Книга на Кен Корбет пролог



страница7/11
Дата03.01.2022
Размер351.75 Kb.
#111979
ТипКнига
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11
Часовете - Майкъл Кънингам
Свързани:
Монахинята - Дени Дидро, Часовете - Майкъл Кънингам
... живота, Лондон, този миг от юни.

Хвана сина си за ръка и го заведе в гостната, даде му да построи кула от разноцветни дървени кубчета. Щом той се ус­покои, тя се върна в кухнята и без никакво колебание взе торта­та и я изхвърли в боклука. Изненада се, че тупна толкова тежко на дъното на кофата, а една от жълтите розички се размаза по ръба й. Изведнъж почувства облекчение, сякаш стоманените нишки, които стягаха гръдта й, се разхлабиха. Сега вече може­ше да започне отначало. Според часовника на стената бе едва десет и половина. Разполагаше с предостатъчно време да на­прави втора торта. Този път обаче нямаше да има трохи в глазу­рата. Този път предварително щеше да очертае буквите с клеч­ка за зъби, да ги разположи точно в средата, а розичките да сложи най-накрая.


МИСИС Улф

Изчиташе коректурите заедно с Ленард и Ралф, когато Лоти обяви на всеослушание, че мисис Бел и децата са пристигнали.

  • Не може да бъде! - извика Вирджиния. - Още няма два и половина, а трябваше да дойдат в четири.

  • Тук са, мадам - повтори Лоти с нейния леко скован говор.

Мисис Бел е вече в гостната.

Марджори вдигна очи от пакета с книги, който завързваше с канап (тя, за разлика от Ралф, ще опакова сервилно всякакви книги и ще набира печатарските букви, което е и хубаво, и лошо).

  • Стана ли вече два и половина? - попита тя. - Мислех си, че ще свърша до това време. - Вирджиния не мигна, не и види­мо, при звука от гласа на Марджори.

  • Не мога да прекъсна работата си - Ленард се обърна със строг глас към Вирджиния. - Ще ви удостоя с начумереното си присъствие точно в четири и, ако Ванеса наистина се заседи дотогава, значи ще имам удоволствието да я видя.

  • Не се безпокой. Аз ще се погрижа за Ванеса - рече Вирд­жиния и още със ставането от стола си даде сметка за неуглед­ния вид и за несресаната си, провиснала коса. Все пак тя ми е


106

ЧАСОВЕТЕ

сестра, помисли си, но въпреки това, след толкова много годи­ни, след всичко случило се, искаше да изненада приятно Ванеса с добрия си външен вид. Искаше Ванеса да си каже: „Старата коза наистина изглежда добре, нали така?“

Ала Вирджиния не изглеждаше добре, пък и нищо не може­ше да направи в това отношение. Но все пак до четири часа поне щеше да оправи косата си и да се преоблече. Тръгна след Лоти нагоре по стълбите и докато отминаваше овалното огле­дало в антрето, за миг се изкуши да се погледне в него. Но не го направи. Изпъна рамене и влезе в гостанта. Ванеса ще бъде нейното огледало, както винаги е била. Ванеса бе нейният ко­раб, нейната ивица от потънало в зеленина крайбрежие, където пчелите жужат сред сочни лозя.

Целуна скромно Ванеса по устата.

  • Скъпа - каза Вирджиния и обгърна с ръце раменете й. - Ако ти кажа, че съм очарована да те видя, трябва да знаеш, че щях да бъда два пъти по-очарована да те видя в четири часа, както се бяхме уговорили.

Ванеса се изсмя. Ванеса със стегнатото си лице, с блестя­щата, измита до розово кожа. Макар да бе три години по-голя­ма от Вирджиния, изглеждаше миого по-млада и двете го знае­ха. Ако у Вирджиния се виждаше строгата, изсушена като пер­гамент красота на фреска от Джото, то Ванеса приличаше на скулптура от розов мрамор, сътворена от опитен, макар и мал­ко известен майстор от времето на късния барок. На външен вид тя представляваше подчертано земна, дори леко декоратив­на фигура, цялата в бухнали поли, заоблени извивки, панделки и финтифлюшки. Лицето и тялото й бяха сякаш изваяни от неж­на и любяща ръка в сантиментален опит да се предаде състоя­нието на човешко охолство, така богато и обилно, че чак пре­крачваше в границите на неземното.

  • Прощавай - отвърна й Ванеса. - Но в Лондон приключих­ме по-рано, отколкото очаквах и другият вариант беше да оби­каляме Ричмънд в кръг, докато стане четири часа.


Мисис Улф

107

  • Къде са децата? - попита я Вирджиния.

  • Отидоха право в градината. Куентин намери едно умира­що птиче на пътя и решиха, че ще му е по-добре в градината.

  • Сигурна съм, че старата им леля Вирджиния не може да се конкурира с птичката, която е далеч по-интересна. Да отидем да ги видим.

Докато излизаха от къщата, Ванеса взе ръката на Вирджи­ния по същия начин, по който би хванала ръката на някое от децата си. Вирджиния хем се раздразни, хем й стана приятно от това нейно покровителствено отношение и от факта, че може­ше без притеснение да цъфне в къщата й цял час и половина преди уговорката. Ето я нейната сестра, ето ръката й. Само да беше пооправила поне косата си, преди Ванеса да се появи.

  • Изпратих Нели в Лондон за лимонада и чай - каза тя. - Ще се върне чак към четири, заедно с бойкия си дух.

  • Нищо й няма - отвърна Ванеса. Точно така, помисли си Вирджиния, именно с този тон на строга и мрачна снизходител­ност - така се говори на слугите и на сестрите. В това се крие­ше умение, както и във всичко останало и много от онова, на което Ванеса можеше да я научи, се съдържаше именно в тези привидно непринудени жестове. Ето, пристига по-късно или по- рано и най-безгрижно заявява, че това е положението и толкоз. Хваща ти ръката с майчинска загриженост. Подхвърля, че на Нели нищо й няма и по този начин безмълвно опрощава и слу­гинята, и нейната господарка.

В градината децата на Ванеса бяха коленичили в кръг върху тревата край розовите храсти. Три удивителни създания, доб­ре облечени, изникнали сякаш от нищото, като че с помощта на вълшебна пръчка. Ето в един миг бяха те двете, две невръ­стни сестри, които винаги са се придържали ревностно една към друга, рамо до рамо, дръзки, готови да се защитят и в след­ващия момент, поне така й се струваше, бяха вече две омъже­ни жени на средна възраст, изправили се насред ливадата пред цяла купчина деца (на Ванеса, разбира се, всичките са на Ва-


108

ЧАСОВЕТЕ

неса; нито едно не е на Вирджиния и такова няма да има). Ето го вечно сериозният и красив Джулиан; руменият Куентин, който държи птичката в почервенелите си ръце (един дрозд); ето я и малката Анджелика, клекнала малко встрани от братя­та си, едновременно уплашена и запленена от шепичката сиви пера. Преди години, когато Джулиан беше още бебе и двете с Ванеса се мъчеха да измислят имена на деца и на герои от романи, Вирджиния й бе предложила да кръсти бъдещата си дъщеря Клариса.

  • Здравейте, деца - извика им Вирджиния.

  • Намерихме птичка - обяви Анджелика. - Ама е болна.

  • Разбрах вече - отвърна й Вирджиния.

  • Жива е - намеси се Куентин със сериозния тон на учен. - Може би ще успеем да я спасим.

Ванеса стисна ръката на Вирджиния. О, помисли си Вирд­жиния, точно преди чая и ето ти смърт. В такива случаи какво казва човек на малки деца, или въобще на хората?

  • Ще я настаним да й е добре - каза им Ванеса. - Но, трябва да знаете, че й е дошло времето да умира и това не можем да го предотвратим.

Значи, орисницата ще пререже нишката. Това е положение­то, деца, нито повече, нито по-малко. Ванеса не искаше да наскърбява децата си, но не искаше и да ги лъже, нито дори в името на милосърдието.

  • Трябва да намерим една кутия - каза Куентин, - и да вне­сем птичето в къщата.

  • Не, в никакъв случай! - намеси се Ванеса. - То е дива твар, Куентин, и би предпочело да умре на открито, сред приро­дата.

  • О, значи ще правим погребение - оживи се Анджелика. - Аз ще изпълня една песен.

  • То е още живо! - сряза я Куентин.

Бог да те благослови, Куентин, помисли си Вирджиния. Ти ли ще си онзи, дето един ден ще държи ръката ми и ще стои


Мисис Улф

109

край постелята до последния ми дъх, когато всички други тай- иичко ще репетират погребалните си речи?

  • Трябва да й направим постеля от трева - рече Джулиан. - Анджи, върви да наскубеш трева.

  • Добре, Джулиан - отвърна му Анджелика и покорно се зае да скубе трева с цели шепи.

Джулиан, ах Джулиан! Има ли ио-убедително доказателст­во за несправедливостта, присъща на природата, от съдбата на Джулиан, големия син на Ванеса, при това само петнайсет­годишен? Джулиан бе прям, безцеремонен, жизнен и царст­вен; от него лъхаше сила, изящност и такова доблестно благо­родство, че човек можеше да реши, че красотата е основно човешко качество, а не отклонение от общия замисъл. Куен­тин (Бог да го благослови!) при целия си интелект и иронич- ност, би могъл още сега, на тринайсет години, да бъде един як и червендалест полковник от Кралската кавалерия, а Андже­лика, със съвършените си форми и пропорции, още на пет го- динки излъчваше онази нервна, млечна хубост, която със си­гурност щеше да си отиде заедно с младостта й. Джулиан, първородният, бе безспорният и естествен герой в историята на това семейство, в когото бяха инвестирани големи надеж­ди. Кой тогава можеше да вини Ванеса, че той бе нейният лю­бимец?

  • Да наберем ли и малко рози? - Вирджиния попита Андже­лика.

  • Да - отвърна тя, като в същото време продължаваше да скубе тревата. - Да, жълти рози.

Преди да влезе с Анджелика в градината с рози, Вирджиния се изправи за миг, Ванеса все още държеше ръката й, и се загле­да в нейните деца, сякаш те бяха вир, в който не знаеше дали да се гмурне. Те, помисли си тя, са истинската реализация, истин­ското завоевание, което ще надживее и най-бляскавите литера­турни опити, както и захвърлените на тавана стари снимки, бални рокли и онези големите чинии от китайски порцелан, върху ко-


110

ЧАСОВЕТЕ

ито баба й бе рисувала тъжните си, изпълнени с копнеж и из­мислени от нея самата, пейзажи.

Освободи ръката си и влезе в градината, коленичи до Анд­желика и й помогна да изравни земята на едно място, където дроздът да умре на спокойствие. Куентин и Джулиан стояха на­близо, ала очевидно че Анджелика бе най-ентусиазираният член на погребалната церемония и останалите трябваше да се съоб­разят с нейните представи за добър вкус и благоприличие. Не­известно как и защо, но в случая Анджелика сякаш се яви в ро­лята на опечалената вдовица.

  • Ето така - започна Вирджиния и двете с Анджелика взеха да постилат мястото с трева. - Мисля, че тук тя ще се чувства много удобно.

  • Птичето „тя“ ли е? - попита Анджелика.

-Да. Женските са по-големи от мъжките и малко по-бозави на цвят.

  • Дали е снесла яйца?

  • Не знам - поколеба се Вирджиния. - Всъщност кой може да каже, никой, нали?

  • Когато умре окончателно, ще отида да потърся яйцата й - заяви Анджелика.

  • Щом искаш. Може някъде под стряхата и да има гнездо.

  • Ще ги намеря - отсече Анджелика - и ще ги измътя.

  • Ти самата ли ще седнеш върху тях? - изсмя се Куентин.

  • Не, глупако! Не е твоя работа как ще го направя.

  • А-ха! - подхвърли Куентин и без да ги поглежда, Вирджи­ния знаеше, че двамата с Джулиан си умират от смях, присми­ват се, разбира се, на Анджелика, но оттам и на нея. И до ден- днешен, помисли си тя, дори в нашия съвременен век, мъжете държат смъртта в здравите си способни ръце и се присмиват добродушно на жените, които подреждат погребалното ложе и говорят как ще съживят малките душички на новия, осиротял живот чрез някаква магия или чрез прозаичната сила на собст­вената си воля.


Мисис Улф

111

  • Добре - каза Вирджиния - вече сме готови за полагане на тялото.

  • Не! - извика Анджелика. — Остават розите.

  • Добре - съгласи се Вирджиния. За малко да се възпроти­ви, че първо трябва да се сложи птичката, а розите чак след това. Повече от ясно е, че така се прави. Трябва да спориш и с петгодишните за тези неща, помисли си тя, трябва да ги убеж­даваш. И би поспорила, ако Ванеса и момчетата не бяха на­близо.

Анджелика взе една от жълтите рози, които бяха набрали, и я постави много внимателно в края на покритото с трева гроб- че. Сложи още една, и още една, докато обгради цялото място с розови пъпки, бодливи стебла и листа.

  • Така вече е добре - рече малката и за учудване на всички, наистина се оказа, че така е по-добре. Вирджиния погледна с неочаквано и за себе си удоволствие към този скромен кръг от тръни и цветя, към това смъртно ложе сред природата. Прииска й се самата тя да легне в него.

  • Да я слагаме ли вече вътре? - Вирджиния попита тихичко Анджелика, после се наведе към нея, сякаш двете си имаха обща тайна. Някаква искра прескочи помежду им, заговорничество, което не бе нито майчинско, нито еротично, но съдържаше еле­менти и от двете. Между тях съществуваше разбирателство. Някакво разбирателство, което бе твърде голямо, за да се изра­зи с думи. Вирджиния го усети така осезателно, както усещаше студа или слънцето върху кожата си, ала когато надникна дълбо­ко в очите на Анджелика, веднага позна по грейналия й, отне­сен поглед, че вече се бе отегчила от тази игра. Вече бе подре­дила тревата и розите и сега й се искаше час по-скоро да зарови птичката, за да тръгне да търси гнездото й.

  • Да - отвърна Анджелика. Само на пет годинки и вече уме­еше да се прави на сериозна и тъжна според случая, когато всъщност единственото нещо, което наистина й се искаше, бе останалите да се възхитят на умението й да подрежда цветя и да


я пуснат да си върви. Куентин коленичи с птичката в ръце и нежно, неизразимо нежно я положи върху тревата. О, ако мъжете бяха само грубияни, а жените - само ангели, ако можеше да бъде толкова просто. Вирджиния си представи Ленард и смръще­ното му над коректурите лице, решен да отстрани всяка грешка и не само печатните, но и онези, които издаваха по-скоро по­средственост. Сети се и за Джулиан през миналото лято, когато гребеше по река Уз с навити до лактите ръкави и как тогава й се стори, че това бе денят, мигът, в който изведнъж възмъжа, от дете се превърна в мъж.

Когато Куентин се отдръпна, Вирджиния видя, че птичката лежи върху тревата с плътно прилепени до телцето криле. Раз­бра, че вече е умряла, вероятно в дланите на Куентин. Сякаш сама е искала да не заема много място и се бе сгушила в себе си. Окото й, съвършено изваяно черно мънисто, стоеше отво­рено, а сивите й крачка - изненадващо големи - бяха свити навътре.

Ванеса се приближи зад Вирджиния.

  • Сега да я оставим, хайде всички да се махат - нареди тя. - Направихме каквото можахме.

Анджелика и Куентин само това и чакаха, разотидоха се на мига. Анджелика взе да обикаля къщата и да оглежда стряхата с премигващи очи. Куентин избърса ръце в блузата си и влезе вътре да се измие. (Нима вярваше, че птичката е оставила следи от смърт върху ръцете му? Нима вярваше, че добрият англий­ски сапун и една от кърпите на леля Вирджиния могат да ги изтрият?) Джулиан остана с Ванеса и Вирджиния, все още из­правени над трупчето.

  • Анджи толкова се развълнува, че забрави да изпее песента си — каза той.

  • Наказани сме да стоим без чай, защото подранихме, така ли? - попита Ванеса.

  • Не - отвърна й Вирджиния - Екипираната съм с всичко необходимо, за да ви поднеса чай и без помощта на Нели.


Мисис Улф

113

- Тогава да вървим - рече Ванеса и двамата с Джулиан тръгнаха към къщата, синът се приближи до майка си и я хвана подръка. Преди да ги последва, Вирджиния се забави още миг до мъртвата птичка, загледана в обграждащия я кръг от рози, който й заприлича на шапка. Значи това е липсващото звено между шапкарството и смъртта.

Искаше й се да легне на мястото на птичката. Да, наистина й се искаше. Нека Ванеса и Джулиан да вървят по своите си дела, нека пият чай и пътешестват, докато тя, Вирджиния, една сма­лена до размерите на птичка Вирджиния, ще се остави на про­извола на съдбата и ще се превърне от ъгловата, опака жена в украшение на шапка; в глупаво, безгрижно създание.

В края на краищата, помисли си тя, Клариса няма да се ока­же невестата на смъртта. Клариса е само ложето, в което неве­стата ще бъде положена.

8. Часовете

МИСИС ДАЛАУЕЙ



Клариса напълни вазата с цяла дузина жълти рози. После я отнесе в гостната, сложи я върху масичката за кафе, отстъпи назад, след което я премести малко вляво. Искаше да зарадва Ричард с най-хубавото тържество, на което е способна. Щеше да се опита да създаде нещо временно, дори тривиално, ала по своему съвършено. Щеше да се погрижи Ричард да бъде заоби­колен само от хора, които искрено го уважаваха и му се възхи­щаваха (защо покани Уолтър Харди, как можа да прояви такава слабост?); трябваше да внимава да не би Ричард да се преумо­ри. И това щеше да бъде нейният жест и нейният подарък за него. Какво друго да му предложи?

Тъкмо се връщаше в кухнята, когато някой звънна на външна- та врата. Кой можеше да бъде? Някаква доставка, за която е забравила, или по-вероятно, уредникът на празненството, кой­то минава, за да остави нещо. Натисна бутона на вътрешната уредба.

  • Кой е? - попита тя.

  • Луис. Аз съм, Луис.

  • Луис ли? Не може да бъде!

Мисис Д а л а у е й



115

Клариса натисна повторно бутона, зада го пусне вътре. Ни­кой друг, а най-малкото пък нюйоркчанин, би цъфнал на прага ти, без да ти сс е обадил предварително по телефона. В Ню Йорк никой не правеше така. Тя отключи вратата и застана в антрето с трепетно очакване, от което едва не й се зави свят - едно толкова силно и необяснимо усещане, така непознато при всякакви др^ги обстоятелства, че още преди време бе решила просто да го кръсти на негово име. Усещането „Луис“, в което сс преплитаха следи от преданост и провинение, привличане, превъзбуденост и кристална, от нищо непомрачена надежда, сякаш при всяко негово появяване се очакваше в крайна сметка Луис да донесе новини, толкова добри, че същината и размера им не можеха да бъдат предвидени.

После, миг по-късно, след леката извивка в антрето се появи и самият Луис. Бяха минали колко, май повече от пет години вече, ала той си беше съвършено същият. Същата наелектризи- рана бяла четина на главата, същата целенасочена, пружинира­ща походка, същото небрежно облекло, което неизвестно защо му стоеше много добре. Едноврсмешната му красота, тежкар- ската му поза и лъвска самоувереност бяха изчезнали съвсем ненадейно още преди двайсет години и този тук Луис - с бяла коса, жилав, мускулест, пълен с потайни, но вече преосмислени емоции - се появи досущ както някакво дребно, незначително човече би изскочило от люка на танк, за да обяви на всеослуша­ние, че не машината, а самият той е изравнил селото със земята. В крайна сметка така излезе, че Луис, вечният обект на обожа­ние и желание, се оказа само една съвсем безвредна личност, учител по драматично изкуство.

- Ето те и теб - рече той.

Двамата се прегърнаха. Когато отстъпи назад, Клариса видя че късогледите сиви очи на Луис са плувнали в сълзи. Винаги се разплакваше лесно, докато по-сантименталната, вечно изпълнена с негодувание Клариса като че никога не плачеше, макар и често да й се искаше.


116

ЧАСОВЕТЕ

  • Кога пристигна в града? - попита тя.

  • Онзи ден. Бях излязъл да се поразходя и не щеш ли - видях че се намирам на твоята улица.

  • Толкова се радвам да те видя.

  • Аз също - каза Луис и очите му отново се навлажниха.

  • Улучил си страхотен момент. Довечера правим тържество за Ричард.

  • Така ли? По какъв случай?

  • Нали спечели „Каръдърс“. Не си ли чул?

  • Какво спечелил?

  • Това е награда, която се присъжда само на поети. Голямо признание е. Учудена съм, че не знаеш.

  • Е, тогава поздрави го от мен.

  • Надявам се, че ще дойдеш довечера. Той много ще ти се зарадва.

  • Мислиш ли?

  • Да, разбира се. Защо стоим тук, в антрето? Влизай!

Остаряла е, помисли си Луис, докато следваше Клариса навъ­тре в апартамента (осем стъпала, завой, после още три стъпа­ла). Остаряла е, продължи да си мисли и някак недоумяваше. Значи няма мърдане. Какво странно нещо са тези генетични пъте­шествия, как тялото може дълго да пътува почти непроменено десетилетия наред и изведнъж, само в рамките на две-три годи­ни, да капитулира напълно пред старостта. Луис не успя да раз­бере защо така се натъжи при гледката на сравнително резкия финал на Кларисиния неестествено дълъг разцвет. Колко често си беше фантазирал на тази тема. Това е неговото отмъщение, единственото възможно уреждане на сметките. След всичките тези години, прекарани с него, при цялата любов и пожертвова­телност от страна на Луис, в крайна сметка Ричард посвети по­следните творчески усилия в живота си на описанието на една жена с къща на Десета западна улица. Ричард написа роман, в който главната героиня е жена (цялата петдесета глава разказва за това как излиза да си купи лак за нокти, но в крайна сметка не

Мисис Д а л а у е й



117

купува нищо!), докато Луис У се появява в страниците му съвсем между другото. Има само едно сцена с него, сравнително крат­ка, в която той се оплаква от липсата на любов в света. И това е всичко; това е наградата за онези повече от десет години заед­но; след като беше живял с Ричард в шест различни апартамен­та, да го отглежда, да го прегръща, да го чука до припадък; след хиляди обеди и вечери заедно, след онова пътуване до Италия и след онзи час под дървото. След всичко това Луис се появява в романа му за кратко и ще бъде запомнен като унил нещастник, който се оплаква от липсата на любов в света.

  • Къде си отседнал? — попита го Клариса.

  • При Джеймс, в мотела с хлебарките.

  • Той още ли е там?

  • Някои от неговите провизии са още там. Видях кутия юфка, за която много добре си спомням, че лично аз я купих преди пет години. Той се опита да отрече, че не била същата кутия, но тя имаше вдлъбнатина в единия край, така че не успя да ме из­лъже.

Луис докосна носа си с върха на пръста си (първо отляво, после отдясно).

  • Боже Господи! - извика Клариса, погледна го право в ли­цето и двамата отново се прегърнаха. Останаха така почти цяла минута (устните му докоснаха лявото й рамо, после се отмести, за да докосне с тях и дясното й рамо). Клариса първа се освобо­ди от прегръдката.

  • Искаш ли нещо за пиене? - попита го.

  • Не. Да. Всъщност само чаша вода.

Клариса влезе в кухнята. Колко непроницаема продължава да бъде, помисли си той, а безупречните й обноски отново го вбесиха. През цялото това време тя си е стояла тук в тези стаи с нейната приятелка (или партньорка или както там се наричат една друга), ходила е на работа и отново се е връщала. Дните са сс точили един след друг-театри, пиеси, приеми, празненства.

Има толкова малко любов в света, помисли си той.


118

ЧАСОВЕТЕ

Направи няколко крачки и влезе в гостната. Огромна, про­хладна стая с градина отпред, с дълбоко канапе и красиви ки­лими. Сигурно Сали е в дъното на подредбата, помисли си той. Това е нейният вкус, нейното влияние. Сали и Клариса живеят като типични представителка на висшата класа от Уест Ви- лидж, помисли си той, човек просто можеше да си представи как една асистентка по вътрешно обзавеждане минава с бе­лежник в ръка и отмята: френско кожено кресло, маса в стил „Стикли“, стени в бозавия цвят на необработено платно, по които висят ботанически гравюри, рафтове с книги, по които се виждат купени в чужбина съкровища. Дори присъствието на ексцентричните предмети - огледало с рамка от морски ра­ковини, закупено от някой битпазар, и неугледния стар южно­американски скрин с изрисувани по него ухилени русалки - изглеждаше добре премислено, сякаш след последния оглед архитектът е рекъл: „Още не е достатъчно убедително, има нужда от едно-две неща, да доразкрият що за хора са живее­щите тук.“

Клариса се върна с две чаши вода (газирана, с лед и лимон) и като я видя, Луис сякаш усети въздуха - бор, треви и леко застояла вода - на Уелфлийт отпреди трийсет години. Сърцето му се сви. Беше остаряла - няма смисъл да го отричам - но все още излъчваше онова строго очарование, онзи леко гаменски, аристократичен сексапил. Все още беше слаба. Все още таеше в себе си някакъв копнеж като по неизживяна любов и след като се загледа в нея сега, вече попреминала петдесетте, в тази мрач­на, богаташка гостна, Луис си представи стари фотографии на млади войничета, сияещи момчета в униформа със сериозно изражение на лицето; момчета, загинали преди да навършат двай­сет години, които продължаваха да живеят като олицетворение на несбъднати възможности във фотоалбуми или по малки хол- ни масички, красиви и самоуверени, равнодушни към собстве­ната си съдба, също както живите гледат на службата и задълже­нията си, на убийствените си почивни дни. В този миг Клариса

Мисис Далауей



119

му напомняше войник. Тя сякаш съзерцаваше остаряващия свят от пределите на едно отминало царство; изглеждаше така тъжна, простодушна и непобедима както и мъртъвците от фотографи­ите.

Подаде на Луис чашата вода.

  • Добре изглеждаш - рече му тя. Още на младини лицето на Луис съдържаше в себе си предвещание за чертите му на сред­на възраст: клюнест нос и бледи, недоумяващи очи, вежди с остър косъм и силен, жилест врат под широката му кокалеста брадичка. Той трябваше да си остане фермер, издръжлив като бурен, обрулен от времето - за петдесет години възрастта бе направила от него онова, което оранта и жътвата щяха да сто­рят за двайсет и пет.

  • Благодаря - отвърна й Луис.

  • Винаги ми се е струвало, че си ужасно далеч.

  • Бях ужасно далеч. Хубаво е да се върнеш.

  • Пет години - каза Клариса, - не мога да повярвам, че нито веднъж не си отскочил до Ню Йорк.

Луис отпи три глътки вода. Беше отскачал до Ню Йорк на няколко пъти през последните пет години, ала никога не се бе обаждал. Не се бе заричал изрично да не вижда Клариса или Ричард, но все така се случваше, че не успяваше да им се обади. Струваше му се, че така е по-добре.

  • Вече се върнах завинаги - рече Луис. - Омръзна ми тази учителска работа, вече съм твърде стар и сърдит. И твърде бе­ден. Време е да се заловя с нещо по-сериозно.

  • Така ли?

  • Така си мисля. Не се тревожи за мен. Най-накрая ще тряб­ва да си взема дипломата по бизнес администрация или каквото беше там.

  • Мислех, че си се влюбил в Сан Франциско. Мислех, че повече никога няма да те видим.

  • Всички очакват от теб да се влюбиш в Сан Франциско. Ролкова е потискащо.


120

ЧАСОВЕТЕ

  • Луис, трябва да знаеш, че Ричард вече не е това, което беше.

  • Много ли е зле?

  • Просто искам да те подготвя.

  • И през всички тези години ти остана до него - подхвърли Луис.

  • Да, така е.

Тя е просто една хубава, най-обикновена жена, помисли си Луис. Само това и нищо повече. Клариса седна на канапето и, след известно колебание, Луис направи няколко стъпки и се настани до нея.

  • Разбира се, че прочетох книгата му - поде той.

  • Така ли? Добра е.

  • Не е ли доста странна?

  • Да, странна е.

  • Дори не си е дал труда да ти промени името.

  • Това не съм аз - увери го тя. - Това е някаква измислена от Ричард жена, която бегло напомня за мен.

  • Ужасно странна книга.

  • Всички така казват.

  • Натежава ти, като че ли е десет хиляди страници. Нищо не се случва. И после изведнъж, бам\ Самоубива се.

  • Майка му.

  • Знам. И все пак. Идва ти като гръм от ясно небе.

  • Мога да ти кажа само, че мнението ти съвпада с това на всички критици. Бяха чакали тази книга толкова дълго и за какво? За един флирт от деветстотин страници и внезапната смърт накрая. Хората обаче твърдят, че е написана много ху­баво.

Луис извърна глава от нея.

  • Розите са красиви - рече той.

Клариса се пресегна и премести вазата малко по вляво. Боже Господи, помисли си Луис, та тя съвсем е заприличала на дома­киня. Или може би направо майка.

Мисис Д а л а у е й



121

  • Виж само каква съм - изсмя се Клариса. - Една старица, която трепери на розите си.

Винаги можеше да те изненада по този начин. Сякаш знаеше повече от отколкото си мислиш. Луис се зачуди дали пък тези малки демонстрации на самопознание, които изпъстряха безу­пречните й изпълнения като домакиня, не представляваха доб­ре пресметнати ходове. Понякога излизаше така, сякаш ти чете мислите. Обезоръжаваше те, подхвърляйки нещо от рода на „Знам какво си мислиш и съм напълно съгласна, аз съм смеш­на, жалка и далеч не това, което бих могла да бъда. Истината е, че искам да съм по-различна, но нищо не мога да променя.“ И тогава човек се улавя, че някак против волята си, вместо да се дразни, започва да я утешава, като по този начин й помага да се върне към старата си роля, за да може отново да се почувства добре, а и ти с облекчение да възстановиш откровеното си раз­дразнение.

  • Така значи - обади се Луис. - Казваш, че Ричард е доста зле.

  • Да. Тялото му вече не е в онзи страшен вид, но умът му често отказва да работи. Боя се, че болестта му е напреднала до такава степен, че въпросните протеолитови инхибитори, които помагат на толкова много хора, вече не стават за него.

  • Сигурно е ужасно.

  • Още е на себе си. Искам да кажа същият си е, онова неиз­менно негово качество, онази негова ричардност, въобще не се е променила.

  • Хубаво. И това е нещо.

  • Спомняш ли си голямата дюна в Уелфлийт? — попита го тя.

  • Разбира се.

  • Онзи ден си мислех, че когато умра, искам прахът ми да бъде разпръснат там.

  • Звучи ми ужасно.

  • Сигурно и ти си мислиш за такива неща. Не е възможно да е другояче.


122

ЧАСОВЕТЕ

1

Навремето, както и сега, Клариса вярваше, че дюната в Уел- флийт по някакъв начин ще остане е нея завинаги. Каквото и да се случи, дюната винаги ще присъства в живота й като упова­ние. И тя винаги ще вижда себе си как стои изправена върху нея през лятото. Винаги млада и неприлично здрава, с изключе­ние на снощния махмурлук, облечена с памучния пуловер на Ричард, а той я е прегърнал с любящо преметната през рамото й ръка, докато Луис стои малко встрани, загледан във вълните.

  • Тогава не можех да те понасям - каза й Луис. - Не исках да ( те виждам.

  • Знам.

  • Опитвах се да бъда мил. Опитвах се да бъда отворен, от­кровен, освободен.

  • Всички се опитвахме. Вече не знам дали организмът е при­годен да издържа на толкова много опити.

  • Веднъж се метнах на колата и отидох дотам - рече Луис. - I До къщата. Май не съм ти казвал.

  • Не, не си.

  • Беше точно преди да отпътувам за Калифорния. Участвах в експертна група и трябваше да присъствам на съвещание в Бостън. Беше ужасно, за бъдещето на театъра, бяха докарали отбор стари динозаври, за да има на кого да се присмиват сту­дентите, след което аз изпаднах в такава депресия, че наех кола и потеглих за Уелфлийт. Много лесно намерих мястото.

  • Не знам дали искам да ми разказваш.

  • Нека ти кажа. Всичко си е на мястото, почти непроменено. Къщата е малко поразкрасена - пребоядисана, нали разбираш, и някой е оформил отпред една ливада, която изглежда малко странно насред гората, все едно си разстлал килим от стена до стена. Но всичко си е още там.

  • Какво знаеш ти! - прошепна Клариса.

Останаха безмълвни за миг. Това, че къщата си бе мястото, като че правеше нещата да изглеждат още по-зле. По-зле, защо­то слънцето и сянката, и пак слънцето влизаха и излизаха от

Мисис Д а л а у е й



123

онези стаи, ден след ден, защото дъждът продължаваше да тро­поли по покрива, защото цялата къща бе на мястото си и човек можеше да я посети отново.

  • Трябва да отида някой ден - рече Клариса. - Иска ми се да постоя на дюната.

  • Щом толкова искаш прахът ти да бъде разпръснат там, тряб­ва наистина да отидеш, за да потвърдиш желанието си.

  • Не, прав си, звучи ужасно. Нещо ми става през лятото. Всъщност нямам никаква представа къде искам да бъде разпръснат прахът ми.

И ето че на Клариса изведнъж й се прииска да разкаже на Луис целия си живот. Да го разстеле като килим на пода в кра­ката на Луис - всички незабравими, безсмислени мигове, които не можеха да се опишат като отделни случки. Искаше й се да се разрови в него заедно с Луис.

  • Да... - подхвърли тя, - разкажи ми още нещо за Сан Фран­циско.

  • Красив, малък град със страхотни ресторанти, в който нищо не се случва. Почти всичките ми студенти са тъпанари. Искам да се върна в Ню Йорк час по-скоро.

  • Чудесно! Радвам се, че ще бъдем пак заедно.

Клариса докосна рамото му и за миг й се стори как ей сега двамата ще станат безмълвно и ще се качат горе в спалнята. Ще влязат в стаята и ще започнат да се събличат не като любовни­ци, а като гладиатори, оцелели като но чудо след битката на арената, целите окървавени и наранени, ала останали живи след като всички останали са мъртви. Ще премигнат, докато развързват нагръдниците си, носле наколенниците. Ще се по­гледнат в очите с нежност и благоговение, ще се прегърнат га- льовно, докато нюйоркският грохот оглася въздуха навън, до­като Ричард седи в креслото си, заслушан в долитащите гласо­ве, а Сали обядва в центъра на града с Оливър Сейнт Айвс.

Луис взе чашата си в ръка, после я остави върху масата, после пак я вдигна. Почука с крак върху килима - три пъти.


124

ЧАСОВЕТЕ

  • Въпреки че е малко сложно - продължи той. - Виждаш ли, влюбих се.

  • Сериозно?

  • Името му е Хънтър. Хънтър Крейдън.

  • Хънтър Крейдън. Хубаво.

  • Миналата година ми беше студент - додаде Луис.

Клариса се отпусна назад и въздъхна отегчено. Май Хънтър

бе четвъртият, поне от тези, за които тя знаеше. Прииска й се да сграбчи Луис и да му каже, че е време да се вразуми, че тя пове­че не издържа да го гледа как става за смях, как успя да направи толкова много от себе си, а сега се предлага на някакво си мом­че, само защото е младо и красиво.

  • Изглежда ще се окаже най-талантливият от всичките ми студенти - рече Луис. - Изпълнява невероятни миниатюри, в една от които представя какво значи да си бял човек, при това хомосексуален, в Южна Африка. Много въздействено!

  • Сигурно - съгласи се Клариса. Не успя да измисли какво друго да каже. Беше й мъчно за Луис, в същото време се драз­неше от него, и все пак си помисли: но той е влюбен. Влюбен е в един младеж. Луис е на петдесет и три години, но ето че всич­ко това е пред него: любов, секс, смешните кавги, болката.

  • Той е невероятен - обади се Луис и неочаквано, дори за себе си, се разплака. Сълзите му потекоха съвсем естествено, сякаш бе получил смъдене или парене, и замъглиха зрението му. Често изпадаше в такива емоционални пристъпи - под вли­янието на песен например, или при вида на някое престаряло псе. Но тези спазми отминаваха. Обикновено отминаваха. Ала този път сълзите се застинаха по страните му, още преди да разбере какво става, и за миг едно отделение в организма му (същото, което непрекъснато броеше стъпките, глътките, пляс- канията) си каза: „Той плаче, колко странно.“ Луис се наведе напред и покри лицето си с длани. Разхълца се.

Истината е, че той не обичаше Хънтър, нито пък Хънтър го обичаше. Те просто имаха връзка, връзка и толкоз. С часове не

Мисис Далауей



125

се сещаше за него. Хънтър си имаше други приятели, бъдещето му бе планирано най-щателно и когато един ден се изнесеше, Луис трябваше да признае, най-малкото пред себе си, ме писк­ливият смях на Хънтър нямаше да му липсва, нито нащърбения му преден зъб, нито сърдитите му умълчавания.

В света има толкова малко любов.

Клариса взе да разтрива гърба му с разтворена длан. Какво бе казала Сали? Ние никога не се караме. Бяха някъде на вече­ря преди година, ако не и повече. Имаше риба, дебели медальо- ни в локва от светложълт сос (точно по онова време сякаш всичко бе потънало в локви от светложълт сос). Ние никога не се кара­ме. Така беше. Препираха се, спореха, цупеха се една на друга, но никога не избухваха, никога не си крещяха, не ридаеха, не чупеха чинии. Досега
май не бяха имали сериозен скандал и нещата изглеждаха така, сякаш връзката им бе все още твърде нова, за да си обявят тотална война, сякаш тепърва ги очакваха още много неизследвани територии, след като успешно бяха приключили първоначалните преговори и се чувстваха до- статъчно уверени една в друга, за да отпуснат хватката на рев­ността. Какво можеше да си мисли тя? Двете със Сали скоро щяха да празнуват осемнайсетата годишнина от съвместния си живот. Бяха двойка, която живееше в мир и любов.

Докато разтриваше гърба на Луис, Клариса не преставаше да си мисли:,,Вземи ме със себе си. Копнея за обречена любов Копнея за улици нощем, за вятър и дъжд и никой да не мисли за мен.“

  • Съжалявам - обади се Луис.

  • Всичко е наред. За бога, погледни какво изживяхме само.

  • Чувствам се като глупак. - Той стана и отиде до френския прозорец (точно седем стъпки дотам). През сълзите си успя да види мъха и плиткото каменно корито, бронзовото плато, пълно с кристално чиста вода, в което плаваше едно-единствено бяло перце. И сам не знаеше защо плаче. Ето, беше се върнал в Ню Йорк. Може би плачеше заради тази странно подредена гради­-


126

ЧАСОВЕТЕ

на, или заради болестта на Ричард (защо Луис беше пощаден?), заради тази стая и Клариса в нея, заради всичко. А най-вече плачеше заради един Хънтър, който само много бегло напомня­ше истинския. Онзи, другият Хънтър, носеше у себе си достойн­ство, трагизъм, осезаемо присъствие, истинска интелигентност, вродена скромност. Луис плачеше за него.

  • Всичко е наред - повтори Клариса, след като се приближи до него.

  • Глупаво - измънка Луис под носа си. - Държа се глупаво.

Във външната врата се завъртя ключ.

  • Това е Джулия - успокои го Клариса.

  • По дяволите!

  • Не се безпокой. Тя е виждала разплакани мъже.

Значи идваше проклетата й дъщеря. Луис изправи рамене и отстъпи встрани от Клариса. Продължи да гледа навън към гра­дината и същевременно опитваше да се овладее. Наложи си да мисли за зеления мъх. За фонтана. Изведнъж и мъха, и фонтана му станаха интересни.

Колко странно, обади се глас. Защо ли мисли за такива неща?

  • Здрасти - каза Джулия зад гърба му. Не „хай“, както вика­ха всички. Винаги е била сериозно момиче, умно, малко особе­но, прекалено едро за годините си и пълно с всевъзможни стран­ности и тикове.

  • Хай, сладурче - отвърна й Клариса. - Помниш ли Луис?

Луис се обърна с лице към нея; нека види, че е плакал. Май­ната му!

  • Разбира се, че го помня - отвърна Джулия. Приближи се и протегна ръка за поздрав.

Беше на осемнайсет години, най-много деветнайсет. Изне­нада се от хубостта й, толкова се беше променила, че Луис се паникьоса да не би сълзите му да бликнат отново. Когато я бе видял за последен път, тя беше около тринайсетгодишна, отпус­ната, прегърбена, пълна, засрамена от себе си. И сега не може­ше да се каже, че е красива, тя никога нямаше да бъде красива,


Мисис Далауей

127

но бе придобила нещо от онова присъствие на майка си, което излъчваше сияещо самочувствие. Беше хубава и самоуверена като млад атлет с обръсната глава и розова кожа.

  • Джулия - каза й той, - радвам се да те видя.

Тя взе ръката му в своята, някак по мъжки, твърдо. На носа си носеше сребърна халка. Беше сочна, силна, напращяла от здраве като от картина - ирландско селско момиче, което се връща от полето. Сигурно се беше метнала на баща си (Луис неведнъж се бе опитвал да си го представи като млад, муску­лест блондин, закъсал го здравата актьор, може би художник, любовник, престъпник, отчаян младеж, стигнал дотам да прода­ва течностите на тялото си - кръв за кръвните банки и сперма за спермовите банки). Вероятно, помисли си Луис, е бил здрав, як, недодялан, като герой от келтските митове, защото ето я са­мата Джулия, която, макар и облечена с тениска без ръкави, шорти и черни войнишки обувки, човек можеше много лесно да си я представи със сноп житни класове в едната ръка и малко агънце в другата.

  • Здравей, Луис - каза тя. Здрависа се с него, без да разтърси ръката му. Тя, разбира се, видя, че е плакал, но май това не я изненада. Какво ли бе чувала за него?

  • Трябва да тръгвам - рече той.

Тя кимна.

  • Откога си тук? - попита после.

  • Само от няколко дни, но се връщам обратно. Радвам се, че те видях. Чао, Клариса.

  • Точно в пет - напомни му тя.

  • Какво?

  • Тържеството. Точно в пет. Не забравяй да дойдеш.

  • О, разбира се, чс ще дойда.

  • Довиждане, Луис - каза му Джулия.

Хубаво деветнайсетгодишно момиче, което казва „здравей“ и „довиждане“, а не „хай“ и „бай“. Има невероятно малки и много бели зъби.


128

ЧАСОВЕТЕ

  • Довиждане.

  • Ще дойдеш, нали? - обади се пак Клариса. - Обещай ми.

  • Обещавам. Довиждане. — Излезе от апартамента с очи, все още замрежени от сълзите. Беше го яд на Клариса и някак смътно и абсурдно се бе влюбил в дъщеря й Джулия (той, който никога не бе изпитвал влечение към жена, никога! Който и до ден-дне- шен след толкова много години все още потръпваше от ужас при спомена за онзи отвратителен, отчаян и нескопосан опит да се люби с Клариса само защото искаше да задържи Ричард при себе си). Представи си как бяга с Джулия от този неприятен, елегантно подреден апартамент; как двамата се махат от него­вите стени с цвят на грубо платно, от неговите ботанически гра­вюри, от Клариса и нейните чаши газирана вода с лимон. Мина по мрачния коридор (изброи двайсет и три стъпки), влезе във вестибюла, излезе през външната врата и се озова на Десета западна улица. Слънцето го ослепи като със запалено в лицето му фенерче. И с чувство на облекчение той се присъедини към хората на света: подобен на пор мъж, който разхождаше два дакела, дебелак в тъмносин костюм, който се обливаше в пот, плешива жена (мода или химиотерапия?), която се бе облегнала на къщата на Клариса и смучеше цигара; лицето й имаше цвят като след току-що нанесен побой. Луис ще се върне тук, в този град; ще заживее в апартамент в Уест Вилидж, ще прекарва сле­добедите си в „Данте“ с еспресо и цигара. Не е стар, не още. По-предишната нощ бе спрял с колата си насред аризоиската пустиня и бе останал под звездите, докато усети присъствието на собствената си душа, или каквото там се наричаше; онази неумираща част от него, която бе дете, а после - сякаш само миг по-късно - се оказа, че стои насред пустинното безмълвие под съзвездията. Замисли се за себе си, обзет от объркана лю­бов. Младият Луис Уотърс, който през цялата си младост се бе опитвал да живее с Ричард, чувствайки се ту поласкан, ту вбе­сен от неуморната любов на Ричард към неговите обятия и не­говия задник, който напусна Ричард веднъж завинаги след един

Мисис Далауей



129

скандал на гарата в Рим (дали наистина беше заради писмото, което Ричард бе получил от Клариса, или пък заради това, че Луис се бе отегчил да играе ролята на по-безгрижния и по-глу- пав партньор?). Онзи Луис, едва двайсет и осемгодишен, но твърдо убеден, че вече е престарял и изпуснал безброй възмож­ности, бе напуснал Ричард, бе се качил на някакъв влак, който се оказа, че заминава за Мадрид. Навремето това му изглежда­ше като драматична, ала временна стъпка и докато влакът пуф- геше по пътя си (кондукторът го бе осведомил с неодобрителен тон за крайната гара), той се почувства странно, почти неесте­ствено щастлив. Беше свободен. Сега смътно си спомняше оне­зи безцелни дни в Мадрид; дори не можеше да си представи ясно чертите на итатианското момче (дали пък не се казваше Франко?), което успя да го убеди да зареже продължителния и обречен проект на име ,,любов към Ричард“ и да се порадва на по-простичките удоволствия в света. Онова, което обаче си спомняше съвсем ясно, бе как седеше във влака за Мадрид и усещаше някакво щастие, присъщо, изглежда, единствено на ду­ховете, освободили се от земната обвивка, ала още носещи в себе си същността на своето аз. Запъти се на изток към универ­ситета (изброи седемдесет и седем крачки до ъгъла). Изчака све­тофара, преди да пресече.

1). Часовете


МИСИС БРАУН
Докато караше шевролета си по автострада „Пасадена“ сред хълмовете, все още оголени на места от миналогодишните по­жари, почувства се сякаш сънува, или по-точно, сякаш си при­помняше това пътуване от някакъв отколешен сън. Всичко, ко­ето виждаше, й изглеждаше така силно свързано с деня, както препарираните пеперуди са свързани с иглата, забола ги върху дъската на хербария. Ето ги черните склонове на хълмовете, изпъстрени тук-там с пастелния цвят на белосани къщи, които пламъците на огъня бяха пощадили. Ето го и сипьо-бялото замъ­глено небе. Лора шофираше добре - нито много бавно, нито много бързо - като често поглеждаше в огледалото за обратно виждане. Сама жена в кола, която си мечтае да бъде сама в ко­лата си и да шофира.

Беше оставила сина си на мисис Лач, малко по-надолу на същата улица. Беше й обяснила, че в последния момент изник­нало нещо непредвидено, което трябвало бързо да свърши във връзка с рождения ден на съпруга си.

Просто се беше паникьосала - да, именно „паника“ бе най- точната дума. Опита се да легне за малко, докато синът й спе-­

Мисис Браун



131

ше; опита се да чете, ала не успя да се съсредоточи. Лежеше в леглото с книга в ръка, чувстваше се изпразнена и изтощена от детето, от тортата, от целувката. В крайна сметка всичко като че ли се свеждаше до тези три елемента и, докато лежеше в ста­ята със спуснати транспаранти и запалена нощна лампа върху двойното легло и се опитваше да чете, зачуди се: „Така ли полу­дява човек?“ Не, не смяташе, че става точно така. Когато си мислеше за човек (жена като нея, например), който е на път да полудее, винаги си представяше крясъци, истерии, стенания и халюцинации, но сега вече й беше ясно, че има и друг начин, далеч но-тих, когато стоиш вцепенен, напълно обезсърчен, по­тиснат и безутешен до такава степен, че каквато и да е емоция, дори скръбта, би била облекчение.

Затова реши да излезе за няколко часа. Не беше постъпила безотговорно. Погрижи се синът й да бъде в сигурни ръце. Беше приготвила нова торта, беше размразила пържолите, беше из­чистила зеления фасул. И след като приключи с всичко това, си позволи да излезе. Ще се върне точно навреме, за да приготви вечерята и да нахрани кучето на Кити. Но сега, точно сега е тръгнала нанякъде (накъде?), за да остане самичка, без детето, без къщата, без малкото тържество, което я очакваше довечера. Със себе си бе взела дамската си чанта и „Мисис Далауей“. Беше се облякла с чорапогащник, пола и блуза, беше сложила любимите си обеци - две съвсем обикновени медни парички. Чувстваше се някак глупаво доволна от тоалета си и от чисто­тата в колата. Малка тъмносиня кошничка за отпадъци, в която нямаше нито един боклук, прилепваше плътно към кожуха на лоста за скорости, както седло прилепва върху гърба на коня. Много добре знаеше, че това е нелепо, но въпреки това намира­ше някаква утеха в безупречния порядък. Ето я - чиста, добре облечена, пътува в колата.

Вкъщи новата торта стоеше под големия прозрачен похлу­пак с дървена дръжка във формата на жълъд. Стана много по- добра от първата. Два пъти я поръси с пудра захар, освен това в


132

ЧАСОВЕТЕ

глазурата нямаше трохи (беше се консултирала с друга готвар­ска книга и там пишеше, че сладкарите наричат първия слой глазура „слой на трохите“ и че за всяка торта повторното глази­ране е задължително). На нея „Честит рожден ден, Дан“ беше красиво и четливо изписано с бели букви, без примеси от жълти розички. Хубава торта стана, по своему съвършена, но въпреки това Лора беше недоволна. Защото си личеше, че е любителска, домашна, непрофесионално направена; имаше нещо в нея, кое­то я дразнеше. Можеше да изпише по-хубаво „е“ в честит, а и две от розичките бяха полегнали на една страна.

Докосна устните си там, където за кратко бе кацнала це­лувката на Кити. Не мислеше толкова много за целувката, как­во означава и какво не означава, колкото за това, че Кити се бе раздразнила. Любовта е нещо дълбоко, загадъчно - кой се интересува от проявленията й? Лора желаеше Кити. Желаеше нейната сила, нейните бързо променящи се настроения и вед­рото й отчаяние, преливащите се златисто-розови светлини на потайната й същност, къдравите й, ухаещи на шампоан глъби­ни на косата. Желаеше и Дан, но някак по-мрачно и грубо, по начин, в който коварно се спотайваха жестокост и срам. Но и това си беше желание, остро като отчупено парченце кост. Да, тя можеше. Можеше да целува Кити в кухнята и освен това да обича съпруга си. Умееше да предусеща лигавото удоволст­вие от устните на съпруга си, колебливите му пръсти (дали пък не желаеше само неговото желание?) и в същото време да си представя как отново някой ден ще целува Кити в кухнята, или на плажа, когато децата пищят във водата, или в коридора, понесли по няколко пухкави сгънати хавлиени кърпи, едва възпиращи смеха си, превъзбудени, безнадеждни, влюбени в собственото си безразсъдство, ако не една в друга, после неж­но си изшъткват, разделят се прибързано и всяка подължава по пътя си.

Онова, за което Лора най-много съжаляваше, което просто не можеше да понесе, бе тортата. Без съмнение в нея имаше

Мисис Браун



133

нещо, което продължаваше да я тормози. В края на краищата, тортата бе само захар, брашно и яйца и част от очарованието й се дължеше именно на присъщите й несъвършенства. Знаеше гова, разбира се, че го знаеше. Въпреки това обаче се надяваше да сътвори нещо по-изящно, по-впечатляващо от онова, което бе измайсторила - гладка повърхност и добре центрирани бук­ви. Би искала (мислено си призна тя) тортата от мечтите й да се превърне в действителност; торта, която да може да дарява ис­тинска, дълбока утеха, която да излъчва изобилие и разкош. Би искала от ръцете й да излезе торта, която премахва тъгата, ма­кар и за малко. Би искала да сътвори чудо, нещо, което ще из­глежда прекрасно дори в очите на онези, които не я обичат.

Ала не успя. Щеше й се да не мисли по въпроса. Нещо с нея, изглежда, ие беше в ред.

Зави наляво и даде газ. Сега, само за известно време, може­ше да бъде всяка, да поеме навсякъде. Разполагаше с пълен ре­зервоар и пари. За час-два можеше да поеме накъдето си поис­ка. След това щеше да дойде ред па притесненията. Ако закъсне­еше след пет часа, мисис Лач щеше да започне да се тревожи, а към шест щеше тръгне да звъни по телефоните. След такова забавяне Лора трябваше да дава обяснение, но точно сега и през следващите поне два часа, бе истински свободна. Една жена, която шофираше сама и нищо повече.

Когато изкачи хълма и под нея изплуваха обвитите в мъгла небостъргачи на града, тя трябваше да вземе решение. През из­миналия половин час можеше просто да си пътува в посока Лос Анджелис, но ето че пред погледа й изникнаха мрачните, квад­ратни стари сгради на града и силуетите на новите, по-високи постройки, целите пропити в оцъклената белота на деня, която като че идваше не толкова от небето или земята, а по-скоро от самия въздух, и потрепваше в ефира като невидими частички, излъчващи плътна, фосфоресцираща мараня. Ето го града и Лора трябваше или да влезе в него, като премине в лявото платно, или да се престрои в дясното и да го отмине. Ако стореше това,


134

ЧАСОВЕТЕ

ако просто продължеше напред, щеше да стигне до онази нео­бятна равнина от фабрики и ниски жилищни блокове, която за­обикаляше Лос Анджелис па стотина мили околовръст и в две­те посоки. Би могла да завие вдясно и евентуално да стигне до Бевърли Хилс или до плажа на Санта Моника, но нито искаше да пазарува, нито носеше със себе си бански. Учудващо малко бяха местата, където можеше да се отбие в този иначе огромен пейзаж, потънал в искряща омара, а онова, което търсеше-тихо, самотно кътче, където да остане насаме със себе си, за да чете или размишлява - просто не се предлагаше. Ако влезеше в ма­газин или ресторант, тогава трябваше да се преструва, че иска нещо, което всъщност не искаше. Трябваше да действа според порядките: да се придвижва от щанд на щанд; да оглежда стока­та, да отказва помощта на любезните продавачки или пък да седне в някое заведение, да си поръча нещо, да го изяде и да излезе. Ако просто паркираше колата си някъде и останеше в нея - сам-самичка жена, тогава щеше да бъде уязвима от страна на престъпниците, както и на онези, които се борят срещу тях. Щеше да бие на очи; поведението й би изглеждало твърде подо­зрително.

Дори библиотеката би била прекалено публично място за нея, както и градският парк.

Тя зави в лявото платно и влезе в града. Стигна до решение­то си някак чисто физически, сякаш завивайки наляво, бе пред­приела действие, което я е очаквало така осезателно както осе­зателна бе и самата Фигуера Стрийт с нейните витрини и засен­чени тротоари. Ще отседне в хотел. Ще каже (разбира се), че ще преспи, че съпругът й ще пристигне всеки момент. Щом си пла­ща, какво лошо има в това да използва стаята само час-два?

Решението й се стори толкова ексцентрично и безразсъдно, че от самото хрумване й се зави свят. Почувства се нервна като гимназистка. Разбира се, че това си беше чисто разточителство - да плащаш за цяла нощ в хотелска стая, когато искаш да оста­неш и да почетеш в нея само два часа - но точно в този момент

Мисис браун



135

нe бяха притеснени е парите, а и тя въртеше домакинството доста пестеливо. Всъщност колко ли можеше да струва една хотелска стая? Едва ли бе прекалено скъпа.

По-добре би било да отиде в някое евтино място - мотел в покрайнините на града например, но тя просто не можеше да го направи. Струваше й се, че ще изглежда някак незаконно, без­срамно и гнусно. Чиновникът от рецепцията дори можеше да я вземе за професионалистка и да започне да я разпитва. Мотели­те от този сорт бяха извън сферата на нейния опит и познание, а и нищо чудно в тях да действат и определени норми на пове­дение, с които бе напълно незапозната. Затова избра хотел „Нор­мандия“ - широка бяла постройка, само на няколко преки от мястото, където се намираше в момента. „Нормандия“ бе го­лям, чисти безличен хотел. Сградата беше V-образна-две бели крила на по десет етажа, които заграждаха градска градина с фонтани. Излъчваше дезинфекцирана почтеност, предназначе­на за туристи и бизнесмени, за хора, чието присъствие там бе гаранция за коректност. Лора спря колата под пъстрия навес, върху който името на хотела бе изписано с високи, ъгловати цветни букви. Въпреки че беше посред бял ден, атмосферата под навеса бе сумрачна като в настъпваща нощ с лунно сияние, всичко бе потънало в някаква измъчена прозирна белота. Сак­сиите с алое от двете страни на черните стъклени врати изглеж­даха доста изненадани, че са се озовали там.

Лора остави колата си на пиколото, получи талон, срещу кой­то да я освободи впоследствие и влезе през тежките стъклени врати. Във фоайето бе хладно и глухо. В дъното проехтя звън, кристално чист и отмерен. Лора почувства облекчение, но в същото време я обзе някаква нова нервност. Прекоси дебелия син килим и се упъти към рецепцията. И хотелът, и фоайето му бяха точно това, което търсеше - студено безличие, безупреч­на липса на миризма, енергични, делови влизания и излизания. Веднага се почувства поданик на това място. Всичко изглежда­ше авторитетно и сдържано. В същото време тя бе тук под из­-


136

ЧАСОВЕТЕ

мислен, дори по-лошо, необясним, претекст-дошла бе неизве­стно как, за да избяга от една торта. Възнамеряваше да каже на чиновника от рецепцията, че спешна работа е забавила съпруга й и той ще пристигне с багажа след около час. Никога преди това не беше лъгала по този начин, не и човек, когато нито по­знаваше, нито обичаше.

Регистрирането в хотела мина изненадващо лесно. Чинов­никът, човек на нейната възраст с приятен, малко писклив глас и сипаничаво лице, не само, че не се усъмни в думите й, но дори не допусна и мисълта за подобно нещо. Когато Лора го попита: „Имате ли свободна стая?“, той й отвърна съвсем простичко, без да се замисли: „Разбира се. Каква ще желаете - двойна или единична?“

  • Двойна - каза му тя. - За мен и съпруга ми. Той идва с багажа.

Чиновникът погледна зад нея, очаквайки да види мъж, помъкнал куфари. Лицето на Лора пламна, но тя не се поколе­ба.

  • Всъщност очаквам го след час-два. Задържаха го в рабо­тата, затова ме изпрати напред. Да видя дали има свободни стаи.

Подпря се на черния гранитен плот на рецепцията, за да не се олюлее. Разказът й очевидно беше съвсем неправдоподобен. Щом пътува със съпруга си, тогава защо ще тръгват е две коли? И защо не са се обадили по телефона да резервират стая?

Чиновникът обаче дори не мигна.

  • Боя се, че всичките ни свободни стаи са на долните етажи. Това устройва ли ви?

  • Да, разбира се. Става дума само за една нощ.

  • Добре, тогава. Да видим. Стая номер 19.

Лора подписа формуляра със собственото си име (всяко измислено име би звучало по-странно и по-незаконно), плати („На сутринта ще тръгнем много рано и ужасно ще бързаме, затова предпочитам да си оправим сметката още сега“). Полу­чи ключа.

Мисис Браун



137

Отдалечи се от рецепцията, още не можеше да повярва, че е успяла. Стисна ключа и мина през портала. Асансьорите бяха в дъното на фоайето. Вратите им бяха в меден обков и над всяка светеше по един ред ярки, червени числа. Преди да стигне асан­сьорите мина покрай изискано подредени празни канапета и кресла, покрай хладната дрямка на миниатюрните палми в сак­сия, а зад едно стъкло зърна и пространство, прилично на мрач­на пещера, вътре с аптека и кафене, в което няколко самотни мъже в костюми седяха на бара е вестник в ръка, а възрастна дама с келнерска униформа в бледорозово и червена перука ги разсмиваше или по-точно само един от тях; виждаше се и рек­ламен, смешно голям, нахапан лимонен пай върху поставка под пластмасов похлупак.

Лора натисна бутона за съответния етаж. На стената на асансьора под стъклена рамка бе окачена снимка на яйца по бенедиктински, които се предлагаха в хотелския ресторант до два часа следобед. Втренчи се в яйцата и си помисли, че за малко е изпуснала възможността да си поръча. От дълго време вече се чувстваше нервна и нервността й не изчезна, когато влезе тук, само природата й като че неочаквано се промени. Продължаваше ясно да различава своята нервност, гняв и неудовлетвореност, но като че ли те съществуваха някъде другаде, извън нея. Сякаш решението да отседне в този хотел и да се качи на този асансьор я бе спасило по същия начин, по който морфинът спасява болния от рак, не като премахва болката му, а като го унася, докато изпадне в пълна апатия. Сякаш я придружаваше невидима сестра, някаква пер­верзна жена, пълна с гняв, обвинения и контраобвинения, жена, унизена от себе си и именно тя, тази злочеста сестра, а не самата Лора, имаше нужда от утеха, успокоение и пълна тишина. Лора можеше да играе ролята на бавачка, която се грижи за болен.

Излезе от асансьора, тръгна по коридора и пъхна ключа в ключалката на стая номер 19.


138

ЧАСОВЕТЕ

Ето я нейната стая: тюркоазена стая, в която нямаше нищо изненадващо или необикновено, с тюркоазена кувертюра върху двойното легло и една картина (Париж през пролетта) в светла дървена рамка. В стаята се долавяше дъх на етилов спирт и бо­рова смола, на белина и ароматизиран сапун, който се носеше тежко над един по-долен слой, който миришеше не точно на гра­ниво, не дори на спарено, но не и на чисто. Миризма на умора, помисли си Лора. Миризма на място, което е било използвано и използвано.

Отиде до прозореца, разтвори белите полупрозрачни заве­си, вдигна щорите. Там долу бе V-образният площад с фонтани­те и хилавите розови храсти, с празните си каменни пейки. Лора отново се почувства така, сякаш прекрачва в някакъв сън - сън, в който тя стои и гледа точно тази напълно безлюдна градина в два и малко през един следобед. Дръпна се от прозореца. Свали си обувките. Сложи „Мисис Далауей“ върху покритото със стъкло нощно шкафче и се отпусна върху леглото. Стаята бе изпълнена с онази особена тишина, която се среща в хотелите, специално отглеждана тишина, съвършено неестествена, гшътно затиснала субстрат от скърцане, скрибуцане, бълбукане, кло- кочене и звуци от колела върху килим.

Сега е толкова далече от живота си. Оказа се, че е съвсем лесно.

Стори й се, че е напуснала собствения си свят и е влязла в света на книгата. Нищо, разбира се, не би могло да бъде по- далеч от Лондон на мисис Далауей от тази тук тюркоазена хо­телска стая, но въпреки това Лора си представи, че самата Вир­джиния Улф, удавницата, гениалната, би могла в смъртта си да обитава място не много по-различно от това. Изсмя се тихич­ко на себе си. Моля те, Господи, помоли се наум, нека раят бъде нещо по-добро от тази стая в хотел „Нормандия“. Раят би трябвало да е по-добре обзаведен, по-светъл и внушите­лен, но може да съдържа и част от тази глухота, тази съвърше­на пустота насред нестихващия ритъм на живота. Стори й се,

Мисис Браун



139

че отсядайки в тази стая, е постъпила едновременно и като стара мома, и като курва. Но тук бе в безопасност. Можеше да прави всичко, което пожелае, абсолютно всичко. Чувстваше се като излегнала се в спалнята младоженка, която очаква ... не, не съпруга си, нито пък друг мъж. Очаква някой. Очаква нещо.

Пресегна се и взе книгата. Мястото, докъдето бе стигнала, бе отбелязано със специална сребърна пластинка („На моя малък книжен плъх, с любов“), която съпругът й бе подарил преди няколко години на рождения ден.

С усещане за дълбоко удоволствие и безгрижие, тя се за­чете.

Спомняше си как веднъж хвърли един шилинг в Серпанти- пата'. Но всеки има спомени; за пея по-интересното е това, тук, сега, пред очите й; ето опази дебелина в таксито. В такъв случай има ли някакво значение, питаше се тя, вървейки към Бонд Стрийт, има ли някакво значение, че самата тя неиз­бежно ще престане да съществува; че всичко това ще продължи без нея; неприятно ли й е, или се успокоява с мисълта, че смъртта е безусловният край?, но че нея все пак ще я има по улиците на Лондон, понесена от приливите и отливите на ежедневието, насам-натам, че Питър ще го има, че те живе­ят един в друг, че тя е част, сигурна бе в това, от дърветата в тяхната градина, от онази К7лца там, грозна, рушаща се; част от хора, с които никога не се е срещала; че обгръща като мъгла своите най-добри приятели, които я повдигат върху кло­ните си така, както бе виждала дърветата да повдигат мъгла­та, колко надалеч се простира той, нейният живот, тя сама­та. Ала за какво си помисли, когато погледна във витрината па Хачардс2? Какво се опита да си припомни - може би про­зрачно чистите зори на село ? - когато прочете в разтворена­та книга:

1 Изкуствено езеро в Хайд Парк. - Б. пр



Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница