ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА — 21

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА — 21

Когато пред Авраама се открива изпълненото от Бога обещание той вече ще може да разбере и нищожеството на собствените си усилия, които не можеха да доведат до това изпълняване. Измаел бе абсолютно безполезен, що се отнася до обещаното от Бога. Той би могъл да е, и наистина бе обект на привързаността и на природната обич на Авраамовото сърце, но в последствие, това правеше задачата му толкова по-трудна, и въпреки това, той за нищо не послужи при изпълняването намеренията на Господа, или пък за да затвърди вярата на Авраама, а тъкмо обратното. Природата не може да стори каквото и да било за Господ. Трябва Господ Бог „да посети“ (21:1) ; Бог „да направи“ (21:1), а вярата трябва да знае да очаква и природата да остава спокойна ; дори и нещо повече, тя да бъде отстранена изцяло като нещо мъртво и безполезно ; тогава Божествената слава може да засияе и в тази изява вярата може да намери своята богата и бляскава награда.

„Сара зачена и роди Аврааму син в старините му тъкмо по времето, за което Бог ù бе говорил“ (21:2). Съществува едно точно „определяно“ от Бога време, едно „подходящо време“ (Римляни 5:6) за Бога, и вярващият трябва да знае търпеливо да чака. Времето може да изглежда дълго и забавената надежда да кара сърцето да унива ; но духовният човек винаги ще бъде облекчаван от увереността си, че всичко това има за своя крайна цел проявата на Божията слава. „Защото туй що виждаме е още в определеното от него време, и то говори за края, и не ще да излъже. Ако той се забавя, очаквай го, защото със сигурност ще настъпи и не ще бъде отложен . . . но праведният ще живее чрез вярата“ (Авакум 2:3,4).

Какво чудесно нещо е вярата ! Тя вмества в нашето настояще цялата мощ на Божето бъдеще, и се подхранва от Божиите обещания като от една съществуваща вече реалност. Чрез силата на вярата си, душата остава привързана към Бога, въпреки че всичко, което е извън, изглежда да е против нея. И „в определеното от Него време“ Господ изпълва със радостен смях устата `и.

Всяко усилие, опитващо се да подобри природата, е напусто, щом не се отнесе до Бога. Хората биха могли да открият известно предимство при култивирането и подобряването на туй, що е полезно за самите тях ; но Бог е дал на своите чеда нещо безкрайно по-добро — да могат да култивират онуй, що е негово създание, и плодовете на това създание, въпреки че те никога не облагородяват плътта, се допринасят изцяло за възхвалата и славата на Бога.

Грешката, в които Църквите на Галатия щяха да изпаднат, бе в това -- да възжелаят спасението да зависи от нещо, което човекът би могъл да бъде, да извършва, да прави, или да съхранява : „Ако не се обрежете по обреда Моисеев, не можете се спаси“ (Деяния 15:1). Така именно се събаря славният градеж на изкуплението, основан изключително върху това, което е Христос, и върху онуй, щото Той е извършил ; защото да се постави в зависимост спасението, и в най-малка степен от каквото и да било вътре в човека или направено от човека, означава да се унищожи спасението. С други думи : трябва Измаел да бъде прогонен, а и самите надежди на Авраам да се основават върху туй, що Господ Бог бе сторил и дал чрез съществуванието на Исаака. По самосебе си, това спасение не оставя нищо за човека, чрез което би могъл да се възхвалява. Ако сегашното или бъдещото щастие зависят от една промяна, дори божестена, извършвана в природата, то плътта, „аз-ът“, ще можеше да се възславя, и Бог не ще можеше да притежава цялата слава. Но ако аз съм вместен в едно ново съзнание, виждам, че всичко идва от Господа Бога, – целта, замисъла, творението и неговото изпълнение. Господ Бог е който действува, а аз го обожавам ; Той е, който благославя, а аз съм благословеният, Той е „най-превъзходният“, а аз съм „нищожният“ (Евреи 7:7 ; Йоан 3:30). Той е Този, който въздава, аз – този, който получава. Ето това що прави христианизма туй що е, и това е, което същевременно го отличава от всички останали човешки религиозни системи, съществуващи под слънцето, от романизма, от пюсеизма и т. н.

Човешката религия дава винаги повече или по-малко място, едно място за създанието ; тя е, която оставя в дома робинята и нейния син, и разбира се, оставя за човека онуй, което би го възхвалило. Христианизмът, напротив, изключва старата природа и не `и гласува никакво съучастие в съзиждането на спасението ; той прогонва робинята и нейния син и отдава цялата слава на Този, Единственият, на който тя принадлежи.

Глава 4-та от Писмото до Галатяните ни известява нашироко за това и читателят ще открие ползата от нейното грижливо проучване. Робинята олицетворява завета на закона, и нейният син – всички онзи, които са основани върху базата „наделата на закона“ или върху този принципи на закона (εξ εργων νομου). Робинята ражда само за робство и за тегоба и не може да породи един свободен човек. Законът никога не можеше да даде свободата, защото имаше авторитет пред човека дотолкова продължително, доколкото той оставаше жив (Римляни 7:1). Щом съм под господството на някой друг, който и какъвто и да е той, тогава аз не съм и не мога да съм свободен ; докато съм жив Законът ще господствува над мене и само смъртта би могла да ме отнеме от неговата власт, както узнаваме това от блаженната доктрина, откривана ни в Глава 7-а от Писмото до Римляните. „Тъй и вие, братя мои, умряхте за закона чрез тялото Христово, за да принадлежите Другиму, Който възкръсна от мъртвите, та да принесем плод Богу“ (Римляни 7:4). Ето я свободата, защото, „ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни“ (Йоан 8:36). „И тъй, братя, не сме деца на робинята, а на свободната“ (Галатяни 4:31).

Ето защо, по силата на тая именно свобода, ние можем да се подчиним на заповедта : „Изпъди слугинята [или робинята] и нейния син !“ (21:10). Ако не зная, че съм свободен, ще потърся да достигна до свободата по най-странния път : като запазя робинята в дома си ; с други думи, ще се постарая да получа новия живот спазвайки закона, желаейки по този начин да изградя свое собствено правосъдие. Без съмнение, за да отхвърля този заробващ елемент, ще ми трябва борба, защото легализмът е естествен за човешкото сърце.

„И това се видя Аврааму много тежко поради сина му (Измаила)“ (21:11). Въпреки това, колкото и тягостно да би било това деяние, за което говорим, то според Божията воля е, че ние здраво да се държим и в свободата, в която Христос ни постави освобождавайки, и да не бъдем отново задържани под робството (Галатяни 5:1 — „И тъй, стойте твърдо в свободата, за която Христос ни освободи и не се подлагайте пак на робско иго“).