Книга моисеева битие г. Х. Макинтош глава първа 1

ГЛАВА СЕДМА — 7

Нищо по-добре от тези думи не изразява съвършенната сигурност на този, който вярва в Христос : „Всевишният Бог затвори ковчега върху него“ (7:16). Кой може да отвори нещо, което Бог е затворил ? Челядта на Ной се намираше в съвършенна сигурност, такава, каквато единствено Бог може да предостави, ничия мощ, ангелска, човешка или сатанинска, не би била способна да насили вратата на ковчега, за да нахлуят в него водите. Тази врата бе затворена от същата онази ръка, която бе отприщила небесните шлюзи и строшила чешмите на голямата бездна (7:11). Така, четем за Христос, че Той е „този, който има ключа на Давид, този, който отваря, и никой няма да затвори, който затваря, и никой няма да отвори“ (Откровение 3:7) : Той държи също ключовете на смъртта и на Хадес¹⁸ (Откровение 1:18). Никой не може, без Него, да прекрачи през вратите на гроба, за да влезе или излезе. Той има „цялата власт на небето и на земята“. Той е „глава над всичко в Църквата“ и в Него вярващият се намира в съвършенна сигурност (Матей 28:18 ; Ефесяни 1:22). Кой би могъл да достигне Ной ? Коя ли вълна би могла да проникне в този ковчег „засмолен със смола отвътре и отвън“ (6:14) ? И сега, кой би могъл да се докосне до тези, които посредством вярата, са намерили убежище в сянката на кръста ? Всеки враг бе победен и заставен да замълчи завинаги. Христовата смърт отвърна триумфално на всичките трудности, докато възкресението Му е заявлението за съвършенното Божие удовлетворение в това дело, посредством което Неговата справедливост може да ни приеме, и която е основата на нашето доверие, за да Го доближим. „Вратата“ на нашия ковчег е подсигурена по такъв начин посредством самата Божия ръка и не ни остава нищо друго, освен да се бъдем облагодетелствувани от „прозореца“ ; или с други думи, да крачим в едно щастливо и свято общение с Този, който ни спаси от идващия гняв (1 Солуняни 1:10), и който ни направи наследници на бъдещата слава, която очакваме. Апостол Петър говори за този, който е „сляп, късоглед и е забравил, че е бил очистен от старите си грехове“ (2 Петър 1:9). Това там представлява една плачевна състояние, която е и дялът на всеки, който не се грижи да поддържа, в молитвено състояние на духа, обичайното общение с Онзи, който ни затвори в Христа за вечността

Преди да се задълбочим в историята на Ной, да хвърлим поглед, не вече към тези, които бяха в ковчега, а към онези, на които Ной така дълго проповядва справедливостта (2 Петър 2:5), и които се оказаха извън ковчега. Много повече от един неспокоен поглед трябва да е проследявал кораба на милосърдието докато той се е издигал ведно с водите, но, уви ! „вратата беше затворена“, денят на благодатта беше отминал, времето на засвидетелствуването бе приключило, и то завинаги за онези, които касаеше. Същата ръка, която беше затворила вратата зад Ной, бе изключила онези, кото бяха останали отвън. Онези, които бяха останали извън ковчега, бяха безвъзвратно изгубени ; другите, действително спасени. Дългата поддръжка на Бог, както и свидетелството на неговия служител, бидоха презрени от хората, погълнати каквито бяха, от сегашните неща. „Ядоха, пиеха, женеха се и се омъжваха до деня, когато Ной влезе в ковчега, и дойде потопът и ги погуби всичките“ (Лука 17:27). Сами по себе си, всички тези неща не бяха лоши и злото не беше в сторените неща, а в тези, които ги вършеха. Всяко от действията, които се споменават, може да бъде извършено в страх от Господа и в слава на святото Му име, посредством вярата. Но, уви ! вярата липсваше ; Словото Божие беше отхвърлено. Бог говореше за греха и за падението, но хората не бяха убедени. Бог им говореше за спасение, но те не обръщаха внимание и продължаваха да следват плановете и спекулациите си, без да ги е грижа за Бога. Действуваха така, сякаш земята им принадлежеше по договор за постоянно, забравяйки, че този договор съдържаше клаузата за реституция. Те забравяха тържествената дума „докато“ ! Бог беше изключен. „Цялото въображение на помислите на сърцата им беше само злина по всяко време“ (6:5), ето защо те не можеха да правят добро. Те мисеха, говореха, действуваха сами, доставяйки си удоволствие сами на себе си, забравяйки Бога.

Читателю, спомни си тези думи на Господ Исус : „Както стана в дните на Ной, така ще бъде и в дните на Човешкия Син“ (Лука 17:26) ; или, както казва Матей : „при пришествието на Човешкия Син“ (Матей 24:37). Биха искали да ни убедят, че преди появата на Човешкия Син сред небесните облаци (Матей 24:30), справедливостта ще се възцари върху земята от единия до другия `и полюс и че ние трябва да живеем в очакване на царството на справедливостта и мира, създадено чрез средствата, задействувани понастоящем ; но късият откъс, който току-що цитирахме, прекъсва из корен всички тези напразни и илюзорни надежди. Справедливостта царуваше ли върху земята по времето на Ной ? Божията истина бе ли се наложила ? Земята беше ли се преизпълнила с познание за Всевишния Бог, подобно на морското дъно, което покриваха водите ? (Исаия 11:9 ; Авакума 2:14). Писанието ни отговаря, че „върху земята царуваше насилието“ (6:11), че „всяка плът бе опорочила земния си път“ (6:12), че „земята, също, бе опорочена пред Бога“ (6:11). Е, добре ! Така ще бъде и при „пришествието на Човешкия Син“ ! „Справедливостта“ на изнудването или „насилието“ не си приличат никак ; не повече от универсалната злина и универсалния мир. Не е необходимо друго, освен да имаме сърце, покорено от Словото и лишено от предварителни мнения, за да схванем истинския характер на дните, които ще предшествуват непосредствено „пришествието на Човешкия Син“.

Нека читателят не позволява да бъде вкаран в заблуда, но да се преклони с уважение пред Писанието ; да счита, че то представляваше състоянето на света „в дните преди потопа“ и нека той си спомни, че „както“ е било тогава, „така“ ще бъде и в края на настоящия период. Човекът по времето на Ной бе разгърнал, действително, една могъща енергия, за да превърне света в едно комфортно и приятно убежище ; но не бе помислил да направи от него място, достойно за Бога, нещо, което би било напълно различно. Така и сега човек се стреми да премахне по всякакъв начин неравностите по житейския човешки път и да го направи възможно най-гладък, но това съвсем не означава да се изравнят „кривините и неравните пътища да станат гладки, за да се направят в пустинята пътеките за нашия Бог“, нито пък да се изгладят „неравните пътища“, за да може всякоя плът да съзре спасението идещо от Всевишния (Исай 40:4,5). Цивилизацията се е възцарила, но цивилизация не означава справедливост. Хората се трудят да пометат и да украсят жилището си (Матей 12:44), не за да го направят способно да приеме Христос, но антихрста (Матей 12:45). Човек си служи с мъдростта, за да прикрие под гънките на собственото си дело, петната и мизериите на човечеството : но и така бидейки прикрити, тези петна съвсем не биват премахнати ; и ето че скоро те ще преминат през покритието, което ги крие и ще станат по-явно отвратителни от всякога. Скоро дигите, с които хората се мъчат с такова упорство да спрат пороя на човешката мизерия, не ще устоят на смазващата мощ на злото ; ще видим да пропадат всички човешки усилия за възпиране на физическата, умствена и морална деградация на Адамовото потомство в пределите, които е съчинило човешкото милосърдие. Бог е казал : „краят на всяка плът дойде пред лицето Ми“ (6:13). Краят не е дошъл пред човека, но е дошъл пред Бога ; и въпреки че гласът на присмехулниците се чува все по-силно, казвайки : „Къде е обещаното Му пришествие ? Защото, откакто са се споминали бащите ни, всичко си стои така, както е било от началото на създанието“ (2 Петър 3:4) ; обаче бързо се приближава мигът, в който тези присмехулници ще получат техния отговор : „Господният ден ще дойде като крадец, когато небето ще отмине с бучене и елементите нажежени ще се разпаднат ; и земята, и делата по нея ще изгорят“ (2 Петър 3:4-10).

Такъв е Божият отговор на присмеха на умниците в този свят ; но не и на обичта и духовното ожидание на Божиите чеда. Тези последните, нека Бог да бъде благословен, имат една твърде различна перспектива : те очакват да отидат за срещата със Съпруга в небесата, преди злото да е достигнало до връхната си точка и Божият съд да се е стоварил върху това зло. Очакването на Църковното Събрание е не то да види света разрушен от огън, но да види изгрева на „светлата Утринна Звезда“ (Откровение 22:16).

Но от която и страна, от която и да е гледна точка да бъде търсено разглеждането на бъдещето, нека обектът, който се представя пред взора на нашата душа да бъде Църквата в славата `и, или светът в пламъците ; очакваното възшествие на Съпруга, или внезапното и неочаквано идване на нощния разбойник (Матей 24:43) ; Утринната Звезда или изгарящото обедно слънце ; граването на Църквата, или съдът, ние трябва да чувствуваме колко важно е да държим на свидетелството на Бога в благодатта Му към окаяните грешници : „Ето сега е благоприятното време ; ето сега е денет на спасенето“ и „Бог беше в Христос и примири света със Себе Си“ (2 Коринтяни 6:2 ; 5:19). Сега, Бог помирява, скоро Той ще съди ; сега всичко е благодат ; тогава ще има само гняв ; сега Бог опрощава греха посредством кръста ; тогава ще го накаже посредством вечните мъки. Сега Бог провъзгласява посланието на благодатта, на най-чистата, най-изобилна и най-безкористна благодат ; говори на грешниците за едно изкупление, завършено посредством ценната Христова жертва : Той заявява, че всичко е вече завършено ; очаква, за да въздаде благодат :„Дълготърпението на нашия Господ е спасение“ ; „Господ не забавя това, което се отнася до обещанието, както някои смятат това за забавяне ; но Той е търпелив към вас, като не желае никой да погине, а всички да дойдат на покаяние“ (2 Петър 3:9,15). Колко тържественно прави всичко това нашето време ! Една благодат без примеси е оповестена, но прекъснатият съд е готов да се разрази !

Ако Бог ни направи внимателни към тези неща, с колко по-дълбок интерес би трябвало да следиме развитието на Неговите намерения ! Писанието разпръсква светлината си върху всички неща, благодарение на него ние не сме принудени да наблюдаваме събитията, които се следват с учудването на онези, които не знаят нито къде се намират, нито накъде отиват. Ние можем и би трябвало да имаме точно знание за нашето положение ; би трябвало добре да познаваме пряката тенденция на всички принципи, които в момента действуват, големият водовъртеж, към който забързано се отправят всички потоци. Хората мечтаят за едни златен век ; обещават си едно хилядолетие на изкуствата и науките ; хранят се от мисълта, че „утре ще бъде същото каквото и днес, дори и повече“ (Исайя 56:12) ; но, уви ! колко напразни са всичките тези мисли и всичките мечти и всичките тези надежди ! Вярата може да съзре облаците, които се струпват над хоризонта на света : съдът наближава ; денят на гнева се забързва ; вратата ще се затвори ; „енергията на заблудата“ (2 Солунци 2:11) ще започне да действува ! И в предвид на тези неща, не трябва ли да повдигнем гласа си предупредително и да се помъчим да противодействуваме чрез едно преданно свидетелство за злощастното човешко тщестлавие ? Безсъмненно, по същият начин, по който Ахав обвиняваше Михей (3 книга Царства 22:8), светът ще обвини нас, че пророкуваме само за зло, но какво от това ? Да пророкуваме това, което пророкува Божието Слово, и като правим това, единственната цел е „да убедиме хората“ (2 Коринтяни 5:11). Божието Слово единствено ще може на мястото на измамните основи, върху които почиваме, да ни накара да стъпиме върху други непоклатими и вечни основи. То единствено ще е в състояние да ни отнеме „една строшена тръстика“ (Исайя 36:6) и една измамна надежда, за да ни даде „надежда, която никога не засрамва“ (Римляни 5:5). Истинската любов, Божията любов, не се провиква : „Мир, мир ! А мир няма“ (Иеремия 6:14 ; 8:11) ; тя също „не маже стената с кал“ (Йезекиил 13:10). Бог иска сърцето на грешника да си отпочине в мир в ковчега на вечната сигурност, ползувайки се още от сега от своето общение и хранейки с любов надеждата да се ползва заедно с Него от покоя, в едно подновено творение, тогава, когато провалата, разрухата и съдът ще са завинаги отминали.