Книга 2 Елена Блаватска глава IX цикличните феномени

Цялата теория на Дарвин за естествения подбор е включена в първите шест глави на Книга на Битието. „Човекът" от глава I силно се отличава от „Адам" на глава II, тъй като първият бил създаден едновременно като „мъж и жена", т.е. двуполов по образ и подобие на Бога, докато вторият (както гласи седмият стих) бил създаден от прах и станал „жива душа" едва след като Господ Бог „вдъхнал в него дъха на живота". Освен това, този Адам бил мъжко същество и в стих двадесети се казва, че „той нямал помощник". Адонаите, бидейки чисто духовни същества, нямали пол, или по-точно били двуполови, подобно на техния Творец. Древните са разбирали това толкова добре, че изобра­зявали много от божествата си като двуполови. На изучаващия Библията му остава или да приеме това тълкуване, или да признае, че откъсите от споменатите две глави крайно си противоречат. Възприемането на подобни текстове в буквалния им смисъл оправдава атеистите, които се подиграват с учението на Мойсей; и тъкмо приемането на мъртвата буква на старите писания е виновно за зараждането на материализма на нашия век. Освен тези две раси, ясно посочени в „Книга на Битието", в нея се говори и за третата и четвъртата раса, представени на читателя в глава IV, където те са наречени съответно „Синове божии" и „раса на гигантите".

Съвсем неотдавна в американската преса се появи статия за важни открития на останки от доисторическа раса на гиганти, която потвър­ждава както кабалистичната версия, така и библейските алегории. Статията заслужава внимание:

„По време на изследвания в горите на Западна Мисури съдията Е. Р. Уест открил редица конусообразни възвишения, подобни по конст­рукция на възвишенията, открити в Охайо и Кентъки. Тези възвишения са открити върху високи скали, гледащи към река Мисури, най-голе­мите от които се намират в Тенеси, Мисисипи и Луизиана. Преди три седмици ние все още не подозирахме, че строителите на тези възвише­ния са избрали тази област за заселване в доисторически времена, но сега открихме, че тази загадъчна (изчезнала) човешка раса някога е владеела тези земи и е оставила тук обширни гробища с многобройни надгробни хълмове.

Засега е разкрито само едно от тези възвишения. Преди около две седмици Е. Р. Уест открил там скелет и направил доклад за това до другите членове на Обществото. Те го придружили до въпросното възвишение и недълбоко под повърхността разкопа­ли и извадили остатъци от два скелета. Костите са много големи, толкова големи, че в сравнение с обикновен скелет на съвременен човек изглеждат като принадлежащи на гигант. Тези черни кости, които още не са изгнили, имат чудовищни размери. Намерена е и долната челюст на един от тези хора, зъбите на която са огромни и изтрити до основата, вероятно от дъвченето на корени и месна храна. Тази челюст свидетелства за огромната мускулна сила на нейния притежател. Бедрената кост, в срав­нение с тази на обикновен съвременен скелет, изглежда като конска кост. Дължината и дебелината й са удивителни. Най-сво­еобразната част на скелета обаче е фронталната (челната) кост. Тя е много ниска и значително се различава от всичко, което съм виждал в тази част на главата преди. Тя образува дебела костна издатина, широка около един дюйм, която е разположена нап­речно на челото над очите. Тази тясна, но масивна издатина на костта, която вместо да се издига нагоре, както при съвременния човек, отстъпва назад от веждите, образувайки плоска глава,, издава принадлежност към много ниска човешка раса." Изводите на учените джентълмени, направили това откритие, недвусмис­лено доказват, че тези кости са останки от доисторическа раса хора. Те са много по-различни от костите на съществуващи днес раси индианци и освен това откритите надгробни могили не съответстват по форма и конструкция на нито една от аналогичните постройки на американските индианци от последните ве­кове. В тези могили скелетите били намирани в седяща поза; между костите били открити и каменни оръдия на труда (ножове и стъргала от кремък) и всичките те се различават по форма от остриетата на стрелите, бойните брадви и другите каменни оръдия, използвани от индианците по времето на откриването на Америка. Джентълмените, в чието разположение се намират тези любопитни кости, са ги белязали - те се намират у доктор Фоу на Мейнстрийт. Те възнамеряват да проведат по-нататъшни и обстойни изследвания на споменатите могили и скали, нами­ращи се срещу града. Те ще направят доклад за находките си на следващо събрание на Академията на науките; дотогава те се надяват да бъдат в състояние да изкажат определено мнение по този въпрос. Обаче и сега недвусмислено е установено, че скелетите принадлежат на вече несъществуваща раса.

Авторът на неотдавна излязъл и много детайлно разработен труд намерил за възможно да иронизира преданията за съединението между синовете Божии и „дъщерите на хората, които били прекрасни", както се твърди в Книга на Битието и е подробно описано в чудесната легенда от книгата на Енох. Подобно отношение буди съжаление, още повече, че съвременните най-образовани и свободомислещи умове не прилагат точната си и безжалостна логика за преодоляване на едностранчивостта и не се опитват да доловят скрития смисъл на тези древни алегории.

Тази завоалирана основа определено е била по-научна, отколкото скептиците могат да допуснат. С всяка изминала година по няколко нови открития ще потвърждават точността на древните изказвания, докато накрая цялата древна мъдрост бъде оправдана.

Еврейският текст доказва поне това, че са съществували две раси: едната се състояла от чисто физически твари, а другата била изцяло духовна. Еволюцията и „преобразуването на видо­вете" изисквали запълване на разрива между тях и това било предоставено на антрополозите. Ние можем само да припомним философията на древните, според която съединяването на двете раси породило трета — расата на Адамитите. Обединявайки в себе си природата на двамата родители, тази нова раса в еднаква степен била приспособена към съществуване и в материалния, и в духовния свят. Разумът на човека бил съединен с физическата му природа, за да може човечеството да запази господството си над нисшите животни и да подчини природата на нуждите си. Неговата съвест била съединена с духовната му половина, за да му служи като безпогрешен водач сред наплива на чувствата, защото съвестта се проявява в мигновеното усещане за това, кое е правилно и кое не. Подобно усещане може да даде само духът, който, бидейки част от Божествената Мъдрост и чистота, е също чист и мъдър. Гласът на съвестта не зависи от разсъдъка и той може да бъде чут по-ясно, когато нисшите влечения на нашата двойствена натура не го заглушават.

Доколкото разсъдъкът е качество на физическия мозък, за него със сигурност може да бъде казано, че неговата функция е да прави изводи от наличните факти; и бидейки в пълна зависимост от информацията, получена чрез сетивата, той не може да зависи непосредствено от духа, за когото не са нужни доказателства. По същия начин всяко същество, което е непос­редствена еманация на вечния дух на мъдростта, трябва да бъде разглеждано като притежаващо свойствата, присъщи на онази същност, част от която то се явява. По силата на тази логика древните теурзи са имали основание да твърдят, че разумната част на човешката душа (т.е. духът) никога не е влизала изцяло в човешкото тяло, а само го е осенявала повече или по-малко чрез неразумната или астрална душа, която служи като посред­ник между духа и тялото. Човекът, който в достатъчна степен е победил материалното начало в себе си, започва да възприема непосредствената светлина на своя АУГОЕЙДОС и чувства истината интуитивно. Той не би могъл да греши напълно в съжденията си, независимо от всички софизми на пророчеството, предсказанията и така нареченото божествено вдъхновение, които са просто следствие от това озарение отгоре от нашия собствен безсмъртен дух.

Сведенборг, придържайки се към мистичните учения на фи­лософите на херметизма, посветил редица томове на разкрива­нето „вътрешния смисъл" на Книга на Битието. Сведенборг несъмнено е бил „роден маг" и ясновидец, но той не е бил адепт. Затова, колкото и точно да е следвал методите на тълкуване, прилагани от алхимиците, той само частично изпълнил задачата си. Освен това човекът, избран от него за модел на този метод, макар че бил велик алхимик, бил адепт (в точния смисъл на думата) не повече от самия шведски ясновидец. Евгений Филалет не притежавал „висшата пиротехника", ако използваме термините на мистичните философи. Въпреки че те двамата не са разкривали цялата истина с всичките й подробности, Сведен­борг фактически дал същото тълкование на първата глава на Книга на Битието, както и философите на херметизма. Този ясновидец (подобно на други посветени), въпреки завоалираната си терминология, достатъчно ясно показва, че първите глави на Книга на Битието имат отношение към възраждането или новото раждане на човека, а не към сътворяването на нашата вселена и на нейния венец - ЧОВЕКА. Фактът, че редица термини на алхимиците, такива като сол, сяра, живак, са представени от Сведенборг като същност, причина и следствие, не нарушава основната идея за разкриване загадките от Книгата на Мойсей с единствения възможен метод, използван от херметистите -метода на съответствията.

Учението му за съответствията (за херметическия символизъм) е по същество доктрината на Питагор и на кабалистите - „както горе, така и долу". То съвпада и с учението на будистките философи, които в своята още по-абстрактна метафизика, обръ­щайки наопаки стандартния начин за възприемане на действителността, наричат образите на невидимия свят естествени реалности, а целия видим свят представят като причинно-следствена връзка - илюзия, наричана от индусите Майа. Колкото и противоречиви да изглеждат (в сравнение с това учение) обясненията на Петокнижието и свещените писания на другите народи, те всъщност се опитват да докажат, .че Библията, Ведите и Будистките източници могат да бъдат разбрани и внимателно изследвани единствено с помощта на Херметическата философия. Великите мъдреци на древността, мъдреците на средните векове и съвременните мис­тични автори - всички те са били херметисти.

Те са стигали до това интуитивно или в резултат на посве­щение в тайнствата на херметизма. Те тръгвали по пътя, прока­ран от хора като Мойсей, Гаутама Буда и Исус. Доколко им е било позволено да споделят знанията си с другите - това е отделен въпрос. Завесата, закриваща според думите на писани­ята лицето на Мойсей, когато (спуснал- се от планината Синай) той учел народа на слово Божие, не може да бъде свалена само по волята на учителя. Това зависи и от слушателите, дали и те ще снемат завесите от сърцата си. Апостол Павел изказва това просто и думите му, адресирани до коринтяните, могат да се отнасят към всички народи през всички векове на световната история. Ако умовете им са ослепени от „сиянието на божестве­ната истина", то това дали ще бъде, или няма да бъде махната херметическата завеса от лицето на учителя, зависи от техните сърца, които трябва да се обърнат към Господа. Последното название (Господ) не трябва да бъде отнасяно към нито един от трите антропоморфизирани (уподобени на хората) лица на Троицата, а към Бога, както го разбират Сведенборг и хермети­ческите философи, т.е. към Бога, който е ЖИВОТ и ЧОВЕК.

Постоянният конфликт между световните религии - христи­янството, юдаизма, езичеството и браманизма, произхожда от следния единен източник: истината е известна само на някои, а останалите, вместо да свалят завесата от собствените си сърца, си въобразяват, че тя заслепява очите на съседа. Богът на всички езотерични религии е идол (измислица) и той не може да бъде нищо друго. Мойсей, плътно загърнат в покривало, говори на тълпата за Йехова, жестокото антропоморфично същество, като за височайши Бог, но запазва в дълбините на душата си онези истини, за които не бива „нито да говори, нито да ги разкрива". Гаутама Буда скрива истината под непроницаемата обвивка на метафизичните тънкости и затова се разглежда от потомците като атеист. Питагор с присъщия му алегоричен мистицизъм и с учението за метампсихозата е смятан за ловък лъжец, а след него същата оценка получават и други философи, например Аполоний и Платон, за които обикновено говорили като за визионери (хора, имащи халюцинации), ако не и като за шар­латани изобщо. Платон, чиито трудове са четени от повечето наши велики учени много повърхностно, е обвиняван от тълку­вателите му в ограниченост и детинство и дори в незнание на собствения си език - по всяка вероятност защото твърди за Височайшето, че „понятие от такъв род не може да бъде изразено с думи", както и поради твърде честата употреба в неговите трудове на метода на „завоалирането". Ние бихме могли да запълним цял том с имената на неправилно разбрани мъдреци, чиито съчинения (само защото нашите материалистични крити­ци нямат сили да повдигнат закриващата ги завеса) са предадени на забрава като мистични нелепости. Най-съществената черта на тази привидно непостижима тайна може би се дължи на вкоренения у повечето читатели навик да съдят за съчинението по неговите думи или по формално изразените идеи, без да проникват до неговия основен дух.

Често философите от отделните школи използвали за обоз­начаването на един и същ предмет множество различни изрази; някои от тях били допълнително мета физически затъмнени, но всички те били еднакво образни. Подобно на хилядите разделящи се лъчи на едно огнено кълбо, всеки лъч на което (въпреки това) води към централната точка, така и всеки мистичен философ -бил той възторжено предан ентусиаст като Хенри Мор; или раздразнителен алхимик, прибягващ към пазарната фразеоло­гия, подобно на Евгений Филалет; или атеист (?) като Спиноза - всичките те са изследвали един и същ обект - ЧОВЕКА. Спиноза обаче е философът, който дава най-верния ключ за разбирането на тази тайна. Докато Мойсей забранява „да се правят изображения" на Онзи, чието име не трябва да се произнася напразно, Спиноза отива още по-далече. Той недвус­мислено посочва, че Бог не бива дори да бъде описван. Човеш­кият език изобщо не може да отрази идеята за това „Същество", което е абсолютно уникално. Спиноза или християнските богос­лови - кой от тях е прав в, предпоставките и изводите си, ние предоставяме на читателите да решат сами. Всеки опит в обратната посока води нацията към това, че тя антропоморфизира (очовечава) онова същество, в което вярва. И в резултат се получава това, за което говори Сдеденборг. Вместо да твър­дим, че Бог е сътворил човека по свой образ и подобие, ние наистина би трябвало да признаем, че „човекът измисля Бога по свое собствено подобие", без да осъзнава, че е започнал да се кланя на собственото си отражение.

В какво тогава се състои истинската, действителна тайна, за която толкова много говорят херметистите? Че подобна тайна е съществувала и съществува - в това нито един човек, изучаващ екзотеричната литература, никога няма да се усъмни. Такива гениални хора, каквито били повечето от херметическите фило­софи, не могат да се вдетинят дотолкова, че да се опитват да излъжат потомците си с такава последователна упоритост в продължение на хиляди години. Това, че тази велика тайна, обикновено наричана тайна на „философския камък", е имала както духовно, така и физическо значение (присъединено към първото), подозирали във всички векове. Авторите на „Бележки по алхимия за алхимици" съвсем точно посочват, че предмет на херметическото изкуство е ЧОВЕКЪТ, а негова цел - усъвър­шенстването на човека. Ние обаче не можем да се съгласим с тяхното твърдение, че онези, които те наричат „златолюбиви пияници", винаги са се опитвали да пренесат чисто нравствената цел (на алхимиците) в областта на физичната наука. В техните очи човекът представлява Троицата, която е съкровен огън. „Човекът е философски камък в духовен смисъл - триединен или троица в единение" - казва Филалет. Човекът е такъв камък и във физически смисъл. Последното е само следствие на друга причина, която се крие в универсалния разтворител на всичко -божествения ДУХ. Човекът е корелация на химико-физични сили, както е и единство от духовни сили. Последното реагира на физическите сили на човека пропорционално на земното му развитие. „Работата по усъвършенстването се провежда в съот­ветствие със свойствата на тялото, душата и духа - казва един алхимик — и тялото никога не би станало проницаемо, ако не е духът; както и обратно - духът не би бил устойчив в съвършената си окраска, ако не е тялото; но те не биха могли да въздействат един върху друг, без наличието на душа, защото духът е нещо невидимо; той никога не се показва без облекло, а неговата видима дреха е душата."

„Философите на Огъня" (чрез своя изтъкнат представител Робърт Флад) твърдели, че симпатията е плод на светлината, а „антипатиите водят началото си от тъмата". Подобно на кабалистите те учели, че „противоположностите в природата произ­лизат от единна вечна същност или от корена на всичко същес­твуващо". По такъв начин първопричината е породила както доброто, така и злото. Творецът, който не е височайши дух, е баща на материята, която е лоша, както и на духа, който еманира от най-висша, невидима причина, преминава през него, както през проводник, и запълва цялата Вселена. „Несъмнено - казва Робърт Флад - това наподобява съществуването на безкрайно разнообразие на видимите твари с различна природа във вселенската машина. За тайнственото име на Бога, което Мойсей толкова се стремял да узнае от Йехова, той получил следния отговор: „Йехова е моето вечно име. Що се отнася до другото име, то е толкова чисто и изначално, че не може да бъде нито разчленено, нито съставено, нито правилно произнесено от човешки глас. Всички други имена са включени в него, тъй като то съдържа в себе си свойството както на искането, така и на нежеланието, както на лишението, така и на благополучието, както на смъртта, така и на живота, както на проклятието, така и на благословението, както на злото, така и на доброто (макар и идеално, в него няма нищо лошо), на омразата и на разногла­сията, на симпатията и антипатията."

Най-нисши в йерархията на съществата са онези невидими същности, които кабалистите наричат „елементарни". Те отчет­ливо се разграничават на три класа: висши по разум и коварство са така наречените земни духове, за които по-подробно ще говорим в следващите раздели на този труд. Тук ще бъде достатъчно да посочим, че те са ларви или сенки на онези хора, които, живеейки на земята, са се отказали от всякаква духовна светлина и дълбоко са затънали в блатото на материята, и от чиито грешни души безсмъртният дух постепенно се е отделил. Вторият клас се състои от невидими прототипи на хора, на които им предстои да се родят. Никоя форма не може да премине в обективно съществуване - от най-високата до най-ниската, докато не бъде извикан към съществуване нейният първообраз, или както я наричал Аристотел - предсъщността на тази форма. Преди художникът да нарисува една картина, всяка линийка вече живее във въображението му. Преди да сме видели часов­ника, той вече е съществувал в ума на изобретателя. Същото е в сила и за бъдещето на хората.

Според учението на Аристотел съществуват три принципа на естествените тела: първообраз (предсъщност), материя и форма. Тези принципи са приложими и в дадения случай. Прототипът на дете, на което му предстои да се роди, ние поместваме в незримия ум на великия Архитект на Вселената, защото първо­образът във философията на Аристотел не се разглежда като принцип на строеж на телата, а като външно свойство в тяхното възникване, тъй като създаването е изменение, чрез което материята преминава от отсъствие на форма в състояние, което притежава форма. При това прототипът на формата на нероденото дете (също както и първообразът на бъдещата форма на още несъздадения часовник) не е нито субстанция, нито обем, нито качество, нито каквото и да е осезаемо съществуване. Все пак това е нещо, което го има, макар че очертанията му, за да бъдат видени, трябва да придобият обективна форма, тоест, казано накратко, абстрактното трябва да стане конкретно. По такъв начин веднага щом прототипът на материята се предаде от енергията на вселенския ефир, тя става материална форма, колкото и фина да е тя. Ако съвременната наука допуска възможността човешката мисъл да „въздейства върху материята на другия свят едновременно с въздействието върху -материята на този свят", как може този, който вярва в разумната Първоп­ричина, да отрича способността на божествената мисъл да се пренася по същия енергиен закон към нашия общ посредник -вселенския ефир, или световната душа? И ако това е така, оттук следва, че когато божествената мисъл се проявява обективно, енергията с точност възпроизвежда очертанията на онова, което отначало е било родено в божествения ум като „първообраз" (предсъщност). Това не означава, че божествената мисъл твори материята. Не, тя създава само рисунката, проекта на бъдещата форма на материята, която ще послужи за модел на материали­зирането, проявлението на рисунките, и която винаги е същес­твувала и съществува, бидейки подготвена за формиране на човешките тела от серия последователни изменения в хода на еволюцията. Формите, идеите, които са ги създали, и материа­лът, дал им обективност, остават. Тези модели, засега все още лишени от безсмъртен дух, са по същество „ементали", или по-точно — психични ембриони, конто (когато им дойде времето) изчезват от невидимия свят и се раждат във видимия в качеството на човешки деца, получавайки при прехода онова божествено дихание, наричано дух, което дава пълен завършек на цялостния човек. Този клас същности не може обективно да влиза в контакт с хората.

Третият клас - това са истинските „ементали", които никога не се развиват до нивото на хора, а заемат особено стъпало в йерархията на съществата от другите светове и (в сравнение с другите) повече заслужават наименованието духове на природа­та или космически агенти на природата, като всеки от тях е ограничен в пределите на своя елемент и никога не нарушава границите на другите. Това именно са същностите, които Тертулиан наричал „князе на въздушните сили".

Предполага се, че този клас притежава само един от трите атрибута на човека: те нямат нито безсмъртен дух, нито осезаеми тела. Имат само астрални форми, в които в значителна степен присъства елементът, към който те принадлежат. Те представ­ляват комбинация от сублимирана материя и рудиментарен ум. Някои от тях не се променят, нямат отделна индивидуалност и действат (в известен смисъл) колективно. Други, принадлежащи към отделни елементи и видове, променят формата си по опре­делени закони, които са предмет на изучаване и обяснение от кабалистите. Дори най-плътните им тела обикновено са толкова слабо материални, че не се възприемат от нашето физическо зрение, но същевременно не са и дотолкова нематериални, че да не могат да бъдат уловени от вътрешното зрение или чрез ясновидство [в края на миналия век определението „материал­но" често е било използвано като синоним на „веществено"; сега се приема, че всичко е еднакво материално, но може да същес­твува в различни по „плътност" форми - веществена, полева, плазмена и т.н. - бел. ред.]. Те не само съществуват и могат да живеят в ефира, но могат да го използват и за създаване на физически явления със същия успех, с който ние сгъстяваме въздуха с компресори или водата с хидравлични апарати; в тази си дейност те се ползват от подкрепата на „човешките ементали". Така те могат да уплътнят ефира дотолкова, че да си направят от него осезателни тела, които са в състояние да приемат всеки желан от тях образ, взет като модел от онези портрети, които се намират отпечатани в паметта на присъства­щите лица. Въобще не е необходимо присъстващият да мисли в момента за лицето, портретът на което се е отпечатал в съзна­нието му. Изображението му отдавна би могло да бъде забравено. Човешкото съзнание запазва неизгладими впечатления дори и от случайно запознанство с човек, който сме срещнали само веднъж. Съзнанието действа аналогично на чувствителния слой на фотографската лента, нуждаещ се само от миг, за да запечата изображението на снимащия се - толкова е потребно и на човешкия мозък.

Според учението на Прокъл, най-висшите области - от зенита на вселената до Луната, принадлежат на боговете или планетарните духове в съответствие с техните йерархии и класове. Височайши измежду тях са дванадесетте висши небесни богове, разполагащи с легиони от подчинени демони. След тях идват най-близките по ранг и власт междукосмически богове, всеки от които управлява огромно количество демони, които те даряват със своята власт и я предават от един на друг по желание. Те очевидно олицетворяват силите на природата в техните взаимо­отношения; последните (т.е. силите на природата) са представени от третия клас на „елементалите", които ние вече описахме.

По-нататък той показва (по принципа на геометричната аксиома за типовете и прототиповете), че нисшите сфери, също като висшите, си имат подразделения и класове от същества, при което нисшите винаги са подчинени на висшите. Прокъл е вярвал, че четирите стихии са запълнени от демони, твърдейки (като Аристотел), че вселената е пълна и природата не търпи празнота. Демоните на земята, въздуха, огъня и водата са съставени от еластична, ефирна, полутелесна субстанция. Това са онези класове, които служат като посредници между боговете и хората. Макар и по-нисши по разум от шестата категория на висшите демони, тези същества непосредствено господстват над елементалите и органичния живот. Те управляват растежа, цъфтежа, свойствата и разнообразните промени на растенията. Те са олицетворение на идеите и силите, изливани от небесната субстанция върху неорганичната материя. Тъй като растително­то царство е с едно ниво над минералното, тези еманации от небесните богове приемат форма и (намирайки се в растението) стават негова душа. Това е същото, което учението на Аристотел нарича форма в трите принципа на природните тела, класифи­цирани като прототип, материя и форма. Неговата философия учи, че освен същинската материя [веществото - бел. ред.], за да бъде завършена триединната природа на всяка частица, е необходим и друг принцип и това е невидимата форма, която в онтологичния смисъл на термина е реална същност, обективно различаваща се от материята [веществената форма на материята - бел. ред.] като такава. Така освен кости, месо, нерви, мозък и кръв в животното, и дървесна маса, тъкан, влакна и сок в растението, у тях се наблюдават съответно животински дух като принцип на движението, и химическа енергия като жизнена сила в зелените листа, които се развиват от някаква реална форма, която Аристотел наричал при коня „конска душа"; Прокъл -демон на всеки минерал, растение или животно; а средновеков­ните философи - елементарни духове на четирите царства.

В нашия век всичко това се разглежда като метафизика и грубо суеверие. Все пак, по строго онтологични принципи, в тези стари хипотези има някаква сянка на вероятност, някакъв ключ към загадъч­ните „недостигащи звена" в точната наука. Последната сега е станала толкова догматична, че всичко, което лежи извън кръгозора на индуктивната наука, се окачествява като плод на въображението. Професор Джозеф дьо Конте констатира, че най-добрите учени „се подиграват на използването на термина „жизнена сила" или „жизненост" като на остатъци от суеверие". Вместо понятието „жизнена сила" Дьо Конте предлага категорията „жизнено движение", готвейки се към последния научен скок, който ще превърне безсмъртния, мислещ човек в автомат с часовников механизъм отвътре. „Все пак - възразява Конте, - можем ли да си представим движение без енергия? И ако това движение е своеобразно, такава е и формата на енергията."

В еврейската Кабала духовете на природата били известни под общото наименование Шедим и били обособени в четири класа. Персите наричали всички подобни същности Деви; за гърците най-общо те били Демони; а египтяните ги познавали като офрити. Древните мексиканци, казва Кайзер, вярвали в съществуването на множество обители за духове, в една от които се помествали сенките на невидими деца до окончателното им разпределение; в друга, разположена в слънцето, се възнасяли душите на героите, докато уродливите призраци на непоправи­мите грешници били осъждани на блуждаене в отчаяние из подземните пещери, където те били държани в плен на земята, нямайки нито желание, нито възможност да се освободят. Те прекарвали времето си, влизайки в контакт със смъртните, и плашели онези, които можели да ги видят. Някои африкански племена ги познавали като Новахус. В индийския пантеон могат да бъдат преброени не по-малко от 330 милиона духове от различен род, включително елементали, които брамините нари­чали Даити. Адептите знаят, че тези същества се привличат на определени места в небесата от нещо подобно на онова тайнст­вено свойство, което кара магнитната стрелка да се обръща на север и някои растения да следват същото въздействие. Предпо­лага се, че различните видове от тези същества изпитват особена симпатия към определени човешки темпераменти и с по-голяма готовност оказват влияние върху тях. По такъв начин меланхолиците, флегматиците, холериците и сангвиниците могат да се подлагат на благоприятните въздействия на астралната светли­на, произтичаща от различни аспекти на планетните тела. Усвоил този главен принцип и изучил записите на наблюденията в продължение на много години или векове, знаещият астролог има нужда само да научи какви са били планетните аспекти в деня на раждане на съответното лице, за да проследи с прибли­зителна точност изменчивия ход на съдбата на това лице и дори да предскаже бъдещето. Точността на хороскопа, разбира се, зависи от астрономическата му ерудиция.

В своя труд („Догма и ритуал на висшата магия") Елифас Леви убедително и ясно описва взаим­ното влияние между планетите и комбинираното им въздействие върху минералното, растителното и животинското царство, как­то и върху самите нас. Той посочва, че астралната атмосфера се мени ежедневно и ежечасно, така, както въздухът, който дишаме. Той цитира учението на Парацелз, според което всеки човек, животно и растение носи в себе си външните и вътрешните признаци на влиянията, които доминират в периода на вътреутробното му развитие. Той повтаря старото кабалистично учение, че в природата няма нищо незначително и че дори такова маловажно събитие, като раждането на едно дете върху нашата малка планета, оказва влияние върху цялата вселена по същия начин, както вселената оказва своето въздействие върху него.

„Звездите - казва той - са свързани помежду си от притег­лянето, което ги държи в равновесие и ги кара да се движат по определена траектория в пространството. Тази сила на притег­ляне се простира между всички сфери и няма точка, върху която и да е планета, с която тя да не е свързана. Затова точното месторождение на човека, а също и часът на раждане, трябва да се вземат предвид от истинския астролог. След като е направил точни изчисления на астралното влияние, на него му остава да определи перспективите на общественото положение на човека, улесненията и препятствията, с които му предстои да се срещне, и природните заложби на даденото лице за осъществяване на неговата съдба." Той твърди, че при това трябва също да се отчита индивидуалната енергия на лицето, определяща неговата способност да побеждава трудностите и да потиска отрицател­ните си склонности, и по такъв начин, да кове щастието си или да изчаква пасивно какво ще му донесе съдбата.

Едно разсъждение на древните по този въпрос ни дава (както ще видим по-нататък) съвсем друг поглед в сравнение с онзи, който професор Тиндал защитава в знаменитата си реч. „Свръхсетивните същества - казва .той, - въпреки тяхната мощ и неосезаемост, са били все пак човешки твари. На тях им е била дадена властта и управлението на природните явления."

За да подкрепи гледната си точка, мистър Тиндал дава удобен за него цитат от познатия ни абзац от Хюм: „Боговете привеждат всичко в хаос и смесват различните противоположности, за да можем ние, поради нашето невежество и страх, да им се кланяме все повече и да им изразяваме уважение". Макар че в „Хрисипус" Еврипид застъпвал няколко от ученията на Питагор, пове­чето древни автори го смятали за еретик и по тази причина цитатите, заимствани от подобен източник, не могат да докажат аргумента на Тиндал.

Колкото до човешкия дух, понятията на древните философи и средновековните кабалисти, макар и различаващи се по някои подробности, съвпадат по своята същност. Най-същественото различие откриваме в техните виждания за местонахождението на безсмъртния божествен дух у човека. Докато неоплатониците вярвали, че Аугоейдосът никога не се спуска напълно в живия човек, а само повече или по-малко осенява с излъчването си вътрешния човек - астралната душа, средновековните кабалисти твърдели, че духът, отделил се от световния духовен океан, влиза в душата на човека, където остава в продължение на целия живот, затворен в астрална капсула. Това различие било резул­тат от повече или по-малко буквалното приемане от християн­ските кабалисти на мъртвата буква на алегорията за грехопаде­нието на човека. Душата - казвали те, - чрез грехопадението на Адам, се осквернява от света на материята или от Сатаната. Преди да може да се покаже, заедно със затворения в нея божествен дух в присъствието на Вечното, тя трябва да се очисти от нечистотията на тъмата. Те оприличавали „духа на вода, затворена в желатинова капсула", която е била хвърлена в океана; докато капсулата е цяла, капката остава изолирана; разрушим ли обвивката, капката ще стане част от океана -индивидуалното й съществуване е приключило. Същото става с духа. Докато той е затворен в пластичния посредник - душата, той притежава индивидуалност на съществуването. Разрушете капсулата, а това разрушение може да стане в резултат от угризения на съвестта за престъпления и нравствено разложе­ние, и духът ще се върне обратно в своята обител. И неговата индивидуалност ще изчезне.

От друга страна философите, които тълкували грехопадени­ето, разглеждали духа като нещо напълно различно от душата. Те допускали присъствието на духа в астралната обвивка само доколкото това се отнасяло към проникването в душата на духовни еманации, или лъчите на „Сияещия". Човекът и душата му били длъжни да си завоюват безсмъртие по пътя на собстве­ното си издигане към духа, с който, ако били добродетелни, те окончателно се съединявали, т.е. били изтегляни, погълнати, абсорбирани от него. Индивидуалността на човека след смъртта зависела от духа, а не от душата и тялото му. Макар че думата „личност" в обичайния си смисъл е абсурдна, ако бъде приложена буквално към нашата безсмъртна същност, все пак последната е отделно същество, безсмъртно и вечно; и по същия начин, както в случаите с непоправимите престъпници, у които сияещата нишка, свързваща духа и душата от момента на раждането, насилствено се прекъсва и развъплътената душа е принудена да сподели участта на нисшите животни (т.е. да се разтвори постепенно в ефира и да се лиши от своята индивидуалност, която се унищожава) - дори в тези случаи духът си остава отделна същност. Той става планетен дух, ангел. Боговете на езичниците, трансформирали се в архангели у християните, това са непосредствени еманации на Първопричината, които никога не са били и няма. да бъдат хора, поне на нашата планета. Това уточнение през всички векове е било препъни-камък за метафизиците. Целият езотеризъм на будистката философия се основавал върху въпросното тайнствено учение, разбрано от толкова малък брой хора и съвсем неправилно обяснено от повечето учени. Дори метафизиците са прекалено склонни да смесват причината и следствието. Човек може да завоюва своето безсмъртие, своя вечен живот и да си остане онова вътрешно „Аз", което е представлявал толкова дълго време на земята, но от това съвсем не следва, че той задължително трябва да си остане същия мистър Смит или Браун, какъвто е бил в земния си живот, или пък да загуби своята индивидуалност. Затова астралната душа на човека в тъмния задгробен свят може да бъде погълната (абсорбирана) от космическия океан на сублимирани-те елементи и да престане да усеща собственото си „аз", ако това „аз" не е заслужило да се възнесе още по-високо. Божест­веният дух все пак остава неизменна същност, въпреки че целият земен опит на еманациите му може напълно да бъде изтрит от неговата памет от момента, в който божествената същност се е отделила от недостойния си носител.

Ако „духът" или божествената част на душата са предсъществуващи, като част от висшето (според учението на Ориген, Синезиус и другите християнски светила и философи), и ако той не е нищо друго, освен метафизично обективна душа - то каква може да бъде тя, ако не вечна? И тогава какво значение има дали човек води скотски, или чист живот, ако постъпвайки и по двата начина, той никога не губи своята индивидуалност? Това учение е също така гибелно, както учението за изкупване на чуждите грехове (например от Христос - бел. прев.). Ако последната догма, заедно с лъжливата идея, че всички ние сме безсмъртни, бъде изяснена пред света в истинското й значение, то в процеса на нейното осъзнаване човечеството би станало по-добро. Престъпленията и грехът биха били избягвани не от страха пред земното наказание или от ужаса пред смехотворния ад, а заради това, което се е вкоренило най-дълбоко в нашата вътрешна природа - желанието за индивидуален, личен живот в задгробния свят при ясното разбиране, че ние не можем да завоюваме това безсмъртие, ако не „превземем царството небес­но със сила" и с убеждението, че нито човешките молитви, нито кръвта на друг човек могат да ни спасят от индивидуално унищожение след смъртта, ако не се свържем в хода на земния си живот с нашия безсмъртен дух - нашия БОГ.

Питагор, Платон, Тимей от Локра и цялата Александрийска школа учат, че душата произлиза от вселенската Световна душа и последната (според техните учения) е ефир, т.е. нещо толкова фино по природа, че може да бъде възприето единствено чрез вътрешното ни зрение. Затова тя не може да бъде същност, есенция на Манас или причина, тъй като Анима-Мунди е само следствие, обективна еманация на първата (т.е. причината). И човешкият дух, и душата са предсъществуващи. За разлика от първия, който има битие като отделно същество (индивидуал­ност) , душата съществува като предшестваща материя, незнаеща, неразумна част от разумното цяло. И двете (духът и душата) са произлезли от Вечния Океан на Светлината. Но, както са изразили това теософите, съществува както видим, така и невидим дух на огъня. Те правели разлика между анима-брута и анима-дивина. Емпедокъл твърдо вярвал, че всички хора и животни имат две души; у Аристотел ние намираме, че едната той нарича разумна душа, а другата - животинска душа. Според ученията на тези философи разумната душа е част от вселенс­ката душа. Тази божествена и върховна област, в която те помествали невидимото върховно божество, се разглеждала като състояща се от фино, огнено и ефирно естество, разпространено из цялата Вселена, или казано накратко - от ефир. Стоиците, най-големите материалисти на древността, изключвали Невиди­мия Бог и Божествената душа (духа) от всякаква телесна природа. Сегашните им коментатори и почитатели, хващайки се жадно за тази възможност, построили върху тази основа пред­положението, че стоиците не вярвали нито в Бога, нито в душата. Учението на Епикур обаче, което непосредствено се противопос­тавя на вярването, че Върховното същество и боговете участват в управлението на света, го поставя несравнимо по-високо от стоиците, атеистите и материалистите, въпреки че душата се състои от фина и нежна материя, образувана от най-гладки, кръгли и фини атоми, описанието на които ни води отново към същия възвишен ефир. Арнобий, Тертулиан, Ириней и Ориген, въпреки своето ултрахристиянство, вярвали като съвременните Спиноза и Хобс, че душата е телесна, макар и от много фино естество.

Учението за възможността човек да загуби душата си, а впоследствие и индивидуалността си, противоречи на идеалните теории и на прогресивните идеи на някои спиритисти, макар че Сведенборг напълно го приема. Те вероятно никога няма да признаят кабалистичната доктрина, която ни учи, че единствено чрез спазване на закона за хармонията може да бъде постигнат вечен живот и че колкото повече вътрешният (и външният) човек се отклонява от извора на хармонията, намиращ се в неговия дух, толкова по-трудно ще му бъде да се върне към пътя на истината.

Докато обаче спиритистите и някои други привърженици на християнството не подозират за възможността да настъпи смърт и унищожаване на човешката личност вследствие отделянето на безсмъртната част на душата от нейната тленна основа, после­дователите на Сведенборг са съвсем наясно с този факт. Един от най-уважаваните свещенослужители на Новата Църква, Ч. Джайл от Ню Йорк, неотдавна (по време на публична дискусия по тези въпроси) заявил, че: физическата смърт, или смъртта на тялото е благодетелна мярка в божествената икономия, насочена към благото на човека, мярка, чрез която той се приближава към висшите цели на своето съществуване. Съществува обаче една друга смърт, която е нарушение на божествения ред, и разруша­вайки всички човешки елементи в природата на човека, лишава човека от щастие. Това е духовната смърт, която настъпва още преди разложението на човешкото тяло. „Човек може да прите­жава обширно умствено развитие и да няма нито любов към Бога, нито самоотвержена обич към човека." Когато човек е погълнат от самовлюбеност и от влечение към света на съблазните, той загубва любовта си към Бога и към своя ближен, и неговото падение внася превес от живота към смъртта. Висшите принци­пи, които са основни елементи на това човешко качество, загиват и той продължава да живее единствено на нивото на чувствената сфера. Физически той съществува, но духовно е мъртъв. По отношение на всичко, което принадлежи на висшата и единст­вено здрава страна на съществуването, той е толкова мъртъв, колкото мъртво ще бъде тялото му към всички радости, чувства и дейности на този свят, когато животът го напусне. Тази духовна смърт се появява в резултат на неподчинение на зако­ните на духовния живот, което се наказва по същия начин, както и неподчинението на законите на физическото съществуване. Духовно мъртвите хора обаче все още имат своите наслаждения; те продължават да владеят интелектуалните си сили и способ­ността за активна дейност. Всички животински наслаждения са на тяхно разположение и за повечето мъже и жени те представ­ляват най-висок идеал за човешко щастие. Неуморното преслед­ване на богатства, забави и развлечения на обществения живот; култът на грациозните маниери и красивите дрехи, социалните преимущества и научните достижения опияняват и възхищават тези приживе мъртви. „Тези хора обаче - продължава красно­речивият проповедник - с цялата им грация, разкошни дрехи и блестящи постижения са мъртви в очите на Господа и на ангелите и бидейки измерени с истинската и нерушима мярка, не прите­жават повече живот, отколкото скелетите, чиято плът вече се е превърнала в прах." Голямото развитие на интелектуалните способности съвсем не води автоматично до духовен и правдив живот. Много от нашите най-големи учени са само живи трупове - те нямат духовно зрение, тъй като духът ги е напуснал. Те биха могли да изучат цялата история, да опитат всички занятия, да изследват всички човешки постижения, но въпреки това те ще си останат духовно мъртви.

Питагор учел, че малката вселена образно може да бъде представена като широка система от математически правилни комбинации. Платон на свой ред представял божеството в гео­метрични форми. Светът се крепи върху същия закон за равно­весие и хармония, по съотношенията на който той е бил построен първоначално. Центробежната сила не е могла при въртенето на сферите да се проявява без центростремителната сила - всички форми са следствие от тази двойствена сила в природата. Затова (за да илюстрираме нашата мисъл) ние можем да обозначим духа като центростремителна, а душата като центробежна духовна енергия. Намирайки се-в пълна хармония, двете сили дават общ резултат; нарушете или отслабете центростремителното движе­ние на земния жител, свързващо го с притегателния му център, нарушете движението му, натоварвайки го повече, отколкото той е в състояние да носи, и хармонията на цялото, която е неговият живот, ще бъде разрушена. Индивидуалният живот може да продължава само ако се поддържа от тази двойствена сила. След смъртта, за развратения и зъл човек настъпва критичен момент. Ако в течение на изминалия живот вътрешното „Аз" не е успяло да се съедини със слабо блещукащия лъч на божествения си родител, този лъч се затваря от постоянно разрастващата се материална обвивка (кора), а душата, освободила се след смърт­та от тялото, ще следва земните си влечения и ще бъде магнетически въвлечена и задържана в гъстите мъгли на материалната атмосфера. След това тя ще започне да затъва все по-ниско и по-ниско, докато накрая се окаже, идвайки в съзнание, в онова място, което древните наричали Хадес. Унищожаването на та­кава душа никога не става мигновено, то може да продължи понякога с векове, защото природата нищо не извършва скоко­образно; и доколкото астралната душа е построена от елементи, законът на еволюцията трябва да изчака своето време. А след това започва действието на страшния закон на възмездието -„Йин йсузи" на будистите.

Този клас духове се наричат „ земни ".елементарни, за разлика от другите класове, както посочихме в началото. На Изток ги наричат „Братя на сянката" - коварни, подли, отмъстителни, търсещи възможности да излеят злобата за страданията си върху човечеството, те (преди окончателното си унищожение) стават вампири, вурдалаци. Те са водещите „звезди" на великата сцена да спиритичните „материализации", феномените на които те изпълняват с помощта на по-разумните, истински по рождение „елементални" твари, които се носят около тях и ги приветстват с възторг в своите сфери. Хенри Кунрат, големият немски кабалист, е изобразил на една от редките си картини четирите класа на тези човешки „елементарни духове". Когато адептът е престъпил прага на светилището на посвещенията, когато вече е приповдигнал „завесата на Изида", тайнствената и ревнива богиня, тогава няма вече от какво да се страхува, но дотогава той е в постоянна опасност.

Макар че самият Аристотел, като че предвиждайки учението на съвременните физиолози, разглеждал човешкия ум като материална субстанция и осмивал хилозоистите, той бил'твърдо убеден в съществуването на „двойник", душа или дух. Той иронизирал Страбон за вярата му, че частиците материя прите­жават живот и разум дотолкова, че оставени сами на себе си да могат постепенно да се развият в такъв многообразен свят като нашия. Възвишената нравственост на своята „Никомахова Етика" Аристотел дължи на внимателното изучаване на „етичните фрагменти на Питагор"; лесно е да се докаже, че последният е бил за него източник, от който той черпел идеи, макар и да не можел да се кълне в това, че е открил тетрактиса. Всъщност, какво знаем със сигурност за Аристотел? Философията му е толкова завоалирана, че той постоянно предоставя на читателя да допълни сам недостигащите звена в логическите му изводи. Освен това, неговите произведения, преди да достигнат до нашите учени, които се възхищават от привидно атеистичните аргументи в поддръжка на доктрините му за съдбата, са минали през прекалено много ръце, та да са останали неизопачени. От неговия наследник Теофраст те преминали към Нилус, последо­вателите на който ги оставили да плесенясват в подземните пещери почти 150 години. След това неговите трудове били преписани и разширени от Апеликон от Теос, който допълнил трудно разбираемите параграфи с догадки, може би извлечени от недрата на собственото му съзнание. Учените на деветнаде­сетия век несъмнено биха могли да извлекат полза от примера на Аристотел, ако те наистина толкова се стремят да му подра­жават, с каквато готовност хвърлят неговия индуктивен метод и материалистическите му идеи върху главите на платониците. Ние ги призоваваме да събират фактите също така внимателно, както е постъпвал самият той, вместо безотговорно да отричат онези неудобни факти, за които те всъщност нищо не знаят.

Това, което казахме в предходните глави за медиумите и за тенденцията към растеж на медиумичните им способности, се -основава не върху догадки и умствени спекулации, а върху действителен опит и наблюдения. Едва ли съществува такава форма на медиумични проявления, която ние да не сме виждали в продължение на изминалите двадесет и пет години в различни страни - в Индия, Тибет, Борнео, Сиам, Египет, Мала Азия, Америка (Северна и Южна) — всички ни демонстрираха разно­образни аспекти на медиумични феномени и магични сили. От разнообразния си опит ние извлякохме две важни истини: а) за овладяването на последните (т.е на магичните сили) е необхо­дима персонална (нравствена) чистота и тренирана несъкрушима воля; б) спиритистите никога не могат да бъдат сигурни в медиумистичните прояви, ако те не се осъществяват на светлина и при разумни контролни условия, изключващи възможността за фалшификация и измама.

За да не бъда неправилно разбрана, искам отново да поясня, че ако физическите феномени най-често се предизвикват от духовете на природата по тяхна собствена подбуда (за удовлет­воряване на собствените им желания), добрите развъплътени човешки духове при изключителни обстоятелства, например при чистосърдечен стремеж или в случай на някакво висше покровителство, могат да проявяват присъствието си чрез всеки феномен, с изключение на персоналната материализация. При това наистина се изисква мощно желание, за да се привлече развъплътеният дух от сияещата му обител в тежката атмосфера на земята, от която той си е отишъл, оставяйки земното си тяло.

Маговете и теургичните философи доста остро протестирали срещу „викането на духове". „Не я карайте (душата) да се явява, за да не отнесе нещо на раздяла" - казва Пеел.

„Не бива да ги виждаме, докато не сме посветени, тъй като с постоянно съблазняване те развращават душите на непосвете­ните" - казва същият този философ на друго място.

Те протестирали срещу тази практика по няколко съществени причини:

1. „Изключително трудно е да бъде различен добрият демон от злия" - казва Ямблих.

2. Ако на човешката душа й се е удало да проникне през плътната земна атмосфера - винаги угнетяваща я и често омразна за нея, тя се подлага на следната опасност: душата не е в състояние да се приближи към материалния свят без едно следствие, което тя не може да избегне - „разделяйки се, тя нещо задържа в себе си", т.е. осквернява своята чистота, заради което ще страда повече или по-малко след раздялата.

Затова истинският теург избягва да причинява страдания на чистия обитател на висшата сфера; той би го направил единст­вено в случай на абсолютна необходимост в името на благото на човечеството. Само този, който се занимава с черна магия, може с насилствените и мощни заклинания на некромантията да вика нечистите души на живелите в зло, които са готови да му се притекат на помощ в егоистичните му замисли.

За влизане във връзка с Аугоейдоса, с помощта на медиумич­ните сили на субективни медиуми, ние ще говорим на друго място. Теурзите са използвали химически и минерални субстанции, за да изгонят злите духове. Сред тях се намира и особен камък, който се използва като едно от най-мощните средства за тази цел:

„Когато видиш приближаващ се земен демон, Възкликни и пожертвай камъка Мнизурин"

- възкликва оракулът Заратустра.

А сега нека се спуснем от височината на теургията - магичната поезия, към „несъзнателната" магия на днешния век и към прозата на съвременния кабалист, като направим кратък обзор на тази тематика в следващите редове:

В „Списание на магнетизма" на доктор Морин, издавано няколко години в Париж по времето, когато във Франция свирепствало „върте­нето на мебелите", било отпечатано следното любопитно писмо:

„Повярвайте ми, мосю - писал анонимен кореспондент, - не същес­твуват нито духове, нито ангели, нито демони, скрити в масата; и въпреки това, те всичките могат да бъдат намерени там, тъй като това зависи от нашата собствена воля и въображение. Този МЕНЗАбулизъм¹² (от латинската дума „менза" - маса) е древен феномен, непра­вилно разбран от нас, съвременниците, но въпреки това, естествен и имащ отношение към физиката и психологията. За нещастие, той трябваше да остане в областта на необяснимото до откриването на електричеството и на хелиографията, тъй като, за да разясним един факт с духовна природа, ние трябва да се опрем върху съответния факт от материален порядък..."

„Както знаем, върху дагеротипната пластинка (фотолентата) могат да се отпечатат не само предмети, но и техните отражения. Феноменът, за който става дума, и който би трябвало да бъде наричан „ментална фотография", пресъздава (освен реалностите) нашите фантазии тол­кова вярно, че често ние не сме в състояние да различим копието, снето от някой от присъстващите, от негатива, получен от изображение­то..."

„Магнетизирането на масата и на човека е напълно идентично (едно и също) по своите резултати; то представлява насищане на чуждо тяло или с разумно жизнено електричество, или с мисълта на магнетизатора и на присъстващите."

„Нищо не може да даде по-правилна представа за това, отколкото електрическа батерия, акумулираща ток в своите елементи, за да се получи груба сила, която се проявява в искрите светлина и т.н. По такъв начин електричеството, натрупано върху изолирания предмет, придо­бива способност да реагира с: действие, зареждане, магнетизиране, разложение, възпламеняване, разреждане на вибрациите си на далечно разстояние. Това са видими прояви на сляпото, грубо електричество, изработвано от слепи елементи. Думата „сляп" тук се прилага към масата отделно, за разлика от разумното електричество. Сигурно е обаче, че съществува такова електричество, което се изработва от батерията на човешкия мозък. Това е електричеството на душата -онзи духовен и вселенски ефир, който е всеобхватната средна същност на метафизичната Вселена, или по-точно - на безтелесната Вселена. Той трябва да бъде изучаван още преди да го е признала науката, която (нямайки никаква представа за него) преди да го опознае, никога нищо няма да разбере за великия феномен на живота."

„Изглежда, че за да се прояви, мозъчното електричество се нуждае от присъствието на обикновеното статично електричество; когато пос­ледното не достига в атмосферата, например при висока влажност на въздуха, у вас номерът с масите и с медиумите ще се получи лошо или изобщо няма да се получи..."

„Не е необходимо идеите да бъдат формулирани с голяма точност в главите на присъстващите лица; масата сама ги открива и ги формулира достатъчно точно в проза или стихотворна форма; на масата й е нужно време, за да съчини стихотворение - тя започва, после зачерква думи, поправя го и понякога ни изпраща обратна епиграма... Ако присъства­щите си симпатизират, тя се шегува и се смее с тях, като жив човек. Колкото до събитията и нещата от външния свят, тя е принудена да се задоволява с досещания и предположения по същия начин, както и ние. Тя (масата) съчинява неголеми философски системи, обсъжда ги и ги поддържа не по-лошо от находчив оратор. Накратко казано, тя си създава съзнание и разсъдък, които по право й принадлежат, но от материали, които тя заимства от нас..."

„Американците са сигурни, че говорят със своите починали. Някои мислят (и те са по-близо до истината), че това са духове; други ги приемат за ангели, трети - за дяволи... Този разум приема образа, който съвпада с убежденията и предразсъдъците на всеки - така мислели посветените от храмовете на Серапис, от Делфийските и другите теургомагични общности от този тип. Те предварително са били убедени, че ще се свържат с боговете си, които никога не ги подвеждали..."

„Ние, познавайки добре същността на този феномен, сме абсолютно сигурни, че след като сме заредили масата с нашата магична сила, ние сме извикали към живот или сме сътворили разум, приличащ на нашия собствен, който (като нас) е надарен със свободна воля и може логично да разговаря с нас и дори в някои отношения да ни превъзхожда по яснотата на осъзнаването, доколкото производното винаги е по-силно от индивидуалното или по-точно - доколкото цялото е по-голямо от неговата част. Ние не бива да обвиняваме Херодот в съчиняване на басни, когато той описва твърде необичайни произшествия, тъй като коректността ни задължава да ги приемаме за дотолкова правдиви и правилно изложени, колкото са и всички останали исторически факти, които намираме у всички езически автори от древността..."

„Този феномен е стар като света. Жреците на Индия и Китай, Египет и Гърция са го практикували. Диваците и ескимосите го познават добре. Това е феноменът на вярата, единственият източник на всяко чудо. „И според вярата ви ще ви бъде въздадено." Този, който е изказал тази дълбока мисъл, е бил истинско въплъщение на Словото на Истината; той не лъжел нито себе си, нито другите, той провъзгласил аксиома, която ние сега повтаряме, без да възлагаме големи надежди, че тя ще бъде възприета."

„Човекът е микрокосмос, или малък свят; той носи в себе си в хаотично състояние част от великото „ВСИЧКО". Задачата на нашите полубогове се състои в това, от него да се извлече делът, който им принадлежи, по пътя на непрекъснат ментален и материален труд. Те трябва да изпълнят задачата си, постоянно да изобретяват нови изделия, нов морал и да организират по съответния начин безформената материя, предоставена им от твореца, който ги сътворил по свой собствен образ, за да творят и те на свой ред, и по такъв начин да завършат работата на творението. Това е огромна работа, която може да бъде осъществена само тогава, когато всичко стане толкова съвършено, че да постигне подобие „на самото себе си"... Ние все още сме далече от този краен момент, тъй като можем да кажем, че трябва да се направи всичко, за да се унищожат и отново, в по-съвършен вид, 'да се изградят и учрежденията, и машините, и изделията на нашата планета..."

„Ние живеем в този свят, обединени от един интелектуален център, който поддържа между човешките същества и останалите неща необ­ходимата постоянна солидарност (единение). Всеки мозък е нервен възел, станция във вселенския неврологичен телеграф, и се намира в постоянна връзка с централната и други станции чрез излъчваната от него мислена вибрация."

„Духовното слънце свети за душите по същия начин, като матери­алното слънце свети за телата, тъй като вселената е двойнствена и следва закона на двуединството. Невежият свързочник (телеграфист) погреш­но тълкува божествените послания и често ги предава в изкривен и смешен вид. Затова само изследванията и истинската наука могат да разрушат суеверието и глупостта, разпространявани от невежите тъл­куватели, седящи в креслата на учени от различни народи. Тези слепи коментатори на СЛОВОТО често се опитват да задължат учениците си да потвърждават официалните теории под клетва и без изследване на верба магистри."

„Уви! Ние не бихме могли да им пожелаем нещо по-добро от това да се научат правилно да предават нашепванията на вътрешния глас, който може да заблуди единствено онези, у които се крие лъжлив дух. „Наше задължение е - казват те - да тълкуваме отговорите на оракула; само нам е дадена от небето тази изключителна мисия и този дух осеня единствено нас."

„Лъчите на духовната светлина осветяват всяко съзнание и когато всички тела и всички умове започнат да отразяват в еднаква степен тази двойна светлина, хората ще станат значително по-прозорливи, отколкото са сега."

Ние преведохме и цитирахме тези фрагменти поради тяхната голяма оригиналност и правдивост. Ние познаваме техния автор; мълвата го нарича велик кабалист, а най-близките му приятели го смятат за правдив и честен човек.

Освен това, от цитираното ясно личи, че авторът обстойно и внимателно е изучил хамелеонската природа на хората, подвизаващи се в спиритичните общества. Те. са от същия тип като онези, които често се споменават в древните писания, и не оставят съмнение относно своята същност, както и за това, че хората от сегашното поколение притежават същата натура, каквато са носели и съвременниците на Мойсей. Субективните прояви (манифестации) стават при наличието на хармонични условия и под влияние на онези същества, които в древността били известни като „добри демони". Понякога (наистина рядко) тези феномени се предизвикват от планетните духове - същества от друг род, в сравнение с нашите починали близки и любими приятели; понякога такава функция изпълняват духовете на природата, но най-често - земните елементарни, душите на развъплътените зли хора.

Ние не сме забравили, че в предходните глави писахме за субективните и обективните медиумични феномени. Ние ви­наги помним това различие. И в единия, и в другия тип феномени има по нещо хубаво, но и нещо лошо. Нечистият медиум ще привлече към нечистото си вътрешно „Аз" устойчиви развраща­ващи и злобни влияния също така неизбежно, както и чистият човек ще привлече само онова, което е хубаво и чисто. Къде може да се намери по-благородна представителка на последния тип, ако не в лицето на кротката австрийска баронеса Аделия фон Вей, за която една наша кореспондентка пише като за „близка до Провидението". Медиумичните си способности тя прилага за лекуване на болести и за утешение на нещастни хора. За богатите тя е феноменално явление, а за бедните - божи ангел.

В продължение на много години тя е виждала и изучавала духове на природата или космическите елементали и те винаги били дружелюбни към нея. Това е така, защото тя е чиста и добра жена. Други кореспонденти на Теософското общество обаче не могат да се похвалят със същия успех, когато се намирали в ръцете на тези пакостливи и правещи маймунски номера същес­тва. Случаят в Хавана, описан на друго място, служи като пример в това отношение.

Въпреки че спиритистите не искат да ги признаят, духовете на природата са реалност. Ако джуджетата, силфите, саламандрите и ундините на розенкройцерите са съществували по онова време, те трябва да съществуват и сега. „Обитателят на прага" на Булвър-Литън представя една съвременна концепция, изве­дена от древния Суланут¹³ на евреите и египтяните, който е споменат в „Книгата Яшер"¹⁴.

Християните ги наричали „дяволи", „сатанински бесове", както и с други характерни названия. Това обаче не е точно; те са просто същества от ефирна материя и са безотговорни - нито добри, нито лоши сами по себе си, ако върху тях не влияе превъзхождащ ги разум. Странно е да се слуша как набожните католици оскърбяват и представят в неправилна светлина духо­вете на природата, след като един от най-великите авторитети на католицизма - Климент Александрийски, отдавна е опровер­гал това становище и ги е описал точно, показвайки какво представляват те в действителност. Климент (който вероятно по-рано е бил теург и неоплатоник и се опира върху сериозни източници) посочва, че да се наричат те дяволи е абсурдно, тъй като това са само нисши ангели, „власти, обитаващи в стихиите, движещи ветровете и разпределящи дъждовете, и като слуги те са подчинени на Бога". Ориген, който преди да стане християнин, бил последовател на Платон, се придържа към същото мнение. Порфирий описва тези демони по-детайлно от който и да било друг.

Когато природата на тези проявяващи се разуми, които науката представя като „психична енергия", а спиритистите приемат за души на умрелите, бъде по-добре опозната, тогава академиците и повярвалите в тях ще се обърнат за знания към философите на древността.

Нека си представим за кратко време разумен орангутан или някаква африканска човекоподобна маймуна в развъплътено състояние, т.е. лишена от физическо тяло, но притежаваща, ако не безсмъртно, то поне астрално тяло. В спиритичните списания често се срещат примери, когато хора са виждали призраците на любимите си кучета и други животни. Затова, ако следваме логиката на спиритистите, би трябвало да Приемем, че такива животински „духове" наистина се появяват; ние обаче си запаз­ваме правото да се присъединим към разбирането на древните, че тези призраци не са нищо друго, освен трикове от страна на елементалите. Щом като вратата за връзка между земния и духовния свят бъде отворена, какво пречи на маймуната да предизвика физически феномени, подобни на тези, които се създават от духовете на хората? И защо техните проявления да не могат да надминат по ловкост и изобретателност много от феномените, наблюдавани в спиритичните кръжоци? Нека спи­ритистите отговорят на това. Орангутанът от остров Борнео е малко по-нисш (ако въобще е по-нисш) по разум в сравнение с някои диваци. Мистър Уолъс и други известни натуралисти дават примери на удивителната им проницателност, макар че мозъкът им е по-слабо развит и е по-малък по обем в сравнение и с най-слабо развитите диваци. На тези маймуни не им достига само реч, за да бъдат хора от нисша степен. Това, че маймуните поставят часови, избират закътани места за строеж на леговища и показват други признаци на предпазливост и разум, говори за нещо повече от обикновен инстинкт. Начинът, по който те си избират водачите, на които се подчиняват, и различното прило­жение на собствените им способности определено им дават право на място, почти върху едно и също стъпало на развитие, заедно с плоскоглавия австралиец. Доктор Уолъс казва: „Менталните потребности на дивака и способностите, от които той наистина се ползва, са само малко по-високи от тези на животните".

Хората обаче си мислят, че „на онзи свят" няма никакви маймуни, защото маймуните нямат „душа". Все пак се създава впечатлението, че маймуните имат толкова ум, колкото някои хора, които с нищо не са по-добри от тях, и ако тези хора притежават безсмъртие на душата, защо то да не съществува и при маймуните? Материалистът ще отговори, че нито човекът, нито маймуната имат някакъв дух и че те изчезват като инди­видуалности след физическата си смърт. Духовните философи на всички времена обаче са стигнали до съгласието, че човекът стои едно стъпало по-високо от животните и притежава нещо, което животното няма, без значение дали този човек е най-не­образованият сред диваците, или най-мъдрият сред философите. Древните, както вече видяхме, са учели, че ако човекът предс­тавлява троица от тяло, астрална душа и безсмъртна душа (дух), то животното представлява само двойствено същество, притежа­ващо физическо тяло и астрална душа, която задвижва физи­ческото тяло. Физическият човек е просто на едно по-високо стъпало от развитието на животинския живот. Ако, както казват учените, дори мисълта е материя и всяко усещане за болка или удоволствие (дори всяко мимолетно желание) предизвиква сму­щения в ефира; а онези смели мислители, авторите на „Невиди­мата Вселена", вярват, че мисълта се заражда, за да „въздейства върху материята на друга (невидима) вселена, едновременно с въздействието върху тази (материалната)", защо тогава грубата животинска мисъл на орангутана или на кучето, която се отпечатва върху ефирните вълни на астралната светлина по същия начин, както и мислите на човека, да не осигурява на животното продължение на живота след смъртта или някакво „бъдещо състояние"?

Кабалистите вярвали (а и сега вярват), че не е оправдано от философска гледна точка да се допусне, че астралното тяло надживява телесната смърт; те например твърдят, че астралното тяло на маймуната се разтваря на самостоятелни молекули. Това, което надживява като индивидуалност смъртта-на физи­ческото тяло, е астралната душа, която Платон в „Тимей" нарича смъртна душа, тъй като според херметическото учение тя се отърсва от по-материалните частици при всяко постъпа­телно приближаване към висшите сфери. Сократ казвал на Каликлес, че тази смъртна душа запазва всички признаци (характеристики) на тялото след неговата смърт, при това до такава степен, че астралното тяло на човек, който е бил изтеза­ван приживе, „ще бъде в драскотини и синини". Астралният дух е точно копие на тялото и във физически, и в духовен смисъл. Божественият, висш и безсмъртен дух не може нито да бъде награден, нито наказан. Да се поддържа едно такова учение би било едновременно абсурдно и кощунствено, тъй като той не е само пламък, запален от централния неизчерпаем източник на Светлина, но всъщност част от нея и с еднаква на нейната същност. Това осигурява безсмъртие на индивидуалното астрално същество, пропорционално на неговия стремеж да получи безсмъртие. Дотогава, докато двойният човек (от плът и дух) се задържа в пределите на законите на духовната приемственост, а божествената искра, макар и слабо, но тлее в него, той се намира на пътя към безсмъртието като едно бъдещо състояние. Онези обаче, които се подчиняват изцяло на материалното съществуване, игнорирайки божественото сияние, излъчвано от техния дух в началото на земния им път, и потискайки предуп­редителния глас на верния часови, тяхната съвест, която е светлина на душата - такива същества, отхвърлили съвест и дух и прекрачили границите на материята, независимо от това, дали искат, или не, са длъжни да се подчиняват на законите на материята.

Материята е неунищожима и също така вечна, както самият безсмъртен дух, но само като субстрат, а не в организираните си конкретни форми. Тялото на такава грубо материалистична личност бива напуснато от божествения дух преди физическата й смърт. Когато смъртта настъпи, пластичният материал (аст­ралната душа), подчинявайки се на закона на сляпата материя, приема точно образа, който неговият порок постепенно е под­готвял за него в течение на индивидуалния му живот на земята. Тогава, както казвал Платон, той приема образа на онова животно, на което е приличал в пороците си приживе. „Има старинно предание - казва той, - че душите, напускащи земния живот, водят съществуване в Хадес и пак се връщат оттам; и се отнемат от мъртвите; и онези, които са водили свят живот на земята, се насочват съм светлите обители и пребивават в горните области на земята (в ефирните области)." Той посочва и във „Федра", че когато хората завършат първия си живот (на земята), някои от тях отиват в мястото за наказание под земята. Това място под земята кабалистите разбират като място във вътрешността на нашата земя, но го разглеждат като сфера, много по-ниска и материална в сравнение със Земята.

От всички съвременни критици на привидно нелепите места от „Новия завет" само авторите на „Невидимата Вселена" изглежда са съзрели кабалистичната истина за чистилището на Вселената¹⁵. Това чистилище, наричано от кабалистите осма сфера (считана за обратна), е просто планета, подобна на нашата собствена, „прикрепена към нея и следваща я в нейната полу­сянка, подобно на боклукчийска кофа, в която се преработват всички отпадъци и цялата нечистотия". Върху тази планета, според думите на споменатите по-горе автори, всички отпадъци и шлаки от космическата материя, изхвърлени от нашата Земя, се намират в състояние на непрекъснато преобразуване.

Тайната доктрина учи, че човекът, ако е достигнал безсмър­тие, остава завинаги тройствен, т.е. какъвто е бил приживе, такъв ще остане във всички други сфери. Астралното тяло, което в земния живот е покрито с груба физическа обвивка, става (след като се освободи от нея при телесната смърт) на свой ред обвивка на вътрешното си ефирно тяло. То започва да се образува от момента на смъртта и се оформя напълно, когато астралното тяло на земната обвивка окончателно се отдели от нея. Казват, че този процес се повтаря при всеки преход от една сфера в друга. Безсмъртната душа обаче, или „сребристата искра", която наблюдавал доктор Фенвик в мозъка на Маргрев¹⁶, без да успее да я открие при животните, никога не се изменя и си остава неуязвима спрямо всичко онова, „което разрушава нейното светилище". Описанията на Порфирий, Ямблих и други, които разказват за духовете на животни, обитаващи в сакралния свят, се потвърждават от много по-развити и заслужаващи доверие ясновидци. Понякога животинските форми, бидейки материали­зирани, стават видими за всички присъстващи на спиритичните сеанси.

В своя труд „Хора от онзи свят" полковник Олкът описва материализирала се катерица, която пред очите на зрителите тръгнала слея дух-жена, изчезвала и отново се появявала пред тях няколко пъти и накрая си отишла след духа в малката стаичка.

Нека направим още една крачка в посока към нашите дока­зателства. Ако съществува такова нещо, като съществуването на духове след телесната смърт, то може да се осъществи единствено по силата на закона на еволюцията. Този закон снема човека от върха на пирамидата на материята и го издига в сферата на съществуванието, където той е подложен на същия неумолим закон. И ако този закон е в сила за човека, защо да не се отнася и за всичко съществуващо в природата? Защо законът (на еволюцията) да не засяга животните и растенията, които също имат жизнен принцип, грубите форми на които се разлагат, подобно на неговите форми, когато жизненият принцип ги напуска? Ако неговото (на човека) астрално тяло става по-ефирно след прехода в друга сфера, защо да не станат по-ефирни и техните астрални тела? Те, както и неговото тяло, са произлезли от сгъстена космическа материя и нашите физици не намират ни най-малка разлика между молекулите на четирите царства на природата, които професор Дьо Конте разделил така:

4. Животинско царство. 3. Растително царство.

2. Минерално царство. 1. Елементи.

Еволюцията на материята от всяко от посочените нива към по-висше (стоящо непосредствено над него) се извършва непре­къснато; по думите на Дьо Конте, в природата няма сила, която би могла да придвижи материята веднага от № 1 към № З или от № 2 към № 4 без паузи, нарастване и прибавяне на различни сили в междинните планове.

Ще се осмели ли някой сега да твърди, че от дадено количес­тво молекули, изначално и постоянно еднородни, движими от един и същи принцип на еволюцията, някакъв брой може да бъде пренесен през тези четири царства до крайния резултат -образуването на безсмъртния човек, в същото време, когато на други не им е разрешено да се развиват по-далече от планове 1, 2 и 3. Защо ВСИЧКИ молекули да нямат еднакво бъдеще? Защо минералът да не стане растение, растението - животно, живот­ното - човек, ако не на тази земя, то някъде на друго място в безпределното пространство? Хармонията, която се проявява в геометрията и математиката, като единствено точни науки, би била разрушена, ако еволюцията намираше изява в стремеж към усъвършенстване само по отношение на човека, отказвайки го на нисшите царства. Това, което подсказва логиката, психометрията (един от видовете на широко разпространено, но все още неосъзнато ясновидство) го доказва. Някой ден хората на нау­ката ще издигнат паметник на Йосиф Р. Бюкенън - съвременния й откривател. Ако една отломка от минерал, вкаменено растение или животно дава на психометрията толкова ярка картина за предишните си условия на съществуване, то каква информация ще даде парче от човешка кост за индивида, на когото тя е принадлежала? Това свидетелства, че същият фин дух просмуква цялата природа и е неотделим от органичната и от неорганичната материя. Ако нашите антрополози, физиолози и психолози в еднаква степен стоят в недоумение пред първичните и крайните причини и пред това, че откриват толкова голямо подобие във всички форми на материята, а в духа - такива пропасти от различия, то причина за това, по всяка вероятност, е, че техните изследвания са ограничени само за нашата видима планета и те или не могат, или не се осмеляват да престъпят нейните граници. Духът на минерала, растението или животното може да започне да се формира тук и ще достигне окончателното си развитие след милиони години на други планети, известни и неизвестни, видими за астрономите и невидими. Защото кой е в състояние да оспорва вече изказаната теория, че самата наша земя, подобно на живите същества, които са се родили на нея, в крайна сметка, преминавайки собствения си стадий на смърт и разложение, ще стане ефиризирана астрална планета? „Както горе, така и долу", хармонията е велик закон на природата.

Хармонията във физическия и материалния свят на сетивата е СПРАВЕДЛИВОСТ в духовния. Справедливостта води до хармония, а несправедливостта - към дисхармония, а дисхармонията върху космическите везни означава хаос, т.е. - унищоже­ние, гибел.

Ако у човека съществува развит безсмъртен дух, той трябва да съществува и във всичко останало, най-малкото в зачатъчно състояние, и е въпрос на време той да се развие напълно. Каква груба несправедливост би било да се надари неразкаялият се престъпник, извършил по собствена воля убийство, с безсмъртен дух, който с течение на времето може да се очисти от греховете и да достигне щастие, когато в същото време на нещастния кон, неизвършил никакво престъпление, трудил се цял живот под ударите на камшика, да се откаже подобен дух и след неговата смърт той окончателно да бъде унищожен?

Такова вярване включва в себе си най-голямата несправед­ливост, възможна единствено сред хора, на които е внушена догмата^ че всичко е създадено за човека и че той е единен властелин на Вселената - толкова велик, че за да го спаси от последствията на неговите собствени прегрешения, Богът на все­лената трябвало да умре, за да умиротвори своя справедлив гняв.

Ако най-жалкият дивак с мозък, „който съвсем малко от­стъпва пред мозъка на философа¹⁷ (последният се е развивал физически през вековете на цивилизацията), все още по отно­шение приложението на менталните си способности малко се издига над животното, ще бъде справедливо да се стигне до извода, че нито той, нито маймуната имат шансове да станат философи; човекът - в този свят, маймуната - на някаква друга планета, населена със същите същества, създадени по някакъв друг образ на Бога.

Говорейки за бъдещето на психометрията, професор Дентън казва: „Астрономията няма да пренебрегва тази сила. Така, както се разкриват нови органични форми, когато се връщаме назад към ранните геологични периоди, така и нови групи звезди, нови съзвездия ще се разкрият пред нас, когато небесата на онези ранни периоди бъдат изследвани от пронизващите взорове на бъдещите психометри. Точната карта на звездното небе на силурийския период може да ни разкрие много тайни, които ние не бяхме в състояние да открием... Защо да не бъдем в състояние да прочетем историята на различните небесни тела? Тяхната геологична, естествена и, възможно, човешка история? Аз имам основателни причини да вярвам, че тренирани психометри ще бъдат в състояние да се пренасят от планета на планета и подробно да освещават тяхното сегашно състояние и историята на миналото."¹⁸

Херодот разказва, че в осмата Кула на Бел във Вавилон, от която се ползвали жреците-астролози, е имало една стая в най-високата част на светилището, където пророкуващите жреци спели, за да получат съобщение от боговете. До всяко ложе стояла маса от злато, върху която били наредени различни камъни, които, както ни информира Менето, всичките били аеролити. Жреците викали пророчески видения, като притиска­ли един от тези свещени камъни към главата или гърдите си. Същото ставало и в Тива и в Ликйя.

Това показва, че психометрията е била известна на древните и широко се е прилагала от тях. Ние сме чели някъде, че дълбоките знания за планетите и техните взаимовръзки, които, според думите на Дрейпър, са притежавали астролозите на древна Халдея, са били получени повече чрез психометриране на бетилосите или метеоритите, отколкото с астрономически прибори. Плиний, Хеланциус - всичките говорят за електричес­ката или електромагнитната сила на бетилосите. На тях се кланяли в дълбока древност в Египет и Самотракия, като на магнетични камъни, „съдържащи в себе си душа и паднали от небето". И жреците на Кибела носели малки бетили по телата си. Колко любопитно съвпадат поведението на жреците и опи­тите на професор Дентън.

Проф. Бюкенън правилно отбелязва, че психометрията ни дава възможност „да разкриваме престъпления и пороци". Ни­какво престъпно деяние не може да избегне разкритието си от психометрията, когато силите й се прилагат правилно. Неизбеж­ното разкриване на виновността от психометрията (независимо от това, колко щателно тя би била скривана) свежда към нула всяко укривателство на престъпление.

Говорейки за елементарните, Порфирий посочва: „Тези не­видими същества приемат от хората почести като богове. Общо-разпространени вярвания им приписват способността да станат злобни; това доказва, че гневът им може да избухне против онези, които пренебрегват извършването на установеното пок­лонение пред тях."

Омир ги описва със следните изрази: „Нашите богове ни се показват, когато им принасяме жертви... седейки на нашите маси, те участват в нашите празнични трапези. Всеки път, когато срещат самотен финикиец, по време на пътешествията му, те му служат като пътеводна звезда и по всякакъв начин му дават да разбере за присъствието им. Ние можем да кажем, че нашето благочестие ни приближава към тях толкова, колкото престъпленията и кръвопролитието сближава Циклопите и сви­репата раса на гигантите." Казаното доказва, че тези богове са били любезни и благодетелни „демони" и че са били развъп-лътени духове или елементарни, но не са били дяволи.

Изложението на Порфирий, който бил ученик на Плотин, е още по-определено, ясно и точно, що се касае до природата на тези духове. „Демоните - казва той - са невидими, но те знаят как да си придадат форми и очертания, подлагани на многочислени изменения, което може да се обясни с тяхната природа, в която има много телесно. Тяхната обител е в съседство със земята и ако им се удаде да се изплъзнат от надзора на добрите демони, то това не е от безчинство, което те не биха се осмелили да извършат. Понякога те прилагат груба сила, друг път — коварство." По-нататък той казва: „За тях е детска игра да възбудят низки страсти, да съобщят на обществата и нациите възмущаващи учения, водещи до войни, метежи и други общес­твени бедствия, и след това да кажат, че „всичко това е дело на боговете..." Тези духове прекарват времето си в заблуждаване и пакостене на смъртните, създавайки около тях илюзии и чудеса. Тяхното най-голямо желание е да ги приемат за богове и развъплътени духове (на умрели хора)."

Ямблих, великият теург на неоплатоническата школа, човек, изкусен в тайните на магията учи, че „добрите демони ни се показват в действителния си вид, докато лошите могат да се проявяват само в призрачни смътни форми." По-нататък той потвърждава Порфирий и казва, че „добрите (демони) не се страхуват от светлината, докато на злите им е необходима тъмнина. Чувствата, които те възбуждат у нас, ни карат да повярваме в присъствието и реалността на нещата, които те показват, макар и тези неща да отсъстват."¹⁹

Дори най-опитните теурзи понякога срещат опасности, имай­ки работа с някои елементарни, и Ямблих казва по този повод, че „боговете, ангелите и демоните, както и душите на умрелите, могат да бъдат извикани посредством заклинания и молитви. Но ако в течение на теургичната операция бъде извършена грешка, тогава се пази! Не си въобразявайте, че общувате с благодетелни божества, които отговарят на вашата дълбока молитва. Не, защото те в действителност са зли демони и само се намират под маската на добри. Защото елементарните често приемат вид на добри същества и си дават вид, че те по ранг са много по-високо, отколкото са в действителност. Самохвалството им ги издава."

Изминаха двадесет години, откакто барон Дьо Поте, възмутен от несериозното отношение на учените, които упорстваха в своето отри­цание и гледаха на най-великите психологични феномени единствено като на резултати от трикове, даде израз на своето възмущение със следните изрази:

„Ето ме, вървящ по пътя си - казвам истината - в страната на чудесата!... Аз се готвя да разклатя всякакви мнения и да предизвикам смях у нашите най-блестящи учени, защото съм убеден, че извън нас съществуват носители на огромна мощ; че те могат да влязат в нас, да движат крайниците и органите ни и да се ползват от нас, както им се иска. Във всеки случай, това е вярване на нашите бащи и на цялата древност. Всяка религия е признавала реалността на духовните агенти. Припомняйки си безбройните феномени, които съм произвеждал пред очите на хиляди хора, виждайки скотското равнодушие на официал­ната наука към направеното откритие, което пренася умовете в областта на непознатото, бидейки стар човек в същия момент, когато аз би трябвало да бъда току-що роден, аз не съм сигурен, дали за мен не би било по-добре да си остана същия невежа, както другите."

„Аз понасях писмената -клевета без опровержения. Понякога това е просто невежеството, което говори, и аз мълча; друг път това е повърхностността.на съжденията, издигнала глас, за да пошуми, и аз се намирам в колебание - да отговоря ли, или не? Това безразличие ли е, или леност? Или страх е парализирал моя дух? Не! Нито една от тези причини не ми влияе. А? просто зная, че трябва да се доказва това, което се твърди, ч това ме сдържа. Защото, доказвайки правотата на моите твърдения, доказвайки живия ФАКТ, свидетелстващ за моята искреност и правди­вост, аз ще изнеса извън преддверието на храма свещения надпис, когото очите на невежата никога не бива да виждат и четат."

„Вие се съмнявате в магьосничеството и магията? О, наистина! Обладанието им е тежко бреме!"²⁰

С лицемерие, характерно само за църквата, в чиито интереси той пише, Дьо Мусо цитира приведеното по-горе изказване в качеството на положително доказателство, че този предан на науката човек и всички, които му вярват, са се предали на Сатаната!

Самодоволството е най-сериозното препятствие за съвременния спиритист по пътя му към просвещението. Тридесетгодишният му опит с феномените му изглежда достатъчен, за да обоснове отношенията между земния и задгробния свят върху неуязвимо основание. Тридесет­те години на изследвания не само го довели до убеждението, че мъртвите общуват с живите, което доказва безсмъртието на духа. Те затвърдили убеждението му, че съвсем малко или почти нищо не може да бъде научено за онзи свят, освен с помощта на медиуми.

За спиритистите историческите материали или не съществу­ват, или ако са запознати с някои изключително ценни от тях, те гледат на тях като на нямащи отношение към собствените им опити. И все пак проблемите, с които те се борят сега, са били решени преди хиляди години от теурзите, които оставили клю­чове за тяхното решение за онези, които ще работят върху тях в сътветния дух. Възможно ли е в природата нещо да се е променило и ние сега да срещаме други духове и други закони, а не такива, каквито е имало в древността? Някои спиритисти си въобразяват, че знаят повече или дори толкова за феномените на медиумите, или за природата на различните духове, колкото е знаела жреческата каста, която е прекарвала целия си живот в теургични занятия в област, известна и изучавана в продъл­жение на безброй векове? Ако разказите на Оуен и Хер, Едмонс, Крукс и Уолъс заслужават доверие, защо тогава да не заслужа­ват доверие „Бащата на историята" - Херодот, Ямблих, Порфирий и стотици други древни автори? Ако спиритистите постигат феномените си при спазване на предпазни мерки срещу лъжа, то същото са правели и теурзите на древността, чиито записки ни доказват, че те са можели да ги разнообразяват и да ги произвеждат както си искат. Денят, когато този факт бъде признат и безполезните спекулации на съвременните изследова­тели отстъпят място на търпеливото изучаване на теурзите -този ден ще отбележи зората на нови и важни открития в областта на психологията.