Книга 2 Елена Блаватска глава IX цикличните феномени

„Какво тогава можем да кажем за храненето на утробния плод? Трудовете по физиология по този предмет съдържат само смът­ни догадки". На 502-а страница срещаме следното изказване: „Вследствие на някаква неизвестна причина различните части на утробния плод се развиват по противоестествен начин". В противоречие с предишните си признания за неосведомеността на науката по този въпрос, той добавя: „Няма основание да се мисли, че въображението на майката може да има някакво влияние върху формирането на тези чудовища; освен това, проявите от такъв род се наблюдават всекидневно в потомството на животните и даже на растенията". Каква чудесна илюстрация за методите на учените мъже се явява това изказване! От момента, в който те излязат извън рамките на установените факти, съжденията им очевидно стават напълно извратени.

I Изводите, които те правят от собствените си изследавния, много често са значително по-неточни от'изводите на други хора, получили тези факти от втора ръка. Научната литература постоянно ни предоставя примери за истинността на казаното. Това правило се проявява изключително ясно, когато анализи­раме разсъжденията на материалистичните изследователи на психологични феномени* Тези, които са слепи духом, не са в състояние да различат психологичните причини от материалните следствия, както страдащите от далтонизъм не могат да различат червеното от черното.

Елам, който е по-скоро враг, а не привърженик на спиритуализма, изразява мнението на честните учени със следните думи: „По какъв начин съзнанието и материята си взаимодействат остава необяснимо; тази тайна е призната за неразрешима и вероятно такава ще си остане завинаги".

Един от основните трудове в областта на уродствата е „Наука и практика на медицината" на английския професор по патология от Военномедицинското училище в Единбург У. М. Аткин.

Той пише следното: „Голяма тайна обкръжава произхода на уродствата. Може да се смята, че произходът им се свежда до два момента, а именно: 1) Уродството може да възникне в резултат на увреждане на самия зародиш; 2) То може да е следствие от деформация, предизвикана от външни причини в процеса на развитие на утробния плод. Що се отнася до първия фактор, смята се, че зародишът поначало може да бъде повреден, вследствие някакво влияние, изхождащо от мъжкия или женския пол, както това се случва при повторни раждания на едно и също уродство (от същите родители), където недостатъкът на едната от страните се предава на новороденото като наследство."

Като не разполагат със собствена теория, обясняваща раждането на изроди, патолозите, верни на професионалните си инстинкти, прибягват до отрицание. „Отсъстват безспорни доказателства, че такива дефор­мации могат да се получат като резултат от менталните впечатления на бременната жена - заявяват те. - Бенките и кожните петна се обясняват с болезненото състояние на тъканта, покриваща плода... Като общоприета причина за деформациите на утробния плод се сочи забавянето в развитието на плода; факторите, които водят до това, не винаги могат да бъдат открити и фактически най-често остават скрити... преходните форми на човешкия зародиш напомнят посто­янните форми на много нисши животни". Учените професори не можаха да обяснят - защо? „Затова уродствата, възникващи в резултат на забавяне в развитието, често добиват вид на животни".

Точно така: дали сега патолозите няма да ни съобщят защо това е така? Всеки анатом, който е направил от развитието на ембриона „предмет на особено изучаване", може без особено затруднение да разкаже какво е научил от ежедневния си опит и работа. Той може например да поясни, че до определен период човешкият ембрион представлява елементарно многоклетъчно, правещо първите си крачки от състоянието на хайвер към формата на поповата лъжичка. Изглежда обаче, че нито един физиолог или анатом не се е сетил да приложи към развитието на човешкото същество (от началото на неговото възникване като зародиш до окончателното формиране и раждане) питагорейската езотерична доктрина за метампсихозата, така непра­вилно разбрана от критиците. Значението на кабалистичната аксиома: „Камъкът става растение; растението - животно; жи­вотното - човек" и т.н., вече бе разяснено на друго място във връзка с духовната и физическата еволюция на човека. Тук ще прибавим още няколко думи за по-доброто разясняване на тази идея.

Какво представлява началната форма на бъдещия човек? Изначална корпускула - казват някои физиолози; молекула, яйце - уточняват други. Ако формата й би могла да бъде анализирана (със спектроскоп или по друг начин) какъв би се оказал нейният състав? Това безкрайно малко ядро на бъдещия човек е съставено от същите елементи, както и камъкът, от същите елементи, както и земята, върху която на човек му предстои да живее. Кабалистите сочат Мойсей като на автор на твърдението, че за създаването на живо същество са нужни земя и вода; затова може да се каже, че отначало човек се появява във вид на кал. След три или четири седмици зародишът заприличва на растение, тъй като единият му край става сфероидален, а другият се стеснява конусообразно, подобно на морков. При разрез се открива, че той, подобно на луковица, се състои от няколко слоя много нежна ципа, служеща като вместилище на вода. В долния край тези две ципи се сближават и ембрионът виси върху основанието на пъпа като плод от клонка. След това ембрионът започва да пуска израстъци на крайниците и да ги развива. Появяват се очи, подобно на две черни точки; уши, нос и уста, които преди да изпъкнат, образуват вдлъбнатини. Емб­рионът се развива постепенно в зародиш на животно - приема формата на попова лъжичка и подобно на амфибия живее във водата и се развива в нея. Монадата му още не е станала нито човешка, нито безсмъртна, тъй като кабалистите ни казват, че това ще настъпи едва „в четвъртия час". Постепенно зародишът приема характерните черти на човешко същество и първият трепет на диханието на безсмъртието го пронизва: той се движи, природата открива пред него път, въвежда го в света. И божес­твената същност се вселява в детския организъм, в който тя ще обитава до неговата физическа смърт, след което човекът става ДУХ.

Тайнственият процес на деветмесечното формиране на човека кабалистите наричат завършване на „индивидуалния цикъл на еволюцията". Както зародишът се развива от утробата, така и земята се заражда от вселенския ефир, или от астралния флуид в лоното на вселената. Тези космически деца, подобно на обитаващите ги живи организми, отначало са ядра, след това -яйца, после съзряват постепенно и на свой ред стават материя; едва тогава те развиват минерални, растителни, животински и човешки форми. Посоката на движение е от центъра към окръж­ността, от малкото мехурче до невъобразимите граници на Космоса. Мислителите-кабалисти проследяват как един цикъл на развитие се слива с друг цикъл, как един кръг съдържа в себе си друг от безкрайната еволюция. Ембрионът се развива във вътреутробната си сфера, индивидът в семейството си, семейст­вото в държавата, държавата в човечеството, Земята в Слънче­вата система, тя на свой ред в централната вселена, вселената в Космоса, Космосът в Първопричината на безкрайността, в безпределността. Философията им е следната:

„Всичко по същество е част от едно огромно цяло, чието тяло е природата, а Бог е неговата душа... Безбройни светове лежат в утробата му като деца".

Въпреки единодушното си съгласие, че физическите причини (например ударите, нещастните случаи, лошото хранене на майката) влияят върху зародиша и в известна степен заплашват живота му и че моралните фактори (например страхът, внезап­ният удар, съкрушаващата мъка или дори прекалено голямата радост) могат да задържат растежа на зародиша и дори да го убият, много физиолози се съгласяват с Маженди, твърдейки: „Няма причини да се вярва, че въображението на майката може да има каквото и да е влияние, предопределящо раждането на уроди". И това се твърди само защото „такива уродства ежед­невно се наблюдават при възпроизводството на животни и даже на растения".

Това мнение се поддържа от много водещи съвременни тератолози. Макар че Сент-Илер е дал наименованието на тази нова наука, тя се основава върху задълбочените и многобройни експерименти на Бичет, който още през 1802 г. е бил признат за създател и основоположник на аналитичната и философската анатомия. Един от най-ценните приноси в тератологичната литература е монографията на Дж. Дж. Фишер, доктор по медицина от Ню Йорк.

Този автор класифицира раждащите се уроди в различни групи, съпровождайки отделните случаи с разсъждения, произтичащи от тяхното своеобразие. Следвайки примера на Сент-Илер, той дели историята на този клон на знанието на. три периода - интуитивен, позитивен и научен.

За нашата цел е достатъчно да се каже, че при сегашното състояние на научната мисъл две положения се смятат за установени: 1) менталното състояние на майката не оказва влияние върху формирането на вътреутробните уродства; 2) множеството от различните уродливости могат да бъдат обяснени с теорията за спирането или задържането развитието на плода. Фишер казва: „Внимателното изучаване законите на развитието и на реда, в който различните органи и ембриони се развиват, е довело до наблюденията, че уродите, появили се в резултат на спряно или забавено развитие, са надминали, до известна степен, техните перманентни ембриони. Ненормалността на органите е просто резултат от началните условия на формиране, тъй като тя е протичала в ранните стадии на вътреутробния живот"³⁰.

При сегашното (признато за хаотично) състояние на физиологията, на нас ни изглежда малко рисковано от страна на някакъв тератолог, колкото и велик да е неговият авторитет в анатомията, хистологията или ембриологията, да заема такава опасна позиция, твърдейки, че майката няма влияние върху своето дете. От времето, когато микроскопът на Галер, Пролик, Дересте и Ларабулие ни разкриха много интересни факти за живота на зародиша, още повече факти в областта на ембрио­логията остават неизвестни за съвременната наука. Ако се съгласим, че уродствата са резултат от забавяне в развитието и дори ако отидем още по-далече и се съгласим, че бъдещето на зародиша може да бъде предсказано, тогава накъде ще ни поведе тератологьт, за да можем да разберем предшестващата психоло­гична природа на едното или другото? Доктор Фишер, след като внимателно е изучил няколко стотици случая на уродство, може да се чувства в правото си да построи новата им класификация по родове и видове; но фактите си остават факти и извън полето на неговите наблюдения съществуват многобройни доказателст­ва, че силните преживявания на майката често се отразяват върху детето в осезателни, видими и постоянни отклонения от нормалния облик. Тези случаи се намират в явно противоречие с твърденията на доктор Фишер, че причините за раждането на уроди могат да бъдат проследени „в ранните стадии на развити­ето на зародиша". Ето ви един от тези случаи, В Саратовския окръжен съд (в Русия) имаше съдия, който винаги носеше превръзка върху лявата си буза. Знакът много точно изобразя­ваше мишка, тялото на която изпъкваше върху бузата с високия си релеф, а опашката се издигаше към слепоочието и се губеше в косите му. Тялото на мишката изглеждаше мазно, сиво и напълно естествено. Според собственото му обяснение, майка му изпитвала непреодолимо отвращение към мишките и преждев­ременното й раждане било предизвикано от страх, когато тя видяла, че от работната й кутия изскача мишка.

В друг случай, свидетел на който е пишещата тези редове, бременна дама, на която й оставаха две-три седмици до ражда­нето, видя чаша с малини, която й се искаше много да изяде, но това й беше отказано. Тя възбудено и до известна степен театрално се удари с дясната ръка по врата, възкликвайки, че трябва да получи малина. Детето, родило се в наше присъствие след три седмици, имаше ясно очертан знак на малина върху дясната страна на шията. По време на съзряване на плодовете, родилният му знак ставаше тъмномалинов, докато през зимата той беше съвсем блед.

Случаи като горепосочения са известни на много майки или от собствен опит, или от опита на приятели и познати, и те са по-убедителни от уверенията на всички тератолози на Европа и Америка взети заедно. Сред животните и растенията също се наблюдават .случаи на уродливост - оттук Маженди и неговите последователи правят извода, че човешките уродства могат да се сравнят с тях и изобщо не са резултат от майчиното въобра­жение, защото първите (т.е. уродливостите на животните и растенията) не се явяват такива. Ние обаче мислим, че ако физическите причини предизвикват физически следствия в нисшите царства на природата, тогава същото правило трябва да е в сила и при човешката психика»

Оригинална теория била издигната напоследък от професор Армър от медицинския колеж в Лонг Айлънд в хода на обсъж­данията, състояли се в Детройтската медицинска академия. Противоположно на ортодоксалните възгледи, представени от доктор Фишер, професор Армър твърди, че уродствата могат да бъдат резултат от две причини: 1) органична недостатъчност или ненормална функционалност на тъканта, от която се развива зародишът; 2) вредни влияния, действащи върху зародиша в утробата. Той твърди, че произвеждащата (генеративната) материя съдържа модела на всяка тъкан, строеж и форма (на бъдещия човек) и че може да съществува такова предаване на придобитите особености на строежа, при което произвеждаща­та материя се оказва неспособна за възпроизводство на здраво и нормално развито поколение. От друга страна, новосъздаваната материя сама по себе си може да бъде съвършена, но бидейки подложена на неблагоприятни влияния по време на бременност­та, тя по необходимост може да създаде урод.

За да бъде състоятелна, тази теория трябва да бъде в състоя­ние да обясни диалотератологичните случаи (на двуглави уроди и такива с двойни крайници), което изглежда е трудна задача за нея. Ние бихме могли да се съгласим, че в дефектната възпроизвеждаща материя главата на ембриона може да отсъс­тва, както и някаква друга част от тялото; но едва ли може да се допусне, че в нея може да има два или три представите та на един-единствен член. И пак, ако възпроизвеждащата материя има наследствен порок, тогава цялото изхождащо от нея потом­ство трябва да бъде в еднаква степен уродливо; факт е обаче, че в много случаи майката ражда здрави деца преди появата на урода, като при това всички те са потомство на един и същи баща. Самият доктор Фишер привежда редица подобни примери; между впрочем, той описва случая на Катерина Коркоран³¹, „много здрава жена на тридесет години, която преди раждането на урода е дала живот на пет деца с добра физика, две от които, били близнаци..." При урода, който тя родила по-късно, е имало по една глава в двата края на тялото, два гръдни коша с ръце, две стомашни и две тазови области, съединени в краищата си, и четири крака, почифтно разположени от едната и другата стра­на, където е станало съединението между двете части. Някои органи от тялото обаче не са били двойни и затова даденият случай не може да се разглежда като срастване на двама близнаци.

Друг пример ни дава Мария Тереза Пароди. Това е случаят, при който жена, дала преди това живот на осем добре оформени деца, родила накрая дете от женски пол, чиято горна част била двойна. Има много такива случаи, при които преди и след раждането на уроди майките са раждали напълно здрави и нормални деца; а от друга страна, ако фактът, че уродствата се срещат при животните също както и при хората (станал общоп­риет аргумент против теорията, че тези уродства се явяват резултат от въображението на майката) и твърдението, че няма разлика между яйцеклетката на бозайника и човека, бъдат приети - тогава какво ще стане с теорията на професор Армър? В такъв случай, примерът с животинското царство ще бъде също така убедителен, както примерът на човешката уродливост. И ето какво четем в статията на доктор Самюъл Л. Митчел „За двуглавата змия": „Беше убита женска змия, заедно с потомст­вото й, наброяващо 120 екземпляра, три от които бяха уроди. Едно от тези змийчета имаше две добре различаващи се глави; другото беше с двойна глава, но само с три очи; а третото имаше двоен череп, снабден с три очи и една-единствена челюст (последното имаше две туловища)". Несъмнено възпроизвеж­дащата материя, която е породила на бял свят тези уродчета, е била същата, която е оформила и останалите 117. По такъв начин теорията на Армър се оказва също така несъстоятелна, както и другите.

Този неуспех при решаването на въпроса произтича от неп­равилния метод на разсъждение, който учените използват най-често, а именно индуктивния метод. Този метод предполага събиране по опитен път и наблюдение на всички факти, свързани по някакъв начин с изследваната тематична област и следователно е по-правилно да бъде наричан метод на събира­нето и наблюдаването по експериментален път и извеждането на логичните заключения. По думите на автора на „Философски изследвания", „доколкото тези заключения (изводи) не могат да се разпространяват извън това, което се потвърждава от опита, индуктивният метод се явява инструмент на доказателствата и ограниченията". Въпреки тези ограничения, той се прилага във всички научни изследвания; това рядко се признава, но според нас хипотезите изглеждат така, сякаш експериментаторите са ги намерили с вече математически доказани теореми, докато всъщ­ност това са само приблизителни данни.

За изучаващия окултната философия, която от своя страна отхвърля метода на индукцията поради неговата ограниченост, и напълно приема делението, предложено от Платон, на причи­ните на Действителни, Формални, Материални и Заключителни (като Елеатичен метод за изследване на всеки проблем) - при такова изучаване ще бъде напълно естествено да се разсъждава от гледната точка на представителите на неоплатоническата школа - спорният предмет или съществува във вида, в който го описват, или не съществува. Затова ние ще зададем въпроса: .съдържа ли универсалният ефир, известен на кабалистите под названието „астрална светлина", електричество и магнетизъм, или не съдържа? Отговорът трябва да бъде положителен, защото „точната наука" сама ни учи, че тези две обратими енергии, насищащи въздуха и земята, се намират в постоянна взаимов­ръзка. След като по този въпрос няма спор, ние ще трябва да продължим по-нататък: а) какво става със самия него; б) какво става с него, но по отношение на всичко друго; в) какво става с всичко друго, но относно него; г) какво става с всичко друго само по себе си? Отговорите могат да бъдат следните:

а) Относно самия него. Присъщите на електричеството свойс­тва, съдържащи се в него в латентно състояние, стават активни при благоприятни условия и при определени условия фината и всепроникваща сила приема формата на магнетична сила; при други условия обаче тя се проявява като електрическа енергия;

б) Спрямо всички други. Това, с което то има родство, го притегля - всичко друго го отблъсква;

в) Всичко друго, но по отношение на него. Всичко друго, което влиза в съприкосновение с електричеството, получава от него въздействие в степен, съответстваща на неговата проводимост;

г) Всичко друго само по себе си. Под въздействието на получения импулс от електрическа енергия, в съответствие с неговата интензивност, техните частици променят отношенията помежду си; те или се разкъсват на части и по такъв начин предметът (органичен или неорганичен), който те са съставяли, се разрушава; или, ако този предмет преди това вече е бил разрушен, той се привежда в състояние на равновесие (както е при случаите на заболяване); или, ако разрушението е било само повърхностно, върху предмета може да бъде запечатано изобра­жението на някакъв друг предмет.

Нека сега се опитаме да приложим тези основни положения към въпроса, за който ставаше дума. Науката е установила няколко принципни положения по този въпрос, като например, че бременната жена се намира в състояние на голяма впечатлителност и възприемчивост, както физически, така и ментално. Физиолозите твърдят, че в този период умствените й способнос­ти са отслабени и че тя е необичайно чувствителна дори към най-малките дреболии. Порите й са отворени и тя отделя особена кожна пот; тя изглежда отворена за всички влияния на приро­дата. Последователите на Райхенбах твърдят, че ОДИЧНОТО й състояние е много интензивно. Дьо Поте предпазва такава жена от месмеризация, за да се избегне външно въздействие върху нейния плод. Болестите на майката се предават на плода и често той изцяло ги абсорбира; страданията и радостите й действат върху неговия темперамент така, както върху здравето му. Според една древна мъдрост великите хора имат велики майки, и обратното. „Истина е, че нейното въображение оказва влияние върху плода" - признава Маженди и (противоречейки на самия себе си) добавя: - „Внезапен ужас може- да причини смъртта на утробния плод или да задържи неговия растеж."

В един случай, за който неотдавна съобщи американски вестник, при събличането на момче, убито от мълния, върху гърдите му било открито точно изображение на дървото, което растяло наблизо до прозорец?., срещу който момчето седяло по време на нещастието (дървото също било повалено от мълнията). Тази електрическа фотография, направена от слепите сили на природата, ни дава аналогия, чрез която можем да разберем механизма за предаване на менталните картини от майката върху още нероденото дете. Когато порите на жената са отворе­ни, тя излъчва ОДИЧНИ еманации, които не са нищо друго, освен друга форма на АКАША, електричество или жизнен принцип; това (според откритието на Райхенбах) предизвиква месмеричен сън и следователно е МАГНЕТИЗЪМ. Магнетичните токове, след тяхното излизане от тялото, се превръщат в елект­ричество. Когато някакъв предмет направи силно впечатление на майката, неговото изображение моментално се запечатва (проектира се) върху астралната светлина или вселенския ефир, явяващ се (според думите на Джевонс и Бабедж, а също на авторите на „Невидимата Вселена") хранилище на ДУХОВНИ­ТЕ изображения на всички форми и дори на човешките мисли. Нейните (на майката) магнетични еманации се привличат и съединяват с низходящите токове, които вече носят съответното изображение в себе си. Те повече или по-малко се отпечатват върху утробния плод по същата формула на физиологията, която показва, че всяко преживяване на майката се отразява върху нейното потомство.

Елифас Леви, който несъмнено е един от най-авторитетните кабалисти, казва: „Бременните жени повече от другите са под­ложени на влиянието на астралната светлина, която способства за формирането на тяхното дете и постоянно им носи спомените и формите (лицата), с които е изпълнена. По тази причина много добродетелни жени нерядко въвеждат в заблуда хората и пре­дизвикват съмненията на роднините си, раждайки деца със съмнителни сходства. Те често запечатват върху плода си изоб­ражение, което се е врязало в паметта им по време на сън".

„Кабалистичното използване на пентаграмата може да пре­допредели външността на бъдещите деца и посветената жена би могла да придаде на бъдещия си син сходство с Нереус или Ахил така, както и с Людовик XIV или Наполен".

Ако някоя друга теория, а не теорията на доктор Фишер, получи в крайна сметка потвърждение, тогава последният не трябва да се оплаква, тъй като самият той е направил следното признание: „Едно от най-големите препятствия по пътя на развитието на науката винаги е било сляпото подчинение на авторитета... Да се освободи ума от влиянието на авторитета, за да има той свободно пространство за изследване на фактите и законите, съществуващи и установени в природата, би озна­чавало да се създадат необходимите условия за научни открития и за прогреса на науката."

Ако е признато, че майчиното въображение може да спре ръста или да разруши живота на утробния плод, защо тогава то да не може да повлияе върху физическата му външност? Съществуват няколко хирурзи, които са посветили цялата си изследователска дейност на разкриването причините за тези вътрешни уродства, които в крайна сметка са достигнали единствено до убеждението, че това са обикновени „съвпадения". Не би било философски да се твърди, че животните не са надарени с въображение; действително има хора, които смятат за връх на метафизичните спекулации твърденията, че някои видове от растителния свят (например мимозата и група насекомоядни растения) притежават инстинкт и елементарно въображение, но все пак като цяло тази идея не остана без привърженици. Ако такъв велик физик като Тиндал е принуден да признае, че дори имайки работа с разумния и говорещ човек, учените не са в състояние да построят мост над бездната между ума и материята и да определят силата и властта на въображението, тогава колко по-неразбираемо изглежда това, което става в мозъка на нямото животно.

Какво е въображението? Психолозите ни казват, че това е ваещата и творяща мощ на душата, а материалистите погреш­но го смесват с фантазията. Съществената разлика между тях беше така добре разяснена от Уърдсворт в предговора към неговите „Лирични балади", че сега смесването на тези две понятия е вече непростимо. Питагор е твърдял, че въображението е памет за предшестващи духовни, ментални и физически състояния, докато фантазията е безредна продукция на матери­алния мозък.

От каквато и гледна точка да подходим към въпроса, старата като света идея за това, че материята е била оживотворена и оплодена от вечната идея (въображението), остава неизбежна. Ако отхвърлим тази доктрина, тогава теорията за космоса, развиващ се постепенно от хаотичното безредие, става нелепост, защото в най-висока степен нефилософски е да се мисли, че инертната материя, движена от слепи сили и без ръководен разум, спонтанно ще се формира във вселена с такава възхити­телна хармония. Ако човешката душа действително е резултат, частица, произлязла от същността на вселенската душа, безк­райно малко парченце от този първи творящ принцип (начало), тогава тя неизбежно споделя (притежава) проявленията на всички атрибути на демиургичните сили. Както творецът от мъртвата бездейна материя е създал формите, така и човекът, ако е осъзнал своите сили, може до известна степен да прояви аналогични способности. Както Фидий, моделирайки глината, е могъл да придаде пластична форма на възвишената идея, така и майката, която осъзнава своите сили, може да даде каквато поиска форма на бъдещото си дете. Без да знае силата си, скулпторът създава само неодушевена, макар и възхитителна фигура от инертната материя, докато душата на майката, зад­вижена от собственото си въображение, сляпо, несъзнателно изхвърля (проектира) поразилото я изображение в астралната светлина и по пътя на реперкусията (последващата обратна проекция) го запечатва върху утробния си плод. Според науката законът на притеглянето ни убеждава в това, че всяко измест­ване, дори ако то стане в самото сърце на Земята, ще бъде почувствано в цялата вселена и „ние дори можем да допуснем, че същото се отнася за молекулярните движения, които съпро­вождат мисълта".

Говорейки за предаването на енергията из целия вселенски ефир (астралната светлина), същият авторитет пояснява: „Ця­лостното заснемане на всичко извършващо се и съхраняването на тези своеобразни снимки е непрекъснат процес. Значителна част от вселенската енергия се влага в такива картини".

Доктор Фурние от Националния институт на глухонемите във Франция (в глава втора на своя труд), разсъждавайки по въпроса за утробния зародиш, казва, че дори най-мощният микроскоп не е в състояние да открие каквато и да било разлика между яйцеклетката на бозайника и човека. Във връзка с движението на яйцеклетката той задава въпроса: „Каква е причината? Притежава ли тя някакви особе­ности, по които да се отличава от другите яйцеклетки?" На това той чистосърдечно признава: „Досега науката не е отговорила на тези въпроси и бидейки песимист, аз не мисля, че тя ще отговори някога; от деня, в който нейните методи на изследване й позволят да опознае скрития механизъм на взаимодействие на жизнения принцип с мате­рията, тя ще разбере самия живот и ще бъде в състояние да го възпроизвежда". Ако цитираният от нас автор бе слушал проповедта на отец Феликс, колко уместно той би могъл да произнесе своето „Амин" след възклицанието на този свещеник - „ТАЙНА! ТАЙНА!"

Нека сега разгледаме твърденията на Маженди в светлината на регистрираните от науката примери за властта на въображе­нието в случаите на образуване на уродливи деформации при жени, които не са бременни. Маженди признава, че такива случаи са ежедневно явление при потомствата на нисшите животни. Как иначе ще обясни той излюпването на пиленца с ястребови глави, ако не с помощта на теорията, че появата на вековния враг - ястреба, е повлияла върху въображението на кокошката, която на свой ред е предала тази мисъл на материята, влизаща в зародиша, където въпросният фактор е получил развитие и е предопределил появата на уродливи пилета? Ние лично познаваме аналогичен случай, при който домашният гълъб на една позната дама често се плашеше от папагала и в следващото поколение на този гълъб две гълъбчета бяха с папагалски глави; сходството дори се разпростираше върху цвета на перата. Ние бихме могли да цитираме Колумел, Хат и други авторитети, заедно с примери от опита на скотовъди, за да покажем как чрез привеждане въображението на майката във възбудено състояние може да се въздейства в значителна степен върху формирането външността на потомството. Тези примери въобще не засягат въпроса за наследствеността, защото те просто са изкуствено предизвикани изменения.

Катерина Кроу детайлно разглежда въпроса за властта на съзнанието над материята и в качеството на илюстрации при­вежда много факти, потвърждаващи тази теза.

Освен това, един много любопитен феномен, наричан стигмати, има отношение към това. Тези знаци се появяват по телата на лица от всички възрасти и винаги са резултат на екзалтирани състояния. В случая с Катерина Емерих (тиролска жена, изпадаща в екстаз), а също и в много други случаи, раните от разпятието върху кръста са били аналогични на известните от преданието. Някоя си мадам Б. фон Н. видяла насън, че някакъв човек й предлага рози - червена и бяла, и че тя избрала последната. Събуждайки се, тя усетила пареща рана в ръката си и постепенно върху нея се появило изображението на роза, съвършено по форма и цвят, която дори като че се извисявала релефно над кожата. Този знак нараствал по интензивност до осмия ден, след което започнал да избледнява и към четирина­десетия ден вече не се забелязвал. При друг случай две млади полякини стояли близо до отворен прозорец по време на гръмо-тевична буря. Близо до тях светнала мълния и златната огърлица върху шията на едната от тях силно се нагряла. Точното изображение на случилото се се запечатило върху кожата й за цял живот. Другото момиче, шокирано от случилото се, останало неподвижно в продължение на няколко минути и след това припаднало. Постепенно същите знаци на огърлицата, които за един миг били отпечатани върху шията на приятелката й, започнали да се появяват върху собствената й шия и останали там в продължение на няколко години, след което постепенно изчезнали.

Известният германски изследовател доктор Джъстин Кърнър разказва за още по-удивителен случай. „По време на френското нахлуване в Русия, един казак преследвал французин и го притиснал в една задънена улица (алея, която нямала друг изход) и там между тях започнало драматично сражение, по време на което французинът бил тежко ранен. Някакъв човек, който се укривал наблизо и станал свидетел на страшната битка, бил така ужасно изплашен, че когато стигнал до дома си, върху тялото му били открити същите рани, каквито казакът нанесъл на врага си."

В дадения случай (както в случаите с органични разстройства и дори на физическа смърт, причинена от силна внезапна възбуда) Маженди би се затруднил да припише тези следствия на други причини, освен на въображението; ако той беше окултист, подобно на Парацелз и Ван Хелмонт, този проблем би загубил за него своята тайна. Тогава Маженди би осъзнал властта на човешката воля и въображение (първата - съзнател­на, второто - непроизволно) над космическата енергия, чрез които могат да бъдат причинени физически и ментални увреж­дания не само на набелязаната от човека жертва, но чрез обратното въздействие на енергията тя може да порази (несъз­нателно) и този, който я е излъчил. Един от основните принципи на магията е, че ако токът на този невидим флуид не е насочен с достатъчна сила, за да достигне целта, той ще нанесе обратен удар. По същия нячин гумена топка отскача от стената в ръката на хвърлилия я, тъй като не е била в състояние да пробие стената. Има много случаи, когато хора, пожелали да станат магьосни­ци, са ставали жертва на задействаните от тях самите магични сили. Ван Хелмонт пише: „Силата на въображението на бремен­ната жена (при много възбудено състояние) създава конкретна идея, която става свързващо звено между тялото и духа. Така тя се предава на съществото, с което жената в това време е най-тясно свързана, и отпечатва върху него образа, който я вълнува най-много".

Делюз е събрал в своята „Библиотека по животински магне­тизъм" редица забележителни факти, заимствани от Ван Хел­монт. Ние ще се ограничим с привеждането на няколко от тях, описани от Жак Пелисие. Той казва, че „хората, гледайки втренчено животни в продължение на четвърт час, могат да им причинят смърт; това потвърждава и Русо въз основа на личния си опит в Египет и на Изток, където той по този начин умъртвил няколко жаби. Когато той обаче се опитал да направи това в Лион, жабата, след като открила, че не може да избяга от погледа му, се обърнала, надула се и го гледала с такъв яростен неподвижен поглед, че скоро го обхванала слабост, преминаваща в загуба на съзнание; тогава за известно време дори го смятали за мъртъв".

Нека сега се върнем към въпроса за тератологията. Виерус разказва в своята книга за дете, родено от жена, която непос­редствено преди раждането била заплашвана от мъжа си, че в нея се намира дяволът и че той ще я убие. Уплахата на майката била толкова голяма, че роденото от нея дете се оказало добре оформено от средата надолу, но горната му половина била покрита с тъмночервени петна; очите му били върху челото, устата била като на сатир и върху главата имало извити рога като на козел". В един от трудовете по демонология, написани от Пераматус, намираме разказ за урод, роден в Сент-Лоуренс (Западноиндийски острови) през 1573 г. Истинността на този случай е засвидетелствана от херцог Медина-Сидония. Това дете, „освен ужасяващата деформация на устата, ушите и носа, имало върху главата си два рога, подобно на младо козле, дълги косми по цялото тяло, месеста препаска по средата, от която висяло приличащо на портмоне парче плът, а на лявата си ръка имало камбана от плът, подобно на онези, които използват по време на танците си индианците; а върху краката си - високи ботуши от плът, със закривени надолу кончове. Казано накратко, видът му бил ужасен и дяволски; всички местни хора обаче били убедени, че това е резултат от уплахата на майката, която се изплашила от древен индиански танц.

Доктор Фишер отрича всички подобни случаи като недейст­вителни и невъзможни.

Ние обаче няма да уморяваме повече читателя с допълнителни извадки от множеството тератологични случаи, срещани в тру­довете на общопризнати автори. Посочените по-горе примери са напълно достатъчни, за да илюстрираме взаимодействието, което съществува между тези физиологични отклонения на майчиното съзнание и вселенския ефир. Ако някой постави под съмнение авторитета на Ван Хелмонт като учен, ние ще го насочим към труда на известния физиолог Фурние, където на страница 717 намираме следната оценка: „Ван Хелмонт беше забележителен химик, с особен интерес той изучаваше въздухоподобните флу­иди и им даде названието газ. В същото време той доведе благочестието си до мистицизъм, отдавайки се на размисли за божественото... Ван Хелмонт се различаваше от предшествени­ците си по това, че той съедини ПРИНЦИПА НА ЖИВОТА непосредствено и дори по опитен път (както казва самият той) с най-слабите движения на тялото. Именно непрекъснатото действие на тази същност (която той по никакъв начин не свръзва с материалните елементи, макар че тя формира отдел­ната индивидуалност) е онова, което ние не можем да разберем. Въпреки това, именно тази същност е фундаментът, върху който се основава знаменитата школа".

Принципът на живота на Ван Хелмонт, или АРХЕУСЪТ, е просто друго наименование на астралната светлина на всички кабалисти и на вселенския ефир на съвременната наука. Ако някои от по-незначителните утробни знаци не дължат произхода си на въображението на майката, то тогава на каква друга причина Маженди иска да припише образуването на кози рога и космена покривка върху кожата на утробния плод, с които било белязано уродливото потомство в горепосочените случаи? Със сигурност там не е имало латентни зародиши на тези отличи­телни черти на животинското царство, способни да се развиват от внезапния импулс на майчиния каприз. Накратко казано, единственото възможно обяснение на тези факти е това, което се предлага от адептите на окултните науки.

Преди да оставим настрана тази тема, бихме искали да кажем още няколко думи за онези случаи, когато главата, ръката или китката на утробния плод мигновено са изчезнали, макар да е било очевидно, че преди този момент цялото тяло на детето е било нормално формирано.

От какво се състой тялото на детето преди раждането? Химиците обясняват, че то съдържа дузина фунта уплътнен газ, киселини, карбонати, магнезий, фосфор и други минерали; това е всичко! Откъде са се взели те? По какъв начин те са били събрани заедно? По какъв начин тези частици, които, по думите на мистър Проктър, „са извлечени от дълбините на пространството, обграждащо ни от всички страни", са били формирани и как на тях им е била придадена човешка форма. Ние видяхме, че е безполезно да се задава този въпрос на онази доминираща в науката школа, блестящ представител на която е Маженди, защото той си признава, че не знае нищо за храненето, хранос­милането и кръвообращението на утробния плод, а физиологията ни учи, че докато яйцеклетката е заобиколена от Граафовия мехур, тя е съставна част от организма на майката. След разкъсването на този мехур обаче тя става почти толкова независима от майчиното тяло (по отношение използването на материали за изграждането на тялото на бъдещото същество), както и при зародиша в птичето яйце след неговото снасяне от кокошката. Сред документално доказаните научни факти ще се намерят много малко данни, които биха противоречали на идеята, че утробният плод на майката значително се различава от квартирант на дом, в който той е намерил приют, топлина и удобства.

Според Демокрит душата се образува от натрупване на атоми, а Плутарх излага неговата философия по следния начин: „Съществуват безбройни субстанции, неделими, без разлика, без свойства; те се движат в пространството, в което са разсеяни, и когато се доближават една до друга, се съединяват и сливат и чрез агрегациите си образуват водата, огъня, растението или човека. Всички тези субстанции, които той нарича атоми, поради тяхната твърдост, не могат да се подлагат нито на деформации, нито на изменения". Но, добавя Плутарх, „ние не можем да направим боя от това, което е безцветно, нито субстанция или душа от това, което няма душа и не може да има свойства". Професор Валфур Стюърт казва, че тази доктрина в интерпретацията на Джон Далтон „даде възможност на човеш­кия ум да овладее законите, които управляват химическите изменения, както и да получи образна представа за това, което става там". Бейкън казва: „Действително, ние трябва да бъдем много предпазливи, преди да решим да отхвърлим някакъв клон на познанието или начин на мислене като непригодни."³²

Това са смели думи. Колко представители на науката обаче ще се намерят, които да ги приложат на практика?

Демокрит от Абдер ни показва пространство, изпълнено с атоми, и нашите съвременни астрономи ни позволяват да видим как тези атоми образуват светове, а също така и раси, които ги населяват (включително и нашата човешка раса). След като илюстрирахме властта на човешката воля, която (чрез съсредо­точаване на поток от тези атоми върху обективна точка) може да създава дете, съответстващо по външност на образа на майчиното въображение, защо тогава да е толкова невероятно тази същата власт (или сила), бидейки приложена от майката, да може по пътя на интензивно (макар и неосъзнато) обратно превключване да разсее, дезинтегрира някоя част от тялото или дори цялото тяло на още нероденото дете? И именно тук е мястото да се спомене лъжливата бременност, която така често предизвиква недоумението и на лекаря, й на пациентката. Ако главата, ръката и китката на трите деца, споменати от Ван Хелмонт, са могли да изчезнат в резултат на чувството на ужас, изпитан от майката, защо тогава същото да не може да произведе пълно разтваряне на утробния плод по време на т. нар. „лъжлива бременност"? Такива случаи са редки, но се срещат и поставят науката в състояние на неспособност да даде задоволително обяснение. Повече от ясно е, че в кръвообращението на майката не може да присъства химически разтворител, достатъчно мощен да разтвори детето й, без при това да разруши самата нея. Ние прехвърляме тази тема на медиците с надеждата, че, те като специалисти няма да се съгласят със заключението на Фурние, който казва: „В случая с тези феномени ние трябва да се ограничим в ролята на историци, тъй като ние дори не се опитахме да обясним всичките „защо" и „откъде", възникващи при тяхното изследване и скриващи тайните на живота; в процеса на нашето придвижване напред в нашите изследвания ни се налага да признаем, че това е забранена зона за нас".

Вярвайки в човешките интелектуални способности, истинс­кият философ не може да признае никаква забранена зона и не смята която и да е тайна на природата за непроницаема или неприкосновена.

Никой от последователите на херметическата философия и нито един спиритуалист няма да възрази срещу абстрактния принцип, изложен от Юм - ЧУДОТО е невъзможно, защото да се предполага съществуването на такава възможност би означа­вало, че вселената вместо от общи закони, се управлява от индивидуални. В това се съдържа едно от основните противоречия между богословието и науката. Науката, основавайки се върху всеобщия опит, твърди, че в естествения ход на нещата в природата навсякъде господстват общи закони и единообразие, докато богословите предполагат, че Управляващият Разум може да бъде подбуден да спре течението на общия закон за особени случаи. Джон Стюърт Мил казва: „Ако не вярваме в свръхестес­твените сили, никакво чудо няма да ни докаже, че те съществу­ват. Само по себе си чудото, разглеждано просто като необичаен факт, може да бъде удовлетворително засвидетелствано както от нашите собствени чувства, така и от свидетелските показания на други лица. Нищо обаче не може да докаже, че то наистина е чудо, защото съществува и друга възможна хипотеза, а именно: фактът, разглеждан като чудо, е логичен резултат от някакъв неизвестен природен закон; тази възможност по никакъв начин не може да бъде отстранена дотолкова, че да не остава друга алтернатива, освен вмешателството на същество, стоящо по-ви­соко от природата."

Това е именно положението, което се надяваме да бъде усвоено от съвременните логици и физици. По-нататък мистър Мил казва: „Ние не можем да признаем една теорема за закон на природата и в същото време да вярваме във факт, намиращ се в явно противоречие с нея; в такъв случай ние или не трябва да вярваме във факта, или трябва да допуснем, че сме допуснали грешка, като сме приели този предполагаем закон". Мистър Юм се позовава на „здравия и неизменен опит" на човечеството, който е установил система от закони, действията на които прави чудесата невъзможни. Трудността се съдържа в използването на прилагателното „неизменен" (което е отделено е курсив), защо­то е въпрос на предположение, че нашият опит никога няма да се измени и следователно ние винаги ще си останем със стария опит и обем от наблюдения, които ще служат като основа на нашите съждения. Това твърдение предполага също така, че всички философски школи ще работят с еднакви факти, на които ще дават аналогично тълкуване и обяснение. С това абсолютно се игнорира фактът, че в определена епоха човечеството може да се окаже временно лишено от информацията за предварително натрупаните знания в областта на философските постижения и научните открития. Така например, след изгарянето на Алексан­дрийската библиотека и разрушаването на Ниневия, светът за много векове беше лишен от необходимите данни, по които той би могъл да даде оценка за действителните езотерични и екзотерични познания на древните. През последните няколко години обаче откриването на Розетския камък, папирусите на Еберс; д'Обини, Анастасий и други, както и откриването на древни глинени плочки, отвориха ново поле за археологични изследвания, които са на път да доведат до радикални промени в „здравия и неизменен опит на човечеството". Авторът на „Свръхестест­вената религия" справедливо отбелязва: „Човекът, който вярва на нещо, противоречащо на индуктивния извод, единствено по силата на предположение, непотвърдено от доказателства, е проста лековерен; такова предположение не може да промени това, което е реално очевидно".

В лекция, прочетена от Хирам Кърсьн (професор по англосаксонска литература в Корнелския университет) пред бившите питомци на колеж Сент-Джонс през кзли 1875 г., лекторът заслужено упреква науката: „Съществуват неща - казва той, - които науката не е в състояние да: извърши и опитите да бъдат извършени биха били единствено високо­мерие от нейна страна. Имало е време, когато религията и църквата са престъпвали законните си граници и са нахлували в областта на науката, пречели са й и са я облагали с тежки данъци, но изглежда, че техните сегашни взаимоотношения са подложени на големи промени и науката, прекрачила своите граници, вече нахлува във "владенията на религията и църквата. Сега, вместо религиозно царство, ни заплашва научно царство - в действителност ние вече се подчиняваме на такова царство и както през XVI век в интересите на свободата на мисълта беше издигнат протест срещу религиозния и църковния деспотизъм, точно така в нашия XIX век духовните и вечни интереси на човека изискват протест срещу бързо развиващия се деспотизъм на науката., Трябва да се настоява науката да се простира единствено в нейните законни предели на феноменалното и обусловеното, както и да преразгледа натрупания си научен багаж, за да можем да се убедим дали, слитъците злато в нейното мазе действително съответстват на чистото злато на Истината.

Ако науката не постъпи така, тогава (подобно на много случаи от деловия свят) учените могат да допуснат грешка, като оценят твърде високо своя капитал и в съответствие с това продължат опасното по мащабите си предприемателство. Съдейки по многобройните отзвуци, предизвикани от речта на професор Тиндал в Белфаст, капиталът на еволюционната школа на философията, към която той принадлежи, съвсем не е толкова голям, колкото си представяха в интелигентните (но не научни) обществени среди. Когато човекът, непринадлежащ към научните кръгове, узнае за онази огромна област от догадки и предположения в науката, която притиска отвсякъде областта на научно установеното (и вече се смята за нещо естествено от страна на учените), той просто остава поразен.

Това наистина е така; но същевременно учените отказват тази привилегия на своите опоненти. Те протестират срещу „чудеса­та" на църквата и отхвърлят по логически път съвременните феномени. Като се имат предвид признанията на такива научни авторитети, като доктор Юманс и други, че съвременната наука сега преживява преходен период, би.могло да се смята, че е дошло времето, когато хората трябва да престанат да смятат някои неща за невероятни само защото те са необикновени и изглеждат противоречащи на онова, което е издигнато от нас като всеобщ закон. Не са малко добронамерените хора в сегаш­ното столетие, които, въпреки че желаят да реабилитират име­ната на такива мъченици на науката, като Агрипа, Палиси и Кардап, все пак не са в състояние да разберат техните идеи правилно. Те много се заблуждават, ако мислят, че неоплатони-ците са отделяли повече време на трансценденталната филосо­фия, отколкото на точните науки.

„Несъстоятелността, която самият Аристотел проявява тол­кова често - казва професор Дрейпър, - не е доказателство за ненадеждността на неговия метод, а по-скоро за неговата пер­сонална недостоверност. Тази несъстоятелност възниква от не­достига на достоверни факти."

Какви факти? - иска ни се да попитаме. Не може да се очаква от човека на науката да признае факти, предоставяни от окул­тната наука, тъй като той не вярва в нея. Въпреки това, бъдещето може да докаже нейната истинност. Аристотел е предоставил своя индуктивен метод като наследство за учените. Докато обаче не го допълнят с „универсалностите" на Платон, те ще имат повече „несъстоятелности", отколкото великия наставник от Александрия. Тези универсалности ще бъдат въпрос на вяра само дотогава, докато техният смисъл не бъде демонстриран и обос­нован чрез повтарящи се опити. Кой от нашите днешни фило­софи може да докаже чрез същия този индуктивен метод, че древните не са притежавали умението да предизвикват такива явления, използвайки опита от своите езотерични изследвания? Отрицанията на днешните философи, които не са подкрепени от доказателства, свидетелстват в достатъчна степен, че те невинаги се придържат към индуктивния метод, с който толкова много се хвалят. Принудени да изграждат своите теории върху основи, заложени от философите на древността, те правят открития, които са просто кълнове на семената, засадени от древните. И дори техните открития остават непълноценни, ако не и въобще мъртвородени. Причините в тях са обвити от мрак, а крайните последствия остават забулени в тайна. „Ние не трябва — казва професор Юманс - да разглеждаме теориите на миналото като опровергани заблуждения, нито сегашните теории като оконча­телни. Живото и растящо тяло на Истината просто е привело в хода на еволюцията своите форми в по-висше и адекватно състояние." Това изказване, отнесено към съвременната химия от един толкова изтъкнат философ, химик и вдъхновен научен деятел на нашето време, показва преходното състояние, в което се намира съвременната наука; но това, което е справедливо по отношение на химията, е справедливо и по отношение на всичките й науки-посестрими.

Откакто се появи спиритизмът, лекарите и патолозите (пове­че от когато и да било) проявяват склонност да се отнасят към великите философи, такива като Парацелз и Ван Хелмонт,като към суеверни знахари и шарлатани, да иронизират тяхното понятие за АРХЕУС или АНИМА-МУНДИ и да се подиграват на значението, приписвано от тях на движението на звездите. И все пак, какъв голям напредък отбеляза медицината от времето, когато лорд Бейкън я причисли към науките, основани предимно върху предположения.

Философи като Демокрит, Аристотел, Еврипид, Епикур ( и по-скоро неговият биограф Лукреций), Есхил и други древни автори, които материалистите с такова желание цитират в качеството на авторитетни опоненти на мечтателните платоници, са били само теоретици, а не адепти. Последните по принцип излагали разбиранията си във форма, разбираема единствено за посветените, и а техните трудове нерядко били унищожавани от разярените християнски тълпи. Кой от съвременните клеветници може да заяви, че може да посочи точно докъде са се простирали знанията на древните? Император Диоклетиан например е изго­рил немалко библиотеки, със съчинения по „тайните науки". Нито един ръкопис, посветен на изготвянето на злато и сребро, не е избегнал гнева на този ограничен тиранин. През онези векове, които сега наричаме архаични, изкуствата и цивилиза­циите са били достигнали такова развитие, че (по думите на Шамполион) Атоти, вторият крал от първата династия на фараоните, е. написал труд по анатомия, а крал Нечо - по астрология и астрономия. Блантасус и Синхрус са били знаме­нити географи на онези далечни домойсееви времена. Елиан разказва за египтянина Ячас, паметта на който се пази през вековете заради удивителните му постижения в медицината -той спрял разпространението на няколко епидемии просто чрез някакви опушвания. В труда на Аполонидес (по прозвище Орапис), споменат от Антиохийския патриарх Теофилос под заглавието „Божествена книга", били дадени съкровени жизнеописания и произхода на всички богове на Египет. Амианус Марселинус говори за таен ръкопис, в който е дадена точната възраст на бика Апис - ключ към много тайни в изчисленията на световните цикли. Знае ли някой какво е станало с всички тези книги и какви съкровищници от знания те са съдържали? На нас обаче ни е добре известно, че езическите и християнските вандали са унищожавали такива литературни съкровища, където и да са ги срещали, и че император Александър Север е минал през целия Египет, унищожавайки по пътя си свещените книги по мистицизъм и митология и разграбвайки всички посетени храмове. Ние знаем също така, че Платон е узнал в Египет повече съкровени тайни, отколкото му е било позволено да разкрие. Всичко това, което действително е ценно и научно в трудовете на Аристотел (толкова изтъквано сега от привърже­ниците на индуктивния метод), той дължи на божествения си Учител. Дълбоките тайни, които Платон е научил от египетските свещенослужители, той устно съобщавал на своите посветени ученици, които, на свой ред, ги предавали по-нататък от едно поколение адепти на друго; затова древните са знаели повече за окултните тайни на природата, отколкото нашите сегашни фи­лософи.

Тук трябва да бъдат споменати и трудовете на Хермес Трисмегист. Какво са съдържали те и колко са били онези, които са имали възможност да ги прочетат във вида, в който те са били съхранявани в египетските светилища? В своите „Египетски мистерии" Ямблих приписва на Хермес 1100 книги, а Селевкус изброява не по-малко от 2000 негови научни съчинения до периода на Менес. Евсевий „в своето време" е виждал само шест от тях и казва, че в тях медицинските знания са били представени както в най-древните векове а Диодор твърди за него, че е бил старши измежду законодателите и трети потомък на Менес, който от своя страна получил тези трактати от Хермес.

Точно така! Те обаче се намират извън пределите на досегаемостта само на материалистичните учени. И когато те казват, че „енергията е неразрушима и може да бъде унищожена само от силата, която я е създала", с това те мълчаливо признават съществуването на такава сила и следователно нямат право да поставят прътове в колелата на онези, които (бидейки по-смели от тях) се опитват да проникнат зад тези предели и откриват, че това може да се осъществи единствено чрез повдигане БУЛО­ТО НА ИЗИДА.

Между тези прохождащи научни дисциплини би трябвало да има поне една завършена! Стори ни се, че чухме гръм от аплодисменти, подобен на „гласа на много води", когато бе открита протоплазмата. Но, уви! Когато се обърнахме към изтъкнатия учен мистър Хъксли, чухме следното: „Строго каза­но, истината е, че химическото изследване не може да ни каже почти нищо за състава на материята и, което също е вярно, ние НИЩО НЕ ЗНАЕМ за състава на което и да е тяло"!

Това е наистина голямо признание. Тогава излиза, че индуктивният метод на Аристотел в някои случаи все пак води до неуспех. Това изглежда обяснява защо този образцов философ, въпреки че подробно е изучавал частното, преди да се издигне към общото, е учел, че Земята е център на Вселената, докато оплелият се в питагорейските „странности" Платон, който вър­вял от всеобщите принципи към частните, е бил прекрасно осведомен за хелиоцентричната система. Ние лесно можем да докажем този факт, като използваме споменатия индуктивен метод, но този път в полза на Платон. Известно е, че содалианската клетва на посветения в мистериите не му е позволявала ясно и недвусмислено да споделя .своите знания със света. „Мечтата на неговия живот беше - казва Шамполион - да напише труд, в който да може открито да изложи своите разбирания, но беше длъжен винаги да се въздържа от това, вследствие „тържествената си клетва".

Затова, съдейки за нашите съвременни философи по проти­воположния метод (т. е. разсъждавайки от общото към част­ното и оставяйки настрана учените като индивиди, за да изкажем мнението си за тях като цяло), ние сме принудени да заподозрем тази твърде почтена асоциация в наличието на дребнави чувства по отношение на нейните по-древни събратя по занаят. На практика тази учена общност изглежда никога не е забравяла пословицата: „Изгаси слънцето и тогава ще засияят звездите".

Веднъж ние чухме един френски академик (човек с дълбок ум) да казва, че с радост би пожертвал собствената си репутация, ако можеше да заличи от хорската памет многочислените и смешни грешки и провали на своите колеги. Напомнянето за тези грешки все пак не може да бъде много често, предвид нашите цели и предмета, който защитаваме. Ще дойде време, когато децата на днешните учени, ако не унаследят духовната слепота на скептичните си предци, ще се срамуват от техния унизителен материализъм и стесненото мислене на своите осно­воположници. Ако използваме езика на достопочтения Уилям Ховит, „те се страхуват от новите истини, както совата и крадецът се страхуват от слънцето... Само просвещението на разсъдъка не е в състояние да ни издигне до духовното. Както слънцето отнема светлината на огъня, така и духът лишава от зрение голия разсъдък".

Това е една много, много стара история. От времето, когато пропо­ведникът е написал „очите вече се задоволяват с видяното, а ушите -с чутото", учените започнали да се държат така, като че това е било написано, за да опише умственото им състояние. Колко вярно Лики, бидейки рационалист, несъзнателно е обрисувал склонността на учени­те да осмиват всичко ново. Той дава описание на мисловния шаблон, с който образованите хора посрещат всяко съобщение за осъществило се чудо. „Те го приемат с абсолютно и дори иронично недоверие, изключ­ващо необходимостта от проверка на фактите и от свидетелства!" Те стигат дори дотам, че бидейки пропити с модерен скептицизъм, след като са си пробили път в академията, те, на свой ред, се превръщат в преследвачи. „Наистина е любопитно явление в науката - казва Ховит,

- че Бенджамин Франклин, който е изпитал подигравките на своите съграждани за опита да отъждестви мълнията с електричество, беше един от членовете на комитета на учените в Париж през 1778 година

- комитет, който се занимаваше с изследване на месмеризма и го осъди като абсолютно знахарство и шарлатанство."

Ако учените се ограничаваха само с дискредитиране на новите открития, това до известна степен можеше да им се прости предвид тяхната склонност към консерватизъм, породен от дългогодишния навик за внимателно изучаване на проблемите; те обаче не само претендират за оригиналност, непотвърдена от фактите, но и отхвърлят презрително всички твърдения за това, че древните хора са знаели не по-малко, а може би и повече от тях. Жалко, че в нито една от техните лаборатории не е окачен текстът от Еклезиаста: „Нима има нещо, за което може да се каже: „Гледай, това е ново". Всичко това, което сега е пред нас, вече е било в древността". В следващия стих мъдрецът казва: „Но не са се запазили спомени от миналото"; това е едно напомняне, приложимо към всяко ново отрицание. Можем да похвалим мистър Мелдръм за неговите метеорологични наблюдения на циклоните в Мавритания и за описанието на конвенционалните токове на земята; доктор Карпентьр и капитан Мури - за създаването на картата на екваториалните течения; и професор Хенри, който ни показа как пълните с влага въздушни маси се освобождават от своя товар, за да създадат ручеи и реки, които се устремяват към океаните и така отново влизат в постоянния воден кръговрат на планетата.

До съвсем неотдавна учените (особено академиците) се надсмиваха над простодушните описания на някои чудеса, за които древните автори твърдят, че са били осъществени в тяхно присъствие. Какви нещастни глупаци, а може би и лъжци, са изглеждали те в очите на учените представители на века на просвещението! Нима те (древните) дейст­вително не са описвали коне и други животни, краката на които имали известно сходство с ръцете и краката на човека? Да, но през 1876 година ние чуваме мистър Хъксли да чете лекции, в които многократно се споменава т. нар. „фотохипус", притежаващ предраменна кост почти като при човека; „орохипус", притежаващ четири пръста, с еоценски произход; както и „хипотетичен педастул", далечен чичо по майчина линия на сегашния кон. Така чудото бе потвърдено. Пиронистите (скептиците) на XIX век получиха заслуженото за твърдението на суеверните платоници - тези допотопни простаци. Жофър Сент-Илер привежда пример за порода коне, които имали пръсти, разделени от еластична ципа . Когато древните говорели за пигмейски раси, живе­ещи в Африка, те били обвинени в лъжа. Неотдавна обаче пигмеи, точно отговаращи на древните описания, бяха открити и изучени от френския учен по време на неговото пътешествие в Тенда Майя по бреговете на Рио Гранде през 1840 г. Това откритие било потвърдено от Байърд Тейлър от Кайро и М. Бонд от Топографското управление на Индия, който открил дива раса с много нисък ръст в хълмистите джунгли на Западен Галиц, на югозапад от хълмовете Пали; това била раса на хора, за която отдавна се носели слухове, но чиито следи дотогава не били открити от етнографите.

Херодот бил смятан за луд, тъй като твърдял, че има хора, които спят в продължение на нощ, дълга 6 месеца. Ако обясним думата „спят" като някакво недоразумение, тогава е повече от лесно да се приеме останалото като намек за дългата нощ в полярните области . Трудовете на Плиний изобилстват с факти, които до неотдавна бяха отхвърляни като невероятни. Между другото, той споменава за вид малки животни, при които самците кърмят с мляко своите малки.

Това описание достави много веселие на нашите учени. В своя доклад „Геоложки обзор на териториите" за 1872 г. мистър К. Х. Мериъм обаче разказва за рядка и удивителна порода зайци, обитаващи боровите гори по горното течение на река Йелоустоун във Вайсминг. Мистър Мериъм се сдобил с пет екземпляра от тази порода, „които се появяват за първи път пред учените изследователи. Любопитен е фактът, че всички самци от тази порода имат. гръдни зърна и вземат участие в кърменето на малките... Възрастните самци имат гръдни зърна, пълни с мляко, и косъмчетата около зърната са били мокри и слепнати, което свидетелства, че в момента на залавянето им те са били заети с кърмене". В Картагенския отчет за ранните пътешествия на Хано било намерено дълго описание на „диви хора", телата на които . са покрити с гъсти косми и които преводачите наричали горили; смятало се е, че тези диви хора са маймуни. До началото на XIX век тези твърдения били смятани за измислица и Додвил напълно отхвърлял истинността както на самия ръкопис, така и на неговото съдържание.

Късните преводачи и тълкуватели на трудовете на Платон разглеждали сведенията за Атлантида просто като една от неговите „възвишени измислици". Дори откровеното признание на великия философ в „Тимей" - „казват, че на времето... обитателите на острова (Посейдонис) вярвали в предание, наследено от техните предци, за съществува­нето на огромния остров Атлантида..." и т.н. - не спасило великия учител от обвинението в лъжа „от страна на непогрешимата съвременна наука".

Сред огромното мнозинство от хора, дълбоко затънали в суеверното невежество на средните векове, е имало и отделни ; светли умове, отдали се на изучаването на древната херметичес­ка философия. Творчески използвайки придобитите по този начин знания, те били в състояние да предскажат много от откритията, с които се гордее нашият XIX век, издигайки се до тези прозрения в една епоха, когато предразсъдъците на тога­вашните жреци на храма на Светата Молекула все още са откривали следи от копитата на Сатаната дори и в най-обикно­вените природни явления. Професор А. Уайлдър казва: „Роджър Бейкън (XVI в.) в своя трактат „За забележителните сили на изкуството и природата" посвещава първата част от своя труд на естествените факти. Той намеква за откриването на барута и предсказва използването на парата в качеството на движеща сила. Хидравличната преса, водолазната камбана и калейдоско­път - всички те са описани (повече или по-малко ясно) в неговите трудове".

Древните говорят за води, превърнати в кръв, за кървав дъжд, както и за снежни бури, след които земята на площ от много мили била покрита с кървав сняг. Това падане на тъмночервени частици се оказа, както и всичко останало, естествено явление. То е ставало през различни епохи, но неговият произход засега остава загадка.

Ла Кандол, един от най-изтъкнатите съвременни ботаници, се опитал да докаже през 1825 г., когато езерото Морат изглеж­дало че се превръща в гъста кръв, че този феномен може да бъде лесно обяснен. Той приписвал това явление на развитието във водата на мириади от онези полурастителни, полуинфузорни организми, които той нарича „Осцелате рубещенс", свързващо звено между растителните и животинските форми на живот.

На друго място ние ще дадем обяснение на феномена на червения сняг, който капитан Рос наблюдавал в Арктика. Много мемоари са написани по този въпрос от най-изтъкнати естество­изпитатели, но няма дори две хипотези, които да дават сходно обяснение на това- явление. Някои го наричат „прашец от определен вид ела", други - малки насекоми, а професор Агард откровено си признава, че не е в състояние да обясни причините за това явление и да разбере природата на червеното вещество.

Като вземем предвид всичко това, ние не разбираме защо учените алхимици и физиците - именно физиците, от времето на Мойсей, да не са могли да знаят тази тайна на природата и да създават подходящите условия за размножаване (в рамките на няколко часа) на милиарди инфузории, чиито спори откри­ваме във въздуха, във водата и в тъканите на животните. При Мойсей жезълът е играл също толкова важна роля, както и в така наречените „магични представления" на маговете кабалисти през средните векове - в „представленията", които сега са смятани за сеуверни глупости и шарлатанство. Жезълът на Парацелз (кабалистичният му тризъбец), знаменитите жезли на Алберт Магнус, Роджър Бейкън и Хенри Кунрат заслужават не повече подигравки, отколкото измерителният електромагнитен прибор на сегашните лекари. Онова, което е изглеждало абсурдно и невъзможно за невежите шарлатани и дори за учените през миналото столетие, сега започва да приема облика на вероятното и възможното и много неща вече стават реален факт. Нещо повече, някои учени-знахари и невежи изследователи започват да признават тези истини.

Порфирий в своето „Писмо до Анебо" (част от което било съхранявано от Евсевий), моли „йерограматика" Шермон да докаже, че учението за магията, чиито адепти „можели да приведат в ужас боговете", всъщност е било одобрено от египет­ските мъдреци. Така, придържайки се към правилата за свиде­телството на историята, предложени от мистър Хъксли в неговото изказване, ние категорично стигаме до две заключения: първо, че Порфирий, притежаващ безупречна репутация на високонравствен и уважаван човек, неспособен да преувеличава в своето изложение, не е могъл да лъже и не е излъгал конкретно по този въпрос; второ, че бидейки толкова ерудиран във всички сфери на човешките знания, за които говори, той не е могъл да стане жертва на заблуда по отношение на магията и в конкретния случай не е бил излъган. Учението за вероятностите подкрепя издигнатата от Хъксли теория за историческото свидетелство и затова всичко посочено дотук (взето заедно) ни принуждава да повторим, че: 1) действително е съществувало такова магично „изкуство"; 2) това изкуство е било овладяно от египетските магове и свещенослужители, които го прилагали на практика (и които дори сър Дейвид Брустър смята за хора с дълбоки научни • постижения).