Книга на Кен Корбет пролог
Изтегляне 351.75 Kb.
|
Свързани:
Монахинята - Дени Дидро, Часовете - Майкъл Кънингам
- Навигация на страницата:
- 1 Район на Ню Йорк в югозападната част на Манхатън, където живеят предимно писатели, художници, университетски преподаватели и студенти. — Б. пр.
| МИСИС ДАЛАУЕЙ
Оставаше да се купят цветята. Клариса (въпреки че обичаше такива задължения) се престори на вбесена, нареди на Сали да измие банята и излезе навън с обещанието, че ще се върне след половин час. Ню Йорк. Краят на двайсети век. Външната врата се отвори, а юнското утро бе толкова хубаво и кристално чисто, че Клариса се спря на прага, както би се спряла на ръба на плувен басейн, загледана в тюркоазената вода и малките плискащи се в плочките вълни, във водната мрежа от слънчеви лъчи, потрепваща в синята дълбочина. Сякаш наистина изправена на ръба на басейн, тя стоеше стъписано, не бързаше да усети резкия допир с прохладата и шока от предстоящето гмур- кане, от потопяването в утринта. Ню Йорк с неговия трескав шум и строгата му кафеникава грохналост, с неговото бездънно падение, все още умееше да изненадва жителите си с летни утрини като тази; утрини, напоени с вяра в новия живот и така уверени, така бойки, че чак комични; приличаше на герой от комикси, който минава през най-ужасни наказания, ала накрая винаги излиза от тях без рани, без изгаряния, готов за нови подвизи. И този
Мисис Далауей 13 юни дърветата по Десета западна улица, макар и пораснали сред кучешки изпражнения и амбалажни хартийки, родиха малки, съвършени на вид листа. А в сандъчето на перваза на старицата от съседната къща, в което винаги е имало мушкато е избелял червен цвят и листа като от пластмаса, сега се появи глухарче. Какво вълнение, какъв приятен шок-да бъдеш жив в юнска утрин като тази, да бъдеш богат, преуспяващ, скандално привилегирован, и да имаш само едно малко, приятно задължение. Тя, Клариса Вон, най-обикновена личност (на тази възраст вече защо да се опитва да го отрича?) трябваше да купи цветя, защото довечера щеше има гости. Пристъпи навън, обувката й изскърца при допира с червенокафеникавото, прашно стъпало, в което проблясваха парченца слюда. Беше на петдесет и две години, само на петдесет и две, в цветущо, почти неестествено добро здраве. Чувстваше се прекрасно, също като през онзи ден в Уелфлийт, когато беше само на осемнайсет години, излезе през остъклената врата в един подобен на този ден - свеж и болезнено кристален, озарен от избуялата зеленина. Водни кончета жужеха сред папурите. Мирисът на трева бе подсилен от аромата на борова смола. Ричард я приближи отзад, сложи ръка Върху рамото й и каза: „Ей, здрасти, мисис Далауей.“ Името мисис Далауей беше хрумване на Ричард - едно пресилено литературно сравнение, подхвърлено в спалнята през онази пиянска нощ, докато я убеждаваше, че фамилията Вон въобще не й подхожда.Трябвало да бъде кръстена на името на някоя велика героиня от литературата и докато тя се колебаеше между Изабел Арчър и Анна Каренина, Ричард отсече, че само мисис Данауей може да бъде единственият, налагащ се от само себе си избор. Първо, поради съвпадението на първите имена, което вече представлявало знак, който не бивало да се пренебрегва, и второ - много по-важно - поради отредената й съдба. Тя, Кла- риса, очевидно не бе предопределена да сключи катастрофален брак, нито да се хвърли под колелата на влак. На нея й бе отредено да омайва и благоденства. Значи името мисис Далауей I рябваше да се остане за нея и толкоз. 14 ЧАСОВЕТЕ Много е красиво, нали? - обърна се мисис Далауей към Ричард през онази утрин. Красотата е курва, предпочитам парите - отвърна й той. Но всъщност предпочиташе остроумието. Клариса, тъй като беше най-младата, пък и единствената жена, реши, че може да си позволи малко сантименталност. Щом е краят на юни, значи двамата с Ричард можеха да станат любовници. Защото беше минал почти цял месец откак Ричард напусна леглото на Луис (онова провинциалистче, самото превъплъщение на чувствеността, с премрежен поглед, което бе успяло да влезе под кожата на Ричард) и се премести в нейното. Е, аз пък харесвам красотата - отвърна му тя. Свали ръката му от рамото си, захапа края на показалеца му и стисна зъби малко по-силно, отколкото възнамеряваше. Беше на осемнайсет години, току-що прекръстена. Беше напълно свободна да прави каквото си пожелае. Подметките на Клариса изскърцаха тихо, сякаш стъпваше върху гласпапир. Слезе по стълбите и пое към цветарницата. Защо ли не се чувства по-потисната от това перверзно съвпадение на големия успех на Ричард („един изстрадан пророчески глас в американската литература“) и неговата разруха („Нямате абсолютно никакви Т-клетки, не можем да открием нито една“)? Какво й е станало? Нали обича Ричард и непрекъснато мисли за него, ала все пак изглежда обича деня малко повече от него. Обича Десета западна улица в точно такъв един най-обикновен летен ден. Ето и сега, чувства се като малко небрежна към външния си вид вдовица, прясно изрусена под черния воал, която още на погребалното бдение на съпруга си вече се оглежда за евентуални бъдещи кандидати. От тях тримата - Луис, Ричард и Клариса - Клариса винаги е била най-коравосърдеч- ната и същевременно най-податливата на романтични изживявания. Цели трийсет години бе търпяла подигравките им на тази тема, ала отдавна бе решила за себе си, че е по-добре да не им обръща внимание и на воля да се наслаждава на собствените си Мисис Далауей 15 чувствени и необуздани желания, които, както Ричард обичаше да казва, били толкова невъздържани и очарователни, досущ като на някое преждевременно развито и ужасно разглезено, своенравно дете. Тя знаеше, че поет като Ричард би преминал страшно навъсен през утрин като тази, редактирайки я през цялото време, пренебрегвайки случайната грозота, както и случайната красота по пътя си, търсейки икономическата и историческата истина, която се крие зад тези стари, тухлени градски къщи, зад строгите каменни орнаменти на Епископалната църква и дори зад онзи слаб мъж на средна възраст, който разхождаше териера си (изведнъж именно на Пето авеню като че стават вездесъщи - тези нервни, вечно неспокойни кривокраки кучета), докато тя, Клариса, просто се наслаждаваше съвсем безпричинно на къщите, на църквата, на мъжа, на кучето. Доста детинско е, но тя си го знаеше. Защото на такова наблюдение му липсва проницателност, липсва му острота на възприятието. Ако трябваше да я изрази на глас (сега, на нейната възраст) тази нейна любов би се възприела съвсем погрешно и всички мигом биха я причислили към сбирщината от глупаци и наивници, проповедници на християнска любов с акустични китари или към съпругите, приели покорството срещу добра издръжка. Все пак за нея тази безразборна и малко объркана любов бе нещо съвсем сериозно, сякаш всичко на този свят е част от необятна и неясна промисъл и всичко си има своето тайно име, име, което не можеше да се предаде с думи, ала можеше да се види и почувства. Тя гледаше на тази нейна упорита и неизкоренима заплененост като на собствената си душа (притеснителна, сантиментална дума, но как другояче да я нарече?); онази нейна част, която евентуално можеше да надживее смъртта на тялото. Клариса никога не говореше на никого за тия неща. Никога не се прехласваше, никога не изпадаше в излишни излияния. Възкликваше само при вида па истинската красота, но дори и тогава успяваше да се овладее, както подобава на възрастен човек. Красотата е курва, си повтаряше тя понякога. Предпочитам парите. 16 ЧАСОВЕТЕ Тази вечер й предстоеше да посреща гости. Щеше да препълни стаите на апартамента с храна и цветя, с хора интелигентни и влиятелни. Щеше да хване Ричард под ръка и да го развежда сред тях. Трябваше да внимава да не го преумори, а после щеше да тръгне с него към центъра, където щеше да се състои официалното връчване на наградата му. Застанала на ъгъла на Осма улица и Пето Авеню, тя поизправи рамене, докато чакаше да светне зелено. Ето я, помисли си Уили Бас, който често я срещаше сутрин кажи-речи на същото място. Старата красавица, старата хипарка, все още с дълга коса, оставена предизвикателно да се прошари, излязла да направи обичайната си сутрешна разходка по дънки и мъжка па- мучна риза, обута с някакви избродирани пантофи (от Индия ли? От Централна Америка ли?). Още излъчва някакъв сексапил, нещо бохемско, някаква бяла магия; но специално тази сутрин представлява тъжна гледка, изпънала гръб в голямата риза и екзотични обувки, сякаш с мъка устоява на земното притегляне, един женски мамут, потънал до колене в катран, си почива между две крайни усилия, стърчи насред улицата огромна и горда, напълно равнодушна, уж загледана в нежните тревички на отсрещния бряг, докато всъщност много добре знае, че и след като мръкне и чакалите наизлязат, тя ще си остане тук, на отсамния бряг сам-самичка, уловена като в капан. Търпеливо изчаква да светне зелено. Не ще и дума, че преди двайсет и пет години е била невероятна; мъжете сигурно са умирали от щастие в обятията й. Уили Бас умее да разчита преживяното във всяко лице и много се гордее с тази своя способност; дава си сметка, че онези, които сега са стари, някога са били млади. Светна зелено и той продължи. Клариса пресече Осма улица. Как обича, как безнадеждно е влюбена в изгорелия телевизор, изхвърлен на тротоара до едно бяло сърце от лачена кожа.Обича и количката на уличния продавач, отрупана с броколи, праскови и манго, всички облепени с етикетчета, върху които цената се мъдри насред изоби-
Мисис Далауей 17 лие от препинателни знаци: „$1.49!!“, „3 за ЕДИН долар!?!“, „50 цента вс.!!!!!“ Пред нея, току под арката, възрастна жена в тъмна, добре скроена рокля като че ли пее, настанила се е точно между статуите-близнаци на Джордж Вашингтон като воин и като политик, макар и двете лица да са вече изронени от времето. Градската тълпа и вечното движение, заплетеният лабиринт и нестихващият живот - именно те я разнежват, докарват я до умиление. Всеки знае историята на Манхатън като пустееща земя, закупена срещу наниз от шарени мъниста, и въпреки това човек просто не може да повярва, всеки е напълно убеден, че това винаги си е било град и вземеш ли да копаеш, непременно ще попаднеш на развалините от друг, по-стар град, и после на друг — още по-стар и на трети и така нататък. Под цимента и тревата в парка (тя влезе в парка, където една възрастна жена е отметнала глава назад и пее) лежат костите на скитниците, заровени в гробището за бедняци, което е било павирано преди сто години, за да се превърне в днешния Уошингтън Скуеър. Докато Клариса крачеше върху телата на мъртъвците, търговците на наркотици шептяха край нея (но не на нея), три чернокожи момичета профучаха на ролкови кънки, старицата продължаваше да пее и да извива своето немелодично и- иии. Клариса не можеше да се нарадва на късмета си, на хубавите си обувки (нищо, че са купени от разпродажба в „Барни“); в края на краищата беше ги обула специално за безкрайната мръсотия в парка, която биеше на очи въпреки покривката от трева и цветя; ето ги пак пласьорите на наркотици (ако се наложи, дали биха стигнали до убийство?) и другите - откачени, объркани, озадачени, хората, чийто късмет, ако въобще някога са го имали, отдавна ги е напуснал. Нищо, тя обича света и заради това че е груб, безмилостен и вечен; знае, че и други хора го обичат такъв, както богати, така и бедни, въпреки че никой от тях не казва защо, по какви причини. Защо иначе се борим да оцеляваме и да продължаваме да живеем с це- пата на всевъзможни компромиси, унижения и обиди? Дори Часовете 18 ЧАСОВЕТЕ когато сме по-зле и от Ричард; дори когато сме съвсем съсух- рени и изнемощели, когато сме се превърнали в развъдник на болести, дори когато се изпускаме в леглото, ние пак отчаяно желаем да живеем. Изглежда е свързано с всичко това, помисли си тя. Със скърцащите по бетона колела, с дразнещия шум, сътресението, уплахата; вятърът подгонил на пориви кристалните пръски от фонтана, един младеж без риза хвърля фризби, улични продавачи (от Перу, от Гватемала) бутат сребристите си колички с цветни покривки и умирисват въздуха с острия пикантен пушек на печено месо; насядали по пейките възрастни мъже и жени изпъват лица към слънцето; протяжен вой на клаксони и дрънчене на китари (онази шарена, парцалива групичка ей там - три момчета и едно момиче, възможно ли е наистина да пеят „Осемте мили?“); листата на дърветата трептят и блещукат; едно куче на петна погна гълъбите, а от касетофона на случаен минувач прозвуча „Винаги ще те обичам“, докато жената в тъмна рокля под арката продължава да извива своето немелодично шиш. Тя прекоси площада, фонтанът я опръска и не щеш ли, срещу нея се зададе Уолтър Харди - стегнато, мускулесто тяло облечено в шорти и суичър без ръкави, крачи с най-енергичната си и атлетична походка, специално предназначена за Уошингтън Скуеър. - Здрасти, Клеър - провиква се Уолтър закачливо, и за миг двамата усетиха някаква неловкост, как точно да се целунат? Уолтър се прицели в устните на Клариса, ала тя инстинктивно извърна глава, предлагайки му вместо това бузата си. В последния момент обаче реши да поправи грешката си, обърна глава наполовина, но закъсня с цяла секунда и устните на Уолтър едва докоснаха само ъгълчето на устата й. Защо съм толкова надута и превзета, помисли си Клариса; толкова старомодна. Прехласвам се по всевъзможни красоти, ала по силата на някакъв непреодолим инстинкт, отказвам да целуна стар приятел по устните. Още преди трийсет години Ричард й бе казал, че зад авантюристич-
Мисис Далауей 19 пата й маска се крие истинска еснафска съпруга, и ето че сега се разкри пред себе си точно като една посредствена душа - традиционни, изтъркана, лишена от всякаква оригиналност. Тази мисъл я затормози. Нищо чудно, че дъщеря й я мрази. Радвам се да те видя - провикна се Уолтър. Клариса разбра - почти го видя с очите си - как в този миг Уолтър трескаво се мъчеше да я определи правилно, преценявайки личната й стойност. Да, тя е героинята от онази книга, обект иа толкова очаквания, написана от човек, превърнал се приживе в легенда, ала книгата не пожъна никакъв успех, нали така? Беше остро разкритикувана и после безшумно потъна в забвение. Уолтър реши, че тя е по-скоро нещо като детронирана аристократка, интересна сама по себе си, ала без особено влияние. Тя забеляза в очите му мига, в който взе решението си, и се усмихна. Какво правиш в Ню Йорк в събота? - попита го. Двамата с Евън дойдохме в града за уикенда - отвърна й гой. - Той вече взима някакъв нов коктейл и с него се чувства много по-добре. Каза, че иска тази вечер да отиде да потанцува някъде. Няма ли да е прекалено изтощително за него? Ще го държа под око. Няма да му позволя да прекалява. 11росто му се иска да бъде малко сред хора. Дали ще иска да дойде у нас тази вечер? Давам малък прием в чест на Ричард, нали му присъдиха наградата Каръдърс. О! Страхотно! Ти знаеше, нали? Разбира се. Тя не се присъжда ежегодно. Няма квота, която трябва да ее попълва задължително, както е при Нобеловата и всички ос- I анали награди. Присъждат я само, когато са напълно убедени, че творчеството на някой представлява безспорен принос. Чудесно! Да - съгласи се Клариса и побърза да добави. - Последни- ч I й носител бе Ашбъри. А преди него - Мерил, Рич и Мъруин. 20 ЧАСОВЕТЕ Сянка прекоси широкото невинно лице на Уолтър. Клариса се почуди: имената ли не знае? Или пък ... възможно ли е, наистина възможно ли е да завижда? Нима си въобразява, че човек като него може да бъде претендент за такава чест? - Съжалявам, че по-рано не ти се обадих за приема - продължи тя. - Но наистина не предполагах, че може да си в града. Знам, че двамата е Евл>н винаги се махате оттук през уикенда. Уолтър, разбира се, потвърди, че ще дойде, ще доведе и Евън, ако той е в настроение, въпреки че Евън можеше да предпочете да пази силите си за танци. Ричард ще побеснее, като разбере, че е поканила Уолтър, а Сали сто на сто ше застане на негова страна. Клариса ги разбира. Малко неща в този свят са по-за- гадъчни от хорската омраза към Уолтър Харди, който на чети- рийсет и шест години все още изглежда великолепно е бейзбол- на шапка и маратонки, който печели неприлично много пари от любовни книжлета за романтични драми между млади мъже с атлетични тела и издути мускули, който може да танцува цяла нощ, без да се умори, който умее да се чувства щастлив и неиз- тощим като германска овчарка, готова да погне всяка подхвърлена й пръчка. Мъже като Уолтър се срещат на всяка крачка в Челси и Вилидж, мъже, които на трийсет, четирийсет или дори по-стари, твърдят, че са в отлична форма, че никога не са се чувствали по-добре и по-уверени в себе си; че отдавна са забравили какво е да си обект на подигравки, оскърбление и омраза. Ричард твърди, че вечно младите педерасти нанасят повече вреда на каузата от онези, които прелъстяват малки момченца. И наистина е така. У Уолтър, например, няма и следа от типична- та за зрял мъж ироничност или дори цинизъм, нищо, което поне да намеква за някаква задълбоченост. Интересува се единствено от славата и модата. Или от някой току-що открит изискан ресторант. Ала на Клариса й допада тази алчна невинност. Нали отчасти и затова обичаме децата, защото живеят извън царството на цинизма и иронията? Толкова ли е ужасно това, че един мъж може да иска още младост и още удоволствия? Освен това
Мисис Д а л а у е й 21 Уолтър не е покварен; или поне точната дума не е покварен. [1ише толкова добри книги, колкото може - романчета, пълни с любов и саможертва, с дързост в лицето на опасността - и със сигурност се намират доста хора, за които те са истинска утеха и удоволствие. Името му непрекъснато се появява по покани за благотворителни мероприятия и протестни писма; винаги обсипва по-младите от него писатели с неприлично щедри похвали. Освен това е предан и всеотдаен в грижите си към Евън. В наше време, така поне си мисли Клариса, хората се преценяват първо и преди всичко по тяхната способност да бъдат отзивчиви и лоялни. Защото човек често се изморява от остроумието и интелекта, от това, че всеки се натиска да покаже колко е гениален. Тя просто отказва да престане да се радва на Уолтър Харди и неговата безсрамна посредственост, дори когато това вбесява Сали и кара Ричард да се чуди на глас дали пък самата Клариса не е всъщност прекалено суетна и глупава. Значи, разбрахме се - каза Клариса. - Знаеш къде живеем, нали? В пет часа. В пет. Нарочно се събираме по-рано. Награждаването е в осем, но приемът ще бъде преди вместо след него. Ричард не издържа до късно вечер. Ясно. Пет часа. Дотогава. - Уолтър стисна ръката на Клариса и я отмина с поклащаща се, пружинираща походка, демонстрация на здравото му, енергично и мускулесто тяло. Да поканиш Уолтър на приема на Ричард прилича на някаква жестока шега, но в края на краищата Уолтър е жив човек, също както Клариса в тази юнска утрин, и би се почувствал ужасно засегнат, ако разбере (а той винаги всичко разбира), че двамата с К лариса са се видели в самия ден на приема и тя нарочно не му с казала. Вятърът разлюля листата, обърна ги откъм по-светла- ia им сивозеленикава долна страна и на Класира изведнъж й се прииска Ричард да е до нея, тук на минутата - не този Ричард, какъвто е сега, а онзи Ричард какъвто беше преди десет години; 22 ЧАСОВЕТЕ Ричард безстрашния, който не спираше да говори; Ричард досадника, онова „шило“, дето в торба не стои. Как й се искаше да поспорят. Да, липсваше й спорът, който двамата с Ричард биха подхванали относно Уолтър. Преди здравето на Ричард да се влоши, тя непрекъснато се караше с него. Всъщност той се интересуваше единствено от въпроси, свързани с доброто и злото, и никога, нито за миг през тези двайсет години, не се отказа докрай от мнението си, че решението на Клариса да заживее със Сали представяла, ако не някаква удобна проява на дълбока поквара, най-малкото слабост от нейна страна, която подвежда под отговорност (въпреки че Ричард никога нямаше да си го признае) всички жени като цяло, тъй като още отрано си бе наумил, че Клариса представлява не само себе си, ала способностите и слабостите на целия женски пол. Ричард винаги е бил най-неумолимият, строг и яростен съдник на Клариса, нейният най-добър приятел и ако той беше във форма, непоразен от болестта, сега можеха да са заедно и да спорят за Уолтър Харди, за неговите опити да изглежда вечно млад и за модата сред педерастите напоследък да се правят точно на онези момчета, които са ги тормозели навремето в гимназията. Старият Ричард можеше да говори с часове, изброявайки, например, всички възможни тълкувания върху нескопосаното копие на „Венера“ от Ботичели, което млад негър рисуваше с тебешир върху асфалта, а ако онзи, предишният Ричард бе забелязал подгоненото от вятъра найлоново пликче, което се бе издуло и литнало в бялото небе, потрепвайки като медуза, със сигурност щеше да продължи да разсъждава за химикалите в нашия живот и безскрупулното преследване на печалби, за ръката, която знае само да взима. Щеше да се разприказва как това найлоново пликче (да кажем, че в него е имало чипе или презрели банани; да кажем, че е било небрежно захвърлено от някоя изтерзана, изпаднала в депресия майка на излизане от магазина сред ято вряскащи едно срещу друго деца) ще полети към Хъдсън, ще продължи да се носи във въздуха, докато стигне океана и по- Мисис Далауей 23 сле, нищо чудно, някоя морска костенурка, създание, което живее до сто години, да го вземе по погрешка за медуза, да изяде пликчето и да умре. За Ричард нямаше да е никакъв проблем след това да подхване нещо друго без прекъсване, от тази тема директно да се прехвърли на Сали и с подчертана формалност да попита дали е здрава и щастлива. Той имаше навика да разпитва за Сали след някоя подобна тирада, сякаш Сали представлява съвършено обичаен и безопасен периметър; като че самата Сали (тази измъчена, проницателна и мъдра жена стоик) представлява нещо безвредно и безинтересно като еснафска къщурка насред тиха алея или пък добра, солидна и много надеждна кола. Ричард просто никога нямаше да си признае омразата към нея, нито да се излекува от тази омразата, никога; никога нямаше да се откаже от личното си убеждение, че дълбоко в себе си Клариса се е превърнала в светска съпруга, независимо от факта, че двете със Сали не полагат никакви усилия да скрият връзката си и не обръщат внимание на никакви приказки, независимо от факта, че Сали е предана, интелигентна жена, продуцент в телевизията - докога, за бога, ще търпи да я товарят с работа и отговорности срещу някакво си там мизерно заплащане? Независимо от добрите, стойностни, ала съвсем непродаваеми книги, за които Клариса неуморимо се застъпва, че трябва да бъдат издавани наред с евтините пошли книжлета, от които се издържат. Независимо от тази нейна политика и цялата й работа в Асоциацията на издателите и писателите. Клариса прекоси Хаустън Стрийт и си помисли, че няма да е зле да купи нещо за Евън в чест на крехкото му възстановяване. Не цветя; дори за покойници цветята са някак неподходящи, но за болните са направо пагубни. Какво тогава? Магазините в Сохо1 са пълни само с официални тоалети, бижута и мебели в 1 Район на Ню Йорк в югозападната част на Манхатън, където живеят предимно писатели, художници, университетски преподаватели и студенти. — Б. пр. 24 Ч Д С 0 В Е Т Е стил Бидемайер1; нищо, което да подариш па умен и високомерен млад мъж, който с помощта на цял куп лекарства може да усггее, но може и да не успее да изживее живота си докрай. Всъщност какво му трябва на човек? Клариса отмина една витрина и си помисли дали да не купи рокля за Джулия. Онази къса черна рокля с презрамки ще й стои чудесно, ала Джулия не носи рокли, държи на това да прекара младостта си, този кратък период, в който можеш да носиш каквото ти скимне, облечена в мъжки ризи и обувки е връзки, в които изглежда като че е стъпила в кофи за сгур. (Защо дъщеря й не споделя нищо с нея? Какво стана с онзи пръстен, който Клариса й подари за осемнайсетия рожден ден?). А, ето я и тази прекрасна книжарница на Спринг Стрийт. Може би Евън ще се зарадва на книга. На витрината се виждаше една (една-единствена!) от тези на Клариса, английска (кри- минална, колко усилия, докато се пребори за тираж от десет хиляди, а което е по-лошо, сега по всичко личи, че и пет няма да успеят да продадат), до нея южноамериканската семейна сага, на която не успя да вземе авторските права, защото друго, по-богато издателство плати повече, ала книгата, неизвестно защо, здравата се провали и едва ли ще могат да си покрият разноските, тъй като, макар и да се появи шумно, не успя да спечели читателските сърца. Ето има и една нова биография на Робърт Мапълторп, стихосбирка на Луиз Глюк, но нищо, което да е подходящо за него. Все книги, които са едновременно и много общи, и много специфични. А човек иска да му подари нещо, което ще бъде книгата на живота му, книгата, която ще му помогне да си намери мястото, която ще го посъветва, ще го ориентира и ще го зареди със сили за очакващата го промяна. Не можеш да му връчиш книга със светски клюки, нали така? Не можеш да му предложиш историята на един оз- 1 Германски стил в производството на мебели и вътрешната архитектура от периода 1818-1848, който наподобява френския имперски стил, макар че е малко опростен в сравнение е него. - Б. пр. Мисис Д а л а у е й 25 лобен английски писател, нито съдбата на седем сестри в Чили, независимо колко добре са написани, а що се отнася до поезия, Евън по-скоро ще вземе да рисува порцеланови чинии, отколкото да чете стихотворения. В света на вещите като че ли има някаква утеха, помисли си Клариса, и изкуството, реши тя, дори най-великото изкуство (дори трите тома с поезия на Ричард и неговият единствен нечетивен роман) без съмнение се числи към света на вещите. Застанала пред витрината на книжарницата, изведнъж я връхлетя стар спомен - клонче, което почуква върху стъклото на прозореца, а отнякъде (отдолу ли?) от току-що пусната плоча долита приглушена музика и протяжното стенание на джазова мелодия. Това не бе първият й спомен (в който вижда как охлюв пълзи по ръба на тротоара), нито дори вторият (плетените сандали на майка й, или пък смесва двата), ала този спомен, повече от всеки друг, се бе загнездил в нея трайно и дълбоко, освен това й действаше като свръхестествено утешение. Си- гурно това бе къщата в Уисконсин, най-вероятно беше тя; една от многото, които родителите й наемаха през лятото (рядко взимаха една и съща два пъти, защото според майка й всяка се оказваше с някакъв дефект и не можеше да отговори на представите й за „Сантименталната обиколката на семейство Вон из долините на Уисконсин“). Клариса трябва да е била на три или четири годинки, в онази къща, в която никога повече нямаше да се върне и от която нямаше никакви други спомени, освен това изключително живо и отчетливо видение, по-ясно в съзнанието й от неща, които се бяха случили вчера: как едно к лонче почуква на стъклото на прозореца й на фона на плътен обой; сякаш самото разлюляно от вятъра дърво бе предизвикало музиката. Именно в този миг като че ли започна да усеща света; да разбира загатнатите обещания, които се вместваха в един порядък, по-голям от човешкото щастие, макар че с |,д'ържаше в себе си и човешкото щастие, и всички други емо- мпп Клончето и музиката бяха по-важни за нея от всички кни- 26 ЧАСОВЕТЕ ги на витрината. Както за Евън, така и за себе си тя искаше книга, в която да има онова, което се съдържаше в този неин неповторим спомен. Постоя загледана в книгите и в собственото си отражение в стъклото (все още изглежда добре, сега е по-скоро хубава, а не само сладка и симпатична - кога ли ще започнат да се появяват посърналата кожа, измършавялото тяло и сбръчканата уста, типични за старостта?), после отмина, като продължаваше да съжалява за късата, красива черна рокля, която не можеше да купи за дъщеря си, тъй като Джулия бе в плен на представата си за някаква странна персона и държи да носи само тениски и войнишки ботуши. Трябва да се отнася с уважение към Мери Крул, всъщност има ли избор?, тъй като тя живее на ръба на мизерията, често се озовава в затвора във връзка с безбройните каузи, които защитава, чете пламенни лекции в Нюйоркския университет върху онзи жалък маскарад, наречен „социополови“, тоест лесбийско-педерастки изследвания. Човек иска да я хареса, мъчи се да я хареса, ала тя е прекалено крайна в своите интелектуални и морални схващания, както и нетърпящ възражение защитник на правотата на кожените якета. Знаеш, че мислено ти се присмива заради удобствата, на които държиш и заради старомодните ти (старомодни според нея) убеждения относно лесбийската идентичност. Човек се изморява от това да го смятат за враг само защото вече не е млад или пък защото се облича традиционно. Ще ти се да изкрещиш в лицето на Мери Крул, че това въобще няма никакво значение; искаш да й внушиш, че е по-добре да се опита да влезе в главата на човек, да поживее там няколко дни и да усети неговите тревоги и мъки, неназованите страхове, които го терзаят. Защото тя вярва - не, знае, че Мери Крул, както и всички останали страдат от една и съща болест, болестта на всички простосмъртни, от една и съща сгърчена в съмнения душа и след още някоя и друга обиколка на циферблата може да се сприятелят, но при сегашното положение на нещата, тя е тази, която ти отнема дъщерята, а ти си стоиш в комфортния апартамент, мразиш я отдън душа, както би постъ- Мисис Д а л е у е й 27 пил и всеки баща републиканец. Бащата на Клариса, човек толкова нежен, че чак лигав, обичаше да съзерцава жени в къси черни рокли. Но постепенно отпадна; вдигна ръце, отказа се от себе си, както често се отказваше да спори, само защото му беше по-лесно да се съгласи. Точно пред нея се показа Мак- дугъл, някакъв екип снимаше филм сред обичайната суматоха от релси, коли с апаратура и прожектори. Ето го обикновения свят - тук се снима филм, там момче от Пуерто Рико разгъва сенника на ресторант с помощта на проблясваща метална ма- нивела.Това е светът и ти живееш в него и си благодарен. Опитваш се да бъдеш благодарен. Бутна вратата на цветарския магазин, която винаги нещо заяждаше, и влезе. Висока жена с широки рамене стоеше сред букетите от рози и зюмбюли, сред мъхавите нарциси и орхидеите, които потрепваха върху изящните си стъбълца. Барбара, която от години работеше в този магазин, я поздрави. След миг й предложи и бузата си за целувка. - Здравей - отвърна й Клариса. Устните й докоснаха кожата на Барбара и моментът най-ненадейно доби завършеност и съвършенство. Стоеше насред мрачната, приятно прохладна цветарница, която приличаше на храм, тържествена в своето изобилие, с букети от сухи цветя, увиснали от тавана, и рамки с панделки, проточили се на фона на черната стена. Ето го и клончето, което почуква по стъклото на прозореца, а ето и едно друго, но тогава тя бе вече по-голяма, някъде пет или шест годинки, в собствената си спалня, и това клонче бе покрито с червени листа и тя си спомни как дори тогава си помисли с благоговение за онова, за първото клонче, което като че бе предизвикало проехтялата от долния етаж музика; спомни си благодарността, която изпита към есенното клонче, само задето й бе напомнило за другото, по-ранното, което бе почукало на прозореца й в къщата, в която никога нямаше да се върне и от която не можеше да си спомни нищо друго. Но ето я сега |ук, в цветарницата, където маковете се поклащаха върху дълги, мъхнати стъбла. Тогава майка й, която винаги си носе- 28 ЧАСОВЕТЕ ше кутийка с френски ментови бонбони в чантата, сви устни и нарече Клариса луда, нарече я лудо момиче, ала с тон на закачливо възхищение. Как си? - попита Барбара. Добре, много добре - отвърна й тя. - Довечера давам празненство в чест на един приятел, който току-що спечели онази много важна литературна награда. Пулицър ли? Не. Нарича се наградата Каръдърс. Барбара се опули в неведение, физиономия, която Клариса изтълкува като усмивка. Барбара е около четирийсетгодишна, бледа, пълна жена, която бе пристигнала в Ню Йорк да става оперна певица. Нещо в лицето й - дали квадратната челюст или строгите, безизразни очи - й напомняше, че и преди сто години хората са изглеждали горе-долу по един и същ начин. В момента не сме много добре заредени - рече й тя. - Тази седмица имаше около петдесет сватби. Не ми трябват много цветя - каза й Клариса. - Само няколко букета от туй-онуй. - По някаква необяснима причина Клариса се почувства виновна, задето не е успяла да се сближи повече с Барбара, въпреки че двете се познаваха само като клиентка и продавачка. Клариса винаги купуваше цветята си от Барбара и преди година дори й бе изпратила картичка, когато научи, че има съмнения за рак на гърдата. Кариерата на Барбара не бе тръгнала според очакванията й; сега живееше от надниците си на час (вероятно апартамент с вана в кухнята), ала засега поне се бе разминала с рака. За миг Мери Крул изплува пред очите й, понесе се над лилиите и розите, готова да се ужаси от сумата, която Клариса бе готова да похарчи за цветя. Имаме прекрасни хортензии - каза Барбара. Я да видя. - Клариса прекрачи в хладилното помещение и взе да избира цветята, които Барбара изваждаше от огромните вази и ги нареждаше в обятията си, докато още капеха. Представи си я насред градина от деветнайсети век, когато сигурно щеше да бъде селска съпруга, нежна и незабележима, недовол- Мисис Далауей 29 на от живота си. Клариса избра божури и звездни лилии, кремави рози, ала не пожела хортензиите (това чувство за вина, за вина, май никога няма да го преодолее), спря поглед върху ирисите (не са ли те малко ... старомодни?) и в този миг откъм улицата нещо изгърмя със страшна сила. Какво беше това? - попита Барбара. Двете с Клариса изтичаха до витрината. Изглежда са филмаджиите. Сигурно. Цяла сутрин снимат. Знаеш ли какво снимат? Не - отвърна тя и се отдръпна от витрината с някаква старческа скованост, като продължаваше да държи цветята в ръце, също както духът на нейното предишно аз, някъде преди сто години, би се отдръпнал от трясъка и скърцането на отминаваща карета, пълна с красиво облечени господа от да- нечния град, тръгнали на пикник. Клариса обаче остана до витрината, загледана в бъркотията от коли и каравани. Неочаквано вратата на една от караваните се отвори и главата на някаква знаменитост се показа навън. Беше женска глава в профил, сякаш изсечена върху монета, ала разстоянието бе доста голямо и Клариса не успя да я разпознае веднага (Мерил (трийп ли? Ванеса Редгрейв ли?), но беше сигурна, че жената е филмова звезда. Позна по царствената й самоувереност и по сервилното преклонение, с което един от реквизиторите й обясняваше (Клариса, разбира се, не можеше да чуе) откъде идва шумът. След което главата бързо се прибра, вратата на фургона се затвори, ала остави след себе усещането за сдържано недоволство, сякаш ангел господен бе докоснал земната повърхност с обутия си в сандал крак само за миг, бе попитал какво има и след като му бе отговорено, че всичко е наред, се ' ос върнал в ефира с изражение на скептична деловитост, напомняйки на земните деца, че и без това крехкото доверие в техните мениджърски способности е вече разклатено и че повторна небрежност няма да мине безнаказано. МИСИС Улф Мисис Далауей каза нещо (какво?) и сама купи цветята. Лондонско предградие. Хиляда деветстотин двайсет и трета година. Вирджиния се събуди. Може би ще започне с началото на един нов ден, да, разбира се; по-добре Клариса да излезе по работа през юнска утрин, отколкото войници да маршируват по пътя към Уайтхол, за да положат венци. Но дали това е добро начало? Не е ли прекалено банално? Вирджиния е притихнала в леглото си, унася се бързо, дори не разбира, че отново е попаднала в обятията на съня. Изведнъж й се стори, че не е в леглото си, а в парка; един парк, целият лумнал в зеленина, ала зеленина, която е отвъд зеленото - една платоническа версия на парк, едновременно обикновен и мистериозен, който загатва, както става с парковете, че докато старицата дреме върху дървената пейка, нещо съвсем живо и древно, нещо, което не е нито добро, нито зло, което признава единствено своята вечност, изплита този зелен свят от ферми и тучни ливади, от гори и паркове. Вирджиния обикаля парка, ала някак без да върви; по-скоро се носи, едно безтелесно, изтъкано от
Мисис У л ф 31 възприятия перце. Паркът й разкрива своите градини от лилии и божури, своите покрити с дребен чакъл алеи, от двете страни на които са се наредили като в шпалир кремави рози. I 'дна каменна девойка, с изгладени от времето черти, стои на брега на езеро, загледана в кристалните му води. Вирджиния се носи из парка, като че върху въздушна възглавница; започва да проумява, че отвъд този парк се намира друг, парк на подземния свят, далеч по-прекрасен и ио-страшен от гози; таи се в коренищата на тези ливади и дървета. И той е истинският парк - не така обикновен, ала красив. Ето, че се появиха и хора: един китаец, който се навежда да вдигне нещо от тревата, малко момиченце стои и чака. Ей там, в далечината, в кръг от току-що изорана земя, една жена пее. Вирджиния отново се събуди. Тук е, в спалнята си в Хогарт Хаус. Сивкава светлина изпълва стаята, приглушена, със стоманен отблясък; стаена върху завивката й, изглежда белезникава, нодниста и жива. Сребрее върху зелените стени. Беше сънувала някакъв парк и някакво изречение, с което да започне книгата си какво беше? Цветя, нещо свързано с цветя. Или нещо свързано г парк? Някой не пееше ли? Не, изречението е изчезнало, но исъщност това няма значение, защото е останало породеното от него чувство. Сега вече знае, че може да стане и да пише. Измъкна се от леглото и влезе в банята. Ленард бе станал; сигурно вече работеше. Тя изми лицето си. Не погледна към оналното огледало над мивката. Усети отражението на собствените си дзижения в него, но не си разреши да погледне. Огледало i о е нещо опасно; понякога й показва черния въздушен силу- п на собственото й тяло, въздух, който заема нейната форма, н иа стои зад нея, наблюдава я с малки свински очички и сумти с мнажно приглушено дихание. Изми лицето си, без да поглежда н огледалото, не и тази сутрин, не и когато я чака работа и гори о| нетърпение да я подхване, както човек гори от нетърпение ла се присъедини към приема, който вече е започнал на долния I глж, прием, който със сигурност ще блести от остроумия и красота, ала и с нещо друго, далеч по-неуловимо от остроумия-32 ЧАСОВЕТЕ та и красотата; нещо загадъчно и златисто - искрящото тържество на самия живот, което се усеща в прошумоляващите, раз- люлени над лъскавия под коприни, в прошепнатите на ухо тайни, заглушени от разлялата се навред музика.Тя, Вирджиния, би могла да бъде едно облечено в официалната си рокля момиче, което се готви да слезе долу на приема, да се появи най-горе на стълбата, самата преливаща от надежди младост. Не, няма да погледне в огледалото. Престана да плиска лицето си. Щом приключи в банята, слезе в тишината на потъналия в сутринен сумрак вестибюл. Носеше бледосиния домашен пеньоар. Нощта все още се навърташе наоколо, сякаш никога не бе напускала докрай къщата Хогарт Хаус с нейния вечен безпорядък от книги и хартии, от пъстри възглавнички и персийски килими. Не толкова че самата къща бе мрачна, колкото като че ли светлината се бореше с витаещия мрак, дори сутрин, когато бледото ранно слънце вече надничаше между завесите, а колите и файтоните трополяха по Парадайз Роуд. Вирджиния влезе в трапезарията, наля си чаша кафе и продължи тихо надолу по стълбите. Не се отби в кухнята при Нели. Тази сутрин искаше веднага да започне да работи, без да се излага на риска от Нелините оплаквания и пазарлъци. Очакваше спорен ден и затова трябваше внимателно да съхрани обещаващото му начало. Стиснала чинийката с чаша кафе, влезе в печатницата. Ленард седеше зад бюрото и изчиташе коректури. Беше рано, затова нито Ралф, нито Марджори бяха пристигнали. Ленард вдигна очи към нея, за миг все още смръщени от ядосалите го коректури. Тя вярваше на това изражение, но и се боеше от него. Очите му искряха и в същото време изглеждаха непроницаемо мрачни под надвисналите тежки вежди, ъгълчетата на устата му бяха увиснали строго надолу, ала изразът на лицето му не бе нито кисел, нито просто раздразнен - едно смръщено божество, всевиждащо и уморено, което продължаваше да очаква от човечеството нещо по-добро, защото знаеше точно колко може да си позволи да очаква. Обикновено с тази начумереност преглеждаше всички писания, включително и най- Мисис Улф 33 вече нейните. Вдигна очи към Вирджиния и смръщеният израз веднага изчезна, изместен от благото и любящо лице на съпруг, който неведнъж е треперил над нея през най-тежките й дни, който не искаше от пея нищо, което не бе в състояние да му даде, и който често я подтикваше, понякога с успех, да изпива по чаша мляко сутрин в единайсет. Добро утро - каза тя. Добро утро. Как беше сънят ти? Как беше сънят ти, пита той, сякаш сънят не е действие, а същество, което може да бъде послушно или непослушно. Спокоен - отвърна му тя. - Това коректурите на Том ли са? -Да.
Е, и как са? Вече открих една грешка - намръщи се отново той, - а съм едва на втора страница. Една грешка в началото е нещо обикновено. Още е толкова рано, а вече си успял да се раздразниш. Ти закуси ли? - попита я той. -Да. Лъжеш! Винаги закусвам кафе със сметана. Това ми стига. О, да. Дори ти е множко. Ще накарам Нели да ти донесе кифла и плодове. Ако изпратиш Нели да ми прекъсне работата, да знаеш, че не отговарям за последствията. Трябва да се храниш - настоя той. - Не да преяждаш, а просто да хапваш. Ще хапна по-късно. Сега отивам да поработя. Той се поколеба за миг, после поклати глава неодобрително. Никога не би попречил на работата и, но това, че отказваше да се храни, бе лош признак. Тогава ще обядваш - продължи той. - Истински обяд със супа, пудинг и всичко останало. Ако трябва, насила ще го изядеш. Ще обядвам - отвърна му тя с досада в гласа, без обаче да Часовете 34 ЧАСОВЕТЕ се разсърди. Стоеше изправена - висока, мършава, прекрасна в домашния си пеньоар, от кафето в ръката й се вдигаше пара. И досега не можеше да се начуди.Тя бе, може би, най-интелигент- ната жена в цяла Англия, помисли си той. Книгите й вероятно ще се четат векове наред. Убеден бе в това повече от всеки друг. И в същото време беше негова жена. Вирджиния Стивън, бледа и висока, невероятна като един Рембранд или Веласкес, която преди двайсет години се бе появила в бяла рокля в апартамента на брат си в Кеймбридж, и това бе същата Вирджиния Улф, която в този миг стоеше пред него. Много е остаряла и то само през последната година, сякаш някакъв въздушен пласт се бе стопил под кожата на лицето й. Чертите й се бяха изострили и посърнали. Бе започнала да изглежда като изваяна от сивкав, порест мрамор. Все още имаше царствена осанка и изящни форми, все още притежаваше онова невероятно лунно излъчване, ала изведнъж престана да бъде красива. - Добре - рече той. - Аз ще остана тук на поста си. Тя изкачи стълбите крадешком, за да не я чуе Нели (защо винаги е така потайна по отношение на слугите, откъде идва това чувство на вина, сякаш е престъпник?). Влезе в кабинета и тихичко затвори вратата след себе си. Най-накрая в безопасност! Дръпна завесите. Навън, зад стъклото, Ричмънд продължаваше своя благоприличен, кротък сън, в който виждаше себе си. Неговите цветя и огради от зелен плет бяха грижливо отглеждани; капаците на прозорците - редовно, дори без нужда боядисвани. Съседите, които не познаваше, живееха зад спуснатите транспаранти и капаци на своите червени, тухлени къщи. Успя да си представи само неприветливи стаи, изпълнени с флегматичната миризма на претоплено ядене. Отдръпна се от прозореца. Ако успееше да запази силите и здравето си, ако успееше да се задържи теглото си от поне шейсет килограма, тогава вероятно щеше да убеди Ленард, че е време да се върнат Лондон. Ще може да каже, че предписаната й почивка, всички тези години сред лехите от делфиниуми и червените къщи на предградията, е дала резултат и тя отново е напълно готова за голе-
Мисис Улф 35 мия град. Обяд, да; днес ще седне да обядва. Трябваше и да закуси, ала това означаваше да прекъсне работата си и да бъде облъчена от настроението на Нели. Ще поработи час-два, носле ще хапне нещо. Да не се храниш е порочна слабост, нещо като наркоманията. Ала с празен стомах се чувстваше някак чиста, с прояснена глава, силна и във форма. Отпи от кафето, постави обратно чашата в чинийката и протегна ръце. Това е едно от най-нео- бикновените преживявания: да се събудиш с усещането, че те чака ползотворен ден, да се подготвиш за работата, преди още да си я захванал. В този миг възможностите са безброй, цели часове напред. Умът й заработи трескаво. Тази сутрин може би ще успее да преодолее объркването си, да пробие блокиралите проходи и да стигне до златото. Усещането ликуваше вътре в нея не толкова като второ аз, колкото като паралелно съществуващо, пречистено аз. Ако беше религиозна, щеше да го нарече душа. То бе нещо повече от сбора на нейния интелект и емоции, повече от сбора на нейните преживявания и натрупан опит, въпреки че тези жилки от чисто злато обвиваха и едното, и второто, и третото. Това бе странна вътрешна надареност, която безпогрешно улавяше животворните, загадъчни енергии в света, защото те са сътворени от същата материя, и понякога се случваше така, че пишеше директно чрез тази си способност. Творческото писане в такова състояние я даряваше с най-истинско удовлетворение, ала достъпът до тази надареност идваше на приливи и отливи без предупреждение. Случвало се е да взима перото и само да го следва, докато то само се движи върху белия лист; ала случвало се е и друго - когато взима перото да е сам-самичка, една жена, облечена в домашен халат, която държи писалката, уплашена и несигурна в себе си, средно компетентна, без никаква представа откъде да започне и какво да напише. И тя взе писалката си. Изтегляне 351.75 Kb. Сподели с приятели:
|