Книга на Кен Корбет пролог
Изтегляне 351.75 Kb.
|
Свързани:
Монахинята - Дени Дидро, Часовете - Майкъл Кънингам
| Живота, Лондон, този миг от юни.
Започна да пресява брашното в синята купа. Отвън се виждаше неголямата тревна площ, която разделяше нейната къща от следващата; сянката на птичка прекоси ослепително бялата хоросанова мазилка върху гаража на съседите. За миг Лора изпита мигновено щастие от вида на прелитащата птича сянка, от блесналите ивици в бяло и зелено. Купата върху дървения плот пред нея бе посипана с брашно, синият й цвят бе доста избелял, а ръбът й бе украсен с венец листа. Листата бяха съвършено еднакви, стилизирани, леко окарикатурени, навързани едно след друго в разпасана редица, което обясняваше и защо едно от тях бе пострадало, обезобразено, с малко отчупено от него триъгълниче. Ситният бял дъждец се изсипа в купата. Ето - обърна се тя към Ричи. - Искаш ли да видиш как става? Да - отвърна й той. Тя коленичи, за да му покаже пресятото брашно. Сега трябва да премерим четири чаши. О, боже! Знаеш ли колко е четири? 72
ЧАСОВЕТЕ Той вдигна четири пръстчета. Браво! - каза му. - Много добре. В този миг би могла да го погълне, не алчно и настървено, а жадно, с обожание и безкрайно нежно както навремето поемаше нафората в устата си, още преди да се омъжи и да приеме друга вяра (майка й никога няма да й го прости, никога!). Преливаше от любов така силна, така ясна и недвусмислена, че по- скоро приличаше на ненаситно желание. Ти си толкова добро, толкова умно момче - каза му тя. Ричи се усмихна и захласнато я погледна право в очите. Тя отвърна на погледа му. Двамата притихнаха за миг, застанаха неподвижно, вглъбени, унесени един в друг и ето че тя почувства това което всъщност бе: бременна жена, клекнала в кухнята с тригодишния си син, който познава числото четири.Тя е това, което е, съвършена картина на самата себе си - между нея и картината нямаше разлика. Ще приготви тортата за рождения ден - само една торта - ето, вижда я мислено, тортата е пищна и блести като апетитна цветна снимка в илюстровано списание; дори е по-хубава от снимките на торти по списанията. И тя си представя как от най-обикновените налични продукти ще сътвори торта с обаянието на изящна старогръцка ваза или уютен дом. И от нея ще лъха на изобилие и удоволствия, както добрият дом говори за удобства и топлота. Сигурно художниците и архитектите се чувстват точно така, помисли си тя (знаеше, че сравнението е доста пресилено, може би малко глупаво, ала все пак), когато се изправят пред платното, пред суровия камък, пред палитрата или мокрия цимент. Нима книга като „Мисис Далауей“ навремето не е била само празни листове хартия и мастилница пред тях? Но това е само една торта, казва си тя. И все пак. Има торти и торти. В този миг, хванала в ръце купата с пресятото брашно, застанала в добре подредената си къща под калифорнийското небе, тя искаше да се почувства така доволна и пълна с надежди, както се чувства писателят, когато написва Мисис Браун 73 първото изречение, или архитектът, когато започва да чертае плана на нова къща. Окей, буболече - обърна се тя към Ричи. - Ти си първи. Тя му подаде блестящата алуминиева измерителна чаша. За пръв път му поверяваше такава задача. Лора извади втора купа, празна, и я сложи на пода пред него. Той стоеше и стискаше измерителната чаша е две ръце. Започваме - подкани го тя. Взела ръцете на Ричи в собствените си, тя го насочваше, помагаше му да загребе от брашното. Чашата потъна леко и през тънката й стена той усети копринената мекота на ситното, добре пресято брашно. Малко облаче се вдигна, щом чашата хлътна в бялата купчинка. Майка и син я вдигнаха заедно, напълнена е връх. Брашното се посипа надолу по сребристите стени на чашата. Лора каза на момчето да я стиска здраво, коего то, макар и нервно, успя да направи, и тогава е един-единствен решителен жест тя отсече върха на препълнената чаша и изравни бялата повърхност по ръба. Ричи продължи да държи чашата с две ръце. Добре - каза му тя. - Сега го изсипваме в другата купа. Ще можеш ли да се справиш сам? Да - отвърна момчето, въпреки че никак не беше сигурно. То си мислеше, че тази чаша брашно е единствена и незаменима. Едно е да пренесеш глава зелка през улицата и съвсем друго, да носиш вдъхновилата Рилке каменна глава на Аполон. Ето,сега, давай! - подкани го тя. Трй внимателно пренесе чашата до другата купа, задържа я като парализиран точно над блестящата й вдлъбнатост (това бе втората по големина от цял комплект, влизащи една в друга купи, бледозелена, със същия бордюр от зелени листа по ръба). Значи трябваше да изсипе брашното в купата, ами, ако е разбрал погрешно напътствията и развали всичко; ами, ако причини непоправима катастрофа като разсипе брашното и наруши дели- 74
ЧАСОВЕТЕ катиото равновесие. Искаше да погледне майка си в лицето, ала нямаше как да свали очи от чашата. Изсипи я - пак го подкани тя. Той я изсипа уплашено с едно-единствено прибързано движение. Брашното се поколеба за миг, после се свлече надолу. Падна и образува нещо като мерителна чаша.Този път се вдигна по-голям брашнен облак, почти докосна лицето му, после изчезна. Ричи се втренчи в делото си: хълм от бели песъчинки, целият на точици колкото глава на топлийка, щръкнал в лъскавата, кремава вътрешност на купата. О-о-п! Готово! - провикна се майка му. Той я погледна ужасен. Очите му плувнаха в сълзи. Лора въздъхна. Защо е толкова чувствителен, защо така лесно изпада в пристъпи на необясними угризения? Защо трябва толкова да внимава с него, все да му трепери? За миг - само за миг - силуетът на Ричи като че едва доловимо се промени. Уголеми се и засия. Главата му сякаш порасна и някакво мъртвеш- кобяло сияние го огради като ореол. За миг й се прииска просто да се махне - не за да го нарани, това никога не би направила, а за да бъде свободна, да не се обвинява, да не носи отговорност. Не, не - каза му Лора. - Много добре се справи. Много добре. Точно както трябваше. Той се усмихна плачливо, почувства гордост и почти налудничаво облекчение. Добре, каза си тя, значи всичко е наред, всичко се оправя с няколко мили думи и малко насърчение. Въздъхна и нежно погали косата му. А сега - продължи делово. - Готов ли си за втората чаша? Той кимна простодушно, обзет от такъв ентусиазъм, че бучка любов заседна в гърлото й. Изведнъж й се стори, че няма нищо по-лесно от това да направиш торта, да отгледаш дете. Обичаше сина си всеотдайно, като всяка майка - не го мразеше, всъщност не искаше да се махне. Обичаше и съпруга си, хубаво направи, че се омъжи. Значи, беше възможно (или поне не беше невъзможно) да прекрачи невидимата граница, която стоеше Мисис Браун 75 между нея и онова, което винаги е искала да чувства, което винаги е предпочитала да бъде. Изглежда неусетно бе претърпяла външно незабележима, ала дълбока промяна, тук в тази кухня, в този най-обикновен миг: значи бе догонила себе си. Толкова отдавна и толкова усилено работеше върху това с увереност и упоритост и ето, оказа се, че вече е усвоила начина да живее щастливо такава, каквато е, да бъде себе си и то по същия необясним начин, както дете в един момент се научава да пази равновесие върху триколката си. Сега сигурно ще се почувства по-добре. Няма да губи надежда. Няма да съжалява за пропуснатите възможности, за неосъществените дарби (то можеше да се окаже, че въобще няма такива?). Ще бъде напълно отдадена на сина си, на съпруга си, на дома си, на задълженията си, на всичко, което е получила даром. И ще продължи да иска това второ дете. МИСИС УЛФ Крачеше по Арарат Роуд и планираше самоубийството на Клариса Далауей. Първо Клариса ще се влюби ... в жена. Или по-скоро в момиче; да, точно така, момиче, което познава от детството си; една от онези страсти, дето лумват на младини, когато любовта и всички други идеи приличат на лично твое и съвсем ново откритие, нещо, което доскоро си виждал в съвсем различна светлина; през този кратък период от младостта всеки усеща, че може да прави и казва каквото му скимне - да шокира, да скандализира, да оригиналничи, тоест да проправя собствения си път в живота, да загърби осигуреното бъдеще, което му се предлага, и да иска друго, далеч по-грандиозно и необикновено, измислено и предопределено от теб самия, което няма да има нищо общо със старата леля Хелена, дето седи всяка вечер в любимото си кресло и се чуди на глас дали Платон и Уилям Морис са подходящо четиво за млади дами. В първата си младост Клариса Далауей ще обикне друго момиче, така си мислеше Вирджиния; Клариса ще си въобразява, че я чака интересно и бурно бъдеще, ала в крайна сметка (как ли ще успее да постигне този преход?) ще се вразуми, както Мисис Улф 77 правят всички млади дами, и ще се омъжи за подходящ младеж. Да, ще се вразуми и ще се омъжи. Ще умре на средна възраст. Ще се самоубие. Поводът вероятно ще бъде някаква дреболия (как обаче да направи така, че това да изглежда убедително, да изглежда трагично, а не комично?). Това, разбира се, че ще се случи по-нататък в книгата, а когато стигне дотам, Вирджиния се надяваше, че истинската същност на ситуацията самичка ще й се разкрие. Засега обаче, разхождайки се из Ричмънд, тя бе съсредоточила мислите си върху въпроса за първата любов на Клариса. Момиче. Момичето, мислеше си тя, ще бъде дръзко и очарователно. Ще скандализира лелите като откъсва главите на далиите и ружите, след което ще ги пуска да плават в големи купи с вода, също както обичаше да прави и сестрата на Вирджиния - Ванеса. Тук, на Арарат Роуд, Вирджиния отмина пълна жена, позната й от магазините фигура, яка, мнителна лелка, която разхождаше два мопса на верижка с конячен цвят, а в другата си ръка държеше голяма избродирана дамска чанта; демонстративно пренебрегвайки Вирджиния, жената ясно й даде да разбере, че без да съзнава, Вирджиния отново си е говорила на глас. Да, дори можеше да чуе собствените си измърморени на глас думи, ще скандализира лелите, които продължаваха да се носят зад гърба й като развято шалче. Е, и какво от това? След като жената я отмина, Вирджиния се обърна рязко и с нахакано изражение се приготви да отвърне на подозрителния поглед на жената. Очите й обаче срещнаха само тези на единия от двата мопса, който я изгледа иззад светлобежовото си рамо с влажно, хъхрещо недоумение. Тя стигна Куинс Роуд, след което се обърна и тръгна да се връща към къщи, като продължаваше да си мисли за Ванеса, за обезглавените цветя, които плават в купи с вода. Макар и да бе най-доброто в сравнение с всички останали, 78
ЧАСОВЕТЕ Ричмънд си оставаше просто едно предградие, с всичко, което се криеше зад това понятие: сандъчета с цветя, огради от жив плет, жени, разхождащи кучета, стенни часовници, които отекват в празни стаи. Вирджиния се замисли за любовта към момичето. Тя ненавиждаше Ричмънд. Беше прсгладняла за Лондон; и друг път й се бе случвало да мечтае за сърцата на градове. Доведоха я да живее тук през последните осем години, именно защото тук нямаше нищо необикновено или красиво, и ето че успя да се освободи от главоболията и гласовете, които чуваше, от пристъпите на ярост. Тук обаче единственото, за което продължаваше да мечтае, бе да се върне към опасностите на големия град. Спря на стъпалата пред Хогарт Хаус, за да си припомни коя е. С течение на годините бе научила, че здравият разум предполага известна доза преструвки, не само заради съпруга и слугите, но първо и преди всичко заради собствените ти представи. Тя е писателката; Лепард, Нели, Ралф и останалите са читателите. В последния й роман става дума за една ведра, симпатична и интелигентна жена с болезнено изострена чувствителност, която дълго е боледувала, ала вече се е възстановила; която се готви за светския сезон в Лондон, където ще дава и ще посещава приеми, ще пише сутрин и ще чете следобед, ще обядва с приятели, ще се облича елегантно. В това се крие истинско изкуство, в това да умееш да се държиш както подобава по време на чая или вечерята; да владееш тази, вдъхваща живот, прецизност. Мъжете може да се хвалят, че пишат вярно и страстно за преселенията и страстите на цели народи; може и да считат, че войната и търсенето на Бога са единствените теми на голямата литература, но щом положението на мъжете в света може да зависи от неудачно избрана за случая шапка, тогава значи е дошло време английската литература да се промени коренно. Клариса Далауей, помисли си тя, ще се самоубие. Поводът ще бъде нещо, което на пръв поглед ще изглежда крайно незна- Мисис Улф 79 чително. Или нейният прием ще се окаже провал, или пък съпругът й, за кой ли път, няма да забележи усилията, които е положила, за да разкраси себе си или къщата. Трудно ще й бъде да предаде достоверно степента на Кларисиното едва доловимо, ала мъчително отчаяние; да убеди читателя, че за Клариса тези домашни поражения са точно толкова гибелни, колкото са в изгубените битки за един генерал. Вирджиния влезе в къщата. Усети, че напълно владее героинята си на име Вирджиния Улф, и точно както тя би постъпила , свали палтото си, сложи го на закачалката и слезе долу в кухнята, за да поговори с Нели за обяда. В кухнята Нели точеше кори. Тя никога не играеше, винаги си оставаше Нели; винаги едра и червендалеста, царствена, внушителна, вечно недоволна, сякаш бе прекарала целия си живот във века на славата и благоприличието, който обаче бе приключил завинаги десетина минути преди да влезеш в стаята. Вирджиния й се възхищаваше. Как само помни, почуди се тя, как успяваше всеки ден и всеки час да бъде съвършено еднаква? Здравей, Нели - каза й Вирджиния. Здравейте, мадам. - Нели се бе навела ниско над масата, сякаш в тестото изпод точилката се появяваха нечетливи букви, които се мъчеше да разгадае. Пай ли приготвяш за обяд? Да, мадам. Мислех да приготвя пай с агнешко. Онова месо откога стои неизползвано, ала вие бяхте така погълната от работата си тази сутрин, че не успяхме да говорим. Пай с агнешко звучи чудесно - отвърна й Вирджиния, макар че с усилие се задържа в образа на героинята си. Побърза да си припомни мислено: храната не е гадна. Няма да мислиш за трупове, разложение и фекалии; няма да мислиш за лицето в огледалото. Има и супа от крее - додаде Нели. - И пай. Освен това реших, че от онези пожълтели круши ще стане чудесен пудинг, освен ако не искате нещо по-изискано. 80
ЧАСОВЕТЕ Ето я, не се стърпя: хвърли предизвикателство право в лицето й. Освен ако не искате нещо по-изискано. Точно така покорената амазонка стои на брега на реката, заметната с кожи от животни, които собственоръчно е убила и одрала; хвърля една круша в краката на кралицата, обути в златни пантофки, и казва: „Ето, това успях да донеса. Освен ако не искате нещо по- изискано.“ О, пудинг от круши е добра идея - отвърна й Вирджиния, въпреки че въобще не беше така, най-малкото пък днес. Ако Вирджиния се бе държала както трябва и още сутринта се бе появила в кухнята, за да се разпореди за обяда, тогава пудингът можеше да бъде нещо друго - желиран крем или суфле, можеше, разбира се, да бъде и пудинг от круши. Какво толкова й костваше на Вирджиния да влезе в кухнята в осем часа сутринта и да каже: Днес ще минем без пудинг, нали имаме круши. - Ала вместо това тя изкръшка на бърза ръка, качи се тихомълком в кабинета си да не би писането й (този крехък импулс, това яйце, което едва се крепеше върху лъжичката) да изфиряса, да се изпари под влиянието на Нели и нейната вечна намусеност. Нели също знаеше това, разбира се, че го знаеше, и като предлагаше круши, тя всъщност напомняше на Вирджиния, че тя, Нели, е много силна жена, че знае тайни, че кралиците, които се крият по стаите си и се интересуват повече от разни там главоблъска- ници, отколкото от благоденствието на своя народ, трябва да се примирят с каквото им се предлага. Вирджиния откъсна парченце от тестото за сладкиши и започна да го мачка между пръстите си. Нали не си забравила, че Ванеса и децата ще дойдат в четири - напомни й тя. Не, мадам, не съм забравила. - Нели вдигна източената кора с отработен жест и завидна сръчност, после внимателно я разстла във формата за печене. Наблюдавайки изящните й обиграни движения, Вирджиния си представи бебе, на което сме- Мисис Улф 81 нят пелените, и за миг се почувства като младо момиче, което гледа това с изумление и яд - недостижимата похватност на майката. Според мен трябва да й предложим китайски чай. И подсладена лимонада. Китайски чай ли, мадам? И лимонада? Не е идвала най-малко от две седмици. Да не искаш да я почерпя с остатъка от вчерашния чай. Китайски чай и лимонада означава да се ходи до Лондон, тук не се продават такива неща. Влакове има на всеки половин час, а автобуси - на всеки кръгъл час. Може би има и нещо друго, което трябва да се купи от Лондон? О, винаги има. Само дето сега е единайсет и половина, а обядът още не е готов. Мисис Бел идва в четири. Четири, нали така казахте? Да, а до четири има близо пет часа, тъй като сега е точно единайсет и осем минути. Влакът в дванайсет и половина ще те стовари в Лондон малко след един. Влакът в два и половина ще те върне тук малко след три, закупила чая и лимонадата и съвсем навреме, за да успеем. Или бъркам нещо в изчисленията? Съвсем не - отвърна й Нели, после взе една ряпа от кошницата със зеленчуци и с един замах клъцна опашката й. По същия начин, помисли си Вирджиния, ще ми пререже и гърлото; точно така - със замах, сякаш да ме убие е само едно от домакинските й задължения, които трябва да свърши, преди да се оттегли за сън. Така Нели би убила - точно и вещо, по начина по който готви, следвайки рецепти, научени толкова отдавна, че вече не минават за познание. В този миг тя с удоволствие би прерязала гърлото на Вирджиния, както се клъцва опашката на ряпа, защото бе занемарила собствените си задължения и затова сега тя, Нели Боксол, възрастна жена, трябваше да изтърпява наказание, задето ще поднесе круши Часовете 82
ЧАСОВЕТЕ за обяд. Защо й е толкова трудно да се оправя с прислугата? Майката на Вирджния се справяше с лекота. Ванеса също се справя с лекота. Защо й е толкова трудно да бъде едновременно твърда и любезна с Нели, да изисква уважение и любов? Вирджиния знаеше много добре, че сутрин трябва да влезе в кухнята - с изпънати назад рамене, да говори с грижовен, но и фамилиареп глас, както гувернантка говори на любимото си дете. О, Нели, направи нещо по-различио от круши. Днес мистър Улф е малко умърлушен и крушите едва ли ще повдигнат духа му. Би трябвало да е съвсем просто. Ще опише как Клариса Далауей се справя блестящо със слугите, как владее подход, едновременно мил и неотстънчив. Прислугата й ще я обича. И винаги ще вършат повече от това, което им е наредила. МИСИС ДАЛАУЕЙ На входа, прегърнала големия букет в ръце, Клариса срещна Сали, която излизаше. За миг - по-малко и от миг - видя Сали така, както би изглеждала в очите на непознат човек. Бледа, с прошарена коса, с остри черти на лицето, нервна, нетърпелива и най-малко пет килограма по-слаба, отколкото трябваше да бъде. За миг, виждайки тази непозната на входа, Клариса усети как я обзема нежност и някакво смътно, клинически безпристрастно неодобрение. Помисли си: ,,Тя е толкова неспокойна и прекрасна.“ И още: „Но просто не бива да носи жълто, нито дори този тъмножълт, подобен на горчица цвят.“ Здравей - поздрави я Сали. - Страхотни цветя. Целунаха се набързо, по устните. Никога не пестяха целувките. Къде отиваш? - попита я Клариса. В центъра. На обяд с Оливър Ссйнт Айвс. Не ти ли казах? Вече нищо не помня. Не, не си. Съжалявам. Нали не се сърдиш? 84
Ч А С 0 В Е Т Е Не, разбира се. Много хубаво, че ще обядваш с филмова звезда. Вътре всичко съм овършала, така да знаеш. Блести от чистота. А тоалетна хартия? Има колкото щеш. Връщам се след два часа. Бай-бай. Цветята са страхотни - повтори Сали. - Защо съм толкова нервна? Защото ще обядваш с филмова зведза, така предполагам. Но, това е само Оливър. Имам усещането, че съм те предала. Недей. Всичко е наред. Сигурна ли си? Върви! Забавлявай се! Тогава бай! И двете отново се целунаха. Клариса си помисли, че непременно трябва да издебне удобен момент, за да поговори със Сали. Време е да пенсионира това сако с цвят на горчица. Докато влизаше в къщата, почуди се какво бе това за миг усетено удоволствие, преди малко повече от час. Ето сега, в единайсет и половина в този топъл юнски ден, входното антре на къщата й заприлича на мъртвешко царство. Каменната саксия стърчеше в своята ниша, а кафявите, гледжосани плочки на пода безмълвно се разлюляха пред очите й някак размътени, замъглени, също както и избелялата охра на стенните аплици. Не, не точно мъртвешко царство; усети нещо по-лошо от смърт с нейното обещание за освобождение и покой. По-скоро надигащ се прах, безкрайни дни и едно входно антре, което си стои и стои, винаги облято в една и съща кафеникава светлина, а усойната влага и лъхащият на химикали мирис макар и временно, докато не се появи нещо по-конкретно, можеха да минат за истинската миризма на старост и крах, края на надеждата. Ричард, нейният изгубен любовник, нейният най-добър приятел си оти- Мисис Далауей 85 ва, изчезва в своята болеет и в своята лудост. Ричард няма да бъде до нея, както двамата си бяха обещали, през годините на старостта. Клариса влезе в апартамента и неизвестно защо веднага се почувства по-добре. Малко по-добре. Довечера й предстоеше празненство и трябваше да мисли само за него. Ето, това бе нейният дом; нейният и на Сали; и макар че двете бяха прекарали тук почти петнайсет години заедно, тя и досега се разнежваше пред подредената му красота. Навремето извадиха невероятен късмет с него. Два етажа и градина насред Уест Вилидж! И двете, разбира се, бяха богати; неприлично богати по всички световни стандарти; но не чак толкова според нюйоркските представи за богатство! Разполагаха с известно количество пари, които с удоволствие пилееха за това тук: под с чамови дъски, широки дървени первази и прозорци, които гледаха към малък вътрешен двор с тухлена ограда, към изумруден мъх, който покриваше плиткото каменно корито на кръглия фонтан с поднос кристална вода, която започваше да бълбука при натискане на електрическия бутон. Клариса занесе цветята в кухнята, където Сали й бе оставила бележка („Обяд с Оливър - май съм забравила да ти кажа. Връщам се най-късно в три“). Изведнъж й се стори, че не знае къде се намира. Това въобще не беше нейната кухня. Може би кухнята на нейна позната, много хубава, но нямаше нищо общо с нейния вкус, освен това се носеха напълно непознати миризми. А тя живееше някъде другаде. Живееше в стая, където един клон нежно почуква по стъклото на прозореца, докато някой внимателно поставя иглата на грамофона върху плочата. А тук, в тази кухня чиниите блестяха с девствена белота, като свещени прибори, наредени зад остъклените врати на шкафа. Върху мраморния плот стоеше редица от стари саксии, всяка гледжосана в различни оттенъци на жълтото, всички покрити с лак, имитиращ напукана повърхност. Клариса разпозна всичко това, ала то продължи да й е чуждо. Усети присъствието на собствения си дух; онази част от нея, която бе най- 86
ЧАСОВЕТЕ непоклатимо живата и най-смътно уловимата; онази част от нея, която нищо не владееше, която наблюдаваше с изумление и безпристрастие, като турист в музей, редицата от жълти гледжосани саксии върху мраморния плот в кухнята със самотна трохич- ка върху него, блестящия кран, от който една капка потрепери, събра тежест и тупна. Двете със Сали бяха подредили тези неща, спомняше си всяка покупка, ала сега те й се сториха съвсем произволни, кранът на чешмата и плота в кухнята, саксиите и белите чинии. Изборът им беше случаен, първо едно нещо, после второ, това да, това не, и тя изведнъж проумя колко лесно можеше да се измъкне от този живот и неговия празен, произволен комфорт. Можеше просто да го напусне и да се върне в онзи другия дом, където не съществуваха нито Сали, нито Ричард; където витаеше само същността на Клариса, едно момиче, превърнало се в жена, все още преливаща от надежди, все още способна на всичко. Изведнъж прозря причината за цялата си тъга и самота, за целия този проскърцващ ешафод - комедията, която разиграваше, живеейки в този апартамент, сред тези вещи, заедно с милата и вечно неспокойна Сали - а трябваше само да се махне оттук, за да бъде щастлива, дори повече от щастлива. За да бъде себе си. В миг се почувства прекрасно, сам-самичка и животът пред нея. Сякаш всичко й предстоеше. След това чувството се премести. Не изчезна, нито й бе отнето. Просто се премести както влак спира на малка провинци- ална гара, престоява известно време, после потегля и изчезва от погледа. Клариса извади цветята от хартията и ги сложи в умивалника. Усети униние, ала и известно облекчение. Това тук, нямаше никакво съмнение, бе нейният апартамент, нейната колекция от саксии, нейната приятелка, нейният живот. Друг не искаше. Чувстваше се добре, нито въодушевена, нито потисната, просто Клариса Вон, една щастлива жена, късметлийка, професионално ценена, която днес даваше прием за прочут, но безнадеждно болен творец; върна се в гостната да провери съоб- Мисис Далауей 87 щенията на телефонния секретар. Тържеството ще мине добре или зле. Но както и да мине, след това двете със Сали ще вечерят и ще си легнат. На секретаря се бе записал новият доставчик (не можеше да определи акцента му; дали го биваше?), за да потвърди идването си в три часа. Една от поканените се бе обадила да помоли за разрешение да доведе своя позната, а друг я уведомяваше, че му се налага спешно да замине същата сутрин, тъй като състоянието на негов приятел от детството, болен от СПИН, ненадейно се влошило и развил левкемия. Машината щракна. Клариса натисна бутона за пренавиване па лентата. Щом Сали бе забравила да й спомене за обяда с Оливър Сейнт Айвс, значи поканата е била отправена само към пея. Оливър Сейнт Айвс, скандалният герой, не бе поканил Клариса на обяд. Оливър Сейнт Айвс, който сензационно се появи във „Венити феър“, след което му бе отнета ишвната роля в един ужасно скъп като производство трилър, бе станал много по-известен като гей активист, отколкото можеше да се надява, ако бе продължил да се преструва на хетеросексуален и да бълва на конвейр скъпи посредствени филмчета. Сали бе срещнала Оливър Сейнт Айвс в едно много сериозно, много интелектуално телевизионно интервю, в което тя участваше като съпроду- цент (това, разбира се, не би могло да се случи, ако беше продължил да играе екшън герои, при това не от най-добрите). Сали се бе превърнала в „човека, с когото той обядваше“, въпреки че двамата с Клариса се бяха срещали на няколко пъти дотогава и дори на една благотворителна вечеря, доколкото си спомняше, бяха разговаряли дълго на доста интимни теми. Дали пък не му е повлияло това, че тя е жената от книгата? (Въпреки че книгата, разбира се, беше пълен провал и въпреки че Оливър, разбира се, четеше много малко или почти никак.) Значи Оливър пе бе казал на Сали: „Ей, не забравяй да доведеш и онази интересна жена, с която живееш.“ Вероятно е решил, че Клариса е съпругата, просто съпругата. Тя се върна в кухнята. Не че ревну- 88
ЧАСОВЕТЕ ваше Сали, не ставаше дума за нещо толкова евтино, по не можеше да не се почувства пренебрегната от Оливър Сейнт Айвс, не можеше да не чувства намаляващия интерес на света към нея, а най-много се дразнеше от неприятния факт, че за нея това продължаваше да има значение, дори сега, когато подготвяше тържеството за един мъж, за един голям творец, който можеше да не доживее края на годината. Аз съм ужасно обикновена, безкрайно банална личност, помисли си тя. И все пак. Това, че не е била поканена й се стори като демонстрация на факта, че светът можеше да мине и без нея. Оливър Сейнт Айвс я беше пренебрегнал (той, по всяка вероятност не го е направил нарочно, а просто не се е сетил за нея) и това й заприлича на самата смърт, също както детска диорама, изобразяваща важно историческо събитие, прилича на въпросното събитие. Диорамата, голяма колкото кутия за обувки, бе нещо дребно, лъскаво, нищожно, парчета филц и лепило. Но въпреки това. Животът й не беше провал, каза си тя. Не е провал да живееш в тези стаи, в собствената си кожа и да подрязваш цветята. Не е провал, но изисква повече от теб, изисква цялото усилие, на което си способен; за да присъстваш, да бъдеш благодарен, да бъдеш щастлив (ужасна дума). На улицата хората не те заглеждат, а когато го правят, вече не е с онзи, добре познат й отпреди, похотлив поглед. Не си поканена на обяда с Оливър Сейнт Айвс, повтори си тя. Отвън, през тесния прозорец на кухнята, долиташе грохота на пътуващия град. Влюбени се караха, касови апарати щракаха, млади мъже и жени си купуваха нови дрехи, една жена стоеше под арката на Уошингтън Скуеър и пееше, а ти подрязваш стеблата на розите и ги слагаш във ваза с гореща вода. Опитваш се да задържиш мига, тук, в кухнята с цветята. Опитваш се да го населиш, да го обичаш, защото е твой и защото онова, което те очаква непосредствено зад тези стаи е антрето с кафявите плочки, с мъждукащите кафяви аплици, които стояха винаги запалени. Защото дори и вратата на фургона да се бе отворила, жената Мисис Далауей 89 вътре, била тя Мерил Стрийп, Ванеса Редгрейв или Сюзан Сарандън, щеше да бъде просто това - една жена във фургон, и ти никога не би направила онова, което ти се иска. Не би я посрещнала като гостенка там, насред улицата, за да я прегърнеш и да заплачеш заедно с нея. Би било прекрасно да си поплачеш в прегръдките на жена, която е безсмъртна, но същевременно уморена, уплашена, просто жена, която е надникнала през вратата на фургона от снимачната площадка. Запомни, повече от всичко друго, ти си жив човек тук, в твоята кухня, също както Мерил Стрийп и Ванеса Редгрейв са живи някъде другаде, също както трафикът долита с грохот откъм Шесто Авеню, а сребристите остриета на ножицата отрязват сочните тъмнозелени стъбла. През лятото, когато беше осемнайсетгодишна, й се струваше, че всичко е възможно, че абсолютно всичко може да се случи. Дори да целуне нейния най-добър, сериозен и страшен приятел там, край езерото, и двамата да спят заедно, възпла- менени едновременно от похотливост и невинност, без да ги интересува какво означава тази странна смесица, ако въобще означаваше нещо. Къщата, помисли си тя, в основата на всичко стоеше къщата. Без къщата те щяха да си останат трима студенти, които пушеха трева и водеха нескончаеми спорове в общежитията на Колумбийския университет. Обаче къщата. Цяла верига от събития се задейства след фаталната среща на лелята и чичото с един камион за селскостопанска продукция в покрайнините на Плимут, когато роднините на Луис му предложиха да покани приятелите си през лятото в ненадейно опразнената къща, в която салатите стояха още пресни в хладилника, а една дива котка нетърпеливо душеше край кухненската врата в очакване да й подхвърлят остатъците, които, очевидно, винаги бе намирала там преди това. Къщата и времето - нереалният екстаз и на двете - бяха единствената причина, за да се превърне приятелството на Ричард във всепоглъщаща любов и пак същите тези елементи в крайна сметка доведоха 90
ЧАСОВЕТЕ Клариса дотук, до тази кухня в Ню Йорк, където сега стоеше върху италианските си плочки на пода (с тях сбъркаха, защото държат студено и много им личат петната), подрязваше цветята и се мъчеше, с неубедителен успех, да престане да се ядосва, задето Оливър Сейнт Айвс, гей активист и провалил се актьор, не я е поканил на обяд. Не, това не беше предателство, мислено си каза тя, по-скоро едно от развитията на възможното. Никога не бе искала Ричард да й е верен - опазил я Бог! - нито пък някога бе посягала на чужда собственост. Луис също смяташе, че е така (или поне не би си признал, ако мислеше другояче, но всъщност чиста случайност ли беше това, че през въпросното лято той непрекъснато се порязваше с всевъзможни сечива и кухненски ножове, дори на два пъти се стигна до посещения при местния доктор, за да му зашива раните?). Годината беше 1965; всяка дарена любов сякаш пораждаше още и още от същата субстанция. Поне така им се струваше. Защо да не правиш секс с всички, стига ти да ги искаш и те да те искат? Така че Ричард продължи връзката си с Луис, но започна и нова с нея и това изглеждаше нещо съвсем естествено; просто естествено. Не че в секса и любовта нямаше усложнения. Ето, например, опитите на Клариса да прелъсти Луис се оказаха пълен неуспех. Той не проявяваше никакъв интерес към нея, нито пък тя - към него, въпреки прословутата му красота. Те и двамата обичаха Ричард, и двамата копнееха за Ричард и това трябваше да служи за връзка помежду им. Не всички хора могат да бъдат любовници и то на всекиго, а те двамата не бяха толкова наивни, че да продължат да насилват нещата след онзи пиянски провал в леглото, което, през останалата част на лятото, Луис реши да споделя единствено и само с Ричард през нощите, когато Ричард не беше с Клариса. Колко често оттогава й се случваше да се чуди какво ли би станало, ако се бе опитала да остане с него; ако бе отвърнала на целувката на Ричард на ъгъла на Блийкър и Макдугъл, ако бе Мисис Далауей 91 отишла някъде другаде с него (къде?), ако не си бе купила пакетче тамян, нито сив вълнен жакет с копчета във формата на розички. Нямаше ли да открият нещо двамата ... нещо по-голямо и по-странно от това, което имаха? Някак невъзможно й бе да си представи това друго бъдеще, това вече отхвърлено като възможност бъдеще, в което действието да се развива в Италия или Франция, в просторни слънчеви стаи и градини; да бъде пълно с изневери и грандиозни скандали, с един безкраен романс, под който се таи приятелство, така пламенно и дълбоко, че със сигурност би ги съпътствало до гроба, а по всяка вероятност и отвъд него. Тогава, помисли си тя, можеше да навлезе в друг свят. Би могла да има живот, вълнуващ и опасен като самата литература. Но можеше и да не стане така, каза си Клариса. Такава бях тогава. Сега съм друга - прилична жена с хубава къща, със здрав брак, обичана, която в момента организира тържество. Впуснеш ли се в големите рискове на любовта, помисли си тя, изгубваш поданството си в страната, която си изградил за себе си, и започваш да плаваш от пристан на пристан. И все пак, не можеше да се отърве от чувството за пропуснати възможности. Защото на този свят никога нищо не може да се сравнява със спомена за влюбените младини. Вероятно с това се изчерпва темата. Ричард бе човекът, когото Клариса обичаше в най-хубавите си години. Ричард бе човекът, който бе стоял до нея край езерото по здрач с отрязани дънки и гумени сандали. Ричард я бе кръстил мисис Далауей и тогава се бяха целунали. Отвори устни в нейните, езикът му (така възбуждащо и познато, че никога нямаше да го забрави) бавно и стеснително затърси нейния, накрая се срещнаха. Целунаха се и тръгнаха заедно да обикалят езерото. След час вече вечеряха, изпиха невероятно количество вино. „Златната тетрадка“ лежеше върху бялото нощно шкафче с олющена боя в таванската спалня на Клариса, където тя продължаваше да спи самичка; където Ричард още не бе започнал да я посещава през вечер. 92
ЧАСОВЕТЕ
Всичко изглеждаше като обещаващото начало на голямото щастие и понякога, до ден-днешен, след повече от трийсет години, Клариса с изумление установяваше, че това наистина е било щастието; че цялото изживяване се е състояло от една целувка, една разходка, очакваната вечеря и една книга. Вечерята вече е забравена; Дорис Лесинг отдавна е засенчена от други писатели; дори сексът, когато двамата с Ричард стигнаха до него, бе пламенен, но несръчен, без удоволствие, по-скоро състрадателен, отколкото страстен. Онова, което Клариса продължаваше да не разбира след цели три десетилетия, бе целувката по здрач върху парче изсъхнала трева, и разходката около езерото, когато комарите бръмчаха в спускащия се мрак. Все още усещаше онова неповторимо съвършенство, а то отчасти се дължеше и на това, че така категорично съдържаше в себе си обещанието за още нещо. Сега вече знаеше: това е бил мигът, точно тогава. Друг е нямало. МИСИС БРАУН Тортата не стана такава, каквато се надяваше. Опита се да не мисли повече за нея. Каза си, че в края на краищата това е само една торта. Само една торта. Двамата с Ричи я бяха поръсили е пудра захар, след което, е известни угризения, го бе залъгала е нещо друго, докато успее самичка с помощта на шприц да изрисува жълтите розички по края на тортата и да изпише е бяла глазура „Честит рожден ден, Дан“. Не й се искаше синът й да оплес- ка всичко. Въпреки това надписът не излезе добре; никак дори. Не че стана грозен или нечетлив, но тя си представяше нещо по- красиво. Представяше си го с по-едри букви, които повече да изпъкват върху тортата. Надяваше се (призна си мислено тя) тортата да изглежда по-пищна и изящна, въобще по-прекрасна. А тя изглеждаше някак малка и незначителна, не в чисто физическия смисъл на думата, а като същност. Любителска, домашна торта. Нищо, каза си тя: „Хубава е. Нищо й няма.“ Хубава си е торта и всички ще я харесат. Дори малко неугледният й вид (попадналите в глазурата трохички, разкраченото „н“ в Дан, което се бе разляло и стигнало чак до розичката) я правеше още по-очарователна. Тя изми чиниите. Замисли се за остатъка от деня. Ще оправи леглата, ще изчисти с прахосмукачката. Ще опакова подаръците, които е купила за съпруга си: вратовръзка и нова риза, и двете много по-скъпи и елегантни от онези, които сам си купува; четка за дрехи със свински косъм; малък несесер със силна миризма на истинска кожа, с нокторезачка, пила и пинцети, за да го носи със себе си, когато го изпращат на командировка от агенцията, което се случваше от време на време. Той ще бъде доволен от всички тези подаръци, или най- малкото ще се престори, че е доволен; ще започне да си подсвирква: „Как ще се изтупам само“, когато види скъпата риза и вратовръзката. Ще я целува въодушевено при всеки подарък и ще й повтаря, че не е трябвало да го прави, че е прекалила, че той не заслужава толкова хубави неща. Защо ли й се струва, че каквото и да му подари, ама каквото и да е, той винаги реагира но един и същ начин. Защо не иска нищо, всъщност не иска абсолютно нищо повече от онова, което вече има? Непроницаем е в своите амбиции и удоволствия, в любовта си към работата и семейството.Това, напомня си тя, е проява на скромност. Това е част от неговото очарование (тя никога не би използвала тази дума пред него, ала насаме си мислеше за него като за чаровник, защото го бе виждала в най-интимните му моменти, когато скимти насън, седи във ваната, а членът му се е свил като пънче и се поклаща във водата със сърцераздирателна невинност). Това е хубаво, казва си тя, много хубаво е, че съпругът й не се интересува от ефимерни неща; че неговото щастие зависи единствено от нея, стига тя да е в къщата, да живее живота си и да мисли за него. Тортата не излезе сполучлива, но поне има вид. Обичана е, мисли си тя, малко или много както са обичани и подаръците: защото са дарени от сърце, защото съществуват, защото са част от света, в който човек иска онова, което получава. Добре, тогава какви са нейните предпочитания? Дали би предпочела подаръците й да бъдат пренебрегнати, да се подиграват на тортата й? Разбира се, че не. Тя иска да бъде обичана. Иска да бъде добра майка и спокойно да чете приказки на дете- Мисис Браун 95 то си; иска да бъде съпруга, която умее да слага масата така, че тя да изглежда съвършено подредена. Не желае, никак не желае да гледат на нея като на странна жена, патетично създание, пълно с чудатости и капризи, което изпада в безпричинна ярост, чувства се самотно, цупи се непрекъснато и всички я понасят, ала никой не я обича. Вирджиния Улф е пъхнала камък в джоба на палтото си, нагазила е в реката и се е удавила. Лора няма да се остави да стигне дотам. Ще оправя леглата, ще чисти с прахосмукачка и още сега ще сготви вечеря за рождения ден. Няма да обръща внимание на нищо. Някой почука на задната врата. Лора, която изплакваше последната чиния, зърна смътно очертания силует на Кити през полупрозрачното бяло перде. Ето го и мъглявия ореол на свет- локестенявата й коса, и разлятия кръг на изжуленото й до розово лице. Лора преглътна болката на вълнението, дори нещо по- силно от вълнение, нещо, което наподобяваше паника. Ще трябва да покани Кити. Косата й е разрешена, още е по пеньоар. Прилича на луда. Едновременно й се прииска да се спусне към вратата и да се закове на място, да се прилепи до умивалника неподвижно и да изчака, докато Кити се откаже и си тръгне. Можеше и да го направи, да се закове на място, да затаи дъх (дали Кити виждаше нещо вътре?), но проблемът бе в Ричи, който щеше да види всичко, защото ето, в този миг той се втурна в кухнята, стиснал червеното си пластмасово камионче в ръка, и извика със смесица от радостна възбуда и тревога, че някой чука на вратата. Лора избърса ръцете си в кърма с щампа от червени петли и отвори вратата. Та това е само Кити, каза си тя. Това е само нейната приятелка, която живее през две къщи и това, че идва, е съвсем естествено. Хората така постъпват - отбиват се по съседски на сутрешно кафе; няма значение как изглежда в косата, нито с какво е облечена. Няма значение и тортата. Здравей, Кити - каза й тя. Преча ли? - попита я Кити. 96
ЧАСОВЕТЕ Разбира се, че не. Влизай. Кити влезе и със себе си донесе полъх на чистота и домашна философия; цял речник от отсечени, нервни движения. Тя беше привлекателна, здрава, жизнена, пълна жена с голяма глава, няколко години по-млада от Лора (как стана така, че отведнъж всички като че станаха макар и малко, но по-млади от нея). Чертите на Кити, малките й очи и фин нос, като че стояха скупчени в средата на кръглото й лице. В училище тя беше едно от най- властните и агресивни, макар и не много хубави момичета, които се чувстваха толкова силни с парите си и толкова самоуверени с атлетичната си външност, че сякаш със самото си присъствие настояваха местните представи за привлекателност да бъдат преразгледани в тяхна полза. Кити и нейните приятелки - сериозни, флегматични, с волеви черти на лицето, с широки разбирания, способни на истинска привързаност и ужасни жестокости - неизменно бяха кралиците на всички фестивали, водачките на агитки по мачовете, звездите на всички представления. Ще ми направиш ли една услуга? - попита Кити. Разбира се - отвърна Лора. - Защо не седнеш за малко? М-м-м - и Кити се настани до кухненската маса. Подхвърли едно приятелско и малко пренебрежително „здрасти“ към малкото момче, докато той гледаше подозрително, дори сърдито (защо се е домъкнала?) от сравнително безопасно разстояние близо до печката. Кити, която все още нямаше деца (хората вече клюкарстваха зад гърба й), никога не се опитваше да приласка- ва чуждите. Допускаше ги край себе си, ако, разбира се, искат, но самата тя никога не поемаше инициативата. Имам готово кафе - каза й Лора. - Да ти сипя ли? -Да. Наля една чаша за Кити и една - за себе си. Погледна нервно към тортата, искаше й се да може да я скрие. Тези попаднали в глазурата трохи. Разкраченото „н“ в Дан, което се бе разляло чак до розичката. Кити проследи погледа на Лора и рече: О, направила си торта. Мисис Браун 97 Днес е рожденият ден на Дан. Кити се изправи, отиде до Лора и застана до нея. Носеше бяла блуза с къс ръкав и зелени шорти, а краката й бяха обути в плетени сандали, които издаваха приглушен, хрущящ звук при всяка стъпка. Я виж ти! - възкликна тя. Един от любителските ми опити - отвърна й Лора. - Да пишеш с глазура се оказа по-трудно, отколкото си мислех. Много й се искаше да изглежда небрежна, любезна, очарователно немарлива. Защо сложи първо розите, след като всеки идиот бе се досетил, че трябва да се започне с буквите? Извади цигара. Тя бе жена, която пуши със сутрешното си кафе, която се грижи за семейството си, която има приятелка на име Кити и на която не й пука дали тортата й е съвършена или не. Запали цигарата. Страхотна е - каза Кити и още в зародиш смачка току-що напомпаното цигарено самочувствие на Лора. Кити й каза, че тортата е страхотна, по същия начин както се казва на дете, че рисунката му е страхотна. А тя е някак трогателно очарователна именно поради прочувственото си и съвсем очевидно противоречие между амбиция и умение. Лора е наясно: съществуват само две възможности. Или можеш, или не ти пука. Измайсто- ряваш вълшебна торта със собствените си две ръце или въобще изключваш този вариант, запалваш цигара, казваш си, че си безнадежден случай, наливаш си втора чаша кафе и поръчваш торта от сладкарницата. Лора се опита, провали се и всички узнаха за това. Успя да сътвори нещо страхотно, след като се надяваше (неудобно й бе да си го признае, но е така) да направи нещо красиво. А кога е рожденият ден на Рей? - попита тя, просто защото трябваше да каже нещо. През септември - отвърна й Кити, след което се върна при кухненската маса. Какво повече да каже за тортата? Лора я последва с чашите кафе. Кити има нужда от приятели, каза си тя (сериозният и леко спънат чар на нейния съпруг Часовете 98
ЧАСОВЕТЕ очевидно не се котираше много добре в големия свят, освен това си оставаше и проблемът, че са бездетни), и затова се отбива при Лора, моли я за дребни услуги. Въпреки това и двете знаеха много добре, че ако бяха на една възраст, ако бяха съученички от гимназията, Кити би се отнасяла към нея с безжалостно високомерие. В един друг свят, не много rio-различен от този, те биха били противници и врагове, ала в настоящия живот с всичките му сюрпризи и превратности Лора се оказа омъжена за известно, желано от всички момче, герой от войната и то от класа на Кити и по този начин стана член на местната аристокрация, също както грозна германска принцеса, при това не в първа младост, би могла да се озове на трона до английския крал. Онова, което я учудваше - на моменти дори ужасяваше - е, че тя всъщност с удоволствие участваше в това приятелство. Кити бе приятна, точно както съпругът на Лора бе добър.Тази приятност на Кити, нейното златно мълчание, усещането за неповторимост на всеки миг, което донасяше със себе си, бе нещо типично за една филмова звезда. Тя наистина притежаваше нещо от индивидуалността на филмова звезда, нещо от несъвършената и неподражаема красота на филмова звезда; и също като филмова звезда тя бе едновременно обикновена и изключителна, досущ като Оливия де Хавиланд или Барбара Стануик. Беше несравнимо, почти неестествено популярна. - Как е Рей? - попита Лора и сложи чашата пред Кити. - Не съм го виждала напоследък. Темата за съпруга на Кити бе единственият шанс на Лора да възстанови равновесието помежду им; да й предложи своето съчувствие. Не можеше да се каже, че Рей представлява повод за притеснения, още по-малко че е пълен провал, но можеше да се каже, че за Кити той бе онова, което бе тортата за Лора, същото нещо, ала уголемено няколко пъти. Той бе неин съученик от гимназията. Беше играл централен нападател в отбора по баскетбол, след което бе продължил сносно, но не и забележително добре в университета. Беше изкарал седем месеца като военнопленник във Филипините. Сега работеше нещо в Мини- Мисис Браун 99 стерството на водите и енергията и на трийсет години вече се бе превърнал в живо свидетелство за това как полека-лека, съвсем неусетно и без видими причини, момчетата герои се преобразяват в отрепки на средна възраст. Ходеше с ниско подстригана коса, беше човек благонадежден и късоглед; пълен с течности. Потеше се обилно. Малки, кристално чисти мехурчета слюнка се образуваха в ъгълчетата на устата му, щом се разприказваше и Лора си представи (беше й трудно да се сдържи) как от устата му зашуртяват цели реки, когато прави любов, за разлика от приглушеното бълбукане на собствения й съпруг. Защо тогава нямат деца? О, той е добре - отвърна й Кити. - Той си е Рей. Винаги един и същ. И Дан е така. Винаги един и същ - отвърна й Лора любезно, натъртено. - Бива си ги момчетата, нали? Помисли си за подаръците, които бе купила на съпруга си; подаръците, които той несъмнено щеше да оцени, дори щеше да ги пази като скъп спомен, ала които му бяха напълно нужни. Защо се омъжи за него? Омъжи се от любов. Омъжи се от чувство за вина, от страх да не остане сама, от патриотизъм. Той беше чисто и просто прекалено добър, прекалено сериозен и така хубаво миришеше, че не можеше да не се омъжи за него. Беше страдал толкова много. Освен това я желаеше. Тя докосна корема си. Бива си ги и още как - отвърна й Кити. Не се ли замисляш понякога какво ги движи, какво ги крени в този свят? Искам да кажа, Дан е като булдозер. Сякаш нищо не може да го разстрои. Кити сви рамене театрално и вдигна очи към тавана. В този миг двете с Лора приличаха на гимназистки, на приятелки, които се оплакват от гаджетата си, които скоро ще бъдат изместени от други гаджета. На Лора много й се искаше да попита нещо Кити, ала не знаеше как да формулира въпроса си. Искаше да го извърти някак, да изхитрува, но да получи отговор. Искаше да знае дали и Кити се чувства особено, силна, ала неуравновесе- 100
ЧАСОВЕТЕ на, каквито се твърди, че са артистите, дали и нейната глава е объркана от други представи за нещата, от гняв и ярост, дали и тя чувства необходимост да твори ... какво? Това тук. Кухнята, тортата за рождения ден, разговорът. Целият този връщащ се отново към живот свят. Трябва да обменим опит и то скоро. Толкова време мина - каза Лора. Това кафе е чудесно - рече Кити и отпи. - Каква марка купуваш. Не знам. Не, разбира се, че знам. Фолгърс. А ти? Максуел Хаус.То също е много добро. М-мм. Въпреки това възнамерявам да го сменя. Дори не знам защо. Ами, моето е Фолгърс. Добре. Щом е толкова хубаво. Кити надникна в чашата си престорено, с някаква глупашка вглъбеност. В миг заприлича на проста, съвсем обикновена жена, седнала край кухненската маса. Магическото й обаяние се изпари и ето че сега вече човек можеше да си представи как би изглеждала на петдесет: дебела мъжкарана със загрубяла кожа, която ще подхвърля кисело-иронични шеги по адрес на собствения си брак, една от онези жени, за които хората казват: На младини беше много хубава. Светът, макар и едва доловимо, вече я загърбваше. Лора загаси цигарата си, поколеба се дали да не запали втора, после се отказа. Правеше без усилия хубаво кафе, за съпруга и детето си се грижеше добре; живееше в тази къща, където никой нищо не искаше, никой нищо не дължеше и никой не страдаше. Беше бременна с второ дете. Какво значение има, че не беше блестяща, нито красива, нито образец за домакински умения? Е? - обърна се тя към Кити. Изненада се от силата на собствения си глас със загатнатата в него стоманена твърдост. Ами - преглътна Кити. Какво има? Всичко наред ли е? Кити остана неподвижна за миг, не гледаше нито към Лора, Мисис Браун 101 нито встрани от нея. Сякаш цялата се бе събрала вътре в себе си. Седеше така, както човек седи сред непознати във влака. Налага се да вляза в болница за ден-два — рече тя. Какво има? И те не знаят. Имам някакъв израстък. О, боже! Вътре в ... нали се сещаш. Във вътрешностите ми. Моля? В матката. Трябва да влязат вътре и да погледнат. Кога? Днес следобед. Доктор Рич каза колкото по-скоро, толкова по-добре. Ще те помоля да храниш кучето. Разбира се. Какво по-точно Само че вътре има нещо и трябва да видят какво е. Вероятно ... това е причината да не забременявам. Ами - каза Лора. - Значи е нещо, което може да се махне. Той каза, че първо трябва да се види. Каза, че няма за какво да се тревожа, ни най-малко, но те трябва да го огледат това нещо. Лора наблюдаваше Кити, която нито помръдна, нито каза нещо повече, не се и разплака. Всичко ще се оправи - окуражи я Лора. Да. По всяка вероятност. Не ме е страх. За какво да се страхувам? Лора се изпълни с тъга и нежност. Ето я, Кити Силната, Кити - Майската кралица - сега болна и уплашена. Ето го и красивият златен часовник на китката й - бързото разплитане на живота й. Лора, подобно на повечето други хора, си мислеше, че пролемът е в Рей - Рей с неговата не много ясна работа в градската управа, с неговите мехурчета от слюнка, с неговите папийонки и с вечния му бърбън. Затова гледаше на Кити като на трагична, но горда героиня - жена, която стои твърдо до съпруга си. Толкова много мъже въобще не са това, което изглеждат (но никой не иска да говори по въпроса); толкова много жени живеят, без да се оплакват, със съпружеските 102
ЧАСОВЕТЕ странности, умълчавания, пристъпи на депресия, пиянски изстъпления. По всичко личеше, че Кити е като тях и умее да се държи геройски. Но ето че в края на краищата проблемът се оказа самата Кити. Лора знаеше или поне така си въобразяваше, че наистина я мъчи нещо. Виждаше, че Кити и Рей, както и спретнатата им малка къща са сполетени от нещастие, че почти са погълнати от него. Значи, Кити можеше и да не се превърне в петдесетгодиш- на здравенячка със загрубяла от времето кожа. Ела насам - подкани я Лора, сякаш говореше на дете, и сякаш Кити наистина бе нейното дете, Лора не я изчака и сама се приближи до нея. Взе раменете й и след миг на смущение се наведе към нея, докато почти коленичи. Изведнъж си даде сметка колко е наедряла и дори колко е висока в сравнение с Кити. Прегърна я. Кити се поколеба, ала после се остави да бъде прегърната. Предаде се. Не се разплака. Лора усети нейното отпускане, усети как Кити отстъпи. Помисли си, че сигурно така се чувства и мъжът, прегърнал жена. Кита обви ръце около кръста на Лора. Лора усети как я завладява чувството. Ето тук, в обятията си, държи страха на Кити и нейната смелост, болестта на Кити. Гърдите й. Нейното храбро и решително сърце, което тупти отдолу; усеща всичките вод- нисти светлини на нейното същество -тъмнорозови и червено- златисти проблясъци, които блещукат и премигват; светлинки, които се събират във фокус и отново се разпръскват; това са глъбините на Кити, сърцевината на нейното сърце, нейната недосегаема същност, за която всеки мъж (и най-много Рей!) мечтае, копнее, бленува и нощем отчаяно се домогва до нея. А ето я сега, посред бял ден тя стои притихнала в обятията на Лора. Без да иска, без да си го е наумила, тя целуна Кити, като лениво залепи устни върху челото й. Вдиша парфюма й и живата чиста свежест на светлокестенявата й коса. Добре съм - прошепна Кити. - Наистина. Знам - отвърна й Лора. г Мисис Браун юз Ако въобще се притеснявам за нещо, то е за Рей. Той не го приема никак леко, не и това, за което става дума. Забрави за Рей, поне за малко - рече й Лора. - Опитай се да не мислиш за него. Кити кимна с глава между гърдите на Лора. Въпросът беше безмълвно зададен и, изглежда, получи безмълвен отговор. Да, и двете са и благословени, и прокълнати, имаха обща тайна и се бореха за всеки миг. Всяка олицетворяваше някой. Чувстваха умора, защото са в засада; бяха се нагърбили с непосилна задача. Кити вдигна лице и устните им се докоснаха. И двете знаеха какво вършат. Оставиха устните си да стоят долепени. С устни докосваха устните си, но не се целунаха. Първа се отдръпна Кити. Много си мила. Лора я освободи от прегръдката си и отстъпи назад. Май отиде твърде далеч, и двете отидоха твърде далеч, но Кити бе тази, която се отдръпна първа. Нейните страхове я задвижиха, накараха я да действа странно и отчаяно. Лора бе тъмноокият хищник. Лора бе странната жена, чужденката, на която не можеш да се довериш. И двете мълчаливо се съгласиха, че това е самата истина. Лора погледна към Ричи. Той още стискаше червеното ка- мионче. Продължаваше да я наблюдава. Моля те, само не се тревожи - каза й Лора. - Всичко ще се оправи. Кити се изправи с бавно, грациозно движение. Знаеш менюто, нали? Давай му по половин кутия вечер и от време на време проверявай дали не си е изпил водата. Рей ще го храни сутрин. Рей ли ще те закара в болницата? Мм-мм. Не се безпокой. Аз ще се погрижа за всичко. Благодаря ти. За миг очите на Кити обходиха стаята с израз на уморено 104
ЧАСОВЕТЕ одобрение, сякаш искаше да каже, че вече е решила, без да е напълно убедена, да купи къщата в края на краищата, пък после да му мисли. Чао! - подвикна й тя. Ще ти се обадя утре в болницата. Добре. С изкривена усмивка - едва доловимо присвиване на устните - Кити се обърна и си тръгна. Лора погледна малкото си момче, което я зяпаше неспокойно, подозрително, с обожание. Почувства умора, най-вече умора. Прииска й се да се върне в леглото при книгата. Усети как светът, този свят, я зашеметява и възпира, сякаш е откъсната от всичко заобикалящо я. Ето топлината, която плавно се спускаше върху улиците и къщите; ето и онази единствена редица от магазини, на която местните хора викаха „центъра“. Супермаркетът и аптеката, химическото чистене и фризьорският салон, книжарницата и магазинът със стоки за по пет долара и десет цента, едноетажната библиотека с декоративна мазилка, с вестниците на дървени дръжки и лавиците от дремещи книги. Изтегляне 351.75 Kb. Сподели с приятели:
|