е оживотворен интуитивно от религиозния дух на древността, няма да открие нищо зад екзотеричния „брътвеж".

Когато научим от „Назарейския кодекс", как „тя (духът) кани сина си Карабтанос (който е неистов и безразсъден) да извърши противоестествено деяние със собствената си майка", ние сме склонни да отхвърлим тази книга с отвращение. Нима обаче това е само безсмислена глупост, изразена на груб и непристоен език? Тя може да бъде осъждана не повече от половите (сексуалните) символи на египетските и индийските религии или грубата откровеност на самата Библия - не повече, отколкото алегорията за Ева и съблазняващия я змей на Едем. Вечно подбуждащият и неспокоен дух, когато „навлиза в материята", съблазнява Ева (Хева), която телесно символизира хаотичната материя, „неис­това и безразсъдна". Защото Карабтанос (материята) е син на Духа, или Спиритус на назаряните, а София (Ахамот) е дъщеря на чистия интелектуален дух, на божественото дихание. Когато науката успее да даде правдоподобно обяснение за произхода на материята и докаже заблудите на древните окултисти и филосо­фи, които са вярвали (както вярват сега и техните потомци), че материята е само една от корелациите на духа - едва тогава светът на скептиците ще получи право да отрече древната мъдрост и да хвърли в лицето на старите религии обвинение в непристойност.

„От незапомнени времена¹⁴ - казва Лидия-Мария Чайдъл - в Индия се кланят на една емблема, като на вид творчество или източник на живот. Това е най-често срещаният символ на Шива (Бел или Махадева), който като цяло е свързан с неговото почитане... Шива не само е бил възстановител на човешките форми; той символизира оплодотворяващия принцип (началото), зараждащата сила, изпълваща вселената със себе си...

Малки изображения на тази емблема, изрязани от слонова кост, злато или кристал, се носят като украшение на шията... Емблемата на майчинството също служи за предмет на религи­озно почитание и кланящите се на Вишну я изобразяват върху челото си с хоризонтален знак...

Нима е странно, че те възприемат с уважение великата тайна на човешкото раждане? Или те затова са нечисти, или ние сме нечисти, защото не гледаме правилно на това? Ние сме извървели дълъг път и нечисти са били нашите пътеки още откакто древните анахорети (отшелници) са започнали да говорят за Бога и душата в тържествените дълбини на първите си светилища. Няма да се присмиваме на техния начин за възприемане на безкрайната и непостижима Причина и на всички тайни на природата, за да не хвърлим с нашата насмешка сянката на собствената ни грубост върху патриархалната им простота."

Много са учените, които са приложили всичките си усилия и способности, за да отдадат дължимото на древна Индия: Колбрук, Уилям Джоунз, Бартелемей, Сент-Илер, Ласен, Вебер, Стрейндж, Бурнов, Харди и накрая Жаколио - всички те имат своите научни постижения в законодателството, етиката, фило­софията и религията. Нито един народ в света никога не е достигал такова величие на мисълта и такава идеална концепция за Божеството и неговата издънка - ЧОВЕКА, както санскритските метафизици и богослови. „Моето недоволство от много преводачи и ориенталисти, които на пръв поглед работят възхи­тително, се състои в това, че те самите не са живели в Индия и не могат да достигнат точността на изразите, нито са в състояние да разберат символичното значение на поетичните напеви, мо­литви и церемонии, в резултат на което често допускат същест­вени грешки, независимо дали става дума за превод, или за оценка." По-нататък този автор (който вследствие дългото си пребиваване в Индия и изучаването на нейната литература е по-добре подготвен за даване на мнение, отколкото онези, които никога не са били там) казва, че „животът на няколко поколения едва ли ще бъде достатъчен дори само за прочитането на древноиндийските трудове по история, етика (морал), поезия, рели­гия, различни науки и медицина". Въпреки това Луи Жаколио смята за достатъчно да съди само по онези малобройни откъси, достъпът до които винаги е зависел от почтителността и дружбата на няколко брамини, с които той успял да се сприятели. Дали те са му показали ВСИЧКИ съкровища? Обяснили ли са му ВСИЧ­КО, което той е искал да научи? Ние се съмняваме в това, иначе той не би съдил религиозните им церемонии толкова прибързано, както постъпвал в редица случай, изхождайки единствено от косвени данни.

И все пак никой друг пътешественик не е проявил по-голяма честност и безпристрастност към Индия от Жаколио. Ако той е суров по отношение на днешния й упадък, то още по-суров е към тези, които са го предизвикали - към кастата на свещенослужи­телите от последните няколко века, и упреците му са пропорци­онални на високата му оценка за миналото й величие. Той показва източниците, от които са заимствани откровенията на всички древни религии, включително вдъхновените „Книги на Мойсей", и категорично сочи Индия като люлка на човечеството, прародителка на всички други нации, родина на всички изгубени изкуства й науки на древността, които за самата стара Индия са били вече забулени от кимерийския мрак на архаичните векове. „Да се изучава Индия - казва той, - значи да се върви назад по следите на човечеството към извора му."

„Така, както съвременното общество се сблъсква с античност­та на всяка крачка - добавя той, - както нашите поети са подражавали на Омир и Вергилий, на Софокъл и Еврипид, на Плавт и Теренций, както нашите философи са черпели вдъхно­вение от Сократ, Питагор, Платон и Аристотел, както нашите историци са взимали за образец Тит Ливий, Салюстий и Тацит, както нашите лекари изучават Хипократ, а съвременните ни кодекси отразяват Юстиниан - точно по същия начин самата античност е изучавала, копирала и подражавала предхождащата я античност. Какво може да бъде по-просто и логично? Нима народите не предшестват и не са приемници един на друг? Нима познанията, добити с труд от един народ, се ограничават само в неговите рамки и територия и умират заедно с поколението, което ги е създало? Защо се смята за абсурдно твърдението, че Индия (такава, каквато е била преди 6000 годиини, блестяща, цивили­зована, препълнена с население) е наложила своя отпечатък върху Египет, Персия, Юдея, Гърция и Рим - отпечатък толкова неизгладим и дълбок, колкото последните са наложили върху нас?

Време е да изхвърлим от главите си предразсъдъците, внуша­ващи ни, че у древните почти стихийно са възниквали разрабо­тени идеи (философски, религиозни, морални, възвишено духов­ни) - предразсъдъци, според които всичко в областта на науката, изкуството и литературата се приписва на интуицията на няколко велики хора, а в областта на религията - на откровението."

Не е далече денят, когато опонентите на този прекрасен и ерудиран автор ще бъдат принудени да замълчат пред силата на неопровержимите доказателства. А когато фактите потвърдят неговите изводи и теории, светът ще открие, че именно на Индия (една малко изследвана и непозната страна) всички други велики нации в света дължат своя език, изкуство, законодателство и цивилизация. Нейният прогрес е бил забавен няколко века преди нашата ера, защото (както казва този автор) „в епохата на великия македонски завоевател Индия вече е била преминала периода на своя блясък, който помръкнал окончателно през следващите векове". Свидетелството за миналата й слава се съхранява в нейната литература. Кой друг народ в света може да се похвали с такава литература? Ако санскритът не беше толкова труден, сега той щеше да бъде много по-изучаван. За получаване на информация на масовия читател му се налага да разчита на няколко учени, които (въпреки цялата им огромна ученост и добросъвестност) не са в състояние да преведат и коментират повече от няколко книги от почти безбройното количество източ­ници, които са устояли на вандализма на мисионерите и все още пазят мястото си във великата санскритска литература. А за постигането на това, което вече е направено, често е бил необ­ходим трудът на цял един отдаден на изследванията живот. Хората съдят прекалено прибързано и често изпадат в твърде смешни грешки.

Съвсем неотдавна някакъв преподобен Данлъп Мур от Ню Брайтън (Пенсилвания), който решил да блесне едновременно с ума и набожността си, оспори твърдението на един теософ, че Кодексът на законите на Ману е съществувал хилядолетия преди Мойсей. „Всички известни ориенталисти - казва той - сега са стигнали до съгласие, че законите на Ману са били написани по различно време. Най-древната част от този сборник от закони вероятно се отнася към шести век от дохристиянската ера." Каквото и да мислят другите ориенталисти, сблъсквайки се с този пенсилвански пандит, сър Уилямс Джоунс е на друго мнение по въпроса. „Ясно е - казва той, - че „Законите на Ману" във вида, в който са достигнали до нас (съдържащи само 680 думи), не могат да бъдат трудът, приписван на Соумати под заглавие „Бридха Манава" или „Древният Кодекс на Ману", който досега не е бил напълно възстановен, макар че много параграфи от тази книга са съхранени в традициите и се цитират често от комента­торите. "

„Ние четем в предговора на трактата за законодателството на Нарада - казва Жаколио, - написан от един от неговите адепти, носител на браминската власт: „Ману, след като написал зако­ните на Брама з 100 000 двустишия, които образували 24 кчиги и 1000 глави, предал този труд на Нарада, мъдрец сред мъдре­ците, който го съкратил за приложение от човечеството до 12 000 стиха и ги предал на сина си Брихг, наричан Соумати, който за по-голямо удобство на хората ги съкратил до 4000."

Такова е мнението на сър Уилям Джоунз, който още през 1794 г. е посочил, че фрагментите, с които разполагат европейците, не могат да бъдат „Древният Кодекс на Ману". А ето и мнението на Луи Жаколио, който през 1868 г., след дълги и търпеливи изследвания, пише следното: „Ману е кодифицирал индийските закони повече от 3000 години преди християнската ера: впос­ледствие те са били заимствани от целия античен свят, особено от Рим, който единствен ни е оставил писани закони - „Кодексът на Юстиниан", приет за основа на всички съвременни законода­телства".

Жаколио отбелязва: „Ние знаем, че законодателят Ману се губи в тъмата на вековете от доисторическия период на Индия, но нито един индовед не се осмелява да му откаже титлата на най-древния законодател в света" (стр. 360).

Жаколио явно не е чувал за преподобния Данлъп Мур. Ето защо той и още няколко изследователи на Индия събират дока­зателства, че много от ведическите текстове (включително и тези на Ману), изпратени в Европа от Азиатското общество на Калкута, въобще не са оригинални, а дължат произхода си най-често на коварните компилации на някои йезуитски мисио­нери, поставили си за цел да въведат в заблуда науката чрез апокрифни трудове и заедно с това да хвърлят върху историята на древна Индия облака на неопределеността и мрака, а върху съвременните брамини и пандити - подозрението, че системно внасят нови текстове. „Тези факти - добавя той, - които в Индия са установени толкова добре, че вече не им се отделя внимание, трябва да бъдат доведени до знанието на Европа."

Освен това, „Кодексът на Ману", коментарите към който (според европейските ориенталисти) са написани от Бригху, не образуват дори част от древния кодекс на Ману, наричан „Бридха-Манава". Макар че нашите учени са открили само малки откъси от него, той все пак се пази в цялостен вид в някои храмове и Жаколио доказва, че изпратените в Европа текстове изобщо не съвпадат с тези, които са открити в пагодите на Южна Индия. В тази връзка можем да цитираме и сър Уилям Джоунз, който критикува Калоук задето никога не отчита в коментарите си обстоятелството, че „законите на Ману са ограничени в рамките на първите три века.

Според изчисленията, сега ние се намираме във века Кали-Юга, който е четвърти, .броено от Сатия-Юга (Крита-Юга) -първият век, към който индийската традиция отнася законите на Ману, и истинността на това твърдение сър Уилям Джоунз приема безусловно [четирите юги (Сатия, Крита, Двапара и Кали) образуват една калпа - бел. ред.]. Отчитайки всичко, което може да бъде казано по повод огромните и преувеличени индийс­ки хронологии (които между другото съответстват много по-добре на съвременната геология и антропология, отколкото шестте хиляди години от карикатурната хронология на еврейското Све­щено писание), все пак трябва да посочим, че вече са изминали около 4500 години от началото на четвъртия световен век -Кали-Юга. Ето ви доказателство, че един от най-големите ори­енталисти, които светът познава (при това християнин, а не теософ), вярва, че законите на Ману са съществували много хиляди години преди Мойсей. Ясно е, че сега трябва да стане едно от двете: или индийската история трябва да бъде публикувана във вестника, или пишещите за този вестник трябва да изучат Индия, преди отново да критикуват теософите.

Освен тези лични мнения на преподобните джентълмени, чиито възгледи малко ни интересуват, ние откриваме в „Нова американска енциклопедия" определена тенденция да се оспорва древността и значението на индийската литература. „Законите на Ману - казва един от авторите - датират не по-рано от трети век преди новата ера." Този термин е много еластичен. Ако под „Законите на Ману" пишещият разбира техния съкратен ва­риант, където те са подбрани и групирани от по-късните брамини за поддържане на авторитета и честолюбието им (както и за осигуряване на господстващо положение в обществото), в такъв случай той може и да е прав, макар че ние сме в състояние да оспорим дори това. Така или иначе, да се представя съкратеният вариант като оригинал на старинните закони, събрани в „Кодекса на Ману", е също толкова неправилно, колкото и да се твърди, че еврейската „Библия" датира от не по-рано от трети век преди новата ера, тъй като не разполагаме с нито един еврейски ръкопис, по-стар от тази дата, или че поемите на Омировата „Илиада" не са били нито известни, нито написани, преди да бъде намерен оригиналният им ръкопис. Европейските учени не раз­полагат с нито един санскритски ръкопис, по-стар от четвърти или пети век, но този факт ни най-малко не им пречи да приписват на „Ведите" древност на произхода им от четири до пет хиляди години.

Най-силните аргументи говорят в полза на голямата древност на „Книгите на Ману"; без да си правим труда да цитираме мненията на различните учени (мнения, от които дори две не съвпадат помежду си), ние ще издигнем собствени аргументи, поне по отношение на това твърде необосновано твърдение на енциклопедията.

Ако, както Жаколио доказва с текста в ръце, „Кодексът на Юстиниан" е бил заимствай от „Законите на Ману", тогава ние преди всичко трябва да установим древността на първия, не като написан и завършен кодекс, а като произход. Според нас не е трудно да се намери отговорът.

Варо твърди, че Рим е бил построен през 3961 г. от Юлианския период (764 г. преди новата ера). Римското право, събрано по заповед на Юстиниан и известно под названието „Сорпус Бирис Цившшс" (както ни се казва), не е било кодекс, а смесица от обичайното .право в продължение на стотици години. Макар че в действителност нищо не е известно за неговите първоначални сфери на компетенция, главният източник, от който е възникнал законът, е било обичайното право. Именно върху него ние смятаме Да обосновем нашите аргументи. Законите на „Дванаде­сетте скрижала" са били съставени около 300 г. преди новата ера, а онова, което засяга гражданското право, е било заимствано от още по-ранни източници. Затова констатациите за голямото сходство между тези по-ранни източници и „Законите на Ману" (които според брамините са били кодифицирани в Крита-юга, повече от един век преди днешната Кали-юга) ни водят към убеждението, че източникът на „Дванадесетте скрижала", като закони на обичайното право и традиции, е бил поне с неколкос-тотин години по-стар от тези, които впоследствие са го преписали. Това само по себе си ни измества назад с повече от 1000 години преди новата ера. Индийската космогонична система „Манава Дхарма Шастра" е призната за втора по древност на произхода си - около петнадесети век преди новата ера. Каква е етимоло-гията на заглавието „Манава Дхарма Шастра"? То е съставено от „Ману", „дхарма" („установяване") и „шастра" („повеля", „закон"). Как тогава законите на Ману могат да водят произхода си едва от трети век на дохристиянската ера?

Индийският „Кодекс" никога не е претендирал за статута на божествено откровение. Разликата, която самите брамини правят между „Ведите" и всички други свещени книги, независимо от тяхната древност, е доказателство за това. Докато „Ведите" са признати от всички секти за непосредствено слово божие - шрути (откровение), „Кодексът на Ману" се възприема от тях просто като „смрити" - сборник на устни традиции. Все пак тези „спомени" заемат място сред най-древните и почитани традиции на земята. Най-силният аргумент обаче в полза на древността на „кодекса" и на всеобщата почит, с която той се ползва, се съдържа в следния факт. В някакъв отдалечен исторически период брами­ните, водени от честолюбивите си стремежи, несъмнено са про­менили тези традиции и закони и са ги привели във вида, в който сега ги намираме в „Кодекса на Ману". Това вероятно е напра­вено по времето, когато изгарянето на вдовиците не се е практикувало и не е съществувало в текстовете, каквото е било положението приблизително 2500 години. Освен във „Ведите", никъде в „Кодекса на Ману" този зверски закон не се споменава. Кой от тези, които поне малко познават историята на Индия, не знае, че тази страна веднъж е била на границата на религиозно въстание, предизвикано от забраната на въпросния варварски обред от страна на английското правителство? Брамините са посочили като оправдание за изгарянето на вдовиците един стих от „Риг-Веда", в който се заповядвало това да бъде извършвано. Неотдавна обаче беше доказано, че този стих е бил фалшифици­ран. Ако брамините бяха единствените автори на „Кодекса на Ману", т.е. ако те са го кодифицирали изцяло, вместо просто да правят допълнения, съответстващи на техните цели (при това не по-рано от времето на Александър), тогава как е станало въз­можно те да пропуснат този най-важен пункт и с това да застрашат неговия авторитет? Дори само този факт доказва, че „Кодексът на Ману" трябва да се смята за една от най-древните книги.

По силата на това косвено доказателство на разума и логиката ние твърдим, че ако Египет е дал на Гърция нейната цивилизация, а тя от своя страна я е предала на Рим, тогава самият Египет в онази загадъчна епоха, когато е царувал Менес, е получил своите закони, обществени институти, изкуства и науки от доведическа Индия и затова именно там, в древната люлка на всички свещенослужители и адепти от различните страни, сме длъжни да търсим ключа към великите тайни на човечеството.

И когато произнасяме името „Индия", ние нямаме предвид съвременна Индия, а тази от Архаичния период. В онези древни времена много страни, известни сега под други имена, са били наричани Индия. Съществувала е Горна, Долна и Западна Индия (последната от тях сега е Иран). Тибет, Монголия и Велика Татария също са били разглеждани от древните писатели като Индия. Ще ви разкажем една легенда, свързана с онези места, които науката сега безусловно признава за люлка на човечест­вото.

Преданието разказва, а записите на „Великата Книга" пояс­няват, че Дълго преди дните на Адам и любознателната му жена Ева, там, където сега се намират само солени езера и лишени от растителност гладки пустини, е имало просторно вътрешно море, което се простирало в Средна Азия, на север от гордия Хималайски хребет и западното му продължение. В него се издигал остров, по несравнената си красота нямащ равен в света; той бил населен от последните остатъци на расата на хора, която е предшествала нашата раса. Тази раса е могла да живее във водата, въздуха или огъня, тъй като е притежавала неограничена власт над елементите. Те са били „синове божии" - не онези, които са харесали човешките дъщери, а истински Елохими, макар че в източната „Кабала" те имат друго название. И именно те са предали на хората най-дълбоките тайни на природата и са им разкрили необикновеното и непроизносимо „име", което сега е забравено. Това име (което по същество съвсем не представлява име) веднъж вече е обиколило нашето земно кълбо и все още витае като далечно заглъхващо ехо в сърцата на някои привиле­гировани хора. Йерофантите на всички училища за свещенослу­жители са били осведомени за съществуването на този остров, но „словото" е било известно само на Иава Алеим (главата на всяко училище) и той го предавал на наследника си едва преди смъртта си. Имало е много такива училища и старинните класици разказ­ват за тях.

Вече посочихме, че според едно от най-разпространените вярвания, приети от всички древни народи, са съществували много раси от хора, предшествали сегашната. Всяка от тях се е различавала от предишната и е изчезвала, когато се появявала следващата. В „Кодекса на Ману" се споменава например за шест последователни раси.

„От този Ману Свайамбхува (най-малкия, съответстващ на Адам Кадмон), произлязъл от Свайамбхува, или Съществото, съществувало само по себе си, са възникнали шест други Ману (човешки прародители); и всеки от тях е породил раса от хора...

Тези могъщи Ману, от които Свайамбхува е първият, всеки в своя период (Манвантара), създавал и управлявал този Свят, изпълнен с подвижни и неподвижни същества" (Ману, книга 1).

В „Шива Пурана" (древна и свещена история или традиция) по този въпрос се казва следното: „О, Шива, ти, който си бог на огъня, унищожи моите грехове, както увяхващата трева на джунглите изгаря от него. От твоето могъщо дихание Адхина (първият човек) и Хева (завършването на живота), прародите­лите на тази раса хора са получили живот и са покрили земята със своите потомци".

С прекрасния остров нямало никаква връзка по море, а само чрез подземни проходи, известни единствено на главите на училищата; тези ходове се простирали във всички направления. Преданието разказва, че много от величествените руини на Индия - Елор, Елефант и пещерите на Аджанта (в хребета Чандор), някога са принадлежали на гореспоменатите училища и са били съединени с подземни проходи. Кой може да каже, че изгубената Атлантида (която също се споменава в „Тайната Книга", но под друго име, произнасяно на свещен език) вече не е съществувала в онези дни? Този велик изгубен континент вероятно е бил разположен на юг от Азия, простирайки се от Индия до Тасма­ния. И ако тази хипотеза (в която много хора се съмняват, а редица учени разглеждат като шега на Платон) се потвърди някога, едва тогава може би учените ще повярват, че преданието за обитавания от богове континент не е празна измислица. Тогава те ще разберат защо Платон приписва тази информация на Солон и египетските свещенослужители и ще видят в това един разумен начин за съобщаване на въпросния факт на света чрез ловко преплитане на истината с измислицата. Така той се е дистанцирал от информацията, подчинявайки се на задължението, наложено му при посвещението, да не я разгласява открито.

И как е могло самото название „Атланта" да възникне у Платон? Атланта не е гръцко име и в неговата структура няма никакъв гръцки елемент. Брасие дьо Бурбург се е опитвал да докаже това преди много години, а Балдвин в книгата „Доисторическите националности и древна Америка" се самоцитира така: „Думата Атлант и Атлантически не приличат етимологично на нито един от известните европейски езици. Те не са гръцки и не могат да бъдат причислени към нито един от известните езици на Стария свят. В езика на нахуатлите (толтеките) обаче ние веднага намираме корена „атл", който означава вода, война и теме. От този корен произлизат редица думи, такива като „атлан" - земя или място между водите, откъдето се е получило прилагателното атлантик (атлантически). Намираме и думата атлака - да се сражаваш... Когато Колумб е открил континента, е съществувал и град Атлан. Той се намирал на входа на залива Ураха в Дариен и е имал хубаво пристанище; сега този град е западнал и₇е станал пуебло под названието Акло.

Не е ли странно да се открие в Америка град, носещ име, което съдържа чисто местен елемент, чужд на всички други страни -град, споменаван в така наречената измислица на философа, живял 400 години преди новата ера? Същото може да се каже и за названието АМЕРИКА, което може би някога ще се окаже в по-близка връзка с Меру (свещената планина в центъра на СЕДЕМТЕ континента, според индийските предания), отколкото с Америко Веспучи, чието име всъщност съвсем не е било Америко, а Алберико - дребна разлика, смятана за незаслужаваща внимание в дадения момент. Ние привеждаме следното съображение в полза на нашия аргумент: първо, Америк, Аме-рикс, или Америке е названието на планински хребет в Никара­гуа, намиращ се между Джуйгалия и Либертад в провинцията Чонталес, който се простира в едната посока към земята на каркаските индианци, а в другата - към земята на индианците Рамас.

„Ик" („ике") в качеството си на последна сричка в думата означава „велик".

Колумб споменава в своето четвърто пътешествие селището Кариай (вероятно Кайкай). Населението му изобилствало от магьосници и знахари; това е бил именно районът на хребета Америк с височина 3000 фута.

Все пак той пропуска да спомене тази дума.

Названието „Провинцията Америка" за първи път се появило върху картата, издадена в Базел през 1522 г. Дотогава тази област се е смятала за част от Индия. Същата година Никарагуа е била завоювана от Мил Гонзалес де Авида.

Второ, „северняците, които посетили този континент през Х век по ниския, гъсто обрасъл бряг", го нарекли Маркланд - от думата Марк, означаваща гора. В нея „Р" се произнася твърдо, например като марик. Аналогична дума намираме в Хималаите и названието на Световната Планина (Меру), в някои диалекти се произнася със силно издишване. Главната идея обаче е да се покаже как два народа могат да приемат дума с еднакво звучене, да вложат в нея свой смисъл и да я приложат към една и съща територия.

Професор Уайлдър казва: „Най-правдоподобно е предположе­нието, че държавата в Централна Америка, където намираме името Америк, означаващо (подобно на индийската Меру) велика планина, е дала името на континента. Веспучи би могъл да използва по-точно името си, ако в неговите замисли е влизало намерението да назове континента. Ако теорията на абат Дьо Бурбург за Атланта (като източник на името Атлант и Атлан­тик) се потвърди, тогава тези две хипотези прекрасно биха могли да се съгласуват. Платон не е бил единственият автор, разказващ за Света зад Херкулесовите стълбове, а и океанът е доста плитък и дава възможност на морските растения да се развиват по цялата тропическа част на Атлантическия океан, така че е напълно възможно да се допусне, че континентът се е издавал напред или там е имало огромен остров. В Тихия океан също се забелязват признаци за съществуването на цял островен свят, населен от малайци и яванци, освен ако това не е бил континент, свързващ Севера и Юга. Ние знаем, че учените сънуват Лемурия в Индийския океан и че пустинята Сахара някога е била морско дъно".

В допълнение към преданието за прекрасния Остров ще посочим, че класата на йерофантите се е разделила отчетливо на две категории: едната обхващала онези, които получавали нас­тавления от „синовете божии" от острова и били посветени в божественото учение на чистото откровение; в другата категория влизали обитателите на загиналата Атлантида (ако това трябва да бъде нейното име, обхващащо всичко съкровено), които били независими от разстоянията и материалните препятствия. Всъщ­ност те именно са представлявали четвъртата раса от хора, споменавана в „Попол-Вух", чието зрение е било неограничено и им е давало знание за всичко; Възможно е те да са били това, което днес наричаме „медиуми по рождение"; те нито са се борили, нито са страдали за придобиването на познания, полу­чавайки ги, без да правят никаква жертва. Така, докато първите вървели по пътя на божествените си наставници, придобивайки познанията си постепенно и едновременно с умението да разли­чават доброто от злото - атлантските адепти от рождение следвали сляпо внушенията на великия и невидим „Дракон", цар Теветат (змея от „Книга на Битието"?). Теветат не се учел и не придобивал с труд познанията си, а (използвайки израза на д-р Уайлдър, адресиран до змея-изкусител) „приличал на Сократ, който е знаел, без да бъде посветен". Така под влиянието на злите внушения на своя демон Теветат, расата на атлантите станала нация на черните магове. Вследствие на това била обявена война, разказът за която би заел твърде голямо място; същността на този разказ може да бъде намерена в изопачените алегории за потом­ството на Каин, гигантите и в алегорията за Ной и благочестивото му семейство. Стълкновението завършило с потъването на Ат­лантида в бездната на океана, което е отразено в разказите на вавилонците и юдеите за потопа, гигантите и маговете „... и загина всяка плът... и всички хора". Всички, с изключение на Ксиструс и Ной, които доста напомнят на великия Баща на тлинкитийците в „Попол-Вух", както и в свещената книга на гватемалците, която също разказва за неговото бягство и за спасението му върху голям плавателен съд, подобно на индийския Ной - Вайшуасват.

Ако по принцип повярваме на това предание, тогава ще трябва да вярваме и на по-нататъшния разказ, според който в резултат на смесените бракове между потомството на йерофантите от острова и това на атлантическия Ной е възникнала смесена раса от праведни и безнравствени хора.

От една страна, Светът помни своите Енохи, Мойсеевци, Гаутама Буди, многобройни „Спасители" и велики йерофанти; от друга страна, той е имал и родените си „естествени магове", които поради отсъствието на сдържащата сила на необходимото духовно посвещение, както и в резулат от вродената слабост на физическата и менталната си организация, несъзнателно са приложили способностите си за целите на злото. Мойсей не е използвал думи на упрек спрямо адептите на пророчествата и другите сили, които са били обучавани в школите по езотерична мъдрост²⁶, споменати в Библията. Разобличенията му са насочени само към онези, които съзнателно или несъзнателно са унижавали силите, наследени от атлантическите преродители, използувайки ги за служене на злите духове във вреда на човечеството. Гневът му се е възпламенявал главно срещу духа ОБ и духа О Д.

Развалините, с които са покрити двете Америки и които са открити и на Западно-Индийските острови, са приписвани на жителите на потъналата в океана Атландида. Маговете на почи­ващата на океанското дъно страна са имали мрежа от подземни проходи, разклоняваща се във всички посоки. Във връзка с тези тайнствени катакомби ще ви предадем една интересна история, разказана ни от един перуанец (който вече не е сред живите) при нашето посещение в тази страна. Тази история изглежда съдържа известна истина, тъй като беше потвърдена впоследствие от един италиански джентълмен, който е видял мястото и ако не е чувствал недостиг на средства и време, той би проверил разказа поне частично. Италианецът е чул тази история от стар свещеник, който научил тайната от изповядал се пред него перуански индианец. Освен това, ние можем да допълним, че свещеникът е бил заставен (принуден) да разкрие тази тайна, тъй като се е намирал изцяло под хипнотичното влияние на пътешественика. Разказът е свързан с приказните съкровища на последния Инка. Перуанецът твърдял, че от времето на позорното убийство на Инка, извършено от Пизаро, тази тайна била известна на всички индианци, с изключение на метисите, на които те нямали доверие. Историята била следната: когато испанците решили да екзекутират Инка, жена му предложила срещу неговото освобож­дение стая, пълна със злато „от пода до тавана, толкова високо, колкото ръцете на завоевателите могат да се протегнат нагоре". Тя трябвало да изпълни това на третия ден преди залез слънце. И тя изпълнила обещанието си, но Пизаро нарушил думата си, както испанците обикновено правели. Възхитен от тези съкрови­ща, завоевателят заявил, че няма да освободи пленника си, а ще го убие, ако кралицата не му посочи откъде са взети тези съкровища. Той вече бил дочул, че инките имат някъде неизчер­паема шахта; под земята имало тунел, дълъг много мили, в който се пазели натрупаните богатства на страната. Нещастната кра­лица помолила да й дадат още време и отишла да се съветва с оракулите. По време на жертвоприношението върховният служи­тел й показал в свещеното „черно огледало"⁴⁶ неизбежното убийство на мъжа й, независимо дали тя ще предаде на Пизаро съкровищата на короната, или не. Тогава кралицата заповядала да бъде затворен входът на съкровищницата, а вместо него била използвана врата в скалната стена на една пропаст. Под ръко­водството на свещенослужителя и маговете пропастта била за­пълнена със скални отломъци и после била изравнена отгоре, за да се скрият следите от работата. Испанците убили Инка, а нещастната кралица се самоубила. Испанската алчност надмина­ла себе си и тайната на погребаните съкровища останала скрита в сърцата на няколко верни перуанци.

Нашият перуански осведомител добави, че поради непредпаз­ливостта на някои лица, различни правителства са изпращали хора под прикритието на научни експедиции, които е трябвало да открият съкровището. Те преровили цялата страна, но не намерили нищо. Досега това предание е потвърдено от съобще­нията на доктор Чади и други перуански историци. Съществуват обаче някои допълнителни детайли, за които не сме сигурни дали са станали известни на публиката.

Няколко години след като бяхме чули този разказ, както и неговото потвърждение от страна на италианския джентълмен, ние отново посетихме Перу. Пътешествайки на юг от Лима по вода, на залез слънце стигнахме до лагер близо до Арика и бяхме поразени от вида на огромна и почти вертикална скала, която стоеше в печално усамотение на брега, отделно от Андския хребет. Това беше мястото за погребване на инките. Когато последните лъчи на залязващото слънце паднаха върху лицевата част на скалата, с помощта на най-обикновен театрален бинокъл можеха да бъдат различени някакви странни йероглифи, начертани върху вулканичната повърхност.

Когато Куско е бил столица на Перу, в него е имало храм на слънцето, прославил се надалеч с великолепието си. Той е бил покрит с покрив от дебели листове злато. Със същия скъпоценен метал са били покрити и стените му. Водосточните улуци също били от масивно злато. В западната стена архитектите са конст­руирали процеп с такова разположение, че когато слънчевите лъчи минавали през него, той ги фокусирал във вътрешността на храма. Разпространявайки се като златна верига от една светеща точка към друга, те се разсипвали наоколо по стените, осветя­вайки мрачни идоли и разкривайки пред зрителите някакви тайни знаци, които дотогава оставали невидими. И само чрез разшиф­роване на тези йероглифи, тъждествени на онези, които и досега стоят върху скалата на погребването на инките, може да бъде научена тайната на подземния тунел и подстъпите към него. Един от тях се е намирал в съседство с Куско, но сега той е замаскиран. През него се стига до огромен тунел, който води от Куско към Лима, а след това, завивайки на юг, се насочва към Боливия. На определено място той е преграден от гробница на царе. В погребалната й камера хитроумно са устроени две врати, или по-точно две огромни каменни грамади, въртящи се върху опорни точки и направени така, че могат да бъдат различени върху покритата със скулптури стена единствено с помощта на тайни знаци, ключът към които се пази от предани стражи. Едната от тези подвижни грамади затваря южния проход на тунела към Лима, а другата - северния коридор към Боливия. Третото разклонение, насочено на юг, преминава през Трапак и Кобиджо, тъй като Арика се намира недалеч от малката рекичка Пайквина⁴⁷, маркираща границата между Перу и Боливия.

Недалеч от това място се намират три планински върха, които образуват интересен триъгълник и са включени във веригата на Андите. Според преданието, единственият възможен вход в под­земния коридор, водещ на север, е скрит в един от тези върхове. Ако не се познава значението на сочещите пътя тайни знаци, полк от титани би могъл да прерови скалите и въпреки това издирванията биха се оказали напразни. И дори ако след време някой успее да намери входа, той ще стигне до въртящата се каменна грамада в стената на гробницата; в случай че се опита да я взриви, припокриващите се една друга скали са разположени така, че да затиснат под себе си гробницата със съкровищата й и по думите на тайнствения перуанец, „биха погребали в общ гроб хиляди войници".

Няма друг достъп до подземието на Арика, освен през вратата в планината, близо до река Пайквина. По цялата дължина на коридора от Боливия до Лима и Куско са разположени по-малки тайни хранилища, напълнени със съкровища от злато и скъпо­ценни камъни, натрупани от много поколения на инките, общата стойност на които е неизчислима.

Ние притежаваме точния план на тунела, гробницата и вра­тите, даден ни навремето от стария перуанец. Ако някога решим да се възползваме от тайната, бихме имали нужда от значител­ното съдействие на перуанското и боливийското правителства. Като оставим настрана физическите препятствия, нито един човек самостоятелно (и дори с неголяма група от хора) не би могъл да започне изследванията си, без да се сблъска с армия от контрабандисти и разбойници, от които гъмжи това крайбрежие; в тази армия на практика влиза почти цялото население. Дори само задачата за пречистване на задушливия въздух на коридора, в който никой не е влизал стотици години, е сериозна работа. Съкровищата са именно там, но преданието гласи, че те ще останат непокътнати дотогава, докато и последните остатъци от испанското владичество не изчезнат както от Северна, така и от Южна Америка.

Съкровищата, изровени от доктор Шлиман в Микените, събу­диха всеобщата алчност и очите на авантюристичните спекуланти са обърнати към местности, където (според предположенията) са заровени богатствата на древните народи - в тайниците, пеще­рите, под пясъка или в алувиалните наноси. Няма обаче друга местност, включително и в Перу, която да е свързана с толкова много предания, както пустинята Гоби. В независима Татария тези местещи се от силния вятър пясъци (ако са верни древните разкази) скриват под себе си най-богатите империи, които светът някога е виждал. Казват, че под тях лежат такива богатства -злато, скъпоценности, скулптура, оръжие, съдове и всичко свър­зано с човешкия разкош и изящните изкуства, че нито една от днешните столици на християнския свят не притежава такива.

Пясъците на пустинята Гоби, гонени от ужасния вятър, бавно се преместват от изток на запад. От време на време някои от тези скрити съкровища се показват, но нито един туземец не се осмелява да ги докосне, защото цялата област е под забраната на мощно проклятие - наказанието е смърт. Бахти - уродливи, но верни джуджета, охраняват скритите съкровища на доисторическите народи, чакайки деня, когато завъртането на цикличните периоди ще разкрие пред хората тяхната история, за назидание на човечеството.

Според местните предания, гробницата на Чингис хан все още съществува близо до езерото Табасун Нор. В нея, като че заспал, лежи монголският Александър. След изтичането на три и поло­вина века той ще се събуди и отново ще поведе народа си към нови победи и слава. Макар че това пророческо предание ще бъде посрещнато с голямо недоверие, ние можем да потвърдим факта, че самата гробница не е измислица и че поразителното й богатство не е преувеличение.

Цялата област на тази пустиня, фактически цялата площ на независима Татария и Тибет, ревниво се охранява от чуждест­ранно нахлуване. Онези, на които се позволява да я пресичат, се намират под особено наблюдение и са предвождани от агенти, назначавани от висшите власти; те се задължават да не съобщават на външния свят никаква информация за видените там места или лица. Ако не съществуваше въпросното ограничение, ние бихме могли да дадем върху тези страници много описания на изслед­вания, открития и приключения, които биха привлекли читател­ския интерес. Рано или късно ще дойде време, когато страшните пясъци на пустинята ще издадат своите отдавна погребани тайни и тогава нашето съвременно тщеславие ще изпита неочаквано унижение.

„Хората от страната Пашай - казва Марко Поло, смел пътешественик от XIII век - са велики адепти в магията и дяволските изкуства." А неговият научен редактор добавя: „Па­шай (или Удиана) е била родина на Падм Самбхава, един от главните апостоли на ламаизма, т.е. на тибетския будизъм, и велик майстор на магията. Доктрините на Сакий, бидейки пре­обладаващи в древността, вероятно са носели силни следи на шиваитската магия и тибетците-разглеждат тази местност като класическа земя на магията и чародейството". В „новите време­на" (в сравнение с древността) нищо не се променило по отношение на използването на магията, с изключение може би само на това, че то е станало още по-езотерично и закодирано с нарастването на любопитството от страна на различните пъте­шественици. Хуан-Цзън, този благочестив и храбър човек, казва за местните жители: „Тези хора обичат учението, но не му се отдават с увлечение. Науката на магичните формули е станала за тях редовно професионално занимание". Няма да опроверга­ваме казаното от преподобния китайски поклонник и сме готови да допуснем, че през седми век някои хора са превърнали магията в „доходно дело"; по същия начин постъпват някои хора и сега, но истинските адепти не правят така. И не Хуан-Цзън, този благочестив и смел човек, рискувал стотици пъти живота си, за да се приобщи към блаженството да съзре сянката на Буда в Пешаверската пещера, е бил човекът, който би обвинил светите лами и правещите маймунджилъци тавматурзи в това, че те, демонстрирайки магията на пътешествениците, са я превърнали в „доходна професия". Хуан-Цзън вероятно нито за минута не е забравял заповедта на Буда, съдържаща се в неговия отговор към цар Прасенагит, негов покровител, който го посетил, за да поиска сътворение на чудеса. „Велики царю — отговорил Гаутама, — аз не преподавам закона на учениците си, казвайки им - вървете, о, светци, и сътворявайте, използвайки вашите свръхестествени сили, пред брамините и домакините чудеса, превъзхождащи всичко, което един човек може да извърши. Аз им казвам, когато соча закона - „живейте, вие, светци, скривайки добрите си деяния и разобличавайки греховете".

Поразен от разказите за магичните прояви, засвидетелствани и записани от пътешествениците от всички векове, посетили Татария и Тибет, полковник Юл стига до заключението, че обитателите на тези страни изглежда имат на разположение цялата енциклопедия на съвременните „сгмритисти". Дюхолд споменава сред вълшебствата им и умението да се предизвиква появата във въздуха на образите на Лао-Цзъ (китайски философ) и на техните божества, както и способността да се накара един молив да пише отговори на въпроси без докосване с ръка.

Първото (викането на фигури) се отнася към религиозните мистерии на техните светилища; ако такива викания се извършват с користна цел, те се смятат за магьосничество и некромантия и строго се забраняват. Второто умение (да бъде накаран моливът да пише без допир на ръцете) е било известно и се е практикувало в Китай и други страни много векове преди християнската ера. Това е азбуката на магията в онези страни. Когато Хуан-Цзън поискал да се поклони пред сянката на Буда, той не е прибягнал до услугите на „професионалните магове", а се обърнал към силата на своята собствена душа, към мощта на молитвата, вярата и съзерцанието. Всичко е било мрачно и унило около пещерата, където (както се твърди) необикновеното явле­ние е ставало понякога. Хуан-Цзън влязъл в пещерата и започнал да отправя молитвите си. Той извършил сто обръщения, но не видял и не чул нищо. Тогава, смятайки се за твърде грешен, той заплакал горчиво и стигнал до отчаяние. И когато започнал да губи всяка надежда, забелязал върху източната стена слаба светлина, която бързо изчезнала. Той възобновил молитвите си, този път вече пълен с надежди, и пак видял светлината, която ту се появявала, ту отново изчезвала. След това той си дал тържес­твен обет: да не си отива от пещерата дотогава, докато не изпита възторга на появата на сянката на „уважаемия във вековете". Наложило му се обаче да чака повече отпреди, но след 200 молитви тъмната пещера внезапно била залята от светлина и сянката на сияещия Буда в бяло величествено се издигнала по стената, като че облаците се разкъсали, отстъпвайки място на дивното изображение „на висшата светлина". Ослепително сия­ние осветявало всяка черта от божествения лик. Хуан-Цзън потънал в съзерцание на дивното явление и не могъл да отклони погледа си от възвишеното и несравнимо видение. В дневника си „Си-ю-дзи" той добавя, че това е възможно само когато човек се моли с искрена вяра и получава отгоре съкровено въздействие -едва тогава тази сянка може да бъде видяна ясно, но е невъзможно да се наслади човек на тази гледка толкова, колкото би желал³². Онези, които с такава лекота обвиняват китайците в отсъствие на религиозност, ще постъпят по-добре, ако прочетат книгата на Скот „Очерци за будизма в Китай и в Горна Азия".

„По времето на Юаниу Сун (1086-1093 г. след новата ера) благочестива жена и двете й прислужници водели изцяло живот, устремен към светлина и добродетел. Веднъж едната слугиня казала на другата:

„Днес през нощта аз ще премина в тънкия свят, в царството на Амита (Буда)." Същата нощ аромат на балсам изпълнил цялата къща и девойката умряла безболезнено. На другия ден втората прислужница казала на господарката си: „През нощта покойната ми приятелка дойде в съня ми и ми каза: „Благодаре­ние на упоритите молби на моята скъпа стопанка, аз станах обитателка на Рая и блаженството ми не може да се изрази с думи". Господарката отговорила: „Ако тя се покаже и на мен, тогава ще повярвам на всичко, което казваш". На следващата нощ покойната наистина й се показала. Стопанката я попитала: „Не може ли и аз да посетя царството на Светлината?" „Да -отговорила благословената душа, - ще трябва само да следваш прислужницата си." Госпожата я последвала (насън) и скоро видяла езеро с огромни размери, покрито цялото с неизброимо количество червени и бели лотоси с различни размери; някои цъфтели, други били увехнали. Тя попитала какво ли означават тези цветя? Девойката отговорила: „Това са човешките същества на земята, чиито мисли са насочени към Царството на Светли­ната. Първият устрем на душата към Рая на Амита поражда цвете в Небесното езеро и с напредването на човека по пътя на самоусъвършенстването, символизиращото го цвете от езерото ежедневно нараства и става все по-прекрасно; в противен случай то губи своята красота и увяхва".

Господарката пожелала да научи името на светозарния, който почивал върху едно от цветята, облечен в развяващи се с чудесни преливания на светлина дрехи. Предишната й прислужница отговорила: „Това е Ян-цзъ".

След това тя попитала за името на друг и получила отговора: „Това е Ма-ту". Накрая господарката казала: „Какво място ще заема аз, когато премина тук след смъртта си?" Тогава Благос­ловената Душа я завела малко по-нататък и й показала молк, който блестял от злато и лазур. „Ето - казала тя, - това е вашето бъдещо обиталище. Вие ще принадлежите към първата класа на благословението." Когато господарката се събудила, тя изпратила да се разучи за Ян-цзъ и Ма-ту. Първият вече бил умрял, а вторият бил жив и здрав. По този начин въпросната госпожа научила, че душата на човека, който се придвижва напред към светостта и никога не отстъпва назад, може вече да бъде обита­телка на Царството на Светлината, макар че тялото все още пребивава в този преходен свят."

В цитирания очерк се споменава и за друга китайска исто­рия, носеща същия смисъл. „Аз познавах човек - казва авторът, - който през своя живот бе убил много живи същества и накрая самият той получи апоплектичен удар. Мъките, които очакваха неговата душата, обременена от греховете му, натъжаваха моето сърце. Аз го посещавах и го съветвах да се моли на Амита, но той упорито отказваше. Болестта затъмняваше съз­нанието му; вследствие на злодеянията си той се ожесточи. Какво предстои на човека, когато склопи очи? В този живот нощта идва след деня, а зимата следва лятото - това знаят всички. Но че след живота идва смъртта - за това никой не иска да мисли.

О, каква слепота! Каква закостенялост!" (стр. 93)

Тези два примера от китайската литература едва ли потвър­ждават разпространените обвинения в нерелигиозност и пълен материализъм, които се отправят срещу тази нация. Първото цитирано мистично предание е пълно с духовно очарование и би могло да украси всяка християнска книга. Второто също заслужава висока оценка и само ако бъде заменена думата „Амита" с думата „Исус", ще се получи твърде ортодоксален разказ за религиозните чувства и кодекса на нравствената философия. Представеният по-долу пример е още по-впечат­ляващ и ние го привеждаме заради благото на възродителите на християнството:

„Хуан-да-тай от Т'анчен, който е живял по времето на (ди­настия?) Сун, по занаят бил железар. Когато работел, той непрекъснато се обръщал към Амита Буда. Веднъж той предал на съседа си за разпространение следното стихотворение/което бил съчинил сам:

„Бим-бам, бим-бам, ударите

Се сипят върху наковалнята,

Докато не стане стомана

Упоритото желязо.

Сега ще почне моят дълъг,

Моят дълъг ден на покой.

Зове ме страната на

Вечното Блаженство."

След това той умрял, но стихотворението му било разпрост­ранено по целия Хунану и много хора се научили да се обръщат към Буда."

Да се отрича на китайците или на всеки друг азиатски народ (било то от Централна, Горна или Долна Азия) притежаването на някакво знание или дори на възприятие за духовното, е просто смешно. От единия си край до другия тази страна е пълна с мистици, религиозни философи, будистки светци и магове. Вяра­та в духовния свят, пълен с невидими същества, които в някои случаи обективно са смъртни, е разпространена навсякъде. „Спо­ред вярванията на народите от Централна Азия - казва И. Дж. Шмит, - земята и недрата й, както и обкръжаващата атмосфера, са изпълнени с духовни същества, които оказват влияние, отчасти благодетелно и отчасти зловредно, върху цялата органична и неорганична природа..."

„Особено пустините и други диви или необитаеми местности или области, където въздействията на природата се проявяват в гигантски или застрашителни мащаби, се смятат за главни обиталища или места за пребиваване на злите духове. Затова степите на Туран и особено пясъчната пустиня Гоби се разглеж­дат като места на пребиваване на зловредни същества от време­ната на побелялата древност."

Марко Поло в интересната си книга „Пътешествия" неведнъж споменава тези шеговити природни духове в пустинята. В про­дължение на векове (и особено в нашия век) странните му разкази са били напълно отричани. Никой не е искал да му повярва, когато той твърдял, че е виждал със собствените си очи най-уди­вителни чудеса на магията, извършвани от поданиците на Кублай хан и от адептите на други страни. На смъртния му одър Марко бил убеждаван да се откаже от своите така наречени „измисли­ци", но той се заклел тържествено, че е казал истината, добавяйки, че „той не бил разказал и половината от това, което е видял в действителност". Сега в това няма никакво съмнение, тъй като вече се появиха изданията на Марсден и полковник Юл. Публи­ката е особено признателна на последния заради привличането на толкова много авторитети, потвърждаващи свидетелствата на Марко Поло и обясняващи задоволително някои феномени; пол­ковникът изчерпателно доказва пред читателите, че великият пътешественик е бил не само правдив разказвач, но и изключи­телно наблюдателен човек. Горещо защитавайки автора си, този добросъвестен редактор изброява неведнъж оспорвани и дори отхвърляни наблюдения в „Пътешествията" на венецианеца и стига до следния извод:

„Описвайки прехода си през великата пустиня Гоби, Марко Поло говори за изумителни неща, а именно, че когато пътниците се движат през нощта... те чуват как духовете си говорят. Понякога тези духове викат пътниците по име. Дори през деня се чуват разговорите на духовете. А понякога чувате звуци на различни музикални инструменти, като най-често срещано е биенето на барабан" (пак там, том I, стр. 203).

В забележките си преводачът привежда цитати от китайския историк Матванлин, който потвърждава същото. „При преми­наване през тези диви места вие чувате звуци - казва Матванлин, - понякога това са звуци на пеене, понякога виене и често се случва, ако пътешествениците се отклонявали настрана, за да видят какви са тези звуци, те да губят пътя и дори напълно да се изгубват, защото това са били гласове на духове. Тези духове са присъщи не само на Гоби - добавя редакторът, - макар че се създава впечатление, че тя е тяхното любимо място за пребива­ване. Страхът пред обширната безлюдна пустиня ги вика във всички подобни местности".

Полковник Юл щеше да постъпи правилно, ако беше помислил за сериозните последствия, които ще възникнат, ако неговата теория бъде приета. Ако допуснем, че тайнствените звуци на Гоби дължат произхода си на страха, „предизвикан от обширната и безлюдна пустиня", тогава защо гадаринските бесове (Лука, VIII, 29) трябва да се разглеждат по друг начин? И защо тогава Исус да не може да сгреши по отношение на обективния изкусител в продължение на четиридесетдневното изпитание в пустинята? Ние напълно сме готови да приемем или отхвърлим теорията, предлагана от полковник Юл, но настояваме за безпристрастното й приложение във всички случаи. Плиний говори за призраци, които се появяват и изчезват в пустините на Африка. Ранният християнски космограф Етикус споменава (макар и с недоверие) разкази за гласове на певци, пируващи в пустинята; а Масуди разказва за вампири, появяващи се пред пътниците през нощта в часовете на самота.

Ибн Батута също разказва подобна легенда за Западна Сахара: „Ако пратеникът върви сам, демоните играят с него и го омагьос­ват така, че той губи пътя и загива".

И така, ако всички тези разкази могат да бъдат „разумно, обяснени", а ние не се съмняваме, че в повечето случаи това е възможно, тогава библейските дяволи на пустинята също не заслужават друго отношение и към тях трябва да бъде приложено същото правило. Те също са породени от страха, въображението и суеверието. Оттук следва, че в библейската същост на разказа се е промъкнала лъжа, а ако един-единствен стих е лъжлив, това вече хвърля сянка върху всичко останало, което е смятано за божествено откровение. Ако това бъде признато, въпросният сборник от канонични документи става уязвим за критиката, както и всеки друг сбор от разкази.

В света има много местности, където са станали най-странни феномени, но както е било установено по-късно, те са се дължали на естествени физически причини. В Южна Калифорния напри­мер има определени места от морския бряг, където пясъкът (ако той бъде раздвижен) издава силен мелодичен звън. Той е известен като „музикален пясък" и се смята, че това явление е свързано с електричеството. „Звуци на музикалните инструменти, предимно на барабани, наистина възникват на някои места между пясъчните хълмове (барханите), ако пясъкът бъде раздвижен" -казва редакторът на Марко Поло. „Силно впечатляващо описание на феномен от подобен род, смятан за свръхестествен, е дадено от монаха Одорик, чиито наблюдения аз проследих до Рег Руван, или течащите пясъци на север от Кабул. Освен този знаменит пример... аз отбелязах още един, също известен в Джибал Накикс, или Хълма на Камбаната в Синайската пустиня... Джибал ул Тхабул, или хълмът на барабаните... Китайско предание от Х век споменава за феномен, станал до Куачоу, в източните райони на пустинята Гоби - този феномен се нарича „пеещите пясъци"

Едва ли някой се съмнява, че всичко това са естествени феномени. Какво обаче да кажем за въпросите и отговорите, ясно и силно задавани и получавани? Какво да кажем за беседите, състояли са между някои пътешественици и НЕВИДИМИТЕ духове или неизвестните същества, които се появяват понякога пред цели кервани в осезаеми форми? Ако милиони хора вярват, че духовете могат да се обличат в материални тела зад пердето на „медиума" и да се появяват пред членовете на кръжоците за спиритични сеанси, защо тогава тези хора да не признаят на елементалните духове на пустинята същата способност да се обличат в материално тяло. Ако „духовете" са в състояние да правят всичко това, което спиритистите им приписват, защо те да не могат да се появяват пред пътешествениците в пустините и безлюдните места? Неотдавна научна статия в руско списание приписваше тези „гласове на духовете" във великата пустиня Гоби на обикновеното ехо. Това е много разумно обяснение, но само ако бъде доказано, че тези гласове повтарят онова, което преди това е било произнесено от жив човек. Ако „суеверният" пътешественик обаче получава разумни отговори на въпросите си, тогава това ехо на Гоби веднага показва близко родство със знаменитото ехо на театъра Пррте Сент Мартин в Париж. „Как сте, мосю? - вика един актьор от пиесата. - Много зле, сине мой; благодаря ви! Остарявам... много остарявам!" - вежливо отговаря ехото!

Какво невероятно веселие в продължение на много векове трябва да са предизвикали „суеверните" и „нелепи" разкази на Марко Поло за „свръхестествените" таланти на някои заклина-тели на акули и диви зверове в Индия, които той нарича абрайамани. Описвайки добива на перли в Цейлон такъв, какъвто е бил по негово време, той казва, че търговците „също са задължени да плащат на хората, които омагьосват големите риби, за да предотвратят нападенията върху гмуркачите, докато те се намират под водата в търсене на перли, като цената за това възлизала на една двадесета част от целия улов. Тези заклинатели на риби се наричат Абрайаман (брахман?) и магиите им имат сила само един ден, тъй като през нощта те ги премахват, за да могат рибите да се движат на свобода. Тези абрайамани могат да хипнотизират зверове, птици и всяко живо същество".

А ето какво намираме в обяснителните бележки на полковник Юл относно това унизително азиатско „суеверие": „Разказът на Марко Поло за добива на перли в основни линии е правилен... В елмазните мини на Северен Сиркарс се наемат брамини с анало­гичната цел за умилостивяване на местното божество. Заклина-телите на акули на тамилски език се наричат Кадалкати, „усми­рители на морето", а в Индостан - Хай-банда, или „усмирители на акули". В Арипо те принадлежат към единно семейство и се смятат за притежатели на монопол върху чародействата. Стар­шият заклинател получава (или е получавал преди няколко години) заплащане от правителството и десет стриди от всяка лодка ежедневно, докато продължава ловът. Тенент при посеще­нието си на това място открил, че задълженията на заклинател на акули били възложени на римокатолически християнин (?), но се оказало, че това ни най-малко не се отразява върху ефективността на неговите услуги. Забележителното е, че за целия период от времето на британската окупация е имало само един нещастен случай, предизвикан от акула".

В горепосочения абзац два факта заслужават съпоставка:

1. Британските власти осигуряват заплата на професионални заклинател и на акули, за да прилагат те занаята си.

2. Само един живот е бил изгубен за времето на изпълнение на договора (трябва да се уточни дали този живот не е бил изгубен, когато защитата е била в ръцете на римокатолическия МАГЬОСНИК).

Тук може да се защитава мнението, че заплатата е била изплащана като отстъпка пред унизителното туземно суеверие. Много добре; но какво да кажем за акулите? Нима те също са получавали заплата от британските власти от някакъв секретен фонд? Всеки посетител на Цейлон знае, че водите на перления бряг гъмжат от лакоми акули и че там е опасно дори къпането, да не говорим за гмуркането за перлени миди. Можем да отидем още по-далече и да назовем имената на британски сановници, заемащи високи служебни постове в Индия, които след като са прибягвали до помощта на „магове" и „магьосници" за откриване на изгубени вещи или за разгадаване на причиняващи безпокойс­тво тайни от един или друг вид, тайно са изказвали лична благодарност, а впоследствие са показвали вътрешното си мало­душие пред световното обществено мнение, като публично са отричали истинността на магията и се надсмивали над индийските „суеверия".

Не беше много отдавна, когато учените смятаха за едно от най-лошите суеверия поверието, че образът на убиеца се отпе­чатва в очите на убитата личност и че той лесно може да бъде разпознат при внимателен преглед на ретината. „Суеверието" твърдеше, че това изображение става още по-забележимо, ако убитият бъде подложен на някакво опушване, практикувано от старите жени, и други подобни брътвежи. А сега американски вестник от 26 март 1877 г. съобщава: „Преди няколко години вниманието ни беше привлечено от теория, която твърди, че последното зрително усилие (на умиращия) се материализира и остава отпечатано върху ретината в дълбочината на окото след смъртта. Чрез опит, произведен в присъствието на доктор Гемга, член на Кралското общество за съдействие на естествените науки от Бирмингам (Англия), и на професор Бунзен, е било доказано, че това е факт. Като предмет на опита послужил жив питомен заек. Средствата, използвани за доказателство, са били много прости: пред очите му бил поставен специален отвор и в тях се отпечатала формата, видяна в последния миг, преди- заекът да бъде лишен от живот".

Ако от царството на идолопоклонничеството, невежеството и суеверието, както някои мисионери наричат Индия, се обърнем към т.нар. царство на цивилизацията - Париж, ще намерим там същите принципи на магията, проявяващи се под названието окултен спиритизъм. Уважаемият Джон Л. О'Съливан, бивш министър и пълномощен представител на САЩ в Португалия, любезно ни предостави интересни подробности за полумагичен сеанс, на който той неотдавна присъствал заедно с няколко други изтъкнати хора от Париж. Имайки разрешение за това, ние привеждаме писмото напълно:

Ню Йорк, 7 февруари 1877 г.

„С радост изпълнявам молбата ви за писмено изложение на това, което ви разказах устно и на което бях свидетел в Париж миналото лято в дома на ползващ се с всеобщо уважение лекар, чието име не съм упълномощен да назова, но когото в духа на привичната френска анонимност ще нарека доктор Х.

Бях въведен от един приятел англичанин, добре известния в спиритичните кръгове на Лондон мистър Гледстейн. Присъстваха от 8 до 10 души от двата пола. Седяхме във фотьойлите, заемащи половината от дължината на хола, намиращ се на едно ниво с голяма градина. В другата половина на стаята имаше роял; между него и нас имаше значително пространство и два фотьойла, сложени там за други лица. Врата близо до тях водеше към вътрешните стаи.

Влезе доктор Х. и приблизително 20 минути беседваше с нас, говорей­ки бързо, с горещо френско красноречие; аз не се наемам да предам точно беседата. Той в продължение на повече от 25 години е изучавал тайните на окултизма и се готвеше да демонстрира пред нас няколко феномена. Целта му беше да привлече събратята си от света на науката, но от тях почти никой не дойде, за да се убеди. Той имаше намерение скоро да публикува книга. След малко той доведе две дами; по-младата му беше жена; другата (която ще наричам мадам У.) беше медиум или сензитив, с който той беше работил в продължение на целия период на заниманията си по окултизъм и която беше посветила живота си на работата си с него. Очите и на двете дами бяха затворени и те изглежда се намираха в транс.

Той ги сложи да седнат от двете страни на рояла (който беше затворен) и им заповяда да сложат ръце върху него. Скоро от струните -му се поляха звуци - маршируване, тропот на галопираща конница, барабани, звуци на тръби, оръжейни залпове, гръм от пушка, викове и стонове, с една дума - битка. Това продължи вероятно от пет до десет-минути.

Трябва да спомена, че преди двата медиума да влязат в стаята, аз (по указание на мистър Гледстейн, който е бил там и преди) написах върху късче хартия имената на три предмета, известни само на мел-, а именно: името на един композитор (вече починал), название на цвете и сладко ястие. Аз избрах — Бетовен, маргаритка и френски сладкиш - пломбир. Хартийката аз държах непрекъснато в ръката си, без да съобщавам съдържанието й дори на приятеля си.

Когато битката свърши, доктор Х. заповяда на медиума да стане и да покаже „викане на мъртвите". Той отмести креслото и даде на жената стоманена пръчка дълга около четири и половина или пет фута, на горния край на която имаше къс кръст - египетското Тау. С него тя начерта около себе си кръг с около 6 фута в диаметър. Тя не държеше пръчката за кръста, а за противоположния й край. След това жената върна пръчката на доктор Х. Известно време тя стоеше с отпуснати ръце, после ги събра заедно отпред, погледът й беше устремен леко нагоре и беше насочен към един от противоположните ъгли на дългия салон. Изведнъж устните й се раздвижиха, шепнейки звуци, образу­ващи кратки, накъсани фрази, много приличащи на четене на литания (молебен). От време на време се повтаряха някои думи, изглеждащи като имена. Тази странна реч ми напомняше звуците на източните езици. Лицето й беше изключително сериозно и подвижно, понякога челото й се мръщеше. Предполагам, че това продължи около 15 или 20 минути сред мъртвото мълчание на всички присъстващи, които гледахме тази тайнствена сцена. Накрая тя протегна едната си ръка напред в пространството, където беше насочен взора й, и със силен вик, почти вопъл, възкликна: „БЕТОВЕН!" и падна назад, просвайки се на пода.

Доктор Х. бързо се приближи към нея, направи магнетични пасове около лицето и шията й и сложи под главата и раменете й възглавници. И тя лежеше така, като болна, понякога изстенвайки, преобръщайки се непохватно и т.н. Предполагам, че измина почти половин, час през който тя изглежда преминаваше всички стадии на постепенното умиране (обясниха ми, че тя преминава през роля, изживявайки смъртта на Бетовен). Да се опише всичко в подробности би отнело много време, дори ако можех да запомня всичко. Ние я наблюдавахме с чувството, че присъстваме на действителна смъртна сцена. Трябва да отбележа, че пулсът й спря; никакво биене на сърцето не се усещаше, отначало изстинаха дланите й, след това целите й ръце, но под мишниците все още се усещаше топлина; а накрая и под мишниците тялото й изстина; стъпалата и краката й изстинаха по същия начин и силно се издуха. Докторът ни покани да се доближим и да освидетелстваме тези феноме­ни. Интервалите между затруднените дишания ставаха по-дълги, а дишането - все по-слабо. Накрая настъпи краят, главата й се отпусна настрана; ръцете й, стиснали с пръсти роклята, също се отделиха безжизнено. Докторът каза: „Сега тя е мъртва" и наистина изглеждаше, че това е така. С голяма бързина той извади (аз не забелязах откъде) две малки змии и ги постави до шията и върху гърдите й, правейки в същото време енергични напречни пасове около главата и шията й. След известно време тя очевидно започна да се съживява бавно и накрая докторът и двама слуги я повдигнаха и отнесоха във вътрешните стаи, откъдето тя скоро се върна. Докторът ни каза, че всичко това е било