Книга на Кен Корбет пролог



страница4/11
Дата03.01.2022
Размер351.75 Kb.
#111979
ТипКнига
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11
Часовете - Майкъл Кънингам
Свързани:
Монахинята - Дени Дидро, Часовете - Майкъл Кънингам
Мисис Далауей каза, че сама ще отиде за цветята.1

1 Както тук, така п по-нататък в текста всички цитати са от превода на „Мисис Далауей“ на Мариана Неделчева, изд. „Народна култура“, 1989 г. - Б. пр.

МИСИС Б Р A У Н



Мисис Далауей каза, че ще отиде сама за цветята.

Защото Луси си имаше друга работа. Трябваше да свалят вратите от пантите; щяха да идват от фирмата „Ръмпъл- мейър ". Пък и, помисли си Клариса Далауей, какво утро - све­жо, сякаш отредено за детски игри на морския бряг.

Лос Анджелис. Хиляда деветстотин четирийсет и девета го­дина.

Лора Браун се опита да забрави себе си. Не, това не е точно казано - по-скоро се опита да влезе в един паралелен свят. По­стави книгата върху гърдите си. Ето, нейната спалня (не, тях- ната спалня) вече изглеждаше плътно населена и по-истинска, защото една героиня на име мисис Далауей е на път да отиде сама да купи цветя. Лора погледна часовника върху нощното шкафче. Минаваше седем. Защо купи този часовник, това тол­кова грозно нещо с квадратен зелен циферблат в правоъгълен черен бакелитен саркофаг - как можа да го хареса? Не трябва­ше да остава до късно в леглото и да чете, не и тази сутрин; не и в деня, когато Дан имаше рожден ден. Би трябвало вече да е станала, да се е измила и облякла и да приготвя закуската за

Мисис Браун



37

Дан и Ричи. Чува ги на долния етаж, съпругът й сам си е при­готвил закуската, както и тази на Ричи. Би трябвало да е долу, при тях, нали така? Би трябвало да стои до печката в новия си домашен халат и да води простичък и насърчителен разговор с двамата. Ала когато отвори очи преди малко (и все пак след седем!) - когато бе все още сънена и някаква машина тътнеше в далечината, пулсираше с влудяващо упорство като гигантско механично сърце и като че ли неотклонно се приближаваше - тогава усети нещо усойно край себе си, незнайно откъде спохо- дило я чувство и веднага разбра, че я чака труден ден. Знаеше, че няма да й е лесно да повярва в себе си, в заобикалящите я стаи на своята къща, а когато погледна към новата книга върху нощното шкафче, поставена върху книгата, която довърши сно­щи, тя автоматично протегна ръка към нея, сякаш четенето бе нейното най-важно задължение през деня и единственият при­ложим начин да осъществи прехода от съня към задълженията. Но понеже беше бременна, позволяваше си тези малки капри­зи. Засега й беше позволено да чете на воля, да остава до късно в леглото, да плаче и да избухва безпричинно.

Ще се отсрами за закуската като приготви най-хубавата тор­та за рождения ден на Дан, като изглади най-хубавата покривка, като постави в средата на масата букет от цветя (може би рози?) и я отрупа с подаръци. Така ще се отсрами.

Ще изчете още една страница. Само още една страница, за да се успокои и да намери себе си, после ще стане.

Колко забавно! Сякаш се гмурваги! Усещането й бе позна­то от Бъртън, когато с леко изскърцване на пантите, което още чуваше, тя разтваряше широко остъклените врати към градината и се гмурваше във въздуха навън. Колко свеж, кол­ко спокоен, по-безветреи и от този сега бе въздухът в ранна утрин; като плисъка на вълна; като целувката на вълна; хла­ден, пронизващ и все пак (за едно осемнайсетгодишно моми­че, каквато бе тя по онова време) тържествен, внушаващ чувството, каквото изпитваше тя, застанала на прага на


38

ЧАСОВЕТЕ

отворената врата, че предстои да се случи нещо; наблюда­ваше цветята, дърветата, над които се извиваше дим, вра­ните, които се издигаха, падаха; стоеше и наблюдаваше, до­като веднъж Литър Уолш попита: ,, Мечтание сред зеленчу­ците?“ - така ли беше? - „Лично аз предпочитам хората пред карфиола “ - така ли беше? Вероятно го е казал някоя сутрин, когато тя е излязла на терасата след закуска - Литър Уолш. Той би трябвало скоро да се завърне от Индия - през юни или през юли, забравила е точно кога, защото писмата му са ужасно скучни; човек помни думите му; очите му, джоб- ното ножче, усмивката, цупенето и колкото и да е странно, след като милион неща са изчезнали безвъзвратно, някои не­гови изрази като този за карфиола.

Тя си пое дълбоко въздух. Толкова е красиво; много повече от ... е, всъщност от почти всичко. В един друг свят, тя можеше да прекара целия си живот в четене. Ала това тук е новият свят, спасеният от войната свят и в него нямаше място за безделие. Толкова много несигурност, заплахи и загуби; толкова много загинали. Преди по-малко от пет години това се случи и с Дан; смятаха, че е умрял в Анцио и когато два дни по-късно се раз­бра, че в края на краищата е жив (той и някакво момче от Арка­дия имали едно и също име) стори й се, като че е възкръснал. Завърна се все така добродушен, все така ухаещ на себе си, ала като че от някакво царство на мъртвите (историите, които тога­ва се разказваха за Италия, за Сайпан и Окинава, за японските майки, които предпочитали да убият първо децата си, а после и себе си, отколкото да попаднат в плен), а когато пристигна в Калифорния, беше посрещнат като герой, дори повече. Може­ше (по думите на собствената му, изпаднала в паника майка) да има всяко момиче, всяка хубавица от местните конкурси за „Мис Красота'4, всяка жизнена, енергична девойка, която щеше да го гледа в очите, ала по силата на някаква странна и необяснима приумица той целуна по-голямата сестра на своя най-добър при­ятел, започна да я ухажва и най-накрая поиска ръката й. А тя не


Мисис Браун



39

беше нищо повече от един книжен плъх, вярно, малко необик­новена на вид с тъмни, близко поставени очи и римски нос, ала никой не тичаше подир нея, никой не я обожаваше; винаги сто­еше самичка, сякаш изоставена, и си четеше. Какво друго да каже тя, освен „да“? Как можеше да откаже на такова хубаво и добро момче, което се бе завърнало от семейството на мъртви­те, на което за малко да стане член?

И затова сега тя е вече Лора Браун. Самотното момиче Лора Жиелски, което четеше така ненаситно, вече го няма, а мястото й е заела Лора Браун.

Една страница, реши тя; само още една страница. Още не се чувстваше готова за задачите, които я чакаха (да си наметне домашния халат, да среше косата си и да слезе в кухнята); те й се струваха някак нереални и неуловими. Ще си подари още една минутка тук, в леглото, преди да прекрачи в деня. Ще си разре­ши само още малко време. Обсеби я смътно усещане, заля я като вълна, която се надигна откъм гърдите и я олюля, после я понесе нежно, досущ като морска животинка, заседнала в пясъ­ка, която някой отново е хвърлил в морето, сякаш я бе върнал от царството на смазващата я гравитация в присъщата й среда, в приливите и отливите на солената вода, във великолепието на безтегловността.

Изчака вдървено на тротоара, докато отмине фургонът на „Дъртнол Очарователна жена, помисли си Скроуп Първис (познаваше я така, както човек може да познава съседите си в Уестминстър); нещо у нея му напомня птичка, синъозелени- кавата лекокрила весела сойка, макар че минава петдесет­те и е доста побеляла след боледуването си. Гордо изправена на ръба на тротоара, като че ли е кацнала, тя не го забеляз­ваше, чакаше да пресече.

Защото, когато си живял в Уестминстър - вече колко го­дини? Повече от двайсет, -усещаш, Клариса бе сигурна в това, дори сред шума на уличното движение или събуждайки се но­щем, някаква особена тишина, някаква тържественост; ня-


40

ЧАСОВЕТЕ

какво непреодолимо притихване; напрегнатост (но всичко това може да е и от сърцето й, увредено, казват, от инфлуенцата), преди да удари Биг Бен. Ето! Започва. Първо мелодията, пре­дупредително; после часа, неотвратимо. Оловните вибрации се разнасят във въздуха. Какви глупаци сме, помисли си Клари­са, пресичайки Виктория Стрийт. Един Господ знае защо го обичаме толкова, сами си го представяме, измисляме си го, създаваме го, разрушаваме го и в следващата секунда отново го сътворяваме; но същото правят и най-последните повлека- ни, и най-презрените бедняци, които, седнали на нечии чужди стълби, пият чашата па своето падение; и никой закон, тя бе уверена, не може да ни преследва заради това: ние всички оби­чаме живота. Погледите на хората, техните походки, леки, тежки или провлачени; врявата и шума; каретите, автомо­билите, омнибусите, фургоните, хората-сандвичи, които тътрят крака и от време на време се завъртат; уличните ду­хови оркестри, латерните, победната, звънка, пронизително гръмка песен на аероплана в небето; всичко това обичаше тя; живота, Лондон, този миг от юни.

Как е възможно, почуди се Лора, човек, който е в състояние да напише такова изречение - който е в състояние да усети всич­ко, което се съдържа в такова изречение - да отиде и да се само­убие? Какво става с хората на този свят? Лора събра сили и кураж, сякаш щеше да се гмурка в ледена вода, затвори книгата и я постави върху нощното шкафче. Тя не мрази детето си, не мрази съпруга си. Ще стане и ще бъде весела.

Поне, помисли си тя, не си губеше времето да чете детек­тивски или любовни романи. Поне продължаваше да усъвършен­ства ума си. Ето, в момента четеше Вирджиния Улф, изчиташе всичко от Вирджиния Улф, книга по книга - запленена бе от факта, че съществува такава жена; такъв ослепителен интелект, такава надареност, изключителна жена и в същото време неиз­разимо тъжна; жена, която притежава гениалност и въпреки това е напълнила джобовете си с камъни и е нагазила в реката. На

Мисис Браун



41

Лора много й се искаше да вярва (но това е една от нейните най- ревностно пазени тайни), че и тя има малко талант, съвсем мънич­ко, макар и да знаеше, че много хора също като нея лелеят подоб­ни надежди, свити на кълбо в тях като стиснати юмруци, които остават докрай неразкрити. Докато буташе пазарната количка в супермаркета или пък седеше под каската във фризьорския са­лон, тя често се питаше дали пък и останалите жени не разсъжда­ват малко или много като нея: Ето ме, един изключителен дух, жена, която таи в себе си смълчани тъги и неземни радости, на която мястото й не е тук, ала която смирено си върши простите, най-обикновени, дори досадни задачи, да пазарува домати, да седи под сешоара, защото това е нейното изкуство и това е нейното призвание. Защото войната свърши, светът оцеля и ние всички сме заети да изграждаме домове, да създаваме и отглеждаме деца, да творим не само книги и картини, ала и цял един свят - свят на порядък и хармония, където децата ще бъдат поне в безопасност (ако не щастливи), където мъжете, видели с очите си невъобра­зимите ужаси на войната, но запазили достойнство и храброст, ще се връщат в къщи с грейнали прозорци, обгърнати от мириса на домашен уют, вкусни гозби и колосани салфетки.



Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница