Книга моисеева битие г. Х. Макинтош глава първа 1
Изтегляне 3.41 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Чрез благодат, чрез вяра, без делата на закона
- Божие чедо
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА — 15Подир тия събития словото на Всевишния Господ бе отправено към Авраам посредством видение и му се казваше : „Не бой се, Аврааме ; аз съм твой щит и твоята твърде голяма награда“ (15:1). Бог не ще позволи неговият служител да заѓуби нищо само защото е отхвърлил онова, което светът му е предлагал. За Авраам беше безкрайно по-добре да се намира под закрилата на Божия щит, отколкото да потърси убежище при царя на Содом ; да чака „голямата си награда“, вместо да приеме „благата“ на Содом. Положението, в което Авраам се намира, каквото е изложено в първия стих на тази глава, представя чудесно онова, в което душата, посредством вярата, е въведена в Христа. Всевишният Господ бе неговата „награда“, за да може той да се уповава на Него ; Всевишният Господ бе неговият „щит“, за да може той да се оповава на Него ; така сега, вярващият намира също за себе си покой, мир, сигурност и изобщо всичко в Христос за себе си. Ничия вражеска стрела не е в състояние да прониже щита, закрилящ дори и най-слабия последовател на Христос. Що се отнася до бъдещето, то е изпълнено от Христа. Един такъв пай никога не бива изчерпан ; една такава надежда никого не посрамва. И едното и другото са сторени непоклатимо сигурни благодарение на Божията промисъл и благодарение изкуплението, извършено от Христос на кръста. Но понастоящем, ние сме облагодетелствувани от тия неща посредством въздействието на Светия Дух, който ни обитава. И понеже това е така, очевидно е, че вярващият, преследващ светско поприще или пък се поддава на плътски съблазни, няма да може да се възползува нито от „щита“, нито от „наградата“. Ако Светият Дух бъде огорчен, Той няма да ни облагодетелствува с онова, което представлява паят и надеждата, полагащи се на вярващия. Така в тази част на историята на Авраам виждаме, че когато той се завръща от битката и отказва на предложенията на Содомския цар, Бог ще му се представя по двояк начин : като негов „щит и негова голяма награда“. Само по себеси, това съдържа цял том от практически истини, върху които можем да размишляваме. Краят на тази глава излага двата съществени принципа, върху които се обосновават качествата на сина и тези на наследника. „Авраам рече : Владико Господи, какво ще ми дадеш ? Аз оставам бездетен ; разпоредник в дома ми е Елиезер от Дамаск. И пак рече Авраам : Ето, Ти ми не даде потомство, и на, мой наследник ще бъде домоначалникът ми“ (15:2, 3). Авраам искаше син, защото знаеше от самото Божие Слово, че „семето му“ трябваше да наследи тази земя (13:15). Качествата на сина и тези на наследника са неразлъчно свързани в Божията промисъл. „Оня, който произлезе от твоите чресла, той ще ти бъде наследник“ (15:4). Синовното качество е истинската основа на всичко, и освен това, то е резултата от върховната Божия промисъл и от Божията намеса, така, както четем това в посланието на Яков 1:18 : „Той ни роди по своя воля“ ; и най-сетне, това качество почива върху вечния и божествен принцип на възкресението. И как ли би могло да бъде друго яче ? Тялото на Авраам беше „мъртво“, така че, тук, както и навсякъде, основното качество на сина не може да съществува освен чрез могъществото на възкресението. Неговата природа е мъртва и не би могла нито да роди, нито да зачене каквото и да било за Бога. Наследството в цялата си шир и великолепие се разгръщаше пред Авраамовите очи, но къде беше самият наследник ? Тялото на Авраам, както и гръдта на Сара бяха „мъртви“, но Всевишният Господ е Богът на възкресението. Ето защо, едно „мъртво“ тяло е точно онова, което Му е необходимо, за да въздействува върху му. Ако ли природата не беше мъртва, щеше да се наложи Богу да я умъртви, преди да може да изяви цялото Си могъщество. И една сцена на смъртта, от която са прокудени всичките напразни и горделиви човешки претенции, е най-подобаващият театър за живия Бог. Ето защо, Всевишният Господ рече на Авраам : „Погледни към небето и изброй звездите, ако можеш ги изброи. И му рече : толкова ще бъдат твоите потомци !“ (15:5). Когато душата съзерцава Бога на възкресението, няма граници за благословиите, които са `и отправени. Защото няма нищо невъзможно за Този, който може да дава живота и смъртта. „Авраам повярва на Господа и това му се вмени в оправдание“ (15:6 ; Римляни 4:3). Вменяването на оправдание, направено тук за Авраам, почива върху вярата на последния в Бога като Този, който съживява мъртвите. В този си вид, именно, Бог се разкрива на този свят, в който властвува смъртта. Душата, която вярва в Него като такъв, бива оправдана пред Него. Човек, поради самият този факт, се намира неизбежно изключен като сътрудник, защото — какво може да стори той върху сцената на смъртта ? Ще възкреси ли мъртвите ? Ще отвори ли дверите на гробниците ? Ще съумее ли да се изтръгне от могъществото на смъртта и да прекрачи, жив и свободен, границите на тъмната `и обител ? Не, разбира се, и следователно, той не е в състояние да въздаде справедливост, нито да се утвърди в синовна връзка. „Бог не е Бог на мъртъвците, но на живите“ (Марко 12:27). Ето защо, докато човек се намира под могъществото на смъртта и под властта на греха, той не ще познае синовната връзка, нито вменяването на оправдание. Бог единствен може да повери на човека осиновяването на деца, както и единственно Той може да вмени оправдание. Тези две неща са свързани с вярата в Него като Този, който възкреси Христос измежду мъртвите. В този именно вид и Посланието до Римляните ни представя в Глава 4-та вярата на Авраам, в която Глава се казва : „Не само за него беше писано, че това му се вменяваше, но така също и за нас, на които ще бъде зачетено, на нас, които вярваме в Този, който възкреси измежду мъртвите ИСУС, нашият Господ“ (Римляни 4:23-24). Бог на възкресението ни е представен „на нас също“ и като обект на вярата, а нашата вяра в Него — като единствено основание за нашто оправдание. Ако, след като беше вдигнал очи към осеяния с безброй звезди небесен свод, Авраам след това ги беше отправил към своето вече амортизирано тяло, никога той не би могъл да схване, нито да осмисли идеята за едно толкова многобройно, като звездите, потомство. Но не за собственото му тяло го бе грижа Авраам, а за могъществото на възкръсналия Бог. И понеже от именно това могъщество трябваше да се породи обещаното потомство, звездите върху небесния свод и пясъкът върху морското крайбрежие бяха само блед образ на онова, що можеше да даде представа за неговия ефект. По същият начин, ако грешникът който чува добрата новина на Благовестието, можеше да види със собствените си очи чистата светлина на Божието присъствие и после ги обърне към неизследваните дълбини на собствената си грешна природа, той би могъл с основание да се провикне : Как бих могъл да застана някога пред Божието лице ? Как бих могъл да бъда в състояние някога да обитавам сред тази светлина ? Но ако в себе си грешникът не съзира абсолютно никакви възможности, то Бог, да бъде благословено името Му, и отвръща на всичките му нужди посредством Онзи, който слезе от лоното на Отца на кръста и после в гроба, и след това бе въздигнат на трона, изпълвайки така чрез личността и делото Си цялото пространство, разделящо тези две крайни точки. В това пространство няма нищо по-високо от лоното на Отца, — вечната обител на Сина, — и нищо по-ниско от кръста и гроба. Но (каква прекрасна истина !) — ние откриваме Христа и в лоното на Отца, и в гроба. Той се спуска в смъртта, за да остави зад Себе си цялата тежест на греховете и на несправедливостите на Своя народ, посочвайки в гроба краят на всичко що е човешко, краят на греха, последният предел на дяволската мощ. Исусовият гроб е краят на всичко. Но възкресението, извеждащо ни извън пределите на този край, представлява онази непоклатима основа, върху която завинаги почива славата Божия, а и човешкото щастие. Щом взорът на вярата се отправи към възкръсналия Христос, той открива в Него един триумфален отговор относно всичко, което засяга греха, съда, смъртта и гроба. Този, който божетвенно ги победи тях всичките, възкръсна измежду мъртвите и седна отдясно на Величието в небесата, и още повече, Духът на Този, който възсръсна и се прослави, превръща вярващия в син. Вярващият излиза съживен, както е писано, от Христовия гроб : „И вас, които бяхте мъртви чрез прегрешенията си и необрязаното си плътско естество, вас съживи с Него, като прости всичките ни прегрешения“ (Колосяни 2:13). Виждаме следователно, че основното качество на сина, основаващо се на възкресението, е свързано с оправданието, със справедливостта и с цялостното освобождаване на всичко онова, което по един или по друг начин можеше да е против нас. Бог не можеше да ни допусне пред лицето Си докато бивахме обитавани от греха ; Той не можеше да понесе и най-малкото петънце от греховност върху своите чеда. Бащата на блудния син не можеше да допусне детето му да седне на неговата трапеза в чуждестранните му дрипи. Той можеше да го посрещне, да го прегърне и целуне в тези му дрипи. Това беше постъпка, достойна за благодатта, която чудесно характеризира тази благодат. Но за него беше невъзможно да допусне сина си на масата в такива дрипи. Благодатта, която застави бащата да посрещне блудното си чедо, властвува посредством справедливостта (Римляни 5:21), която доведе блудния син в бащиния му дом. Ако бащата бе чакал синът сам да си достави дреха, с която да се облече, това вече не би било благодатта, а така също нямаше да бъде справедливо да го въведе в къщата си, облечен в такива дрипи. Но когато бащата излиза, за да посрещне блудния си син и го прегръща, благодтта и справедливостта (Псалм 85:10) едновременно заблестяват в целия си блясък и цялата хубост, които са свойствени на всяка от тях. Въпреки това, те не дават на сина място на бащината му трапеза, преди този син да се е преоблякъл, та да е по-достоен за високото му и щастливо положение. Бог в Христос слезе до най-ниското стъпало на моралното човешко състояние, за да може, чрез Неговото принизяване, да издигне човека на най-високото стъпало на щастието, в общение със Себе Си. От всичко това можем да заключим, че нашето основно положение на сина, с цялата му слава и привилегиите, произтичащи от него, ни най-малко не се дължи на нас. Ние не допринасяме с нищо в повече от немощното тяло на Авраам и сухата гръд на Сара за едно многобройно като звездите по небето и като пясъка покрай морското крайбрежие потомство. Всичкото това е дело Божие. „Бог Отец“ създаде мисълта ; „Синът“ положи основите `и, и „Светият Дух“ въздигна сградата `и. И върху тази именно сграда се появява надписът : „Чрез благодат, чрез вяра, без делата на закона“ (Римляни 3:28 ; Ефесяни 2:8). Но славата, която ни занимава, ни представя и един много интересен сюжет, а именно : качеството на наследник. Когато въпросът за синовността и справедливостта е напълно решен, божествено и безусловно, Господ Бог казва на Авраам : „Аз съм Господ, Който те изведох от Ур Халдейски, за да ти дам да владееш тази земя“ (15:7). Тук се поставя и разглежда важният въпрос за наследството, както и този за особения път, който избраните наследници имат да извървят, преди да получат обещаното наследство. „И ако сме чада, то сме и наследници, наследници на Бога и сънаследници с Христа, та ако страдаме с Него, да се и прославяме заедно с Него“ (Римляни 8:17). Пътят водещ в царството, минава през страданието, горестта и терзанието. Но благодарение на Бога, с помощта на вярата можем да речем : „Сегашните временни страдания не заслужават да бъдат сравнени със славата, която ще ни се открие“ (Римляни 8:18). И още : „Защото вашата привременна лека скръб произвежда все повече и повече една вечно тежаща слава за нас“ (2 Коринтяни 4:17). И най-сетне : „Нека се хвалим и в скърбите си, като знаем, че скръбта поражда търпение, търпението поражда опита, а опитът поражда надеждата“ (Римляни 5:3, 4). За нас е голяма чест и привилегия това, че ни е дадено да пием от чашата на Блаженния ни Повелител и че можем да се кръщаваме с Неговото кръщение, да изминем, в едно голямо общение с Него, пътя, който води право към нашето славно наследство. Наследникът и сънаследниците достигат до това наследство, извървявайки пътеката на страданието. Но да си припомним, че страданията, които наследниците споделят, нямат никакъв наказателен характер. На тях няма да им се наложи да страдат под бремето на безкрайната справедливост заради греха. Това страдание, Христос — святата жертва, изцяло го преживя и изчерпа върху кръста заради нас, тогава, когато сведе святата Си глава под ударите на Божествената спрведливост. „Защото и Христос пострада веднъж за греховете, праведният за неправедните, за да ни доведе при Бога, бидейки умъртвен по плът, а оживотворен по Дух“ (1 Петър 3:18). Това „веднъж“ се извърши върху кръста, и никъде другаде. Никога преди това не беше страдал заради греха и заради него никога няма да страда отново. „На дело в края на вековете се яви веднъж да отмахне греха, като принесе Себе си в жертва“ (Евреи 9:26). „Христос … принесен веднъж“ (Евреи 9:28). Може да се гледа на страдащия Христос по два начина : най- напред — като поразен от Всевишния Бог (Исаия 53:4-5) ; после, като отхвърлен от хората (Исаия 53:3). В първият аспект Той страда сам ; във втория — ние имаме привилегията и честта да сме Му съпричастни. Христос страда сам самичък, защото кой ли друг можее да страда заедно с Него ? Той сам понесе Божия гняв. Сам слезна „в дол, където тече непресъхващ поток и в който никой не оре, нито сее“ (Второзаконие 21:4). Там веднъж завинаги уреди въпроса за нашите грехове. Тук, заради Христовите страдания, ние оставаме вечни длъжници. Но по никакъв начин ние никога не сме имали участие в тези страдания. Христос се пребори и спечели съвсем сам тази победа. Но паят, Той дели с нас. Бе сам в рова на разрухата и в тинестото блато (Псалм 40:2). Но веднъж стъпил върху вечната скала на възкресението, Той ни присъединява към Себе си. Той бе сам, когато извика върху кръста (Марко 15:37). Но имаше спътници, когато пя „една нова хвалебствена песен на нашия Бог“ (Псалм 40:2, 3). Въпросът сега е да знаем, дали ще откажем да страдаме с Него от страна на хората, след като Той страда за нас от страна на Бога. Че въпросът се поставя именно така, в известен смисъл е очевидно, поради постоянната употреба от страна на Светия Дух на думата „ако“ във връзка с този сюжет. „Ако въпреки това ние страдаме с Него“ (Римляни 8:17) ; „ако страдаме ще царуваме“ (2 Тимотей 2:12). Въпрос няма, когато става дума за синовното качество ; ние не се издигаме до високото положене на синове, посредством страданието, но посредством живителната мощ на Светия Дух, базираща се върху извършеното от Христос дело, според вечната Божия промисъл. Нищо не може да накърни това положение. Ние не ставаме членове на семейството посредством страданието, а и Павел не твърди подобно нещо пред Солунците, но : „За да се удостоите за Божието царство, за което и страдахте“ (2 Солунци 1:5). Солунците вече се числяха към семейството, но бяха определени и за царството, а именно през страданието преминава пътят, водещ към него. Освен това, степента на страданието им за царството, трябваше да се съотнася със степента на тяхната преданност и съгласие към Повелителя. Колкото повече Му приличаме, толкова повече ще страдаме с Него ; и колкото по-дълбоко бъде общението ни с Него в страданието, толкова и по-дълбоко ще бъде общението ни с Него в славата. Има известна разлика между дома на Отца и царството на Сина. В първият случай се касае за едно поверено положение ; във втория се касае до способности. Всичките ми деца могат да седят около масата ми ; но радостта им да общуват и да разговарят с мене ще зависи от техните способности. Едно от тях може да седи на коленете ми, радвайки се от синовната си връзка с мене, без обаче да бъде в състояние да схване макар и една от моите думи. Друго едно ще докаже, може би, изключителната си интелигентност по време на разговора, без обачче да бъде в никакъв случай по-малко щастливо от първото дете, което държа на коленете си. Но ако въпросът се касае до подчинението на децата ми спрямо мене, или до публичната им идентификация с мен, то това, очевидно, е нещо съвсем друго. Сравнението, към което прибягнах, е само един блед образ, служещ за да подчертая двояката идея за способностите в Царството на Сина и до повереното положение в дома на Отца. Да си спомним обаче, че да страдаме с Христос, в никакъв случай не представлява едно робско бреме, но е по-скоро привилегия и наша доброволн преданност ; не е железен закон, но благотворно облагодетелствуване. „Относно Христа вам е дадено не само да вярвате в Него, но и да страдате за Него“ (Филипяни 1:29). При това, добре известно е, че истинската тайна на страданието за Христос се състои в това, че нашата обич е съсредоточена върху Него. И колкото повече обичаме Христос, толкова по-близко ще стоиме до Него. И колкото по-близко стоиме до Него, толкова по- преданно ще Му подражаваме и толкова повече ще страдаме с Него. Следователно, всичко произтича от любовта ни към Христос. Изначална истина е, че „ние Го обичаме, защото Той пръв ни обикна“ (1 Йоан 4:19). Нека пазим, относно този пункт, както и относно всички останали, един легалистичен дух ; нека никой не си въобразява, че страда за Христос под бремето на легализма. Уви ! с основание можем да се опасяваме, че подобен човек не би познал Христа, нито благословеното положение на син, докато не би бил облагодетелствуван от благодатта. Той бе опитал да влезе в семейството по-скоро чрез законни дела, отколкото да достигне царството по пътя на страданието. От друга страна, нека внимаваме да не отстъпим пред чашата и кръщението на нашия Повелител. Нека не свикваме да се възползуваме от изгодите, които Неговият кръст ни носи, като същевременно отказваме да участвуваме в отхвърлянето, свързано с този именно кръст. Трябва да сме убедени, че пътят, водещ към царството, не е огряван от слънцето на един благосклонен свят, нито пък е осеян с розите на неговото щастие. Когато един християнин реализира успех в света, основателно можем да е опасяваме, че там той напредва, лишен от Христовото общение. „Ако служи някой на Мене, Мене нека последва ; и където съм Аз, там ще бъде и служителят Ми“ (Йоан 12:26). Каква бе целта на Христовото земно поприще ? Помоли ли се Той да се сдобие с влияние и с високо положение в този свят ? Не, но се отзова върху кръста, помежду двамина осъдени разбойници. „Но, ще речете, Бог и Неговата десница бяха над Него !“ — Верно, но и хората бяха там ! Тази последна истина води неминуемо до отхвърлянето ни от страна на света, ако следваме Христа. Присъединяването ни към Христос ни отваря небето, но пък светът ни отхвърля. Но ако изповядваме, че принадлежим на небето без светът да ни е отхвърлил, това доказва, че има фалш в позицията, която сме заели. Ако днес Христос се намираше на земята, какъв ли щеше да е Неговият път, на къде щеше да изведе и къде щеше да се свърши ? Нека Бог ни помогне да намерим отговор на тези въпроси в светлината на Неговото Слово, по-проникващо от която и да е двуостра сабя (Ефесяни 4:12) и което ни поставя, такива, каквито сме, пред лицето на Всевишния Бог. И нека Светият Дух ни направи верни на нашия отсъствуващ, разпънат и отхвърлен Повелител. Този, който напредва според Духа ще се преизпълни с Христа, и бидейки преизпълнен с Него, ще го е грижа не за страданието, но именно за Този, заради когото страда. Ако очите ни са устремени към Хрисос, страданията ще са нищо в сравнение с настоящата радост и бъдещата слава (2 Коринтяни 4:16-18). Да спрем сега набързо върху твърде значещото видение на Авраам, за което ни се говори в последните стихове на тази глава : „По залез слънце налегна Авраама тежък сън ; и ето, обзе го ужас и голям мрак. И рече Господ на Авраама : Знай, че твоето потомство ще пребивавя в една чужда нему страна и те ще го поробят и ще ги угнетяват четиристотин години. Но Аз ще съдя народа, който ще ги пороби ; след това те ще излязат с голям имот… Щом залезе слънцето и настана мрак, ето една димящата пещ, и един огнен пламък премина между парчтата от разсечени животни“ (15:10, 12-17). Може да се каже, че цялата история на Израел е резюмирана в тези два образа на димящата пещ и на пламъка. Първият представлява различните епохи, прези които Израелитяните бяха подлагани на изпитания и страдаха : дългото им робство в Египет, времето на заробването им от Ханаанските царе, това на пленничеството им във Вавилон, и най сетне — сегашното им разпръсване. Можем да гледаме на Израел като преминаващ през димящата пещ през всичките тези периоди (Вижте Второзаконие 4:20 ; Трета книга на Царства 8:51 ; Исай 48:10). Пламъкът, напротив, олицетворява именно тези фази от историята на Израел, в които Всевишният Бог се явява в благодат, за да помогне на своите ; такива са избавлението от Египет посредством ръката на Моисей (Изход 1 — 14) ; избавлението от властта на могъщите Ханаански царе, посредством мисията на Съдиите (Съдии 3 — 15) ; завръщането от Вавилон според силата на декрета на Кир (Ездра 1), и най-сетне, окончателното освобождение на народа, когато Христос ще се появи в Славата Си (Захария 14). До наследството не се достига освен през димящата пещ. И колкото по-гъст е дима на тази пещ, толкова по-силен ще бъде „пламъкът“ или „лампата“ на спасението от Бога. Приложението на този принцип, в неговата цялост, не се свежда само до Богоизбрания народ, но той засяга всеки един от тези, които го съставляват. Всички онези, които някога са достигнали до завидна позиция, са преминали през димящата пещ, преди да могат да се възползуват от „пламъка“ или от „лампата“. „Ужас и пълен мрак“ обзеха духа на Авраам ; Яков трябваше да понесе двадесет години непосилен труд в Лаванската къща (31:41) ; Йосиф намери димящата пещ на скръбта в затворите на Египет (39:20) ; Моисей прекара четиридесет години в пустинята (Деяния 7:36). Писанието ни разкрива приложението на тиз принцип по отношение на дяконите (или „служителите“) и на владиците (или „надзорниците“). Нека „служителите“ бъдат първоначално подложени на изпитание, и след това да „служат“, след като бъдат счетени за „безупречни“ (1 Тимотей 3:10). Нека надзорникът „да не бъде новак във вярата, за да се не възгордее и падне под същото осъждане ведно с дявола (1 Тимотей 3:6). Да сме Божие чедо е едно нещо, да бъдем Христови служители е нещо съвсем друго и твърде различно. Ако оставя детето в градината си, то ще стори там повече пакости, отколкото добрини. Защо ? Дали защото не е достатъчно обичано ? Не, но защото не е още един опитен служител. В това се състои цялата разлика. Връзката и службата са две напълно различни неща, не защото всякое Божие чедо няма нещо, което трябва да върши, нещо, което да изстрада, да научи, но си остава вярно, че обществената дейност и вътрешната дисциплина са интимно свързани в Божията промисъл. Необходимо е този, който често се явява пред публиката, да се показва скромен, да съди зряло, да е преизпълнен с дух на подчинение и унижение, със скършена воля, с благ говор, които са хубавите и сигурни резултати на вътрешната дисциплина спрямо Бога. Изобщо, ще видим, че тези, които застават най-отпред на сцената, без да притежават в по-голяма или в по-малка степен моралните качества за които става дума, се провалят рано или късно. Господи Исусе, дръж немощните Си служители близко до Себе Си, върху дланта Си ! Каталог: BULGARIA BULGARIA -> 1Уводни разпоредби 1Цел BULGARIA -> Книга, която шокира всички китайци по света Книга, която води комунистическата партия към разпад BULGARIA -> Азия, австралия и океания BULGARIA -> Наредба №109 от 12 септември 2006 Г. За официалния контрол върху фуражите BULGARIA -> Житие и страдания грешнаго Софрония BULGARIA -> Програма за прилагане на директива 99/13/ЕС BULGARIA -> Един различен фестивал През тази година Международната фондация за българско изкуство проф. П. Детев ни предложи един по-различен филмов фестивал с конференция на тема „Културното наследство и новите технологии” BULGARIA -> Уилиям макдоналд о м BULGARIA -> Уилиям Макдоналд Истинско следване на Христос BULGARIA -> Божествено откровение за Времето изтича! Мери К. Бакстър Изтегляне 3.41 Mb. Сподели с приятели:
|