Книга на Кен Корбет пролог
Изтегляне 351.75 Kb.
|
Свързани:
Монахинята - Дени Дидро, Часовете - Майкъл Кънингам
| Мисис Далауей каза, че сама ще отиде за цветята.1
1 Както тук, така п по-нататък в текста всички цитати са от превода на „Мисис Далауей“ на Мариана Неделчева, изд. „Народна култура“, 1989 г. - Б. пр. МИСИС Б Р A У Н Мисис Далауей каза, че ще отиде сама за цветята. Защото Луси си имаше друга работа. Трябваше да свалят вратите от пантите; щяха да идват от фирмата „Ръмпъл- мейър ". Пък и, помисли си Клариса Далауей, какво утро - свежо, сякаш отредено за детски игри на морския бряг. Лос Анджелис. Хиляда деветстотин четирийсет и девета година. Лора Браун се опита да забрави себе си. Не, това не е точно казано - по-скоро се опита да влезе в един паралелен свят. Постави книгата върху гърдите си. Ето, нейната спалня (не, тях- ната спалня) вече изглеждаше плътно населена и по-истинска, защото една героиня на име мисис Далауей е на път да отиде сама да купи цветя. Лора погледна часовника върху нощното шкафче. Минаваше седем. Защо купи този часовник, това толкова грозно нещо с квадратен зелен циферблат в правоъгълен черен бакелитен саркофаг - как можа да го хареса? Не трябваше да остава до късно в леглото и да чете, не и тази сутрин; не и в деня, когато Дан имаше рожден ден. Би трябвало вече да е станала, да се е измила и облякла и да приготвя закуската заМисис Браун 37 Дан и Ричи. Чува ги на долния етаж, съпругът й сам си е приготвил закуската, както и тази на Ричи. Би трябвало да е долу, при тях, нали така? Би трябвало да стои до печката в новия си домашен халат и да води простичък и насърчителен разговор с двамата. Ала когато отвори очи преди малко (и все пак след седем!) - когато бе все още сънена и някаква машина тътнеше в далечината, пулсираше с влудяващо упорство като гигантско механично сърце и като че ли неотклонно се приближаваше - тогава усети нещо усойно край себе си, незнайно откъде спохо- дило я чувство и веднага разбра, че я чака труден ден. Знаеше, че няма да й е лесно да повярва в себе си, в заобикалящите я стаи на своята къща, а когато погледна към новата книга върху нощното шкафче, поставена върху книгата, която довърши снощи, тя автоматично протегна ръка към нея, сякаш четенето бе нейното най-важно задължение през деня и единственият приложим начин да осъществи прехода от съня към задълженията. Но понеже беше бременна, позволяваше си тези малки капризи. Засега й беше позволено да чете на воля, да остава до късно в леглото, да плаче и да избухва безпричинно. Ще се отсрами за закуската като приготви най-хубавата торта за рождения ден на Дан, като изглади най-хубавата покривка, като постави в средата на масата букет от цветя (може би рози?) и я отрупа с подаръци. Така ще се отсрами. Ще изчете още една страница. Само още една страница, за да се успокои и да намери себе си, после ще стане.
38 ЧАСОВЕТЕ отворената врата, че предстои да се случи нещо; наблюдаваше цветята, дърветата, над които се извиваше дим, враните, които се издигаха, падаха; стоеше и наблюдаваше, докато веднъж Литър Уолш попита: ,, Мечтание сред зеленчуците?“ - така ли беше? - „Лично аз предпочитам хората пред карфиола “ - така ли беше? Вероятно го е казал някоя сутрин, когато тя е излязла на терасата след закуска - Литър Уолш. Той би трябвало скоро да се завърне от Индия - през юни или през юли, забравила е точно кога, защото писмата му са ужасно скучни; човек помни думите му; очите му, джоб- ното ножче, усмивката, цупенето и колкото и да е странно, след като милион неща са изчезнали безвъзвратно, някои негови изрази като този за карфиола. Тя си пое дълбоко въздух. Толкова е красиво; много повече от ... е, всъщност от почти всичко. В един друг свят, тя можеше да прекара целия си живот в четене. Ала това тук е новият свят, спасеният от войната свят и в него нямаше място за безделие. Толкова много несигурност, заплахи и загуби; толкова много загинали. Преди по-малко от пет години това се случи и с Дан; смятаха, че е умрял в Анцио и когато два дни по-късно се разбра, че в края на краищата е жив (той и някакво момче от Аркадия имали едно и също име) стори й се, като че е възкръснал. Завърна се все така добродушен, все така ухаещ на себе си, ала като че от някакво царство на мъртвите (историите, които тогава се разказваха за Италия, за Сайпан и Окинава, за японските майки, които предпочитали да убият първо децата си, а после и себе си, отколкото да попаднат в плен), а когато пристигна в Калифорния, беше посрещнат като герой, дори повече. Можеше (по думите на собствената му, изпаднала в паника майка) да има всяко момиче, всяка хубавица от местните конкурси за „Мис Красота'4, всяка жизнена, енергична девойка, която щеше да го гледа в очите, ала по силата на някаква странна и необяснима приумица той целуна по-голямата сестра на своя най-добър приятел, започна да я ухажва и най-накрая поиска ръката й. А тя не Мисис Браун 39 беше нищо повече от един книжен плъх, вярно, малко необикновена на вид с тъмни, близко поставени очи и римски нос, ала никой не тичаше подир нея, никой не я обожаваше; винаги стоеше самичка, сякаш изоставена, и си четеше. Какво друго да каже тя, освен „да“? Как можеше да откаже на такова хубаво и добро момче, което се бе завърнало от семейството на мъртвите, на което за малко да стане член? И затова сега тя е вече Лора Браун. Самотното момиче Лора Жиелски, което четеше така ненаситно, вече го няма, а мястото й е заела Лора Браун. Една страница, реши тя; само още една страница. Още не се чувстваше готова за задачите, които я чакаха (да си наметне домашния халат, да среше косата си и да слезе в кухнята); те й се струваха някак нереални и неуловими. Ще си подари още една минутка тук, в леглото, преди да прекрачи в деня. Ще си разреши само още малко време. Обсеби я смътно усещане, заля я като вълна, която се надигна откъм гърдите и я олюля, после я понесе нежно, досущ като морска животинка, заседнала в пясъка, която някой отново е хвърлил в морето, сякаш я бе върнал от царството на смазващата я гравитация в присъщата й среда, в приливите и отливите на солената вода, във великолепието на безтегловността.
40 ЧАСОВЕТЕ какво непреодолимо притихване; напрегнатост (но всичко това може да е и от сърцето й, увредено, казват, от инфлуенцата), преди да удари Биг Бен. Ето! Започва. Първо мелодията, предупредително; после часа, неотвратимо. Оловните вибрации се разнасят във въздуха. Какви глупаци сме, помисли си Клариса, пресичайки Виктория Стрийт. Един Господ знае защо го обичаме толкова, сами си го представяме, измисляме си го, създаваме го, разрушаваме го и в следващата секунда отново го сътворяваме; но същото правят и най-последните повлека- ни, и най-презрените бедняци, които, седнали на нечии чужди стълби, пият чашата па своето падение; и никой закон, тя бе уверена, не може да ни преследва заради това: ние всички обичаме живота. Погледите на хората, техните походки, леки, тежки или провлачени; врявата и шума; каретите, автомобилите, омнибусите, фургоните, хората-сандвичи, които тътрят крака и от време на време се завъртат; уличните духови оркестри, латерните, победната, звънка, пронизително гръмка песен на аероплана в небето; всичко това обичаше тя; живота, Лондон, този миг от юни. Как е възможно, почуди се Лора, човек, който е в състояние да напише такова изречение - който е в състояние да усети всичко, което се съдържа в такова изречение - да отиде и да се самоубие? Какво става с хората на този свят? Лора събра сили и кураж, сякаш щеше да се гмурка в ледена вода, затвори книгата и я постави върху нощното шкафче. Тя не мрази детето си, не мрази съпруга си. Ще стане и ще бъде весела. Поне, помисли си тя, не си губеше времето да чете детективски или любовни романи. Поне продължаваше да усъвършенства ума си. Ето, в момента четеше Вирджиния Улф, изчиташе всичко от Вирджиния Улф, книга по книга - запленена бе от факта, че съществува такава жена; такъв ослепителен интелект, такава надареност, изключителна жена и в същото време неизразимо тъжна; жена, която притежава гениалност и въпреки това е напълнила джобовете си с камъни и е нагазила в реката. На
Мисис Браун 41 Лора много й се искаше да вярва (но това е една от нейните най- ревностно пазени тайни), че и тя има малко талант, съвсем мъничко, макар и да знаеше, че много хора също като нея лелеят подобни надежди, свити на кълбо в тях като стиснати юмруци, които остават докрай неразкрити. Докато буташе пазарната количка в супермаркета или пък седеше под каската във фризьорския салон, тя често се питаше дали пък и останалите жени не разсъждават малко или много като нея: Ето ме, един изключителен дух, жена, която таи в себе си смълчани тъги и неземни радости, на която мястото й не е тук, ала която смирено си върши простите, най-обикновени, дори досадни задачи, да пазарува домати, да седи под сешоара, защото това е нейното изкуство и това е нейното призвание. Защото войната свърши, светът оцеля и ние всички сме заети да изграждаме домове, да създаваме и отглеждаме деца, да творим не само книги и картини, ала и цял един свят - свят на порядък и хармония, където децата ще бъдат поне в безопасност (ако не щастливи), където мъжете, видели с очите си невъобразимите ужаси на войната, но запазили достойнство и храброст, ще се връщат в къщи с грейнали прозорци, обгърнати от мириса на домашен уют, вкусни гозби и колосани салфетки. Изтегляне 351.75 Kb. Сподели с приятели:
|