Книга на Кен Корбет пролог
Изтегляне 351.75 Kb.
|
Свързани:
Монахинята - Дени Дидро, Часовете - Майкъл Кънингам
| 3 Уилям Шекспир, „Цимбелин“, IV действие, II сцена - Б. пр.
Мисис Браун 141 Погали корема си. Не никога! Каза думите на глас в чистата, притихнала стая:,,Никога няма да го направя!“. Та тя обичаше живота, обичаше го безнадеждно, поне в определени моменти; а така би убила и сина си. Би убила сина си и съпруга си и другото дете, което очакваше. Никой от тях не би могъл да се съвземе след такова нещо. И нищо, което можеше да направи приживе като съпруга или майка, никакво прегрешение, пристъп на ярост или депресия не биха могли да се сравнят с подобно нещо. Това би било самото зло. И то би отворило черна дупка в живота, през която всичко, създадено от нея - подредени дни, осветени прозорци, сложена за вечеря маса - би се всмукало и изчезнало. Въпреки това беше й приятно да знае (защото някак изведнъж го установи със сигурност), че има такава възможност, че може да престане да живее. Имаше нещо утешително в това да разполагаш с цял набор от възможности; в това да можеш да ги обмисляш безстрашно и безхитростно. Представи си Вирджиния Улф, девствена, несигурна, победена от непреодолимите изисквания на живота и изкуството; представи си я как влиза в реката с камъни в джобовете. Лора престана да гали корема си. Би било толкова просто, помисли си тя, колкото и да се регистрираш в хотел. Точно толкова просто. МИСИС Улф Седеше в кухнята с Ванеса и пиеше чай. - В „Харъдс“ видях едно чудесно палтенце за Анджелика - рече Ванеса. - Но не харесах нищо за момчетата. Стори ми се нечестно да купувам нещо само за нея. Ще го взема, разбира се, но за рождения й ден, а тогава пък тя ще се разсърди, защото смята, че палтата й се полагат по право и не стават за подаръци. Вирджиния кимна. В този миг сякаш онемя. Толкова много неща има в този свят. Палта в „Харъдс“; деца, които все се сърдят, все са недоволни, каквото и да прави човек за тях. Пълничката ръка на Ванеса върху чашата, дроздът отвън, така красив върху погребалната могилка, досущ като украшение за шапка. И този час сега, в кухнята. Не, Клариса няма да умре, не и от собствената си ръка. Тя не би понесла да се раздели с всичко това. Вирджиния се накани да каже някаква мъдрост по отношение на децата. В главата й се въртеше бегла идея каква точно, но в крайна сметка замълча. Мисис V л ф 143 Щеше й се да каже: „Достатъчно, стига!“ Чаят, дроздът навън, въпросът за детските палта. Достатъчно. Някой друг ще трябва да умре. Ум, по-възвишен от този на Клариса, някой достатъчно препатил и помъдрял, който ще има сили да се отвърне от съблазните на света, от неговите чаши чай и палта. Може би Анджелика ... - започна Вирджиния. Но ето че Нели й се притече на помощ; побесняла, победоносна, завърнала се от Лондон с пакет китайски чай и лимонада. Вдигнала ги е над главата си, сякаш се кани да ги метне. Добър ден, мисис Бел - каза тя с премереното хладнокръвие на палач. Ето я Нели с чая и лимонадата, тук е и Вирджиния, вечно и завинаги, безпричинно щастлива, дори повече от щастлива, тя е жива, седи с Ванеса в кухнята през един най-обикновен пролетен ден, докато Нели, покорената амазонска царица, вечно негодуващата Нели им показва покупките, за които я бяха пратили в Лондон. Нели излезе от кухнята и въпреки че нямаше такъв навик, Вирджиния се наведе напред и целуна Ванеса по устата. Невинна целувка, съвсем невинна, но точно сега в тази кухня, зад гърба на Нели, тя изглеждаше като най-благата забранена наслада. Ванеса отвърна на целувката й. МИСИС ДАЛАУЕЙ — Клетия Луис! Джулия въздъхна с типична за възрастните смесица от състрадание и отегчение и в един миг заприлича на древна, разсърдена богиня-майка; една от многото жени през вековете, които са въздишали със състрадание и отегчение след странните, необясними мъжки изблици. За миг Клариса си представи собствената си дъщеря на петдесет години: ще бъде онова, което хората наричат едра жена, с пълно тяло и широка душа, загадъчно мъдра, решителна, сдържана, ранобудна. В същото време на Клариса й се прииска да бъде Луис; не да бъде с него (това би било твърде трудно, твърде проблематично), а самата да бъде Луис - този нещастен, странен човек, обезверен, безпринципен, безсъвестен, който се скита свободен по улиците. Да - рече тя, - клетия Луис! Дали довечера Луис нямаше да развали тържеството на Ричард? Защо все пак покани Уолтър Харди? Много странен човек - каза Джулия. Ще можеш ли да понесеш една моя прегръдка? Мисис Далауей 145 Джулия се изсмя и отново заприлича па деветнайсетгодиш- на. Беше непоносимо красива. Гледаше филми, за които Клари- са дори не беше чувала, и непрекъснато изпадаше ту в мрачно, ту в повишено настроение. Носеше шест пръстена на лявата си ръка, но нито един от тях не бе пръстенът, който Клариса й бе подарила за осемнайсетия рожден ден. На носа си бе закачила сребърна халка. Разбира се - отвърна й тя. Клариса я взе в обятията си и бързо я пусна. Как си? - попита я отново и веднага съжали за въпроса си. Вече си мислеше, че това нейното се превръща в тик, един от онези малки невинни навици, които пораждат у всяко дете мисли за самоубийство. Навремето собствената й майка имаше навика да се прокашля многозначително. Когато двете бяха на различно мнение, майка й винаги започваше с думите: „Не искам да те поливам със студен душ, но...“ Клариса още си спомняше съвсем ясно тези неща и те продължаваха да я вбесяват, след като скромността, сърдечността и филантропията на майка й отдавна бяха избледнели в паметта й. Клариса имаше навика често-често да пита дъщеря си: „Как си?“ Правеше го от нервност (как да не се държи официално с Джулия, като непрекъснато се тревожеше за нея след всичко, което се бе случило?), а отчасти и защото наистина искаше да знае как е. Помисли си, че тържеството, което организираше, сигурно ще се провали. Ричард щеше да се отегчи и обиди, и то с основание. Тя бе един празен, безсъдържателен човек, който се интересува единствено от празненства и тем подобни. Джулия сигурно й се присмива зад гърба, сигурно я имитира пред приятелите си. Но това нейното пък на какво приличаше - да имаш приятелка като Мери Крул! Добре съм - отвърна й Джулия. Изглеждаш прекрасно-додаде Клариса с весел глас, в който се прокрадна нотка на отчаяние. Поне беше великодушна. 10. Часовете 146 ЧАСОВЕТЕ Винаги е била майка, която поощрява дъщеря си, подхранва нейната самоувереност, не я занимава със собствените си проблеми. Благодаря - рече Джулия. - Вчера тук ли съм си оставила раничката? Да, тук е. На закачалката до вратата. Добре. Двете е Мери ще ходим по магазините. Къде ви е срещата? Всъщност тя е тук. Отвън. -О! Пуши. Ами добре. Може би като си изпуши цигарата, ще благоволи да влезе и да каже едно „добър ден“. Лицето на Джулия помръкна, измъчвано от угризение и нещо друго - дали пък няма пак да пощръклее? Или пък бе най-обикновено чувство за вина? Затисна ги глуха тишина, но бързо отмина. Сякаш авторитетът на обществените условности се наложи със силата на земното притегляне. Дори когато цял живот си се държала предизвикателно, дори когато си отгледала дъщеря според собствените си схващания за почтеност в къща, пълна със жени (тъй като бащата беше само една надписана ампула, съжалявам, Джулия, невъзможно е да бъде открит) - въпреки всичко това, ето че един ден се изправяш върху персийския килим, преливаща от майчинско негодувание, с оскърбени, дълбоко наранени чувства лице в лице е едно момиче, което те мрази (дали продължава да ме мрази?), защото си го лишила от баща. Може би като си изпуши цигарата, ще благоволи да влезе и да каже едно ,, добър деи ". Но какво й пречеше на тази Мери поне да се придържа към няколко основни човешки правила за благоприличие? Човек не стои да чака отвън пред вратата, независимо колко права или колко бясна съм аз. Човек просто влиза и казва „добър ден“. Толкова ли е трудно? 1Це отида да я доведа - каза Джулия.
Няма нужда. Не, не, ще отида. Тя е отвън, просто пуши. Нали знаеш каква е. Заради цигарите и всичко останало. Не я мъкни тук. Сериозно ти говоря. Върви, свободна си. Не! Искам вие двете да се опознаете по-добре. Ние двете се знаем прекалено добре. Не се страхувай, мамо. Мери е сладурче. Тя е съвършено, ама съвършено безобидна. Да се страхувам от нея! Боже, откъде го измисли? Джулия изкриви лице в многозначителна усмивка, която вбеси Клариса, поклати глава и излезе. Клариса се наведе над масичката за кафе и премести вазата малко по вляво. Прииска й се да скрие розите. Защо не беше друг човек, а тази Мери Крул! Всеки друг, но не и тя. Джулия се върна, помъкнала след себе си Мери. Ето я отново Мери - сериозната, строгата и непреклонна Мери, Мери праведната, с избръсната глава, върху която бе набола черна четина, с широки панталони в миши цвят и увиснали гърди (вероятно минаваше четирийсет) под дрипавото, извехтяло бяло горнище без ръкави. Ето я тежката й походка и нейния буден, мнителен поглед. Като видя Джулия и Мери заедно, Клариса си представи малко момиченце, което води в къщата бездомен помияр, целият кожа и кости, с почернели зъби, жалко на вид, опасно същество, което очевидно копнее за хубав дом, но копнежът е така силен, че псето не търпи никакво докосване или друга проява на любов и нежност. Помиярът иска само да яде и да яде. Еладът му никога няма да се утоли; той никога няма да се опитоми. Здрасти, Мери - каза Клариса. Здрасти, Клариса. - Прекоси стаята и енергично разтърси ръката на Клариса. Ръката на Мери бе малка, силна и учудващо мека. Как си? - попита Мери. Добре, благодаря. А ти? 148 Ч А С 0 В Е Т Е Тя сви рамене. Как да бъде, как да се чувства човек в свят като този? Клариса лесно се върза на номера й. Пак се сети за розите си. Дали наистина не ги берат деца? Сигурно цели семействата пристигат призори и превиват гръб над лехите с окървавени от бодлите пръсти. Отивате по магазините, така ли? - подхвърли тя, без дори да се опита да скрие презрението в гласа си. Нови обувки - обади се Джулия. - Тези всеки миг ще се разпаднат на краката й. Мразя да пазарувам - каза Мери и лицето й се изкриви в подобие на извинителна усмивка. - Такова губене на време. Днес купуваме обувки и толкоз! - отсече Джулия. - Точка по въпроса. Дъщерята на Клариса, това прекрасно, интелигентно дете, от което би могло да излезе любяща съпруга и мъжът й да я отрупва с всевъзможни подаръци! Само с няколко сравнително малки корекции би могла да заприлича на жена от петдесетте години. Не мога да пазарувам без придружител - Мери се опита да обясни на Клариса и продължи: - Мога да се справя с всеки въоръжен полицай, но с продавачките съм напълно безпомощна. Клариса изведнъж си даде сметка, че Мери наистина полага усилия. По нейния си нескопосан начин се мъчи да изглежда приятна. О, те не са чак толкова страшни - рече тя. Става дума за магазините, цялата тази работа, тези лайна навсякъде, простете за израза, тези артикули, тези стоки, тези реклами, които се блещят насреща ти от всеки ъгъл и крещят купувай, купувай, купувай, купувай, купувай, след което някоя смръдла с тупирана коса и един тон грим върху лицето си, се приближава до теб: „Мога ли да ви помогна с нещо?“ Кучка! Тя дори на себе си не може да помогне. Ммм - измънка Клариса. - Изглежда работата е сериозна. Мери, хайде да тръгваме - каза Джулия. Грижи се за нея - Клариса подвикна на Джулия. Мисис Д а л а у е й 149 Изтегляне 351.75 Kb. Сподели с приятели:
|