ГЛАВА Х ВЪТРЕШНИЯТ И ВЪНШНИЯТ ЧОВЕК

„По-могъщите души постигат сами истината и са по-изобретателни по природа. По думите на оракула, такива души се спасяват благода­рение на собствените си сили."

Прокъл, I А/с.

,,Духът се движи постоянно и минава през всички творения за определено време, след което той е принуден да тръгне назад, пак през всички творения и да разгръща отново тъканта на поколенията в света... Защото, колкото често се появяват причините, толкова често се възобновяват и следствията."

Халдейският оракул

„Ако не са предназначени за особена цел, изследванията са само благовидна загуба на време."

Иънг

Като се започне от момента на зараждане на утробния ембрион и се стигне до мига, в който старият човек, изпускайки последното си дихание, пада в гроба, нито началото, нито краят му са разбрани от схоластичната наука: всичко преди нашата поява на този свят е пустота, всичко след нашия земен живот е хаос, тъй като няма никакви очевидни доказателства за връзката между духа, душата и тялото преди и след смъртта. Сам по себе си жизненият принцип представлява неразрешима загадка, за изучаването на която мате­риализмът напразно е изтощил умствените си сили. Застанал пред човешкия труп, скептично настроеният физиолог насочва цялото си внимание върху него, докато ученикът пита откъде е дошъл (и къде е отишъл) обитателят на тази тленна, изпразнена обвивка. На ученика му предстои или да се задоволи (подобно на неговия учител) с обяснението, че протоплазмата е създала човека, а енергията го е оживила, след което тялото постепенно се разрушава, или да търси друго обяснение на тези тайни и да напусне училищната библиотека.

Опасно е да се встъпва в борба с учените по проблеми, които вече са възпроизведени експериментално. В рамките на това, което науката действително знае, тя е неуязвима; и докато старите идеи не бъдат изместени от нови теории, плод от естествения ход на научната мисъл дотогава борбата срещу Ахил е безполезна, освен ако този бързокрак бог не бъде улучел в единствено уязвимата му пета. От наша гледна точка тази уязвима пета се проявява в това, че науката нееднократно сама е признавала своето незнание.

Един известен проповедник използвал доста коварен подход, за да се добере до това уязвимо място. Преди да пристъпим към излагането на някои добре засвидетелствани достоверни факти (с които възнаме­ряваме да запълним тази глава), е целесъобразно да покажем още веднъж до каква степен съвременната наука е подложена на грешки по отношение всеки природен факт, който не може да бъде изследван чрез колба или лабораторен тигел.

По-долу ще дадем откъси от някои проповеди, произнесени от Ф. Феликс Нотърдамски, под заглавието „Тайна и наука". Те заслужават да бъдат преведени и цитирани в този труд, доколкото той развива подхода, използван от посочения проповедник. В дадения случай църквата е успяла да победи високомерието на традиционния ек враг (в лицето на учените академици) и да го застави да замълчи за известно време.

Станало известно, че този проповедник (в отговор на общото желание на вярващите, а може би и по заповед на висшестоящи духовни особи) се готви да направи голямо изказване и в тази връзка истори­ческият катедрален събор бил препълнен със слушатели.

Сред дълбокото мълчание на присъствуващите, той произнесъл една забележителна реч, откъси от която бихме искали да приведем, за да илюстрираме някои от собствените си тези:

„За да се противодейства на развитието на християнството, срещу нас беше хвърлена една зловеща дума - наука. Това е страшното заклинание, с което искат да ни изплашат. За всичко, което можем да кажем в защита на християнството, те винаги имат готов отговор: „Това не е научно". Ние казваме - откровение, но откровението не било научно. Ние казваме чудо - и чудото също не било научно."

„Така антихристиянството, вярно на традицията си, сега повече от когато и да било се опитва да ни убие с оръжието на науката. Бидейки принцип на мрака, то ни заплашва със светлина. То се провъзгласява за светлина."

„Стотици пъти съм си задавал въпроса, какво в крайна сметка представлява тази ужасяваща наука, която се кани да ни изплаши? Това математика ли е? Но ние също имаме математици. Физика ли е? Астрономия? Физиология? Геология? Но ние имаме в средите, на католицизма астрономи, физици, геолози и физиолози, които са спечелили признанието на науката, заели са места в академията и са влезли в историята. Следователно това, което иска да ни смачка, не е една или друга наука, а науката изобщо.

Защо те предричат свалянето на християнството чрез силата на науката? Виждате ли... ние трябва да загинем от ръката на науката, задето учим на тайнства, а християнските тайнства са в открито противоречие със съвременната наука... Тайнството е отрицание на здравия смисъл; науката е против това, науката осъжда това, тя е казала

- „Анатема"!"

„Да, вие сте прави - ако християнското тайнство е това, за което го обявявате, тогава хвърлете върху него анатемата. За науката няма нищо по-неприятно от абсурда и противоречието. Нека обаче да се чуе истината! Християнското тайнство не е такова, за каквото се описва. Ако то беше такова, как бихте обяснили най-необяснимата от тайните - защо се е получило така, че почти 2000 години много хора с голям ум и гений са приемали нашите тайнства и са ги. следвали, без да имат усещането, че отхвърлят науката или нарушават здравия разум? Говорете колкото си искате за вашата съвременна наука, съвременна мисъл, съвременни гении, но помнете - учени е имало и преди 1789 година."

„Ако нашите тайнства наистина са толкова абсурдни и противоре­чиви, тогава как е могло да стане така, че плеяда мощни гении са ги възприели без всякакво колебание? Но опазил ме Бог от посочването на доказателства, че тайнствата не противоречат сами по себе си на науката!... Каква е ползата да се доказва чрез метафизични абстракции, че науката може да се примири с тайнството, когато цялата действи­телност на творението доказва неоспоримо, че тайнството навсякъде поставя науката в задънена улица? Вие очевидно искате да ви докажем, че точната наука не може да допусне тайната. Аз ви отговарям решително, че тя по никакъв начин не може да я избегне. Тайната е ФАТАЛНОСТ, неизбежност за науката."

„Да ви приведа ли доказателства? Тогава първо се огледайте наоколо в чисто материалния свят - от най-малкия атом до величест­веното слънце. Ако се опитате да обхванете с ума си единството на законите за структурата на тези тела и за тяхното движение; ако потърсите дума, способна да обясни царстващата хармония в тази обширна панорама, където всичко изглежда подчиняващо се на вели­чието на някаква единна сила, тогава, за да я означите, ще кажете: ПРИТЕГЛЯНЕ! Да, притегляне - това е като че възвишен извод на науката за небесните тела. Вие казвате, че в пространството тези небесни тела си взаимодействат и привличат взаимно; вие казвате, че те се привличат помежду си пропорционално на масата им и обратно пропор­ционално на квадрата от разстоянието между тях. И фактически, до настоящия момент, не се е случило нищо такова, което да опровергае тази теория, а обратно — всички открития само потвърждават въпросната формула, която царства сега в областта на хипотезите, поради което тя трябвало и занапред да се ползва от славата на непоклатима истина."

„Джентълмени, от цялото си сърце аз правя научен поклон пред суверенитета на притеглянето. Аз не съм от тези, които биха се опитали да затъмнят или намалят светлината на материалния свят, чието отражение откриваме в духовния свят. И така, областта на притеглянето е осезателна; тя е суверенна, тя ни гледа в лицето!"

„Нека обаче се попитаме какво е притеглянето? Кой е виждал притеглянето? Кой се е срещал с притеглянето? Кой се е докосвал до притеглянето? По какъв начин тези неми, неразумни, безчувствени тела оказват несъзнателно едно върху друго това въздействие, което ги задържа в общо равновесие и универсална хармония? Явява ли се тази сила невидим посредник, който се движи от едното тяло към другото? В такъв случай, кой е посредникът? Откъде се взема тази сила, която посредничи, и тази власт, с която тя обхваща всичко и от която не може да се освободи нито атомът, нито слънцето? И може ли тя да се разглежда като нещо самостоятелно, различно от елементите, които взаимно се притеглят?... Тайна! Тайна!"

„Да, джентълмени, това е притеглянето, което така ярко блести из целия материален свят, но в дълбочината си остава непроницаема тайна... Добре, ще отричате ли заради тази тайна неговата реалност, с която вие сте в постоянен контакт, както и властта му, която неумолимо ви подчинява. Освен това, трябва да се отбележи, че в основата на науката лежат толкова много тайни, че ако някой реши да ги премахне оттам, той неизбежно ще подкопае фундамента на цялата научна постройка. Която и наука да си изберете (заедно с великолепното дърво на умозаключенията й), когато се доближите до нейните корени, вие отново заставате лице в лице с НЕИЗВЕСТНОТО .

„Кой е проникнал в тайната на възникването (образуването) на което и да е тяло, на раждането поне на един атом? Какво се намира в центъра - аз вече не говоря за центъра на слънцето, но питам - какво се намира в центъра на атома? Кой е измерил бездната или стигнал до дъното на песъчинката? Науката е изучавала песъчинката хиляди години и продължава да я обръща и натам, и насам; тя я дели на все по-дребни и по-дребни части; тя я терзае с изтезанията си, тя й досажда с въпросите си, за да откъсне от нея окончателното разрешение на съкровеното й устройство, с неутолима любознателност тя пита: „Длъжна ли съм да те деля до безкрайност?" След това, замирайки над тази бездна, науката се колебае, тя систематично се спъва, чувства се зашеметена, вие й се свят и в отчаяние признава: „Аз не зная!''

„Но ако вие сте така фатално невежи по въпросите на произхода и съкровеното естество на песъчинката, каква интуиция може да имате за произхода на което и да е живо същество? Къде е началото на нещата? Какво е това жизнен принцип?"

В състояние ли са учените да отговорят на този красноречив монах? Могат ли да избегнат безжалостната му логика? Наис­тина тайната, ограждаща от всички страни учени като Хърбърт Спенсър, Тиндал или Хъксли, е написала върху затворения портал думите: НЕРАЗБИРАЕМО, НЕПОЗНАВАЕМО. За лю­бителя на метафори науката може да бъде оприличена на блещукаща звезда с прекрасно сияние, пробиващо си път през разкъсани черни облаци. Ако последователите й не могат да определят тайнственото притегляне, което съединява в плътни маси материалните частици, образуващи дребните камъчета на брега на океана, как могат те да определят границите, където възможното свършва и започва невъзможното?

Защо трябва да има притегляне между молекулите на мате­рията, а да не може да има притегляне между частиците на духа? Ако от материалната част на ефира, поради присъщото за частиците му движение, са могли да се развият формите на световете, видовете и животните, защо да не може от духовната част на ефира аналогично да се развие последователна стълбица от същества (от монадата до човека), като всяка нова форма преминава в по-висша дотогава, докато еволюцията не завърши работата си, създавайки безсмъртния човек? Както виждате, в дадения момент ние напълно се абстрахираме от доказателствата за тази възможност, предоставяйки на читателя сам да си направи логическите изводи.

Няма никакво значение с какво име физиолозите ще нарекат универсалния оживотворяващ и енергетизиращ принцип в мате­рията - той ще си остане нещо фино, различно от материята, неподдаващ се на пряко наблюдение. Ако е признато, че законът на притеглянето управлява материята, защо да не бъде допус­нато влиянието му в противоположната сфера?

Предоставяйки думата на логиката, ние ще се обърнем към историческия опит на човечеството, който (ако съдим по анало­гия) ни предлага множество свидетелства, потвърждаващи без­смъртието на душата. Ние обаче разполагаме с нещо повече от това - ние имаме хиляди и хиляди безспорни свидетелства, че на нея й е отказано правото на място в редицата на официално признатите науки, отказано й е да бъде наука. Тази наука, проникваща в тайните на природата много по-дълбоко, откол­кото нашите философи биха могли да сънуват (толкова дълбоко, че съвременната философия смята това за невъзможно), ни учи как невидимото може да стане видимо и потвърждава с това съществуването на елементарните духове; обяснява природата и 'магичните свойства на астралната светлина и способността на живия човек да влиза в контакт с нея. Ако изследваме доказа­телствата за това по опитен път, тогава нито Академията на науките, нито Църквата, в полза на която отец Феликс говореше толкова убедително, ще могат да отрекат фактите.

Съвременната наука стои пред дилема: тя е длъжна или да признае правилността на нашата хипотеза, или да допусне възможността за чудо. Признанието за правилността на нашата хипотеза е равносилно на признание, че законът на природата не може да бъде нарушен. Ако той бъде нарушен в един случай, тогава къде са гаранциите, че тези нарушения няма да се повтарят безкрайно, което ще доведе до разрушаване твърдостта на закона и на абсолютното равновесие, което господства във вселената. Това е един много стар и неопровержим аргумент. Да се отрича появата между нас на свръхсетивни хора, когато в различни страни по различно време са срещани не хиляди, а милиони от тях, е непростима упоритост; да се каже обаче, по повод на който и да е от тези феномени, че някое от привиденията е било резултат на чудо, би било фатално за основния принцип на науката. Какво друго могат да направят представителите на науката, пробуждайки се от занемяването и вцепенението, предизвикани от собствената им гордост, освен да започнат да събират нови факти и да се постараят да разширят границите на изследванията си?

Съществуването на дух във всеобщия посредник - ефира, се отрича от материализма, докато богословието прави от него личен бог кабалистите от своя страна уточняват тези две гледни точки и посочват, че (в ефира) елементите представят само материята - слепите космически сили на природата, а духът е онзи разум, който ги направлява. Херметическите, орфическите и питагорейските космогонични доктрини, както и ученията на Бероз и Санхониатон, се основават върху една неоспорима формула - ефирът и хаосът, или според терминологията на платониците, умът (съзнанието) и материята са двата първични и вечни принципа на Вселената, абсолютно независими от каквото и да било друго. Първият (умът, съзнанието) е универ­сален оживотворяващ интелектуален принцип; вторият (хаосът, материята) е безформен течен принцип, без „форма или чувство" и в резултат на тяхното съединение получил съществуването си вселенският свят - първото андрогинно божество, като хаотич­ната материя станала негово тяло, а ефирът - негова душа. Ако изразим това с думите от „Фрагмента на Хермес": „От това съединение с духа хаосът придобил чувство и засиял от удовол­ствие; по такъв начин възникнал Протогонос (първородният свят)"²¹. Това е вселенската троица, основана върху метафизич­ните концепции на древните, които (разсъждавайки по аналогия) ; направили от човека, явяващ се съединение на разума с мате­рията, микрокосмос от макрокосмоса, или голямата вселена.

Ако сравним тази доктрина със спекулациите на сегашната наука, която се спира пред границата на непознаваемото и бидейки неспособна сама да разгадае тази тайна, не позволява и на никой друг да има мнение по този въпрос, или я сравним с богословския догмат, че светът бил създаден чрез някакъв трик на небесната „ловкост на ръцете", тогава ние, без да се колебаем дори минута, ще признаем (при отсъствието на други, по-убе­дителни доказателства), че херметическата доктрина е много по-разумна и значително по-метафизична, отколкото може пър­воначално да ни се стори. Вселената съществува и ние самите също сме убедени, че съществуваме, но откъде се е взела тази вселена и как ние сме се появили в нея? След като представи­телите на науката се отказаха да дадат отговор на тези въпроси, след като узурпаторите на духовната власт ни прогониха и ни анатемосаха заради нашата любознателност, какво друго можем да направим, освен да се обърнем за знание към мъдреците, които са изследвали тези загадки много векове преди нас?

Видимата вселена, казват тези мъдреци, е материално изоб­ражение на идеалната абстракция (отвлечеността); тя е постро­ена по модела на първичната божествена ИДЕЯ. На практика нашата вселена е съществувала вечно, но в латентно състояние. Душата, която е оживотворила тази чисто духовна (латентна) вселена, е централното слънце, най-висшето божество само по себе си. Самото централно слънце обаче не се е занимавало с построяването на конкретната форма на идеята си; това е извършено от неговия Първороден и тъй като вселената била построена по геометричния модел на додекаедъра, на Първо­родния „му се наложило да загуби дванадесет хиляди години за нейното сътворяване". Посочената времева граница е спомената в Тиренската космогония, в която се казва, че човекът бил създаден в шестото хилядолетие. Това се съгласува с египетската теория за 6000 „години" и с еврейските изчисления. Санхони­атон в своята „Космогония" разказва, че когато вятърът (духът) се влюбил в собствените си принципи (в хаоса), между тях се състояло съвкупление, наречено „потос", и в резултат възник­нало семето на всичко. Хаосът обаче не осъзнавал съществува­нето си, защото бил безчувствен и неразумен; впоследствие от връзката му с вятъра бил породен мот (калта). От него произлезли спорите (семената) за създаването и раждането на вселената.

Древните, освен четирите елемента (стихии), направили от ефира пети елемент, пета стихия. Неговата същност била прие­мана за божествена, а невидимото му присъствие давало основания да бъде разглеждан като посредник между нашия и отвъдния свят. Те вярвали, че когато господстващият разум се отдръпне от някоя част на ефира (в едно от четирите царства на природата, които е длъжен да управлява), тогава това простран­ство попада във властта на злото. Адептът, който се приготвял да беседва с „невидимите", е трябвало отлично да познава детайлите на съответния ритуал, както и да бъде добре осведомен за условията, необходими за пълното равновесие на четирите елемента в астралния свят. Преди всичко, той е длъжен да пречисти същността си и да умее да уравновесява елементите в кръга, в който иска да привлече чистите духове, за да не допусне нахлуването на елементарни в съответните сфери. Тежко на онзи неблагоразумен изследовател, който (без да има нужните зна­ния) самонадеяно навлезе в забранените владения. Опасностите го дебнат на всяка крачка. Той извиква сили, които не може да управлява. Той буди часовите, които позволяват само на стопа­нина да мине. Защото, както е казал безсмъртният Розенкройцер: „Щом си решил да станеш сътрудник на духа на живия Бог, бъди предпазлив, за да не пречиш на Него и Неговата работа тъй като ако твоят жар надмине естествените размери, с това ти ще предизвикаш гнева на важните натури и те ще се съпротивляват на централния огън и централният огън ще се съпротивлява на тях, и ще се случи ужасно разделение в хаоса. Духът на хармонията и единението ще си отиде от елементите, разтре­вожени от неразумната ръка; и токовете на слепите сили неза­бавно ще започнат да гъмжат от безбройни нахлуващи твари от материя, които притежават инстинкт, от злите демони на теурзите, които са всъщност дяволите на богословите. Джуджета, саламандри, силфи и ундини ще се стоварят върху непредпаз­ливия нарушител в многобройни и най-разнообразни въздушни форми. Бидейки неспособни да изобретят каквото и да било, те ще проникнат в най-дълбоките кътчета на паметта на наруши­теля; от това при някои чувствителни (сензитивни) лица, учас­тващи в спиритичните кръжоци, ще възникне нервно изтощение и ментална потиснатост. Тези елементи ще изявят (ще изнесат на бял свят) отдавна вече забравени скъпи спомени, изказвания, форми, лица, изображения, които са заличени от паметта, но се съхраняват в ярки, живи цветове в непроницаемите дълбини на нашето съзнание и върху астралните таблички — неподдаващите се на разрушение „книги на живота".

Всеки организъм в този свят, както видим, така и невидим, изисква съответните условия за съществуване. Така рибата живее и диша във водата; растението използва въглеродна киселина, която причинява смърт на животните и хората; някои същества са приспособени само към разредените слоеве, а други — към най-плътните. Животът на някои зависи от слънчевата светлина, а на други - от мрака и т.н.; мъдрата икономия на природата приспособява различни видове живи същества към всички налични условия на съществуване. Тези аналогии ни водят до заключението, че не съществуват необитаеми места или части в природата на вселената и че за всяко живо същество са предвидени и приготвени необходимите условия за развитие. По-нататък, допускайки, че съществува невидима за окото ни страна на вселената, ние по аналогия трябва да стигнем до извода, че и тази (невидима) половина е също така населена, както и нашата, и че всяка група от населението има там всички необходими за съществуването си условия. Нелогично е да се допусне, че на всички форми на живот се предоставят тъждествени условия, също както е нелогично да се защитава такава теория по отношение обитателите на видимия свят. Съществу­ването на духове предполага и разнообразие сред тези същности, тъй като хората се различават помежду си и човешките духове по същество са развъплътени духове на хора.

Да се твърди, че всички духове са еднакви или приспособени към една и съща атмосфера, или притежават еднакви сили, или са управлявани от едно и също притегляне - електрическо, магнитно, одично, астрално (без значение какво), е също така абсурдно, както и да се каже, че всички планети имат еднакви свойства; или че всички животни са амфибии; или че всички хора се хранят с еднаква храна. По-разумно е да се приеме, че грубите по природа духове се спускат по-ниско от останалите, в самите дълбини на духовната атмосфера, т. е. пребивават отно­сително най-близо до земята. И обратното - най-чистите духове обитават най-далечните сфери (от земята). В тематичната об­ласт, която бихме нарекли „психоматика" на окултизма (ако ни бъде позволено да създадем нова дума), е недопустимо да се твърди, че духовете на която и да е от съществуващите степени могат да заемат мястото и да се ползват от условията на духовете от друга степен; това би било също така нелепо, както (ако се занимаваме с хидравлика) да очакваме, че две течности с различна плътност могат да си разменят показателите по скалата на хидрометъра на Боум.

Жорес, описвайки една беседа с индусите от Малабарския бряг, разказва, че след като ги попитал дали при тях има духове или призраци, те отговорили: „Да, но ние знаем, че това са лоши духове... Добрите едва ли могат да се покажат. Тези, които могат да се покажат, са предимно духове на самоубийци и убийци, или на онези, които са умрели от насилствена смърт. Те постоянно летят наоколо и се показват във вид на призраци. Нощното време е благоприятно за тях и те досаждат на неустойчивите хора и съблазняват други по хиляди различни начини".

Порфирий ни съобщава няколко отвратителни факта, досто­верността на които се потвърждава от опита на всеки, който изучава магията. „Душата²² - казва той - след смъртта изпитва известна привързаност към оставеното от нея тяло. Тази при­вързаност е пропорционална на онова усилие, с което съюзът между тях е бил разрушен: ние сме виждали много духове, носещи се в отчаяние около земните си останки, ние сме наблюдавали колко упорито те търсят разложилите се останки от чужди тела, но най-силно ги привличат местата на току-що пролята кръв, която за известно време ги снабдява с известни жизнени способности."