Книга моисеева битие г. Х. Макинтош глава първа 1

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА — 12

Но сега пред нас е Авраам и ние ще се занимаем тук с него.

Сравнявайки Стих първи от глава 12 и Стих тридесет и първи от глава 11 със Стихове 2-4-ти на глава 7 от книгата за Деянията, научаваме една истина притежаваща огромна практическа стойност за душата.

„И Господ беше рекъл на Авраама : напусни твоята страна, твоя род и дома на баща си и иди в страната, която ще ти покажа“ (12:1). Това е съобщението на Господ за Авраам, едно напълно определено съобщение, чрез което Господ искаше да въздействува върху сърцето и съвестта на този, към когото то бе отправено. „Бог на Славата се яви на отца на Авраама, когато беше в Месопотамия, преди да се засели в Харан… - И от там след смъртта на баща му, Бог го пресели в тая земя, в която вие сега живеете“ (Деяния 7:2-4).

Резултатът от това съобщение се намира в Стих 31 на глава 11 от Битието : „И Тара взе сина си Авраама, и внука си Лот, син Аранов, син на сина `и, и снаха си Сара, жена на Авраама ; и заедно те излязоха от Ур на Халдейците, за да отидат в Ханаанската земя, но като дойдоха в Харан, останаха там… и умря Тара в Харан“. От всички тези пасажи, общо взети, научаваме, че родовите връзки попречват щото сърцето на Авраам да се откликне изцяло на Божия зов. Въпреки че е призован да отиде в Ханаан, то той се спира и остава в Харан до момента, докогато смъртта прекъсва природната връзка, задържаща го при баща му, и после, без повече да се оставя да бъде спиран по пътя си, той отива там, където „Славния Бог го бе призовал“.

Всичко това е натоварено със голямо значение. Въздействията на натурата винаги се противопоставят на пълното реализиране и на практическата мощ на „Божия зов“. За нещастие, ние сме склонни да се задоволяваме с една по-незначителна част от онази, която призивът Му ни предлага. А е нужна една съвсем открита и проста вяра, съхранена всецяло, за да съумее душата да се възмогне до височината на Божията промисъл, и да направи свои нещата, които Той ни разкрива.

Молитвата на Павел, която намираме в Ефесяни 1:15-22, ни показва до каква степен той бе проумял трудностите, срещу които на Църквата `и предстоеше да се бори, търсейки да схване „надеждата на Божия зов и… богатствата на славата от неговото наследяване между светиите“. Ясно е, че ние не сме в състояние да крачим по начин „достоен“ за този призив, ако не го разбираме. Необходимо е по-напред да знаем към какво сме призовани, преди да можем да го осъществим.

Ако Авраам изцяло се бе намирал под въздействието на тази истина, че именно в Ханаан „Бог го призоваваше“, и че там беше неговото наследство, в никакъв случай той не би могъл да се спре в Харан. Същото се отнася и за нас. Ако благодарение на Светия Дух сме успяли да разберем, че призивът, който ни зове, е призив идещ от небето, и че нашето жилище, нашата част, надеждата ни, наследството ни - са там, „където Христос е седнал отдясно на Бога“, ние не бихме се толкова грижили да поддържаме едно определено положение в обществото, нито нашата репутация в него, нито пък бихме трупали съкровища върху земята.

Небесният призив не е нито една празна догма, нито пък безсилена теория : ако не представлява една божествена реалност, тогава той не означава изобщо нищо. Зовът към Авраам представляваше ли само една спекулация на ума, върху която той можеше да разсъждава и да спори, стоейки си в Харан ? Разбира се, че не : това беше една могъща и практична божествена истина. Авраам беше призован в Ханаан, и невъзможно да си мисли, че Бог би се съгласил той да изостане. И както това се отнася до Авраам, така то засяга и нас : ако искаме да се възползуваме от благосклонността и от присъствието на Бога, трябва посредством вярата да се постараем да постъпваме съобразно небесния призив ; това означава, че трябва да се стараем да постигнем - при опита, при пректиката и при изграждането на един морален характер това, за което Бог ни призовава, а именно, към едно пълно общение с Неговия Еднороден Син : едно общение с Него при неговото отхвърляне тук, на земята, - едно общение с Него - в неговото приемане на небето. И както за Авраам смъртта бе тази, която разкъса връзката, с която природата го задържаше в Харан, така и за нас пак смъртта разкъсва връзката, която ни обвързва към настоящия век. Необходимо ни е да осъзнаем че сме мъртви в Христос, нашият водач и нашият представител ; че нашето място в природата и в света се намира всред нещата, които бяха ; че Христовият кръст е за нас това, което Червеното море беше за Израел, а именно, че той завинаги ни разделя от страната на смъртта и на Съда. Само така ние бихме могли донякъде да крачим по „начин достоен за призива, който ни призова“ (Ефесяни 4:1), - едно високо, свято и небесно призвание, което е този „небесен призив на Бога в Христос Исус“ (Филипяни 3:14).k

Да се спрем тук за момент и да обхванем с взора си Христовия кръст в неговите два основни аспекта, а именно, като фундамент на нашия култ и на нашето служение, на нашия мир и на свидетелството ни, на нашите взаимоотношения с Бога и на нашите взаимоотношения със света.

Ако, убеден в греха, гледам кръста на Господ Исус, виждам в този кръст вечната основа за моя покой ; виждам, че „моят грях“ е бил премахнат по отношение на самият му принцип и от самия му корен, и виждам още, че „моите грехове“ бяха понесени ; виждам, че Бог наистина е „на моя страна“ и че Той е за мен когато съм в същата позиция, в която се виждам когато съвестта ми се беше пробудила.

Кръстът разкрива Бог като приятел на грешника ; той го разкрива в чудесния Му характер на справедлив правораздавач и спрямо най-безбожния грешник. Творението и провидението бяха еднакво безпомощни в това отношение ; в тях, безсъмнено, мога да узная Божието могъщество, неговото величие и мъдрост. Но тези неща, разглеждани вътре в самите тях по абстрактен начин, са насочени против мене, защото аз съм грешник, и могъществото, величието, мъдростта - не могат да премахнат греха ми, нито пък да направят щото Бог да бъде справедлив като ме приема при Себе си.

На кръста, напротив, виждам Бог, който взема предвид греха по такъв начин, че прославя Себе си безкрайно ; виждам славното проявление и съвършенната хармония на всичките присъщи Богу неща ; виждам любовта, една такава любов, която запленява сърцето ми и го убеждава като го затвърждава и отдалечава толкова повече от всеки друг обект, колкото повече то реализира тази любов ; виждам мъдростта, една мъдрост, която засрамва демоните и удивлява ангелите ; виждам могъществото, могъщество, което събаря всички препятствия ; виждам светостта, святост, която отблъсква греха до най-крайните предели на моралния мир и която е най-силният израз, който можеше да бъде даден на погнусата, която грехът вдъхва на Бога, и виждам една благодат, която поставя грешника в самото Божие присъствие - и още повече, в Божието лоно.

Къде другаде бих моъл да зърна всичките тези неща, освен на кръста ? Огледайте се навсякъде, и пак няма да видите никъде нищо, което да обединява по такъв цялостен и славен начин тези две велики неща : „Слава на Бога горе в небесата“ и „мир на земята“.

От тази първа гледна точка каква само е стойността на кръста като основание за покоя на вярващия, за неговия култ и за вечната му връзка с Бога, която кръстът ни разкрива по такъв славен начин ! Каква ли пък само стойност няма тя за Бога, бидейки основата върху която Той може справедливо и всецяло да разгърне всичките си несравними съвършенства и да действува по отношение на грешника според пълния обхват на своята благодат ! Кръстът има за Бога такава стойност, която, както беше рекъл един модерен писател, има „всичко, което Бог рече, всичко, което извърши още от самото начало, доказва че кръстът заемаше първото място в сърцето Му. И трябва ли да се учудваме, като знаеме, че любимият Божий Син трябваше да бъде прикован на този кръст, и там, да се превърне в обект на поругание и на всички онези страдания, които хората и демоните биха могли да стоварят върху главата Му, защото на Него му доставяше удоволствие да се съобразява с волята на Отца си и да изкупи децата посредством свята благодат ? Кръстът ще бъде големият притегателен център, както и най-съвършенният израз на Неговата любов през вечността“. По-нататък, като основа на нашето активно служение и на свидетелството ни, кръстът изисква от наша страна най-сериозно внимание. Едва ли е необходимо да подчертаваме, че от тази гледна точка, кръстът е така също съвършен, както и от предишната гледна точка. Кръстът, който установява помежду мене и Бога връзката, същият този кръст, ме отдалечи от света. Както един мъртвец е приключил с този свят, така и вярващият, бидейки мъртав в Христос, е разпънат върху света и светът е разпънат за него (Галатяни 6:14), и бидейки възкресен ведно с Христос, той е свързан с Него чрез могъществото на един нов живот и на една нова природа.

Неразделно свръзан с Христос, вярващият разделя по необходимост своето приемане при Бога и своето отхвърляне от света. Тези две неща вървят заедно : първото прави от нас обожатели и жители на небето ; второто ни превръща в свидетели и чужденци на земята ; първото ни въвежда зад завесата (Евреи 6:19 ; 10:20 ; Числа 18:7), второто ни извеждане не извън стана (Евреи 13:13 ; Левит. 16:27 ; 4:12 ; Изход. 33:7) ; и едното и другото са еднакво съвършенни. Ако кръстът се е възправил помежду мене и моите грехове и е установил мир помежду мене и Бога, то той се е възправил така също и помежду мене и света, като ме свързва с отхвърления от хората Христос, превръщайки ме в обект на тяхната неприязън и същевременно - в смирен и търпелив свидетел на тази ценна, необозрима и вечна благодат, която ни се разкрива посредством кръста.

Вярващият трябва добре да разбере тези два аспекта на Христовия кръст и да бъде в състояние да ги разграничава. Той не трябва да свиква да се възползува от благословиите на единия и същевременно да отказва да се подчинява на условията на другия. Ако ушите му са отворени, за да чуе Христовият глас иззад завесата, то те трябва да бъдат отворени за този глас, за да могат да го чуят и извън стана. Ако схваща изкуплението, което беше извършено върху кръста, той също така тябва да реализира и отхвърлянето, което необходимо го придружава. Такава е нашата щастлива привилегия - не само да сме приключили с греха, но така също и да сме обърнали гръб и на света. Всичко е обхванато в доктрината на кръста ; ето защо един апостол можа да рече : „Но да не ми се случва на мене да се прославям другояче, освен с кръста на нашия Господ Исус Христос, чрез когото светът за мене е разпнат, и аз за света“ (Галатяни 6:14). Павел гледаше на света като на нещо, което трябваше да бъде приковано върху кръста ; и светът, като разпъна Христос, бе разпнал всички онези, които му принадлежаха.

Да размислим сериозно върху тези неща, да размислим за тях искрено и молитвено, и нека Светият Дух ни помогне да реализираме практическата им мощ.

Да се върнем сега към нашия сюжет. Не е казано за колко време Авраам се спира в Харан ; обаче Бог, в своята благодат, изчаква своя служител дотогава, докато освободен от всякоя спънка, той изцяло се подчини на неговата повеля. Обаче, нямаше и неможеше да има никакво приспособяване между повелята и обстоятелствата, в които се намираше поради природата си Авраам. Бог твърде много обича своите служители, за да ги лиши от пълното щастие, което придружава едно всецялостно подчинение.

Добре е да отбележим, че Авраам не получи никакво ново откровение по време на престоя си в Харан. За да получим от Бога нови разкрития е необходимо нашето поведение да бъде на висотата на разкритието, което вече сме получили от Него. „Ще бъде дадено на този, който има“ (Матей 13:12 ; 25:29 ; Лука 19:26). Такъв е Божественият принцип. Все пак да си напомним, че Бог никога няма да ни потегли насила по пътя на подчинението и на истинското служение ; да постъпи така - би компрометирало това морално съвършенство, който характеризира всичките Божии пътища, Бог не ни влачи ; Той ни привлича, и така ни кара да вървим по пътя, който води към неизразимото щастие, което е в самия Него ; и ако ние не разбираме, че в наш интерес е да съборим всички бариери на природата, за да отговорим на Божия призив, ние сме недостойни за благодатта, която ни бе дадена. Но уви ! нашите сърца малко разбират тези неща : ние започваме с това - да пресмятаме жертвите, пречките и трудностите, вместо да се впуснем по пътя на подчинението изпълнени с плам, защото познаваме и обичаме Този, чийто призив е доловил нашият слух.

Всяка крачка по пътя на подчинението е придружена от реални благословии, защото послушанието е плод на вярата, а вярата ни прави съпричастни на Бога и ни въвежда в едно живо общение с Него. Разглеждайки подчинението от тази гледна точка, лесно ще видим колко много се различава то от легализма във всичките му черти поотделно. Легалният принцип поставя човека, обременен с цялата тежест на своите грехове, върху пътя на служението, за да служи на Бога, съблюдавайки закона : от това следва, че душата винаги бива измъчвана и че наместо да напредва по пътя на подчинението, тя изобщо още не е стъпила върху него. Истинското подчинение, напротив, е само проявата, или плодът, на една нова природа съобщена посредством благодатта. Бог, в своята доброта, дава на тази нова природа напътствия, за да я направлява ; напълно сигурно е, че божествената природа, ръководена от божествените напътствия, никога не произвежда легализъм.

Това, което съставлява легализма, е старата натура, опитваща се да следва божествените наставления ; но да се опитваме да регулираме грешната човешка природа (= старата природа) спрямо чистия и свят Божий закон, е дотолкова безполезно, колкото и абсурдно. Как би могла да поема един толкова пречист въздух тази грешна природа ? Необходимо е тези две неща - и природата, и въздухът - да бъдат божествени.

Но Бог не разкрива пред вярващия единствено една божествена природа и не го направлява само чрез божествените Си напътствия : пред него Той поставя още и надежди, които са съобразни на тази природа. Така, що се отнася до това, което засяга Авраам, „Славният Бог му се яви“ : и с каква цел ? Бог искаше да постави пред него нещо, което последният желаеше - „страната, която ще ти покажа“. В това нямаше никаква принуда, и Бог привличаше душата му. Според преценката на новата природа, или на вярата, страната на Всевишния Бог беше много по - хубава, отколкото Ур или Харан ; и въпреки че природа не беше виждала тази страна, вярата оценяваше хубостта `и и стойността `и, и съобразяваше, че за да може да я притежава, си струваше мъката да изостави заобикалящите я върху земята неща. Ето защо четем, че с вярата, Авраам, който беше призован, се подчини (Евреи 11:8), за да отиде в земята, която трябваше да получи в наследство ; и той тръгна, незнаейки къде отива“ т. е. - „той вървеше насочван от вярата, а не от очите си“. Въпреки че не беше видял с очите си, той поварва на сърцето си и вярата стана големият подтик на неговата душа.

Вярата почива върху една много по-солидна от очевидността за нашите сетива основа и тази основа се зове Божие Слово : нашите сетива могат да ни подведат, но Божието Слово - никога.

Легалистичната система изхвърля зад борда цялата доктрина за новата природа, както и наставленията, които я ръководят, и надеждите, които я оживяват. Тази система учи, че трябва да се откажем от земята, за да получим небето. Но как ли грешната природа би могла да изостави това, с което е свързана ? Как би могла да бъде привлечена от това, в което тя не съзира никакво очарование ?

Небето с нищо не привлича тази природа ; то е последното място, на което тя би искала да се отзове. Тя не харесва нито небето, нито това, което го изпълва, нито неговите жители. Ако беше възможно за тази природа да се отзове на небето, там тя би се чувствувала нещастна. Тя е неспособна да се откаже от земята и същевремнно е неспособна да се устреми към небето. Наситина, би била доволна да избегне ада и неописуемите му мъчения ; но желанията да избегне ада и да получи небето, произтичат от два напълно различни източника. Първият може да съществува в старата природа, последният - е единственно в новата. Ако изобщо не съществуваха нито „огнено езеро“ (Откровение 20:15), нито „червей“ и (Марка 9:48) „скърцане с зъби“ (Матей 13:42,50) в ада, натурата нямаше да се бои от него. И този принцип е верен по отношение на всички домогвания и всички прищявки на природата. Легалистичната система учи, че ние трябва да изоставим греха преди да можем да се ползуваме от правосъдието ; но натурата не е в състояние да се откаже от греха ; а що се отнася до правосъдието, тя обективно го ненавижда. Тя би искала, наистина, да притежава известна доза от набожност, но единствено с мисълта и с надеждата, че тя ще я предпази от огъня на ада : натурата не обича християнизма, защото той дава възможност на душата още от сега да се възползува с радост от Бога и от Неговите пътища.

Колко само „евангелието за славата на блаженния Бог“ (1 Тимотей 1:11) се различава във всяко отношение от цялата тази система на легалистична ! Това евангелие разкрива самия Бог, слизащ с благодат и премахващ по най-категоричен начин греха чрез жертвата върху кръста, върху основата на вечната справедливост, чрез Христа, понесъл страданието поради греха, защото бе сторен грах заради нас.

И не само че Бог заличава греха, но Той ни предава и един нов живот, един живот на възкресение, който е и животът на собствения Му Син, възкръснал и прославен, един живот, който всеки вярващ притежава въз основа на това, че във вечното Божие намерение, той се намира свързан с Онзи, който беше прикован на кръста, но който сега седи върху трона на Величието в небето (Евреи 8:1). Тази нова природа, както вече отбелязахме, Бог, в своята доброта, я напътствува чрез наставленията на Святото си Слово, приложено от Светия Дух ; Той я насърчава също така, като `и дава неразрушими надежди ; Той `и разкрива от разстояние „надеждата за славата“ (Колосяни 1:27), „града, което притежава основи“ (Евреи 11:10), „една по-добра, т.е. - небесна родина“ (Евреи 11:16),, „многото живелища“ в дома на Отца (Йоан 14:2) ; „арфи“ (Откровение 5:8), „палми“ и „бели одеяния“ (Откровение 7:9), „едно неразрушимо царство“ (Евреи 12:28), един вечен съюз със самия Него в тези селения на щастието и на светлината, в които болката и мракът нямат място, неизразимата привилегия да бъдеш напътствуван през цялата вечност „към кротките води и зелените пасбища“ (Псалми 23:2) на изкупителната любов.

Колко е различно всичко това от легалистичните идеи ! Наместо да ме призовава да изоставя земните неща, които обичам, за да получа небето, което мразя ; наместо да развива и ръководи една грешна природа, Бог, в безкрайната си благодат и поради жертвата, извършена от Христос, ми предава, такава природа която да може радостно да се възползува от небето и ми дава едно небе, от което тази природа може да се възползува с радост, и не само едно небе, но и самия Себе Си, непресъхващият извор на всяка небесна радост.

Това е безкрайно съвършенният път на Бога. По такъв начин Той си послужи с Авраам, със Саул от Тарса, и по такъв начин Той действува и спрямо нас. Славният Бог показа на Авраам една страна, по-добра от Ур и от Харан ; Той показа на Саул от Тарса една такава бляскава слава, че неговите очи се затвориха за всичките великолепия на земята, и от тогава той започна да ги счита за „нечистотии“ (Филипяни 3:8), стремейки се да се присъедини към Христос, който му се беше появил и чийто глас беше оттекнал в глъбините на душата му. Саул виждаше един небесен и славен Христос, и през цялото останало време от пребиваването си на земята, въпреки чупливостта на „пъстення съд“ (2 Коринтяни 4:7), небесният Хрисос и небесната Слава изпълваха изцяло душата му.

„Авраам премина надлъж тая земя до мястото Сихем, до дъбравата Морщ : в тая земя тогава живееха хананейците“ (12:6). Присъствието на хананейци в страната на Всевишния Бог, представляваше, несъмнено, едно изпитание за Авраам, зов към неговата вяра и надежда, натоварване на сърцето му, едно изпитание за търпеливост. Той бе оставил зад себе си Ур и Ханан, за да отиде в страната, за която „Бог на славата“ (Деяния 7:2) му беше говорил ; и ето, че намира там „хананейците“, но също и Всевишния Бог. „И яви се Господ на Авраама и му рече : тая земя ще дам на потомството ти“ (12:7). Връзката между тези две изявления притежава вълнуваща красота. „В тая земя тогава живееха хананейците“ и опасявайки се да не би погледът на Авраам да се задържи върху този народ, обитаващ там, Всевишният Бог му се появи, бидейки именно този, който му я даваше завинаги на него и на потомството му. По такъв начин мислите на Авраам бяха насочени към Всевишния Бог, а не към хананейците : и в това за нас се съдържа едно ценно поучение. Хананейците в тази земя олицетворяват могъществото на Сатаната ; но вместо да се занимаваме със сатанинското могъщество, което би ни задържало далече от земята, която трябва да наследим, ние сме призовани да се възползуваме от могъществото на Христос, който ни въвежда там. „Нашата борба не е срещу кръв и плът…, но срещу духовните сили на нечистието в небесните места“ (Ефесяни 6:12). Самата сфера, в която сме призовани, е сферата на нашите борби. Това трябва ли да ни плаши ? Разбира се, че не, защото Христос е на наша страна ; победоносният Христос, в когото сме „повече от победители“ (Римляни 8:37). Ето защо, вместо да поддържаме в себе си духа на боязън (2 Тимотей 1:7), ние сме изпълнени с дух на обожание. „И сътвори там Авраам жертвеник на Господа, който му се яви. От там тръгна към планината, на изток от Ветил ; и постави шатрата си“ (12:7-8).

Жертвеникът и шатрата ни разкриват двете основни черти от характера на Авраам : той бе обожател на Бога и чужденец в света ; не бе имал „нийде място, където да стъпи“ (Деяния 7:5), но затова пък имаше Бог, и това му беше достатъчно.

Но ако Бог откликва на вярата му, Той същевременно го и изпитва. Вярата, следователно, има и своите изпитания. Не бива да си въобразяваме, че на вярващия му се полага да измине само един лесен и равен път ; тъкмо напротив, изпречват му се непрестанно бурни морета, а над него е буреносно и небето ; но Бог тъй пожела, щото той да получи един по-богат и по-зрял опит за това, което е самият Той за сърцето, което Му се доверява. Ако ли небето би било вечно безоблачно, пътят - винаги утъпкан, вярващият не би могъл да опознае така добре Бога, с когото си има работа ; ние добре знаем доколко сърцето е склонно да вземе външния покой за Божий мир. Когато всичко наоколо ни е наред, когато богатствата ни са на сигурно място, когато работите ни успешно се развиват, когато децата ни и нашите служители се държат подобаващо, когато жилището ни е уютно и ние се радваме на добро здраве, когато всичко, с други думи, отговаря напълно на нашите желания, колко много сме склонни тогава да вземаме покоя, в който се намира подобно състояние на нещата, за този, който произтича от почувствуваното Христово присъствие ! Господ знае това ; ето защо, когато ние се чувствуваме спокойни всред тези обстоятелства, наместо да търсим в Него покоя, Той ни посещава и по един или по друг начин разклаща нашите фалшиви опори.

И още повече : често сме склонни да мислим, че даден път е прав, защото по него няма препятствия и vice ver`иa. Това е голяма заблуда. Пътеката на послушанието често бива това, което подлага на най-големи изпитания кръвта и плътта. И тъй, на Аавраам му се наложи не само да се срещне с хананейците на мястото, което Бог му беше рекъл да иде, но освен това и „гладът се усили в оная земя“ (12:10). Трябваше ли Авраам да си извади заключението, че не беше на мястото си ! Не, разбира се, защото тогава би съдил по това, което виждаха очите му, а това никога не бива присъщо на вярата. Това, безсъмнено, е изпитание за сърцето му, нещо неразбираемо за природата му ; но за вярата - всичко бива ясно и лесно. Когато Павел беше призован в Македония (Деяния 16:9-10), затворът на Филип бе едва ли не първото нещо, с което се срещна. Едно сърце което не би се намирало в общение с Бога, би видяло в това изпитание смъртоносен удар, нанесен върху мисията му. Но Павел никога не подложи под съмнение положението си ; това му позволи „да пее хвалебствия Богу“ (Деяния 16:25) в самия този затвор, сигурен, че всичко, което му се случваше, беше точно това, което трябваше да му се случи : Павел имаше право, затворът на Филип съдържаше съдове предмети на милостта (Римляни 9:23), което човешки погледнато, никога не би се вслушало в Благовестието, ако тези, които го съобщаваха, не бяха захвърлени на същото това място, в което се намираше и самият той. Напук на него самия, Дяволът бе инструментът, с който Бог си послужи, за да доведе Евангелието до съзнанието на един от Неговите избранници.

Но Авраам изглежда гледаше на глада, както Павел на затвора си. Бе се оказал на мястото, на което сам Бог го беше поставил и не получи никаква заповед да го напусне. Гладът беше там, наистина, а пък Египет беше съвсем наблизо и му предлагаше избавление : но пътят на Божия служител беше ясен. По-добре е да умреш от глад в Ханаан, ако трябва, отколкото да живееш в охолство в Египет ! По-добре е да страдаш по пътя Господен, отколкото да ти е добре по този на Сатаната. По-добре е да си беден с Христос, отколкото богат, но без Него (Евреи 11:24-26). В Египет Авраам „имаше едър и дребен добитък, магарета, слуги и слугини, и магарици, и камили“ ; очевидно доказателство, би си рекло природното сърце, че Авраам стори добре да слезе в Египет ; Но, уви ! в Египет той немр нито жертвеник, нито общение с Бога. Страната на Фараон не беше мястото в което се чувствува присъствието на Всевишния Бог, и Авраам, отивайки там, загуби много повече, отколкото спечели. Винаги става така ; никога нищо не би заменило общенето с Бог ! Избавлението от едно временно бедствие и сдобиването с най-големите блага са само бедни равностойности на онова, що човек губи, когато се отдалечава само дори на косъм от правия път на послушанието.

Много ли са помежду ни онези, които биха могли да кажат „амин“ на това ? Колко много са хората, които за да избегнат изпитанието и трудът, които са неразлъчни по Божия път, са се отвърнали от него, за да се впуснат по течението на сегашния лош век и по такъв начин са станали безплодни, сухи, и духовно помрачени ! Просто речено, възможно е „да са забогатели“, да са натрупали богатства, да се ползуват от благосклонността на света, да са добре третирани от своите Фараони, но всичко това може ли да компенсира радостта в Бога, общенето с Бога, едно благополучно сърце, една чиста и неупрекваща се съвест, дух на обожание и признателност, живо свидетелствуване и ефикасно служение ? Тежко томува, който би мислил така ! и въпреки това, често сме виждали всичките тези благословии, продадени за мъничко сполука, малко влияние, малко пари.

Да бъдем бдителни спрямо този си стремеж да се отвръщаме от пътя на простото и пълно послушание ; един наистина тесен път, но който винаги е сигурен, понякога труден, но винаги щастлив и благословен. Да бъдем бдителни, за да пазим „вярата и чиста съвестта си“ (1 Тимотей 1:19), които нищо не би могло да замени. Ако изпитанието настъпи, вместо да се отвърнем, за да отидем в Египет, нека да се позовем на Бога ; тогава изпитанието наместо да бъде за нас повод за падение, ще бъде повод да покажем послушанието си. И когато се чувствуваме изкушени да следваме течението на този свят, да си спомним Този, „който даде Самия Себе си заради нашите грехове, така че да ни измъкне от сегашния лош век, според волята на нашия Бог и Отец“ (Галатяни 1:4). Ако такава е била Неговата любов към нас и такава Неговата присъда над характера на сегашния век, та да е дал Самия Себе си за нас, за да ни избави, ще се отречеме ли от Него като отново се гмурнем в този свят, от който Той завинаги ни избави посредством кръста ?

На Бог това не се харесва !

Нека Всемогъщият ни пази в дланта (Исаия 49:16) си и в сянката на крилете си (Псалми 17:8 ; 36:7), докато видим Исус такъв, какъвто е, и нека бъдем като Него и с Него завинаги !