Книга на Кен Корбет пролог



страница3/11
Дата03.01.2022
Размер351.75 Kb.
#111979
ТипКнига
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11
Часовете - Майкъл Кънингам
Свързани:
Монахинята - Дени Дидро, Часовете - Майкъл Кънингам
МИСИС ДАЛАУЕЙ

Оставаше да се купят цветята. Клариса (въпреки че обичаше такива задължения) се престори на вбесена, нареди на Сали да измие банята и излезе навън с обещанието, че ще се върне след половин час.

Ню Йорк. Краят на двайсети век.

Външната врата се отвори, а юнското утро бе толкова хубаво и кристално чисто, че Клариса се спря на прага, както би се спря­ла на ръба на плувен басейн, загледана в тюркоазената вода и малките плискащи се в плочките вълни, във водната мрежа от слънчеви лъчи, потрепваща в синята дълбочина. Сякаш наистина изправена на ръба на басейн, тя стоеше стъписано, не бързаше да усети резкия допир с прохладата и шока от предстоящето гмур- кане, от потопяването в утринта. Ню Йорк с неговия трескав шум и строгата му кафеникава грохналост, с неговото бездънно паде­ние, все още умееше да изненадва жителите си с летни утрини като тази; утрини, напоени с вяра в новия живот и така уверени, така бойки, че чак комични; приличаше на герой от комикси, кой­то минава през най-ужасни наказания, ала накрая винаги излиза от тях без рани, без изгаряния, готов за нови подвизи. И този

Мисис Далауей



13

юни дърветата по Десета западна улица, макар и пораснали сред кучешки изпражнения и амбалажни хартийки, родиха малки, съвършени на вид листа. А в сандъчето на перваза на старицата от съседната къща, в което винаги е имало мушкато е избелял червен цвят и листа като от пластмаса, сега се появи глухарче.

Какво вълнение, какъв приятен шок-да бъдеш жив в юнска утрин като тази, да бъдеш богат, преуспяващ, скандално при­вилегирован, и да имаш само едно малко, приятно задължение. Тя, Клариса Вон, най-обикновена личност (на тази възраст вече защо да се опитва да го отрича?) трябваше да купи цветя, защо­то довечера щеше има гости. Пристъпи навън, обувката й изскърца при допира с червенокафеникавото, прашно стъпало, в което проблясваха парченца слюда. Беше на петдесет и две години, само на петдесет и две, в цветущо, почти неестествено добро здраве. Чувстваше се прекрасно, също като през онзи ден в Уелфлийт, когато беше само на осемнайсет години, излезе през остъклената врата в един подобен на този ден - свеж и болезнено кристален, озарен от избуялата зеленина. Водни кон­чета жужеха сред папурите. Мирисът на трева бе подсилен от аромата на борова смола. Ричард я приближи отзад, сложи ръка Върху рамото й и каза: „Ей, здрасти, мисис Далауей.“ Името мисис Далауей беше хрумване на Ричард - едно пресилено ли­тературно сравнение, подхвърлено в спалнята през онази пиян­ска нощ, докато я убеждаваше, че фамилията Вон въобще не й подхожда.Трябвало да бъде кръстена на името на някоя велика героиня от литературата и докато тя се колебаеше между Иза­бел Арчър и Анна Каренина, Ричард отсече, че само мисис Да­науей може да бъде единственият, налагащ се от само себе си избор. Първо, поради съвпадението на първите имена, което вече представлявало знак, който не бивало да се пренебрегва, и второ - много по-важно - поради отредената й съдба. Тя, Кла- риса, очевидно не бе предопределена да сключи катастрофален брак, нито да се хвърли под колелата на влак. На нея й бе отре­дено да омайва и благоденства. Значи името мисис Далауей I рябваше да се остане за нея и толкоз.




14

ЧАСОВЕТЕ

  • Много е красиво, нали? - обърна се мисис Далауей към Ричард през онази утрин.

  • Красотата е курва, предпочитам парите - отвърна й той. Но всъщност предпочиташе остроумието. Клариса, тъй като беше най-младата, пък и единствената жена, реши, че може да си позволи малко сантименталност. Щом е краят на юни, значи двамата с Ричард можеха да станат любовници. Защото беше минал почти цял месец откак Ричард напусна леглото на Луис (онова провинциалистче, самото превъплъщение на чувстве­ността, с премрежен поглед, което бе успяло да влезе под кожа­та на Ричард) и се премести в нейното.

  • Е, аз пък харесвам красотата - отвърна му тя. Свали ръка­та му от рамото си, захапа края на показалеца му и стисна зъби малко по-силно, отколкото възнамеряваше. Беше на осемнай­сет години, току-що прекръстена. Беше напълно свободна да прави каквото си пожелае.

Подметките на Клариса изскърцаха тихо, сякаш стъпваше върху гласпапир. Слезе по стълбите и пое към цветарницата. Защо ли не се чувства по-потисната от това перверзно съвпаде­ние на големия успех на Ричард („един изстрадан пророчески глас в американската литература“) и неговата разруха („Няма­те абсолютно никакви Т-клетки, не можем да открием нито една“)? Какво й е станало? Нали обича Ричард и непрекъснато мисли за него, ала все пак изглежда обича деня малко повече от него. Обича Десета западна улица в точно такъв един най-обик­новен летен ден. Ето и сега, чувства се като малко небрежна към външния си вид вдовица, прясно изрусена под черния воал, която още на погребалното бдение на съпруга си вече се оглеж­да за евентуални бъдещи кандидати. От тях тримата - Луис, Ричард и Клариса - Клариса винаги е била най-коравосърдеч- ната и същевременно най-податливата на романтични изживя­вания. Цели трийсет години бе търпяла подигравките им на тази тема, ала отдавна бе решила за себе си, че е по-добре да не им обръща внимание и на воля да се наслаждава на собствените си

Мисис Далауей



15

чувствени и необуздани желания, които, както Ричард обичаше да казва, били толкова невъздържани и очарователни, досущ като на някое преждевременно развито и ужасно разглезено, своенравно дете. Тя знаеше, че поет като Ричард би преминал страшно навъсен през утрин като тази, редактирайки я през ця­лото време, пренебрегвайки случайната грозота, както и слу­чайната красота по пътя си, търсейки икономическата и исто­рическата истина, която се крие зад тези стари, тухлени град­ски къщи, зад строгите каменни орнаменти на Епископалната църква и дори зад онзи слаб мъж на средна възраст, който раз­хождаше териера си (изведнъж именно на Пето авеню като че стават вездесъщи - тези нервни, вечно неспокойни кривокраки кучета), докато тя, Клариса, просто се наслаждаваше съвсем безпричинно на къщите, на църквата, на мъжа, на кучето. Доста детинско е, но тя си го знаеше. Защото на такова наблюдение му липсва проницателност, липсва му острота на възприятието. Ако трябваше да я изрази на глас (сега, на нейната възраст) тази нейна любов би се възприела съвсем погрешно и всички мигом биха я причислили към сбирщината от глупаци и наивници, про­поведници на християнска любов с акустични китари или към съпругите, приели покорството срещу добра издръжка. Все пак за нея тази безразборна и малко объркана любов бе нещо съвсем сериозно, сякаш всичко на този свят е част от необятна и неясна промисъл и всичко си има своето тайно име, име, което не може­ше да се предаде с думи, ала можеше да се види и почувства. Тя гледаше на тази нейна упорита и неизкоренима заплененост като на собствената си душа (притеснителна, сантиментална дума, но как другояче да я нарече?); онази нейна част, която евентуално можеше да надживее смъртта на тялото. Клариса никога не гово­реше на никого за тия неща. Никога не се прехласваше, никога не изпадаше в излишни излияния. Възкликваше само при вида па истинската красота, но дори и тогава успяваше да се овладее, както подобава на възрастен човек. Красотата е курва, си повта­ряше тя понякога. Предпочитам парите.


16

ЧАСОВЕТЕ

Тази вечер й предстоеше да посреща гости. Щеше да препълни стаите на апартамента с храна и цветя, с хора интели­гентни и влиятелни. Щеше да хване Ричард под ръка и да го развежда сред тях. Трябваше да внимава да не го преумори, а после щеше да тръгне с него към центъра, където щеше да се състои официалното връчване на наградата му.

Застанала на ъгъла на Осма улица и Пето Авеню, тя поиз­прави рамене, докато чакаше да светне зелено. Ето я, помисли си Уили Бас, който често я срещаше сутрин кажи-речи на също­то място. Старата красавица, старата хипарка, все още с дълга коса, оставена предизвикателно да се прошари, излязла да на­прави обичайната си сутрешна разходка по дънки и мъжка па- мучна риза, обута с някакви избродирани пантофи (от Индия ли? От Централна Америка ли?). Още излъчва някакъв секса­пил, нещо бохемско, някаква бяла магия; но специално тази су­трин представлява тъжна гледка, изпънала гръб в голямата риза и екзотични обувки, сякаш с мъка устоява на земното притегля­не, един женски мамут, потънал до колене в катран, си почива между две крайни усилия, стърчи насред улицата огромна и гор­да, напълно равнодушна, уж загледана в нежните тревички на отсрещния бряг, докато всъщност много добре знае, че и след като мръкне и чакалите наизлязат, тя ще си остане тук, на от­самния бряг сам-самичка, уловена като в капан. Търпеливо из­чаква да светне зелено. Не ще и дума, че преди двайсет и пет години е била невероятна; мъжете сигурно са умирали от щас­тие в обятията й. Уили Бас умее да разчита преживяното във всяко лице и много се гордее с тази своя способност; дава си сметка, че онези, които сега са стари, някога са били млади. Светна зелено и той продължи.

Клариса пресече Осма улица. Как обича, как безнадеждно е влюбена в изгорелия телевизор, изхвърлен на тротоара до едно бяло сърце от лачена кожа.Обича и количката на уличния продавач, отрупана с броколи, праскови и манго, всички обле­пени с етикетчета, върху които цената се мъдри насред изоби­-

Мисис Далауей



17

лие от препинателни знаци: „$1.49!!“, „3 за ЕДИН долар!?!“, „50 цента вс.!!!!!“ Пред нея, току под арката, възрастна жена в тъмна, добре скроена рокля като че ли пее, настанила се е точно между статуите-близнаци на Джордж Вашингтон като воин и като политик, макар и двете лица да са вече изронени от времето. Градската тълпа и вечното движение, заплетеният лабиринт и нестихващият живот - именно те я разнежват, до­карват я до умиление. Всеки знае историята на Манхатън като пустееща земя, закупена срещу наниз от шарени мъниста, и въпреки това човек просто не може да повярва, всеки е напълно убеден, че това винаги си е било град и вземеш ли да копаеш, непременно ще попаднеш на развалините от друг, по-стар град, и после на друг — още по-стар и на трети и така нататък. Под цимента и тревата в парка (тя влезе в парка, където една възра­стна жена е отметнала глава назад и пее) лежат костите на скит­ниците, заровени в гробището за бедняци, което е било пави­рано преди сто години, за да се превърне в днешния Уошингтън Скуеър. Докато Клариса крачеше върху телата на мъртъвци­те, търговците на наркотици шептяха край нея (но не на нея), три чернокожи момичета профучаха на ролкови кънки, стари­цата продължаваше да пее и да извива своето немелодично и- иии.
Клариса не можеше да се нарадва на късмета си, на хуба­вите си обувки (нищо, че са купени от разпродажба в „Бар­ни“); в края на краищата беше ги обула специално за безкрай­ната мръсотия в парка, която биеше на очи въпреки покривка­та от трева и цветя; ето ги пак пласьорите на наркотици (ако се наложи, дали биха стигнали до убийство?) и другите - отка­чени, объркани, озадачени, хората, чийто късмет, ако въобще някога са го имали, отдавна ги е напуснал. Нищо, тя обича света и заради това че е груб, безмилостен и вечен; знае, че и други хора го обичат такъв, както богати, така и бедни, въпре­ки че никой от тях не казва защо, по какви причини. Защо ина­че се борим да оцеляваме и да продължаваме да живеем с це- пата на всевъзможни компромиси, унижения и обиди? Дори

Часовете


18

ЧАСОВЕТЕ

когато сме по-зле и от Ричард; дори когато сме съвсем съсух- рени и изнемощели, когато сме се превърнали в развъдник на болести, дори когато се изпускаме в леглото, ние пак отчаяно желаем да живеем. Изглежда е свързано с всичко това, помис­ли си тя. Със скърцащите по бетона колела, с дразнещия шум, сътресението, уплахата; вятърът подгонил на пориви кристал­ните пръски от фонтана, един младеж без риза хвърля фризби, улични продавачи (от Перу, от Гватемала) бутат сребристите си колички с цветни покривки и умирисват въздуха с острия пикантен пушек на печено месо; насядали по пейките възраст­ни мъже и жени изпъват лица към слънцето; протяжен вой на клаксони и дрънчене на китари (онази шарена, парцалива гру­пичка ей там - три момчета и едно момиче, възможно ли е наистина да пеят „Осемте мили?“); листата на дърветата треп­тят и блещукат; едно куче на петна погна гълъбите, а от касе­тофона на случаен минувач прозвуча „Винаги ще те обичам“, докато жената в тъмна рокля под арката продължава да извива своето немелодично шиш.

Тя прекоси площада, фонтанът я опръска и не щеш ли, сре­щу нея се зададе Уолтър Харди - стегнато, мускулесто тяло об­лечено в шорти и суичър без ръкави, крачи с най-енергичната си и атлетична походка, специално предназначена за Уошингтън Скуеър.

- Здрасти, Клеър - провиква се Уолтър закачливо, и за миг двамата усетиха някаква неловкост, как точно да се целунат? Уолтър се прицели в устните на Клариса, ала тя инстинктивно извърна глава, предлагайки му вместо това бузата си. В послед­ния момент обаче реши да поправи грешката си, обърна глава наполовина, но закъсня с цяла секунда и устните на Уолтър едва докоснаха само ъгълчето на устата й. Защо съм толкова надута и превзета, помисли си Клариса; толкова старомодна. Прехласвам се по всевъзможни красоти, ала по силата на някакъв непреодо­лим инстинкт, отказвам да целуна стар приятел по устните. Още преди трийсет години Ричард й бе казал, че зад авантюристич-

Мисис Далауей



19

пата й маска се крие истинска еснафска съпруга, и ето че сега се разкри пред себе си точно като една посредствена душа - традиционни, изтъркана, лишена от всякаква оригиналност. Тази мисъл я затормози. Нищо чудно, че дъщеря й я мрази.

  • Радвам се да те видя - провикна се Уолтър.

Клариса разбра - почти го видя с очите си - как в този миг Уолтър трескаво се мъчеше да я определи правилно, преценявай­ки личната й стойност. Да, тя е героинята от онази книга, обект иа толкова очаквания, написана от човек, превърнал се приживе в легенда, ала книгата не пожъна никакъв успех, нали така? Беше остро разкритикувана и после безшумно потъна в забвение. Уолтър реши, че тя е по-скоро нещо като детронирана аристократ­ка, интересна сама по себе си, ала без особено влияние. Тя забе­ляза в очите му мига, в който взе решението си, и се усмихна.

  • Какво правиш в Ню Йорк в събота? - попита го.

  • Двамата с Евън дойдохме в града за уикенда - отвърна й гой. - Той вече взима някакъв нов коктейл и с него се чувства много по-добре. Каза, че иска тази вечер да отиде да потанцува някъде.

  • Няма ли да е прекалено изтощително за него?

  • Ще го държа под око. Няма да му позволя да прекалява. 11росто му се иска да бъде малко сред хора.

  • Дали ще иска да дойде у нас тази вечер? Давам малък при­ем в чест на Ричард, нали му присъдиха наградата Каръдърс.

  • О! Страхотно!

  • Ти знаеше, нали?

  • Разбира се.

  • Тя не се присъжда ежегодно. Няма квота, която трябва да ее попълва задължително, както е при Нобеловата и всички ос- I анали награди. Присъждат я само, когато са напълно убедени, че творчеството на някой представлява безспорен принос.

Чудесно!

  • Да - съгласи се Клариса и побърза да добави. - Последни- ч I й носител бе Ашбъри. А преди него - Мерил, Рич и Мъруин.


20

ЧАСОВЕТЕ

Сянка прекоси широкото невинно лице на Уолтър. Клариса се почуди: имената ли не знае? Или пък ... възможно ли е, наи­стина възможно ли е да завижда? Нима си въобразява, че човек като него може да бъде претендент за такава чест?

- Съжалявам, че по-рано не ти се обадих за приема - продъл­жи тя. - Но наистина не предполагах, че може да си в града. Знам, че двамата е Евл>н винаги се махате оттук през уикенда.

Уолтър, разбира се, потвърди, че ще дойде, ще доведе и Евън, ако той е в настроение, въпреки че Евън можеше да предпочете да пази силите си за танци. Ричард ще побеснее, като разбере, че е поканила Уолтър, а Сали сто на сто ше застане на негова страна. Клариса ги разбира. Малко неща в този свят са по-за- гадъчни от хорската омраза към Уолтър Харди, който на чети- рийсет и шест години все още изглежда великолепно е бейзбол- на шапка и маратонки, който печели неприлично много пари от любовни книжлета за романтични драми между млади мъже с атлетични тела и издути мускули, който може да танцува цяла нощ, без да се умори, който умее да се чувства щастлив и неиз- тощим като германска овчарка, готова да погне всяка подхвърле­на й пръчка. Мъже като Уолтър се срещат на всяка крачка в Челси и Вилидж, мъже, които на трийсет, четирийсет или дори по-стари, твърдят, че са в отлична форма, че никога не са се чувствали по-добре и по-уверени в себе си; че отдавна са забра­вили какво е да си обект на подигравки, оскърбление и омраза. Ричард твърди, че вечно младите педерасти нанасят повече вре­да на каузата от онези, които прелъстяват малки момченца. И наистина е така. У Уолтър, например, няма и следа от типична- та за зрял мъж ироничност или дори цинизъм, нищо, което поне да намеква за някаква задълбоченост. Интересува се единстве­но от славата и модата. Или от някой току-що открит изискан ресторант. Ала на Клариса й допада тази алчна невинност. Нали отчасти и затова обичаме децата, защото живеят извън царст­вото на цинизма и иронията? Толкова ли е ужасно това, че един мъж може да иска още младост и още удоволствия? Освен това

Мисис Д а л а у е й



21

Уолтър не е покварен; или поне точната дума не е покварен. [1ише толкова добри книги, колкото може - романчета, пълни с любов и саможертва, с дързост в лицето на опасността - и със сигурност се намират доста хора, за които те са истинска утеха и удоволствие. Името му непрекъснато се появява по покани за благотворителни мероприятия и протестни писма; винаги об­сипва по-младите от него писатели с неприлично щедри похва­ли. Освен това е предан и всеотдаен в грижите си към Евън. В наше време, така поне си мисли Клариса, хората се преценяват първо и преди всичко по тяхната способност да бъдат отзивчи­ви и лоялни. Защото човек често се изморява от остроумието и интелекта, от това, че всеки се натиска да покаже колко е гени­ален. Тя просто отказва да престане да се радва на Уолтър Хар­ди и неговата безсрамна посредственост, дори когато това вбе­сява Сали и кара Ричард да се чуди на глас дали пък самата Клариса не е всъщност прекалено суетна и глупава.

  • Значи, разбрахме се - каза Клариса. - Знаеш къде живеем, нали? В пет часа.

  • В пет.

  • Нарочно се събираме по-рано. Награждаването е в осем, но приемът ще бъде преди вместо след него. Ричард не издържа до късно вечер.

  • Ясно. Пет часа. Дотогава. - Уолтър стисна ръката на Кла­риса и я отмина с поклащаща се, пружинираща походка, демон­страция на здравото му, енергично и мускулесто тяло. Да пока­ниш Уолтър на приема на Ричард прилича на някаква жестока шега, но в края на краищата Уолтър е жив човек, също както Клариса в тази юнска утрин, и би се почувствал ужасно засег­нат, ако разбере (а той винаги всичко разбира), че двамата с К лариса са се видели в самия ден на приема и тя нарочно не му с казала. Вятърът разлюля листата, обърна ги откъм по-светла- ia им сивозеленикава долна страна и на Класира изведнъж й се прииска Ричард да е до нея, тук на минутата - не този Ричард, какъвто е сега, а онзи Ричард какъвто беше преди десет години;


22

ЧАСОВЕТЕ

Ричард безстрашния, който не спираше да говори; Ричард до­садника, онова „шило“, дето в торба не стои. Как й се искаше да поспорят. Да, липсваше й спорът, който двамата с Ричард биха подхванали относно Уолтър. Преди здравето на Ричард да се влоши, тя непрекъснато се караше с него. Всъщност той се ин­тересуваше единствено от въпроси, свързани с доброто и зло­то, и никога, нито за миг през тези двайсет години, не се отказа докрай от мнението си, че решението на Клариса да заживее със Сали представяла, ако не някаква удобна проява на дълбока поквара, най-малкото слабост от нейна страна, която подвежда под отговорност (въпреки че Ричард никога нямаше да си го признае) всички жени като цяло, тъй като още отрано си бе на­умил, че Клариса представлява не само себе си, ала способнос­тите и слабостите на целия женски пол. Ричард винаги е бил най-неумолимият, строг и яростен съдник на Клариса, нейният най-добър приятел и ако той беше във форма, непоразен от бо­лестта, сега можеха да са заедно и да спорят за Уолтър Харди, за неговите опити да изглежда вечно млад и за модата сред пе­дерастите напоследък да се правят точно на онези момчета, ко­ито са ги тормозели навремето в гимназията. Старият Ричард можеше да говори с часове, изброявайки, например, всички възможни тълкувания върху нескопосаното копие на „Венера“ от Ботичели, което млад негър рисуваше с тебешир върху ас­фалта, а ако онзи, предишният Ричард бе забелязал подгонено­то от вятъра найлоново пликче, което се бе издуло и литнало в бялото небе, потрепвайки като медуза, със сигурност щеше да продължи да разсъждава за химикалите в нашия живот и без­скрупулното преследване на печалби, за ръката, която знае само да взима. Щеше да се разприказва как това найлоново пликче (да кажем, че в него е имало чипе или презрели банани; да кажем, че е било небрежно захвърлено от някоя изтерзана, изпаднала в депресия майка на излизане от магазина сред ято вряскащи едно срещу друго деца) ще полети към Хъдсън, ще продължи да се носи във въздуха, докато стигне океана и по-

Мисис Далауей



23

сле, нищо чудно, някоя морска костенурка, създание, което живее до сто години, да го вземе по погрешка за медуза, да изяде пликчето и да умре. За Ричард нямаше да е никакъв про­блем след това да подхване нещо друго без прекъсване, от тази тема директно да се прехвърли на Сали и с подчертана фор­малност да попита дали е здрава и щастлива. Той имаше нави­ка да разпитва за Сали след някоя подобна тирада, сякаш Сали представлява съвършено обичаен и безопасен периметър; като че самата Сали (тази измъчена, проницателна и мъдра жена стоик) представлява нещо безвредно и безинтересно като ес­нафска къщурка насред тиха алея или пък добра, солидна и много надеждна кола. Ричард просто никога нямаше да си при­знае омразата към нея, нито да се излекува от тази омразата, никога; никога нямаше да се откаже от личното си убеждение, че дълбоко в себе си Клариса се е превърнала в светска съпру­га, независимо от факта, че двете със Сали не полагат никакви усилия да скрият връзката си и не обръщат внимание на ни­какви приказки, независимо от факта, че Сали е предана, ин­телигентна жена, продуцент в телевизията - докога, за бога, ще търпи да я товарят с работа и отговорности срещу някакво си там мизерно заплащане? Независимо от добрите, стойно­стни, ала съвсем непродаваеми книги, за които Клариса не­уморимо се застъпва, че трябва да бъдат издавани наред с ев­тините пошли книжлета, от които се издържат. Независимо от тази нейна политика и цялата й работа в Асоциацията на изда­телите и писателите.

Клариса прекоси Хаустън Стрийт и си помисли, че няма да е зле да купи нещо за Евън в чест на крехкото му възстановяване. Не цветя; дори за покойници цветята са някак неподходящи, но за болните са направо пагубни. Какво тогава? Магазините в Сохо1 са пълни само с официални тоалети, бижута и мебели в



1 Район на Ню Йорк в югозападната част на Манхатън, където живеят предимно писатели, художници, университетски преподаватели и студен­ти. — Б. пр.


24

Ч Д С 0 В Е Т Е

стил Бидемайер1; нищо, което да подариш па умен и високоме­рен млад мъж, който с помощта на цял куп лекарства може да усггее, но може и да не успее да изживее живота си докрай. Всъщност какво му трябва на човек?

Клариса отмина една витрина и си помисли дали да не купи рокля за Джулия. Онази къса черна рокля с презрамки ще й стои чудесно, ала Джулия не носи рокли, държи на това да прекара младостта си, този кратък период, в който можеш да носиш каквото ти скимне, облечена в мъжки ризи и обувки е връзки, в които изглежда като че е стъпила в кофи за сгур. (Защо дъщеря й не споделя нищо с нея? Какво стана с онзи пръстен, който Клариса й подари за осемнайсетия рожден ден?). А, ето я и тази прекрасна книжарница на Спринг Стрийт. Може би Евън ще се зарадва на книга. На витрината се вижда­ше една (една-единствена!) от тези на Клариса, английска (кри- минална, колко усилия, докато се пребори за тираж от десет хиляди, а което е по-лошо, сега по всичко личи, че и пет няма да успеят да продадат), до нея южноамериканската семейна сага, на която не успя да вземе авторските права, защото дру­го, по-богато издателство плати повече, ала книгата, неизве­стно защо, здравата се провали и едва ли ще могат да си по­крият разноските, тъй като, макар и да се появи шумно, не успя да спечели читателските сърца. Ето има и една нова био­графия на Робърт Мапълторп, стихосбирка на Луиз Глюк, но нищо, което да е подходящо за него. Все книги, които са едно­временно и много общи, и много специфични. А човек иска да му подари нещо, което ще бъде книгата на живота му, книгата, която ще му помогне да си намери мястото, която ще го посъ­ветва, ще го ориентира и ще го зареди със сили за очакващата го промяна. Не можеш да му връчиш книга със светски клюки, нали така? Не можеш да му предложиш историята на един оз­-



1 Германски стил в производството на мебели и вътрешната архитектура от периода 1818-1848, който наподобява френския имперски стил, макар че е малко опростен в сравнение е него. - Б. пр.

Мисис Д а л а у е й



25

лобен английски писател, нито съдбата на седем сестри в Чили, независимо колко добре са написани, а що се отнася до по­езия, Евън по-скоро ще вземе да рисува порцеланови чинии, отколкото да чете стихотворения.

В света на вещите като че ли има някаква утеха, помисли си Клариса, и изкуството, реши тя, дори най-великото изкуст­во (дори трите тома с поезия на Ричард и неговият единствен нечетивен роман) без съмнение се числи към света на вещите. Застанала пред витрината на книжарницата, изведнъж я връхле­тя стар спомен - клонче, което почуква върху стъклото на про­зореца, а отнякъде (отдолу ли?) от току-що пусната плоча до­лита приглушена музика и протяжното стенание на джазова мелодия. Това не бе първият й спомен (в който вижда как ох­люв пълзи по ръба на тротоара), нито дори вторият (плетени­те сандали на майка й, или пък смесва двата), ала този спомен, повече от всеки друг, се бе загнездил в нея трайно и дълбоко, освен това й действаше като свръхестествено утешение. Си- гурно това бе къщата в Уисконсин, най-вероятно беше тя; една от многото, които родителите й наемаха през лятото (рядко взимаха една и съща два пъти, защото според майка й всяка се оказваше с някакъв дефект и не можеше да отговори на пред­ставите й за „Сантименталната обиколката на семейство Вон из долините на Уисконсин“). Клариса трябва да е била на три или четири годинки, в онази къща, в която никога повече ня­маше да се върне и от която нямаше никакви други спомени, освен това изключително живо и отчетливо видение, по-ясно в съзнанието й от неща, които се бяха случили вчера: как едно к лонче почуква на стъклото на прозореца й на фона на плътен обой; сякаш самото разлюляно от вятъра дърво бе предизви­кало музиката. Именно в този миг като че ли започна да усеща света; да разбира загатнатите обещания, които се вместваха в един порядък, по-голям от човешкото щастие, макар че с |,д'ържаше в себе си и човешкото щастие, и всички други емо- мпп Клончето и музиката бяха по-важни за нея от всички кни­-




26

ЧАСОВЕТЕ

ги на витрината. Както за Евън, така и за себе си тя искаше книга, в която да има онова, което се съдържаше в този неин неповторим спомен. Постоя загледана в книгите и в собстве­ното си отражение в стъклото (все още изглежда добре, сега е по-скоро хубава, а не само сладка и симпатична - кога ли ще започнат да се появяват посърналата кожа, измършавялото тяло и сбръчканата уста, типични за старостта?), после отмина, като продължаваше да съжалява за късата, красива черна рокля, която не можеше да купи за дъщеря си, тъй като Джулия бе в плен на представата си за някаква странна персона и държи да носи само тениски и войнишки ботуши. Трябва да се отнася с уважение към Мери Крул, всъщност има ли избор?, тъй като тя живее на ръба на мизерията, често се озовава в затвора във връзка с безбройните каузи, които защитава, чете пламенни лекции в Нюйоркския университет върху онзи жалък маска­рад, наречен „социополови“, тоест лесбийско-педерастки из­следвания. Човек иска да я хареса, мъчи се да я хареса, ала тя е прекалено крайна в своите интелектуални и морални схва­щания, както и нетърпящ възражение защитник на правотата на кожените якета. Знаеш, че мислено ти се присмива заради удобствата, на които държиш и заради старомодните ти (ста­ромодни според нея) убеждения относно лесбийската идентич­ност. Човек се изморява от това да го смятат за враг само за­щото вече не е млад или пък защото се облича традиционно. Ще ти се да изкрещиш в лицето на Мери Крул, че това въобще няма никакво значение; искаш да й внушиш, че е по-добре да се опита да влезе в главата на човек, да поживее там няколко дни и да усети неговите тревоги и мъки, неназованите страхо­ве, които го терзаят. Защото тя вярва - не, знае, че Мери Крул, както и всички останали страдат от една и съща болест, бо­лестта на всички простосмъртни, от една и съща сгърчена в съмнения душа и след още някоя и друга обиколка на цифер­блата може да се сприятелят, но при сегашното положение на нещата, тя е тази, която ти отнема дъщерята, а ти си стоиш в комфортния апартамент, мразиш я отдън душа, както би постъ­-

Мисис Д а л е у е й



27

пил и всеки баща републиканец. Бащата на Клариса, човек толкова нежен, че чак лигав, обичаше да съзерцава жени в къси черни рокли. Но постепенно отпадна; вдигна ръце, отказа се от себе си, както често се отказваше да спори, само защото му беше по-лесно да се съгласи. Точно пред нея се показа Мак- дугъл, някакъв екип снимаше филм сред обичайната суматоха от релси, коли с апаратура и прожектори. Ето го обикновения свят - тук се снима филм, там момче от Пуерто Рико разгъва сенника на ресторант с помощта на проблясваща метална ма- нивела.Това е светът и ти живееш в него и си благодарен. Опит­ваш се да бъдеш благодарен.

Бутна вратата на цветарския магазин, която винаги нещо за­яждаше, и влезе. Висока жена с широки рамене стоеше сред букетите от рози и зюмбюли, сред мъхавите нарциси и орхиде­ите, които потрепваха върху изящните си стъбълца. Барбара, която от години работеше в този магазин, я поздрави. След миг й предложи и бузата си за целувка.



- Здравей - отвърна й Клариса. Устните й докоснаха кожа­та на Барбара и моментът най-ненадейно доби завършеност и съвършенство. Стоеше насред мрачната, приятно прохладна цветарница, която приличаше на храм, тържествена в своето изобилие, с букети от сухи цветя, увиснали от тавана, и рамки с панделки, проточили се на фона на черната стена. Ето го и клончето, което почуква по стъклото на прозореца, а ето и едно друго, но тогава тя бе вече по-голяма, някъде пет или шест годинки, в собствената си спалня, и това клонче бе покрито с червени листа и тя си спомни как дори тогава си помисли с благоговение за онова, за първото клонче, което като че бе предизвикало проехтялата от долния етаж музика; спомни си благодарността, която изпита към есенното клонче, само за­дето й бе напомнило за другото, по-ранното, което бе почука­ло на прозореца й в къщата, в която никога нямаше да се върне и от която не можеше да си спомни нищо друго. Но ето я сега |ук, в цветарницата, където маковете се поклащаха върху дълги, мъхнати стъбла. Тогава майка й, която винаги си носе-


28

ЧАСОВЕТЕ

ше кутийка с френски ментови бонбони в чантата, сви устни и нарече Клариса луда, нарече я лудо момиче, ала с тон на за­качливо възхищение.

  • Как си? - попита Барбара.

  • Добре, много добре - отвърна й тя. - Довечера давам праз­ненство в чест на един приятел, който току-що спечели онази много важна литературна награда.

  • Пулицър ли?

  • Не. Нарича се наградата Каръдърс.

Барбара се опули в неведение, физиономия, която Клариса изтълкува като усмивка. Барбара е около четирийсетгодишна, бледа, пълна жена, която бе пристигнала в Ню Йорк да става оперна певица. Нещо в лицето й - дали квадратната челюст или строгите, безизразни очи - й напомняше, че и преди сто години хората са изглеждали горе-долу по един и същ начин.

  • В момента не сме много добре заредени - рече й тя. - Тази седмица имаше около петдесет сватби.

  • Не ми трябват много цветя - каза й Клариса. - Само ня­колко букета от туй-онуй. - По някаква необяснима причина Клариса се почувства виновна, задето не е успяла да се сближи повече с Барбара, въпреки че двете се познаваха само като кли­ентка и продавачка. Клариса винаги купуваше цветята си от Барбара и преди година дори й бе изпратила картичка, когато научи, че има съмнения за рак на гърдата. Кариерата на Барба­ра не бе тръгнала според очакванията й; сега живееше от над­ниците си на час (вероятно апартамент с вана в кухнята), ала засега поне се бе разминала с рака. За миг Мери Крул изплува пред очите й, понесе се над лилиите и розите, готова да се ужа­си от сумата, която Клариса бе готова да похарчи за цветя.

  • Имаме прекрасни хортензии - каза Барбара.

  • Я да видя. - Клариса прекрачи в хладилното помещение и взе да избира цветята, които Барбара изваждаше от огромните вази и ги нареждаше в обятията си, докато още капеха. Пред­стави си я насред градина от деветнайсети век, когато сигурно щеше да бъде селска съпруга, нежна и незабележима, недовол-­

Мисис Далауей



29

на от живота си. Клариса избра божури и звездни лилии, крема­ви рози, ала не пожела хортензиите (това чувство за вина, за вина, май никога няма да го преодолее), спря поглед върху ири­сите (не са ли те малко ... старомодни?) и в този миг откъм ули­цата нещо изгърмя със страшна сила.

  • Какво беше това? - попита Барбара. Двете с Клариса из­тичаха до витрината.

  • Изглежда са филмаджиите.

  • Сигурно. Цяла сутрин снимат.

  • Знаеш ли какво снимат?

  • Не - отвърна тя и се отдръпна от витрината с някаква старческа скованост, като продължаваше да държи цветята в ръце, също както духът на нейното предишно аз, някъде пре­ди сто години, би се отдръпнал от трясъка и скърцането на отминаваща карета, пълна с красиво облечени господа от да- нечния град, тръгнали на пикник. Клариса обаче остана до ви­трината, загледана в бъркотията от коли и каравани. Неочак­вано вратата на една от караваните се отвори и главата на ня­каква знаменитост се показа навън. Беше женска глава в про­фил, сякаш изсечена върху монета, ала разстоянието бе доста голямо и Клариса не успя да я разпознае веднага (Мерил (трийп ли? Ванеса Редгрейв ли?), но беше сигурна, че жената е филмова звезда. Позна по царствената й самоувереност и по сервилното преклонение, с което един от реквизиторите й обяс­няваше (Клариса, разбира се, не можеше да чуе) откъде идва шумът. След което главата бързо се прибра, вратата на фурго­на се затвори, ала остави след себе усещането за сдържано недоволство, сякаш ангел господен бе докоснал земната повърхност с обутия си в сандал крак само за миг, бе попитал какво има и след като му бе отговорено, че всичко е наред, се

' ос върнал в ефира с изражение на скептична деловитост, на­помняйки на земните деца, че и без това крехкото доверие в техните мениджърски способности е вече разклатено и че по­вторна небрежност няма да мине безнаказано.

МИСИС Улф



Мисис Далауей каза нещо (какво?) и сама купи цветята.

Лондонско предградие. Хиляда деветстотин двайсет и трета година.

Вирджиния се събуди. Може би ще започне с началото на един нов ден, да, разбира се; по-добре Клариса да излезе по работа през юнска утрин, отколкото войници да маршируват по пътя към Уайтхол, за да положат венци. Но дали това е до­бро начало? Не е ли прекалено банално? Вирджиния е притих­нала в леглото си, унася се бързо, дори не разбира, че отново е попаднала в обятията на съня. Изведнъж й се стори, че не е в леглото си, а в парка; един парк, целият лумнал в зеленина, ала зеленина, която е отвъд зеленото - една платоническа вер­сия на парк, едновременно обикновен и мистериозен, който загатва, както става с парковете, че докато старицата дреме върху дървената пейка, нещо съвсем живо и древно, нещо, което не е нито добро, нито зло, което признава единствено своята вечност, изплита този зелен свят от ферми и тучни ли­вади, от гори и паркове. Вирджиния обикаля парка, ала някак без да върви; по-скоро се носи, едно безтелесно, изтъкано от

Мисис У л ф



31

възприятия перце. Паркът й разкрива своите градини от ли­лии и божури, своите покрити с дребен чакъл алеи, от двете страни на които са се наредили като в шпалир кремави рози. I 'дна каменна девойка, с изгладени от времето черти, стои на брега на езеро, загледана в кристалните му води. Вирджиния се носи из парка, като че върху въздушна възглавница; започ­ва да проумява, че отвъд този парк се намира друг, парк на подземния свят, далеч по-прекрасен и ио-страшен от гози; таи се в коренищата на тези ливади и дървета. И той е истинският парк - не така обикновен, ала красив. Ето, че се появиха и хора: един китаец, който се навежда да вдигне нещо от трева­та, малко момиченце стои и чака. Ей там, в далечината, в кръг от току-що изорана земя, една жена пее.

Вирджиния отново се събуди. Тук е, в спалнята си в Хогарт Хаус. Сивкава светлина изпълва стаята, приглушена, със стома­нен отблясък; стаена върху завивката й, изглежда белезникава, нодниста и жива. Сребрее върху зелените стени. Беше сънувала някакъв парк и някакво изречение, с което да започне книгата си какво беше? Цветя, нещо свързано с цветя. Или нещо свързано г парк? Някой не пееше ли? Не, изречението е изчезнало, но исъщност това няма значение, защото е останало породеното от него чувство. Сега вече знае, че може да стане и да пише.

Измъкна се от леглото и влезе в банята. Ленард бе станал; сигурно вече работеше. Тя изми лицето си. Не погледна към оналното огледало над мивката. Усети отражението на собстве­ните си дзижения в него, но не си разреши да погледне. Огледа­ло i о е нещо опасно; понякога й показва черния въздушен силу- п на собственото й тяло, въздух, който заема нейната форма, н иа стои зад нея, наблюдава я с малки свински очички и сумти с мнажно приглушено дихание. Изми лицето си, без да поглежда н огледалото, не и тази сутрин, не и когато я чака работа и гори о| нетърпение да я подхване, както човек гори от нетърпение ла се присъедини към приема, който вече е започнал на долния I глж, прием, който със сигурност ще блести от остроумия и красота, ала и с нещо друго, далеч по-неуловимо от остроумия­-


32

ЧАСОВЕТЕ

та и красотата; нещо загадъчно и златисто - искрящото търже­ство на самия живот, което се усеща в прошумоляващите, раз- люлени над лъскавия под коприни, в прошепнатите на ухо тай­ни, заглушени от разлялата се навред музика.Тя, Вирджиния, би могла да бъде едно облечено в официалната си рокля моми­че, което се готви да слезе долу на приема, да се появи най-горе на стълбата, самата преливаща от надежди младост. Не, няма да погледне в огледалото. Престана да плиска лицето си.

Щом приключи в банята, слезе в тишината на потъналия в сутринен сумрак вестибюл. Носеше бледосиния домашен пеньо­ар. Нощта все още се навърташе наоколо, сякаш никога не бе напускала докрай къщата Хогарт Хаус с нейния вечен безпо­рядък от книги и хартии, от пъстри възглавнички и персийски килими. Не толкова че самата къща бе мрачна, колкото като че ли светлината се бореше с витаещия мрак, дори сутрин, когато бледото ранно слънце вече надничаше между завесите, а колите и файтоните трополяха по Парадайз Роуд.

Вирджиния влезе в трапезарията, наля си чаша кафе и продължи тихо надолу по стълбите. Не се отби в кухнята при Нели. Тази сутрин искаше веднага да започне да работи, без да се излага на риска от Нелините оплаквания и пазарлъци. Очаква­ше спорен ден и затова трябваше внимателно да съхрани обеща­ващото му начало. Стиснала чинийката с чаша кафе, влезе в печатницата. Ленард седеше зад бюрото и изчиташе коректури. Беше рано, затова нито Ралф, нито Марджори бяха пристигнали.

Ленард вдигна очи към нея, за миг все още смръщени от ядосалите го коректури. Тя вярваше на това изражение, но и се боеше от него. Очите му искряха и в същото време изглеждаха непроницаемо мрачни под надвисналите тежки вежди, ъгълче­тата на устата му бяха увиснали строго надолу, ала изразът на лицето му не бе нито кисел, нито просто раздразнен - едно смръщено божество, всевиждащо и уморено, което продължа­ваше да очаква от човечеството нещо по-добро, защото знаеше точно колко може да си позволи да очаква. Обикновено с тази начумереност преглеждаше всички писания, включително и най-


Мисис Улф



33

вече нейните. Вдигна очи към Вирджиния и смръщеният израз веднага изчезна, изместен от благото и любящо лице на съпруг, който неведнъж е треперил над нея през най-тежките й дни, който не искаше от пея нищо, което не бе в състояние да му даде, и който често я подтикваше, понякога с успех, да изпива по чаша мляко сутрин в единайсет.

  • Добро утро - каза тя.

  • Добро утро. Как беше сънят ти?

Как беше
сънят ти, пита той, сякаш сънят не е действие, а същество, което може да бъде послушно или непослушно.

Спокоен - отвърна му тя. - Това коректурите на Том

ли са?

-Да.


  • Е, и как са?

  • Вече открих една грешка - намръщи се отново той, - а съм едва на втора страница.

  • Една грешка в началото е нещо обикновено. Още е толко­ва рано, а вече си успял да се раздразниш.

  • Ти закуси ли? - попита я той.

-Да.

  • Лъжеш!

  • Винаги закусвам кафе със сметана. Това ми стига.

  • О, да. Дори ти е множко. Ще накарам Нели да ти донесе кифла и плодове.

  • Ако изпратиш Нели да ми прекъсне работата, да знаеш, че не отговарям за последствията.

  • Трябва да се храниш - настоя той. - Не да преяждаш, а просто да хапваш.

  • Ще хапна по-късно. Сега отивам да поработя.

Той се поколеба за миг, после поклати глава неодобрително.

Никога не би попречил на работата и, но това, че отказваше да се храни, бе лош признак.



  • Тогава ще обядваш - продължи той. - Истински обяд със супа, пудинг и всичко останало. Ако трябва, насила ще го изядеш.

  • Ще обядвам - отвърна му тя с досада в гласа, без обаче да

  • Часовете


34

ЧАСОВЕТЕ

се разсърди. Стоеше изправена - висока, мършава, прекрасна в домашния си пеньоар, от кафето в ръката й се вдигаше пара. И досега не можеше да се начуди.Тя бе, може би, най-интелигент- ната жена в цяла Англия, помисли си той. Книгите й вероятно ще се четат векове наред. Убеден бе в това повече от всеки друг. И в същото време беше негова жена. Вирджиния Стивън, бледа и висока, невероятна като един Рембранд или Веласкес, която преди двайсет години се бе появила в бяла рокля в апартамента на брат си в Кеймбридж, и това бе същата Вирджиния Улф, ко­ято в този миг стоеше пред него. Много е остаряла и то само през последната година, сякаш някакъв въздушен пласт се бе стопил под кожата на лицето й. Чертите й се бяха изострили и посърнали. Бе започнала да изглежда като изваяна от сивкав, порест мрамор. Все още имаше царствена осанка и изящни фор­ми, все още притежаваше онова невероятно лунно излъчване, ала изведнъж престана да бъде красива.

- Добре - рече той. - Аз ще остана тук на поста си.

Тя изкачи стълбите крадешком, за да не я чуе Нели (защо винаги е така потайна по отношение на слугите, откъде идва това чувство на вина, сякаш е престъпник?). Влезе в кабинета и тихичко затвори вратата след себе си. Най-накрая в безопас­ност! Дръпна завесите. Навън, зад стъклото, Ричмънд продължа­ваше своя благоприличен, кротък сън, в който виждаше себе си. Неговите цветя и огради от зелен плет бяха грижливо от­глеждани; капаците на прозорците - редовно, дори без нужда боядисвани. Съседите, които не познаваше, живееха зад спус­натите транспаранти и капаци на своите червени, тухлени къщи. Успя да си представи само неприветливи стаи, изпълнени с флег­матичната миризма на претоплено ядене. Отдръпна се от про­зореца. Ако успееше да запази силите и здравето си, ако успее­ше да се задържи теглото си от поне шейсет килограма, тогава вероятно щеше да убеди Ленард, че е време да се върнат Лон­дон. Ще може да каже, че предписаната й почивка, всички тези години сред лехите от делфиниуми и червените къщи на пред­градията, е дала резултат и тя отново е напълно готова за голе-

Мисис Улф



35

мия град. Обяд, да; днес ще седне да обядва. Трябваше и да заку­си, ала това означаваше да прекъсне работата си и да бъде облъ­чена от настроението на Нели. Ще поработи час-два, носле ще хапне нещо. Да не се храниш е порочна слабост, нещо като нар­команията. Ала с празен стомах се чувстваше някак чиста, с про­яснена глава, силна и във форма. Отпи от кафето, постави обрат­но чашата в чинийката и протегна ръце. Това е едно от най-нео- бикновените преживявания: да се събудиш с усещането, че те чака ползотворен ден, да се подготвиш за работата, преди още да си я захванал. В този миг възможностите са безброй, цели часове на­пред. Умът й заработи трескаво. Тази сутрин може би ще успее да преодолее объркването си, да пробие блокиралите проходи и да стигне до златото. Усещането ликуваше вътре в нея не толкова като второ аз, колкото като паралелно съществуващо, пречисте­но аз. Ако беше религиозна, щеше да го нарече душа. То бе нещо повече от сбора на нейния интелект и емоции, повече от сбора на нейните преживявания и натрупан опит, въпреки че тези жилки от чисто злато обвиваха и едното, и второто, и третото. Това бе странна вътрешна надареност, която безпогрешно улавяше жи­вотворните, загадъчни енергии в света, защото те са сътворени от същата материя, и понякога се случваше така, че пишеше ди­ректно чрез тази си способност. Творческото писане в такова състояние я даряваше с най-истинско удовлетворение, ала достъпът до тази надареност идваше на приливи и отливи без предупреждение. Случвало се е да взима перото и само да го след­ва, докато то само се движи върху белия лист; ала случвало се е и друго - когато взима перото да е сам-самичка, една жена, облече­на в домашен халат, която държи писалката, уплашена и несигур­на в себе си, средно компетентна, без никаква представа откъде да започне и какво да напише.

И тя взе писалката си.





Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница