Книга на Кен Корбет пролог
Изтегляне 351.75 Kb.
|
Свързани:
Монахинята - Дени Дидро, Часовете - Майкъл Кънингам
| Тьпанарка, помисли си Мери Крул. Нафукана, самодоволна вещица.
После се поправи. Не, не Клариса Вон е врагът. Клариса Вон е просто заблудена, нито повече, нито по-малко. Вярваше, че като спазва правилата, ще получи онова, което получават и мъжете. Купила си е билета. Вината не е нейна. И все пак на Мери й се прииска да я сграбчи отпред за блузата и да изкрещи в лицето й: Ти наистина ли смяташ, че ако тръгнат да събират обратните, ще подминат вратата ти? Ако е така, си много глупава. Довиждане, мамо - извика й Джулия. Да не си забравиш раничката - подсети я Клариса. О, вярно - Джулия се изсмя и отиде да вземе раничката си от закачалката. Беше яркооранжева, не от онези, които носят момичетата като нея. Какво толкова не му харесва на пръстена? За миг, докато Джулия беше с гръб към тях, Клариса и Мери останаха една срещу друга. Глупачка, помисли си Мери, въпреки че продължаваше да се прави на великодушна, дори приветлива. По дяволите великодушието! Най-мразя обратни от старата генерация, прилично облечени, еснафи до мозъка на костите, живеят си благопристойно като мъж и жена. По-добре да си откровен педераст, по-добре да си откровен мъжага като бай ти Джон Уейн, отколкото конте на държавна работа. Мошеничка, помисли си Клариса. Подмамила си дъщеря ми, но мен не можеш да излъжеш. Познавам такива завоевателки, щом ги зърна. Знам какви ги вършиш, за да изглеждаш интересна. Не е никак трудно. Когато се развикаш силно и продължително, хората започват да се събират от любопитство към шума. Това е в природата на тълпата. Но не се задържат, ако не им предоставиш нещо друго, по-различно. Ти си точно толкова лоша, колкото и повечето мъже, точно толкова агресивна, наха- кана и безпардонна, но и твоето време ще свърши, точно както е дошло. 150 ЧАСОВЕТЕ Добре - обади се Джулия. - Да тръгваме. Не забравяй тържеството - напомни й Клариса. - В пет. Няма - отвърна й Джурия. Безгрижно метна яркооранже- вата си раничка през рамо - жест, който сближи чувствата на Клариса и Мери, защото и двете обожаваха именно тази жизненост у Джулия и нейната ненатрапчива самоувереност, безкрайните дни на младостта, които я очакваха. Доскоро - каза й Клариса. Тя е ужасно банална. Мисли само за празненства и тем подобни. Дали Джулия ще може да й прости някой ден... Довиждане - каза й Мери и тръгна по петите на Джулия. Но защо точно Мери Крул? Защо Мери Крул от всички хора на света? Защо нормално момиче като Джулия трябва да се превръща в нечий последовател? Още ли копнее за баща? Мери повървя малко след Джулия, колкото да се полюбува на стройния й гръб и на задника й с две заоблени луни-близнач- ки. Едва сдържаше желанието си, но я пронизваше и едно друго усещане, по-изтънчено и болезнено, чиито нервни окончания се бяха разклонили в плътта на страстното й желание. Джулия възпламеняваше у Мери нещо като еротичен патриотизъм, сякаш бе далечна, родна страна, от която Мери е била изгонена. Побързай! - викна й през рамо Джулия, гласът й проехтя весело над оранжевия блясък на раничката. Мери остана на място за миг, загледана след нея. Никога не беше виждала нищо по-красиво от Джулия. Ех, да можеше да ме обикнеш, каза си тя мислено, бих направила всичко за теб. Разбираш ли? Абсолютно всичко. Хайде, де! - подкани я пак Джулия и Мери се забърза след нея безнадеждно, мъчително (Джулия не я обича, не както тя иска, и никога нямаше да я обикне), за да й купят нови обувки. МИСИС Улф Вaнeca и децата си отидоха, върнаха се в Чарлстън. Нели бе долу, приготвяше вечерята и изглеждаше някак загадъчно развеселена, такава каквато от дни не я бяха виждали - нима глупавата поръчка до Лондон бе причината за това, възможно ли бе тази несправедливост да я е вдъхновила така, че чак да запее в кухнята от радост? Ленард се бе затворил в кабинета си и пишеше, дроздът лежеше в градината върху застлания с трева смъртен одър, обграден отвсякъде с рози. Вирджиния се бе изправила до прозореца в гостната и наблюдаваше как мракът се спуска над Ричмънд. Краят на един обикновен ден. Върху писалището й в неосветената стая лежаха страниците на новия й роман, за който хранеше прекомерни надежди, поне засега, ала в същото време се опасяваше (дори май знаеше със сигурност), че ще се окаже скучен и слаб, лишен от истински чувства, пълен провал. Онези няколко часа в кухнята с Ванеса и изживяното задоволство, щастието, блаженството се бяха изпарили така безследно, сякаш никога не ги е имало. Сега бе останала само миризмата на кипнало говеждо, което Нели готвеше (повръщаше й се от нея, 152 ЧАСОВЕТЕ а Ленард щеше да я гледа право в устата, докато се насилваше да се храни), часовниците в къщата, които съвсем скоро щяха да отбележат поредния отминат половин час, собственото й лице, което с всяка светнала улична лампа се отразяваше в стъклото на прозореца все по-ясно и отчетливо - а лампите засияваха една след друга, докато огряха целия Ричмънд. Достатъчно, каза си тя. Напразно се мъчеше да повярва във всичко това. Стигаше й, дето си има къщата, дето беше далеч от войната, ето, чакаше я цяла нощ четене, после малко сън, а на сутринта - отново работа. Стига вече с тези улични лампи, които хвърляха жълти сенки върху дърветата. Усети как главоболието вече пълзи нагоре по тила й. Застина на едно място като вцепенена. Не, не, това е само споменът за главоболието, това е нейният страх от него, ала и двете са така осезаеми, че не можеше да ги различи от истинската настъпваща болка. Остана изправена, в очакване. Добре, сега е по-добре. По-добре. Стените на стаята не се разлюляха; не се долавяше никакъв шепот откъм мазилката. На себе си е, стои си у дома със своя съпруг, със слугите, килимите, възглавниците и лампите. На себе си е. Знаеше, че ще излезе преди да е решила да излезе. Само една разходка; просто ще се поразходи. Ще се върне след половин час, дори по-скоро. Набързо сложи палтото и шапката си, после шала. Излезе на пръсти през задната врата, която внимателно затвори зад гърба си. Предпочиташе никой да не я пита къде отива, нито кога ще се върне. Навън, в градината, зърна сянката на малкия гроб на дрозда; живият плет му пазеше завет. От изток задуха силен вятър и Вирджиния потрепери. Почувства се, сякаш веднъж излязла от къщата (където говеждото вреше, лампите светеха), бе прекрачила направо в царството на мъртвата птичка. Мислеше за току- що погребаните, как прекарват цяла нощ под земята, след като опечалените са казали молитвите си, поставили са венците и са се върнали в селото. След като колелата са потеглили по засъхна- Мисис У л ф 153 лата кал на черния път, след като вечерята е изядена и кувертю- рите на спалните - прибрани; след като всичко това се е случило, гробът си оставаше с цветята отгоре, пораздърпани и разхвърляни от вятъра. Страшно е, но не е чак толкова неприятно, това усещане за гроб. Съвсем истинско е; поразително истинско. Дори в известен смисъл е по-честно, по-доблестно и по-поносимо, отколкото са говеждото и лампите. Слезе по стълбите и закрачи по тревата. Телцето на дрозда бе все още там (странно защо съседските котки й кучета не го бяха надушили), прекалено миниатюрно дори за птичка, така неживо, обвито в мрак, като изгубена ръкавица — малка, празна шепа смърт. Вирджиния застана над него. Сега е просто един отпадък; няма я предишната красота, както я няма и нейната маса със следобедния чай; както се стопи, изчезна топлината на деня. На сутринта Ленард ще загребе с лопатата всичко - и птичката, и тревата, и розите — и ще ги изхвърли на боклука. Замисли се колко повече място заема едно същество в живота си, отколкото в смъртта; как жестовете, движенията, дори дишането ни създават погрешна представа за размерите. Но в смъртта се разкриваме в истинската си големина, а тя е изумително скромна. Не беше ли така и със собствената й майка, която сякаш някой бе откраднал скришом и я бе заменил с някакво нейно подобие, излято от бледо, студено желязо? Та нима и у нея не бе останала оттогава една празнина, съвсем малка, обиталище на истинските й чувства? Но тук отвън е светът (къща, небе, първата едва блещукаща звезда) и той е пълната противоположност на това малко тъмно петънце в кръг от рози. То е просто отпадък и нищо повече. Красотата и достойнството са илюзии, измислени от деца и подхранвани заради тях. Тя се обърна и бързо се отдалечи. В този миг й изглеждаше напълно възможно някъде другаде да съществува място, в което не ще има нито кипнало говеждо, нито кръг от рози. Мина през градинската порта, излезе на външната алея и тръгна към града. 154 Ч А С О В Е Т Е Докато пресичаше Принсес Стрийт по посока към Уотърлу Плейс (после накъде?), забеляза минаващите край нея хора: един пълен, внушителен чичко с ученическа чанта на гърба, две жени, сигурно слугини, които се връщаха след свободния си следобед и бъбреха оживено; белите им крака светлееха под тънките палта, а от време на време се мярваше и посребреното отражение на евтина гривна. Вирджиния вдигна яката на палтото си, събра я около шията си, въпреки че не беше студено. Просто мръкваше и духаше. Искаше да стигне до града, да, но какво ще прави там? Магазините в този час вече бяха изметени и се готвеха да затварят. Тя отмина една двойка, мъж и по-млада от него жена, които вървяха заедно, крачеха бавно, спокойно, притиснати един към друг, обгърнати от меката лимоненожълта светлина на уличните лампи, разговаряха (чу мъжът да шепти „каза ми нещо, нещо, нещо в този дом, нещо, нещо, нещо измърмори ти“); и мъжът, и жената носеха елегантни шапки; шалът с ресни по края и цвят на горчица (на кого ли от двамата беше?) се ветрееше след тях като флаг; и двамата се бяха привели напред срещу вятъра, докато изкачваха склона, придържаха шапките си с ръка, крачеха устремено, но не забързано, прибираха се у дома (по всяка вероятност) след един прекаран в Лондон ден, и тогава той й рече: „Значи трябва да те попитам“ - след което сниши глас, Вирджиния не успя да долови нищо от думите му, жената се изкиска весело и пискливо, за миг белите й зъби просияха в мрака, мъжът се изсмя доволно и без да спира, с непоклатима самоувереност, продължи да пристъпва с лъснатите си до блясък кафяви обувки. Самичка съм, помисли си Вирджиния, докато мъжът и жената продължаваха да изкачват хълма, а тя - да слиза надолу. Тя, разбира се, не беше самичка, не и според представите на останалите хора, ала в точно този миг, докато крачеше срещу вятъра към светлините на „Квадранта“, изведнъж усети близостта на стария дявол (как другояче да го нарече?) и вече знаеше, чс ще бъде съвършено сама, ако той реши отново да се появи. Дя- Мисис У л ф 155 волът, това бе главоболието, глас вътре в стената, зловеща перка, която пори черните вълни. Дяволът бе кратката конвулсия на онова нищо, което само допреди миг е представлявало животът на дрозда. Той изсмукваше цялата красота от света, цялата надежда, а онова, което оставаше след неговото дело, бе царството на живи мъртъвци - безрадостно и задушливо. Точно в този миг Вирджиния усети някаква трагическа възвишеност, защото дяволът бе много неща, но никога нещо дребно, незначително или сантиментално; той целият кипеше, защото носеше у себе си смъртоносната, непоносима истина. И сега, докато вървеше, все още неизмъчвана от главоболие, все още неизмъчвана от шептящи гласове, тя можеше да се изправи срещу дявола, но за целта не биваше да спира, не биваше да се обръща назад. Когато стигна „Квадранта“ (месарницата и зарзаватчийни- цата вече бяха прибрали сенниците), зави и пое към гарата. Ще отида, помисли си тя, до Лондон; просто ще отида до Лондон, също както Нели ходи там на пазар, въпреки че моята поръчка ще да бъде самото пътуване, половин час във влака, слизане на Падингтън, разходка по улицата, после по втора улица, после по трета. Колко забавно! Сякаш се гмурваш! Изведнъж й се стори, че е напълно възможно да оцелее, да преуспее, стига само Лондон да е край нея; стига да се потопи, макар и за малко, в неговата огромност, в неговия забързан, стремителен и безразсъден ритъм под чистото от заплаха небе, в прозорците без спуснати пердета (тук строгият профил на жена, там извитата облегалка на стол), в движението, мъжете и жените, които грациозно се разхождат във вечерни дрехи; в миризмата на восъчни свещи, газени лампи, парфюми, докато отнякъде (по някой от широките булеварди, в някоя от тези бели къщи с колони) долетят звуците на пиано; докато клаксоните свирят, кучета вият протяжно, докато целият неспокоен карнавал продължава бяс- но да се върти, лумнал, пламнал, блещукащ; докато Биг Бен о тмерва часовете с тежък звън, а те падат в оловни кръгове над хората в официални дрехи, над омнибусите, над каменната кра- 156 ЧАСОВЕТЕ лица Виктория, седнала пред двореца си върху платформа от здравец, над парковете, които са се ширнали зад черните железни огради, притихнали в сенчестата си тържественост. Вирджиния заслиза по стълбите към гарата. Гарата на Рич- мънд бе едновременно изход и направление; имаше високи колони и бе покрита с навес, наоколо се носеше едва доловимата миризма на изгоряло и винаги изглеждаше пуста, дори когато гъмжеше от народ (както бе и в момента) с наредените една до друга жълти дървени пейки, които обаче не предразполагаха към почивка. Погледна часовника и видя, че влакът току-що е потеглил, а следващият бе чак след двайсет и пет минути. Стегна се. Беше си помислила (глупаво!), че направо ще се качи на влака или пък ще се наложи да почака само пет-десет минутки. Остана да стърчи нетърпеливо пред часовника, после закрачи бавно по перона. Ако го направи, ако се качи на влака и потегли, след колко, след двайсет и три минути, и отиде в Лондон и тръгне да се разхожда из него и хване последния влак обратно (това означаваше, че ще бъде у дома си в Ричмънд в единайсет и десет), дотогава Ленард вече ще е полудял от безпокойство. Ако му се обади сега (наскоро тук, на гарата бяха монтирали обществен телефон), той ще побеснее и ще я накара да се върне на минутата; вероятно ще й напомни (но никога директно), че ако се почувства уморена, отпаднала или пък й прилошее, тогава да знае, че насила си го е докарала. И именно в това бе въпросът: той бе съвършено прав и в същото време ужасно неправ. Според него тя бе в по-голяма безопасност, когато си почиваше в Ричмънд, не говореше много, не пишеше много и най- вече не се вълнуваше много; когато, разбира се, не взимаше прибързани решения да отскочи до Лондон, да кръстосва улиците му; ала въпреки това по този начин тя умираше, умираше бавно върху легло от рози. По-добре би било да се изправи срещу зловещата перка в черната вода, отколкото да живее в укритие, сякаш войната продължаваше (странно, как първото, което ти идва наум, след всичко преживяно, е безкрайното чакане в Мисис У л ф 157 скривалището, цялото домочадие наблъскано вътре, когато часове наред трябваше да поддържаш разговор с Нели и Лоти). Животът й (вече минаваше четиридесетте!) винаги се е измервал с чаши чай, докато колата, понесла Ванеса - и цялата й шумна компания, необятния й живот, децата, палитрата с боите, любовниците, пъстрата й, пълна къща - я бе отминала, бе продължила в нощта, оставяйки след себе си само ехото от чинели и акордеони и заглъхващия тропот на отминаващи колела. Не, няма да се обади от гарата, ще се обади от Лондон, ще го постави пред свършен факт. И ще си понесе наказанието. Купи си билет от червендалестия мъж зад решетката на гишето. Отиде и седна на една дървена пейка. Седеше с изпънат гръб. Още цели осемнайсет минути. Седеше на пейката, втренчена право пред себе си (защо нямаше нещо за четене), докато най-накрая не издържа (оставаха още петнайсет минути). Стана и излезе от гарата. Ако отиде до Кю Роуд и се върне обратно, ще дойде време за влака. Отмина разкривеното си отражение в златните букви на името на месарницата, изписано върху стъклена табелка, окачена над агнешки труп (по едното задно краче бе останала неодрана козина) и тогава видя, че Ленард върви срещу нея. В първия миг реши да завие и да хукне обратно към гарата, за да избегне надвисналата буря, но не го направи. Продължи да върви напред към Ленард, който очевидно бе излязъл набързо, защото беше по пантофи. Само по жилетка, с кадифени панталони и разгърдена риза изглеждаше изключително слаб, направо мършав. Въпреки че крачеше заплашително към нея, досущ като някой полицай или надзирател, стори й се учудващо малък, поостарял и обикновен - ей тъй, както си беше по пантофи на Кю Роуд. В миг го възприе така, както би погледнал на него всеки непознат: един от многото разхождащи се по улицата мъже. Стана й мъчно за него, разстрои се. Все пак събра сили за една иронична усмивка. - Мистър Улф - обади се първа. - Какво удоволствие да ви срещна! 158 ЧАСОВЕТЕ Би ли ми казала какво правиш тук? - отвърна й той. Разхождам се. Нима това е нещо лошо? Да, когато изчезваш от къщата преди вечеря, без да се обадиш! Не исках да те безпокоя. Знаех, че работиш. Работех. Тогава? Просто не трябва да изчезваш. Това не ми харесва. Ленард, не ставай смешен! Смешен ли? - намръщи се той. - Не знам за какво говориш. Отидох да те потърся в стаята, но там те нямаше. Помислих си, че нещо се е случило. Не знам защо. Тя си представи как я търси из цялата къща, после в градината. Втурва се като обезумял покрай тялото на дрозда, през външната порта, надолу по хълма. Изведнъж ужасно й дожаля за него. Знаеше, че трябва да му каже, че предчувствието му не е било съвсем погрешно, че тя наистина бе замислила нещо като бягство, че наистина е имала намерение да изчезне, макар и само за няколко часа. Нищо не се е случило - каза му тя. - Просто разходка по улиците. Такава нощ! Толкова се разтревожих - рече той. - Не знам защо. Останаха така известно време, потънали в кратък миг от нетипично за тях мълчание. Погледнаха към витрината на месарницата, където отраженията им бяха разкривени и разчупени от златните букви. Трябва да се връщаме. Чака ни приготвената от Нели плешка - каза Ленард. - Разполагаме с около петнайсет минути, преди да се е развилняла, защото тогава като нищо ще подпали и къщата в яда си. Вирджиния се поколеба. Ами Лондон! Още й се искаше, отчаяно й се искаше да скочи във влака. Сигурно си гладен - рече тя. Малко. Ти също трябва да си гладна. Мисис Улф 159 Тя изведнъж са размисли колко крехки създания са мъжете; колко лесно се плашат. Сети сева Куентин, който влезе в къщата, за да измие ръцете си от смъртта на дрозда. В този миг й се стори, че е прекрачила невидима черта - единият крак о г едната страна, другият - от другата. От едната страна бе сърдитият, строг Ленард, редицата затворени магазини, мрачният хълм, който водеше обратно към Хогарт Хаус, където Нели ги очакваше нетърпеливо и почти ликуваше, защото идваше нейният час, когато винаги ще намери повод за недоволство. От другата страна бе влакът. От другата страна бе Лондон, а за нея Лондон бе свобода, целувки, изкуство и коварният мрачен блясък на лудостта. Мисис Да- лауей, помисли си тя, това е къщата на хълма, в която всеки миг ще започне приемът; смъртта е градът под нея, който мисис Да- лауей обича, но и се страхува от него, в който иска да влезе толкова надълбоко, че никога повече да не намери обратния път. Време е да се преместим да живеем в Лондон. Не мислиш ли? - попита Вирджиния. Не съм убеден в това - отвърна й той. От дълго време вече съм съвсем добре. Не можем вечно да се крием в покрайнините, нали така? Ще го обсъдим по време на вечерята, може ли? Добре. Толкова ли искаш да се върнеш в Лондон? - попита я той. Да - отвърна му тя. - Бих предпочела да не е така и да мога да се чувствам щастлива с този тук по-тих живот. Както се чувствам аз. Хайде, да вървим. Билетът за влака бе още в чантата й. Никога нямаше да каже на Ленард, че наистина възнамеряваше да избяга, макар и за няколко часа. Като че той бе този, който се нуждаеше от грижи и утеха и сякаш страдащият беше той, Вирджиния го хвана под ръка и нежно стисна лакътя му. Тръгнаха да изкачват хълма към Хогарт Хаус, хванати под ръка, като най-обикновена двойка на средна възраст, която се прибира у дома. МИСИС Д А Л A У Е Й Още кафе? - обърна се Оливър към Сали. Да, благодаря. - Сали поднесе чашата си към прислужника на Оливър, съвсем обикновен младеж, белезникаво рус, е хлътнали страни, който, макар и да се представи като помощник, изглежда по-скоро отговаряше за кафето. Сали очакваше безупречен млад жребец с широка челюст и огромни бицепси. Това мършаво, усърдно момче би изглеждало по на мястото си зад някой парфюмериен щанд в универсален магазин. Какво ще кажеш? - попита я Оливър. Сали се втренчи в кафето, което изпълваше чашата й, за да избегне погледа му. Когато чашата бе поставена на масата пред нея, тя погледна Уолтър Харди, чието лице не издаваше нищо. Уолтър притежаваше невероятния талант да изглежда внимателно заслушан и съвършено непроницаем, като излегнал се на припек гущер. Интересно е - започна Сали. Така е - отвърна й Оливър. Чудя се обаче - кимна с разбиране и отпи от кафето, - дали ще стане. Мисис Д а л а у е й 161 Мисля, че е време да се опита- намеси се Оливър. - Според мен хората са вече готови за това. Наистина ли? Сали безмълвно се примоли на Уолтър. Кажи нещо, морон такъв! Уолтър обаче само кимна, премигна и продължи да се излежава на припек, макар и вече нащрек, защото бе надушил възможната опасност, нищо че продължаваше да стои като хипнотизиран от разпаления Оливър Сейнт Айвс, който представляваше спретнат, около четирийсет и петгодишен мъж с набръчкано лице, който зорко следеше всичко зад иначе скромните си очила със златни рамки; чийто образ върху целулоидната лента бе преживял безброй съпернически опити да бъде убит, измамен, името му да бъде очернено, а семейството - дискредитирано; който се бе любил с богини, винаги някак сконфузено и със свенлив плам, сякаш не можеше да повярва на късмета си. Да - каза Оливър с ясно доволимо и вече нарастващо раздразнение в гласа си. Наистина изглежда, ами да, интересно - продължи Сали и ненадейно се разсмя. Уолтър може да го направи - рече Оливър. - Уолтър иде се справи,това е сигурно. Като чу името си, Уолтър се размърда, замига начесто, по- намести се в стола и смени цвета си. С удоволствие ще опитам - рече той. Оливър му отвърна с прочутата си усмивка. И до ден-днешен Сали продължаваше да се учудва на това колко много Оливър приличаше на себе си. Нали уж всички филмови звезди били ниски, скучни и злонравии? Поне това ни го дължат. За Оливър Сейнт Айвс обаче можеше да се каже, че хората още от дете са виждали в него филмова звезда. Той беше страстен, пламенен и буен като литературен герой. Бе някъде около метър и осемдесет-деветде- сет; съвършено оформените му, покрити с руси косми ръце се разтваряха в длан, която с лекота можеше да обгърне мъжка глава. Имаше едри черти и плоско лице и макар на живо да не беше 1 1. Ч асовете 162 ЧАСОВЕТЕ чак толкова красив колкото на екрана, носеше у себе си една за- гадъчна и безспорна индивидуалност, индивидуалност не само на духа, но и на плътта, пред която всички други мускулести, енергични и решителни американски мъже изглеждаха като негови бледи подобия, къде сполучливи, къде по-малко. Тогава опитай! - обърна се Оливър към Уолтър. - Много вярвам в твоите възможности. Навремето едва не провали кариерата ми с едно твое писание. Уолтър пусна многозначителна усмивка, но тя бързо се изроди в грозно и ехидно оголване на зъбите. Съвсем ненадейно Сали си го представи със съвършена яснота като момче па десетгодишна възраст. Бил е с наднормено тегло, сервилно любезен и способен да прецени социалното положение на всяко от десетгодишните си приятелчета и дохода на семействата им до последния цент. Бил е способен на предателства и коварства във всичките им разновидности. Не на мен тия - ухили му се Уолтър. - Бог ми е свидетел, че се опитах да те разубедя. Колко пъти ти се обадих! Не се ядосвай, приятелче, просто се заяждам - отвърна му Оливър. - За нищо не съжалявам, за абсолютно нищо. Какво мислиш за сценария? Не знам, никога досега не съм правил трилър - рече Уолтър. Лесно е. Това е най-лесното нещо на света. Наемаш шестима от най-касовите знаменитости и нищо повече не ти трябва. Въпреки че в нашия случай става дума за нещо по-различ- но - намеси се Сали. Нищо подобно-увери я Оливър усмихнато, макар и търпението му да бе на изчерпване. - Нищо по-различно. Просто главният герой е гей. Това е единствената разлика и тя не е кой знае каква. Няма да бъде малтретиран заради сексуалните му предпочитания. Няма да е болен от СПИН. Ще си бъде просто едно педерастче, което си знае работата, което по един или друг начин ще спасява света. Мисис Далауей 163 Хмм - изсумтя Уолтър. - Мисля, че мога да се справя. Ще ми се да опитам. Добре! Отлично! Сали отпи от кафето, искаше й се да си тръгне, но и да остане; искаше й се да не копнее за възхищението на Оливър Сейнт Айвс. Няма по-могъща сила в света, помисли си тя, от славата. За да възвърне душевното си равновесие, заоглежда апартамента, който се бе появил на корицата на списание „Архитектура“ една година преди Оливър да разкрие истината за себе си и по всяка вероятност повече никога нямаше да се появи отново, като се има предвид, че сега вече вкусът на подредбата би се възприел като част от неговата хомосексуалност. Голямата ирония в случая, помисли си Сали, бе в това, че апартаментът изобилстваше от символи на мъжкарска показност: масичката за кафе, кафявите лакирани стени, в чиито ниши се мъдреха всевъзможни азиатски и африкански предмети, специално осветени („драматично осветени“ както със сигурност би казал Оливър), които, макар и безупречно подредени с чувство на благоговение, издаваха не толкова преклонение пред изкуството, колкото безогледен грабеж. Сали бе идвала тук три пъти и всеки път изпитваше неудържимо желание да грабне тези съкровища и да ги върне на законните им собственици. Престори се, че уж слуша Оливър, докато в същото време си представяше как влиза в далечно планинско селце сред одобрителните възгласи и приветствия на местните хора, понесла в ръце почернялата от времето маска във форма на антилопа или пък бледозелената, леко фосфоресцираща порцеланова купа, където в продължение на десет века бяха плували два изрисувани шарана. Значи не си много убедена, така ли, Сал? - попита я Оливър. Ами? Значи не си. Ами, какво да ти кажа, убедена, неубедена, от тези неща просто не разбирам. Какво знам аз за Холивуд? Ти си много по-умна от онези типове там. Освен това си 164 ЧАСОВЕТЕ сред малцината, свързани с този бизнес, които искрено уважавам. Аз ни най-малко не съм „свързана с този бизнес“, нали знаеш с какво се занимавам. Не, не ти просто не си убедена. Добре, така да бъде. Не съм - отвърна му тя. - Но на кого му пука? Оливър въздъхна и побутна очилата си нагоре - жест, който Сали бе сигурна, че е виждала в някой от филмите му, май че в онзи за един благовъзпитан и деликатен (счетоводител ли беше? адвокат ли или телевизионен режисьор?), който в крайна сметка бе докаран дотам да избие цяла армия от наркотрафиканти, за да спаси невръстната си дъщеря. Признавам, че трябва да пипаме внимателно - започна бав- но Оливър. - Нямам никакви илюзии и няма да кажа, че успехът ни е в кърпа вързан. Той ще има ли любовник? -Да, по-скоро приятел. Другар. Нещо като Батман и Робин. Двамата ще се чукат ли? В трилъри никой не се чука, защото това забавя действието прекалено много. А и докато се чукаш, току виж твоите хора отпратили напред. Най-много една целувка накрая. Добре, тогава да попитам ще има ли целувка накрая? За това отговаря Уолтър. Уолтър ли? Хей! - Уолтър се сепна и премига. - Не са минали и три минути откакто казах, че може би ще се съглася и ти вече ме пришпорваш! Успехът не може да се изчисли - продължи Оливър. - Неведнъж съм виждал хора да се обзалагат, че филмът им ще бъде бомба, и после да се провалят най-позорно. Подобни приказки носят лош късмет. Смяташ ли, че хората ще се заинтересуват? - попита Сали. - Искам да кажа достатъчно хора? Мисис Д а л а у е й 165 Оливър пак въздъхна, ала този път с много по-различен тон отпреди. Някак смирено и безропотно, в назалния регистър, въздишка очевидно лишена от драматизъм, досущ като първата отегчителна въздишка на любовник по телефона, която сигнализира началото на края. Оливър не беше ли използвал тази въздишка в някой от филмите си? Или пък друг, някой истински човек преди време бе въздъхнал така в ухото на Сали? И така - рече Оливър и положи ръце върху масата с дланите надолу. - Уолтър, предлагам ти ние, двамата, да седнем и да поговорим ден-два, преди ти сам да помъдруваш върху предложението. Дадено - съгласи се Уолтър. - Това ми звучи по-смислено. Сали допи кафето си. Разбира се, че това си беше чисто мъжка игра с всичките му подробности. От самата нея въобще не е имало нужда, ни най-малко. Истината е, че след като Оливър се появи в нейното предаване по телевизията, той изведнъж реши (и нека си го кажем направо, той не беше Айнщайн), че Сали е неговата муза и покровителка, нещо като Сафо, която от своя далечен остров мълви печални премъдрости. По-добре още сега да сложи край на всичко това. И все пак, не можеше да се отърве от това ужасно желание да бъде обичана и харесвана от Оливър Сейнт Айвс. Все още усещаше страх, да не бъде изоставена от него. Благодаря ти, че дойде — каза й Оливър и Сали едва се сдържа да не се наведе към него през масата, през остатъците от храна и да му каже: Помислих си вече и според мен трилър Довиждане. И обратно на улицата. Сали и Уолтър застанаха на ъгъла на Медисън и Седемнайсета. Не си казаха нищо по адрес на Оливър Сейнт Айвс. Всеки един от двамата разбираше, макар и по различен начин, че Уолтър успя да получи своето, докато Сали - не, и че Сали успя 166 ЧАСОВЕТЕ да се наложи, докато Уолтър - не. Затова се разприказваха за други неща. Предполагам, че ще се видим довечера - поде Уолтър. Ами! - изненада се Сали. Кой ли беше поканил Уолтър? Как е Ричард? - попита Уолтър и сведе глава някак неловко и почтително, така че козирката на шапката му сякаш посочи надолу към угарките и сивите петна от дъвка, към плаващата в локва опаковка, която Сали не се сдържа и прочете, че е от хамбургер „Биг Мак“. Никога не го беше опитвала. Светофарът светна зелено и те пресякоха. Ами - рече Сали. - Как да ти кажа, доста зле. Боже, в какви времена живеем - отвърна Уолтър. - Какви времена! Сали отново почувства как някаква вълна на възмущение се надигна у нея, обля я и премрежи зрението й. Това е от суетата на Уолтър, помисли си тя, суетата му е направо непоносима. Тя много добре знаеше, че така както говори почтително и добронамерено - дори когато усеща нещата почтително и добронамерено - в същото време си мисли колко е хубаво да си полуиз- вестният писател Уолтър Харди, приятел на филмови звезди и поети, все още в цветущо здраве и с мускулесто тяло, макар и попреминал четирийсетте. Нямаше да е толкова комичен, ако имаше по-малко влияние в света. Ами - обади се Сали, след като пресякоха, ио преди да успее да се сбогува с Уолтър, той направи няколко крачки, приближи се към една витрина и се лепна за нея. Погледни ги! - извика той. - Колко са красиви! На витрината се виждаха три копринени ризи, всяка облечена на пластмасов манекен, изобразяващ гръцка класическа статуя. Едната бе бледорозова, другата - смарагдова, а третата - тъмносиня. Всяка бе с различна бродерия по яката, а отпред имаше сребристи мотиви, извезани с тънък като паяжина конец. И трите висяха свободно, елегантно и проблясваха в шанжан върху слабото тяло на пластмасовите манекени, а от всяка Мисис Д а л а у е й 167 яка стърчеше по една ведра физиономия с пълни устни, прав нос и празни бели очи. Ммм - обади се Сали. - Да, много са красиви. Дали да не купя една за Еван? Един подарък няма да му се отрази зле. Ела с мен. Сали се поколеба, но все пак го последва, влезе в магазина с нежелание, сякаш нямаше друг избор, неизвестно загцо обзета от угризения. Да, Уолтър е направо смешен, но наред с презрението си тя като че ли усети ужасна, но непреодолима нежност към този копелдак, който бе прекарал последните няколко години в очакване, че неговият красив и тъп приятел, неговият трофей, ще умре, ала изведнъж бе изправен пред перспективата (дали със смесени чувства?) приятелят му да се възстанови. Смъртта и възкресението винаги ни хипнотизират, помисли си Сали, и тогава като че ли няма голямо значение, дали става дума за герой, злодей или клоун. Магазинът бе облицован с лакиран явор и черен гранит. Вътре се усещаше лека миризма на евкалипт. Ризите бяха разстлани върху лъскавите черни щандове. Според мен - синята - каза Уолтър на влизане. - На Еван му отива синьото. Сали остави Уолтър да се разправя с младия красив продавач със зализана, лъскава черна коса. Взе замислено да се разхожда сред ризите, погледна етикетчето на една кремава риза със седефени копчета. Струваше четиристотин долара. Да купиш баснословно скъпа риза за твоя бавно възстановяващ се любовник - какво е това, жалък или героичен жест? Или и двете? Самата Сали така и не се научи да прави подаръци на Клариса. Въпреки всички тези години, прекарани заедно, тя продължаваше да е несигурна във вкуса на Клариса, просто не знаеше какво харесва. Имаше няколко попадения - един каш- мирен шал в шоколадов цвят, една старинна лакирана кутия, в която държеше бижутата си - но провалите бяха много повече. Онзи екстравагантен ръчен часовник от „Тифани“ (каза, че бил 168 ЧАСОВЕТЕ твърде претенциозен), жълтият пуловер (какво не й хареса - цветът или извивката на деколтето?), черната кожена чанта (която си беше направо лош избор, но тя не можеше да каже защо). Въпреки увещанията на Сали, Клариса никога не си признаваше, когато някой подарък не й харесваше. Приемаше всеки подарък, сякаш е точно това, за което е мечтала, което се е надявала да получи и тогава на Сали не й оставаше нищо друго, освен да изчака да мине време, за да чуе, че часовникът е „твърде скъп, за да го нося всеки ден“, за да види, че жълтият пуловер бе облечен само веднъж и то на някакво незначително празненство, след което никога повече не се появи. Сали се разсърди мислено на Клариса, на Уолтър Харди и на Оливър Сейнт Айвс, както и на всяко оптимистично настроено, ала нечестно човешко същество. После хвърли поглед към Уолтър, който купуваше красивата синя риза за любовника си, и вместо това се изпълни с копнеж. Клариса сигурно си е вкъщи, помисли си тя. Изведнъж й се прииска да се върне у дома. Обърна се към Уолтър: Трябва да вървя. Закъснявам. Ей сега свършвам - отвърна й Уолтър. Тръгвам. Ще се видим довечера. Харесва ли ти ризата? Сали пипна материята, която беше мека, съвсем леко грапава, сякаш имаше миниатюрни гранулки в нея, и в същото време падаше тежко. Харесва ми - каза му тя. - Прекрасна е. Продавачът й се усмихна със свенлива благодарност, сякаш изяществото на ризата бе лично негово достойнство. Не беше сдържан или надменен като повечето красавци, които работеха в подобни магазини. Откъде се взимаха тези момчета, тези съвършени аполоновци, които работеха като продавачи? На какво се надяваха? Да - кимна Уолтър. - Ризата е страхотна. Довиждане. Мисис Да л а у е й 169 - Хайде! Ще се видим по-късно. Сали изхвърча бързо от магазина и тръгна към спирката на метрото на Шейсет и осма улица. Щеше й се да се прибере вкъщи с подарък за Клариса, но не можеше да измисли какъв. Искаше да й каже нещо различно, нещо съществено, но не можеше да го формулира. „Обичам те“ беше най-лесното. „Обичам те“ се бе превърнало в много изтъркана фраза, защото я повтаряха не само по случай годишнини и рождени дни, а и съвсем спонтанно в леглото, или в кухнята до умивалника, дори в таксита, когато удряше като шамар слуха на шофьори чужденци, според които жената трябваше да върви на три крачки след мъжа. Сали и Клариса не пестяха чувствата си една към друга и в това, разбира се, нямаше нищо лошо, но Сали изведнъж откри, че иска да се върне у дома и да й каже нещо повече от обичайните мили и утешителни слова, дори нещо отвъд страстта. Онова, което искаше да каже, бе свързано с всички покойници; беше свързано със собственото й усещане за голям късмет и надвиснала, опустошителна загуба. Ако се случеше нещо с Клариса, тогава тя, Сали, щеше да продължи да живее, но нямаше да е съвсем жива. Щеше да е като болна. И онова, което искаше да каже, бе свързано не само с радостта от живота, но и с онзи всепроник- ващ, непрестанен страх, който представляваше обратната страна на радостта. Би могла да понесе мисълта за собствената си смърт, но не и за смъртта на Клариса. Тази тяхна любов с домашния уют и ведрата атмосфера, с непринудените умълчава- ния и успокоителната неизменност бяха впрегнали Сали в самата машина на вечността. Една загуба би била извън рамките на нейното въображение. Защото си имаше една нишка, която винаги можеше да следва оттук към метрото в Северен Ист Сайд, през утрешния ден и деня след него и по-следващия, по целия път до края на собствения си живот и този на Клариса. Качи се на метрото и пое към центъра, спря пред цветарницата до корейския пазар на ъгъла. Обичайното изложение от цветя: карамфили, поодърпани, изнемощели лилии, фрезии, мар- 170 ЧАСОВЕТЕ гарити, букети от парникови лалета в бяло, жълто и червено, с листица, чиито връхчета изглеждаха като хванали коричка. Зом- бирани цветя, помисли си тя; насила създаден продукт, също като пилетата, чиито крака от люпилнята до кланицата нито за миг не стъпват по твърдата земя. Сали застана пред дървените рафтове с наредени по тях цветя, смръщи лице, после зърна отражението си в огледалните плочки в дъното на хладилния склад (ето я, с прошарена коса, с остри черти на лицето и хлътнали страни /кога остаря толкова много?/, трябва й малко слънце) и си помисли, че нищо не иска от света нито за себе си, нито за Клариса, никакви ризи от четиристотин долара, нито тези нещастни цветя, абсолютно нищо. Тъкмо се канеше да си тръгва, когато видя един-единствен букет от жълти рози в пластмасова кофа в ъгъла на магазина. Пъпки, които още малко и щяха да се разтворят. Листицата им в основата бяха наситено жълти, почти оранжеви, руменина с цвят на манго, която бе плъзнала нагоре и се разливаше в тънки като косъм венички. Те така убедително напомняха истински цветя, цветя поникнали от земята в истинска градина, че приличаха по-скоро на попаднали по погрешка в цветарницата. Сали ги купи набързо, почти крадешком, сякаш се опасяваше, че корейката от магазина, ще разбере, че е станала грешка и ще я информира със строг глас, че тези цветя не се продават. Тръгна по Десета улица с розите в ръка, доволна от себе си, а когато влезе в апартамента, бе вече превъзбудена. Откога не бяха правили любов? Хей! - извика тя. - Вкъщи ли си? Тук съм - отвърна й Клариса и още по гласа й Сали позна, че нещо не е в ред. Дали няма да се натъкне на някоя от онези засади, които изпъстряха съвместния им живот? С букета в ръка и с току-що породилото се у нея желание дали няма изведнъж да попадне в дебрите на домашна раздразнителност, дали светът няма отново да стане сив и болезнено непоносим, само защото отново е проявила своя егоизъм, като е оставила нещо недовършено, нещо недоизчистено или пък е забравила да съоб- Мисис Д а л а у е й 171 щи за важно обаждане? Радостта й посърна, желанието й се изпари. Влезе в гостната с розите. Какво има? - обърна се тя към Клариса, която седеше на канапето, просто седеше, сякаш се намираше в лекарска чакалня. Вдигна поглед към Сали с особено изражение в тях, по-скоро объркано, отколкото обидено, сякаш не знаеше коя е, и за миг Сали си представи разрухата, която ги чака. Ако и двете живеят дълго, ако останат заедно (а след всичките тези години възможно ли бе да се разделят?) ще се гледат една друга как все повече отпадат и повяхват. Нищо - отвърна й тя. Добре ли си? Хм. О, да. Всъщност не знам. Луис е в града. Върнал се е. Това можеше да се очаква. Отби се, просто звънна на външната врата и толкоз. Поговорихме си и той изведнъж се разплака. Сериозно? Да. Почти без причина. После влезе Джулия и той избяга. Луис. Какво да каже човек? Сега се среща с някакво друго момче. Негов студент. Да, ами какво да кажа. След което Джулия ми цъфна тук с Мери ... О, боже! Значи целият цирк е гастролирал. О, Сали! Донесла си рози! Какво? О, да, донесох. Сали размаха розите във въздуха и в същия миг забеляза пълната с рози ваза, която Клариса бе поставила върху масата. И двете прихнаха да се смеят. Ситуация ала 0’Хенри - подхвърли Сали. Розите никога не са прекалено много - отвърна й Клариса. Сали й подаде цветята и за миг двете изпитаха пълно щастие. Ето ги, съществуват тук и сега, и в продължение на тези осемнайсет години бяха успели да се обичат. Това не е малко. Засега поне бе съвсем достатъчно. МИСИС БРАУН Закъсня повече, отколкото възнамеряваше, но все пак не чак толкова, че да се наложи да дава обяснение. Беше почти шест. Бе успяла да преполови книгата. Докато караше към къщата на мисис Лач, мислено си представяше прочетеното: Клариса и побърканият Септимъс, цветята, приема. Образите изпълваха ума й: човекът в колата, самолетът с развения надпис. Лора се озова в нещо като зоната на здрача - свят, състоящ се от Лондон през двайсетте години, от една тюркоазена хотелска стая и от тази кола, която караше по добре познатата й улица. Хем е тя, хем не е. Тя е жената в Лондон, аристократката, бледа и очарователна, малко превзета; тя е Вирджиния Улф; тя е и онова другото, все още зачатъчно, недоразвито, объркано създание, което разпознава като себе си - майка, шофьор, завихрена частица живот, също като Млечния път, приятелка на Кити (която бе целунала, която може би умираше), чифт ръце и нокти с ярък коралов лак (единият нокът отчупен) и диамантен годежен пръстен; стисна здраво кормилото на шевролета, когато бледо- синият плимут пред нея удари спирачка; лятното слънце на късния следобед хвърляше последните си златни зари, а една Мисис Браун 173 катеричка прескочи телефонната жица с извита като питанка бледосива опашка. Спря пред къщата на мисис Лач, където от двете страни на триъгълния фронтон над гаража се мъдреха две цветно боядисани гипсови катерички. Излезе от колата и за миг остана загледана в тях, като продължаваше да стиска ключовете в ръка. До нея колата цъкаше от време на време (бе забелязала това цъкане от няколко дни насам, което означаваше, че ще трябва да я закара на сервиз). Обзе я усещане за нереалност. Нямаше друга дума за състоянието й. Застанала до тиктакащата кола, загледана в гаража на мисис Лач (гипсовите катерички хвърляха дълги сенки) тя почувства, че е никой, че е нищо. Отивайки в хотела, тя сякаш се бе измъкнала от собствения си живот, и сега тази алея и този гараж за момент й се сториха напълно непознати. Беше отсъствала. Беше мислила с любов, дори с копнеж за смъртта. Точно сега, докато стоеше върху алеята на мисис Лач, се сети, че бе мислила с копнеж за смъртта. Бе отседнала тайно в един хотел, така както човек отива да се срещне с любовник. Продължаваше да стои с ключовете и дамската си чанта в ръка, загледана в гаража на мисис Лач. Боядисаната в бяло врата имаше малко прозорче със зелени щори и може би затова гаражът й заприлича на малка къщичка, залепена до голямата. Лора изведнъж се почувства зле, дишането й се затрудни. Зави й се свят, сякаш всеки миг можеше да залитне и да се строполи върху гладката бетонна настилка на мисис Лач. Помисли си дали да не влезе обратно в колата и отново да запраши нанякъде, но с усилие на волята продължи напред. Мислено си напомни, че трябва да вземе детето, да го заведе вкъщи и да приключи с приготовленията за рождения ден. Трябваше да свърши всички тези най-обикновени неща. С известно усилие си пое дъх и изкачи тясната площадка пред външната врата на мисис Лач. Това е от тази потайност, каза си тя, и от необикновената й постъпка, въпреки че не е направила нищо лошо, нали така? Не се е срещала с любовник, както би направила съпругата от някой евтин любовен роман. 174 ЧАСОВЕТЕ Просто изчезна за няколко часа, за да почете на спокойствие, после се върна и толкоз. Всичко бе толкова потайно само защото не можеше да обясни дори на себе си тези неща -- целувката, тортата, паниката, която я обзе в колата. Наистина не знаеше как да обясни отсъствието си от два часа и половина, прекарани в четене на книга в хотелска стая. Отново си пое дъх. Натисна продълговатия, осветен отвътре звънец на мисис Лач, който блестеше в оранжево от късните следобедни лъчи на слънцето. Мисис Лач отвори веднага, сякаш бе стояла да я чака зад вратата. Беше облякла широкия си ханш в бермуди на цветя и я прие с пресилена любезност. В къщата се носеше тежката миризма на загоряло, най-вероятно препечено месо, която я удари в носа, щом мисис Лач отвори вратата. Здрасти - каза й тя. Здрасти - отвърна Лора. - Съжалявам, че се забавих. Не си се забавила. Много добре си прекарахме. Хайде, влизай. Ричи се втурна към нея откъм гостната. Бузите му бяха пламнали, изглеждаше някак объркан и в същото време като че изпита обич и облекчение. Лора се почувства като човек, който ги е хванал на местопрестъплението. Сякаш ги бе изненадала да вършат нещо нередно с мисис Лач. Имаше усещането, че двамата бяха зарязали всичко при нейното идване и набързо бяха покрили следите си. Не, това е, защото днес тя просто е с гузна съвест. Детето е малко объркано, това е всичко, рече си тя. Беше прекарал последните няколко часа в напълно непозната среда. Този престой в къщата на мисис Лач, макар и за броени часове, го бе накарал да изгуби нишката на собствения си живот. Си- гурно с натежало от мъка сърце си е помислил, че ще остане да живее там, може би дори че винаги е живял там сред онези масивни жълти мебели и стени, покрити със зелени тапети. Ричи се разплака и се спусна към нея. О, не! - рече Лора и го вдигна на ръце. Вдиша миризмата Мисис Браун 175 му, дълбоката му същност, ухаеше на чисто и на нещо друго, което не можеше да определи. Докато го притискаше към себе си и го душеше, тя се почувства по-добре. Доволен е, че си тук - каза й мисис Лач уж радостно, но и с малко горчивина в гласа. Да не би да си въобразява, че за него тя е голямо удоволствие или любимо занимание, рече си Лора, да не би да си мисли, че домът й е къща па чудесата? Да, сигур- но така си мислеше. Дали пък не го намрази изведнъж, задето е толкова предан на мама? Нищо чудно. Хей, буболече! - прошепна Лора, допряла устни до малкото му розово ушенце. Гордееше се с майчинската си увереност, с това, че Ричи си е останал момчето на мама. Малко се притесни от сълзите му. Да не вземат да си помислят хората, че прекалено много му трепери. А и той, защо ли плаче толкова често? Успя ли да свършиш всичко? - попита я мисис Лач. Да. Почти. Много ти благодаря, че го взе. О, двамата си прекарахме чудесно - каза й тя и сърдечно, и сърдито. - Винаги можеш да го водиш тук. Хубаво ли беше? - попита го Лора. Ъхъ - отвърна й Ричи с вече засъхнали сълзи. Лицето му издаваше боричкащите се в него надежда, страдание и объркване. Беше ли послушен? Той кимна. Мъчно ли ти беше за мама? Да! - мигом отвърна той. Да, но мама имаше да свърши много неща - обясни му Лора. - Нали довечера ще празнуваме рождения ден на татко. Той пак кимна и продължи да я зяпа с насълзените си очи някак сконфузено и недоверчиво, сякаш можеше да се окаже, че тя въобще не е негова майка. Лора плати на мисис Лач и прие едно букетче от нейната градина. Мисис Лач винаги й даваше по нещо малко - цветя, дребни сладки, като че ли те бяха обект на плащането, а гледането на детето беше безплатно. Лора се извини още веднъж за закъснението и като спомена, че съпругът й ще се върне всеки 176 Ч Д С 0 В Е Т Е момент, прекъсна обичайния разговор от минимум петнайсет минути, пъхна Ричи в колата и най-сетне потегли, като се насили да помаха за довиждане. Трите й гривни от слонова кост се чукнаха една в друга и издрънчаха. Щом се отдалечиха от мисис Лач, Лора се обърна към Ричи: Ох, детенце, да знаеш закъсали сме го. Трябва да бързаме за вкъщи, за да приготвим вечерята. Трябваше да сме се прибрали още преди час. Той кимна със сериозен вид. Бремето на живота отново й натежа; чувството за нереалност изчезна. И точно по средата на пряката, когато колата наближаваше знака ,,стоп“, тя неочаквано усети този миг някак уголемен, ведър и спокоен. Влезе в него както от шумна улица се влиза в църква. От двете страни пръскачките хвърляха бляскава мараня над моравите. Следобедното слънце бе позлатило навесите за коли. Всичко беше неописуемо реално. Тя си повтори, че е съпруга и майка, отново е бременна, че в момента кара към къщи, докато от двете й страни във въздуха трептяха водни воали. Ричи се бе умълчал. Наблюдаваше я. Лора натисна спирачките пред знака и се обърна към него. Добре, че татко работи до късно. Ще успеем да приготвим всичко навреме, нали? Тя го погледна, срещна погледа му и в него видя нещо, което не й беше съвсем познато. Очите и цялото му лице като че бяха озарени отвътре. За пръв път й се стори, че той изпитва нещо, което тя не може разтълкува. Скъпи - рече тя, - какво има? Мамо, обичам те - каза той по-високо отколкото бе необходимо. В гласа му долови странна, безстрастна нотка. Никога преди това не бе чувала тази неистова, някак чуждоземна интонация. Сякаш идваше от устата на бежанец с елементарен английски, който отчаяно се опитва да изрази нуждата си от нещо, за което не знае думата.
177 И аз те обичам, бебчо - отвърна му тя и въпреки че бе произнасяла тези думи хиляди пъти, сега си даде сметка за потиснатата нервност, която бе заседнала в гърлото й и за усилието, което трябваше да направи, за може гласът й да прозвучи естествено. Даде газ през кръстовището. Караше внимателно с двете ръце върху кормилото. Стори й се, че Ричи пак ще се разплаче, правеше го толкова често напоследък и съвсем безпричинно, но той продължи да гледа напред със светнали сухи очи без да мига. Какво има? - повтори тя. Той продължи да я гледа втренчено, без да мига. Той знаеше. Сигурно всичко знаеше. Знаеше, че е била някъде незаконно и че лъже. Той непрекъснато я наблюдаваше и, докато е буден, прекарваше всеки час с пея. Видял я е и с Кити. Наблюдавал я е как приготвя втора торта, а първата изхвърля в боклукчийската кофа. Сякаш изцяло се бе посветил на това да я съзерцава и разгадава, защото без нея живот за него нямаше. Разбира се, че познаваше, когато тя лъже. Не се тревожи, бебчо - каза му тя. - Ще успеем. Довечера ще си направим страхотно празненство. За татковия рожден ден. А да знаеш само той колко щастлив ще бъде и колко ще се зарадва на подаръците, пък и на тортата - толкова е хубава, нали? Ричи кимна без да мигне и продължи лекичко да се поклаща напред-назад. Да, направихме му толкова хубава торта - тихичко повтори той, сякаш искаше само тя да го чуе като ехо. - Най-неочак- вано в гласа му прозвуча глуха зрелост. Той винаги ще я държи под око, винаги ще я наблюдава. Винаги ще знае, ако има нещо нередно. Винаги ще знае точно кога и в какво се е провалила. Обичам те, миличко - каза му тя. - Ти си мой човек. В един само миг, детето като че се промени. Засия с нажежена до бяло мъртвешка светлина. Лора ме беше сърдита, дори остана усмихната. Държеше двете си ръце чинно върху кормилото. Часовете МИСИС Д А Л A У Е Й Беше пристигнала, за да помогне на Ричард да се преоблече за тържеството, но той не отговори на похлопването й. Чукна още веднъж, този път по-силно, после бързо и нервно отключи вратата. Апартаментът сияеше, огрян в светлина. Клариса зяпна от учудване. Всички транспаранти бяха вдигнати и прозорците - отворени. Макар че въздухът бе изпълнен само с обичайната дневна светлина, която влиза във всяко жилище през слънчев следобед, в стаята на Ричард той по-скоро приличаше на безмълвна експлозия. Ето ги кашоните му, ваната (много по- мръсна отколкото си мислеше), прашното огледало, скъпата машина за кафе - всички оголени в истинския си патос и обикновена незначителност. Най-банално жилище на умопобъркан човек. Ричард! - извика Клариса. Мисис Далауей. О, мисис Далауей, това си ти. Втурна се в другата стая и свари Ричард все още по домашен халат, кацнал върху перваза на отворения прозорец, прекрачил рамката така, че единият му изкльощавял крак се покла- Мисис Д а л а у е й 179 щаше вътре в апартамента, но другият, който не се виждаше, висеше отвън над петте етажа. Ричард! - повтори тя със строг глас. - Слизай оттам! Толкова е хубаво навън - отвърна й той. - Какъв ден! Изглеждаше съвсем луд и екзалтиран, приличаше едновременно на старец и дете, яхнал перваза на прозореца като конник-плашило, като паркова статуя от Джакомети. На места косата му беше сплъстена, плътно прилепнала към черепа, а на други - щръкнала под остър ъгъл или просто килната на една страна. Кракът му откъм вътрешната страна бе гол до средата на бедрото, синьо-бял на цвят, останал кожа и кости, ала с една учудващо яка, малка бучка от мускул на прасеца, упорито вкопчила се в костта. Ужасяваш ме! - извика му Клариса. - Моля те, престани и се прибери вътре. Още сега! Тя тръгна към него и той веднага качи вътрешния си крак на перваза. Върху излющената боя на дървото останаха да се виждат само петата, едната ръка и единият бут на измършавелия му задник. По домашния му халат ракети с червени криле изстрелваха съвършени, оранжеви на цвят, огнени шишарки. Имаше и астронавти с шлемове, закръглени и белеещи се като Дядо Коледа, съвсем безлики в скафандрите, вдигнали белите си ръкавици в скован поздрав. Взех едновременно и ксанакс, и риталин - обади се Ричард. - В комбинация действат страхотно. Чувствам се прекрасно. Вдигнах всички транспаранти, защото ми се искаше да има повече светлина, и повече въздух. Няма да скрия от теб, че едва намерих сили да се кача тук. Скъпи, моля те, свали си краката обратно на пода. Ще го направиш ли заради мен? Мисля, че няма да дойда на тържеството - отсече той. - Съжалявам. Не е нужно да идваш. Не бива да се насилваш и да правиш нещо, което не искаш. 180 ЧАСОВЕТЕ Какъв ден, а? Какъв красив, красив ден. Клариса си пое дълбоко дъх - веднъж, после втори път. Беше необичайно спокойна - усещаше как се справя добре в трудна- та ситуация, ала в същото време като че се отдалечи от себе си, от стаята, сякаш като страничен човек наблюдаваше нещо, което вече се е случило. Всичко й приличаше на спомен. Нещо вътре в нея, нещо като глас, без да е глас, някакво необяснимо вътрешно познание, изпомпано ведно с кръвта на сърцето, й казваше: Веднъж заварих Ричард да седи върху перваза на прозореца пет етажа над земята. Слез оттам, Ричард! Моля те! Лицето на Ричард изведнъж помръкна и се сгърчи, сякаш Клариса му бе задала труден въпрос. Празното му кресло, разголено от дневната светлина - с подаващ се от шевовете пълнеж и протрита жълта хавлиена кърпа върху седалката с ръждиви кръгове по него - стърчеше като символ на глупостта, на присъщата ни мръсотия, на самата смъртоносна болест. Слез оттам! - каза му Клариса. Говореше бавно и високо като на чужденец. Ричард кимна, но не се помръдна. Обезобразеното от болестта му лице, огряно от ярката светлина на деня, приличаше на геологическа находка. Освен прорязана от дълбоки бръчки, цялата му плът беше станала на дупки и улеи като пустинен камък. Не знам дали ще мога да го издържа. Нали разбираш. Гостите, цялата шумотевица, а после и официалната церемония след нея. Не е нужно да идваш на събирането. Нито пък е нужно да ходиш на церемонията по връчване на наградата ти. Не е нужно да правиш каквото и да било. Но остават часовете след тях, нали така? Един, после втори, тъкмо издържиш единия, идва другия и после, о, боже!, трети. Писнало ми е. Имаш още хубави дни пред себе си. Знаеш това. Мисис Далауей 181 Не, всъщност нямам. Много мило, че го казваш, но от известно време насам чувствам как всичко се затваря около мен и ме обгръща като листицата на огромно цвете. Не е ли това странно сравнение? Но така го усещам. Носи в себе си някаква растителна неизбежност. Нещо като цвете мухоловка. Или кудзу, който задушава гората. Нещо като сочна, всеядна, настървено настъпваща зеленина. Настъпваща ... знаеш към какво. Зеленото безмълвие. Не е ли странно, че дори в този момент ми е трудно да изрека думата „смърт“? Те тук ли са, Ричард? Кои? О, гласовете ли? Гласовете са винаги тук. Искам да кажа, чуваш ли ги ясно? Не, чувам теб. Винаги ми е хубаво да чувам теб, мисис Ди. Нали нямаш нищо против, че продължавам да те наричам така? Не, съвсем не. Влез вътре. Ела. Спомняш ли си я? Твоето друго аз? Какво стана с нея? Ето ме, това съм аз. Аз съм тя. Искам да се прибереш вътре. Моля те, Ричард! О, тук е много по-хубаво. Чувствам се свободен. Би ли извикала мама? Нали знаеш, че е сам-самичка. Ричард! Разкажи ми нещо, хайде... Какво нещо? Нещо, което ти се е случило. Например днес. Може да е нещо съвсем тривиално. Дори по-добре да е тривиално. Най- обикновената случка, за която можеш да се сетиш. Ричард! Нещо. Каквото и да е. Ами, добре. Тази сутрин, преди да дойда тук, отидох да купя цветя за празненството. Сериозно? Сериозно. Беше вълшебно утро. Наистина? Да. Много красиво. Толкова... свежо. Купих цветята, зане- 182 ЧАСОВЕТЕ сох ги вкъщи и ги натопих във вода. Толкоз. Край на случката. Сега влизай вътре! Свежо, сякаш отредено за детски игри на морския бряг - каза Ричард. Ти го каза. Като онова утро, когато бяхме заедно и бяхме млади. Да, точно такова. Като онова утро, когато напусна старата къща, когато беше на осемнайсет години, а аз бях, ами, да, току-що бях навършил деветнайсет, нали така? Бях на деветнайсет години, бях влюбен в Луис, бях влюбен и в теб, и смятах, че никога няма да видя нищо по-красиво от теб, когато излизаше през остъклената врата рано сутрин, още сънена, по бельо. Не е ли странно? Да - каза Клариса. - Странно е. Провалих се. Престани да го повтаряш. Не си се провалил. Провалих се. Не търся съчувствие. Съвсем не. Само че ми е ужасно тъжно. Онова, което исках да направя, ми се струваше толкова просто. Исках да създам нещо истинско и шокиращо, сравнимо с утрото в нечий живот. Най-обикновено утро. Представи си само, да искаш да сътвориш такова нещо! Каква глупост! Въобще не е глупост. Опасявам се, че няма да стигна до твоето парти. Забрави за това. Въобще не мисли за него. Подай ми ръка. Винаги си била толкова добра с мен, мисис Далауей. Ричард. Обичам те. Изтъркано ли звучи? -Не. Ричард се усмихна. Поклати глава. После рече: Едва ли някога е имало други двама души, които да са били така щастливи, както бяхме ние. Наклони се навън, плъзна се леко по перваза и падна. Не... - изкрещя Клариса. Мисис Далауей 183 Допреди миг изглеждаше така спокоен, така ведър, затова реши, че това въобще не се е случило. Изтича до прозореца тъкмо навреме, за да види Ричард още във въздуха, халатът му се беше издул и на нея й се стори, че случката ще се окаже незначителен инцидент, нещо поправимо. Видя го как тупна на земята пет етажа по-долу, видя го как се просна върху настилката, как главата му удари бетона, чу звука, който издаде и въпреки това продължаваше да вярва, поне докато стоеше надвесена над перваза, че ето, сега той ще стане, може би ще се олюлее задъхан, но все още на себе си, все още цял-целеничък, все още Ричард. Извика името му само веднъж. То прозвуча глухо и увисна във въздуха като въпрос. Ричард остана да лежи на място с лице надолу, халатът му бе заметнат над главата, виждаха се голите му крака, които белееха още по-крещящо на фона на черния бетон. Тя изтича от стаята през вратата, която остана да зее след нея. Хукна надолу по стълбите. Помисли си, че трябва да потърси помощ, но не го направи. Сякаш самият въздух се бе променил, разтваряше се, за да й направи път; сякаш самата атмосфера бе изтъкана от осезаема материя и противополож- ната й субстанция. Тичайки по стълбите, изведнъж си даде сметка (по-късно щеше да се срамува от това), че тя е жена, която тича надолу по стълбите, съвсем жива, непострадала. Долу, във входа на сградата ужасно се обърка, защото не знаеше как да стигне до вътрешното дворче на въздушната шахта, където лежеше Ричард и за миг почувства, че влиза в ада. Адът представляваше душна жълта камера без изход, засенчена от изкуствено дърво, облицована с надраскани метални врати (върху едната имаше лепенка на Благодарните мъртъвци и череп е венец от рози). Малка врата в сянката на стълбищния кладенец, по-тясна от другите, водеше навън и надолу по няколко изпочупени циментови стъпала към мястото, където лежеше Ричард. Знаеше, още 184 ЧАСОВЕТЕ преди да заслиза по тях, че той е мъртъв. Главата му бе закрита от гънките на халата, ала тя видя локвата тъмна, почти черна кръв, която се бе разляла под това, което би трябвало да бъде главата му. Видя пълната неподвижност на тялото му, едната ръка, протегната под странен ъгъл с дланта нагоре, и двата непокрити крака, бели и голи като самата смърт. Все още носеше сивите плъстени пантофи, които му бе купила. Преодоля и последните стъпала и забеляза, че Ричард лежи сред натрошени стъкла, но й трябваше време, за да разбере, че това са остатъци от счупена бирена бутилка, които са си били там и преди случката, а не са последица от падането на Ричард. Реши, че трябва веднага да го вдигне, за да не се нарани от парчетата стъкло. Коленичи до него и сложи ръка върху безжизненото му рамо. Нежно, много нежно, сякаш се боеше да не го събуди, махна края на халата от главата му. Единственото, което успя да различи от слузестата блестяща пихтия в червено, лилаво и бяло, бяха разтворената уста и едно отворено око. Изпищя - прони- зителен звук на недоумение и болка. Отново покри главата му с халата. Остана на колене до него, без да знае какво да предприеме. Отново положи ръка върху рамото му. Не го погали, просто отпусна ръката си върху него. Каза си, че трябва да се обади в полицията, но не искаше да оставя Ричард сам. Очакваше някой да й извика отгоре. Вдигна поглед към редиците от прозорци, простряното пране, съвършения квадрат от небе, разполовен от тънък като острие бял облак и чак тогава си даде сметка, че още никой не знае за случилото се. Никой не беше нито видял, нито чул падането на Ричард. Тя не помръдна. Откри прозореца на старицата с трите керамични статуетки, които не се виждаха отдолу. Старицата си- гурно си бе вкъщи, тя почти не излизаше. Клариса понечи да й извика, сякаш беше член от семейството им, сякаш трябваше да бъде уведомена. Но все пак отложи, макар и само за миг-два Мисис Данауей 185 неизбежната следваща стъпка. Остана при Ричард, леко докосвайки рамото му. Чувстваше се (и това я озадачи) ужасно смутена от случилото се. Учуди се защо не плаче. Долови звука на собственото си дишане. Погледна пантофите, които не бяха паднали от ходилата на Ричард; погледна небето, което се оглеждаше в разрастващата се локва кръв. Значи туй бе смъртният му одър - сламеник от бетон под простряното пране сред парчета натрошени стъкла. Нежно прокара длан от рамото към крехката извивка па кръста. Посърнала от чувство за вина, сякаш вършеше нещо забранено, тя се наведе над него и допря чело в гърба му, докато този гръб бе все още, в известен смисъл, негов; докато все още, в известен смисъл, той бе Ричард Уърдингтън Браун. Усети спарената миризма на мръсния халат и възкиселия остър дъх на неумита плът. Би искала да му каже нещо, но не беше в състояние. Просто остана с наведена глава, леко докосваща гърба му. Ако можеше да говори, би му казала нещо - не знаеше точно какво - за това как е имал куража да твори и как, може би дори по-важно от творчеството, е имал куража да обича по своя си странен, ексцентричен начин и то в продължение на десетилетия, против логиката на здравия разум. Би му казала как самата тя, Клариса, винаги го е обичала, много го е обичала, ала въпреки това завинаги го изостави на един уличен ъгъл преди трийсет години (наистина, какво друго можеше да направи?). Би му признала как винаги е желала да води сравнително обикновен живот (нито повече, нито по-малко от това, което повечето хора желаят) и как й се искаше той да присъства на нейното парти довечера, за да видят гостите й колко много я обича. Би му поискала прошка задето в деня, който впоследствие щеше да се окаже денят на неговата смърт, тя се бе отдръпнала, беше се изплашила да го целуне по устните, и защото си бе казала, че го прави от страх за здравето му. МИСИС БРАУН Свещите бяха запалени. Песента изпята. Дан духна свещичките и опръска гладката повърхност на глазурата с малки пръски слюнка. Лора изръкопляска, а след миг и Ричи. - Честит рожден ден, скъпи - каза тя. И най-неочаквано усети как у нея се надигна ярост и заседна като бучка в гърлото й. Той е груб, недодялан, глупав; ето, опръска тортата със слюнката си. А тя се бе хванала в този капан и щеше да остане тук завинаги в ролята си на съпруга. Трябваше да изтърпи тази нощ, и после утре сутринта, и после още една нощ тук, в тези стаи и нямаше къде другаде да отиде. Трябваше да е мила, трябваше да продължи. Махнеше ли се, все едно да се озове в безбрежно поле с ослепително бял сняг. Щеше да бъде и страшно, и красиво. „Смятахме, че проблемите й са най-обикновени, като на всички нас. Нямахме никаква представа.“ Ядът й мина. Всичко е наред, каза си тя. Всичко е наред. Стегни се, за бога! Дан я прегърна през кръста и малко по-надолу. Лора усети месестата му, парфюмирана масивност. Всъщност съжаляваше. Мисис браун 187 Ето, сега повече от всякога почувства неговата доброта. Страхотно е. Направо съвършено - каза той. Тя погали тила му. Косата му бе хлъзгава от брилянтина, малко остра, като кожата на видра. Лицето му, с вече понабола брада, блестеше от пот, а добре намазаната му коса се бе отпуснала и отпред висеше лъскав перчем колкото стръкче трева и се поклащаше като махало докъм веждата. Беше махнал вратовръзката и разкопчал яката на ризата си; от него се излъчваше сложна смесица от пот, „Олд спайс“, кожа на нови обувки и неизразимо дълбоката, до болка позната миризма на неговата плът - миризма с примеси от желязо, белина и едва доловимия дъх на готвене, сякаш вътре в него се пържеше нещо влажно и тлъсто. Намисли ли си и ти едно желание? - обърна се Лора към Ричи. Той кимна, въпреки че подобна възможност въобще не му бе хрумнала.Струваше му се, че той винаги, всеки момент ще си нарича само едно желание и че то съвпада с това на баща му: тя да остане, да не си отиде. И Ричи, също като баща си най- много искаше това, което притежаваше (въпреки, че ако някой го попиташе какво иска най-много, той бързо щеше да издекламира дълъг списък от играчки, както действително съществуващи, така и въображаеми). Но и той като баща си усещаше, че още и още от това, което имат, едва ли ще им се случи. Ще ми помогнеш ли да разрежем тортата? - попита баща му. Да - отвърна му Ричи. Лора донесе малките десертни чинии и вилици от кухнята. Ето я, в тази скромна трапезария, в пълна безопасност, заедно със съпруга и детето си, докато Кити лежи в болничната стая и чака да разбере какво са открили докторите. Ето го нейното семейство, в тази къща, на това място. Нагоре-надолу по тяхна- та улица всички прозорци светят, както светят по хиляди улици в света. Хиляди вечери се сервират, победите и провалите на хиляди дни се разказват на масата. 188 ЧАСОВЕТЕ Докато Лора нареждаше чинийките и вилиците върху масата, и те лекичко иззвънтяваха при допира с колосаната бяла покривка, изведнъж й се стори, че в всъщност тя бе успяла и то в последния момент, както художникът със замах полага една последна цветна линия върху платното и с нея като че сглобява картината, придава й смисъл; както писателят вмъква едно изречение и то разкрива развръзката на скрития сюжет и композицията на драмата. Същото бе и с нареждането на чинийки и вилици върху бялата покривка.Това нейно откритие се оказа така убедително, както и неочаквано. Дан изчака Ричи да махне изгорелите свещички, после хвана ръчичката му, за да я направлява, докато разрязва тортата. Лора ги наблюдаваше. Точно в този миг трапезарията й изглеждаше съвършена като картина със зелените си стени и тъмния сандък от явор, скрил сватбеното сребро. Стаята изглеждаше пълна до невъзможност: пълна с живота на нейния съпруг и син, пълна с бъдеще. Да, това имаше смисъл и той трептеше и сияеше. Защото почти целият свят, цели страни в него бяха опустошени, ала силата на доброто все пак възтържествува; дори Кити, поне така й се струваше, ще бъде излекувана благодарение на прогреса в медицината. Ще бъде излекувана. А ако не може да бъде излекувана, ако е в напреднал стадий, тогава Дан, Лора, техният син и очакваното второ дете ще бъдат тук, в тази стая, където едно момченце бе смръщило личице и сериозно махаше свещичките, където баща му пъхна крайчеца на една от тях устата му, за да оближе крема. Едва разтълкувала мига и той отмина. Ето го, помисли си Лора , едва дошъл и вече е отлетял. Време бе да обърне страницата. Усмихна се на сина си ведро и от разстояние. Той отвърна на усмивката й. Облиза края на изгорялата свещичка. И си намисли второ желание. МИСИС У Л Ф Направи опит да се съсредоточи в книгата, която лежеше в скута й. Много скоро двамата с Ленард щяха да напуснат Хо- гарт Хаус и да се преместят в Лондон. Това бе вече решено. Вирджиния бе успяла да се наложи. Понечи да се концентрира. Остатъците от говеждото бяха събрани и изхвърлени, масата - почистена, чиниите - измити. Ще ходи по театри и концерти. Ще ходи по приеми. Ще обикаля улиците, ще зяпа, ще се обогатява с интересни случки. Изтегляне 351.75 Kb. Сподели с приятели:
|