ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ОСМА — 38

ГЛАВИ ОТ ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ДО

ЧЕТИРДЕСЕТ И ПЕТА — 39 - 45

И Господ „призова глад на земята, всяко хлебно стъбло прекърши (Левит 26:26). Изпрати пред тях човек : за роб биде продаден Йосиф. Стегнаха в окови нозете му, в желязо се намери душата му, докле се изпълни словото Му : словото Господне го изпита. Царят прати, и владетелят на народите го развърза и го освободи ; постави го за господар над дома си и за управител на всичките си владения, за да вързва велможите му по волята си и старейшините му да поучава на мъдрост“ (Псалм 104/105:16-22).

Главната цел на всичките тези обстоятелства, трябва добре да отбележим това, бе да се възвеличи онзи, когото хората бяха отхвърлили, и да накара същите тези хора, отхвърляйки го, да усетят тежестта на сторения от тях грях. И всичкото това се бе изпълнило по възхитителен начин. Както по-малко значителните обстоятелства, така и най-знаменателните, и тези, които изглеждаха най-благоприятни, и онези, които пък изглеждат най-противопоставени и най-малко изгодни — всичките те послужиха за осъществяването на Божиите намерения .

В глава 39 Сатан си служи с жената на Потифар, за да бъде хвърлен Иосиф в тъмницата. В глава 40 той използува небрежността и непризнателността на главния виночерпец, за да го принуди да остане в затвора. Но всичко това е безполезно. Бог стои иззад сцената на житейските обстоятелства, насочвайки с ръцете Си всички действуващи механизми на това обширно навързване на обстоятелствата. И в подходящото време Бог набелязва своя избранник, извеждайки го и настанявайки го на полагаемото му се просторно място.

Преимуществото на Бога е винаги да стои и да бъде над всичко. Той може да накара всички неща да Му служат при изълнението на великите и непроницаеми Свои намерения. Колко щастливи сме ние, че така можем да следваме във всяко нещо ръката и намеренията на нашия Отец ! И колко ли пък за нас е сладостно да знаем, че Той, като Владетел, разполага със всичките възможни пособия — ангели, хора, демони — всички тях Той ги държи в своята могъща десница и по Свое желание ги използува при изпълнението на Своите намерения.

Всичко това е представено по удивителен начин в тези глави от Писанието, върху които сега размишляваме. Бог посещава домашния кръг на неверника-военен, посещава и дворецът на езичника — Цар, и още повече, Той посещава този Цар в ложето му и прави така, че виденията от нощните сънища в неговата глава да съдействуват за изпълнението на върховните Му намерения. И не само отделните личности и обстоятелства Бог използува така, но още и Египет, както и всички заобикалящи го страни са призовани от Него да се появят на сцената. Казано с една дума, цялата земя бе подготвена от Божията ръка да стане театър за проява на славата и величието „на онзи, който се отдели от братята си“ (Второзаконие 33:16). Ето такива са пътищата Божии. З а Божието чедо, да следва така чудесното деяние на своя небесен Отец — това е практика благословена и укрепваща вярата му. Спрете се за миг в затвора, при началника на стражата ; вижте там човека, комуто „стегнаха в окови нозете му“ (Псалм 104/105:18) ; човекът, обвиняван в най-ужасното престъпление, отхвърлен и презрян от обществото. И после — вижте същия този човек извисен, само за един миг достигнал до най-високото достойнство ! Кой би могъл да отрече, че Бог е сторил в всичко това !

„И рече Фараонът на Иосифа : понеже Бог ти откри всичко това, то няма такъв разумен и мъдър като тебе. Ти ще бъдеш над моя дом, и думата ти ще слуша целият ми народ ; само с престола аз ще бъда по-горен от тебе. И пак рече Фараонът на Иосифа : ето, поставям те над цялата Египетска земя. Тогава фараонът извади пръстенът от ръката си и го тури Иосифу на ръката, облече го с висонни дрехи и окачи на врата му златна верига ; заповяда да го возят на втората от своите колесници и да възгласят пред него : „Коленичете !“ И го постави над цялата Египетска земя. И рече Фараонът на Иосифа : без тебе никой не ще подигне ръка, ни нога, в цялата Египетска земя“ (41:39-44).

Възвисяването на Иосиф съвсем не бе едно обичайно издигане. Последвалите го събития, които съдействуват за неговото осъществяване, ясно показват, че Божията десница ръководеше всичко това. Но в същото това време, различните обстоятелства, през които преминава Иосиф, за самите нас се проявяват като поразителен тип първообраз на мъките и страданията, но и за славата на Господа Иисуса. Иосиф биде извлечен от рова и измъкнат от затвора, в който го бе вкарала завистта на братята му, както и лъжливото обвинение и присъда на неверника, за да бъде той поставен губернатор върху цялата Египетска страна, и още повече, за да бъде сторен проводник на Благослова за Израел, поддържник за живота му и опора за неговото просъществуване, а така също и за цялата земя.

Всичко това е първообраз, префигурация, отнасяща се до Христа. И наистина, никакъв друг първообраз Христов не би могъл да бъде по-съвършен. Един човек е доведен до лобното място на смъртта си от ръката на човека, и после Той бива възкресен от Божията десница и възвеличен в дойстойнство и слава. „Мъже Израилтяни ! Изслушайте тия думи : Иисуса Назорея, Мъж, засвидетелствуван пред вас от Бога със сили, с чудеса и поличби, що ги Бог стори чрез Него между вас, както и сами знаете. Него, по определената воля и предведение Божие предаден, вие Го хванахте и, след като Го приковахте върху един кръст, с ръце на беззаконници Го убихте. Но Бог го възкреси, като освободи от родилните болки на смъртта, понеже тя не можеше да Го задържи“ (Деяния на Апостолите 2:22-24).

Но освен събитията и въпросите, които вече отбелязахме, има в Иосифовата история и още две други събития, които сякаш довършват забележителния и съвършен първообраз : женитбата и сватбата му с една чужденка от глава 41, както и срещата с неговите братя — от глава 45. Последователността на тези събития е в следния порядък : Иосиф се представя пред братята си като пратеник на баща им, те го отхвърлят, и той като това им е възмжно, го спущат в рова — гробница. Господ Бог го извлича от рова и го въздига до най-високото достойнство. При своето възвисяване, той се оженва, и когато братята му по плът, проснати на земята пред него са напълно унизени, той им се представя, успокоявайки ги, и ги въвежда към Божието благословение. После той става проводник на Божията благословия както за тях, така и за целия свят.

Няколко забележки върху женитбата Иосифова и възстановяването на отношенията с братята му не са излишни. Съпругата чужденка тук е фигуративен образ на Църквата. Иисус Христос се явява пред Иудеите и, отхвърлен от тях, се възнася, заемайки мястото Си в небесните висини, отгдето Той изпраща Светия Дух, за да обедини в едно избраната от Бога Църква, съставена от Евреи и неверници, предопределена да бъде единена с Него в небесната Му Слава.

Ние вече говорихме върху доктрината, отнасяща се до Църквата, когато се занимавахме с глава 24. Но и тук ще намериме няколко нови детайли, които се отнасят до същия сюжет, върху които ще се спрем за момент. Египтянката — съпругата на Иосиф, бе интимно свързана и с него, и с неговата слава.²⁵ Бидейки възсъединена в едно с него, тя притежаваше част от всичко онова, което бе негово. И при своята близост и интимност като съпруга, пред него самия, тя заемаше място, известно само на нея. Същото се отнася и до Църквата (= Събрание), съпругата на Агнеца. Тя е възсъединена с Христа, за да участвува при Неговото отхвърляне и в Неговата Слава. Положението на Иисус Христос е това, което се придава и се отразява върху положението на Църквата. Точно такова е положението, което би трябвало завинаги да характеризира придвижването на Църквата. Ако сме единени с Христа, все едно че сме възвисени в славата, а не както тук долу на земята, смъхнати в унижението : „Затова отсега нататък ние не познаваме никого по плът. Ако и да бяхме познали Христа по плът, сега вече не го познаваме така…“ (2 Коринтяни 5:16). Центърът за събранието на Църквата е Христос : „И Аз, когато бъда издигнат от земята, ще привлека всички при Себе Си“ (Иоан 12:32). Цялостният и ясен смисъл на този доктринален принцип е от практическо значение, при това, много по-голямо от колкото ни изглежда на пръв поглед. Намерението на Сатаната, също както и тенденцията на сърцата ни, е да изоставаме назад от Божията промисъл и цели относно всичко и във всички неща, и най-вече — от туй, що засяга центъра на нашето единение като вярващи християни.

Мнозина си мислят, че кръвта е туй, що съставлява център за единението на вярващите. Безкрайно скъпоценната кръв Христова действително е това, което ни поставя и прави индивидуално, всекиго поотделно, негови обожатели в присъствието на Бога. Кръвта е тази, която съставлява Божественното основание на нашето общение с Бог. Но когато се поставя въпросът за центъра на нашето единение и възсъединяването ни като Църква (= Събрание), не бива да се изпуска изпредвид това, че Светият Дух ни събира и обединява около лицето на разпнатия и възславен Христос. И тази велика истина оставя отпечатъка си върху нашето приобщение като вярващи християни, оставя своя Свят и Славен белег и характер. Ако ли ние самите се поставяме върху по-малко възвисена основа и място от това, то неминуемо ще попаднем в някоя секта, такава като католицизма, лютерианството или калвинизма, или други. Дори ако това и да е някакво нареждане или разпоредба, от каквото и голямо значение да е то, или пък — да е една истина, както и да е обоснована тя — която да да ни събира и обединява, то ние ще създаваме нашия притегателен център винаги върху нещо, което е по-малко значимо от Иисуса Христа.

Впрочем, от голямо значение е да преценяваме практическите последствия, произтичащи от истината, че ние сме събрани и възсъединени около нашия „Глава“, възкръснал и възславен в небесата. Ако Христос бе на земята, то всички ние щяхме да сме събрани наоколо Му, тук, долу. Но тъй като сега Той е скрит от погледа ни в небесата, то Църквата (= Събрание), трябва да носи отпечатъка Му върху своя характер, съобразявайки се с положението на своята „Глава“, на Христос, извисен горе в Слава. Ето защо Иисус Христос можеше да каже : „Те не са от света, както и аз не съм от света…“ и още : „И за тях Аз освещавам Себе Си, за да бъдат и те осветени чрез истината !“ (Йоан 17:16, 19). По същият начин и в Първото послание на Петър (2:4, 5) е писано : „При Него като идвате, идвате като при Жив камък, от човеците отхвърлен, но от Бога избран и скъпоценен. Вие също като живи камъни се съграждате в духовен дом, свято свещенство, да принасяте духовни жертви, благоприятни на Бога чрез Иисус Христос“. Ако ние сме събрани около Христос, то би трябвало действително да сме събрани край Него, приемайки Го такъв, какъвто Той е, и какъвто ни се представя иам, къдто е сега, на небесата. И колкото повече вникваме посредством наставленията на Сетия Дух в истинният смисъл на тия неща, толкова по-добре ще разберем какво подобава да е ходенето ни, попрището ни тук на земята. Нито в рова, нито пък в затвора бе единена и не споделяше неговата съдба съпругата на Иосиф, ала при достойнството и при славата, които имаше неговото положение в Египет. И що се отнася до нея, то съвършено лесно е да открем и направим извода за огромните различия, съществуващи между двете негови състояния.

Но малко по-нататък ние четем : „Преди да настанат гладните години, родиха се на Иосифа двама синове“ (41:50). Трябваше да настъпи времето на големите изпитания, но преди това се появи плодът на неговия съюз : бяха извикани за живот и съществувание децата, които Бог му бе дал. Така ще бъде и що се отнася до Църквата : всички членове, които я съставляват ще бъдат призовани. И тогава цялото нейно тяло ще бъде попълнено и възсъединено с Главата в небесата, преди идването на „голяма скръб“, която ще обхване цялата земя (Матея 24:21).

Нека хвърлим поглед сега към срещата на Иосф с братята му. Тази среща предоставя множество елементи, сближаващи я с историята на Израел от неговите последни дни. В течение на онзи период от време, в което Иосиф остава неразпознат от братята си, те от своя страна бидоха призовани да преминат през най-дълбокото изпитание и при най-мъчителното угризение на съвестта им. В един от тези моменти на тъга, те изливат сърцето си, казвайки : „Разбира се, ние сме виновни !“ … ; „наистина, това ни е наказание за греха против брата ни. Ние видяхме, как се той душевно мъчеше, когато ни молеше ала (го) не послушахме ; затова ни и постигна тая беда. Рувим отговори им и им рече : не думах ли ви ! Не грешете против детето ? но вие не послушахте ! ето, кръвта му се дири !“ (42:21-22).

И по-нататък, в глава 44, ние четем : „Иуда рече : Какво да кажем на нашия господар ? Какво да говорим ? С какво да се оправдаем ? Бог намери неправдата на твоите раби …“ (Битие 44:16).

Никой не може да ни поучи така, както Бог. Единствен Той може да възпроизведе в душата ни истинското чувство за грях и прегрешение, и да доведе човека до осъзнаване на неговото състояние пред Бога. Човекът безгрижно следва попрището и кариерата си на грешник дотогава, докато стрелите на Всемогъщия Бог не поразят неговата съвест ; тогава му се налага да премине през ония тежки изпитания и упреци за сърцето и съвестта, които не могат да намерят успокоение нигде другаде, освен в огромните богатства на изкупващата обич. Иосифовите братя нямаха никаква представа за всичко онова, което щеше да произтече за тях самите, в зависимост от поведениеето им спрямо него : „…и го взеха, та го хвърлиха в рова … и седнаха, та да ядат хляб“ (37:24, 25). „Горко вам, които смятате че е далеч злочестия ден ! … пиете вино от чаши, мажете се с най-добри мазила и не ви боли сърце за злополуката на Иосифа“ (Книга на пророк Амоса 6:6).

Но при все това, чрез своите чудесни пътища, Бог докосва сърцата на Иосифовите братя, пробужда и изпитва тяхната съвест. Години бяха минали от тогава и Иосифовите братя бяха започнали да си мислят, че всичко върви добре за тях, но ето че след „седемте години на плодородие, настъпват и седемте гладни години“ (41:29, 30). Какво ще означават те ? Кой ли ги изпраща ? З а какво ли ще трябва да послужат ? Непостижимо, чудесно провидение ! Неразгадаемата мъдрост Божия ли действува ? Ето че гладът започва да се чувствува в страната Ханаан и тогава, оскъдицата на глада довежда виновните Иосифови братя пред нозете на онзи, когото бяха тежко обидили. Как тука се проявява десницата Божия ! Мечът на убеждението бе пронизал тяхната съвест, и ето, те са тук, в присъствието на човека, когото „чрез ръката на беззаконници“ (Деяния 2:23) бяха захвърлили в рова. Тяхната несправедлиност ги бе стигнала, и това става в присъствието на Иосифа. Какво по-блаженно положение от това !

„Иосиф не можеше повече да се сдържа пред всички, които стояха около него, и викна : отстранете се всички от лицето ми. И не остана никой при Иосифа, когато той се откри на братята си“ (45:1). Никакъв външен човек не бе приет да присъствува на тази свята сцена. Та и кой ли външен човек би могъл да я разбере и оцени ? Като че ли сме призовани да станем свидетели, за да видим тук истинската и божествена убеденост в греха, в присъствието на Божественото милосърдие и благодат. И щом тази убеденост и Божията благодат се срещнат, то всяко затруднение изчезва и бързо се решава всеки въпрос.

„И рече Иосиф на братята си : приближете се до мене. Те се приближиха. Той рече : Аз съм Иосиф, вашият брат, когото вие продадохте в Египет ; но сега не скърбете и не жалете, задето сте ме продали тука, защото Бог ме прати пред вас, за да запазя живота ви … Бог ме прати пред вас, за да ви оставя на земята и да запазя живота ви с голямо избавление. И тъй, не вие ме пратихте тук, но Бог, който ме и постави баща на Фараона и господар на целия му дом, и началник на цялата Египетска земя“ (Битие 45:3-8). Точно в това се изразява тук благодатта, която поставя убедената в греха си съвест в съвършен покой. Иосифовите братя вече сами се бяха осъдили и за Иосиф не оставаше вищо друго, освен да пролее балсама на утешението в техните съкрушени сърца.

Всичко това е проява на скъпоценен тип образност, префигурациия на начина по който Бог ще действува по отношение на Израел през неговите последни дни, когато Израилтяните : „ще погледнат на Него, Когото те прободоха, и ще ридаят за Него, както се ридае за единороден син“. Тогава те от опит ще опознаят съществуването на Божественната благодат и ще се убедят в ползотворността и целебната сила на този извор „който ще се отвори за дома Давидов и за жителите Иерусалимски, за да се умият от грях и нечистотия“ (Книга на пророка З ахария 12:10 и 13:1).

В глава трета от Деянията на Апостолите, ние виждаме как Светият Дух чрез гласа на Апостол Пегър се стреми да пробуди съвестта на Евреите, да ги убеди в тази истина : „Бог Авраамов, Исааков и Иаковов, Бог на бащите ни прослави Своя Служител Иисус, когото вие предадохте и от когото се отрекохте пред Пилат, когато той беше решил да го пусне и освободи. Но вие се отрекохте от Светия и Праведния, и като поискахте да ви се пусне един убиец, убихте Княза на живота. Но Бог Го възкреси из мъртвите, на което сме свидетели…“ (Деяния 3:13-15). Тези негови слова имаха за цел да накарат да бъдат изтрътнати от сърцата и от устата на слушателите му признания, подобни на признанията, които щяха да бъдат направени и от Иосифовите братя : „Разбира се, ние сме виновни !“. А като последствие на това откровено признание — идва и благодатта : „И сега братя, аз зная, че вие, както и началниците ви, сторихте това от незнание ; Но Бог по тоя начин изпълни това, което беше предизвестил чрез устата на всичките Свои пророци — че Неговият Христос ще пострада. З атова, покайте се и се обърнете, за да се заличат греховете ви и да дойдат освежаващи времна от лицето на Господа.“ (Деяния 3:17-20).

Тук ние виждаме, как Евреите бяха привели в изпълнение неприязнените и зли намерения на сърцата си, предавайки на смърт Христа, също както бяха постъпили и Иосифовите братя в поведението си спрямо него. Но въпреки това, за Евреи както и за Иосифовите братя, Божието благодат се изявяват и оказват въздействие спрямо всеки един от тях, чрез онова, което нагледно ни свидетелствува, че всичко е било постановено и предречено, от Бога за тяхното багословение. Това е то съвършенната благодат, надвишаващо всички наши помисли ! Но за да можем да им се радваме, необходимо е Божията истина да е възпроизвела върху нашата съвест убедително доказателство за съществуващия у нас, действителен грях. Онези, които биха могли да кажат : „Разбира се, ние сме виновни !“, също така биха могли да разберат и словата на благодатта : „Не вие, а Бог !“. И така трябва да бъде винаги : душата която се самоосъжда, да е в състояние да разбере и оцени прошката на Бога.