Книга на Кен Корбет пролог
Изтегляне 351.75 Kb.
|
Свързани:
Монахинята - Дени Дидро, Часовете - Майкъл Кънингам
| ... живота, Лондон...
Ще пише, ще пише. Ще довърши тази книга, после ще напише друга. Ще бъде здрава, ще запази разума си и ще живее така, както винаги е желала: пълнокръвно, истински, сред хора от нейната среда, ще се владее, ще използва таланта си докрай. Изведнъж се замисли за целувката на Ванеса. Целувката беше невинна — съвсем детинска - ала в себе си носеше нещо подобно на онова, което Вирджиния искаше от Лондон, от живота; преливаше от сложна и ненаситна любов, без да е нито едното, нито другото. Целувката бе като проява на непонятната загадъчност на живота в този следобеден час, като 190 ЧАСОВЕТЕ неуловимото сияние, което някои наши сънища излъчват, сиянието, което, когато се събудим, бързо изчезва от паметта ни и което всеки ден на разсъмване се надяваме да открием и задържим - може би това ще стане днес, може би през следващия нов ден, когато всичко ще бъде възможно, абсолютно всичко. Тя, Вирджиния бе целунала сестра си, не съвсем невинно, зад широкия, умислен гръб на Нели, а сега седеше в стаята с книга в скута. Предстоеше и преместване в Лондон. В книгата й ще се окаже, че Клариса Далауей е обичала жена, да, точно така ще го направи. Друга жена, когато е била млада. Тя и жената са се целунали веднъж, също като единствената вълшебна целувка на горска фея и Клариса винаги ще носи в себе си спомена за тази целувка и тя ще й вдъхва надежда през целия живот. Клариса никога няма да намери такава любов, каквато тази единствена целувка е криела в себе си като обещание. Развълнувана, Вирджиния стана от креслото и сложи книгата върху масата. Ленард, потънал в собственото си кресло, я попита: Лягаш ли си? Не, още е рано, нали? Почти десет и половина - отвърна й той, след като погледна часовника си и смръщи чело. Нещо съм неспокойна. Още не ми се спи. В единайсет искам да си в леглото - отсече той. Тя кимна. Ще слуша, ще се държи прилично, щом в замяна на това ще получи Лондон. Излезе от гостната, прекоси фоайето и влезе в сумрака на трапезарията. Върху голямата маса грееха дълги правоъгълници от лунни лъчи и се смесваха с проникващата през прозорците улична светлина; разлюлените клони на дърветата ги пропъждаха за миг, после те пак се появяваха, после пак изчезваха. Вирджиния се изправи на прага, загледа се в играещите сенки, сякаш съзерцаваше прибоя на вълните. Да, навремето Клариса е обичала жена. Целунала е тази жена, само веднъж. Клариса ще се чувства много опечалена и ужасно Мисис У л ф 191 самотна, но тя няма да умре. Защото е прекалено силно влюбена в живота, в Лондон. Вирджиния се опита да си представи някой друг, да, някой със силно тяло, ала крехка психика; някой почти гениален, поет, смазан от колелата на света, на войната, на държавата и докторите; някой, който, медицински казано, е луд, защото въпросният някой ще вижда смисъл във всичко, ще знае, че дърветата са чувствителни същества, че врабчетата пеят на старогръцки. Да, някакъв такъв човек. Клариса, благоразум- ната Клариса, вечно въодушевената, обикновена Клариса, тя ще живее, ще продължи да обича Лондон, да обича собствения си живот, изпълнен с простички удоволствия, а някой друг, някой умопобъркан, поет, мечтател и фантазьор ще бъде човекът, който ще умре. МИСИС БРАУН Изми си зъбите. Чиниите бяха вече подсушени и подредени, Ричи - в леглото, съпругът й чакаше. Изплакна четката под крана, изжабурка устата си и изплю водата. Ще свари съпруга си излегнат в неговата половина на леглото, загледан в тавана със сключени под главата ръце. Когато влезе в стаята, той шс я погледне така, сякаш е много изненадан и щастлив, че я вижда - именно нея, неговата съпруга, която се кани да свали пеньоара си, да го остави върху стола и да си легне до него. Такъв е той - някак все по момчешки удивен, ще я посрещне с ведра, малко сконфузена радост, с дълбока, леко объркана непорочност, в която сексуалното му желание се е свило като натегната пружина. В такива моменти тя винаги се сещаше за онези кутии е фъстъци, дето ги продават в магазините със забавни джунджу- рии, в които има свита на кълбо хартиена змия и тя изскача срещу теб, щом отвориш капака. По всичко личеше, че тази вечер нямаше да има четене. Върна четката за зъби обратно в порцелановата поставка. Когато погледна към огледалото на шкафчето в банята, за миг й се стори, че някой стои зад гърба й. Разбира се, нямаше Мисис Браун 193 никой; просто игра на светлосенки. За миг, дори за по-малко от миг, си представи че е дух, двойник на самата себе си, който стои току зад гърба й и я наблюдава. Нищо повече. Отвори шкафчето и прибра вътре пастата за зъби. Тук, върху етажерките от стъкло, бяха наредени различни лосиони и пулверизатори, бинтове, мехлеми и лекарства. Ето го и пластмасовото шишенце с хапчета за сън по рецепта. Беше почти пълно - сега, разбира се, докато е бременна, не биваше да взима от тях. Грабна шишенцето от рафта и го вдигна срещу светлината. 'Вътре имаше най-малко трийсет хапчета, може би и повече. Върна го обратно. Би било просто, все едно да отседнеш в хотел. Съвсем просто. И колко хубаво ще бъде след това, когато вече нищо няма да има значение. Колко хубаво да не се тревожиш за нищо, да не се бориш, да не се проваляш. А какво ще стане, ако се окаже, че вечерята - този миг на хармония и миниатюрно съвършенство - й е напълно достатъчен? Ако човек реши, че повече не иска? Затвори вратичката на шкафчето и тя прилепна плътно към рамката с категорично метално изщракване. Замисли се за нещата, които останаха вътре по рафтовете в мрака. Влезе в спалнята, където мъжът й я очакваше. Свали пеньоара си. Здрасти! - извика той шеговито с уверен и нежен глас откъм неговата половина на леглото. Доволен ли си от рождения ден? - попита го тя. Много. - Той отметна завивката, за да се мушне до него, ала тя застана неуверено до леглото в полупрозрачната си синя нощница. Сякаш не усещаше тялото си, макар и да знаеше, че е тук. Хубаво - рече тя. - Радвам се, че ти е било приятно. Ще влизаш ли в леглото? - попита я той. Да - отвърна тя, ала не помръдна. Чувстваше се като плаващ интелект и нищо повече, сякаш нямаше дори мозък в черепа, просто едно присъствие, което усеща, осезава така както Часовете 194 ЧАСОВЕТЕ осезават духовете. Нещо подобно на четенето, нали така-същото усещане, че познаваш хората, обстановката, ситуациите, без обаче да играеш някаква роля в тях, освен тази на доброволен съзерцател. Е? - попита Дан след още миг. - Ще си лягаш ли или не? Да - отвърна му тя. Чу как в далечината излая куче. МИСИС ДАЛАУЕЙ Клариса сложи ръка върху рамото на възрастната жена, сякаш да я подготви за някакъв шок. Сали, която ги бе изпреварила по пътя, им отвори вратата. Пристигнахме - рече Клариса. Да - отвърна Лора. Когато влязоха в апартамента, Клариса с облекчение забеляза, че Джулия е прибрала ордьоврите. Цветята, разбира се, бяха останали - ярки и непорочни, лумнали от вазите в пищно, хаотично разточителство, защото Клариса мразеше да ги подрежда. Предпочиташе цветята да изглеждат така, сякаш току- що са донесени направо от полето. До една ваза, пълна с рози, Джулия спеше на дивана с отворена в скута си книга. В съня си излъчваше невероятно достолепие, авторитет и стабилност, седеше с отпуснати рамене, здраво стъпила с двата крака върху пода, главата леко издадена напред, сякаш се молеше. В този миг приличаше на второстепенна богиня, дошла да навести простосмъртните с техните тревоги; да поседи с тъжно и угрижено лице, нашепвайки от сферата на своя транс на ония, които й се явяват, че всичко ще се опра- 196 ЧАСОВЕТЕ ви, че не бива да се страхуват, че единственото, което ги чака, е просто да умрат. Върнахме се - заяви Сали. Джулия се сепна, премига и се изправи. Магията се развали и тя отново се превърна в момиче. Сали влезе в стаята, сваляйки сакото си в движение, и в миг й се стори, че Клариса и възра- стната дама стоят притеснени във вестибюла, помайват се нещо, мудно свалят ръкавиците си, макар да нямаше никакъв вестибюл, нито ръкавици. Джулия, това е Лора Браун - каза Клариса. Джулия пристъпи напред и се спря на почтително разстояние. Откъде това нейно присъствие, учуди се Клариса, откъде тази уравновесеност? Нали е още момиче? Моите съболезнования - каза Джулия. Благодаря - отвърна Лора с много по-ясен и твърд глас, отколкото очакваше Клариса. Лора беше висока, леко приведена жена на осемдесет години, а може би и повече. Косата й имаше стоманеносив светъл цвят; а кожата й бе полупрозрачна, като пергамент, осеяна с лунички колкото върха на топлийка. Носеше тъмна рокля на цветя и меки обувки с подметки от суров каучук като за възрасти а жена. Клариса я покани да влезе в гостната. Захлупи ги тишина. От тишината се роди смътното усещане, че Клариса, Сали и дори Лора, нервни и раздразнителни, почти по бельо, са пристигнали на приема, даван от Джулия. Благодаря, че си прибрала, Джули - обади се Сали. Обадих се на почти всички по списъка - рече Джулия. - Някои от хората дойдоха направо. Един от тях бе Луис Уотърс. О, боже! Значи не е получил съобщението ми. И други две жени, не си спомням имената им. Както и един друг, негър, Джери някой си. Джери Джарман - обади се Клариса. - Сигурно е било ужасно. Мисис Д а л а у е й 197 С Джери Джарман беше по-лесно, но Луис направо рухна пред очите ми. Остана цял час. Поговорихме си надълго и широко. На тръгване като че изглеждаше малко по-добре. Но само малко. Съжалявам, Джулия. Съжалявам, че те натоварих с всичко това. Нищо ми няма. Не се безпокой за мен. Клариса кимна и се обърна към Лора. Вероятно сте уморена. И аз не знам. Не съм много сигурна какво чувствам - отвърна й Лора. Моля ви, седнете - каза й Клариса. - Дали ще можете да хапнете нещо? Не, мисля, че не. Благодаря. Клариса я заведе до канапето. Лора се отпусна с облекчение, но и някак предпазливо, като уморена жена, която внимава да не би канапето да се разклати под нея. Джулия застана до нея, после се наведе до ухото й. Да направя чай? - попита тя. - Или може би кафе? Или бренди? Чаша чай ми стига. Благодаря. Трябва да хапнете нещо - подкани я Джулия. - Сигурно не сте яли нищичко, откакто сте потеглили от дома. Ами ... Ще приготвя нещо в кухнята - отсече Джулия. Много мило от ваша страна - промълви Лора. Мамо - Джулия погледна Клариса, - ти остани тук с мисис Браун. Ние със Сали ще видим какво можем да приготвим. Добре - съгласи се Клариса и седна на канапето до Лора. Улови се, че изпълнява нарежданията на дъщеря си и откри странно облекчение в това. Може би, помисли си, човек трябва да започне да умира, за да се порадва на грижите на дъщеря си, на удобствата на стаята. Това е то възрастта. Това са малките утешения на живота - лампата за четене и книгата. Ето го светът, 198 ЧАСОВЕТЕ който все повече се управлява от други хора, които ще се провалят или ще преуспеят, които дори не те поглеждат, когато ги отминаваш на улицата. Ще бъде ли много зловещо да използваме приготвената за приема храна? - Сали попита Клариса. - Защото тя е още тук. Не мисля - отвърна й Клариса. - Ричард би оценил иронията на подобно решение. - И тя хвърли изнервен поглед към Лора, но Лора се усмихна, хвана лактите си, притисна ги към себе си и се загледа във върха на обувките си. Да - кимна тя. - Наистина щеше да я оцени. Добре тогава - отвърна Сали. Двете с Джулия влязха в кухнята. Часовникът показваше десет минути след полунощ. Лора седеше, излъчвайки старомоминска, официална сдържаност, със стиснати устни и полузатворени очи. Сигурно с нетърпение чака, помисли си Клариса, да мине този час. Изчаква момента, когато ще може да си легне и да остане насаме със себе си. Лора, ако искате, може още сега да си легнете. Стаята за гости е ей там - каза й Клариса. Благодаря - отвърна й Лора. - ще си легна след малко. Отново се умълчаха. Мълчанието им не беше нито интимно, нито много неловко. Ето я, помисли си Клариса, значи това е жената от поезията на Ричард. Това е майката, която бе изгубил, осуетеното самоубийство; това е жената, която ги бе напуснала. Бе някак и шокиращо, и успокоително, че в крайна сметка тази личност се оказа една съвсем обикновена на външен вид възрастна жена, седнала на канапето с отпуснати в скута ръце. Ричард беше прекрасен човек - обади се Клариса и в същия миг съжали за думите си, защото прозвучаха като началото на обредните кратки слова във възхвала на покойника, който трябваше да бъде възвеличан като почтен гражданин, благодетел и прекрасен човек. Защо ли го каза? За да утеши старицата ли Мисис Д а л а у е й 199 или за да спечели благоразположението й? Или, може би го каза, за да заяви претенциите си върху тялото: аз го познавах най- отблизо, и аз съм първата, която ще се произнеса за него. Отведнъж й се прииска да заповяда на Лора Браун да си легне веднага, да затвори вратата след себе си и да не мърда от стаята до сутринта. Да - кимна Лора, - както беше и прекрасен писател, нали така? Значи сте изчели поезията му. Да, и романа. Значи знаеше. Знаеше всичко за Клариса, знаеше, че самата тя, Лора Браун, е духът и богинята в личната му митология, която стана публично достояние (ако „публично“ не е прекалено импозантна дума за все още съществуващата малобройната, ала фанатична група от читатели на поезия). Значи знаеше, че е била обожавана и мразена; знаеше, че се бе превърнала във фикс идея за човека, който можеше да се окаже голям творец. Ето я, седеше с луничките си и роклята на цветя, най-спокойно заявявайки, че синът й е прекрасен писател. Да - Клариса сви рамене безпомощно. - Той беше прекрасен писател. - Какво друго да каже? Били ли сте някога негов редактор? Не. Бяхме прекалено близки. Щеше да бъде много сложно. Да, разбирам. Редакторът трябва да бъде по-обективен. Разбира се. Клариса усети, че се задушава. Защо й беше толкова трудно? Защо й бе толкова невъзможно да разговаря простичко с Лора Браун, да я попита за най-важните неща? А кои бяха най- важните неща? Погрижих се за него възможно най-добре - рече Клариса. Лора кимна, после добави: Иска ми се да бях успяла да направя повече за него. Същото мога да кажа и за себе си. 200 ЧАСОВЕТЕ Лора се пресегна и взе ръката на Клариса. Под меката отпусната кожа се напипваха малките костички и възелчета, изпъкналите вени. Направихме всичко, което можахме, скъпа - рече Лора. - Всичко, което е било по силите ни, нали така? Така е - съгласи се Клариса. Лора Браун, жената, която бе направила опит да умре, но не бе успяла, жената, която бе избягала от семейството си, бе все още жива, докато всички други, всички онези, които се бяха мъчили да оцелеят след нейното напускане, бяха вече покойници. Беше надживяла съпруга си, отнесен в гроба от рак на черния дроб, както и дъщеря си, премазана от пиян шофьор. Бе надживяла и Ричард, който се хвърли през прозореца и падна върху счупените стъкла. Клариса стискаше ръката на старицата. Какво друго можеше да направи? Къде се бави Джулия? - попита тя. - Забрави ли за чая? Нищо чудно. Клариса погледна към остъклената врата, която извеждаше към градината. Видя собственото си отражение и това на Лора в черното стъкло - и двете разкривени. В главата й изплува образа на Ричард, прекрачил перваза, Ричард, който вдигна ръце и се пусна; всъщност той не скочи, а просто се плъзна надолу, както човек се пуска от скала във водата. Как ли се е чувствал в този невъзвратим миг, вече напуснал мрачния си апартамент, полетял на свобода във въздуха? Как ли е изглеждал вътрешният двор под погледа му със сините и кафяви боклукчийски кофи и разпръснатите кехлибарени стъкла, преди да се блъсне в тях? Дали пък - въобще възможно ли е това - не бе изпитал нещо като удоволствие при самото сгромолясване, дали бе усетил (макар и само за част от секундата) как черепът му се пръска и всички светлинки и импулси се изливат навън? Сигурно не е почувствал болка, реши за себе си Клариса. Може би само представа за болка от първия шок, а после - каквото дойде. Мисис Д а л а у е й 201 Ще отида да проверя какво става - каза Клариса. - Връщам се след миг. Добре - кимна Лора. Клариса се изправи малко неуверено и влезе в кухнята. Сали и Джулия бяха извадили храната от хладилника и я редяха върху кухненския плот. Виждаха се пилешки гърдички на грил с черни и жълти ивици по тях, набодени на дървени клечки, наредени в кръг около купа с грахов сос. Имаше и чеснови хлебчета, и скариди на пара, и блестящи яркочервени карета туна с азиатски подправки. Виждаха се и тъмни триъгълни парчета от патладжан на грил, и кръгли сандвичи с черен хляб, и листа от цикория с парченца козе сирене и смлени орехи върху тях. Имаше плитки купи със сурови зеленчуци и едно голямо пръстено гърне, в което Клариса бе приготвила любимите на Ричард раци. Боже господи! - възкликна Клариса. - Толкова много храна! Очаквахме петдесет души - напомни й Сали. И трите останаха за миг пред отрупаните с храна чинии. Храната изглеждаше девствена и неприкосновена, като изложение на реликви. За миг на Клариса й се стори, че храната - най- нетрайното нещо — ще пребъде тук, след като тя и останалите отдавна ще са се простили с този свят; след като всички те, дори Джулия, бъдат мъртъвци. Клариса си представи как храната продължава да стои тук, все още някак свежа, недокосната, докато тя и другите напускат тези стаи, един по един, завинаги. Сали взе главата на Клариса в ръце. Целуна я по челото твърдо и напористо, сякаш й удари клеймо. Да ядем и да си лягаме - каза тя тихо в ухото на Клариса. - Време е този ден да свършва. Клариса стисна рамото й. Прииска й се да каже „обичам те“, но, разбира се, Сали знаеше това. Сали й върна знака, като стисна ръката й над лакътя. 202 ЧАСОВЕТЕ - Да - съгласи се Клариса. - Време е. Стори й се, че точно и този миг Ричард започна наистина да напуска този свят. За Клариса това бе нещо като физическо усещане, нежно, но необратимо подръпване, като стръкче трева, което изскубват от земята. Скоро Клариса ще заспи и всички, които са го познавали, също ще заспят и всички ще се събудят на сутринта, за да открият, че той е вече в царството на мъртвите. Почуди се дали утрото на следващия ден, което ще отбележи края на земния път на Ричард, няма да отбележи и началото на края на неговата поезия. Защото наистина има толкова много книги. Някои от тях, съвсем малко, са добри, и от тези малко само една-две ще останат за бъдните поколения. Нищо чудно гражданите на бъдещето, онези, които още не са родени, да харесат елегиите на Ричард, красивия ритъм на неговите тъжни песни, суровата му, лишена от сантименталност любов, дивия му гняв, но като че ли е по-вероятно книгите му да се забравят, да изчезнат заедно с всичко останало. Клариса, героинята в романа му, също ще изчезне, както и Лора Браун, изгубената майка, едновременно мъченица и демон. Да, помисли си Клариса, време е денят да свършва. Даваме приеми, правим тържества, напускаме семействата си, за да живеем сам-сами в Канада, мъчим се да пишем книги, които обаче не променят света, независимо от нашия талант, неспирни усилия и големи надежди. Живеем живота си, занимаваме се - всеки с нещо - после заспиваме. Всичко е толкова просто и обикновено. Някои скачат от прозорците, или влизат да се удавят, или взимат хапчета; повечето умират случайно, при нещастни случаи, а още повече - голямото мнозинство, биват бавно поглъщани от някоя болест или, ако са късметлии, от самото време. Едно е само утешението: отделен час тук или там, когато, противно на всякакви зли сили и очаквания, животът ни като че се разтваря и ни дава всичко, за което някога сме мечтали, макар че всички освен децата (а може би дори и те) знаят че тези часо- Мисис Д а л а у е й 203 ве ще бъдат неизменно последвани от други, мрачни и много по-трудни. Въпреки това ние обожаваме града, утрото; надяваме се на нещо повече. Един Бог знае защо го правим. Ето го празненството - стои подготвено и наредено; с още свежите цветя; всичко готово за гостите, които се оказаха само четири. Прости ни, Ричард. В края на краищата нали това е празненство. Празненство за все още неумрелите; за още неощете- ните, за онези, които, неизвестно защо, имат късмета да са още живи. Да, всъщност това е голям късмет. Да сложа ли в една чиния храна за майката на Ричард? - попита Джулия. Не - отвърна й Клариса. - Ще я поканя тук. Тя се върна в гостната при Лора Браун. Лора се усмихна измъчено на Клариса - кой можеше да знае какво мисли или чувства? Ето я жената, пълна с гняв и мъка, с патос и бляскав чар; жената, влюбена в смъртта, жертвата и мъчителката в творчеството на Ричард. Ето я тук, в тази стая - обичаната, преда- телката. Една старица, пенсионирана библиотекарка от Торонто, със старчески обувки на краката. Тук е и самата тя, Клариса, която няма да е вече мисис Далау- ей, защото няма кой да я нарича така. Ето, пред нея има още час. Заповядайте, мисис Браун - каза тя. - Всичко е приготвено. Майкъл Кънингам Часовете Превод: Иглика Василева Редактор: Гергана Рачева Компютърен дизайн: Митко Ганев Оформление на корицата: Огнян Илиев Печат: “Мултипринт” ООД, тел.: 0721/66245 Изтегляне 351.75 Kb. Сподели с приятели:
|