Книга на Кен Корбет пролог
Изтегляне 351.75 Kb.
|
Свързани:
Монахинята - Дени Дидро, Часовете - Майкъл Кънингам
| Колко забавно! Сякаш се гмурваш!
Лора стана от леглото. Навън бе топла, бяла, юнска утрин. Долови стъпките на съпруга си на долния етаж. Чу как металния капак шумно млясна ръба на тигана. Пеньоарът й от бледо- син плюш лежеше метнат върху току-що претапицираното кресло и когато го грабна с рязко движение, оголеното кресло остана да клечи ниско, квадратно и дебело с надиплена гюличка от розово-оранжева Дамаска на баклавички, пристегната отдолу с връв, а отгоре с копчета от същия розово-оранжев ромбовиден десен. В утринната топлина на юни, с рязко отнетия му пеньоар, креслото с красивата си нова Дамаска сякаш с изненада установи, че е само едно кресло. Изми си зъбите, среса косата си и заслиза по стълбите. Спря няколко стъпала преди края, притихна и се заслуша; отново я
Замисли се за тортата, която сама ще направи, за цветята, които ще купи. Представи си рози в кръг от подаръци. Съпругът й бе сварил кафето и бе сипал овесени ядки на себе си и на детето. Върху масата букет от бели рози привлече погледа й със загадъчната си, леко зловеща красота. През чистото стъкло на вазата Лора зърна мехурчетата, ситни като песъчинки, които бяха полепнали по стъблата. До розите стърчаха двете кутии - с овесени ядки и с прясно мляко със съответните думи и картинки върху тях. I - Добро утро - каза съпругът й и повдигна вежди, сякаш се изненада приятно при вида й.
Честит рожден ден! - отвърна му тя. Благодаря. О, Дан! Рози. На твоя рожден ден. Не мога да го понеса. Тя усети как той разбра, че се е разсърдила. Затова се усмихна. Те нямаше да значат нищо без теб, нали така? - отвърна й. Просто трябваше да ме събудиш. Сериозно ти говоря. Той погледна към Ричи, повдигна вежди с още един сантиметър, така че цялото му чело се набразди и лъскавата му черна коса потрепери едва доловимо. Мисис Браун 43 Сметнахме, че за теб ще е по-добре да си поспиш още малко, нали Ричи? Да - и тригодишният Ричи кимна енергично. Той е със синя пижамка. Щастлив е, че я вижда, дори повече от щастлив; чувства се като спасен, възкръснал, преобразен от любов. Лора бръкна в джоба на пеньоара си, за да вземе цигара, размисли, отказа се и вместо това вдигна ръка да отметне кичур от очите си. Всичко е почти съвършено и предоволно. Тя е млада майка в жълто боядисаната си кухня, докосва гъстата си, тъмна коса, бременна е с второ дете. Върху пердетата играят сенките на листата отвън; има прясно сварено кафе. Добро утро, буболече - обърна се тя към Ричи. Закусвам овесени ядки - отвърна й той и се ухили някак хитро. Той е луд по нея; изглежда и смешен, и трагичен в безнадеждната си любов. И тя често си го представя като малко мишле, което пее любовни балади под прозореца на великанка. Това е чудесно - отвърна му тя. - Те са много полезни. Той кимна така, сякаш двамата си имаха тайна. Наистина трябваше - обърна се тя отново към Дан. Но защо да те будя? - попита той. - Защо да не си поспиш? Защото днес е твоят рожден Ти имаш нужда от почивка. И той потупа корема й лекичко, ала все пак осезаемо, сякаш бе черупка на рохко сварено яйце. Още не й личеше; единствените признаци бяха неразположението и сутрешното гадене. Тя, съпругът й и синът й живееха в къща, в която никой преди това не бе живял. Навън, в големия свят, магазините бяха пълни със стока, радиовълните бяха пълни с музика, младежи отново кръстосваха улиците, мъжете, познали лишения и страхове по- лоши и от смъртта, мъжете, които доброволно бяха пожертвали младежките си години, сега вече бяха прехвърлили трийсетте и нямаха време за губене. Войната ги бе калила и затова се бе оказала полезна за тях. Бяха слаби, стегнати и силни. Ставаха с изгрева на слънцето и не се оплакваха. 44 ЧАСОВЕТЕ Предпочитам аз да ти приготвя закуската - каза му Лора. - Чувствам се добре. И аз умея да приготвям закуски. Само защото ставам с пукването на зората не означава, че и ти трябва да го правиш. Но аз искам. Хладилникът бръмчеше тихо. Една пчела се блъсна силно в стъклото на прозореца, тупна, ала след това пак се заблъска. Лора извади пакетче „Пал Мал“ от джоба на пеньоара си. Тя е три години по-голяма от него (има нещо нередно в това, нещо неудобно и притеснително); ъгловата жена с широки рамене, мургава, с чуждоземен вид, въпреки че семейството й се бе преселило в тази страна преди сто години, но така и не бе успяло да се замогне. Издърпа една цигара от пакетчето, премисли и я пусна обратно. Добре - рече той. - Щом толкова настояваш, утре ще те събудя в шест. Съгласна съм. Наля си от кафето, което той бе приготвил. Приближи се до него с димящата чаша в ръка и го целуна по бузата. Той потупа задника й, разсеяно и нежно. Ето, вече не мисли за нея, а за деня, който му предстои. За пътуването до града, за бездушната, златиста летаргия по булевард „Уилшър“, където всички магазини са още затворени и само най-бодрите и работливи люде, само ранобудните млади мъже като него, шарят нагоре-надолу под слънцето, все още непоразено от смога на деня. Неговата канцелария е още тиха, пишещите машини на секретарките са покрити отгоре, и само той и още неколцина от мъжете на неговата възраст ще разполагат с час, дори повече от час, преди работата да ги застигне и телефоните да се раззвънят. Понякога му се струва истинско чудо, че има всичко това: работата и новата къща с две спални, отговорностите и решенията, които трябва да взима, обедите на крак сред смеха и закачките на колегите. Розите са красиви - каза му Лора. - Откъде успя да ги купиш толкова рано? Мисис Браун 45 Мисис Гар е винаги в цветарницата си още в шест. Трябваше само да почукам на стъклото, за да ме пусне да вляза. - Той погледна часовника си, въпреки че знаеше колко е часът. - Хей, време е да тръгвам. Приятен ден. На теб също. Честит рожден ден. Благодаря. Той се изправи. И всички се съсредоточиха в ритуала по неговото изпращане: първо якето от закачалката, после куфарчето, бърза размяна на целувки и най-накрая серия помахвания - той гърбом, докато прекосява моравата към локалното платно, а Лора и Ричи иззад вратата с мрежата против комари. Обил- но поливаната морава блестеше в почти неземна зеленина. Лора и Ричи стояха като зрители на парад, докато той изкарваше сту- деносинкавия си шевролет по късото локално платно и после, докато излезе на булеварда. Вдигна ръка от кормилото и весело им помаха за последен път. Е - обади се гя, след като колата се скри от погледа им. Синът й я погледна с обожание, в очакване. Тя бе тази, която вдъхваше живот на цялата къща. Стаите й понякога сякаш се уголемяваха или пък ненадейно се появяваха предмети, които преди не бе забелязал.Той я гледаше с обожание, в очакване. Сега какво? - подхвърли тя. Ето го първият прелом за деня. Когато мъжът й е в къщата, тя е винаги по-нервна, но затова пък по-малко уплашена. Знае какво да прави. Но останала насаме с Ричи, се чувства някак незакотвена - той е толкова естествен, така непринуден. И така настоятелно си иска своето. Понякога плаче без причина, понякога не можеш да разбереш какво иска, гали се, моли я, после отведнъж я загърбва. И всеки път сякаш очаква с нетърпение да види как ще реагира тя. Тя знае или най-малкото подозира, че всички майки трябва да се придържат към строго установени правила, или по-точно да разполагат с пътеводител за майката в дните, прекарани насаме с детето. Когато съпругът й е у дома, 46 ЧАСОВЕТЕ тя се справя отлично. Знае. че той я наблюдава и тогава някак интуитивно успява да се държи с момчето хем твърдо, хем мило, с майчинска непринуденост, която й си удава с лекота. Но, останала насаме с Ричи, като че ли изгубва всякакъв ориентир. Просто не знае как трябва да се държи една майка. Първо дояж закуската си - каза му тя. Добре - съгласи се детето. Върнаха се в кухнята. Мъжът й бе измил чашата си от кафе, беше я подсушил и прибрал на място. Момчето седна пред закуската си и взе да се храни с някаква механична упоритост, подтиквано по-скоро от примирение, отколкото от апетит. Лора си наля още една чаша кафе и седна до него. Запали цигара. ... победната, звънка, пронизително гръмка песен на аеро- плана е небето; всичко това обичаше тя; живота, Лондон, този миг от юни. Изпусна широко разперено перо от сив дим. Изведнъж се почувства уморена. Снощи стоя будна до два часа, не й се оставяше книгата. Сложи ръка върху корема си - дали пък това не се отразяваше зле на бебето, това, че все не си доспиваше? Не бе попитала доктора от страх, че той ще й забрани въобще да чете. Обеща си довечера да чете по-малко. До полунощ най- късно трябва да е заспала. Познай какво ще правим днес - обърна се тя към Ричи. - Ще направим една торта за рождения ден на татко. О, да знаеш само колко работа ни чака. Той кимна сериозно и с разбиране, също като възрастен. Но като че ли помежду им остана нещо недоизказано. Ще му направим най-хубавата торта, която някога е виждал - додаде тя. - Ама най-хубавата.Това е добра идея, нали? Ричи кимна отново и зачака да види какво ще последва. Лора го наблюдаваше през виещия се от цигарата дим. Не, нямаше да се качи горе, нямаше да се върне при книгата. Щеше да остане с детето и да върши всичко, което се очаква от нея, дори повече от това. МИСИС ДАЛАУЕЙ Понесла огромен букет цветя, Клариса излезе на Спринг Стрийт. Пред очите си още виждаше Барбара как стои в студения мрак в дъното на цветарницата и продължава да живее в миналото - поне така си мисли Клариса (това сигурно имаше нещо общо с тъгата на Барбара и с панделките, проточили се на фона на черната стена), докато самата тя крачеше бодро в настоящето, което обхващаше всичко това тук наоколо: китайче- то, яхнало своя велосипед; числото 281, изписано със златиста боя върху тъмното стъкло; пръсналите се наоколо гълъби, краката им с цвят на ученическа гума (веднъж, когато беше в четвърто отделение през отворения прозорец в класната стая влетя едно птиче, беше много уплашено); още Спринг Стрийт; а и тя с големия букет в ръце. Щеше да се отбие в апартамента на Ричард, зада види как се чувства (няма смисъл да му се обажда предварително, той и без това никога не вдига телефона), но ето, че първо отиде до фургона, от който се бе подала главата на онази знаменитост, приближи се смутено и в очакване, макар че остана малко встрани. Наоколо се бе насъбрала тълпа от хора, предимно туристи, Клариса си проправи път и застана 48 ЧАСОВЕТЕ между две млади момичета. Косата на едното бе боядисана в патешко жълто, а на другото - в платинено русо. Клариса се запита мислено, дали съзнателно са искали да наподобяват слънцето и луната. Мерил Стрийп беше, бас държа, че беше Мерил Стрийп. - каза Слънцето на Луната. Клариса се развълнува. Значи бе права. Съществуваше някакво особено силно удовлетворение в това и друг да споделя предположението ти. Няма начин - отвърна Луната. - Беше Сюзан Сарандън. Не е вярно, помисли си Клариса, не беше Сюзан Сарандън. Може да е била Ванеса Редгрейв, но в никакъв случай Сюзан Сарандън. Грешиш! - каза й Слънцето. - Беше Стрийп, повярвай ми. Абе, не беше Мерил Стрийп и толкоз. Беше! Бас държа. Клариса стоеше някак смутено, притиснала букета в обятията си, надяваше се, че филмовата звезда ще се появи отново, почувства се неловко от собственото си любопитство. По принцип не припадаше по знаменитости, във всеки случай не повече от останалите хора, ала не можеше да устои на магнита на славата - а това тук бе нещо повече от слава, приживе получено безсмъртие - който неизменно съпътства всяка филмова звезда, както ставаше и сега в този фургон на ъгъла на Макдугъл и Спринг Стрийт.Тези две момичета, застанали до нея, двайсетгодишни, дори може би и по-млади, предизвикателно едри и яки, отпуснато подпрени едно на друго, преметнали през рамо ярки, . шарени торби, купени на разпродажба, тези две момичета, по- | мисли си Клариса, ще пораснат, ще остареят, ще се съсухрят 1 i или затлъстеят; гробището, в което ще ги погребат, ще запус- : тее, отгоре му ще избуи трева, нощем бездомните кучета ще I ровят из нея; и когато от тези две момичета няма да остане нищо друго, освен няколко сребърни пломби, заровени дълбоко в зе- I мята, жената от фургона, независимо дали е Мерил Стрийп, Ванеса Редгрейв или Сюзан Сарандън, щеше да продължава да Мисис Да л а у е й 49 бъде известна. Щеше да съществува във филмовите архиви, в книгите; записите е гласа й щяха да се пазят наред с други ценни и почитани предмети. Клариса реши да поостане още няколко минутки, макар че се чувстваше малко глупаво, както, между другото, се чувства всеки почитател, с надежда да зърне звездата, в случай че благоволи отново да ги удостои с присъствието си. Да, само още няколко минутки, защото унижението вече ставаше нетърпимо. Стоеше пред фургона с огромния букет, втренчила взор във вратата му. Няколкото минутки минаха (всъщност почти десет, въпреки че не й беше приятно да си го признае) и тогава изведнъж се отдръпна, тръгна си възмутено, сякаш бе имала среща, но са й вързали тенекия. Прекоси още няколко пресечки и се отправи към апартамента на Ричард. Някога този квартал беше център на всичко авангардно и предизвикателно и затова се славеше с лошата си репутация; представляваше онази част на града, където звънът на китари се носеше цяла нощ откъм барове и кафенета; където книжарниците и магазините за дрехи миришеха на арабски базари, или поне тя си мислеше, че така трябва да вонят арабските базари - мирис на тамян, на прах и оборски тор, примесен с аромата на някакво дърво (кедър? камфор?), на нещо плодово, плодовито и гниещо; а ако случайно свърнеш встрани от пътя или прекрачиш непознат праг, тогава нищо чудно животът да те срещне със злата ти участ: не обичайните и добре познати заплахи от обир или физическо насилие, а нещо далеч по-перверзно, по- дълбоко, преобразяващо и необратимо. Тук, точно тук на този ъгъл беше стояла с Ричард, когато той бе на деветнайсет години - когато беше тъмнокос младеж с остро изрязани черти, със суров, немигащ поглед, не много красив, с неестествено дълъг, изящно белеещ се врат - стояха тук и спореха ... за какво? За една целувка? Беше ли я целунал Ричард или Клариса само си бе въобразила, че той се кани да я целуне и затова се бе отдръпнала? Точно тук на този ъгъл (пред това, което навремето беше обществен клозет, а сега е месарница) се бяха целунали или не се бяха целунали, но със сигурност се бяха препирали Часовете 50 Ч А С 0 В Е Т Е дълго и неуморимо и тук или някъде наблизо, бяха прекратили своя малък любовен експеримент, защото Клариса държеше да запази свободата си, а Ричард, ами да, той просто държеше да има всичко, както винаги е било, нали така? Той винаги искаше твърде много. Тогава тя му каза, че онова, което се бе случило през лятото, е било само една незначителна случка, станала през лятото, и нищо повече. Защо ще я желае - едно опърничаво, стеснително момиче с още неоформени гърди (как можеше да му повярва, че наистина я желае?) - след като и двамата много добре знаеха накъде го теглят истинските му чувства и след като си имаше своя Луис, обожавания Луис, едно момче с тежки крайници, далеч не глупаво, момче, на което Микеланджело с удоволствие би направил портрет? А представата на Ричард за нея - не беше ли тя поредното му поетическо хрумване? Не се разделиха с някакъв грандиозен, драматичен скандал, а просто с едно дребно спречкване на ъгъла на същата тази улица - и тогава не ставаше дума, не съществуваше дори опасност да си развалят приятелските отношения — въпреки че сега, когато мислено се върна назад, Клариса изведнъж разбра, че разривът е бил неизбежен и окончателен; оприличи го на момент, когато едно възможно бъдеще свършва и започва друго. Същия ден, след разправията (а не беше ли преди нея), тя си бе купила пакетче тамян и сив вълнен жакет, втора употреба, с кокалени копчета във формата на ро- зички. В крайна сметка Ричард замина за Европа с Луис. А какво стана, почуди се Клариса, със сивия вълнен жакет? Сякаш го бе носила години наред, а после най-неочаквано той взе, че изчезна. Зави по Блийкър, после нагоре по Томпсън. Днес кварталът бе само едно подобие на себе си, карнавална пародия за туристи, ала Клариса, на петдесет и две, знаеше, че зад тези врати и по тези улички няма нищо повече или по-малко от хора, които просто живеят. Колкото и да е странно, но някои от старите барове и кафенета бяха все още тук, само пребоядисани за пред германците и японците. В магазините се продаваха малко или много същите стоки: сувенирни тениски, евтина сребърна бижутерия, евтини кожени якета. Мисис Д а и а у е й 51 Когато стигна до блока на Ричард и влезе във входа, в ума й, както винаги, изплува думата „гнусен“. Странно, как входът към сградата на Ричард така точно илюстрираше представата за нещо запуснато и противно. Защото той бе така ужасен и мръсен, че и досега, след толкова много години, тя още потръпваше при вида му. Изненада я, както можеше да те изненада някакъв рядък и забележителен предмет, както произведение на изкуството те изненадва всеки път отново и отново; и то само защото, откакто го помнеше, този вход си бе останал един и същ. Най-изне- надващо на мястото си бяха и избелелите жълто-бежови стени, малко или много с цвят на бисквити, и флуоресцентното осветление на тавана с облещения си, просъскващ воднист взор. Видът на малкия тесен вход бе станал още по-отвратителен, ужасно отвратителен, след като преди десетина години някой го бе пребоядисал по възможно най-евтиния начин и без много ентусиазъм. Сега, със зацапания бял линолеум, имитиращ плочки, и с изкуствения фикус, той изглеждаше далеч по-запуснат отколкото в оригиналната си разруха. Само старата облицовка на цокъла- светлокафеникав мрамор със сиви и сини жилки, на места тъмножълт и опушен, подобно презряло сирене, сега някак зловещо хармонираше с жълтеещите стени - показваше, че някога това е било внушителна сграда, населена с важни особи; че тук са покълвали надежди, че престъпвайки прага й под строй, хората са вярвали, че влизат в едно бъдеще, в което има нещо, заради което си струва да се живее. Качи се на асансьора - тясна камера, осветена в ярка, ослепителна белота и облицована с фурнирни плоскости - и натисна копчето за петия етаж. Датата на асансьора въздъхна дълбоко и хлопна глухо. Затвори се и толкоз. Не последва нищо повече“ Разбира се. Асансьорът работеше, когато му скимне; всъщност тя изпита облекчение при мисълта, че ще излезе и ще поеме по стълбите. Натисна копчето с олющено „О“ върху него и след известно нервно напрежение вратата отново въздъхна дълбоко и се отвори. Винаги се е страхувала да не заседне между етажите в този асансьор - веднага си представи безкрайно 52 ЧАСОВЕТЕ дългото чакане; виковете за помощ към наемателите, които може да говорят, но по-вероятно е да не говорят английски, а най- сигурно е че едва ли ще си направят труда да откликнат на призивите й; странния, парализиращ, смъртен страх от затвореното пространство, сам-самичка, неизвестно за колко време в тази ослепителна, душна празнота на кабината, току поглеждайки или не в разкривеното си отражение в кръглото, почерняло огледало, окачено в горния десен ъгъл. Наистина е по-добре, че асансьорът най-откровено не работи и тя трябваше да изкачи петте етажа. По-добре е да си свободен. Тръгна по стълбите, беше отегчена, но се чувстваше някак и като девствена булка с този огромен букет в обятията си. Повечето стъпала бяха изпочупени и изтрити в средата и изглеждаха някак странно, като че направени от млечночерна, подобна на каучук материя. На всяка от четирите площадки прозорецът предлагаше различен изглед към простряното във вътрешната шахта пране: цветни чаршафи, бебешки дрешки, шорти; блеснали в евтината си чистота, те нямаха нищо общо с едновре- мешното пране-тъмни чорапи и натруфено дамско бельо, овехтели домашни пеньоари, блестящи бели ризи, от които шахтата грейваше. Гнусно, помисли си тя отново. Ужасно гнусно. Площадката пред апартамента на Ричард, боядисана в същия бисквитеножълт цвят, бе покрита с плочки, вероятно останали още от края на миналия век (неизвестно защо линолеумът на втория етаж се бе протрил); подът имаше бордюр от мозайка в геометрични, бледожълти цветя и по него се търкаляше една- единствена угарка с червило по нея. Клариса почука на вратата, почака и пак почука.
Кой е? Самата аз. -Кой? Клариса. О, мисис Ди. Влизай тогава! Няма ли най-после, помисли си тя, да забрави този стар прякор? Ако днес се чувства по-добре, ще повдигна въпроса: Ри- Мисис Далауей 53 чард, не мислиш ли, че е време да започнеш да ме наричаш просто Клариса? Отвори вратата със собствения си ключ. Чу гласа на Ричард, който говореше в другата стая - нисък, развеселен глас, сякаш споделяше с някого скандални тайни. Не успя да долови какво точно казва, счу й се само думата „запращам“, последвана от ниския, гръмлив смях на Ричард, примесен с нещо като болка, сякаш смехът бе остър предмет, заседнал в гърлото му. Е, помисли си Клариса, един от неговите типични дни, но със сигурност не ден, в който да повдигне въпроса за имената. Как да не мрази Евън и всички останали, които успяха да вземат от новото лекарство навреме; всички щастливци („щастливец“, разбира се, бе доста относително понятие в случая), мъже и жени, чиито мозъци още не са проядени като плат от молци. Как да не се ядосва заради Ричард, чиитс мускули и органи бяха живнали под въздействието на новооткритите лекарства, ала мозъкът му бе непоправимо увреден и можеше само от време на време да се радва на добри дни сред поредицата от лоши. Апартаментът му, както винаги, бе мрачен и душен, вътре бе прекалено топло и се усещаше ухание на хвойна и градински чай, с които Ричард се мъчеше да заличи преобладаващата миризма на болест. Беше ужасно претрупан, пронизан тук-там с по един блед кръг от прашен, призрачен сумрак, идващ откъм лампите с кафяви абажури, в които Ричард не можеше да понася крушки по-силни от петнайсет вата. Повече от всичко апартаментът приличаше на подводно обиталище. Клариса се движеше в него трудно като в потънал кораб. Никак нямаше да се учуди, ако в полумрака зърнеше пасаж сребристи рибки. Стаите изглеждаха така, сякаш не бяха част от сградата, сякаш нямаха нищо общо с нея и само по някаква случайност се бяха озовали там. Щом Клариса влезе в апартамента и затвори след себе си голямата скърцаща врата с четири ключалки (две от които счупени), мигом се почувства, както винаги, сякаш прекрачва-
54 ЧАСОВЕТЕ ше в друго измерение, сякаш влизаше в огледало, сякаш преддверието, стълбищният кладенец и площадките отвън съществуваха в съвършено различно пространство и в съвършено различно време. Добро утро - извика тя. Още ли е утро? Да, още. Ричард беше във втората стая. Апартаментът се състоеше само от две стаи: кухнята (в която се влизаше направо от входа) и голямата друга стая, където Ричард консумираше живота си, или по-точно онова, което бе останало от него. Клариса прекоси кухнята със старата печка в нея и огромната бяла вана (която проблесваше като мрамор във вечната дрезгавина на стаята), с лекия дъх на газ и престояла манджа, с разхвърляните навред картонени кутии, пълни с .... кой знае какво, с овалното огледало в позлатена рамка, в което можеше да види бледото си отражение, и което, независимо от очакването, винаги й действаше като шок. С течение на годините беше свикнала да не обръща внимание на това огледало. Тук бе и италианската машина за кафе, която тя му бе подарила - цялата хром и черна стомана, ала и тя бе добила вече вид на прашна, излязла от употреба вещ. Ето и медните тигани, които му бе купила. Ричард седеше в креслото си в другата стая. Транспарантите бяха спуснати и шест от всичките седем лампи светеха, макар че слабата им сборна мощност не се равняваше и на една обикновена настолна лампа. Ричард, в дъното на стаята, в абсурдния си фланелен халат (нещо като вариант за възрастни на детска пижама, мастиленосиня, цялата изрисувана с ракети и астронавти в скафандри), седеше мършав и внушителен, с малко глуповат вид като кралица, която макар и удавена, продължава да стърчи на трона си. Беше спрял да си говори. Седеше с леко отметната назад глава, със затворени очи, сякаш слушаше музика. Добро утро, скъпи - каза му отново Клариса. Мисис Д а л а у е й 55 Той отвори очи. Виж ти, колко цветя! Те са за теб. Умрял ли съм вече? За партито довечера. Как е главоболието ти тази сутрин? По-добре. Благодаря. Спа ли добре? Не си спомням. Да. Май да. Благодаря. Ричард, навън е прекрасен летен ден. Нека пусна малко светлина. Щом така предпочиташ. Тя се приближи до най-близкия от трите прозореца и малко трудно, но все пак успя да вдигне транспарантите от импрегниран лен. Един компромисен вариант на утринна светлина - такава, каквато обикновено проникваше между сградата на Ричард и нейната шоколадово-тухлена посестрима, отстояща на петнайсет ярда разстояние - обля стаята. Точно отсреща бе прозорецът на заядлива стара вдовица, по перваза на който бяха наредени керамични фигурки (магаренце, което тегли каручка, един палячо и ухилена катеричка), а върху стъклото се спускаха венециански транспаранти. Клариса се обърна. Лицето на Ричард с неговите кухини и дълбоки месести гънки, с високото си лъснало чело и сплескан боксьорски нос, като че изплува от мрачината като потънала скулптура, току-що извадена на повърхността. Ужасно светло е - разсърди се той. Имаш нужда от светлина. Тя се приближи до него и го целуна по челото. От толкова близо веднага усети различни ухания. Порите му изпускаха не само позната й миризма на пот (която винаги й е била приятна - примес от миризмата на скорбяла и нещо ферментирало; остра като тази на виното) но и миризмата на лекарствата, които взимаше, сладникавото благовоние на лечебни прахове. Вонеше и на мръсни дрехи (въпреки че веднъж в седмицата, а понякога и по-често се переше), усещаше се още и едва доловимия, но от- 56
ЧАСОВЕТЕ вратителен дъх (единственият отблъскващ аромат) на креслото, в което прекарваше дните си. Креслото на Ричард, точно неговото, приличаше на невменяемо; или по-скоро беше на човек, който макар и не истински луд, се бе изоставил напълно, до краен предел, нехаеше за ежедневните грижи на хигиената и редовното хранене до такава степен, че границата между лудостта и безнадеждността се бе размила напълно. От пръв поглед се виждаше, че креслото - старо, квадратно, кораво, закрепило обемистото си туловище върху тънки крака от светло дърво - беше счупено и вече не ставаше за нищо. Беше тапицирано с някаква материя на бакла- вички, безцветна, вълнена със сребристи нишки, които, неизвестно защо, му придаваха особено зловещ вид. Квадратните облегалки за ръцете и гърба бяха така износени, така протъркани и потъмнели от непрекъснатото триене и мазнините на човешкото тяло, че бяха заприличали на слонска кожа. Пружините му стърчаха - стройни редици от ръждясали кръгчета - не само през възглавницата на седалката, но и през тънката жълта хавлиена кърпа, която Ричард мяташе отгоре. Креслото вонеше на влага и нечистотии; миризмата на необратимия процес на загниване. Ако го изнесат на улицата (когато го изнесат на улицата), никой няма да я усети. Ричард не искаше и да чуе за друго кресло. Днес тук ли са? - попита Клариса. Не - отвърна й Ричард неохотно, ала искрено като дете. - Изчезнаха. Много са красиви и много страшни. Така е - кимна тя. - Знам. Представям си ги като лумнали черни огньове, искам да кажа, че са едновременно черни и сияйни. Един от тях приличаше малко на черна, лъчиста медуза. Всички пееха на чужд език. Май беше гръцки. Старогръцки. Страхуваш ли се от тях? Не. Е, понякога. Ще поговоря с Бинг да ти увеличи дозите. Смяташ ли, че това ше помогне? Мисис Далауей 57 Това, че понякога не ги чувам - уморено въздъхна той, - нито ги виждам, още не означава, че са изчезнали. Но щом не ги чуваш, нито виждаш - продължи Клариса, - значи можеш да си почиваш. Кажи ми истината, снощи не си мигнал, нали? О, поспах малко. Не сънят ме тревожи. Много повече се безпокоя за теб. Днес изглеждаш толкова слаба, как си? Добре. Но не мога да остана и миг повече. Трябва да натопя цветята. Добре, добре. Цветята, гостите. Боже господи! Като идвах насам, зърнах една от онези филмови звезди - каза му Клариса.. - Според мен това е добра поличба, нали? О, поличби! - И Ричард се усмихна тъжно. - Вярваш ли в поличби? Смяташ ли, че някой ще си губи времето с нас? Смяташ ли, че някой ще ни трепери? Не че не би било прекрасно. Може и така да е, знам ли? Дори не попита за името на филмовата звезда; всъщност това не го интересуваше. Ричард, единствен сред приятелите на Клариса, не се интересуваше от нашумели знаменитости. Той съвсем искрено не правеше такава разлика между хората. Сигурно, помисли си Клариса, това е резултат от смесицата между неговото монументално его и неговата начетеност. Ричард не можеше да си представи по-интересен или по-смислен живот от този на познатите му и на него самия, затова в негово присъствие човек често се чувстваше превъзбуден и окрилен. Той не бе от ония егоцентрици, които омаловажават другите. Той бе пълната им противоположност, бе от онези, които се ръководят не от алчност, а от грандомания, и щом ти кажеше, че в теб има нещо много по-интересно и необикновено, по-ексцентрично и дълбоко, отколкото сам подозираш - ще рече, способен си на повече добро или зло в света, отколкото можеш да си представиш - тогава просто не можеш да не му вярваш, поне докато си под негово влияние, пък и известно време след това. В такива моменти човек имаше чувството, че той вижда най-дълбоката му същност, правилно претегля истинските му качества (а те, раз- 58
Ч А С 0 В Е Т Е бира се, далеч не всички са похвални, но тази някак непохватна, детинска и грубовата откровеност бе част от стила му) и като че го оценява по-правилно от когото и да било друг. Чак след като мине време и го опознаеше по-добре, човек започваше да си дава сметка, че в неговите очи не е нищо повече от литературен герой, когото сам си е измислил и надарил с почти безгранични способности за трагизъм или комизъм, не защото това е неговата истинска природа, а защото той, Ричард, има нужда да живее в свят, населен с драматични личности и хора на крайностите. Някои от познатите му предпочетоха да преустановят отношенията си с него вместо да продължават да съществуват като герои в епическата поема, която умът му не спираше да съчинява под формата на разказ за собствения му живот и страсти; ала други (сред които и Клариса) харесваха това усещане за хипер- бола, което той внасяше в живота им, дори ставаха зависими от него така както някои стават зависими от кафето, за да ги разбуди сутрин, или от питието, за да ги приспи вечер. Понякога и предразсъдъците са утеха, не знам защо така упорито отказваш всякаква разтуха - каза му Клариса. Така ли? Правя го неволно. Обичам утехите. Някои от тях. Някои от тях обичам страшно много. Питам те как се чувстваш? Добре. Чувствам се много добре и малко мимолетен. Непрекъснато сънувам, че седя в стая. Партито е в пет, не забравяй! Партито е в пет, а тържеството е след него, в осем, в центъра. Не си го забравил, нали? Не, не съм - отвърна й той, после добави. - Май че съм. Кое от двете? - попита тя. Съжалявам. Непрекъснато имам усещането, че предстоящи неща вече са се случили. Когато ме попита дали не съм забравил за партито и за тържеството след него, си помислих, че ме питаш, дали си спомням, че съм бил там. Спомням ли си всъщност? Изглежда съм изгубил всякаква представа за времето. Партито и тържеството са тази вечер, Ричард. Те са предстоящи. В бъдещето са. Мисис Далауей 59 Разбирам. В известен смисъл разбирам. Но, виждаш ли, изглежда съм прескочил и в бъдещето. Спомням си съвършено ясно партито, което все още не се е състояло. Спомням си много добре и тържеството за моето награждаване след това. Донесоха ли ти закуска тази сутрин? - попита Клариса. Що за въпрос. Разбира се. А ти изяде ли я? Доколкото си спомням, да. Но нищо чудно само да съм имал намерение да я изям. Някъде наоколо вижда ли се закуска? Поне аз не виждам. Тогава значи, че съм я изял. Храната няма значение, нали? Напротив, Ричард, храната има голямо значение. Не знам, Клариса, не знам дали ще успея да издържа - каза й той. Да издържиш какво, Ричард? Да се правя на горд и храбър пред всички. Спомням си съвършено ясно как стоя - болен, невменяем, една развалина, която протяга треперещите си ръце, за да получи малкия трофей. Скъпи, не е нужно да се правиш на горд и храбър. Това не е представление. Разбира се, че е представление! Получих наградата за моето представление и ти го знаеш много добре. Получих наградата защото имам СПИН, защото не съм с всичкия си и въпреки това се държа много смело и достойно. Тя няма нищо общо с моето творчество. Престани, Ричард! Моля те! Има много общо само и единствено с творчеството ти. Ричард вдиша дълбоко, после шумно изпусна влажния си дъх. Клариса си представи дробовете му - лъщящи червени възглавници, майсторски избродирани със сложна плетеница от вени. Колкото и да е странно, те бяха сред най-малко увредените му органи. Неизвестно защо бяха останали почти незасегнати от вируса. С помощта на силния си дъх, той сякаш фокусира погледа си и очите му добиха още по-дълбока зеленина. 60
ЧАСОВЕТЕ Смяташ ли, че щяха да я присъдят на мен, ако бях здрав? - попита той. Да, всъщност точно така смятам. Моля те! Добре, щом така мислиш, по-добре я откажи. Това е най-ужасното - отвърна й Ричард. - Искам наградата. Много я искам. Щеше да ми е много по-лесно, ако бях човек, който или много се интересува или никак не се интересува от награди. Тя тук ли е някъде? Кое да е тук? Наградата. Бих искал да я видя. Ти още не си я получил, Ричард. Тържеството е довечера. Да, така беше. Значи довечера. Ричард, скъпи, послушай ме. Всичко това може да е много простичко. И ти да изпиташ едно най-обикновено и истинско удоволствие. Ще бъда до теб през цялото време. Слава богу. Това е само едно парти, едно събиране. Ще присъстват само твои почитатели, все хора, които те уважават. Така ли? И кои са те? Много добре знаеш кои са. Хауард. Елайза. Мартин Кам- по. Мартин Кампо ли? О, Боже Господи! Мислех, че го харесваш. Винаги си твърдял така. Ами да. Колкото лъвът харесва пазача в зоологическата градина. Мартин Кампо е твоят несменяем издател в продължение на цели трийсет години. Кой друг ще идва? Колко пъти да ти ги повтарям? Много добре знаеш кой ще идва. Повтори ми ги още веднъж, моля те. Кажи ми някое по- героично име. Мартин Кампо е истински герой, не мислиш ли? Вложи цялото си семейно наследство, за да публикува важни, трудни Мисис Далауей 61 книги, за които много добре знаеше, че няма пазар. Ричард затвори очи и отпусна измършавялата си глава върху износената, омазнена тапицерия на креслото. Добре, добре - измънка уморено. Не е нужно да очароваш присъстващите или да се мъчиш да ги забавляваш. Не е нужно да даваш представление. Тези хора от много отдавна вярват в теб. А от теб самия се иска само едно: да се появиш, да седнеш на канапето с или без питие в ръка, да слушаш или, ако предпочиташ, да не слушаш какво се говори и да се усмихваш или да не се усмихваш от време на време. Само това. Ще бъда до теб. Прииска й се да го сграбчи за кокалестите рамене и да го разтърси. Той може би (въпреки че човек обикновено не мисли в подобни мащаби) вече е влязъл в историята; и в тези последни мигове на земната си кариера може би вече съзнава онова признание, което ще го отведе напред в бъдещето (ако, разбира се, приемем, че съществува бъдеще). Такава награда означаваше много повече от проява на уважение от страна на братството поети и академици; тя означаваше, че самата литература (чието бъдеще се формираше точно сега) чувства нужда именно от това, което е типичният принос на Ричард: неговите предизвикателно многословни ридания по светове, които са на път да изчезнат или са вече напълно изчезнали. Разбира се, гаранции няма, но нищо чудно, дори е твърде възможно Клариса и малката групичка от нейни съмишленици да се окажат прави и Ричард, трудният за четене Ричард, мечтателният и меланхоличен Ричард, който умееше да забелязва и най-незначителните неща, който разглеждаше всичко като под лупа, изчерпателно и критично, който е думи се опитваше да разбие атома на частички, да надживее всички други модни имена, които с течение на времето съвсем ще избледнеят. А Клариса, най-старата и вярна приятелка на Ричард, неговият пръв читател - Клариса, която идваше да го вижда всеки ден, докато някои от неговите доскорошни приятели го бяха отписали напълно - тя даваше парти в негова чест. Клариса бе 62
ЧАСОВЕТЕ напълнила къщата си с цветя и свещи. Но сега пък защо той сс дърпаше? Няма нужда от моето присъствие там, нали така? - каза й Ричард. - Достатъчна е само идеята за моето присъствие. Всъщност може да се каже, че партито вече се е състояло с мен или без мен. Ти си невъзможен! Ричард, търпението ми е на изчерпване. Не, моля те, не се сърди. О, мисис Ди, истината е, че се чувствам ужасно неловко. Никак не ми е до това събиране. Провалих се, Клариса. Не говори така. Не, не. Ти си много мила, ти си изключително мила, но боя се, че аз наистина се провалих, това е положението. Оказа се, че всичко това не е по силите ми. Смятах се за нещо повече, отколкото бях в действителност. Мога ли да ти кажа една срамна тайна? Нещо, което не съм казвал на никого. Разбира се. Смятах, че съм гений. Точно тази дума използвах, когато мислех за себе си насаме. Какво от това? О, гордост, гордост! Как жестоко съм се лъгал. И това ме провали. Но то се оказа нещо по-силно от мен, нещо непреодолимо. Всичко ми идваше много, о, твърде много за мен. Искам да кажа времето, водата, сушата, животните, сградите, миналото, бъдещето, пространството, историята. Ето, някаква жилка или пък нещо друго се е загнездило между зъбите ми, а и старицата отсреща, забелязали? Разменила е местата на магаренцето и катеричката върху перваза. И, разбира се, времето. И мястото. А и ти, мисис Ди. Исках да разкажа част от историята за част от теб. О, защо поне това не направих. Ричард, ти написа цяла книга. Ала в нея не включих нищо, почти всичко остана извън нея. И като капак й лепнах скандален край. Не, не търся съчувствие, повярвай ми. Ние все искаме, така ли е? Мисис Далауей 63 Да, така е. Ти ме целуна край едно езеро. Преди десет хиляди години. Но те не са отминали. В известен смисъл, да. Не в смисъл, а в реалността. Сега са, в настоящето. Това се случва в момента. Уморен си, скъпи. Трябва да си почиваш. Ще се обадя на Бинг за лекарството, може ли? О, не мога, не мога да си почивам. Ела тук, ела по-близо, моля те! Ето ме. Още по-близо. Вземи ръката ми. Клариса взе ръката на Ричард и изведнъж се изненада колко слаб и крехък е той - как осезателно ръката му напомняше сноп съчки. Така е добре, нали? - каза й той. Моля? На възраст сме, ала всъщност сме млади влюбени, застанали край езерото. Ние сме всичко, всичко в едно. Прекрасно е, нали? -Да. Всъщност за нищо не съжалявам, освен за едно нещо. Исках да пиша за теб, за нас, наистина. Разбираш ли какво искам да кажа? Исках да пиша за всичко, за живота, който водим, и за живота, който бихме могли да водим. Исках да пиша за безбройните начини, по които можем да умрем. Не съжалявай за нищо, Ричард - каза му Клариса. - Няма нужда, ти постигна толкова много. Много мило, че го казваш. Сега имаш нужда от сън. Мислиш ли? Сигурна съм. Добре, тогава.
Ще ти помогна да се преоблечеш. Ще дойда към три и половина, какво ще кажеш? - попита го Клариса. Винаги си добре дошла, мисис Далауей. Сега си тръгвам. Цветята ще увехнат, ако не ги натопя във вода. Да. О, да, разбира се. Тя отново докосна измършавелите му рамене с върха на пръстите си. Как е възможно да чувства угризение? Защо продължава да си мисли, че дори и сега биха могли да живеят заедно? Че биха могли да бъдат мъж и жена, сродни души, независимо от любовниците. Има начин човек да се оправи с тях. Навремето Ричард беше ненаситен, висок, мускулест, светъл, с бяла като мляко кожа. Навремето крачеше из Ню Йорк в стар войнишки шинел, говореше превъзбудено, а буйната му тъмна коса бе небрежно привързана отзад със случайно попаднала му синя панделка, колкото да не влиза в очите му. Приготвила съм специалитета от морски раци - обади се Клариса. - Не за да те примамя с него, разбира се. О, знаеш колко много го обичам. Това променя положението и още как. Клариса? -Да? Той вдигна огромната си, поразена от болестта глава. Клариса се извърна настрана, така че той я целуна по бузата. Не бива да я целува по устните - и най-малката настинка може да го довърши. Клариса прие целувката му върху бузата си и стисна измършавялото му рамо с върха на пръстите си. Ще се видим в три и половина - каза му тя. Чудесно - отвърна й Ричард. - Чудесно. МИСИС УЛФ Тя погледна часовника върху масата. Бяха минали почти два часа. Все още се чувстваше силна, ала знаеше, че утре ще погледне написаното днес и то със сигурност ще й се стори повърхностно и претенциозно. Докато е още в главата ти, всичко винаги изглежда по-добре отколкото на хартия. Отпи от изстиналото кафе и реши да изчете написаното дотук. Хареса го, отделни части наистина бяха много добри. Разбира се, тя винаги хранеше прекалено големи надежди - искаше това да бъде най-добрата й книга; книгата, която най-сетне ще задоволи собствените й очаквания. Но стига ли един-единствен ден в живота на обикновена жена, за да стане от него роман? Вирджиния за- барабани с палеца по устните си. Клариса Далауей ще умре, в това бе напълно убедена, ала все още е рано да се каже как, нито дори точно защо. Според Вирджиния щеше да се самоубие. Да, изглежда, именно това щеше да направи. Вирджиния остави настрана писалката. Би искала да не спира цял ден, да изпише трийсет страници вместо три, ала след първите няколко часа нещо в нея се пречупваше и тя се опасяваше, че продължи ли да се насилва, ще развали всичко. Ще се Часовете 66
ЧАСОВЕТЕ отплесне в света на несвързани, разхвърляни мисли, откъдето връщане няма. В същото време никак не й се искаше да прахосва продуктивните си часове с нещо друго, освен писане. Вечно работеше под заплахата от нова криза. Първо се появяваха главоболията, които съвсем не представляваха обикновена болка (струваше й се, че „главоболие“ е термин, напълно неспособен да изрази нейното страдание, ала да го нарича с друго име, би било прекалено мелодраматично). Тези болки просто се просмукваха в нея. Не я измъчваха, а направо я обсебваха и изместваха, така както вирусите обсебват своя гостоприемник. Първо проблясваха болезнени линии и пронизваха очите й със стрели от ослепителна белота така настойчиво и упорито, че трябваше непрекъснато да си повтаря, че само тя ги вижда, че са невидими за останалите. Болката я превземаше и бързо избутваше от завладените територии всичко, което можеше да се нарече Вирджиния, след което го заместваше със себе си, напредваше неотстъпчиво, назъбените й контури бяха така отчетливи, че тя неизменно си я представяше като същество със свой собствен живот. Виждаше я дори, докато крачеше с Ленард по площада, потрепваща и сребриста, тя се носеше над тротоара - неоформена газообразна маса с шипове, но все пак някак цялостна като медуза. Какво е това? - ще попита Ленард. Това е главоболието ми - ще отвърне тя. - Моля те, не му обръщай внимание. Главоболието й бе налице по всяко време, изчакваше я, дебнеше я, а промеждутъците без болка, колкото и да продължаваха, бяха винаги временни. Понякога главоболието я завладяваше само частично - за една вечер или ден-два, след което се оттегляше. Понякога оставаше задълго, нарастваше, заякваше, докато самата тя съвсем притихне и отпадне. Тогава болката излизаше от главата й и прекрачваше в останалия свят. Всичко лумваше да пламти и пулсира. Всичко туптеше и блестеше, а тя се молеше за мрак, както изгубилият се в пустинята Мисис Улф 67 пътник се моли за вода. Но светът бе останал без мрак, както пустинята без вода. Тъмнина липсваше дори в затъмнената от транспаранти стая, дори зад спуснатите й клепачи. В пронизващото я сияние имаше само различни степени на яркост. Веднъж прекрачила в това царство на неумолима светлина, започваха и гласовете. Понякога ниски, приглушени, безплътни отгласи като късове съсирен въздух; понякога се обаждаха иззад мебелите или изскачаха направо от стените на стаята. Нечленоразделни, ала пълни със смисъл, безспорно мъжки, по старчески гнусни. Сърдити, раздразнени, сопнати. Понякога сякаш разговаряха помежду си шепнешком, понякога сякаш рецитираха. Понякога, едва доловимо, успяваше да различи дума. Веднъж беше „запращам“, а при други два случая „отдолу“. Веднъж врабчетата под прозореца й запяха в хор на гръцки, беше сигурна че гръцки. Това състояние я караше да се чувства ужасно зле, ужасно нещастна; тогава започваха и скандалите с Ленард или който се случеше наблизо (всички й изглеждаха като лумнали в пламъци дяволи); и същото това състояние, когато се проточи, започваше да я забулва, да я затваря в себе си като в пашкул. Най-накрая, след много часове, излизаше оттам цялата трепереща и окървавена, ала прогледнала и отново готова, след малко почивка, за работа. Страхуваше се от тези пропадания в бездната на болката и ослепителната светлина, ала знаеше, че без тях не може. От дълго време не бе страдала, от години. Но знаеше как внезапно може да я връхлети главоболието, нищо, че пред Ленард го премълчаваше, преструваше се на по-здрава, отколкото се чувстваше в действителност. Искаше да се върне в Лондон. По-добре да умре от лудост по лондонските улици, отколкото да вегетира в Ричмънд. Макар и с известни колебания, реши, че за днес е свършила. Винаги се колебаеше. Дали да не опита да поработи още час? Това проява на благоразумие ли беше или просто на леност? 11о-скоро благоразумие, утеши се тя и сама си повярва. Нали 68
Ч А С 0 В Е Т Е вече бе написала своите двеста и петдесет думи за деня - нито повече, нито по-малко. Достатъчно. И утре е ден, трябва да вярва, че ще бъде в състояние да работи. Взе чашата с изстиналото кафе, излезе от стаята и тръгна надолу по стълбите към печатницата, където Ралф поправяше изчетените от Ленард страници. Добро утро - Ралф поздрави Вирджиния с бодър, но нервен глас. Широкото му, спокойно и красиво лице бе почервеняло, челото му блестеше от пот и тя веднага разбра, че утрото не бе никак добро за него. Сигурно Ленард пак му се бе карал за някаква вчерашна или днешна грешка и сега Ралф бе забол поглед в коректурите, вдигна го колкото за едно „добро утро“ и пак го сведе като сгълчано дете. Добро утро - отвърна му тя с любезен, ала в същото време, предпазливо лишен от съчувствие глас. О, тези млади мъже и жени, тези помощници, които идваха и си отиваха; ето, вече наеха и Марджори (с този неин ужасен, провлачен говор и къде се бе дянала сега?) да върши онова, което Ралф смяташе, че е под достойнството му. Но нямаше да мине много време и Ралф, и Марджори щяха да си отидат и тогава тя, Вирджиния, ще излезе един ден от кабинета си и ще види някой непознат сдържано да я поздравява с пламнало от притеснение лице. Знаеше, че много често Ленард е груб, рязък, стиснат и страшно взискателен. Знаеше, че често се кара на тези млади хора съвсем незаслужено, ала тя никога нямаше да застане на тяхна страна. Никога нямаше да се съюзи с тях, колкото и да я молеха с усмивки и обидени погледи. В края на краищата Литън да му мисли, той доведе Ралф, той може и да си го отведе. Подобно на онези, които тепърва има да идват и да си отиват, той трябва да продължи да си върши задълженията и толкоз. От тях никой не очаква да правят кариера като помогцник-печата- ри. Ленард може и да е деспотичен, може да е несправедлив, ала той е неин съпруг и нейна болногледачка и тя никога няма да го предаде, не и заради един неопитен красавец като Ралф, Мисис Улф 69 нито заради Марджори с нейния креслив, папагалски глас. Десет грешки на осем страници - обади се Ленард. Изря- заните край устата му скоби бяха толкова дълбоки, че монета можеше да пъхнеш в тях. Добре, че си ги видял - опита се да го успокои Вирджиния. Най-голямото струпване е към средата на страницата. Не смяташ ли, че лошото писане провокира лошия късмет? Как би ми се искало да е така. Отивам на разходка да си проясня главата, като се върна ще се включа в общата работа. Добре напредваме - обади се Ралф. - До края на деня ще свършим. Трябва да имаме голям късмет - намеси се Ленард, - за да свършим по същото време следващата седмица. И Ленард го изгледа сърдито; Ралф отново пламна, но този път с по-бледа и изискана руменина. И как не, помисли си тя. Ралф набира буквите, очевидно той прави и грешките. Истината обаче, помисли си тя, облечена както винаги в сиво, е приседнала спокойно като възпълна, закръглена матрона между двамата мъже. Не е на страната на Ралф, младият пехотинец, който цени литературата, ала също толкова, дори май повече цени брендито и бисквитите, които го очакват в края на работния ден. Той е сърдечен, не блести с нищо изключително, ала човек не знае дали в определения му отрязък от време ще успее да свърши обикновените си задължения в обикновения свят. Истината обаче, уви, не е и на страната на Ленард, блестящият, неуморим Ленард, който отказва да прави разлика между временен неуспех и пълен провал; който повече от всичко боготвори уменията и вещината и затова е нетърпим за останалите, тъй като най-искрено вярва, че може да изкорени и поправи всяка човешка небрежност, некадърност и посредственост. Сигурна съм - каза тя, - че ако добре си разпределим работата, ще успеем да приготвим книгата преди Коледа и тогава ще ни остане време да празнуваме. 70
ЧАСОВЕТЕ Ралф й се усмихна с видимо облекчение, а на нея й идеше да го зашлеви през устата. Той като че разчиташе прекалено нагло на нейната отзивчивост - каза го не заради него, а заради Ленард, също както собствената й майка гледаше да замаже всеки слугински провал по време на вечеря, заявявайки, най-вече заради съпруга си и останалите присъстващи, че счупеният супник не вещае нищо лошо; че нищо не е в състояние да разруши любовта и хармонията помежду им, че всички са в пълна безопасност. МИСИС БРАУН Изтегляне 351.75 Kb. Сподели с приятели:
|