ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И СЕДМА — 37

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И СЕДМА — 37

Глава тридесет и седма от Книгата на Битието ни запознава с Иосифовите сънища, възбудили ненавистта на братята му. Иосиф беше обект на бащината си обич ; той бе и призван за славно предначертано бъдеще. И тъй като сърцата на братята му не бяха в общение с това на бащата, те оставаха чужди към всичко, което очакваше Иосифа, и го ненавиждаха. Те не споделяха бащината любов към Иосиф и не желаеха да се примирят и подчинят на мисълта за неговото възвисяване и превъзходство. В това отношение Иосифовите братя могат да бъдат разглеждани като един първообраз на Евреите от времето на Христа : „При Своите Си дойде, но Своите Му не Го приеха“ (Иоан 1:11) … „и няма в Него ни изглед, нито величие ; ние Го видяхме, и в Него нямаше изглед, който да ни привлича към Него“ (Исаия 53:2). Те не искаха да го признаят нито за Божий Син, нито пък като Цар на Израел. Очите им не бяха се отворили, за да съзерцават „Славата Му, Слава като на Единородния от Отца, пълна с благодат и истина“ (Иоан 1:14 ; Сравнете с 12:37 и следващите стихове). Те Го отхвърляха, и още повече — възненавидяха Го и Го намразиха !

И така, въпреки че Иосиф не бе приеман от братята си, той оставаше твърд в своето свидетелствуване. „И видя Иосиф сън и (го) разказа на братята си, а те го намразиха още повече … Той видя още и друг сън, и го разказа „на баща си и на братята си…“. Всъщност, Иосиф правеше единствено едно обикновено свидетелствуване, основано върху Божественото откровение, но именно това свидетелствуване докара Иосифа до попадането му в рова. Ако би си мълчал, или пък ако би притъпил острието и силата на своето свидетелствуване, то, без съмнение, той би бил пощаден. Но, не ! Той каза на братята си цялата истина, и ето, именно затова те го намразиха и възненавидяха.

Същото се бе случило и с Този, чийто първообраз е Иосиф. Христос казва : „Аз затова се родих и затова дойдох на света, за да свидетелствувам за истината“ (Иоан 18:37) — и с тези си слова Той свидетелствува за нея, чрез които „засвидетелствува добрата изповед“ (1 Тимотей 6:13). Христос нищо не скрива от истината ; Той и не можеше да говори нищо друго, освен истина, защото самият Той бе истината. Ала човекът отговори на Неговото свидетелствуване с разпятието на кръста, с оцета и с копието на воина. Свидетелствуването на Христос беше свързано с най-пълната, най-богатата и най-съвършена благодат. Той дойде в света не само като „истина“, но също и като нейно въплъщение, като неин най-съвършен израз за цялата велика обич в сърцето на Отца. „И благодатта и истината дойдоха чрез Иисус Христос“ (Иоан 1:17). З а хората Той беше носител на най-съвършенното откровение за туй що е Бог. И ето защо хората „сега нямат извинение за греха си“ (Иоан 15:22-25). Той дойде, за да яви Бога на хората ; и човекът възненавидя Бог със съвършенна ненавист. Това ние виждаме отразено в разпятието на кръста. Но нали и ровът, в който Иосиф беше захвърлен от братята си, вече в подобен смисъл, също ни доставя един трогателен първообраз на кръста !

„А те го видяха отдалеч и преди той да се доближи до тях, взеха да се сдумват против него да го убият“ ; „И рекоха помежду си : ето, съновидецът иде — хайде сега да го убием и да го хвърлим в някой ров, па да кажем, че го е изял лют звяр ; и нека видим, какво ще излезе от сънищата му“ (37:18-20). Тези слова по поразяващ начин ни напомнят притчата за злите лозари от Глава 21 на Евангелието от Матея : „А най-накрая, изпрати при тях сина си, като казваше : „Ще зачетат сина ми !“, но лозарите, като видяха сина, рекоха помежду си : Този е наследникът, елате да го убием и да присвоим наследството му. И като го хванаха, изхвърлиха го вън от лозето и го убиха“ (Матей 21:37-39).

Господ Бог изпрати Сина Си в света, казвайки : „Те, хората, ще зачетат Моя Син“, но, уви ! — човешкото сърце нямаше никакъв респект и не се преклони към „възлюбления Син“ на Отца. Те, хората, Го отхвърлиха. З емята и Небето бяха и са все още разделени заради Христос. Човекът Го бе разпнал на кръста, но Бог Го бе възкресил измежду мъртвите. Човекът Го бе турил върху кръста помежду двама разбойници, Бог Го е поставил от дясната Си страна, до Себе Си, в небесата. Човекът Му бе отредил и Го постави на последното място на земята, Господ Бог Му дари и отреди най-възвисеното място на небесата и Го облече с най-блестящата слава на величието.

Всичко това го срещаме и в историята на Иосифа : „Иосиф е клон на плодоносно дърво, плодоносно дърво над извор ; клоните му се простират над стената ; огорчаваха го, и стреляха и враждуваха срещу него стрелци, и го мразеха ; но твърд остана лъкът му и гъвкави са ръцете му, чрез ръцете на Всесилния Бог Иаковов. От там — и на Пастира, на твърдината Израилева, на бащиния ти Бог, който и да ти помогне, и на Всемогъщия, който и да те благослови отгоре с небесните благословии, и с благословите на лежащата долу бездна, с благословиите на гърдите и на утробата. Благословиите на баща ти надминават благословът на предците, до края на вечните планини ; Нека те бъдат над главата Иосифова и над темето на избрания измежду бртята си“ (49:22-26).

По възхитителен начин тези стихове обрисуват „страданията на Христос и последващите ги слави“ (1 Петър 1:11). „Стрелците“ бяха изпълнили делото си, но Бог бе по-силен от тях. Стрелите им бяха обстрелвали и Христа, истинскят Иосиф, и Той бе тежко нараняван в дома на приятелите Си, но „ръцете му са гъвкави“ и крепки са те в могъществото на Възкресението, и сега, за вярата, която Го знае, Той става като основа, върху която се градят всичките Божии дела и намерения, в благослов и в слава, отнасящи се до Църквата, до Израел, както и до всичко сътворено от Бога.

Ако внимателно разгелждаме и преценяваме поведението на Иосиф в рова и в затвора, и по-сетне — като управител на целия Египет, ние ще видим разликата, която съществува между помислите на Бога и мислите на хората. Същата разлика виждаме ние и когато гледаме към „кръста“ и впоследствие отместим поглед към „трона на величието Му в небесата“.

Идването на Христос е именно онова, което разкрива действителното предразположение на човешкото сърце към Бога. „Ако не бях дошъл и не им бях говорил, не биха имали грях, но сега нямат извинения за греха си“ (Иоан 15:22). Това, разбира се не ще рече, че хората не биха били грешници, но — „те не биха имали грях“. Още е казано в друг един пасаж : „Ако бяхте слепи нямаше да имате грях, но сега казвате че виждате, и затова грехът ви остава“ (Иоан 9:41). В лицето на Своя Син, Бог дойде съвсем близо до човека, така, че човекът можеше да каже : „този тук е наследникът“. Но същият човек добавя : „Дойдете да го убием !“. И ето защо „сега те (хората) нямат извинение за греха си“ (Иоан 15:22). Тези, които казват че виждат, съвсем пък нямат извинение. Трудността на идва от това че си сляп, ако признаваш слепотата си, не ! — тя идва от твърдението ти, че виждаш ! И в един век на изповеди, като този, подобен принцип е с двойно по-голямо значение. Очите на онзи, който знае че е сляп, могат да бъдат отворени. Но що може да се стори за онзи, който си вярва че вижда, когато фактически е съвършенно сляп и не вижда нищо ?