Книга моисеева битие г. Х. Макинтош глава първа 1

ГЛАВА ДЕВЕТА — 9

В тази глава Писанието ни запознава с Новия Завет (= съюз), под който творението беше поставено след потопа, ведно със знака на този съюз. „И благослови Бог Ноя и синовете му и рече сем : плодете се и се множете и изпълвайте земята“ (9:1). Наредбата, която Бог дава на човека при стъпването му върху възобновената земя, е да изпълни цялата тази земя, не само отделни части от нея, т. е . - изобщо „земята“. Волята Му беше хората да се разпръснат по цялата земна повърхност, без да мерят всеобщите си усилия, както се бяха опитали да направят, според това, което ни разказва Глава 11 - та.

След потопа, страхът от човека обхваща душата на всички по-низши създания, така че услугата, която му вършат е необходимият резултат от страха и ужаса. Животът, както и смъртта на по-низшите твари, трябва да служи на човека. Цялото творение е освободено от страха от един втори потоп поради вечния съюз, който Бог е сключил с него : съдът вече никога няма да вземе същата форма, под която тогава се състоя. „Тогавашният свят, потопен от водата, загина. Така, със същото слово, са съхранени и днешните небе и земя, пазени за огън до деня на съда и погибелта на нечестивите човеци“ (2 Петър 3:6,7). Веднъж земята бе очистена посредством водата ; тя още веднъж ще бъде очистена посредством огъня ; но тогава ще се избавят единствено онези, които ще са потърсили убежище при Този, който прекоси дълбоките води на смъртта и който премина огъня на Божия съд.

„И рече Бог : ето знакът на завета (= съюз), който сключвам между Мене и между вас …. Аз поставям моята дъга в облака …. и ще си спомня Моя завет (9:12 и по-нататък). Цялото творение почива върху вечната стабилност на завета на Бога, на когото дъгата е знакът ; тя няма защо да се бои от един втори потоп. Освен това, трябва само да се радваме : когато дъгата се появява в облака, Божиите очи се обръщат към него ; от това именно зависи и сигурността на човека, но не от собствената му, несъвършенна и несигурна памет, а единственно от паметта на Бога. „Ще си спомня“ - казва Бог. Приятно е да се мисли за това, което Бог иска и за това, което не иска да си спомня : Той си спомня за Своя Завет, но няма да Си спомня за греховете на Своя народ (Евреи 10:17). Кръстът, който ратифицира първия, изтрива последните и вярата, обхващаща стойността, дарява с мир смутената душа и неспокойната съвест.

„И когато изпратя облак на земята, ще се яви дъга в облака“ (9:14). Не е ли това едно хубаво и изразително олицетворание ? Слънчевите лъчи, отразени от това, което заплашваше със съда и ставащи още по-славни посредством самите облаци, които се струпват отпреде им, успокояват сърцето, напомняйки за Завета даден от Бога, спасението от Бога и споменът на Бога. Дъгата в облака напомня Голгота. Виждаме в това един тъмен облак, облакът на съда, който се изпразва върху свещенната глава на Божия Агнец ; един толкова плътен облак, щото посред бял ден „мрак се спусна върху цялата страна“ (Лука 23:44). Но нека Бог бъде благословен, лъчите на вечната Божия любов пробиват мрака и вярата съзира в този толкова тъмен облак най-красивата и най-славната дъга, която някога се е появявала ; тя дочува словата : „извършено е“ (Йоан 19:30) да се произнасят сред мрака и в тези слова разпознава съвършенната ратификация на вечния Завет на Бога не само с творението, но и с племената на Израел и с Божията Църква.

Последната част на тази глава представя един унизителен спектакъл. Този, който беше сторен владетел на творанието, не умее да владее самия себе си. „Ной почна да обработва земята и насади лозе. Пи вино, опи се и лежеше гол в шатрата си“ (9:20 и по-нататък). Какъв беше за Бога Ной, единственият праведен човек, проповедникът на справедливостта ! Уви ! какво е човекът ? В каквато и позиция да го гледаме, винаги го виждаме да се проваля. Той съгреши в Еден, съгреши във възобновената земя, съгреши в Ханаан, съгреши в Църквата, съгреши пред наличието на хилядолетнете слава и щастие. Съгреши навсякъде и във всичко ; в него няма нищо добро (Римляни 7:18). Колкото и големи и колкото и надалеч да да се разпространяват привилегиите му, колкото и хубаво да е положението, в което е поставен, той върши единствено грешки и прегрешения.

Въпреки това, трябва да разглеждаме Ной от две различни гледни точки : като тип и като човек. И докато типът е преизпълнен с хубост и значение, човекът е обладан от греховност и лудост. И въпреки това Божият Дух написа следните слова : „Ной беше човек праведен …. ; Ной ходеше с Бога ….“ (6:9). Божията благодат бе покрила греховете му и го бе облякла в неопетнено облекло от справедливост. Той бе намерил „благодат пред очите на Всевишния Бог“ (6:8). Дори когато Ной откри своята голота, Бог не я видя, защото Той не гледаше Ноя в слабостта на неговата състояние, но в могъществото на вечната Божия справедливост. Това ни позволява да разберем доколко Хам в блужденията си се беше отдалечил от Бога и отчуждил от Божиите мисли, действувайки по такъв начин. Той, очевидно, не бе вкусил от щастието на „човека чийто беззакония са опростени и чиито грехове са окрити“ (Псалм 32:1). И напротив, поведението на Сим и на Иафет ни предоставя един добър пример за начина, по който Бог наблюдава човешката голота и действува спрямо нея, така че те получават благословия, докато Хам получава проклятие.

ГЛАВА ДЕСЕТА — 10

Без да цитираме тук с подробности различните пасажи, в които се поменава Вавилон, ние ще отбележим само, че всеки път когато Бог разполага с едно свидетелско тяло върху земята, Сатаната пък разполага с един Вавилон, чрез който да компрометира и да разваля сводетелството. Когато Бог свързва името си с един град от света, Вавилон взема формата на град ; когато Бог свързва името си с Църквата, Вавилон взема формата на корумпирана религиозна система, наречена „голямата блудница“, „майка на блудниците и на гнусотиите“ и т.н. (Откровение 17:1-6 и сл. ; 17:18). С други думи, Сатанинският Вавилон се проявява винаги като инструмент, създаден и фасониран от ръката на Сатаната, имащ за цел да попречи на Божето дело, както някога в Израел, така и сега, в Църквата. От начало до край в Стария Завет виждаме Израел и Вавилон противопоставени един на друг ; когато единият се въздига, другият запада. Така, когато Израел напълно се е проваля като свидетел на Всевишния Бог, „царят на Вавилон му строшава костите“ (Иеремия 50:17) и го поглъща ; съдовете от Божия дом, които трябваше да стоят в града Иерусалим, бяха отнесени в града Вавилон (2 Летопис 36:18 ; Даниил 5:2). Но Исай, във възвишеното си пророчество от глава четиринадесета на своята книга, ни възправя пред лицето на противопоставящите се същности и ни показва, чрез една чудесна картина, Израилевата звезда, растяща и славна и един Вавилон, напълно съборен : „И в оня ден, когато Господ те отърве от скръбта ти, от страха и от тежкото робство, под което беше заробен, ти ще подемеш победна песен против вавилонския цар и ще кажеш : как изчезна мъчителят - пресече се тиранията !… Откакто ти заспа, никой не идва да ни сече !“ (Исай 14:3-8). Ето, това тук е относно Вавилон от Стария Завет. Що се отнася до този от Откровението, за читателят е достатъчно да прочете глави 17 и 18 от тази книга, за да разбере характера му и да проумее неговия край : той се проявява в един фрапиращ контраст със Съпругата, жената на Агнеца ; захвърлен е в морето - като голям воденичен камък ; после следва женитбата на Агнеца и цялото щастие и слава, които я съпътствуват.

„Хуш роди Нимрод ; той взе да става силен на земята ; той беше силен ловец пред Господа Бога ; та затова се и казва : силен ловец като Нимрод пред Господа (Бога). Изпървом царството му се състоеше от : Вавилон, Ерех, Акад и Халие, в земята Сенаар (Битие 10:8-10). Ето я характеристиката на основателя на Вавилон. Той бе „могъщ върху земята“, „могъщ ловец пред Господа (Бога)“ ; характеристиката на Вавилон от началото до края на Писанието отговаря по забележителен начин на произхода му. Вавилон се проявява всякога като едно могъщо влияние върху земята, противопоставящо се на всичко онова, което има небесен произход ; и едва когато бива изцяло разрушен, сред мнозинството се въззема към небето викът : „Алилуия ! Защото Господ, нашият Бог, Всемогъщий царува“ (Откровение 19:6).

Това е краят на Вавилон : цялото му могъщество и слава, цялата му гордост и богатства, целият му блясък, могъщата му привлекателност и широкото му влияние, завинаги престават да съществуват. Той ще бъде пометен и запокитен в тъмнината, в страхът и отчаянието на една безконечна нощ.  О, Господи, докога ?