ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА — 18

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА — 18

Животът на Христос върху земята бе за небето повод за непрестанна радост. От всичките му пътища се издигаше една благоуханен тамян (Иход 30:37, 8 ; Ефесяни 5:2) насочена към небесния трон. От яслата до кръста, Той винаги вършеше онези неща, които се нравеха на Отца Му. По Неговият път нямаше нито прекъсване, нито смяна, нито издатина. Той бе единственият съвършен. В Него единствено Светият Дух можа да начертае, тук, на земятя, един съвършен път.

Когато проследяваме развоя на Свещенната история, срещаме тук - таме някоя душа, която случайно е възрадвала небето. Така, в главата, която ни занимава, виждаме чужденеца в Мамре, в шатрата му, предлагащ на Всевишния Бог онова, което може да Го задоволи : даровете са предоставено с любов и са приети с благоволение (18:4-8).
След това, виждаме Авраам, който се радва на едно интимно общение с Всевишния Бог, да се застъпва пред Него, най-напред за онова, което лично го касае (18:9-15), а после за жителите на Содом (18:22-33). Каква само подкрепа за Авраамовото сърце има в Божието обещание : „Сара ще има син !“ Обаче това обещание предизвиква само усмивката на Сара, както тя бе сторила това и със Авраама в предишната глава.

Писанието посочва два вида „смях“ ; най--напред има този смях, с който Всевишният Бог изпълва гърлото на Своя народ, когато, в момент на голямо изпитание Той му се притичва на помощ по един добре посочен начин : „Когато Господ връщаше Сионовите пленници, ние като че сънувахме : тогава устата ни се изпълни с смях и езикът ни с радостно песнопение ; тогава между народите се говореше : велико нещо извърши Господ над тях !“ (Псалм 126:1,2). След това, има и смехът, който недоверчивостта поставя в устата ни, когато Божиите обещания са твърде славни, за да се поберат в малките ни сърца, или когато външните похвати, с които Бог си служи, са твърде незначителни — според нашето схващане — за осъществяването на вликата Му промисъл.

Ние не се срамуваме от първия вид смях и не се боим да си го признаем. Синовете на Сион не се свенят да кажат : „Тогава устата ни се изпълни със смях“. Можем да се смеем от все сърце когато Всевишният Бог ни кара да се смеем. „Но Сара не си призна, а рече : не съм се смяла, защото тя се бе уплашила“ (18:15). Недоверчивостта ни превръща в подлеци и лъжци ; вярата ни вдъхва дързост и ни прави истинни ; тя ни прави способни „да се доближим доверчиво и с вярно сърце“ (Евреи 4:16 ; 10:22).
Но има и нещо повече : Бог прави от Авраам съхранител на мислите и на намеренията Му по отношение на Содом, защото въъпреки че Содом не касае пряко Авраам, последният се намира твърде близо до Бога, за да може Бог да го посвети в своите секретни намерения спрямо този град. Ако искаме да познаем Божиите намерения по отношение на настоящия лош век, необходимо е изцяло да сме се разделили от него и да не вземаме никакво участие в неговите проекти и спекулации. Колкото по-близко стоиме до Бога, толкова повече ще бъдем подчинени на Словото Му, и толкова повече ще можем да вникнем в Неговия промисъл по отношение на всичко. Не ни е необходимо да проучваме пресата, за да узнаем какво ще се случи на този свят : Писанието ни казва всичко, което е необходимо, за да знаем за това. Неговите чисти и свети страници ни позволяват да узнаем всичко, което засяга характера, развоя и съдбата на нашия свят. Ако, напротив, ние се домогваме до хората, принадлежащи на този свят, та да ни разяснят тези неща, то Сатаната навярно ще си послужи с тях, за да ни измами и да ни попречи да имаме ясен поглед върху нещата. Ако Авраам беше отишъл в Содом, за да си изясни какво ставаше там, ако се беше обърнал към някой измежду най-интелигентните шефове, за да узнае, какво той мисли в този момент за положението на Содом и за перспективите на този град в бъдещето, какво ли щеше да му отвърне този шеф ? Безсъмнено, той щеше да насочи вниманието на Авраам върху земеделските стопанства и върху архитектурните начинания на своите съграждани, както и върху огромните източници на страната. Той щеше да му посочи тълпите от продавачи и купувачи, от хора, които градят и садят, които ядат и пият, които се женят и омъжват. На тези Содомски жители дори през ум не би им минало за някакъв съд ; и ако някой би им говорил за него, от устата им би избликнал смехът на недоверчивостта. Ясно е, че не трябваше да ходи до Содом, за да узнае какъв би бил краят на този град. Не, мястото на което Авраам бе застанал пред всемогъщия Бог (19:27) бе едниственото, от което погледът му можеше да обхване цялата сцена. Оттам Авраам надвишаваше всичките ония облаци, които се бяха струпали над Содом. Там, всред ведростта и спокойствието струящи от Божието присъствие, всичко му бе станало ясно, благодарение на Божието откровение.

Как Авраам употреби знанието си за онова, що Бог му откри, и щастливото положение на което се радваше ? Какво го занимаваше в присъствието на Всевишния Бог ? Той се застъпва за другите пред Него : и тук, в тази глава от Писанието, се посочва третата привилегия, която имаше Авраам. Той имаше възможността да се застъпи за онези, които се бяха смесили с поквареното население на Содом и които бяха застрашени върху им да се стовари същата присъда, която беше надвиснала над виновния град. И както винаги става в такъв случай, Авраам се възползува по добър и свят начин от положението, което имаше пред Бога. Душата, която може да се доближи до Бога, защото е всецяло изпълнена с вяра, чието сърце и съвест са в мир, душата, уповаваща се на Бог за миналото, настоящето и бъдещето, също така може да се застъпи за другите, и тя ще го стори. Този, който е надянал цялото въоръжене на Духа (Ефесяни 6:11), може да се моли за всички „свети“ люде (Ефесяни 6:18 ; = вярващите [б. пр.]). И в какъв ли само образ не вижда той застъпничеството на нашия „велик Първосвещеник, който е преминал през небесата !“ (Евреи 4:14) ? Какъв ли само безкраен покой намираме във всичката Божия промисъл ? С какво ли само покъртително дълбоко чувство за неговото приемане не пребивава и той на небето всред славата, обкръжаваща трона на Великия Бог ? С каква ли само абсолютно мощна ефикасност той не защитава пред същия този Велик Бог за онези, които се трудят и морят всред покварата, царяща в света ? О ! Колко щастливи са онези, които биват обект на тъй всемогъщото му застъпничество ! В сигурност същевременно живеят те, щастливи ! Дано Бог ни даде да имаме сърца, преизпълнени с тези неща, сърца уголемени от личното ни общение с Бога, способни да поберат още повече от нескончаемата цялост на Неговата благодат и да разберат още по-добре, колко Той за всичко се е погрижил, и за нас, и за нашите нужди.

Когато проучваме Писанието, много важно е да се схване моралното ръководство на Бога спрямо света, и същевременно, особенната надежда на Църквата. Всичките пророчества на Стария Завет, и голяма част от тези в Новия, разглеждат моралното Божие ръководство на света и по такъв начин предоставят на всеки християнин един сюжет за проучване от голям интерес.

И наистина, интересно е да се знае онова, което Бог прави и ще направи по отношение на всичките нации върху земята ; да се вникне в Неговите намерения относно Тир и Вавилон, Ниневия и Йерусалим, относно Египет, Акирия и Израелската държава. Но да си припомним, че тези пророчества не съдържат особената надежда на Църквата, защото ако самото `и съществуване не се разкрива пряко в тях, как ли пък надеждите `и ще бъдат отразени от тях ? — Не защото пророчествата от Стария Завет не дават сами по себе си богата жътва от божествени и морални принципи, от които Църквата би могла да се възползува. Но нещо напълно различно е да искаш да откриеш в тези пророчества разкритието за съществуването на особената Църковна надежда. И въпреки това, голяма част от тези пророчества бяха приложени към Църквата, и по такъв начин, целият този сюжет бе дотолкова затъмнен и объркан, че мнозина надарени с обикновен разум, отстъпват пред това проучване, което е, въпреки това, пълно с поучения ; отстъпват, като подминават и онова, което е различно от него, а именно, надеждата на Църквата. Тази надежда, не е необходимо да повтаряме наново това, няма никакво отношение спрямо Божиите пътища относно нациите, но смисълът `и е да се върви към пресрещането на Господ Исус в небесата, за да сме винаги заедно с Него и да сме като Него (Виж 1 Солунци 4:13-18).

Мнозина казват, уви : „Умът ми не побира пророчествата !“ Възможно е, но сърцето ви побира ли Христа ? Ако обичате Христос, вие ще обичате също завръщането Му, дори и да сте неспособни за каквито и да било проучвания на пророчествата. На жената, която обича мъжа си, може да не `и достига интелигентност да проумява аферите му, но ако той е отсъствуващ, сърцето `и ще бъде преизпълнено с мисълта за завръщането му. Тя може и нищо да не разбира от дневника и от счетоводната му книга, но разпознава добре стъпките и гласа му. И най-неукият християнин, ако обича Господа Исуса, може да храни горещото желание да Го види, и такава е надеждата на Църквата. Апостолът можеше да каже на Солунците : „Вие сте се обърнали от идолите към Бога за да служите на живия и истински Бог и да очаквате Неговия Син от небесата“ (1 Солунци 1: 9, 10). Но, разбира се, светите от Солун, можеха и да не са имали в момента на тяхната конверсия друго, освен едно нецялостно знание за пророчеството или за специалния сюжет, който го занимава. Въпреки това, още тогава те биват поставени в пълно притежание и са обхванати от могъществото на особената надежда на Църквата, която се състои в очакване идването на Сина. Така е от първата до последната страница на Новия Завет ; там също намираме пророчества, както и моралното Божие ръководство (наставничество). Но множество пасажи ни доказват, че общата надежда на всички християни от апостолските времена, надежда проста и без спънки и препятствия, бе пришествието на Сина, завръщането на Съпруга.