Книга моисеева битие г. Х. Макинтош глава първа 1

ГЛАВА ТРЕТА — 3

Змията се появява на сцената с един безочлив въпрос, с който цели да хвърли съмнение върху божестевното откровение ; този въпрос е ужасният модел, предшественник е на всички безбожни въпроси, повдигнати по света от твърде усърдните служители на змията ; въпроси, които могат да бъдат оборени единствено чрез върховния и Божествен авторитет на светото Писанието.

Да, читателю, змията зае мястото на Бога, а неговата лъжа, мястото на Божията Истина. И каквото се случи с падналия човек, се случи и с неговото потомство. За Словото Божие няма вход в сърцето на неродения изново човек ; но това сърце е в такова състояние, че се намира отворено за лъжата на Сатаната ; ето защо Господ казва на Никодим : „Трябва изново да се родите“ (Йоан 3:9).

Необходимо е, обаче, да се отбележи начинът, използуван от Сатаната, за да разклати доверието на Ева в Божията истина и да я постави в зависимост от някакво могъщество на безбожния „разум“. Сатаната успява да постигне това като разколебава Евиното доверие в Божията любов и в това, което Бог е казал ; след това, като намеква пред Ева, че Божието свидетелство не се основава върху любовта. „Защото, казва той, Бог знае, че в деня, в който вкусите от тях, ще ви се отворят очите и ще бъдете като самия Бог, знаещи какво е добро и какво е зло“ (3:5). Все едно, че дяволът е казал : „Във вкусването от този плод, от който Бог ви лиши, има само едно положително преимущество ; защо трябва да се доверявате на свидетелството на Бог ? Вие не можете да имате доверие някому, който, явно е, не ви обича, защото ако ви обичаше, щеше ли да ви попречи да се радвате на една положителна и реална привилегия ?“. Ако ли Ева се бе просто облегнала на безкрайната Божия доброта, тя щеше да бъде в сигурност и щеше да се противопостави на влиянието на цялото това разсъждение ; тогава тя щеше да отвърне на змията : „Изцяло се доверявам на Божията доброта и намирам, че е невъзможно Той да ме е лишил от някакво реално благо. Ако този плод беше добър за мене, Той непременно щеше да ми го даде, а фактът, че Бог ми го забранява - доказва, че ако вкуся от него, вместо да се почувствувам по-добре, бих била много по-зле. Убедена съм в любовта и в истината на Бога, и считам, че ти си злодей, дошъл тук, за да отвърне сърцето ми от извора на всяка доброта и всяка истина : Махни се от мене, Сатана !“.

Това би бил правилният отговор ; Ева обаче не го дава : доверието `и в любовта и в истината се огъна и всичко бе загубено. В сърцето на падналия човек вече няма място за Божията любов и истина ; то ще е чуждо както на едната, така и на другата, докато не бъде обновено от Светия Дух.

Ще бъде интересно да преминем от лъжата на Сатаната към Божията любов и към Неговата истина, към мисията на Господ Исус, който дойде от лоното на Отца с целта да разкрие това, което Бог е в действителност. „Благодатта и истината“ , двете неща, които човек загуби чрез падението си „дойдоха чрез Исус Христос“ (Йоан 1:17). Исус беше верният свидетел на това, което Бог е (Откровение 1:5). Истината разкрива Бог такъв, какъвто е, но тази истина в Христос е свързана с откровението за пълната благодат. Така че, откровението за Божията същност, вместо да допринесе за погублението на грешника, се превръща в основата на вечното му спасение. „А това е вечен живот - да познаят Теб, единственият истинен Бог, и Исус Христос, когото си изпратил“ (Йоан 17:3). Не е възможно да познаеме Бога и да нямаме живот. Загубата ни на познанието за Бога, бе смъртта ; познанието на Бога, обаче, е живот. Това изцяло поставя живота извън нас и го прави зависим от това, което Бог в действителност е. Каквато и да бъде степента на самопознание, до която сме достигнали, не е казано : „Това е вечният живот - те сами да се познават“, въпреки че, безсъмненно „познаването на Бога“ и „себепознанието“, погледнати под различни ъгли, са свързани едно с друго. Вечният живот е свързан с първото, а не с второто : Да познаваме Бог такъв, какъвто е, означава живот, а „всички, които не познават Бог . . . ще бъдат наказани с вечна погибел от лицето на Господа“ (2 Солунци 1:9).

Свръхважно е да приемем, че това, което в действителност обосновава положението на човека и неговата позиция, това е познанието или непознаването за Бога. Такъв е именно знакът, бележещ положението на човека и определящ бъдещата му съдба. Ако човек е лош в помслите си, в словата си и в действията си, това произтича от непознанието му на Бога ; ако, от друга страна, мислите му са чисти, и в убежденията си е свят, преизпълнен с благодат в делата си, всичко това е само практическият резултат от познанието, което има за Бога. Не е по-различно от онова, което засяга бъдещето на човека. Познаването на Бог е солидната основа на едно безкрайно щастие и на една вечна слава, а непознаването Му е вечна погибел. Всичко, следователно, се заключава в познаването на Бога : то оживява душата, очства сърцето, успокоява съвестта, издига чувствата и обичтта и освещава изцяло характера и поведението.

Учудващо ли е тогава, че твърдото намерение на Сатаната беше да лиши създанието от истинското познание за единствения, истинския Бог ? На Ева той даде една невярна идея за Бога подсказвайки `и, че Бог не е добър : това именно беше тайният извор на цялото зло. По-нататък вече няма никакв значение каква форма ще да е взел грехът ; по какъв канал ще да е протекъл, под чие управление ще да се е застанал или какъв външен вид ще да е взел, вече всичко произтича винаги от този един и същ извор : непознаването на Бог. И най-изтънченият и образован моралист, и най-привидно благочестивият човек, и най-благосклонният филантроп, ако не познават Бога са толкова далече от живота и от истинската святост, колкото и митаря от леката жена. Блудният син беше дотолкова грешник и дотолкова отдалечен от бащата в момента, в който прекрачваше прага на бащината къща, колкото по времето, когато бе пасъл прасетата в далечната страна (Лука 15:13-15). Същото се получи и в случая с Ева. От момента, когато се измъква от Божията ръка, когато се откъсва от положението си на абсолютна зависимост от Словото Му и от подчинението си на това Слово, тя се предаде на алчущата власт, управлявана от Сатаната и за своята пълна провала.

Стих 6-ти ни изправя пред трите неща, за които говори Йоан : „похотта на плътта, похотта на очите и гордостта на живота“ (1 Йоан 2:16), три неща, в които, както казва самият апостол, се заключава „всчко, което е в света“. От момента, в който Бог бива изключен, тези неща неминуемо започват да властвуват. Ако ние не постоянствуваме в щастливата си сигурност за Божията любов и за Неговата истина, за Неговата благодат и вярност, ние ще се предоставим на един от споменатите по-горе принципи, или, може би едновременно на всичките ; с други думи, ние ще се предоставим да бъдем управлявани от Сатаната.

Ако си кажем истината, човек не разполага със свободен избор. Човекът, който сам се ръководи, е ръководен в действителност от Сатаната, а иначе, Бог е този, който го ръководи. Всъщност, трите средства, с които Сатаната процедира са „похотта на плътта, похотта на очите и гордоста на живота“. Това са онези три неща, които Сатаната представи на Господ Исус, когато Го изкушаваше. Дяволът започна да изкушава втория Адам като го призова да се измъкне от положението на абсолютна зависимост към Бога : „Заповядай тия камъни да станат хлябове !“ (Матей 4:3). Не иска от Исус да постъпи като първия човек, само издигайки се над това, което в действителност е, а иска от Него да даде доказателства, за това, което е всъщност. После предлага на Исус всичките световни царства и тяхната слава, и, най-сетне, Го пренася на крилото на храма и там Му подсказва да се представи във внезапно и чудно представление пред адмириращия Го народ, насъбрал се в подножието на храма (Сравни Матей 4:1-11 и Лука 4:1-13). Очевидната цел на всяко от тез изкушения беше Господ да бъде подведен та да се отклони от положението Си на пълна зависимост от Бога и на цялостното Си подчинение на волята Му ; но всичко биде напразно. „Писано е“ - такъв беше неизменният отговор на единствения зависим човек, единственният лишен от самия себе си, единственият Съвършен човек. Други мже би са предприели да се само управляват : що се отнася до Него, единствено Бог Го ръководи. Какъв само пример е това за вярващите при всичките положения, в които могат да се окажат ! Исус се придържаше към Писанието и стана победител ; без друг меч освен този на Духа, Той се сражава и спечели славна победа. Какъв контраст между Него и първият Адам ! На първия всичко му говореше за Бога, на последния Адам, всичко Му говореше против Бога. Единият притежаваше рая с всичките му прелести ; другият се намираше всред пустинята и всичките `и лишения ; първият се довери на Сатаната, вторият се повери на Бога ; първият беше изцяло победен ; вторият - пълен победител. Благословен да бъде Бог за всяка благодат, която поставя съдбата ни в ръцете на Този, който е толкова могъщ, че да победи, толкова могъщ, че да спаси !

Да видим сега, доколко Адам и Ева можаха да се възползуват от привилегията, която Сатаната им беше обещал. Това проучване ще послужи да бъде хвърлена светлина върху един много важен по отношение на падението на човека пункт. Всевишният Бог беше наредил всичко така щото в падението и чрез падението, човек да придобие нещо, което преди това не бе имал, а именно - съвест, познанието за доброто и злото. Очевидно е, че преди падението човек не можеше да притежава това познание. Не можеше да има никаква представа за злото дотогава, докато то не се появеше там, за да бъде познато от него ; човекът се намираше в състояние на невинност, т. е., на непознаване на злото. В падението и чрез падението той се сдоби със съвест и виждаме, че първият ефект на тази съвест е да го смути и уплаши. Сатаната изцяло бе заблудил жената ; беше казал : „Ще ви се отворят очите и ще бъдете като Бог, знаещи добро и зло“, но беше пропуснал важна част от истината, а именно, че ще узнаят доброто без да имат силата да го вършат и че ще узнаят злото, без да могат да го избегнат. Опитът да се издигнат по стъпалата на моралното съществуване, водеше до загубата на истинското издигане : човекът се превърна в едно същество деградирало, слабо, измъчвано от страх, преследвано от съвестта си, заробено от Сатаната. „Очите им се отвориха“, верно е ; но това беше, за да видят собствената си голота, тъжната си участ. Те бяха „нещастни и жалки, и бедни, и слепи, и голи“ (Откровение 3:17), един тъжен плод от дървото на познанието ! Адам и Ева не придобиха никакво ново познание за Божията доброта, никакъв нов лъч от Божествената светлина, извираща от чистия и вечен източник на тази светлина. Уви ! не. Още първият резултат от тяхното неподчинение и от тяхното търсене на познанието, беше откритието, че са голи.

Веднага щом Адам чу гласа на Вечния Бог в рая, „достраша го“, защото, както и самият той изповядва „беше гол“ ; да, гол, въпреки покривало, с което си е послужил, за да се завие. Това покривало не удовлетворяваше дори собствената му съвест, това е очевидно, защото ако съвестта му беше божествено удовлетворена, той нямаше да се бои. „Ако нашето сърце не ни осъжда, ние имаме дръзновение спрямо Бог (1 Йоан 3:21). Но дори ако човешката съвест не намира почивка в усилията на човешката религия, колко по-малко Божията святост би намерила в нея ?

Препасникът, който Адам си беше сложил не можеше да го скрие от Божиите очи, а той не можеше пък да Му се покаже гол : ето защо, той побягна, за да се скрие. Съвестта всякога е постъпвала така : тя кара човека да се крие от лицето на Господ Бог ; и всичко, което религията може да даде на човека, е само покривало, което да го скрие от Божиите очи. Това е едно малко скривалище, защото рано или късно човек трябва да е срещне с Бога, и ако няма нищо друго, освен тъжното чувство за това, което е в действителност, то той може единственно да бъде уплашен и непременно ще бъде нещастен. И наистина, повече нищо не липсва освен ада, за да допълни терзанието на този, който знаейки че му предстои да се срещне с Бога, не познава друго освен собствената си неспособност да се яви пред Него. Адам нямаше да се страхува, ако беше познал съвършенната Божия любов, защото „в любовта няма страх, а съвършенната любов пропъжда страха ; защото в страха има наказание ; а който се страхува, не е станал съвършен в любовта“ (1 Йоан 4:18). Адам не знаеше това, защото беше повярвал в лъжата на Сатаната. Той мислеше, че Бог е любов по-малко от всичко друго ; затова беше готов да извърши каквото и да било друго, само и само да не се одързости да се покаже в Негово присъствие. Това, всъщност, беше невъзможно ; грехът беше на лице, а Бог и грехът не могат да бъдат заедно. Ето защо, колкото дълго грехът тежи на съвестта, толкова дълго ще има и съзнание за отдалечаването на Бога. „Божиите очи са твърде чисти, за да гледат на злото“ (Авакум 1:13). Грехът, където и де се намира, може единственно де срещне Божия гняв.

Но не е само съзнанието за това, което съм ; има също, слава Богу и откровението за това, което е Бог - и именно падението на човека даде повод за това ощастливяващо откровение. Бог не беше се разкрил напълно в творението ; чрез него беше разкрил „вечното си могъщество и божествеността си“ (Римляни 1:20), но Той не беше разкрил, в дълбочина, всичките тайни на Своята природа и на характера Си. Сатаната, следователно, допусна голяма грешка, като реши да се намеси в Божието творение ; по такъв начин той превърна себе си в инструмента на собствената си провала и на вечния си срам : „Безредицата, която приготви, ще се обърне върху неговата глава и злодейството му ще падне върху темето му“ (Псалтир 7:16). Дяволската лъжа само даде повод за пълното проявление на истината що се отнася до Бога. Творението никога не би могло да изяви това, което Бог е. В Бог имаше много повече от мъдрост и от могъщество ; в Него имаше любов, милосърдие, святост, справедливост, благост, нежност, дълготърпеливост. Къде другаде, ако не всред един свят от грешници биха могле да се изявят всички тези съвършенства ?

Най-напред Бог слиза, за да сътвори ; после, след като змията си позволи да се намеси в творението, Бог слезе, за да спаси. Именно това ни разкриват първите слова на Господ Бог след грехопадението : „И извика Господ Бог на Адам и му рече : Къде си ?“ (3:9). Този въпрос доказваше две неща, а именно, че човекът бе погубен и че Бог беше дошъл да го потърси ; той доказваше грехът на човека и благодатта на Бога. „Къде си ?“ Каква вярност, каква чудесна благодат в тези слова, които сами по себе си разбулват реалността на човешкато състояние и разкриват истинския характер на Бога и неговото благоразположение към съгрешилия човек. Човекът беше погубен, но Бог слезе, за да го потърси, за да го накара да излезе от мястото, където беше се скрил измежду райските дървета, за да го накара да намери в щастливото доверие на вярата едно убежище за самия себе си. Това беше благодатта. За да бъде сътворен човекът от прахта на земята, беше необходимо могъщество, за да се потърси човекът в неговото падение, беше необходима благодат. Но кой ли би могъл да даде израз на всичко, което се съдържа в идеята, че Бог търси, че Бог търси грешника ! Какво ли бе съзрял Блаженният Бог в съгрешилия човек, за да се заеме да го търси ? В него Той видя онова, което овчарят зърна в заблудената овца, онова, което жената съзря в драхмата и онова, което бащата на блудния син видя в своя син : грешникът има цена в Божиите очи.

Как обаче грешният човек отвръща на верността и на благодатта на благословения Бог, който го викаше, казвайки му „Къде си ?“ Уви ! Отговорът на Адам сочи единственно дълбочината на злото, в което беше изпаднал. „И той отговори : чух гласа Ти в рая, и ме достраша, защото съм гол и се скрих. И рече Господ Бог : Кой ти каза че си гол ? Ял ли си от дървото, от което ти забраних да ядеш ? Адам отговори : жената, която ми даде Ти - тя ми даде от дървото и аз ядох“ (3:10-12). Виждаме как Адам фактически прехвърля позорното си падение върху обстоятелствата, в които Бог го е поставил ; т. е. непряко, върху самия Бог. И така е бивало винаги със съгрешилия човек : той обвинява всякого и всичко, с изключенние на самия себе си. Истински смирената душа, напротив, пита : „Нали аз съгреших ?“ Ако Адам се бе самоопознал, неговият език би бил различен от този, който държеше, но Адам не познаваше нито себе си, нито Бога ; ето защо, вместо да се самообвини, той прехвърли грешката върху Бога.

Такава беше потресающото човешко състояние. Той бе загубил всичко : своето надмощие, своето достойнство, своето щастие, невинността си, чистотата си, покоя си, и което беше още по-лошо, обвиняваше Бог, че е причина за мизерността му ⁶. Той беше там, един заблуден и виновен грешник, и въпреки това, се самооправдаваше, обвинявайки Бога.

Но именно тогава, когато човек беше стигнал дотам, Бог започна да разкрива Себе Си и да разгръща намеренията на своята изкупителна любов, в това точно е залегнало истинското основание за мир и щастие на човека. Когато човек вече е приключил със самия себе си, тогава Бог може да покаже това, което е, но не и преди това. Трябва човек изобщо да изчезне от сцената със всичките си неоснователни претенции, самохвалства и богохулни разсъждения, преди Бог да може или да пожелае да се разкрие ! Така за Адам, докато се криеше между райските дървета, Бог задействува чудесният план на изкуплението, чрез механизма на поразеното женско семе⁷, и тук научаваме за онова, което единствено може да доведе умиротворения и уповаващ се човек пред Бога. В това отношение вече видяхме безсилието на съвестта. Съвестта прокуди Адам между райските дървета ; разкритието на Бога го довежда пред Божието лице. Съзнанието за това, което е бил, го изпълва с ужас ; разкритието за това, което е Бог, го успокоява.

Адам чу и повярва на тези неща и в енергията на вярата си „нарече жената . . . майка на всички живеещи“ (3:20). От гледна точка на природата, Ева можеше да бъде наречена „майка на всички умиращи“, но благодарение на Божието откровение, вярата виждаше в нея майката на всички живеещи. „Тя нарече името му : Бен-они (= син на моята мъка), и баща му го нарече Вениамин (= син на дясната страна)“ (35:18).

Благодарение енергията на вярата, Адам можа да понесе ужасните последствия на греха си, а в своето безкрайно милосърдие, Бог му позволи да чуе това, което казваше на змията, преди да му заговори на него самия. Ако би било другояче, Адам би изпаднал в отчаяние. И действително, за нас остава единствено отчаянието, ако трябва да имаме предвид единствено себе си, такива каквито сме, без същевременно да можем да съзерцаваме Бога, такъв, какъвто е разкрит на кръста, за нашето спасение. Никое от Адамовите деца не може да понесе гледката на това, което е в действителност, но и на това, което е сторило, без да изпадне в отчаяние, особено ако не потърси убежище в кръста. Ето защо надеждата не може да се доближи до мястото, късдето всички ония, които отхвърлят Христос, в края на краищата, трябва да бъдат задържани. Там хората ще гледат с отворени очи на това, което са в действителност и на това, което са извършили, без да са способни да търсят утеха и убежище в Бога. Тогава, това което Бог е, ще представлява за тях едно безнадеждно погубление, толкова сигурно, колкото и това, което Той е, представлява сега вечното спасение. Божията святост ще бъде тогава вечно срещу тях, както сега е радост за всичките вярващи. Колкото повече сега си даваме сметка за Божията святост, толкова по добре ще знаем, че сега сме в сигурност ; за окаяните, обаче, същата тази святост, и това представлява една величествена идея, ще бъде ратифицирането на вечната им присъда !

Да спрем сега за момент вниманието си върху поучението, което се съдържа в Стих 21 : „И направи Господ Бог на Адам и на жена му кожени дрехи, с които ги облече“. Великото учение за Божията справедливост е осветено тук посредством един образ. Дрехата, с която Бог беше облякъл Адам, представлява надеждно покритие, защото е направена от Бога ; и същевременно, препаската от смокинови листа беше неефикасно и безполезно покритие, защото е човешко дело. Освен това, дрехата, с която Бог покри човешката голота произхождаше от смъртта ; кръвта беше пролята - същото не беше с Адамовата препаска. Така и сега, Божията справедливост е изявена на кръста, а човешката справедливост е видна в делото на ръцтете му, на това дело, което е омърсено от греха. Облечен в кожената дреха, Адам не можеше да каже, както някога всред листата на райските дървета : „Бях гол“, и той повече нямаше основание да се скрие. Грешникът може да бъде съвършенно спокоен, когато чрез вярата знае, че Бог го е облякъл ; дотогава, да бъдеш спокоен, не може да бъде резултат на нещо друго, освен резултат на самонадеяност или незнание. Да знам, че дрехата която нося и в която се показвам пред Бога, ми бе направена от Него, трябва напълно да успокоява сърцето ми, както и извън този факт - не би могъл да съществува никакъв постоянен отдих.

Последните стихове от нашата глава са много поучителни. Съгрешилият човек не бива да яде от плодовете на дървото на живота, от страх клетото му състояние да не се превърне на вечна злочестина в този свят. Да се яде от плодовете на дървото на живота и да се живее вечно със сегашното ни несретно състояние, би представлявало завършеното ни и окончателно нещастие. От дървото на живота може да се вкуси единствено след възкресението. Да пребиваваш вечно в едно несигурно убежище и в едно греховно и смъртно тяло би било непоносимо. Затова и Господ Бог „изгони човека от Едем“ ; изпъди го в един свят, който навсякъде му сочеше тъжните резултати от грехопадението. „Херувимите“ и „острието на меча“ забраняваха на човека да бере плодове от дървото на живота, а Божието откровение насочваше погледа му към смъртта и към възкресението на женското семе¹¹ както към източника на живота, на живота, който е извън властта на смъртта. Така Адам беше по-щастлив и в по-голяма сигурност извън рая, отколкото, когато беше в самия рай ; а ако беше останал в Едем, животът му щеше да зависи от него, докато вън от рая, животът му зависеше от друг, а именно, от обещания Христос, и когато Адам вдигаше очи нагоре и срещаше „херувимите и острието на меча“ (3:24), можеше да благослови ръката, която ги беше поставила там, за да препречват пътя към дървото на живота, защото същата тази ръка му бе открила един още по-добър, по-сигурен и по-щастлив път към дървото. Ако херувимите и острието на меча бяха затворили пътя към рая, Господ Исус отвори „един нов и жив път“ (Евреи 10:20), който води към Отца, в светая светих ¹². „Аз съм пътят и истината и животът, никой не идва при Отца, освен чрез Мен“ (Йоан 14:6). Посредством познанието на тези неща сега християнинът напредва в един прокълнат свят, където следите от грехопадението са видими навсякъде ; той е открил чрез вярата пътя, който го води в лоното на Отца и докато може тайно да си отдъхва там, чувствува се възрадван от блаженната увереност, че Този, който го е извел на този път, е отишъл и да му подготви място в „селенията“ на дома на Отца и че ще се върне да го вземе и да го въведе със Себе Си в славата на царството на Отца. Вярващият намира така още от сега, в лоното, в обиталището и царството на Отца, и своят пай, и своето бъдещо жилище и славното си възнаграждение.

ГЛАВИ ЧЕТВЪРТА — 4

И ПЕТА

Каин и Авел ни предлагат първия тип на религиозния човек в света и този на истински вярващия. И двамата са родени извън рая, синове са на падиалия Адам и няма нищо такова в техните натури, което би ни подпомогнало при извеждането на съществени отлики помежду тях. И двамата бяха грешници, и двамата притежаваха природата на падението ; ни единият, ни другият не бяха невинни. Много важно е добре да се вникне в това, за да може също така добре да се разграничи какво, всъщност, реално представляват Божественната благодат и вярата. Ако отликата, която наистина би съществувала между Каин и Авел бе се дължала само на тяхната природа, от това обезателно не би означавало, че и двамата не споделят грешната природа на своя баща и че не са съпричастни към последствията от неговото падение : тогава, не би се създала възможност за проявление на благодатта и за изразяване на вярата.

Искано е било да ни се каже, че човек се ражда с такива качества и способности, които ако са добре използувани, ще му дадат възможност да си проправи път към Бога. Ала Писанието ни учи, че Каин и Авел бяха родени не вътре, а извън рая : че са синове не на невинния Адам, а на падналия грешен Адам. Те бяха влезли в света, съпричастни към природата на своя баща, и под каквато и привидност тази природа, която е и тяхна собствена, да се бе изявявала, то тя би била винаги тази на падналия и греховен човек. „Туй що е родено от плът, е не само плътско, но и плът ; и туй що е родено от Духа, е не само духовно, а и дух“ (Йоан 3:6).

Никоя епоха не е предлагала по благопрятен случай за изява на качества и възможности, на средства и отличителни тенденции в природата на човека, както времето на Каин и Авел. Ако по природа човек би притежавал такова нещо, което би подпомогнало възвръщането на неговата изгубена невинност, та да го върне в рая, то той вече бе имал случая да го докаже ; ала Каин и Авел бяха изгубени ; те бяха плът, не бяха невинни, защото Адам бе загубил невинността си и нивга не бе си я възвърнал. Адам не бе нищо друго освен паднал родоначалник на една греховна раса [«поради неподчинението само на един, мнозина бяха обявени за „грешници“» = Римляни 5:19] ; той стана, относно онова, което засяга лично него, покварения източник на падналото човечество, виновно и корумпирано, мъртво основание за всички разклонения на едно морално и духовно погинало човечество. Истина е, както видяхме по-горе, че самият Адам става обект на благодатта и че показва жива вяра към обещания Спасител ; но тази вяра не зависи от неговата природа. И съвсем не бе по силите на тази природа да я предава ; тя в никакъв случай не беше наследствена ; но тя бе вътре в него плод на Божествената обич, тя бе вградена в душата му от Божествната сила. Адам би могъл според естествените начини, да предаде в наследство всичко онова, което бе „естествено“, но нищо повече. Следователно, като баща, той бе в състояние на „паднал грешник“ , следователно и неговият син не би могъл да бъде по-различен по природа и ще принадлежи, по необходимост, на същата природа, от която е произлязъл. Какъвто е „този, който поражда“, такива ще са и „тези, които са породени от него“ (Сравни 1 Йоан 5:1) ; „Какъвто е пръстеният, такива са и пръстените, какъвто е небестният, такива са и небесните“ (1 Коринтяни 15:48).

По своя род нищо не е по значително, освен ясният смисъл на доктрината за „федералното първенство“ както я наричат. Четейки Стихове от 12 до 25 на Глава пета от Писмото до Римляните, върху които, прочее, тук не бих желал да се спирам, читателят ще забележи, че Писанието подрежда цялото човечество, подчинявайки го на двама водители. Глава 15 от Първото писмо до Коринтяните ни представя наставления, аналогични с тези от Стих 44 и следващите го. В първия човек имаме пред себе си грехът, неподчинението и смъртта. Чрез вторият човек, имаме правдата, подчинението и живота. По същият начин, както наследяваме природата на първия, така ще наследим и тази на втория. Без съмнение, всяка от тези природи ще изяви и разкрие във всеки индивид и при всеки частен случай силите и способностите, които са му присъщи ; и при все това - съществува наличаето на една реална природа, абстрактна и утвърждаваща.

И тъй както става при раждането ни, според плътта , която наследяваме от природата на първия човек, по същият начин, чрез раждането ни изново , ние наследяваме тази на втория. Новороденото дете, макар и неспособно да извърши деянието, довело Адама до състояние на греховно създание, не по-малко е съпричастно към природата на Адам ; същото се отнася и за отново роденото Божие чедо : нововъзродената душа, въпреки че е останала абсолютно чужда на изпълнението на делото на всецялостното подчинение на „Човекът Христос Исус“, не е по-малко съпричастна иа Неговата природа. Без съмнение, грехът на първия човек не остана само при Адам, но премина и върху неговите наследници ; правосъдието не се привърши и при втория човек, но затова пък обогати изобилно мнозина ; и в същото време, съществуваше истинската и актуална съпричастност към реалната природа, независимо от това, какви са белезите `и. Първата природа е „според волята на човека“ (Йоан 1:13) ; втората природа на човека е според „волята на Бога“, също както и Яков ни казва „От Собствената Си воля ни е родил чрез словото на истината ; за да бъдем един вид пръв плод на Неговите създания“ (Яков 1:18).

От всичко, което казахме, следва, че по природа, а и при обстоятелствата на средата, в която живееше, Авел не бе по-различен от своя брат Каин ; в това отношение „няма разлика“ (Римляни 3:22). Но въпреки това, те се отличаваха един от друг : и тъй, различието им бе изцяло видимо в техните жертвоприношения ; и това прави поучението, което Бог иска да ни накара да намерим тук, съсвем просто за всеки грешник, убеден в греха си, за всеки, който чувства реално, че не само е съпричастен към падналата природа на първия човек, но че и самият той също е грешник. Тази история на Авел учи още как грешникът, убеден в греха си, може да се доближи до Бога и на какво основание може да стои пред Него и да има общение ; тя ясно сочи, че ако е възможно един грешник да се доближи до Бога, това не е по силата на каквото се да било принадлежащо или свързано с неговата природа, а че то съществува извън самия него, и е в личността и делото на един друг, че той трябва да търси истинното и вечно основание на своята връзка с правдивия, свят и истински Бог. Глава 11-та от Писмото до Евреите (11:4) по-ясно развива този сюжет : „Движен от вяра, Авел принесе една жертва, по-превъзходна от тази на Каин, чрез която за него се засвидетелствува, че е праведен, тъй като Бог свидетелствува за неговите дарове ; и чрез тази него той, макар и мъртав, още говори“. Тук не става дума за самия Авел, но за неговото жертвоприношение ; не става дума за лицето, което извършва жертвопринасянето, а за самото приношение, и в туй, що се отнася до принесените жертвоприношения, се състои и голямата разлика, съществуваща между Каин и Авел. Именно тук се съдържа цялата истина за това, което се отнася до положението на един грешник пред Бога.

Нека видим сега какви бяха приношенията : „След някое време Каин принесе Господу дар от земните плодове ; и Авел също принесе от първородните на стадото си и от тлъстината им. И Господ (Бог) погледна благосклонно на Авеля и на дара му, а на Каина и на дара му не погледна благосклонно“ (4:3-5). Каин принася на Господ (Бог) плода на прокълнатата земя и Му го дарява но без проливането на кръвта, за да се вдигне проклятието. Той извършва „некърваво“ жертвоприношение, тъй като няма вяра. Ако ли би имал вяра, то божественият принцип щеше да го е поучил още в първите дни от историята на греховния човек, че „без проливането на кръв няма опрощение“ (Евреи 9:22). Там това е една истина от първостепенна важсност. Разплатата за греха е смъртта (Римляни 6:23). Каин беше грешник, и като такъв, смъртта го отделяше от Бога. Но със своето жертвоприношение Каин съвсем не държеше сметка за това ; той не принася като жертвоприношение един живот, за да задоволи изискванията на Божествената святост, и за да отговори на собственното си състояние на грешник ; той не държи сметка и за това, че земята бе прокълната поради греха. Той се отнася към Бога така, като че ли наистина Бог бе подобен нему и като че ли Той би могъл да приеме плода на една прокълната земя, плод, белязан от греха.

„Некървавото“ жертвопринасяне на Каин включва всичко това, а и още много неща. Без съмнение, разумът ще каже : „Но каква ли по-приемлива жертва човек би могъл да принесе, освен тази, която е придобил с труда на ръцете си и с пота на челото си ?“. Разумът, та дори и религиозният дух на естественият човек могат да мислят наистина така, но Бог мисли по друг начин, и сигурно е, че вярата винаги ще се съгласува с помислите на Бога. Бог ни поучава, а и вярата е уверена, че трябва да се пожертвува един живот, за да може наистина човек да се доближи до Него.

Така, когато внимателно разглеждаме делото на Господ Исус, виждаме, че ако не бе я имало смъртта върху кръста, всички Негови деяния изцяло биха били безполезни що се отнася до изграждането на нашите отношения с Бога. Исус обхождаше от място на място, правейки добро (Деяния 10:38) през целия си живот, но само смъртта му разкъса завесата на храма, а и само тя би могла да я разкъса (Виж Матей 27:51). Ако и до ден днешен Исус и да би продължил „да ходи от място на място и да прави добро“, завесата щеше да си остане плътно спусната пред обожателя, без да му позволява достъп до „светая светих (място където Бог се намира)“. Така ние виждаме колко бе фалшива обосновката, с която Каин се представяше пред Бога като обожател и жертвоприносител : един неопростен грешник, представящ се пред Всевишния (Господ), за да му принесе една „безкръвна“ жертва, не би могъл да бъде гледан иначе освен като грешник, виновен поради една безподобна самомнителност ; жертвата му, несъмнено, беше продукт на мъчителния му труд ; но какво от това ? Трудът на грешника можеше ли да свали проклятието на греха и да го очисти от омърсението ? Можеше ли да задоволи изискванията на безкрайно Светия Бог ? Можеше ли да предостави на грешника всичко, което му беше необходимо, за да бъде приет пред Бога ? Можеше ли да заличи наказанието за греха ? Можеше ли да отнеме на смъртта жилото (1 Коринтяни 15:16) `и, или на гроба победата му ? Можеше ли да стори това изцяло или поне отчасти ? - Не, защото „без проливане на кръв няма опрощение“. „Безкръвната“ жертва на Каин, както и всяко жертвоприношение без проливане на кръв, беше не само лишено от стойност, но и фактически, отвратително в очите на Бог : то сочеше не само пълното невежество на Каин по отношение на собственото му състояние, но и пълното му невежество, относно характера на Бог. На Бог „не са Му потребни служения от човешки ръце, като че ли има нужда от нещо“ (Деяния 17:25). Каин си мислеше, че по този начин може да се доближи до Бога ; и всеки човек, който няма друго освен естествената религия, си мисли същото. Така от един век в друг, Каин има хиляди последователи. Навсякъде по света култът на Каин винаги е изоблиствувал ; това е култ на всяка непокръстена душа ; това е култ, поддържан от всички фалшиви религиозни системи, съществуващи под слънцето.

Щастлив ще е човекът, който ще направи от Бога свой длъжник, но „Бог желаеше състрадание и милост, а не жертва“ (Матей 9:13 ; 12:7), защото „даването е по-блаженно от вземането“ (Деяния 20:35) и непременно Бог е този, комуто принадлежи първото място. „А безспорно по-долният се благославя от по-горния“ (Евреи 7:7). „Кой по-напред Му е дал нещо, та да му се отплати ?“ (Римляни 11:35). Бог приема и най-малкото жертвоприношение от страна на едно сърце, което е разбрало това, що Давид е изразил чрез тия думи : „Но от Тебе е всичко и полученото от Твоята ръка Ти дадохме“ (1 Летопис 29:14). Но в момента, в който човек вече има претенцията, че заема мястото на „първодарител“, Бог отговаря : „Ако бих огладнял, не бих казал на тебе, защото моя е вселената и всичко що я пълни“ (Псалм 50:12), защото „на Бога нито са му потребни служения от човешки ръце, като че ли има нужда от нещо, понеже Сам Той дава на всички и живот, и дишане и всичко“ (Деяния 17:25). Невъзможно е този велик раздабвач на всякакви неща, да „има нужда от нещо“ ! Възхвалата е всичко, което ние можем да предложим на Бога, но не можем да Му я отдадем, докато изцяло не разберем, че нашите грехове са премахнати ; а това ние не можем да узнаем освен чрез вярата, основана на изпълненото вече изкупление.

От приношението на Каин, нека сега преминем към жертвоприношението на Авел, който също „принася от първородните на стадото си и от тлъстината им“ (4:4). С други думи казано, той чрез вярата си е разбрал величествената истина, че човек може да се доближи до Бога посредством жертвоприношения, че човек може да постави смъртта на някой друг между себе си и последствията от своя грях ; че може да задоволи изискванията на същността на Бога и на същите белези на Неговия характер чрез проливане кръвта на една неопетнена жертва, на приношение принесено за да отговори едновременно на онова, което Бог изисква и на съкровенните нужди на грешника. В резюме, това е доктрината на кръста, чрез която само съзнанието на грешника може да намери покой, защото „на кръста Бог бе изцяло и напълно възхвален“. Всеки човек, убеден свише в своята греховност, усеща че смъртта и присъдата са точната отплата за неговите престъпления (Виж Лука 23:41) и че каквото и да стори, не е по неговите сили да промени тази предопределена съдбовност. Той може да работи и да се преуморява, може с пот на челото да си достави възможността за едно приношение, може да прави пожелания и да взема решения, да променя своя начин на живот, да видоизменя своя характер ; той може да е умерен, морален, праволинеен и в човешкото измерене на думата - религиозен ; без да има вяра той може да се моли, да чете и слуша проповеди ; с една дума, може да извършва всичко онова, което влиза в сферата на човешките възможности, и въпреки всичко - да има пред себе си само смъртта и присъдата, без никаква възможност да разпръсне тези два тежки облака, които са се струпали над неговия хоризонт. Те са тук ; и поради невъзможността си да ги избегне при всичките си старателни деяния, той живее в продължително предусещане на момента, в който бурята, която го застрашава, ще се изсипе върху виновната му глава. Невъзможно за един грешник е това, да се прехвърли от другата страна на „смъртта и присъдата“ към „живота и в славата“ чрез собствените си дела ; същите тези дела той извършва единствено с цел да се подготви, ако това е възможно, та да посрещне ужасяващите реалности, които съзира. Но точно когато грешникът е достигнал до това, тогава му се представя кръста ; той му сочи, че Бог ще го сдобие с всичко онова, от което се нуждае в своята греховност, тегло и мъка. Той вече може да види как на кръста смъртта и присъдата отстъпват на живота и славата. Христос е този, който кара да изчезнат от сцената смъртта и присъдата, засягащи истински вярващия, за да ги подмени с живота, правдата и славата. „Той (Христос), който унищожи смъртта и извади на светлина живота и нетленността чрез благовестието“ (2 Тимотей 1:10). Той (Христос) възхвали Бога, като отне това, което завинаги щеше да ни държи далеч от Неговото свято и преблаженно присъствие. Той отмени греха (Евреи 9:26).

Всичко туй е представено фигуративно посредством „по-превъзходната жертва“ на Авел. Авел не се опитва да заличи истината, що се отнася до неговото състояние и до мястото, което му се полага като на грешник ; той не се опитва да отклони „острието на меча“ нито да проникне силом на пътя, водещ към дървото на живота ; той не предлага самомнително „безкръвна“ жертва, нито пък поднася на Всевишния плода на прокълнатата земя : Авел заема мястото, което съответствува на грешника, и бидейки такъв, поставя смъртта на една жертва между греховете си и себе си, както и между греховете си и светостта на този Бог, който ненавижда греха. Авел заслужаваше смъртта и присъдата, но намира заместител.

Същото важи за всеки нещастен грешник обвинен и осъден от него самия. Христос е неговият заместител, неговият откуп, неговото „превъзходно жертвоприношение“, неговото Всичко. Също като Авел, той чувствува, че не може да се възползува от плодовете на земята ; чувствува, че ако би поднесъл на Бог най-хубавите плодове на земята, съвестта му не би станала по-изчистена от греха, като се знае, че „без проливане на кръв няма опрощение“. Единственно съвършенната жертва на Божия Син е в състояние да умиротвори сърцето и съвестта ; всички онези, които посредством вярата, схващат тази божественна реалност, ще се радват на мир, който светът не може нито да даде, нито да отнеме. Вярата е тази, която още от сега предоставя този мир на душата : „И така, като сме оправдани чрез вяра, имаме мир с Бога чрез нашия Господ Исус Христос“ (Римляни 5:1). „Движен от вяра, Авел принесе една жертва, по-превъзходна от тази на Каин“ (Евреи 11:4). Това не е, както мнозина биха искали да мислят, дело на чувствата ; това е едниственно въпрос на вяра в едно извършено дело, на вяра, подхранвана в душата на грешника посредством могъществото на Светия Дух. Тази вяра е съвършенно различна от това, което е само чувство, извиращо от сърцето или пък чрез присъединяването на разума към него. Чувството не е вяра ; присъдиняването на разума, каквото и да се приказва, не е вяра. Вярата не е нещо, което един ден може да го има и на другия - да го няма ; тя е непогиващ принцип, извиращ от един вечен източник, именно от самия Бог. Тя долавя Божията истина и изправя душата пред Бога.

Онова, което бива само чувство не може никога да се издигне над собствения си източник, и този източник е Аз-ът ; вярата, от своя страна, се храни единствено от Бог и Неговото вечно слово и тя е живата връзка, свързваща сърцето, което я притежава с Бог, който я дарява. Човешките чувства, колкото и дълбоки, и колкото и възвишени да са, не могат никога да свържат душата с Бог. Те не са нито Божествени, нито вечни, но човешки и преходни. Те са като растението на Йона, което в една нощ израстна и изсъхна. Вярата не му прилича, тя е принципът, който участвува в цялостната стойност, могъщество и реалност на източника, от който произтича и от обекта, върху когото действува. Чрез нея душата бива оправдана (Римляни 5:1) ; тя очиства сърцата (Деяния 15:9), тя действува чрез любовта (Галатяни 5:6), тя е победителка над света (1 Йоан 5:4). Чувството е природно и земно ; вярата е Божествена и небесна ; чувството се занимава с Аз-а и със земните неща, вярата гледа към Христос и обръща взор към небето ; чувството оставя душата в мрак и съмнение, изпълня я със собственото си състояние, което е несигурно и променливо ; вярата въвежда душата в светлина и покой и я изпълня с непроменливата Божия истина и с Христовата жертва. Вярата, несъмненно, поражда чувства и размисъл ; духовни чувства и правдив размисъл, но никога плодовете на вярата не бива да се объркват със самата вяра. Аз не съм оправдан нито поради чувствата си, нито дори поради вярата и нейните чувства, но единствено - поради вярата. Защо това ? - защото вярата се доверява и приема за вярно това, което казва Бог, тя схваща Бог такъв, какъвто Той се разкрива в личността и делото на Господ Исус Христос. Това е същността на живота, на справедливостта и на мира. Да познаем Бога, такъв, какъвто е, това е върхът на всяко настояще и вечно щастие. Душата, която е открила Бог, е открила завинаги всичко, от което би имала нужда сега и за в бъдеще ; Бог обаче не може да бъде опознат освен чрез собственото Му откровение и чрез вярата, която Сам Той вдъхва и която винаги има за обект божественото откровение.

Така можем, до известна степен да разберм значението и силата на следните думи : „Движен от вяра, Авел принесе една жертва, по-превъзходна от тази на Каин“ (Евреи 11:4). На Каин не му достигаше вяра, ето защо той принесе „безкръвна“ жертва. Авел притежаваше вяра, поради това принесе в жертва „кръвта и тлъстината“, които олицетворяваха жертвата на Христосвия живот и вроденото съвършенство на личността Му. „Кръвта“ олицетворява живота ; „тлъстината“ — съвършенството на личността, поради тази причина Моисеевият закон забранява да се консумират кръвта и тлъстината (Левит 3:17 ; 17:12). Кръвта е животът ; човекът, подчинен на Закона, тогава нямаше никакви права над живота, но Глава 6-та от Евангелието на Йоан ни казва, че ако не пием от кръвта, няма да имаме в себе си живота. Животът е Христос. Няма ни една животелна искрица извън Него ; извън Христос всичко е мъртво. „В Него бше животът“ (Йоан 1:4) и в никой друг. Но на кръста Той остави живота Си ; именно чрез този живот, посредством вменяване, грехът беше прикачен тогава (2 Коринтяни 5:21 ; 1 Петър 2:24), когато Исус бе прикован върху проклетото му дърво. Така, оставяйки живота Си, заедно с живота, той остави и греха, който бе свързан с него ; по такъв начин, Той действително сне греха, оставяйки го в гроба, от където Сам излезе победоносно в могъществото на един нов живот, към когото справедливостта се свързва така явно, както грехът беше свързан към този друг живот, когото остави върху кръста. „Душата на тялото е в кръвта ; Аз съм ви я отредил за жертвеника, за да се извършва чрез нея и изкупление на душите ви, понеже тая кръв изкупва душата (Левит 17:11). Всичко това заслужава най-сериозно внимание ; то ще засили в душите ни съзнанието, че смъртта на Христос прекрасно и всецяло премахна греха. При това, всичко което прави по-дълбоки нашите разум и чувствата, които имаме към тази славна реалност, засилва по необходимост нашия покой и ни прави по-способни по-ефикасно да разпространяваме Христовата слава, доколкото тази Слава е свързана с нашето свидетелство и с нашето служение.

Историята на Каин и Авел откроява един много важен пункт, който засегнахме вече по-горе, а именно : идентификацията на всеки един от тези двама души с жертвата, която те са принесли. За единия, както и за другия, беше поставен под въпрос характерът на жертвата, а не личността на този, който я принасяше. Поради това четем за Авел, че Бог „засвидетелствува за неговия дар“ (Евреи 11:4). Бог не засвидетелствува за Авел, но за неговото жертвоприношение ; именно чрез него бе засвидетелствувано на Авел, че е праведен (Евреи 11:4) ; това ясно сочи какво е истинското основание за мира на вярващия и за приемането му пред лицето на Бога.

Има в сърцето ни една непрестанна тенденция да обосноваваме мира и приемането му от наша страна върху нещо, което се намира в самите нас или произтича от нас, въпреки че приемаме, че това „нещо“ е плод на Светия Дух. От там и постоянното ни взиране в самите нас, докато Светият Дух би искал да ни накара да гледаме извън нас. Позицята на християнина не зависи от това, което той самият е, но от това, което е Христос. Доближил се до Бога, „в името на Исус“, той бива идентифициран с Него и е приет в Негово име ; в такъв случай вече е невъзможно да бъде отхвърлен, както и Този, в чието име се е доближил до Бога. Преди някой да може да се докосне и до най-беззащитния вярващ, трябва да си има работа със самия Христос, което ще рече, че сигурността на вярващия почива върху непоклатима основа. В самия себе си беден и недостоен грешник, вярващият се е доближил до Бога в Христовото име ; бил е идентифициран с Христос, приет в Него и като Него и асоцииран с Него в живота Му. Бог засвидетелствува не за вярващия, а за неговия дар ; а без дар - означава Христос. В това има чудесно успокоение и утеха ! Наша щастлива привилегия е да можем, с доверие, произтичащо от вярата, да отпратим всяко обвинение и всеки обвинител към Христос и към изкуплението, извършено от Него. Всико за нас произтича от Него. В Него непрестанно се прославяме. Нямаме никакво доверие в нас самите, но в Този, който извърши всичко заради нас. Ние се свързваме с името Му, доверяваме се на делото Му, погледът ни е прикован към личността Му и очакваме завръщането Му.

Но сърцето от плът бързо разкрива цялата си враждебност, която го преизипълва срещу истината, радваща и удовлетворяваща сърцето на вярващия. Каин е пример за това : „Той много се разгневи и лицето му се помрачи“ (Битие 4:5). Това което умиротворява Авел, гневи Каин. Поради неверие Каин е презрял единствения път, по който грешникът може да се доближи до Бога : вместо да принесе „кръвна“ жертва, без която няма опрощение, той с представя с плодовете на своя труд ; после, понеже не е приет в греховността му, а Авел е приет поради неговия дар, „той е много разгневен и лицето му се помрачава“. И как ли би могло да бъде иначе ? Каин можеше да бъде приет или само с греховете си, или без греховете си, ала Бог не можеше да го приеме с греховете му, и тъй като той не пожела да пожертвува кръвта, която единствена дава изкупление, Каин беше отхвърлен и чрез делото си, посочи какви са плодовете на една корумпирана религия. Той преследва и убива преданния свидетел, приетия и оправдан човек, вярващият човек ; така се превръща в модел и преследвач на всички, които като него всякога са засвидетелствували фалшиво благочестие. По всяко време и навсякъде човек се показва по-предразположен да преследва ближния си, най-вече заради религиозните му убеждения, отколкото поради друга някаква причина : такъв беше и Каин. Оправданието, едно плътно, безупречно и безрезервно оправдание, произтичащо единствено поради вярата, прави Бог да бъде всичко, а човека - нищо. Но на човека не му харесва да е нищо, от това той се гневи и лицето му помръква ; не защото има някаква причина да изпада в гняв, защото по никакъв начин самият човек не е поставен под въпрос, а е подвъпросен принципът на представянето му пред Бога. Ако Бог беше приел Авел поради нещо, което би му било вродено, тогава Каин би имал отчасти причина да се гневи и лицето му да помръква, но ако Авел бе прет заради своя дар, и ако не заради самия него, а заради жертвоприношението му Бог засвидетелствува, гневът на Каин е напълно неоснователен. Това именно посочват думите на Всевишния отправени към Каин (4:7) : „Ако струваш добро няма ли да бъдеш приет“ ? (или както се казва в гръцкия превод на Стария Завет : „Ако правиш принос както се полага ?“). Това „ако струваш добро“ се отнася до приноса. Авел прави добре като търси укритие зад една приемлива жертва, Каин постъпва лошо, като принася една „безкръвна“ жертва ; цялото му по-нататъшното му поведение бива само естествена последица от погрешния му култ. „И рече Каин на брат си Авел : (да идем на полето). И когато бяха на полето, Каин нападна брат си Авел и го уби“ (4:8). Във всички времена Каиновците са преследвали и убивали Авеловците. Човекът и религията на човека всякога са били еднакви, и навсякъде, където религията на човека и религията на вярата се срещат, тази среща поражда борба.

Престъплението на Каин, както вече отбелязахме, беше само естествената последица на погрешния му култ : основата, върху която биде положена религията му бе лоша, всичко, издигнато отгоре `и, следователно, бе лошо ; поради това Каин не приключи с убийството на Авел и след като чу присъдата, която Бог произнесе над престъплението му, се отчая, че никога няма да му бъде простено, защото не познаваше Бога (Господа) - и тогава се „отдалечи от лицето Господне“ (4:16). След това Каин огради един град и от неговото коляно произлязоха тези, които щяха да се занимават с полезните и приятни науки и изкуства : земеделци, музиканти и металоработници. Непознаващ Божият характер, Каин прецени, че грехът му е твърде голям, за да може да бъде опростен (според гръцкия превод) ¹³ ; не защото наистина преценява вярно греха си, но защото на познава Бога. Самата представа на Каин за Божия характер, е един от ужасните плодове на грехопадението. Той не се стреми да бъде опростен, защото не се стреми към Бога. Не познава действителното си състояние и не желае Бога, не проумява вярно принципа, според който грешникът може да се доближи до Бога ; той е опорочен изцяло, лош е издъно, и всичкото, което желае, е да се отдалечи от Всевишния (Господ), да се загуби всред света и сред нещата, които преследва : ще може да си живее много добре и без Бог, и ето че започва, доколкото му е възможно, да разхубавява света, за да може да се установи в него прилично и да си спечели почит, въпреки че в Божиите очи същият този свят е прокълнат, а и беглецът Каин е един бродяга.

Такъв беше „пътят на Каин“, този широк път (Матей 7:13), в който и днес хиляди хора се впускат. Не искам да кажа, че тези лица са лишени от всякакво религиозно чувство ; И те биха искали да принесат нещо на Бога, но единственно намират за уместно да му предложат плода на собствения си труд, защото не познават нито себе си, нито Бога ; но въпреки това, полагат старателни усилия да подобрят света, за да направят живота приятен и да го украсят по всякакъв начин. Божественият лек за очистение е отхвърлен и усилието на човека да подобрява е поставено на мястото му : такъв именно е „пътят на Каин“ (Юда 11).

Както по времето на Каин приятните звуци на арфата и на флейтата пречеха викът на Авеловата кръв да стигне до човешките уши, така и днес други омайващи и обаятелни звуци заглушават гласа на пролятата върху Голгота кръв ; други неща, а не разпънатият Христос, приковават техните очи. Човекът прибягва до всичките възможности на своята изобретателност, за да превърне свта в топла оранжерия, в която да процъфтяват и под най-редките им форми всичките плодове, които плътта така горещо желае. Не само че се задоволяват нуждите на човека като създание, но и изобретатлността на човешкия разум е впрегната да създава неща, които сърцето, щом ги съзре, възжелава, и без които животът му се струва непоносим. Към всичко това човек добавя и много мнима религия, защото, уви ! дори любовта е принудена да изповядва, че това, което минава за религия, до голяма степен, е само една гайка от голямата машина, сътворена да превъзнася човека. На човек не му се нрави да няма религия. Това не би било почтено, ето защо, той е склонен да `и посвети един ден от седмицата, или както мисли и твърди, на вечните интереси, а останалите шест дни - на своите временни интереси. Но независимо дали работи за времето или за вечността, в действително той работи само за самия себе си. Такъв е „пътят на Каин“. Прецени добре това, читателю, и гледай къде започва, накъде води и къде свършва този път !