Книга на Кен Корбет пролог
Изтегляне 351.75 Kb.
|
Свързани:
Монахинята - Дени Дидро, Часовете - Майкъл Кънингам
- Навигация на страницата:
- INTENSE София, 2003
|
Michael Cunningham The Hours Copyright © 1998 by Michael Cunningham
МАЙКЪЛ КЪНИНГАМ ЧАСОВЕТЕ
ПРОЛОГ
Тя изтича от къщата, облечена с прекалено дебело за сезона палто. Хиляда деветстотин четирийсет и първа година. Още една война беше започнала. Тя бе оставила бележка за Ленард и друга - за Ванеса. Вървеше целенасочено към реката, уверена в това, което искаше да направи, но продължаваше да се разсейва от гледката пред очите й: хълмистото крайбрежие, църквата и разпръснатото стадо овце, които белееха навред, обагрени с едва доловим жълто-зелен оттенък, и пасяха лениво под смрачаващото се небе. Тя спря, загледана в овцете и небето, после пак тръгна. Гласовете шептяха зад гърба й; бомбардировачите тътнеха глухо и провлачено в небето, ала не успя да ги види, въпреки че вдигна очи и ги потърси с поглед. Мина покрай един от работниците (Джон ли се казваше?) - як, набит мъж с малка глава и дрехи с цвят на картофи, който почистваше канала край върбалака. Той я погледна, кимна и отново сведе очи към кафявата вода. Докато го отминаваше, крачейки право към реката, тя си помисли колко по-успешен е неговият живот, колко по-щаст- лив, да чисти канавката, която пресича върбалака. Докато тя се бе провалила. Не беше никаква писателка, точно така; нищо 8 Ч А С 0 В Е Т Е повече от една талантлива ексцентричка. Парчета небе проблясваха в локвите след снощния дъжд. Обувките й потъваха леко в меката земя. Беше се провалила, а ето сега и гласовете се върнаха, шептяха наблизо, ала някъде извън полезрението й, може би зад гърба й тук, не, не, ето, обърна се и те мигом изчезнаха, разбягаха се. Но ето, че гласовете се върнаха, а главоболието приближаваше като настъпваща буря, главоболието, което ще я пречупи, ще я претопи и на нейно място ще остане само то - главоболието. Главоболието приближаваше, а и бомбардировачите (дали пък с нещо не предизвикваше тяхната поява?) отново зажужаха в небето. Стигна до речния бряг, покатери се по насипа и се спусна от другата му страна. Нагоре по реката стоеше въдичар, беше доста далеч, сигурно нямаше да я забележи. Потърси камък. Заоглежда се наоколо бързо и методично, работеше сякаш по рецепта, която трябва да се спазва най- стриктно, за да даде резултат. Избра един с размера и формата на свинска глава. Още докато го вдигаше и се мъчеше да го напъха в джоба на палтото (кожената яка погъделичка врата й), усети тебеширения му хлад, видя млечнокафеникавия му цвят със зеленикави петна. Застана до самата вода, която подлизваше брега на реката, плискаше се тихо и изпълваше малките неравни улейчета, прорязали калта, с чиста вода, която като че беше от съвършено различно естество в сравнение с жълтокафявото, петнисто, твърдо на вид вещество, което като широк път се простираше равно и улегнало от бряг до бряг. Пристъпи напред. Не си свали обувките. Водата бе много студена, но все пак се търпеше. Спря на място, нагазила до колене в ледената вода. Замисли се за Ленард, за неговите ръце, брадата му, дълбоките бръчки около устата. После за Ванеса, за децата, за Вита и Етел.Толкова много хора. И те всички се бяха провалили, нали така? Изведнъж й стана мъчно за тях. Представи си как се обръща, изважда камъка от джоба и се връща в къщата. Може би щеше да успее да се върне навреме, за да скъса бележките. Можеше да продължи да живее, да изпълни докрай това последно милосърдие. Нагазила до колене в полюшкващата се вода, реши да Пролог 9 не го прави. Гласовете бяха вече тук, главоболието приближаваше, а остави ли се веднъж на грижите на Ленард и Ванеса, никога нямаше да я пуснат да излезе, нали така? И тя напразно щеше да настоява. С мъка напредваше по хлъзгавото мръсно дъно, водата бе вече до кръста й. Погледна нагоре по реката към въдичаря, който носеше червено яке, но той едва ли я бе забелязал. Жълтеникавата повърхност на реката (отблизо изглеждаше повече жълтеникава отколкото кафява) отразяваше навъсеното небе. Ето го и последния миг на истинско усещане - един мъж с червено яке лови риба, облачното небе се отразява в тъмната непрогледна вода. Почти неволно (на нея й се стори неволно) пристъпи напред, по-скоро се спъна и камъкът я повлече навътре. За миг реши, че това не е нищо особено, просто още един пореден провал, просто ледена вода, от която с лекота можеше да изплува обратно на брега; ала точно тогава течението се уви около нея и я сграбчи с изненадваща мощ, сякаш някой як мъжага, изникнал от дъното, бе хванал краката й и здраво ги притискаше към гърдите й. И в това притискане усети нещо много интимно. Малко повече от час след това мъжът й, който бе работил в градината, влезе в къщата. - Мадам излезе - рече домашната прислужница, докато раздухваше овехтялата възглавница сред виелица от бял пух, която се надигна във въздуха край нея. - Каза, че скоро ще се върне. Ленард се качи нагоре по стълбите, за да чуе новините. Там, върху масата го чакаше син плик, адресиран до него. Вътре писмо. Изтегляне 351.75 Kb. Сподели с приятели:
|