Боледуването и смъртта като знаци на Съдбата

Боледуването и смъртта като знаци на Съдбата

Лекуване означава да освободим информацията от бо­лестта. Това предполага въпроса за смисъла. И тук се проявява опасността от днешната медицина, която се опит­ва да обясни функционално болестта, изхождайки от самата нея, и с мнимите си отговори да попречи на пациента да постави въпроса „Защо?”. Всеки болен чувства дълбоко в себе си, че боледуването трябва да има нещо общо с него, чувства някаква вина. За него болестта му е нещо повече от погрешно функциониране на тялото. Но тези наченки биват задушавани още в зародиш от лекаря с уверението, че всичко това не е нищо друго освен... Така болестта все повече губи ролята си на носител на информация, на парт­ньор по трудния път към еволюцията. На нея се лепва клей­мото на враг, който трябва да бъде победен с всички сред­ства.

Прави впечатление, че в медицината се говори изключително само за борба с болестите. Защо тогава да се учуд­ваме, че тъкмо медиците не могат да разберат боледува­нето? Никой не може да разбере и да опознае врага, докато се „бори” с него. Докато медицината не сложи край на тази борба; нейната съдба ще продължава да бъде некомпе­тентността по проблемите на боледуването, защото ще й липсва разбиране. Първата и най-важна стъпка за болния е да влезе в хармония с болестта, да се научи да й казва „да”. Но как да се удаде това на пациента, щом неговият лекар възприема себе си като борец с болестта му? Съпро­тивата винаги поражда съпротива, борбата - борба.

Също както при водещите война правителства, които огласяват пред народа си само победите, а загубите премъл­чават, така и от медицинските кръгове ние чуваме само за победи над болестите. След толкова обявени победи от противника вече не би трябвало да е останало и следа... Но, слаба Богу, противникът е толкова велик, че не може да се впечатли от инжекциите, таблетките и скалпелите на медиците. Казвам „слава Богу”, защото, ако изчезнат болес­тите, ще изчезне и възможността за човешката еволюция. Човек може да бъде изцелен, само защото е болен. Без бо­лестта няма спасение.

Вторият голям и самозван враг на медицината е смърт­та, която също се опитваме да победим. Това занимание очевидно пречи да се опознае по-отблизо живота. Защото досега не сме излезли извън наблюдението на някои въздейс­твия на живота. Самият живот като самостоятелно ка­чество е сравнително непознат на професионалните медицински кръгове. Това не бива да ни учудва толкова, ако се замислим, че от началото си досега медицината учи по трупове и с това е по-скоро наука за мъртвите, отколкото за живите. При нея се разпорежда същият първичен закон, както и в протичането на съдбата на всеки отделен човек: принудата да се занимава особено интензивно с онова, на което се съпротивлява.

Ако се вгледаме по-внимателно, има нещо подозрително в подобна съпротива срещу болестта и смъртта от стра­на на една професионална група, чиято цел - както тя са­мата е обявила - е да помага на другите. Да се противо­поставяш, е равносилно на това да не се примиряваш, да не се сдобряваш, което отново ни навежда на мисълта за не­съзнателни страхове. Помощта за другите се оказва прене­сена във външния свят битка със собствените проблеми, с непреодолени страхове от болестта и смъртта. Който на­истина е проумял болестта, не може да говори за „борба с болестта”. Който се е примирил с умирането, не говори за „състезание със смъртта”, когато е успял да запази физическите функции на едно тяло в интензивното отделение.

В някакъв вестник веднъж бе написано за отчаяни лекари. Причината за отчаянието им беше младеж, който след катастрофа използвал кратките проблясъци на съзнанието си, за да откаже категорично - по религиозни причини - преливането на кръв от друг човек. Учудено се питаме, защо лекарите са били толкова отчаяни? Да се надяваме, че е за­щото самите те не са притежавали силата на вярата, ко­ято е имал пациентът им.

Ако въжделенията за власт на медицината продължават да се развиват в същата степен както досега, скоро ще трябва конституционно да осигурим правото си на боледу­ване и смърт. Помощта винаги има особен привкус, когато е дадена на всяка цена, дори и против волята на засегнатия.

Разбира се, тези разсъждения не бива да бъдат едност­ранчиви и да стигат дотам, че да изкарват едва ли не ме­диците виновни, че пациентите им не се отнасят разумно към боледува-нето и смъртта. Законът за резонанса поста­новява, че всеки получава, каквото заслужава. В нашия слу­чай това означава, че болните получават медицината, коя­то заслужават. Това важи и за отделните случаи. Всеки болен получава терапевта, за когото е узрял. И обратното. Поради което всички терапевти са толкова дълбоко убеде­ни в ефикасността на методите си!

Когато едно общество се е отучило да борави със съд­бата и не желае да поеме отговорността за боледуването, то самото, с очакванията си възпитава такава медицина, каквато днес познаваме. Затова не можем да променим ме­дицината, а само пациентите. За тях именно става дума тук. Боледуването значи, че човек е отпаднал от някакъв ред, значи, че не живее вече по закона. Болестта се сигнализира чрез симптоми. Симптомите имат сигнална функция и - ако ги разбираме правилно - могат да ни покажат пъ­тя към боледуването и изцелението. Самите симптоми не са болести. Затова да накараме да изчезнат симптомите е най-маловажното нещо на света.

В техниката има много предупредителни системи. Нап­ример, червената лампичка във фризера, която светва, ко­гато температурата се покачи над обичайното. Никой ра­зумен човек не би отишъл да развърти крушката, когато светне лампичката и после, като изгасне светлината, гордо да заяви, че е поправил фризера. При „поправянето” на човека обаче тази гротеска се повтаря непрекъснато. Едва светнал някой симптом, лекарят го кара да изчезне и от­белязва трика като поредния успех на терапията си.

Така се получава парадоксът, че в медицината статис­тиката на успеха почива най-вече върху факта, че тя не може да лекува. Защото всеки подтиснат симптом принуждава човека да сигнализира на друго ниво нелекуваната си бо­лест. Подтискането на новия симптом отбелязва терапев­тичен ефект №2 и така нататък. Този ефект е познат под понятието изместване на симптома, но въпросният процес все по-рядко се забелязва поради силната специализация, заради която при следващата болест пациентът отива при друг специалист.

Човек може да се разболее само от някакъв първичен принцип, а не от бактерии, вируси, токсини и други подоб­ни. Да излекуваш, означава да направиш човека по-съвършен, да го осветиш, да го приближиш към спасението. Изцелени­ето е свързано с процес на осъзнаване, който помирява бол­ния с първичния принцип (божеството), който го е разбо­лял. От само себе си е ясно, че така разбираното лечение не е въпрос на все по-съвършени в техническо отношение помощни средства, на по-фини методи на диагностика, на повече химия.

Лекуването е винаги жречески акт, който се извършва отвъд материалността. Затова лекуването може да се изу­чи само в много ограничена степен. Истинският лечител трябва от природата да е легитимиран за жрец, трябва да е иницииран, посветен. Парацелз и Ханеман, например, са били такива, посветени от природата лечители. Имало е и продължава да има още много, макар и те да не се ползват със същата известност. Но знаещите винаги са били малко и винаги носят печата на жречеството. А най-малко са онези, които действително променят света.

В книгата на лекаря Владимир Линденберг „Пътешест­вие навътре в себе си” героят му Бутурлин казва: „... но светът най-малко може да съществува без мъдреците, без светците, без богомолците. Те нито се виждат, нито се чуват, но са по-истински от всички останали, защото единс­твено те остават постоянни.”

На някой лечител подобни изисквания могат да му се сторят доста чужди и нереални, като се вземе предвид го­лемия брой болни. И действително, едва ли е възможно в грамадните си медицински предприятия да назначим само истински лечители. А и нормалният в днешно време платен частен кабинет не е най-подходящото място за грижа за спасението на душата на пациента. Настоящата книга ня­ма за цел да изследва подробно дали това състояние на не­щата е предпоставка или последица от нашата медицина, но искаме да покажем, че съществуват съвсем практични начини лечението да се прилага според първичния му прин­цип. Поне, ако има желание да се спазват указанията на великите посветени в лекарското изкуство и да се следват техните учения.

Едно от най-фундаменталните изследвания в областта на лечебното изкуство е хомеопатията, така, както тя е развита и описана от Самуел Ханеман (1755-1843). Откакто съществува, та чак до днес противниците на хомеопа­тията я оборват също толкова страстно, колкото страс­тно я защитават привържениците й. По-нататък малко по-подробно ще се запознаем с хомеопатията. Не само за­щото сме изправени пред непосредствена опасност да й се издаде присъда, но и защото е необходимо спешно да се вне­се яснота за същността й в немедицинските среди. И най-вече защото хомеопатията е нещо много повече от чисто терапевтичен метод.

Ако се вгледаме по-отблизо, ще разберем, че хомеопати­ята, всъщност, е истинският целебен принцип на нашата Вселена. Това й значение легитимира и конкретното й те­рапевтично приложение. По-нататък ще изясним чрез при­мер по какъв начин езотеричният светоглед е в състояние да изведе прости и ясни взаимозависимости, които за ма­териално мислещия човек изглеждат логически невъзможни.

Основните нападки се отправят преди всичко към на­чина на производство на хомеопатич-ните лекарства. По­добен медикамент бил толкова „силно разреден”, че почти не съдържал полезни вещества. Медиите с очебийна негра­мотност демонстрират пред обществеността примера, при който капка от някаква субстанция се капва в Боденското езеро или в Северно море, разбърква се символично и после се твърди, че съдържанието на взетото от отс­рещния бряг шишенце с вода отговаря на хомеопатичното разреждане В 30. Още по-научно става привеждането на доказателства, когато от аптеката се купуват пет раз­лични хомеопатични лекарства. После те се анализират с модерни уреди, като се стига чак до атомната им структура, само и само да се докаже, че и петте шишенца с ле­карства не съдържали нищо друго, освен алкохол е някакви примеси.

Измамата е разкрита и законодателят шумно се заканва „в интерес на обществото” най-после да вземе някакви регламентиращи мерки.

За да не ставаме и за в бъдеще жертви на такива аргу­менти, които напълно се разминават с хомеопатията, пър­во да видим как се правят хомеопатичните лекарства. Из­ходна база за дадено лекарство може да бъде почти всичко, което съществува като вещество на този свят, но избо­рът се стеснява най-вече до вещества от три природни об­ласти - минерали, растения и животни.

Да изберем за пример беладоната. От плода на това растение се прави тинктура, която представлява изходно вещество и затова се нарича също първична тинктура (Символ ). От първичната тинктура се взима една част и към нея се прибавят десет части разтворител, например спирт. Двете съставки се разтръскват заедно. По­-точно, това разтръскване се състои от определен брой тръскания и се нарича потенциране. Резултатът от описа­ния процес се казва Бел. 01 и е първата децимална степен на растението беладона. От Бел. 01 също се взима една част и се разрежда с десет части разтворител. Получава се Бел. 02. Процесът на степенуване се повтаря по-нататък. Това може да се изрази чрез следната схема:

1 част Бел. + 10 части спирт = Бел. D1

(отношение 1:10)

1 част Бел. D1 + 10 части спирт = Бел. D2

(отношение 1:100)

1 част Бел. D2 + 10 части спирт = Бел. D3

(отношение 1:1000)

1 част Бел. D3 + 10 части спирт = Бел. D4

(отношение 1:10 000)

1 част Бел. D4 + 10 части спирт = Бел. D5

(отношение 1:100 000)

1 част Бел. D5 + 10 части спирт = Бел. D6

(отношение 1: 1 милион)

1 част Бел. D6 + 10 части спирт = Бел. D7

(отношение 1:10 милиона)

↓

1 част Бел. D29 -Н 10 части спирт = Бел. D30

Нашата таблица стига до D0, макар че степенуване­то на дадено лекарство съвсем не е задължително да спре дотук. Всяко лекарство може да се получи в различна сте­пен - можем да получим Беладона D3, но също и Бел. D12, D30; както и D200, D500, D1000, D10 000. Според горната схема Беладона D200 отговаря на отношение от една част Бел. към толкова части спирт, колкото изразява числото 1 с 200 нули.

Известно е обаче, че при D23 вече не се съдържа нито една молекула от първичната субстанция (в нашия случай Бел.). Всичко, което се случва по-нагоре от D23, е само ри­туално разтърсване на спирта. В химическо отношение Беладона D30 по абсолютно нищо не се различава от Беладона D200 - и двете са чист спирт и, така да се каже, изоб­що не заслужават надписа „Беладона”. Въпреки това хомеопатията работи с тези „високи степени”. Ханеман е из­ползвал най-вече трийсетата степен и е провеждал с нея всички лечения.

Противниците на хомеопатията ще се зарадват, защо­то това доказва, че тя, всъщност, работи с „нищо”. Истинският хомеопат обаче използва D30, за да е сигурен, че няма нищо общо с материята.

За изчерпателност тук трябва да споменем, че има и така наречените С-степени (центимални степени), при които се разтръсква смес в отношение 1:100 (вместо 1:10 при D-степените). При С-степените, които, всъщност, са по-пър­вичните и които би трябвало да се предпочитат заради то­ва, естествено материалното ниво се напуска още по-бързо - от С-12 нагоре вече няма и атом от първичната субста­нция. Едно по-късно развитие на разработките на Ханеман са така наречените LM степени (Квинта-центимални степе­ни), които отговарят на високите степени, но които са по-удобни за използване в терапията. Свързаните с това професионални проблеми обаче в случая не ни интересуват.

Но ако обстоятелството, че в медикаментите не се съдържа „нищо” от това, което обещава надписът им, ни съз­дава известен проблем, то дозировката още повече увели­чава объркването. Ако на някой пациент му изпишат нап­ример D6, той вероятно трябва да взима от него по една доза на всеки два часа. Една доза винаги се равнява на се­дем капки или седем глобули. Хомеопатичните медикаменти съществуват не само в течна форма, но и като топче­та от млечна захар, така наречените глобули. В този слу­чай млечната захар замества разтворителя спирт.

Объркването още повече нараства, когато се случи хомеопатът да изпише, примерно, на съпругата на някой па­циент същото лекарство, което е изписал на самия него против ангина. Само че на съпругата му лекарството е из­писано против разширени вени. А когато тя се разболее от ангина, й предписват съвсем друго лекарство. Веднага се на­бива на очи също, че върху опаковките на медикаментите липсват каквито и да било указания какво лекуват.