Книга на Кен Корбет пролог

Ленард излетя от стаята, затича се надолу по стълбите. Из­вика към прислужницата:

- Изглежда нещо се е случило с мисис Улф. Може би е на­правила опит за самоубийство. Накъде тръгна? Ти видя ли я като излизаше от къщата?

Прислужницата се паникьоса, после се разплака. Ленард хук­на навън, пое към реката, покрай църквата, покрай овцете и върбалака. Стигна брега, ала там откри само един мъж с черве­но яке, който ловеше риба.

Течението я понесе бързо, вихрено. Заприлича на полетя­ла, фантастична фигура с разперени ръце и коса, разпиляна във всички посоки, а краят на коженото й палто се бе издул отзад като балон. Тя се носеше някак тежко сред сноповете кафеникава зърнеста светлина. Не стигна далеч. От време на време ходилата й (обувките ги нямаше) се удряха в дъното и всеки път изпод тях лениво се вдигаше облак тиня, пълен с черните силуети на листа, от които бяха останали само жилки-


Пролог

11

те. Облакът от тиня, изплувал от дъното, остана да виси непо­движно във водата и след като тя го отмина. Ивици от зелено- черни водорасли се бяха заплели в косата и в коженото й пал­то, а за известно време едно по-голямо водорасло прилепна върху очите й като тъмна превръзка, после се освободи и се понесе надолу, като се увиваше около себе си и ту се сплита­ше, ту се разплиташе.

Най-накрая се спря в пилоните на моста Саутиз. Течението я подмина, притисна я, задуши я, ала тя се бе закрепила здраво в основата на един солиден квадратен пилон. Стоеше някак гърбом към реката с лице опряно в камъка. Едната й ръка бе притисната към гърдите, а другата се поклащаше свободно от­пусната над извития й хълбок. Над нея, на известно разстояние, светлееше накъдрената от вълнички повърхност на водата, в която се отразяваше небето. Изглеждаше като надупчено от белите плътни облаци, прорязвани на равни интервали от чер­ните силуети на полски врани. Колите и камионите минаваха с грохот и мостът се тресеше под тях. Едно малко момче, най- много тригодишно, вървеше по моста заедно с майка си. Спря до перилата, клекна и пъхна пръчката, която носеше, между ре­брата на парапета, за да я пусне във водата. Майка му го подка­ни да побързат, ала то настояваше да остане, за да види как течението ще отнесе пръчката.

Ето ги, през един ден в началото на Втората световна война: момчето и неговата майка на моста, пръчката се носи по повърхността на водата, а тялото на Вирджиния лежи на дъно­то, сякаш самата тя сънува повърхността, пръчката, момчето и неговата майка, сънува небето и литналите полски врани. Тъмно­зелен камион се носи по моста, пълен с униформени войници, които махат на момчето с пръчката.То отвръща на поздрава им. Иска майка му да го вдигне, за да види войниците по-хубаво; пък и те да го видят по-добре. Всичко това се просмуква в мос­та, в неговите камъни и дърво, а оттам и в тялото на Вирджи­ния. Лицето й, странично притиснато към подводния пилон, поглъща всичко: камиона и войниците, майката и детето.