ГЛАВИ ОТ ЧЕТИРДЕСЕТ И ШЕСТА ДО ПЕТДЕСЕТА — 46 - 50

ГЛАВИ ОТ ЧЕТИРДЕСЕТ И ШЕСТА

ДО ПЕТДЕСЕТА — 46 - 50

Ние бихме само отбелязали неоснователните безпокойства на Иаков, тутакси разпръснати при вида на неговия син — жив и възвеличен. Бихме се спряли върху благодатта, проявявана във най-висшата си мощ, която ръководи и управлява всичко — благодатта, съпроводена от присъдата, защото за синовете на Иаков се налага, задължени са да слезат и да отидат в същата онази страна, където бяха изпратили в изгнание и заробване своя брат.

Благодатта и милосърдието, която се появява в Йосиф от началото до края на неговия живот, не са по-малко забележителни. Независимо че е възвисен и възславен от Фараона, Иосиф като че ли по своеобразен начин се прикрива, не се самопроявява, а подчинява и свързва египетския народ към неговия владетел, към „Царя“ като към един постоянен дълг : Фараонът казва на народа : „Идете при Йосиф“ ; Йосиф им каза от своя страна : „Всичко, което притежавате, и всичко онова, което сте вие самите, принадлежи на Фараона“. Това представлява много голям и трогателен интерес и пренася чрез предусещане душата в ония времена, в които чрез нареждане от Бога, Синът на човека (Христос) ще поеме в ръцете Си юздите на управлението и ще властвува и царува върху всички откупени създания. Неговата Църква (= Събрание), Съпругата на Агнеца Божий тогава ще заеме най-приближеното място до Него, според предвечните намерения на Бога. Напълно възстановеният Дом на Израел ще бъде подхранван и поддържан от Неговата благотворна ръка, а и цялата земя ще познае неизразимото щастие да се намира под Неговото владичество. „А когато всичко Му бъде покорено, тогава и Самият Син ще се покори на Този, който Му е покорил всичко, за да бъде Бог всичко във всички“ (1 Коринтяни 15:28).

Всичко тук откроява една представа за онова, което за нас съдържа историята Иосифова. Бог ни дава в нея ясен прообраз на мисията и делото на Сина по отношение на Дома Израилев ; Неговото унижение и неговото отхвърляне ; дълбоката скръб на Израел, неговото разкаяние на края и възстановя ването му ; възсъединението на Христа с Църквата ; прославата и възцаряването на Иисуса Христа ; и на последно място — тази история на Иосиф отпраща погледите ни към времената, когато „Бог ще бъде всичко във всички“.

Излишно би било да добавяме, че всички онези неща, с които сме се занимавали от книгата на Битието, са показани и обстойно установени, преминавайки от единия до другия край на Божественното Писание. Това ще рече, че ние не ги обосноваваме само върху историята на Иосиф, въпреки че сигурно ще бъде поучително за нас да откриваме още в онези примитивни времена прообразите на всички тези скъпоценни истини, и че по този начин става възможно да прочетем и проумеем поразителното доказателство за Божественното единство на цялото Писание. В книгата на Битието, както и в Посланието до Ефесяните, при Пророците от Стария завет, както и при онези от Новия З авет, ние навсякъде преоткриваме същите велики истини. „Цялото Писание е Боговдъхновено“ (2 Тимотей 3:16).

1. 
   remplacer намерение par промисъл
   

Думата „съвършен“ е употребена най-малкото в четири различни смислови значения в Новия З авет.

Ние четем в Евангелието от Матея : „И тъй, бъдете съвършенни и вие, както е съвършен и вашият небесен Отец“ (Матей 5:48). От контекста на фразата научаваме че думата „съвършен“ се отнася до принципа и към начина на нашия вървеж по света, защото малко по-горе, в стих 44, можем да прочетем : „Обичайте неприятелите си … за да бъдете синове на вашия Отец, който е на небесата, защото Той прави Слънцето Си да изгрява и над злите, и над добрите, и дава Своя дъжд и на праведните и на неправедните …“ (Матея 5:44-45). Да бъдеш „съвършен“ в смисъла на стих 48 означава, да действуваш според принциипа на благодатта спрямо всички, дори спрямо онези, които ни оскърбяват и ни причиняват болка.

Християнинът, който завежда съдебни процеси и встъпва в спор, за да запази и подкрепи правата си, не е и не може да е „съвършен като своя Отец“, тъй като неговия Отец действува в благодат, докато той действува чрез правосъдието. Тук не се поставя въпроса — има ли или няма право християнинът, дали е правилно или неправилно да завежда съдебни процеси срещу хората от света що се отнася до неговите братя, окончателни като решение са стиховете от 1 Коринтяни 6. В такъв смисъл, всичко онова, което желаем да уточним е, че християнинът, който завежда съдебен процес, действува по начин изцяло противоположен на характера на своя Отец, тъй като неговия Отец нивга не встъпва в съдебни разпри и процеси със света. З асега Той не е заел престола Си на присъдата, а този на милосърдието и благодатта. Той излива своята благословия върху ония, които, ако Той би предприел съд срещу тях, биха били вече осъдени. Впрочем, очевидно е, че християнин, който призовава един човек пред съда, не може да е „съвършен като своя Отец, който е съвършен горе в небесата“.

Притчата от края глава 18 в Евангелието на Матея ни учи, че всеки, който пожелава да отстоява правата си, не познава нито истинския характер, нито пък действието на Божията благодат. Слугата не е неправ и несправедлив, искайки дължимото си, но той е неумолим. В този смисъл той напълно се различава от господаря си. Бяха му опростени и възвърнати десет хиляди таланта, обаче той можеше да удуши своя съслуживш другар заради някакви си мизерни стотина динара ! Какви са последствията от това ? Той бе предаден на палачите. Той бе загубил благословеното чувство за благодатта и милосърдието и трябваше да пожъне горчивите плодове на своята настойчивост, с която отстояваше своите права, тогава, когато самият той бе обект на благодат. Между другото, отбележете също че той е назоваван като „един лош слуга“ не защото бе задлъжнял с „десет хиляди таланта“, а защото не бе опростил дълга на ближния си от онези „стотина динара“. Достатъчно благодат имаше у господаря, за да опрости тези десет хиляди таланта, ала у слугата липсваше (нямаше го това състрадание и милосърдие) та да опрости дълга от сто динара. Тази притча е тържествено предупреждение към всички християни, които завеждат и встъпват в съдебни процеси, точно поради това, че в пояснението `и ще бъде казано : „Така и моят небесен Отец ще постъпи с вас, ако не простите от сърце всеки на брат си“. Все пак, този принцип е от всеобщо приложение, важи за всички нас и ни посочва, че онзи, който се обръща към правосъдието, губи чувството си за благодат.

Глава 9 от посланието до Евреите ни предоставя един друг смисъл на думата „съвършен“. И тук, това е контекстът, който предопределя смисловото `и значение. Става дума за съвършенство „що се отнася до съвестта“, (сравнете със стих 9) и поради това — тази употреба на думата „съвършен“ е от много голямо значение. Придържащият се към З акона Божий обожател никога не може да притежава съвършенна съвест, поради съвсем простичката причина, че нивга не е имало съвършенно жертвоприношение. Кръвта на един бик или един козел, не е в състояние да „премахне греховете“ (Евреи 10:4), а и стойността, която би могла да има е само временна и съвсем не е вечна. При това положение подобно жертвоприношение не би могло да стори съвестта на човека „съвършенна“. Сега дори и най-слабо вярващият има привилегията да притежава съвършенна съвест. З ащо ? Дали той е по-добър от онзи Божий обожател, който се придържа към закона ? Съвсем не ! Но той има най-добрата жертва. З ащото, ако жертвата Христова е съвършенна и ако Той е съвършен вовеки веков, то и съвестта на вярващия си остава съвършенна завинаги (Сравнете стихове 9:9-14, 25, 26, и 10 :14). Вярващият християнин, който няма съвършенна съвест, опозорява и безчести жертвата на Христа и с това, като че ли той казва, че Неговата жертва не е премахнала и отменила греха, че въздействията на Христовото принасяне в жертва не са друго, освен временни и съвсем не всевечни. Тогава, дали това би било друго нещо, ако ли не принизяване жертвата на Христос до нивото на жертвоприношенията от Моисеевите законодателства ?

Необходимо е добре да бъдат очертани различията между съвършенството на плътта от една страна, и от друга — съвършенството, що се отнася до съвестта. Да се твърди първото, ще рече да се възвеличава „аз-ът“ на индивида, а да се отхвърля второто — то това е да се безчести Христос. Христовото чедо трябва да има съвършенна съвест, докато пък Апостол Павел нямаше, нито можеше да притежава съвършенството на плътта. Плътта не е представяна в Светото Писание като нещо, което трябва да бъде усъвършенствувано, а „разпънато върху кръста“. Разликата е огромна. Християнинът носи греха в себе си, но не върху себе си. З ащо ? З ащото Христос, който нивга не бе имал грях в себе си, пое греха върху себе си, когато биде прикован на кръста.

И накрая, в глава 3 от Посланието до Филипяните ние откриваме още две смислови значения на думата „съвършен“. Апостолът казва : „Не че съм сполучил вече, нито съм станал вече съвършен“ (3:12), след което, малко по- нататък той продължава : „И така, колкото от нас са съвършенни, нека да мислим и чувствуваме така …“ (3:15). Думата „съвършен“ от първия пасаж се отнася до цялостното и вечно уподобяване на Апостола с Иисуса Христа в Славата Му, а във вторият пасаж, тя се отнася до факта, че именно Христос е изключителният обект, привличащ нашите сърца.