Книга бе замислена като продължение на „Транзакционният анализ в психотерапията

Игрите, които упорито се играят в ситуация на терапия, имат най-голямо значение за професионалния анализатор на игрите. Най-лесно и най-пряко те могат да се изследват в лекарския кабинет. В зависимост От ролята на деятеля има три вида игри:

1. Игри, играни от терапевти и социални работници: само се опитвам да ти помогна и психиатрия.

2. Игри, играни от квалифицирани професионалисти, които са пациенти в групи за терапия като оранжерия.

3. Игри, играни от пациенти и клиенти неспециалисти: бедност, селянка, глупчо и дървен крак.

1. Оранжерия

Теза. Това е вариант на психиатрия, който се играе в по-твърда форма от млади специалисти по социални науки, напр. клинични психолози. В присъствието на колегите си тези млади хора обичат на шега да играят на психоанализа и да използват изрази като „Вашата враждебност се проявява" или „До каква степен защитният механизъм може да стане механичен?". Това обикновено е безвредно и приятно развлечение, нормален етап от тяхното натрупване на познания и ако в групата има няколко оригинала, забавлението е голямо. (Авторът има предпочитания към израза „Пак провеждаме Национална седмица по парапраксия".) Като пациенти в групи за психотерапия някои от тези хора могат да вземат по-сериозно участие в тази взаимна критика. Тъй като в тази ситуация тя не е твърде резултатна, терапевтът може би трябва да й попречи. Тогава процедурата може да премине в игра на оранжерия.

Хората, наскоро завършили университета, са склонни да изпитват прекалено голямо уважение към това, което наричат „искрени чувства". Проявата на такова чувство може да се предшества от съобщение, че то е на път да се прояви. След съобщението чувството се описва или, поточно, се представя пред групата, сякаш е рядко цвете, към което човек би трябвало да изпитва страхопочитание.

Реакциите на другите участници в групата се приемат много тържествено и те възприемат израза на познавачи в ботаническа градина. На жаргона на анализа на игрите проблемът изглежда, че е следният: достатъчно добро ли е това чувство, за да бъде показано на Националното изложение на чувствата. Намесата на терапевта с някакъв въпрос може да раздразни участниците - сякаш е някакъв дръвник, който с непохватните си пръсти разкъсва нежните листчета на екзотично вековно растение. Терапевтът естествено чувства, че за да се разберат анатомията и физиологията на едно цвете, може би трябва да му се направи дисекция. Антитеза. Антитезата, която е решаваща за напредъка на лечението, е ироничният подход към горното описание. Ако се остави без контрол, тази игра може да продължи непроменена с години. След това пациентът може да смята, че е имал „терапевтично преживяване", през което е „проявявал враждебност" и се е научил да „приема чувства" по начин, който му дава предимство пред по-нещастните му колеги. Междувременно може да се е случило твърде малко, което да има динамична значимост, а влогът от време без съмнение не е бил използван максимално за целта на терапията.

Иронията в първоначалното описание е насочена не толкова към пациентите, колкото към преподавателите им и към културната среда, която насърчава подобна супер-претенциозност. Направена в подходящ момент, скептичната забележка може успешно да ги отдели от превзетите Родителски влияния и да внесе по-голяма естественост и пълнокръвност във взаимните им транзакции. Вместо да отглеждат чувствата в нещо като оранжерийна атмосфера, те могат просто да ги оставят да се развиват и когато узреят, да бъдат откъснати.

Най-очевидната печалба в тази игра е външната психологична печалба. Избягва се интимността, като се установяват специални условия, в които чувства могат да се проявяват, и специални ограничения за реакциите на присъстващите.

2. Само се опитвам да ти помогна

Теза. Тази игра може да се играе във всяка професионална ситуация, а не само сред психотерапевтите и социалните работници. Най-често и в най-колоритната си форма обаче тя се среща сред социални работници с определен вид квалификация. За автора на книгата анализът на тази игра се изясни при доста любопитни обстоятелства. В игра на покер всички бяха пас освен двама играчи - един психолог и един бизнесмен. Бизнесменът, който имаше добри карти, заложи. Психологът, който имаше най-силни карти, вдигна мизата. Бизнесменът погледна объркано, при което психологът шеговито каза: „Не се разстройвай, само се опитвам да ти помогна!" Бизнесменът се поколеба и даде чиповете си. Психологът показа печелившите карти, а другият играч хвърли своите с отвращение. Присъстващите вече бяха свободни да се засмеят на шегата на психолога, а изгубилият на карти унило каза: „Наистина, страшно ми помогна!" Психологът хвърлил многозначителен поглед към автора, сякаш казваше, че шегата наистина е била направена за сметка на психиатричната професия. В този момент структурата на играта стана ясна.

Социалният работник, или терапевтът, независимо каква е професията му, дава някакъв съвет на пациент или клиент. Пациентът се връща и съобщава, че съветът не е дал желания резултат. Социалният работник отхвърля този неуспех с чувство на примирение и прави нов опит. Ако е по-наблюдателен, в този момент той може да долови пристъп на фрустрация, но все пак ще направи повторен опит. Обикновено не му е нужно да поставя под въпрос собствените си мотиви, тъй като знае, че мнозина от колегите му със същата квалификация правят същото и че ще получи пълната подкрепа от ръководителите си, защото следва „правилната" процедура.

Ако попадне на твърд играч - например враждебен маниак, ще му става все по-трудно да не се чувства неадекватен. Тогава той изпада в беда и положението ще започне бавно да се влошава. В най-лошия случай може да попадне на разгневен параноидален тип, който някой ден ще се втурне, крещейки: „Виж какво направих заради теб!" Тогава фрустрацията на работника ще избликне в изказаната или неизказаната мисъл: „Но аз само се опитвах да ти помогна!" Объркването му пред проявената неблагодарност може да му причини силна болка, разкривайки сложните мотиви, които движат собствено!о му поведение. Объркването е печалбата.

Помощниците, чиято работа е да помагат, не би трябвало да се смесват с хората, които играят и само се опитвам да ти помогна (ССОДТП). Мисля, че можем нещо да направим, знам какво да правя, беше ми възложено да ти помогна или възнаграждението ми за това, че ти помагам, ще е ... са различни от само се опитвам да ти помогна. Първите четири фрази несъмнено са предложения на Възрастен да постави професионалните си умения на разположение на разстроения пациент или клиент. ССОДП има скрит мотив, който при определяне на резултата е по-важен от професионалното умение. Този мотив се основава върху схващането, че хората са неблагодарни и разочароващи. Изгледът за успех тревожи Родителя в професионалиста и го изкушава да извърши саботаж, защото успехът би опровергал горното схващане. Играчът на ССОДТП има нужда да се увери, че помощта му няма да бъде приета, колкото и настоятелно да я предлага. Клиентът реагира със знаеш ли колко се старая или с нищо не можеш да ми помогнеш. По-гъвкавите играчи могат да направят компромис: хората спокойно приемат помощ, при условие че това им отнема продължително време. Затова терапевтите се опасяват да постигнат бързи резултати, знаейки, че на общите събрания колегите им ще ги критикуват. На единия полюс са твърдите играчи на ССОДП, каквито се срещат сред социалните работници. На противоположния полюс са добрите адвокати, които помагат на клиентите си, без да проявяват лична ангажираност или сантименталност. В този случай майсторството заменя прикритата упоритост.

Някои школи за социални работи изглежда, че са преди всичко университети за обучение на професионални играчи на ССОДП, така че завършилите трудно се въздържат да не я играят. Пример, който илюстрира някои от горните твърдения, се открива в описанието на комплементарната игра бедност.

ССОДП и вариантите й се забелязват лесно във всекидневието. Играта се играе от семейни приятели, от роднини (напр. мога да ти го намеря по цени на едро) и от възрастни, които на обществени начала работят с деца. Родителите обичат да играят, а комплементарната игра, която децата играят, обикновено е виж: какво направих заради теб. От социална гледна точка това може да е вариант на нескопосник, в който човек прави беля, докато се опитва да помогне, а не по вътрешен импулс. Тук клиентът е представен от жертва, която може да разиграва защо все на мен се случва това? или някой от вариантите на тази игра.

1. Класическата психоаналитична антитеза е най-безкомпромисната и най-трудно поносимата за пациента. Поканата изцяло се пренебрегва. Пациентът започва да прави все по-големи усилия. Накрая изпада в отчаяние, проявявано чрез гняв или потиснатост, а това е характерен знак, че една игра е осуетена. Тази ситуация може да доведе до полезен сблъсък.

2. По-слаб (но не превзет) сблъсък може да се получи при първата покана. Терапевтът обявява, че е терапевт, а не мениджър на пациента.

3. Още по-деликатно е пациентът да се въведе в групата за терапия и да се оставят другите пациенти да се занимаят с процедурата.

4. Когато пациентът е силно разстроен, може да се наложи да се играе с него през първата фаза. Такива пациенти трябва да се лекуват от психиатър. Като медицинско лице той може да предпише и лекарства, и някои от мерките за здравословен живот, които дори във века на транквилантите продължават да са полезни при лечението на тези хора. Ако лекарят препоръча хигиеничен режим, който може да включва бани, физически упражнения, периоди на почивка и редовно хранене заедно с лекарства, пациентът (1) спазва режима и получава подобрение; (2) строго спазва режима и се оплаква, че не му помага; (3) небрежно споменава, че е забравил да изпълнява указанията или че е изоставил режима, защото не му е помагал. Следователно във втория и третия случай психиатърът трябва да реши дали пациентът в този момент се поддава на неговия анализ, или някоя друга форма на лечение е подходяща, за да го подготви за по-късна психотерапия. Преди да реши каква ще бъде следващата му стъпка, психиатърът трябва внимателно да прецени зависимостта между уместността на режима и склонността на пациента да разиграва игри с режима.

От друга страна, антитезата на пациента е: „Не ти ще ми кажеш какво да направя, за да си помогна, аз ще ти кажа как да ми помогнеш." Ако е известно, че терапевтът е нескопосник, правилната антитеза, която пациентът може да използва, е: „Не помагай на мен, помагай на него." Сериозните играчи на само се опитвам да ти помогна обикновено нямат чувство за хумор. Типичните за антитезата ходове на пациента обикновено се приемат неблагосклонно и могат да породят вражда за цял живот. Такива ходове не бива да се предприемат във всекидневието, освен ако човек е готов да ги изпълни безмилостно и да поеме последствията. Например пренебрежителното отношение към роднина, който може да ти го намери по цени на едро, може да причини сериозни домашни усложнения.

АНАЛИЗ

Теза: Никой никога не прави това, което му кажа. Цел: Облекчаване на вина. Роли: Помощник, Клиент. Динамика: Мазохизъм.

Примери: (1) Децата учат, родителят се намесва. (2) Социален работник и клиент.

Социална парадигма: Родител-Дете. Дете: Сега какво да правя? Родител: Ето какво ще правиш. Психологична парадигма: Родител-Дете. Родител: Виж колко добре се справям. Дете: Ще те накарам да почувстваш, че не се справяш добре.

Ходове: (1) Указания се искат - Указания се дават. (2) Процедурата се обърква - Порицание. (3) Демонстрация, че процедурите са погрешни - Мълчаливо извинение. Печалби: (1) Вътрешна психологична - мъченичество.

(2) Външна психологична - избягва се сблъсъкът с неадекватни ситуации.

(3) Вътрешна социална - РУА, проективен тип; неблагодарност. (4) Външна социална -психиатрия, проективен тип. (5) Биологична - шамар от клиента, погалване от шефовете. (6) Екзистенциална - Всички са неблагодарници.

3. Бедност

Теза. Тезата на тази игра е най-подходящо изразена от Хенри Милър в „Колосът от Маруси": „Събитието сигурно е станало през годината, когато търсех работа, без да имам и най-малкото намерение да приема някое предложение. Спомних си, че колкото и отчаян да мислех, че съм, изобщо не си бях направил труда да прегледам обявите във вестниците."

Тази игра е едно от допълненията на само се опитвам да ти помогна (ССОДТП), тъй като се играе от социални работници, които с това изкарват прехраната си. Бедност се разиграва професионално и от клиента, който си изкарва прехраната по този начин. Опитът на автора в играта бедност е ограничен, но следният разказ на един от най-талантливите му студенти илюстрира същността на тази игра и мястото й в обществото.

Г-ца Блак била социален работник в служба за социално подпомагане, чиято заявена цел била - за което агенцията получила субсидия от правителството - икономическото подпомагане на бедните. В действителност това означавало да им се помага да намират и да запазват доходни работни места. Клиентите на тази служба непрекъснато „бележели успехи" според официалните отчети, но малцина от тях били истински подпомогнати. Твърдяло се, че това е разбираемо, тъй като повечето от тях били клиенти на служби за социално подпомагане в продължение на няколко години. Понякога фигурирали з пет или шест такива служби и затова без съмнение били „трудни случаи".

Въз основа на опита си в анализа на игрите г-ца Блак скоро усетила, че персоналът на нейната агенция разиграва играта ССОДТП, и се запитала как реагират на това клиентите. За да провери подозренията си, всяка седмица питала клиентите си на колко обяви за работа отговаряли. С изненада установила, че макар на теория да трябвало всеки ден да търсят работа, на практика те полагали твърде малки усилия, а понякога символичните им усилия били комични. Един мъж например казал, че на ден отговарял поне на едно обявление за работа. „Какъв вид. работа?", попитала го тя. Той заявил, че иска да бъде продавач. „Само на такива обявления ли отговаряте?", запитала тя. Той отвърнал, че отговаря само на такива, но че за съжаление заеква и това му пречи да следва избрания път. По същото време шефовете на г-ца Блак разбрали, че тя задава тези въпроси, и я смъмрили, че упражнява „морална принуда" върху клиентите.

Г-ца Блак решила да упорства и да подпомогне някои от тях. Подбрала онези, които били здрави физически и като че ли нямали основателна причина да получават помощи за безработни. С членовете на тази група тя разяснявала игрите ССОДТП и бедност. Когато клиентите били склонни да признаят, че тя има право, казвала им, че ако не си намерят работа, ще спре помощите им за безработни и ще ги препрати към друг вид агенция. Неколцина от клиентите веднага си намерили работа, някои за пръв път от години. Били обаче възмутени от отношението й и някои се оплакали на инспектора на г-ца Блак. Шефът я повикал и я смъмрил още по-сурово. Казал й, че макар да работели, предишните й клиенти не били „истински подпомогнати". Инспекторът дал да се разбере, че оставането на г-ца Блак в агенцията е под въпрос. Доколкото се осмелила да му противоречи, без да утежнява положението си, тя се опитала тактично да изясни какво означава „истински подпомогнати" според ръководителите на агенцията. Въпросът не бил изяснен. Казвали й само, че прилага „морална принуда" върху хората и че фактът, че те хранят семействата си за пръв път от години, по никакъв начин не е нейна заслуга.

Тъй като имала нужда от работата си, а сега можела да я изгуби, някои от приятелите на г-ца Блак решили да й помогнат. Уважаван директор на психиатрична клиника писал писмо до инспектора. Заявил в него, че е чул за г-ца Блак, която е отбелязала особен успех в работата си с безработни клиенти, и че се интересува дали тя не би могла да изложи резултатите си пред персонала на клиниката му. Инспекторът отказал да разреши.

В този случай правилата на беден били издигнати от агенцията, за да се допълнят местните правила на ССОДТП. Между социалния работник и клиента съществувало следното мълчаливо споразумение, което гласяло:

С-Р: Ще се опитам да ви помогна (при условие че положението ви не се подобрява).

К: Ще потърся работа (при условие че не съм длъжен да намеря работа).

Ако някой клиент наруши споразумението и поправи положението си, агенцията губи клиент, а клиентът губи помощите си, при което и двете страни се чувстват наказани. Ако социален работник като г-ца Блак наруши споразумението и накара клиента наистина да си намери работа, агенцията бива наказвана с оплакванията му, които могат да стигнат до по-висшите ръководители, и накрая клиентът изгубва социалните си помощи.

Дотогава, докато се подчиняват на неписаните правила, и двете страни получават това, което желаят. Клиентът получава помощите си и скоро научава какво иска агенцията от него в замяна: възможност да „разшири влиянието си", (като част от ССОДТП) плюс„клиничен материал" (който да бъде представян на заседания на персонала, „ориентирани към клиента"). Клиентът с радост се съгласява да изпълни изискванията, които му доставят такова удоволствие, каквото и на агенцията. Така двете страни се разбират добре и нито една не изпитва желание да сложи край на тези удовлетворителни взаимоотношения. Г-ца Блак всъщност „стеснила", вместо да „разшири влиянието", и предложила „ориентирано към общността" събрание на персонала вместо „ориентирано към клиента" заседание. Това смутило всички участници въпреки факта, че по този начин тя само се подчинявала на заявената цел на правилника.

Тук трябва да се отбележат две неща. Първо, бедност като игра, а не като състояние, дължащо се на физически, душевен или икономически недъг, се играе от ограничен процент клиенти на службите за социално подпомагане. Второ, тя се търпи само от социални работници, тренира-ни в игра на ССОДТП. Други работници няма да я търпят.

Сродни игри са ветеран и клиника. Ветеран разкрива същата симбиоза, този път между Управлението по въпросите на ветераните от войната, сродните организации и определен брой „професионални ветерани", които разделят законните привилегии на инвалидите-ветерани. Клиника се разиграва от определен процент от хората, които посещават поликлиниките на големите болници. За разлика от онези, които играят на беден или ветеран, пациентите, разиграващи клиника, не получават финансови помощи, но ползват други облаги. Те изпълняват ценна обществена функция, тъй като са готови да помагат в тренировката на медицинския персонал и в изучаването на болестните процеси. От това могат да извличат основателно удовлетворение, типично за Възрастни, но недостатъчно за играчи на бедност и ветеран.

Антитеза. Ако е посочена, тя се състои в задържането на облагите. Тук рискът не идва толкова от самия играч, както е в повечето други игри, а от факта, че тази игра се нагажда към околната среда и се насърчава от играчите на комплементарната ССОДТП. Заплахата идва от колегите професионалисти и от възбудената публика, от правителствените агенции и съюзите със защитни функции. Оплакванията, постъпващи след демонстрация на анти-бедност, могат да предизвикат силен възглас, Да, да, какво ще кажете?. Той може да се приеме като здравословна конструктивна операция или развлечение, макар понякога да пречи на откровеността. Всъщност цялата политическа система на демократични свободи в Америка се основава върху свободата (която в много други форми на управление не съществува) да се задава този въпрос. Без тази свобода социалният прогрес на човечеството силно се спъва.

4. Селянка

Теза. Прототипът на селянка е страдаща от артрит българска селянка, която продава единствената си крава и с получените пари отива в университетската клиника в София. Професорът я преглежда и решава, че случаят е толкова интересен, че го демонстрира пред студенти по медицина. Описва не само патологията, симптомите и диагнозата, но и лечението. Процедурата изпълва пациентката със страхопочитание. Преди да си тръгне селянката от клиниката, професорът й дава рецепта и й обяснява лечението с по-големи подробности. Тя е изпълнена с възхищение пред учеността му и изрича българския еквивалент на „Ей, чудесен сте, професоре!". Рецептата обаче така и не бива изпълнена. Първо, в селото няма аптека. Второ, дори да има, тя никога не би се разделила с такава ценна хартия. Освен това селянката няма удобствата, за да изпълни останалите препоръки като диета, водолечение и др. Продължава да си живее изкривена както преди, но щастлива, че може да разказва на всички за чудесното лечение, което й е предписал великият професор в София, когото всяка вечер споменава с благодарност в молитвата си.

Година по-късно, изпаднал в мрачно настроение, професорът минава през селото и среща заможна, но взискателна пациентка. Спомня си за селянката, когато тя се втурва да му целуне ръка и му припомня за чудотворния режим, който й е препоръчал преди години. Великодушно приема нейната почит и му става особено приятно, когато тя му казва колко й е помогнало лечението. Изпада в такъв транс, че не забелязва, че куца толкова силно, колкото и преди.

Социалният вариант на селянка се разиграва в невинна и прикрита форма, и двете под мотото ей, чудесен сте, г-н Мъргатройд (ЕЧСГМ). В невинната форма на играта Мъргатройд действително е чудесен. Той е прочут поет, художник, филантроп или учен и наивни млади жени често пристигат отдалеч с надеждата да се срещнат с него, да седят благоговейно в краката му и да опо-етизират недостатъците му. Някоя по-изтънчена жена, която целенасочено се устремява към любовна връзка или брак с такъв мъж, когото искрено харесва и цени, може да съзнава напълно слабостите му. Дори може да ги използва, за да постигне това, което желае. При тези два типа жени играта се заражда в опоетизирането или използването на недостатъците, докато невинността е в искреното им уважение към уменията му, които те могат правилно да оценяват.

В прикритата форма на играта Мъргатройд може да е чудесен или не, но и в двата случая се натъква на жена, неспособна да го оцени, в най-добрия смисъл на думата.

Тя може да е първокласна проститутка. Играе на мъничката аз и използва ЕЧСГМ като чисто ласкателство, за да си постигне целта. В основата си или е объркана от него, или му се присмива. Тя обаче не го обича. Желае облагите, свързани с него.

Клиничният вариант на селянка се играе и в две подобни форми под мотото ей, чудесен сте, професоре! (ЕЧСП). В невинната форма на играта пациентката може да е в добро състояние дотогава, докато може да вярва в ЕЧСП, което изисква от терапевта да се държи добре в обществото и в личния си живот. В прикритата форма пациентката се надява, че лекарят ще се съгласи с нейното ЕЧСП и ще си мисли: вие сте необикновено възприемчива (ВСНВ). След като го е поставила веднъж в това положение, тя може да го направи смешен и да иде при друг терапевт. Ако не се залъгва така лесно, той може действително да й помогне.

Най-лесният път, по който пациентката може да спечели игра в ЕЧСП, е да не получава подобрение. Ако е злобна, може да предприеме по-решителни стъпки, за да накара терапевта да изглежда смешен. Жена играла на ЕЧСП с психиатъра си, без да получи никакво подобрение. Накрая го оставила с много поклони и извинения. Потърсила помощ от почитаемия си свещеник и разиграла ЕЧСП с него. След няколко седмици го въвлякла в игра на втора степен рапо. После през задната ограда поверително казала на съседката си как се е разочаровала, че толкова фин човек като преподобния Блак в момент на слабост е могъл да даде аванси на невинна и непривлекателна жена като нея. Като познава съпругата му, би могла да му прости, разбира се, но при все това, и т.н. Това признание й се изплъзнало случайно и едва по-късно „за свой ужас" си спомнила, че съседката е презвитерка в черквата. В играта с психиатъра жената спечелила, като не получила подобрение на състоянието си. В играта със свещеника спечелила, като го съблазнила, макар че не искала да го признае. Друг психиатър обаче я записал в група за терапия, където не можела да лавира както преди. Като не можела да запълва времето за терапия с ЕЧСП и ВСНВ, тя започнала да се вглежда в поведението си и с помощта на групата успяла да се отучи и от двете си игри - ЕЧСП : рапо.

В социални ситуации тесните ангажименти с играчи на невинната форма на ЕЧСГМ би трябвало да се избягнат, както всеки интелигентен посредник на актьор или актриса подчертава пред клиентите си. От друга страна, жените, които разиграват прикрита ЕЧСГМ, понякога са интересни и интелигентни, ако могат да бъдат де-ЕЧСГМ-вани, и могат да се окажат доста приятна добавка към семейния социален кръг.

Има вероятност обаче резултатите от терапията да се умножат, ако терапевтичният плам се овладява. Антитезата бе изразена най-сполучливо преди време от Амброаз Паре, който каза: „Аз ги лекувам, но Бог ги изцелява." Всеки студент по медицина научава тази и други сентенции -primum поп nocere (първо, да не се вреди) и фрази като vis medicatrix naturae (целебната сила на природата). Терапевтите, които не са медици обаче, не се сблъскват толкова често с тези древни афоризми. Позицията „Аз съм лечител, защото тук пише, че съм лечител" обикновено накърнява авторитета и може да се замести с по-благородна, например: „Ще приложа методите на лечение, които съм усвоил, и да се надяваме, че ще има полза." С тази позиция се избягва възможността за игри, основаващи се на: „Тъй като съм лечител, ваша е вината, ако не се оправите" (напр. само се опитвам да ви помогна), или на: „Тъй като сте лечител, ще се оправя заради вас" (напр. селянка). Всеки съвестен терапевт е наясно с всичко това. Естествено, всеки терапевт, който е представил някакъв случай в престижна клиника, е бил принуден да го разбере. И, обратно, реномираната клиника може да се определи като позволяваща на своите терапевти да са наясно с тези неща.

От друга страна, играта психиатрия най-често се заражда сред пациенти, които по-рано са били лекувани от по-некомпетентни терапевти. Малък брой пациенти например грижливо подбират слаби психоаналитици и минават от един лекар на друг, демонстрирайки, че не могат да бъдат излекувани, а в същото време се научават все по-хитро и по-хитро да играят на. психиатрия. Накрая дори първокласен клиницист трудно ще се ориентира. Двойствената транзакция от страна на пациента е:

Възрастен: Идвам, за да бъда излекуван.

Дете: Ти никога няма да ме излекуваш, но ще ме научиш да бъда по-добър невротик (по-умело да играя на психиатрия).

Психично здраве се играе по сходен начин. Твърдението на Възрастния в тази игра е: „Всичко ще се оправи, ако прилагам принципите на психично здраве, за които съм чел и слушал." Пациентка се научила да играе на психиатрия от един психотерапевт, на психично здраве се научила от друг и след още един опит започнала доста умело да играе на транзакционен анализ. Когато този въпрос бил обсъден открито с нея, тя се съгласила да спре да играе на психично здраве, но помолила да й позволят да играе на психиатрия, защото това я успокоявало. Няколко месеца пациентката продължила да разказва сънищата си и тълкуванията им всяка седмица. Накрая, донякъде от чиста благодарност може би, решила, че ще е интересно да разбере какво всъщност не й е в ред. Започнала да проявява сериозен интерес към транзакционния анализ и постигнала добри резултати.

Вариант на психиатрия е археология (заглавието използваме с любезното разрешение на д-р Норман Рийдър от Сан Франциско), в която пациентката възприема следната позиция: всичко изведнъж ще се оправи, ако тя може да открие чий пръст е върху копчето, фигуративно казано. Това води до безкрайни размишления над случаи от детството. Понякога терапевтът може да се подлъже и да бъде въвлечен в игра шкритика. В нея пациентката описва чувствата си в различни ситуации, а терапевтът й обяснява къде чувствата й куцат. Себеизразяване, което е често срещана игра в някои групи за терапия, се основава върху догмата, че „Чувствата са нещо полезно". Пациент, който използва вулгарни ругатни, може например да бъде аплодиран или косвено похвален. Изтънчената група обаче скоро би разкрила, че това е игра.

Някои от членовете на групи за терапия стават експерти по разпознаване на игри на психиатрия и скоро съобщават на нов пациент, че според тях той играе на психиатрия или транзакционен анализ, вместо да прилага групови процедури, за да получи прозрението, отговарящо на установените принципи. Една жена, която се бе прехвърлила от група за постигане на Себеизразяване в по-изтънчена група в друг град, разказваше нещо за кръвосмесително взаимоотношение в детството си. Вместо със страхопочитанието, което била свикнала да предизвиква с този свой често повтарян разказ, посрещнали я с безразличие, което я вбесило. Изненадала се, че новата група се интересува повече от транзакционния й гняв, отколкото от историческото й кръвосмешение, и с гневни нотки в гласа избълвала онова, което в съзнанието й очевидно било най-голямата обида: обвинила ги, че са фройдисти. Самият Фройд, разбира се, приемал психоанализата по-сериозно и избягвал да я превръща в игра, казвайки, че самият той не е фройдист.

В последно време е разкрит нов вариант психиатрия, наречен кажи ми, нещо като играта на двадесет въпроса. Уайт разказва някакъв сън или случка, след което останалите участници в групата, често заедно с терапевта, се опитват да тълкуват съня или случката, като задават подходящи въпроси. Доктор УаЙт отговаря на въпросите, всеки от членовете продължава да пита, докато попадне на въпрос, на който Уайт не може да отговори. Тогава Блак се обляга назад с многозначителен поглед, който казва: „Аха! Ако можеш да отговориш на този въпрос, със сигурност ще се оправиш, така че аз съм си изпълнил задачата." (Играта е далечен сродник на защо не - да, но.) Някои групи за терапия се опират почти изцяло на тази игра и с години могат да се срещат, постигайки само минимална промяна или напредък. Кажи ми дава на Уайт (пациента) голяма свобода на действие, която може да се проиграе, като се чувства некадърен. А може да й се противопостави, като отговори на всички зададени въпроси. В такъв случай гневът и смайването на останалите играчи скоро се проявяват, тъй като той им натяква: „Отговорих на всичките ви въпроси, но не ме излекувахте, така че колко струвате?"

Не си струва да се казва на Уайт, че не е истински глупав. Всъщност той може да е с доста ограничена степен на интелигентност и да го съзнава. Именно така е започнала играта. Може да има обаче специални области, в които да е ненадминат. Често такава област е психологичното прозрение. Не е вредно да се проявява нужното уважение към подобни наклонности, но това е различно от тромавите опити за „вдъхване на сигурност". Последното може да го изпълни с горчивото задоволство, което дава съзнанието, че другите хора са още по-глупави от него, но това е слаба утеха. „Вдъхването на сигурност" съвсем не е най-интелигентната терапевтична процедура. То обикновено е ход в игра на само се опитвам да ти помогна. Антитезата на глупчо не е в заместването й с друга игра, а в това човек да се въздържи да я играе.

Антитезата на враждебната форма е по-сложен проблем, тъй като враждебният играч се опитва да извика не смях или подигравка, а безпомощност или раздразнение, което е подготвен да парира в съответствие с предизвикателството си. „Вземете мерки." Той печели и в двата случая. Ако Блак не предприеме нещо, то е, защото е раздразнен. Следователно тези хора са склонни да играят също на защо не - да, но. От тази игра извличат същото задоволство, но в по-мека форма. За този случай няма лесно решение и вероятно няма да се намери, докато не се разбере по-ясно психодинамиката на тази игра.

8. 
   Дървен крак
   

Тезата на дървен крак е: „Какво очаквате от човек с дървен крак?" Ако нещата се поставят така, разбира се, никой няма да очаква нещо друго от човек с дървен крак, освен сам да управлява инвалидния си стол. От друга страна, през Втората световна война един човек с дървен крак демонстрираше буйни танци със съпровод на джазова музика в центровете за ампутация в армейските болници. При това танцуваше доста умело. Има слепци, които работят като адвокати и заемат политически постове (като един от кметовете на родния град на автора), глухи, който практикуват психиатрия, и безръки, които могат да си служат с пишеща машина.

Дотогава, докато човек с реален, пресилен или дори въображаем дефект е доволен от съдбата си, може би никой не бива да се намесва в живота му. В момента, в който той потърси психиатрично лечение, възниква въпросът дали оползотворява живота си по най-сполучливия начин и дали може да се издигне над дефекта сит. В Съединените щати психотерапевтът ще работи, като се противопостави на множество хора, олицетворяващи просветеното обществено мнение. Дори близките роднини на пациента, които най-шумно са се оплаквали от неудобствата, създавани от недъга му, в края на краищата могат да се обърнат срещу психотерапевта, ако пациентът отбележи определен напредък. Това е лесно разбираемо за специалист по анализ на игрите, но не прави задачата му по-лека. Всички, които доскоро са играли на само се опитвам да ти помогна, са заплашени от надвиснало разваляне на играта, ако пациентът покаже, че се опитва да бъде самостоятелен. Понякога прибягват до почти невероятни мерки, за да прекъснат лечението. И двете страни са илюстрирани в случая със заекващия клиент на г-ца Блак, споменат в анализа на играта бедност. Този човек разиграва дървен крак в класическата й форма. Не може да си намери работа, което с основание отдава на заекването си, тъй като единствената работа, която го интересува, е работата на продавач. Като свободен гражданин има право да търси работа във всяко поприще, което избере, но фактът, че заеква, повдига някои съмнения относно искреността на мотивите му. Когато г-ца Блак се опитва да развали играта му, реакцията на нейната услужлива агенция е твърде неблагоприятна за нея.

Играта дървен крак е особено вредна в клиничната практика. Пациентът може да попадне на терапевт, който играе същата игра със същото извинение, и тогава напредъкът е невъзможен. Това се урежда сравнително лесно с „идеологическото извинение": „Какво можете да очаквате от човек, който живее в общество като нашето?" Един пациент съчетава това извинение с психосоматичното извинение: „Какво можете да очаквате от човек с психосоматични симптоми?" Той откри редица терапевти, които приемаха само едно от двете извинения. Нито един от тях не можа да го накара да се чувства комфортно в тази си позиция, като приеме и двете извинения, или да го разубеди, като ги отхвърли. Така пациентът доказва, че психиатрията не може да помага на хората.

Някои от извиненията, с които пациентите обясняват симптоматичното си поведение, са хреми, травми на главата, попадане в стресови ситуации, напрежението на модерния начин на живот, американската култура и икономическата система. Образованият играч с лекота намира авторитети, които го подкрепят: „Пия, защото съм ирландец." „Това нямаше да се случи, ако живеех в Русия или на Таити." Фактът, че пациентите в психиатричните болници в Русия или в Таити са подобни на пациентите в американските лудници'. Специални извинения „ако не бяха -те" или „те ме измамиха" винаги трябва да се разглеждат задълбочено в клиничната практика, а също и в проектите за социални изследвания.

Малко по-усложнени са извиненията като: Какво очаквате от човек, който (а) е израснал в разбито семейство; (б) е невротик; (в) ходи на психоаналитик или (г) страда от заболяване, известно като алкохолизъм? Като връх на всичко е извинението „Ако престана да правя това, няма да мога да го анализирам и тогава никога няма да се поправя." Противоположността на дървен крак е рикша, чиято теза е: „Ако се бяха намерили (рикши) (птицечовки) (момичета, които говорят древноегипетски език) в този град, никога нямаше да се забъркам в тази каша."

Когато е в ролята на Родител, той може да бъде или „добър", или „строг" Родител. Като „добър" Родител може да приема извинението на пациента, особено ако то съответства на собствените му възгледи, и може да разсъждава, че хората не са отговорни за постъпките си, докато не завърши лечението им. Като „строг" Родител може да отхвърли извинението и да започне премерване на волята с пациента. И двете нагласи вече са познати на играча на дървен крак и той знае как да извлече и от двете максимално задоволство.

Когато е в ролята на Възрастния, терапевтът отклонява и двете нагласи. Когато пациентът пита: „Какво очаквате от един невротик?" (или каквото и да е друго извинение да използва в момента), отговорът е: „Аз нищо не очаквам. Важното е какво очакваш ти от себе си?" Единственото му изискване към пациента е да отговори сериозно на този въпрос, а единствената отстъпка, която му прави, е да му даде достатъчно време, за да отговори на въпроса - от шест седмици до шест месеца в зависимост от взаимоотношенията между двамата и от предишната подготовка на пациента.