Книга на всички хора, които търсят светлината. Торвалд Детлефсен предговор

Херберт Фриче

ПОНЕЖЕ СЛОЖНОТО СЛЕДВА ПРОСТОТО, и ние трябва да се опитаме да синтезираме разсъжденията си по отделните аспекти, за да видим откъде е минал нашият път. Още съвсем в началото посочихме, че езотериката е път, и че този път трябва да бъде извървян, ако искаме да стигнем до целта.

След всичките ни теоретични разсъждения отново ще изникне въпросът, какво конкретно е необходимо да пра­вим, за да не останем единствено в бездействието на наб­людението, а наистина да минем по пътя на езотериката. Който очаква в отговор готови рецепти, ще остане дълбоко разочарован; за когото обаче са достатъчни само указания, ще намери повече, отколкото може да „преработи”. Защото няма нищо, което да не е указание по пътя към целта.

В началото ние, хората, сме точно като малкото дете, което още не може да чете и затова не може и да асими­лира многото написана информация. Ние също трябва пър­во да научим буквите на действителността, за да разбе­рем, че всичко видимо е само метафора, само шифър на по-висши идеи. Този начин на четене и мислене трябва да се изучи, както четенето и писането.

Целта на настоящата книга е поне малко да ни доближи до този начин на възприемане на действителността. Неин предмет са само първите стъпки, затова от нея съз­нателно е изключено представянето на всички езотерични системи. За разбирането им и за боравенето с тях е необходим по-широк обем специализирана терминология.

Предмет на нашите разсъждения беше единствено и са­мо Съдбата - онзи партньор на всички хора, с който те са принудени да се занимават. Личната съдба е най-индивиду­алната, скроената съвсем по мярка езотерична система, която може да се намери. Затова и пътят започва с изуча­ването на собствената съдба. Целта на изучаването на съдбата не са богатството, щастието и успехът в общоприетия смисъл, а по-дълбокото разбиране на действителността, разширяването на съзнанието, срещата с онази ин­станция, която човекът нарича Бог.

Езотеричният път не обещава слава, външен блясък и почести, а работа, самота и непрестанна борба за истина­та. Пътят е тесен и каменист, но за съжаление е единст­веният, който води до тясната врата на освобождението. Опасността да се провалим или да паднем по този път е голяма; причината е, че той е стръмен. Полярността ни учи, че заедно с ползата пропорционално расте и опасност­та. С нож може да се реже хляб и да се убие човек. Ако но­жът се направи така, че с него да не може да се убива, той няма да става и за рязане на хляб. Малката батерия е бе­зопасна. Но с нея не може да се снабди с електричество цял град. Колкото по-високо се изкачваш в планината, толкова по-надалеч се вижда и толкова по-ниско можеш да паднеш. По-сигурно е да останеш долу в равнината и да пълзиш на четири крака, но и гледката ще отговаря на условията. Езо­теричният път води към най-високия връх и затова е опа­сен за живота. Спасението и провалът са толкова близки, колкото гениалността и лудостта.

Само че, като е отхапал от райската ябълка, човекът веднъж вече се е решил да тръгне по пътя на познанието и затова сега той трябва да го извърви докрай, ако иска да се върне вкъщи. Това е пътят, който е предначертал Хрис­тос и който води все по-нагоре, докато „голямото дело” бъде завършено и от дълбините просветне светлината на спасението.

Вече споменахме един от различните стадии на езотеричния път на посвещението, до който неизбежно стига всеки, потеглил по него - самотата. Самотата е законо­мерна фаза, която трябва да се премине. В Таро тя се символизира от деветата карта - „Отшелникът”. Тази само­та не зависи от външната заетост. Тя се изживява вът­решно, когато човек не е разбран от околния свят. Дълбо­ка пропаст от неразбиране, от другост зейва между човека и окръжаващата го среда. Човекът се превръща в от­шелник, ако ще и да е заобиколен от стотици хора. Със съ­щата сигурност, с която настъпва тази фаза, после на ней­но място идват други фази. Самотата също е само прехо­ден стадий, която, освен всичко друго, трябва да научи чо­века на мълчание и вслушване.

Така че, още преди да поеме по пътя, човек трябва да се раздели с всички илюзии. Твърде често истинската моти­вация за окултни занимания е желанието да се придобият сили и способности, които издигат човека над останалите и му дават власт. Но там, където - открито или прикри­то - мотивацията идва от властовия нагон, пътят неизбежно води до онзи полюс, който се нарича „черна магия”. Казано с една дума, „черната магия” е занимание, което служи за задоволяване на себичността и егоизма. Съдържанието на т. нар. „бяла магия” е да прогонва мрака, да транс­формира „оловото” в „злато”, да допринася за спасението на нашата планета, за да служи на светлината. Обаче, „само, който е станал светлина, може да раздава светлина. Само прероденият може да събужда.” (Фриче) Истинската мощ се проявява едва тогава, когато тя наистина се притежава, но вече не се използва. Всемогъществото на Хрис­тос се разкрива на кръста, когато му казват да се спаси сам, ако той е Христос, избраникът Божий” (Лука, глава 23, 35), но той не го прави. Докато човек употребява сила, той си остава неин роб и е безпомощен_.

Понеже хората не разбират това, те непрекъснато ис­кат от окултистите да доказват твърденията си и очак­ват да видят чудеса. Истинската езотерика никога не би последвала подобни очаквания. Наистина, след като й се откажат „чудесата”, обществеността стига до заключение­то, че тези неща явно не съществуват - но това е заблу­дата на онези, които са склонни към заблуда и не бива от техните проблеми да правим свои. Още изкусителят в пустинята е искал да види доказателства и не ги е получил (ср. Лука, глава 4, 1-13).

Тук още веднъж се разкрива огромната разлика между езотерика и парапсихология. Докато човек проявява любо­питство, вратите към посвещението остават затворени за него.

Ако сме се запитали за истинските си мотиви и ако със сигурност сме установили, че нито любопитството, нито властта са движещите пружини на действията ни, тогава можем да направим първите си стъпки по новата пътека. Но ето, че веднага идва следващото предупреждение: Никога не бързай! Неведнъж се случва във въодушевлението от новооткритата територия някой да се впусне да разкрива тайните на езотериката със състезателно темпо. Само че знанието и развитието не могат да се форсират произволно, те имат собствен ритъм и се изплъзват от всякакъв вид принуда.

От години не ме напуска предупреждението на Алберт Велики²: „Когато търсенето се превърне в мания”. За съжаление езотерични маниаци се срещат доста често. Те нена­ситно търсят все нови системи и истини, които алчно поглъщат, без да ги „смилат” и ги превръщат в дело. Пътят се превръща в екскурзия. Фанатизмът и нетолерантността в крайна сметка са характерните признаци на онези, които прибързано се опитват да принудят Бог да им се отплати. Развитието се нуждае от спокойствие, като под спокойствие не се разбира бездействие. Спокойствието идва от уве­реността, че всичко, което трябва да се случи, ще се случи, когато му дойде времето. Така както селянинът оставя се­мето да се развива спокойно в земята, така и човек тряб­ва да се научи да чака, докато времето узрее. „Бързай бав­но”, казва народната мъдрост, която и в нашата област е показател за златната среда между крайностите.

Не смятам, че най-важното е човек да търси езотерич­ни общества и обединения, или да ходи до Индия и там да се оглежда за някой гуру. Днес броят на подобни обединения постоянно нараства. Те имат различни традиции, различна големина и различни цели. Ако към тях прибавим всички малки групички и кръжоци, броят им ще стане необозрим. Така че не е възможно да се даде обща преценка за смисъла или безсмислието им. И все пак, позволете ни някои основни забележки по темата.

Всяка група има право на съществуване и в определено време може да даде на търсещия определени подтици и им­пулси. Импулсът може да е напълно независим от вътреш­ното качество на самата група. Няма нищо на този свят, което да е толкова лошо, че да не може да даде определе­на информация на онзи, който се е научил да вижда съзна­телно. Трудно може да се абсолютизира стойността на да­дена система или общност - тя по-скоро зависи от състо­янието на съзнанието на търсещия. Ако някой изпитва афинитет към дадено обединение, това е признак, че той може да има полза от неговото учение. Тогава за него въп­росното обединение става ценно.

Това остава така завинаги, обаче, само в най-редки слу­чаи. Защото от един момент ната-тък всички обединения стават инертни в развитието си, което обикновено е по-бавно от темпото на развитие на отделния човек. Идва ден, в който общността е изпълнила целта си спрямо инди­вида. Той вече е развил афинитет към по-нататъшната стъпка, към ново ниво на развитие.

Тук именно се крие опасността от всички обединения. Собственото учение, което по принуда обхваща обикновено само отрязък от действителността, се издига като един­ствената, водеща към блаженство истина. Енергиите за индивидуалното развитие се изтеглят и отиват за органи­зационна дейност, мисионерство и съперничество с инакомислещи. Системата става самоцел, вместо да освобождава от фиксации. Групата се превръща в убежище, където членовете й взаимно се доказват един на друг. Образува се едно войнство от ученици, чийто езотеричен път се изчерпва с консумирането на думите на учителя. Пътят е стиг­нал до задънена улица.

Независимо от тази обща за всички по-големи групиров­ки опасност, по качество обединенията могат да се разде­лят на три основни направления:

1. Групи за бяла магия,

2. Групи, които клонят към черна магия

3. и групи, които са толкова безобидни, че не могат да служат на нито едно от двете течения.

Ако се абстрахираме от последните, напълно безинте­ресни за езотериката групи, остава въпросът за признаци­те, по които могат да се различат белият от черният път. Понятията „бяла магия” и „черна магия” са употребе­ни само като символи на една основна полярност. Използ­ваме ги, независимо от това, дали самата група изобщо свързва себе си с понятието „магия”.

Същата полярност би могла да се опише с думите „ляв” и „десен” път. И двата пътя са полярности и това им да­ва основание за съществуване. По същата причина ние не демонизираме „левия” път - той е необходимият антагони­зъм и едва чрез него светлината на „десния” път става ис­тински видима. Индивидът е този, който пожелава да тръгне по един от двата пътя, и той е изправен пред избора, в коя посока да поеме - към тъмнината или към свет­лината. Всеки е свободен да реши сам. Но последствията от избора също всеки трябва да поеме, а съответно и да понесе, изцяло сам. „Левият” път мами с власт. Десният очаква жертвата. За много хора изборът изглежда лесен.

Но трябва да помним, че всичко е родено от светлина­та и затова трябва да се върне към светлината. Тъмнина­та е недостиг на светлина. Затова „лявата”, тъмната пъ­тека не води към същинската цел, а е само дълъг обиколен път, който в края на краищата все някога ще свърши в светлина. Не напразно във всички времена истината, знанието, спасението, просветлението са били асоциирани със светлината. А лъжата, измамата, заблудата, болестта и страданието - с тъмнината. Всеки сам трябва да реши. Но тук твърдо подчертаваме, че под езотеричен път разбира­ме светлия път, защото тъмният път в крайна сметка не е път, а негова сянка.

Има много организации и общности, които служат на тъмния път, но съвсем малко от тях го признават офици­ално. Затова, преди да влезете в дадена общност, трябва да я проверите за някои белези. Типични признаци на левия, тъмен полюс са: всички стремежи към власт, независимо дали са показно величие, мисия или други подобни; също така, всеки опит човек да бъде обвързан с организацията, така че по-късното му излизане от нея да бъде трудно или невъзможно; приемането на наркотици от всякакъв вид.

Истинската езотерика, доколкото тя изобщо се среща в организирана форма, иска само да помогне на търсещия и ще бъде на негово разположение, за да му служи дотогава, докато той се нуждае от нея и иска помощ и съвет. Истинската езотерика сочи пътя към свободата и никога не води до зависимост. Истинската езотерика трудно се поддава на организация, така че тя не бива да се търси непременно в големи организации. В края на краищата, всеки изминава пътя сам. Ако човек се нуждае от помощ, помощта сама ще дойде при него, без да е необходимо той да я търси. За да получи помощ, достатъчно е наистина да има нужда от нея.

За смисъла на окултните техники

И най-добрите и най-пазените в тайна техники могат да си останат без никакво въздействие, ако се изпълняват изо­лирано от останалото поведение - прилежно, но без да се разбира метафоричния им смисъл и поради това без да се прена­сят в живота. Още Гьоте е казал: „Каква полза от камъка на мъдростта, щом за камъка няма мъдрец?” И обратното - на всяка дейност, било то и най-простата или баналната, е възможно да се придаде смисъл, ако тя се прави осъзнато. Съзнателното микрокосмическо имитиране на макрокосмическата действител-ност е ритуал. Според мен, най-изтънченото езотерично упражнение е всекидневният живот да се издига до ритуал. Ако искаме да преодолеем полярността, първо трябва да премахнем разделението между „езотерични упражнения” и „нормален живот”. Иначе езотериката деградира до занимание през свободното време. Целта на това усилие е всяко движение, всяка дума, всяко действие да бъде издигнато до богослужение. Нима цветето в полето, което безкористно показва красивите си цветове и пръска ухание, нима то прави нещо друго, освен безспир да слави създателя си? Нима песента на птицата или шума на морето са нещо друго, а не постоянно богослужение? Само ние, хората, вярваме, че непрекъснато има­ме да правим по-важни неща и намираме основанията за на­шите действия в самите тях.

Езотериката и бягството от действителността

В този случай езотериката се превръща в бягство от областта, с която въпросният човек не може да се справи. За съжаление, езотериката прави силно впечатление точно на хора, които не се справят с всекидневния живот и проблемите на този материален свят. Затова и в кръговете, които се занимават с езотерика, съотношението между посветените и бягащите от действителността невротици е доста неравностойно.

Дион Фортюн много точно е формулирал проблема със следните думи: „Мистикът първо трябва да изпълни усло­вията на нивото на формите, преди да се оттегли от об­ластта на материалното. Ако прибързано тръгне по пътя на мистиката, ще попадне в царството на хаоса, а не в царството на светлината. Който по природа има склонност към мистичния път, на него му е противна дисципли­ната на формата и той е в голямо изкушение да се откаже от борбата с живота на ниво форма и да се оттегли на по-високите нива, преди да е узрял за тях. Формата е съд, който заобикаля течното съзнание, докато то се офор­ми така, че да не се разлива повече. Ако съдът се счупи по-рано, отколкото трябва, съзнанието се разпада в безформеност, както глината става на каша, ако леярската фор­ма се махне рано. Ако при мистика се появят явления на разпад, значи леярската форма е счупена прекалено рано и той трябва да се върне към дисциплината на формата, за да научи нейния урок.”

Този урок за формата може много добре да се усвои, ко­гато човек провери дали съдбата му е вървяла по правила­та на езотеричните закони. Главната цел на настоящата книга е да помогне именно за това упражнение и поради това още веднъж накратко ще нахвърляме основната струк­тура на тази мисъл.

Целта на всички усилия е да се събуди спящия и той да прогледне за действителността. Когато някой се пробуди от съня на съзнанието си и отвори очи, той открива стъп­ка по стъпка нови измерения на действителността, за които не е знаел, докато е бил спящ. Желанието да опознава действителността все по-пълно, го принуждава непрекъсна­то да разширява съзнанието си, за да асимилира все повече аспекти от нея.

Голям проблем по пътя се оказва, че действителността се явява пред съзнанието ни винаги раздвоена на полярнос­ти. Човек се озовава сред гъмжило от противоречия. А в себе си усеща дълбок копнеж по единство. Ако той иска да постигне единство, трябва да се научи да обединява мними­те противоречия, за да могат те да станат за него стъ­пала към развитието му. Самият човек изживява себе си ка­то ограничено съзнание, което нарича „Аз”, а срещу него се намира външният свят, който той усеща като „не-Аз”.

Мъдреците твърдят, че човекът е микрокосмос, който по аналогия отговаря на макрокосмоса, така че „вън” е са­мо отражение на „вътре”. Следователно самопознанието води до познание за света, познанието за света до самопознание. На този етап човек трябва да научи, че не е жерт­ва на външните обстоятелства, както е склонен да вярва, а че самият той с това, че е такъв, си е създал собстве­ния заобикалящ го свят.

Той ще се научи съзнателно да използва закона за резо­нанса, за да може, променяйки себе си, полека-лека да узрее за онова, което иска да види и преживее от външния свят. По принуда ще се примири с всичко, което е, и ще открие, че всичко, което е, е добро.

Но с примирението пред него внезапно ще се открият нови измерения, нови зависимости, скрити от погледа на онзи, който е на нож с действителността. Човекът ще от­късне поглед от хоризонталното деление на света на нива и ще открие, че тези нива са пронизани от вертикални ве­риги от принципи. Понеже всяко явление е само определен израз на някой първичен принцип, целият свят от форми на проявление изведнъж ще се превърне в аналог на по-висока­та действителност; и тогава човек ще почне да разбира какво е искал да каже Хермес Трисмегист с думите: „Оно­ва, което е долу, е същото като онова, което е горе”.

Накъдето и да погледнем, никъде няма неподвижност - всичко тече, мени се; понеже тази непрестанна промяна изглежда целенасочена, ние я наричаме развитие или еволюция. Развитието обаче може да се осъществи само чрез учебен процес. Учебният процес от своя страна е свързан с реша­ване на проблеми. Така в проблемите откриваме същинския двигател на всички развития и разбираме, че всеки проблем е само предизвикателство да го изживеем, действайки, за да го решим и освободим.

Завръщане у дома

Страданието е само търкането между закономерния, предначертан път и посоката, по която сме поели. Стра­данието може да стане излишно, само когато човек прави усилие все по-добре да намира собствения си път и добро­волно да върви по него. Само който се научи да се подчиня­ва на закона, няма да приема съществуването му като принуда. На пълна свобода може да се радва само онзи, който се е пригодил към реда в Космоса и сам се е сраснал със закона.

Но във всеки случай това изисква преодоляването на претенциите за власт на егото. Волята за власт е най-го­лемият враг на човека; и тя намира все по-изтънчени проявления.

Противоположният полюс на властта се нарича смире­ние или любов. На всички нива на битието само любовта може да преодолее полярността между Аза и не-Аза. Само силата на любовта наистина превръща по-ниското в по-високо, може да преобразява и с това да променя. Борбата ви­наги ражда борба, омразата омраза, натискът съпротива. В любовта се вижда, че истински силният е слабият, и смиреният - истински властващ.

От двайсет и двата аркана на Таро единайсетата карта е центърът. Тя се казва „Силата” и на нея е изобразена заобиколена с рози нежна жена, която с ръце отваря устата на страшен лъв. Тази карта символизира силата на любов­та, която не може да бъде надвита от никаква външна си­ла на света.

Който се е научил да прилага на дело огромната мощ на служенето и смирението, е направил голяма крачка по пътя си. Любовта се стреми да преодолее противоречията и да върне човека към онова единство на съзнанието, от което той се е отделил някога чрез грехопадението в рая.

Човекът, съвършен като андрогинно същество в райското единство, последвал нашепването на змията и поискал да се сдобие със знанието кое е добро и кое лошо. Той се отделил от единството и сега вече знае, кое е добро и кое лошо.

Знанието станало за него отрова, поради което той мо­же да бъде излекуван само със знание - защото „similia similibus curantur”. Човекът боледува от полярността на знанието и се надява на изцеление. Боледуването съставля­ва човешкото битие. Болестта е шансът на човека – щом е болен, той може да бъде излекуван, подлежи на лечение. Болестта е микрокосмическото грехопадение и винаги е разрив с Бога. Изцелението е помирение с Бога. Външните средства на изцелението създават само формалните усло­вия за него.

Затова болестта и страданието не са неприятни разс­тройства в живота на човека и избягването им не бива да се превръща във висша цел. Те са само подготвителният етап към освобождението и трябва да бъдат изживени и осветени, за да се открие в дълбините светлина. Ако без­личният аспект на боледуването е първичната вина, то личният му аспект наричаме карма.

Осъзнатият живот трябва да се опитва да изпълнява и отхвърля все повече от кармата, без едновременно да тру­па нова. Личният и безличният аспект на вината образуват онази повратна точка, в която болестта се превръща в изцеление.

Човек открива смисъла на живота едва когато е готов да поеме цялата отговорност за онова, което прави и кое­то му се случва. Болестта на нашето време е загубата на смисъл, която изтръгва корените ни от Космоса. Загубата на смисъл е цената, която човечеството плаща за опита да се отърве от отговорност. Знаците на времето гово­рят, че тази колективна болест се превръща в изцеление и все повече хора потеглят на път, за да си възвърнат смисъла.

Който е готов да поеме отговорността за съдбата си, вижда, че е част от закономерностите в нашия Космос и загубва всякакъв страх - защото е намерил обратната връзка с първоосновите си. Единствено тази обратна връз­ка е съдържанието на истинското religio. Човек може да разпознае целта си, само ако изхожда от знанието за про­изхода.

Целта е съвършенството.

Съвършенството е израз на единството.