Книга на всички хора, които търсят светлината. Торвалд Детлефсен предговор

Хипнозата като феномен

1. индукция на хипнотичния сън,

2. експерименти в хипнотично състояние,

3. събуждане от хипнозата и

4. евентуално изпълнение на постхипнотични заповеди.

Индукцията на хипнотичния сън в повечето случаи про­тича чрез вербална сугестия на умора и сънливост. Често тези сугестии се подкрепят от призоваването на погледа в някакъв блестящ предмет, в железен гвоздей, в цветни плоскости, спирали и други подобни. Продължителността на тази първа фаза е различна и зависи от хората, с кои­то се прави опитът, и от това дали въпросната хипноза е първата в Живота им. След като веднъж е постигнато състояние на дълбока хипноза, после повтарянето на индукцията често пъти трае по-малко от минута. Затова пък индукцията при първата хипноза може да отнеме цели петнайсет минути. Постигне ли се хипнотичното състо­яние, човекът, върху когото се упражнява опитът, изпъл­нява всяка, внушена му от хипнотизатора заповед. А хипнотизаторът може да предизвика у хипнотизирания какви­то си пожелае халюцинации. Няколко примера. Ако хипно­тизаторът внушава че е непоносимо студено, хипнотизираният започва да трепери от студ с цялото си тяло. Ако след това хипнотизаторът каже, че става все по-топло и дори горещо, хипнотизираният започва така да се поти, че чак по челото му потичат капки пот. Чрез проста сугестия части от тялото могат да бъдат накарани да се вце­пенят, да останат без сила, да изгубят всякаква чувстви­телност.

Още по-голямо удивление се предизвиква у наблюдаващия, когато хипнотизаторът накара хипнотизирания да си от­вори очите. Това обаче не прекъсва хипнозата и не й пов­лиява по никакъв начин. Хипнотизираният може да вижда само онова, което се иска от него да вижда. Възможно е той да бъде накаран да вижда безлюдна гора, макар че се на­мира сред пълна с хора зала, при това широко отворил очи. Няма граници пред хипнотичния експеримент и всеки който е бил на някое представление с хипнотизатори, знае многообразието от възможности.

В допълнение трябва да споменем още два психологични експеримента: Ако в ръката на човека, с когото се експериментира, се постави монета и му се внуши, че тя е горещо желязо, не след дълго на дланта му се появява мехур от изгоряло. Ако на диабетик, привикнал към инсулинови инжекции, в състояние на хипноза му се инжектира някакъв съвсем невинен разтвор от готварска сол с внушението, че това е инсулин, нивото на кръвната му захар ще спадне за обичайното време до същата стойност, до която би спад­нало и при приемането на инсулинова инжекция. С тези два примера вече навлизаме в темата за терапевтичните възможности, с чиито предимства и недостатъци ще се зани­маем по-късно.

Тук само накратко ще обясним понятието „постхипноза”. Възможно е дадено, направено по време на хипнозата внушение да се остави да действа и след събуждането или пък, докато трае хипнозата, дадена заповед да се свърже с определен сигнал, който се дава едва след хипнозата, в буд­но състояние. По този начин всички феномени на хипноза­та могат да бъдат предизвикани и в будно състояние, ако те са зададени по време на хипноза и са свързани с опреде­лен сигнал. Ето няколко прости примера за постхипноза и сигнална хипноза:

По време на хипноза се внушава, че дясната ръка е изт­ръпнала и не може да се движи. Едновременно с това се вну­шава на хипнотизирания, че може отново да задвижи ръката си, когато чуе трикратно пляскане с ръце. После хипнотизираният се събужда. Въпреки че сега е напълно буден, той не може да движи дясната си ръка. От този плен мо­же да го освободи само уговореното пляскане три пъти с ръце.

Друг пример за по-сложна постхипнотична сугестия е следният: „Когато ви събудя, ще се чувствате напълно отпочинал и бодър. Ще бъдете съвсем буден. В момента, в който видите, че паля цигара, ще чуете, че на вратата се чука. Ще отидете до вратата, ще я отворите и за ваша огромна изненада ще установите, че пред вратата стои дя­до Коледа с един ангел. Ще ви се стори много странно, за­щото е лято. Ще предположите, че някой се е маскирал, за да си направи шега с вас. Затова ще хванете дядо Коледа за брадата и ще я дръпнете, за да проверите дали е истинска. Това, което още ще направите е, да установите с почуда, че и той, и ангелът са съвсем истински. Ще можете да говорите с него и той ще ви даде подарък. След малко дядо Коледа и ангелът ще излязат от стаята. Сега ще ви събудя и всичко ще се развие така, както ви казах. Само че в будно състояние вие вече няма да си спомняте за това, за което говорихме досега.”

Сега хипнотизаторът може да събуди хипнотизирания и той няма да помни нищо. Но когато след известно време хипнотизаторът си запали цигара, внушената на хипнотизирания история ще протече с всички подробности така, както е разказана по-горе, макар че в действителност не се вижда и не се чува нищо.

Описаната сугестия е много сложна, защото съдържа както акустични (чукане на вратата, говорене), оптически (дядо Коледа, ангел, подарък), така и тактилни (докосване, брада) халюцинации. Към тях се добавят и внушено съмне­ние и критика към случващото се, които се елиминират чрез опит („... Ще предположите, че някой се е маскирал, за да си направи шега с вас”!).

Друго важно явление може да се наблюдава най-често при постхипнотична сугестия – тенденцията към рацио­нализация. Всяка „посята” по време на хипноза задача, се изпълнява и след хипнозата, в будно състояние. Човекът, с когото се експериментира, прави нещо, защото трябва да го направи. Самият той обаче не знае защо. А ако за­дачата е нелогична, подложеният на опит човек с удивление ще наблюдава собствените си действия, докато я из­пълнява.

У хората е дълбоко вкоренено мнението, че всичко, ко­ето вършат, го вършат, понеже сами са решили така. По тази причина на въпроса, защо прави точно това или оно­ва, а не нещо друго, никой хипнотизиран не би се сетил, че просто изпълнява заповед. Напротив, той с всички сили ще се опита да намери правдоподобна и убедителна „причина”, поради която напълно доброволно е извършил въпросното действие.

Един модел на хипнозата

Да си представим, че седим в театър. Представление­то още не е започнало и затова се забавляваме да наблюда­ваме какво става около нас. Вниманието ни още не е насо­чено към нещо определено, така че можем да възприемем най-разнообразни впечатления. Множеството хора, как е обзаведен театърът, как са облечени седящите около нас... Хвърляме поглед в програмата; същевременно чуваме, че настройват инструментите. Знаем, че е събота вечер и че утре е неделя и можем да спим до късно. Може би след представлението ще идем да хапнем някъде. Цял куп мисли, наблюдения, впечатления.

Светлината помръква, завесата се вдига, пиесата започва, действието ни грабва. Току-що блуждало насам-натам, вниманието все повече се концентрира върху действието на сцената и всичко наоколо ни става напълно безразлично и маловажно. Докато страдаме и се надяваме заедно с героите на сцената, преставаме да мислим за неделята и за ресто­ранта след представлението. Буквално забравяме, че около нас има и други хора; за известно време дори забравяме, че се намираме в театър. Едва когато завесата падне и свет­нат лампите в залата, отново се озоваваме „тук и сега”.

Това, което се случва в подобна ситуация, е просто концентриране на съзнанието върху нещо конкретно. При концентрацията съзнанието се стеснява до предмета на инте­реса, като всичко останало изчезва едновременно и от съз­нанието, и от възприятието (свиване на външните дразнители). Този процес се извършва ежедневно и протича непре­къснато с различна сила. Всички познават феномена, при който човек чете интересна книга и не чува, когато го ви­кат или му говорят. Същият ефект използваме, когато искаме да отвлечем вниманието на дете, което се е ударило и плаче. Просто му показваме нещо интересно. То буквал­но за секунди забравя болката, защото болката излиза от зоната на възприятието му.

Във всички тези примери се случва едно и също - съзна­нието се стеснява до една точка. Това стесняване на съз­нанието би могло да се сравни със светлинен източник, кой­то осветява сравнително голяма площ през разсейвателна леща. Ако обаче заменим разсейвателната леща със събира­телна леща, светлината се концентрира и един все по-стес­няващ се сноп осветява като с електрическо фенерче съв­сем малка точка, докато останалата част от пространс­твото потъва в мрак. Интензивността на светлината в тази единствена точка е несравнимо по-голяма от преди при разсеяното осветление. Сборната светлина не само осветява точката прекомерно силно, но може дори да пробие дупка и така да постигне ново измерение в дълбочина (сравни с лупата и с лазерния лъч).

В нашето сравнение светлината е съзнанието. През де­ня съзнанието ни прилича на разсеяната светлина. Когато се концентрираме, то се събира и „осветява” дадена точка прекалено ясно. При това може да се случи нашето съзна­ние да проникне един слой по-навътре и да навлезе в ново, несъзнавано преди измерение. Този пробив на ново ниво е повратната точка, в която първоначалното стесняване на съзнанието се трансформира в разширяване на съзнанието.

Хората от всички времена са се опитвали да се научат да предизвикват този процес по желание - както у себе си, така и у другите. Затова са развили различни техники: уп­ражнения за концентрация и медитация, хипноза, автогенен тренинг, постепенна активна хипноза, биологична обратна връзка и т. н. Затова хипнозата е само една от възможните техники да се открие достъп до несъзнателно ниво на психиката.

Освен всичко, на това ниво на подсъзнателното откри­ваме всички онези „програми”, които отговарят за управле­нието на автономните процеси в тялото. Никой от нас не регулира съзнателно телесната си температура, отделяне­то на хормоните, нивото на кръвната захар, ритъма на сърцето и така нататък. Тези функции се основават на програми в подсъзнанието и се контролират от тях. В със­тояние на хипноза ние внезапно получаваме достъп до една, обикновено недостъпна „програмна централа” и можем да сменяме едни програми с други. Залагането на нова програ­ма веднага се проявява чрез въздействието й.

Да си представим голям хотел, чиито стаи се озвучават с музика. Ако някой успее да проникне в помещението, къ­дето се намира музикалната уредба и смени въртящата се в момента касета с друга, това значи, че в цялата сграда веднага ще зазвучи друга музика. Нищо по-различно не се случва и при хипнозата. Ако се заложи програма „жега”, ця­лото тяло започва да се поти. Програмата „Инсулинова инфекция” предизвиква спадане на кръвната захар.

Хипнотерапия

Точно в това обаче е слабото място на хипнотерапията. Тя, както и всички други методи на школската медици­на, предизвиква изчезването на симптомите, но това далеч не означава, че „болният човек” е излекуван. В какво се със­тои основната разлика, ще стане ясно едва в края на тази книга. Тук трябва само да се предпазим от изкусителната еуфория, с която се твърди, че в хипнозата е ключът за из­целението на болестите.

От езотерична гледна точка „лечението чрез хипноза” никога не може да бъде оправдано, защото сугестивната хипнотерапия не носи „изцеление” в истинския смисъл. Тя е в състояние да отстранява болките и симптомите и в то­ва отношение се намира на едно равнище с хирургията, нап­ример. Така, както не оспорвам успеха на операцията от апендицит, така не оспорвам и успехите на хипнотерапията. И двете могат да бъдат необходими и полезни в опре­делени случаи. Но и двата метода не се докосват до област­та на болестното състояние и затова не могат да лекуват.

От опита на хипнотерапията се развиват методите на автосугестията, положителното мислене и целенасоченото мислене. Тези системи учат, че с повторение и визуализира­не на положителни мисли човек може да лекува болести, да укрепи завинаги здравословното си състояние, да се сдобие с пари, имоти, богатство и т. н.

Един от големите пионери на автосугестията е Емил Куе от Нанси, който не е медик по образование. Неговите учения и формули („с всеки изминат ден се чувствам все по-добре и по-добре във всяко едно отношение.”) дават на­чалото на цяло едно движение в Европа, известно под име­то Куеизъм. Основната аксиома на Куе гласи, че „единстве­но въображението ни ни прави болни или здрави. Значи, ако можем да направляваме въображението си, ще сме в състо­яние да определяме дали да сме болни или здрави. Защото човек е това, което мисли.” Но понеже тази основна аксиома не е вярна, не е верен и изграденият върху нея метод. Много по-вярно е: „Човек не е това, което мисли, той е то­ва, което е замислен да бъде.” (Ханс Блюхер).

Куе подминава метафизичния аспект на болестта със същата самоувереност, с която прави това и съвременната медицина. И той, и медицината твърдо вярват, че е достатъчно само методите им да се разпространяват все по-широко, за да се отърве светът от болести. Подобно мислене предизвиква симпатия, но не е адекватно на проб­лема болест. Сугестиите никога не могат да лекуват, за­щото те винаги са лъжливи. Излекуване може да се получи единствено от среща с истината. Казаното важи за всич­ки сугестивни методи и системи, с които човек си въобра­зява здраве, щастие и богатство.

Не се оспорва възможността с подобни практики да се достигне обещания ефект, оспорва се обаче все по-разпрос­траняващото се мнение, че тези практики съвпадат с езотеричните учения. Едно действие далеч не може да бъде оправдано, само защото е ефикасно.

Изводи

Хипнозата не вади на показ нищо принципно ново, а просто се препокрива с действителното състояние на не­щата. Тя ни дава карикатура на действителността. А ка­рикатурите, колкото и близки до действителността да са, имат предимството, че при тях по-бързо и по-добре се вижда същественото. Така че, хипнозата ни показва отно­сителността на сетивното възприятие. Възприятията на човека зависят не толкова от външния свят, колкото от собствените му програми.

На човек може да се зададе постхипнотичната сугестия да вижда всички хора без коси. В будно състояние този човек ще има същите възприятия спрямо външния свят, ка­то всеки друг, но с тази разлика, че ще вижда хората плешиви. За него това възприятие ще е напълно реално. Ако той се намира в компания на други десет души, неговото мнение за плешивостта ще се сблъска с мнението на оста­налите, които ще са убедени, че присъстващите имат ко­си на главите си. В нашия пример тези десет души са в по-изгодна ситуация, защото са абсолютно мнозинство. Те ще са близко до мисълта, че човекът, който твърди, че хора­та са плешиви, не е съвсем нормален.

Ако внушим обаче тази програма на десет души и ги срещнем с други двама души, то десет ще виждат присъс­тващите без коси, а двама ще твърдят, че виждат коса на всички глави. Кой е прав? Понеже сме свикнали да приема­ме мнението на мнозинството като критерий, този път подозрението, че не са съвсем нормални, ще падне върху двамата „нормални”.

Необходимо е този пример доста дълго да витае в съз­нанието ни, за да разберем, колко предпазливо трябва да се борави с понятия като възприятие, обективност и дейст­вителност и колко малко мнението на мнозинството мо­же да отговаря на истината. Така че, като начало, трябва да се научим да не смятаме за кой знае колко правдоподоб­но възприятието ни за света на формите.

Затова индийците са означавали този свят като „мьйя”, като свят на заблудите. Древните египтяни са говорели за булото на Изида. Платон в сравнението с пещерата се опитва да обясни на хората, че те не виждат нищо дейст­вително, а само сенки. И докато смятат тези сенки за дейс­твителност, остават пленници на заблудата. Едва, когато напусне пещерата, човек може да открие действителност­та. Но в първия момент тя е толкова ослепителна, че чо­векът не може да я понесе. Ако обаче издържи на сблъсъка с действителността, той проглежда. Ако не понесе светли­ната, изпада в заблуда, но тя вече не е като старата заб­луда, защото за малко е зърнал истинската светлина.

Заблудата, която следва след срещата с действител­ността, днес наричаме невроза. Невротиците са преживели повече от онези, които не са посмели да излязат от пеще­рата на сенките. Но те не са могли да понесат истината.

По-нататък експериментите с хипнозата ни учат, че човекът е продукт на своите програми, фактът, че всяко възприятие, мнение, онагледяване, включително и способ­ността за критика са произволно заменими, показва, че всички те са програми. Човекът е програмен продукт и ед­на специална програма има допълнително грижата към работата на останалите програми да прибавя и следното: „Правя това, защото така искам.”

Нарочно описах толкова подробно примера със сугестирания дядо Коледа, за да покажа, че дори критичните разсъждения, съмненията и проверките пак са резултат от действието на програми. Но програмата за рационализация пречи на човек да го разбере. Човекът смята, че прави не­що, докато всъщност него го правят. Или, както се е из­разил Паскал: „Ако хвърленият камък имаше съзнание, той щеше да каже: „Летя, защото искам.”” Програмите на хипнотизираните хора правят впечатление, само защото са необичайни.

Нехипнотизираният човек също се подчинява на програ­ми, но по силата на навика те не се набиват в очи. В действителност всички хора са хипнотизирани и „спят”. Но до­като спиш, не е възможно да установиш, че „спиш”. Дока­то спиш, не можеш да установиш, че и другите спят. До­като спиш, не можеш да видиш будните. Трябва да се събу­диш - едва тогава моментално разбираш, че ти самият си спал, че почти всички останали също спят, и че има некол­цина, които са будни.

Затова повелята на часа е: „Събудете се!” Освободете се от сладкия си, дълбок хипнотичен сън, в който като ма­шини изпълнявате внушения. Да бъдеш човек е проект, кой­то тепърва трябва да се осъществи от всеки един. Зато­ва е необходимо да напуснем Платоновата пещера на сенките и да се осмелим да погледнем ослепителната действи­телност. За нас нейният образ е необичаен и чужд, но въпреки това, тя е действителността, за която всички хора винаги тайно са мечтали.

Хипнотизираният не е свободен, той е марионетка на невидими конци. Той само ни показва, как изглежда нашата собствена жалка действителност. Той е огледало на човека, който още не се е осъзнал. В тази огледална функция е единственото истинско значение на хипнозата.

Пътят на езотериката се стреми да изведе от колективната дрямка към будното съзнание на истинското чо­вечество. Езотериката разтърсва в съня им онези, които вече не спят толкова дълбоко и са готови да отворят очи. Как в случая езотериката може да си послужи с хипнозата? Как да гарантира, че няма да внуши още по-голяма сънли­вост на хората? Който иска да тръгне по пътя на езотериката, не трябва да вярва в нищо и нищо да не търси. Той трябва само да се събуди и да се научи да вижда, защото действителността е навсякъде.
3

Полярността на действителността

„Всичко е двойнствено, всичко има два полюса, всичко има своята противоположност, еднакво и различно са едно и също; противоположностите са идентични по природа, различни са само по степен; крайностите се докосват; всички истини са само полуистини; всички противоречия могат да бъдат приведени в съзвучие.”

„КИБАЛИОН”
ЗАКОНЪТ ЗА ПОЛЯРНОСТТА е основата на херметическата философия. Много човешки заблуди биха могли да се избегнат, ако законът за полярността се разби­раше по-добре. Пътят на човека води през сблъсъка с поляр­ността. Целта на пътя е преодоляването на полярността.

„Сутрин ходи на четири, по обед на два, вечер на три крака. Що е то?” - такава е гатанката на сфинкса. Смърт заплашвала хората, които не можели да я отгатнат. Едип знаел отговора. Отговорът е: „Човекът”. Като малък той пълзи на четири крака, в средата на живота е стъпил здра­во на двата си крака, на стари години бастунът му служи за трети крак.

Но това е само екзотеричното, външното значение на въпроса. Едва ли смъртно наказание е най-уместно, ако не отговориш на един шеговит въпрос. По-скоро става дума за основните спирки в човешкия живот, които, ако не се овладеят, са буквално смъртоносни. Числото четири от древни времена е символ на материята - кръстът, осъден да носи човекът. Чрез сблъсъка си с вещественото и материалното, който е началото на еволюционния път (сутринта), човек трябва да се научи да разбира полярността, символизираш от числото две. Но едва разтварянето на полярността в нещо трето, го довежда до вечерта на съвършенството. Само който реши тази задача, постига вечен живот,

Отначало законът за полярността изглежда прекалено прост, прекалено разбиращ се от само себе си. Струва ни се излишно да му обръщаме специално внимание. Всичко, ко­ето човек намира в света на формите на проявление и всичко, което може да си представи, винаги му се разкрива с два полюса. За него е невъзможно да си представи някакво единство извън полярността. Символизирано с цифри, това означава, че числото 1 е немислимо, преди да е създа­дено числото 2. Единицата е предпоставка за двойката..

На геометрично ниво това може да се проследи по-лес­но. Геометричният символ на единицата е точката. Точката не притежава нито пространствено, нито равнинно из­мерение. В противен случай тя би била кълбо или кръг. Но хората не могат да си представят една такава точка, за­щото всяка представа за точка винаги е свързана с някакви размери, били те и съвсем малки. Следователно за човека подобно единство е непонятно.

Неговото съзнание е подчинено на закона за полярност­та. Подчинено е на двойката. Има плюс и минус, мъж и же­на, електрическо и магнитно, киселинно и алкално, мажорно и минорно, добро и зло, светлина и мрак. Изброяването мо­же да продължи до безкрай, защото всяко понятие има своя противоположен полюс. Подобни понятийни двойки нарича­ме противоположности. И във всеки конкретен случай сме свикнали да задаваме въпроса „или-или”. Ние непрекъснато се опитваме да подреждаме всички явления в двойки поня­тия. Нещо е или голямо, или малко; или е светло, или е тъм­но; или е добро, или лошо. Смятаме, че тези противополож­ности взаимно се изключват. И в това е грешката на на­шето мислене.

Действителността се състои от единства, които оба­че се разкриват пред човешкото съзнание само полярно. Ние не можем да възприемем единството като единство. От което обаче не следва заключението, че то не същест­вува. Възприемането на полярността задължително пред­поставя съществуването на единство. Двойката е винаги само следствие от единицата. Ние виждаме единството са­мо в два аспекта, които ни се струват противоречиви. Но именно противоположностите съставляват единство и за­висят в съществуването си едно от друго.

Животът е ритъм

Ритъмът е основната схема на всеки живот. Ако се раз­руши ритъмът, разрушава се Животът. Ритъмът винаги се състои от два полюса. Той е „така, както и”, никога не е „или... или”. Който откаже да издишва, не може да вдишва, и обратното. Защото единият полюс живее от съществу­ването на другия. Ако отстраня единия, другият също ще изчезне. Единият полюс изисква да има друг полюс. Но това, което при дишането изглежда нещо, разбиращо се от са­мо себе си, в останалите области най-често се пренебрегва.

Докато в поведението и нагласата си човек е „за нещо” и „срещу нещо”, той разрушава единства. Човекът е за здра­вето и против болестите. Той не иска да разбере, че здра­ве и болест взаимно се обуславят като полярност и живе­ят едно от друго. Здравето получава право на съществува­не едва чрез болестта. То може да се излезе единствено от болестта. Затова всяка превантивна медицина е илюзия.

Който е разбрал закона за полярността, знае че всяка цел може да се постигне едва чрез противоположния й по­люс, а не по директен път, както безуспешно се опитват повечето хора. Който иска да хвърли камък възможно най-далече, при хвърлянето му не се протяга колкото се може по-напред, към целта, а напротив, изтегля се колкото се може по-назад, в противополож-ната посока. Градинарят не полива розите в градината с ухаещ парфюм, за да миришат хубаво на следващата година, а им слага воняща тор и въп­реки това от тях израстват благоуханни цветове. Тибет­ската Книга на мъртвите, например, казва: „Който не се е научил да умира, не може да се научи и да живее.” Христос ни учи, че само чрез смъртта се постига живот. Всички системи от мъдрости учат, че едва след като се подчиним на закона, ставаме свободни. Но човек не иска да проумее този закон. Във всички области той търси директния път и не си взема поуки от неуспеха.

Всяка позиция за или против е фиксация. Животът е ри­тъм, а това значи движение. “Всичко тече”, е казал Хераклит. Фиксацията обаче спира движението и затова е враждебна на живота. С всяко установено мнение или възглед, в която и да е област, човек спира развитието си. Ако чест­но се самоанализираме, ще установим, че сме изпълнени поч­ти изцяло с подобни фиксации. Като че ли нищо не е толкова трудно за човека, колкото да промени мнението си.

Езотеричната школа има една стара техника, която се състои в последователна смяна на полюсите на всички мне­ния и възгледи. Описал съм тази техника подробно в книга­та си “Да преживееш повторно раждане”. При нея се започва със защита на противоположния полюс на всяко вече ус­тановено мнение и това продължава, докато и двата полю­са се изравнят по аргументи. В този момент човек автоматически се освобождава от полярността и започва да гледа на нея като на единно цяло от една трета, по-висша позиция.

Всяко човешко изказване винаги изразява само един аспект на истината. За да опишем цялата истина, имаме нужда и от противоположния полюс. Затова всяко изказване за действителността е парадокс. В човешкия език не може да има еднозначни изказвания за действителността. Ако в дадена формулировка липсва парадоксът, значи тя е не­пълна и съдържа само един частичен аспект. Злощастието на науката е в това, че се стреми към еднозначни и непротиворечащи си изказвания. Много прибързано осмиваме про­тиворечивите формулировки в ученията на древните мъд­реци, като тези в „Дао Дъ Дзин” или в алхимията.

Повратна точка в науката е изследването на светлина­та. Имало е две взаимнооборващи се мнения за природата на светлинните лъчи. От едното се ражда теорията за вълните, от другото - теорията за корпускулите. На пръв поглед двете теории взаимно се изключват. Ако светлина­та се състои от вълни, тя не може да се състои от час­тици. Ако се състои от частици, не може да е вълна. Или - или. Междувременно вече се знае, че „или – или” е погреш­но зададен въпрос. Светлината е и вълна, и корпускула. Чо­век не може да си представи тази едновременност на две природи, които ни изглеждат противоположни, но в действителност тя съществува. Вълновата и корпускуларната природа на светлината могат да се докажат чрез съвсем различни опити, защото човекът е в състояние да възпри­ема полярните противоположности само една след друга, а не едновременно. Когато се занимаваме с философски проб­леми, винаги трябва да си спомняме двойнствената приро­да на светлината.

Така например, във всички времена разпалено се е обсъждал въпросът, дали човек е свободен или детерминиран. Ни­кой не забелязва обаче, че този въпрос е поставен погреш­но. Едва когато преобразим това, или-или, в разбирането, че човекът е както напълно детерминиран, така и напълно свободен, ще се доближим до истината. От закона за по­лярността следва, че всичко, което съществува, има право­то на съществуване.

Вътре в един закономерно съществуващ Космос никога не може да има нещо, „което не трябва да го има”. Само хората са свикнали да разделят света на неща, които може да съществуват, и на неща, които не би трябвало да ги има. С подобно отношение ние се опълчваме срещу действител­ността. Всяко нещо си има свой смисъл, иначе то изобщо не би се появило на бял свят. Който не иска да приеме това, ще трябва отново да въведе понятието случайност.

Ако някой е против нещо, обикновено това значи, че той същевременно е „за” неговата противоположност. Например, човек е за мира и против войната, за здравето и против болестите, за щастието и против страданието, за доброто и против злото. При това се забравя, че тези понятия вървят по двойки и образуват неделимо цяло, което човекът не е в състояние да разруши. Ако откажа да издишам, не мога да вдишам. Ако премахна отрицателния по­люс от електрическия поток, ще изчезне и положителния. По същия начин и мирът обуславя войната, доброто пре­дизвиква злото, а злото е благотворна почва за доброто. В Гъотевия „Фауст” Мефистофел казва: „[Аз съм] част от силата, която желае зло, а все добро твори!”

Горните разсъждения в никакъв случай не оправдават про­изволното поведение на човека, а трябва да му помогнат да вижда явленията в тяхната противоречивост. Ние правим разлика между нещо, което вече се е проявило, и нещо, което още не е станало действителност. Ако някой убие някого, то това е част от действителността и има своя смисъл и ос­нования. Иначе не би се случило. Няма смисъл да не приема­ме случилото се убийство, освен ако не искаме да се изпра­вим срещу общия порядък на нещата. Оттук обаче не след­ва, че можем да определим убийството като добро или пра­вилно, или пък дори да решим, че и ние можем да убиваме.

Да признаем действителността, значи само да признаем правото на съществуване на всички неща. Изправим ли се срещу действителността, с това няма да променим нищо в обективните дадености, само субективно ще се почувстваме по-зле. Защото всяко противопоставяне на действителността предизвиква ответно мнимо противопоставяне, което ние усещаме. Преобладаващата част от човешкото страдание се състои от собственото ни противопоставяне на проявилите се обстоятелства.

Сами по себе си всички неща са напълно лишени от стойност и са неутрални. Едва отношението на човека прави от тях обекти на радост или тъга. Самотата, например, не е нито добра, нито лоша, нито е приятна, нито е неприятна. Но един приема самотата като мъчение, друг й се радва като на условие за самопознание и медитация. За един притежанието е висша цел на усилията му, за друг - досадна тежест. Не обстоятелствата са тези, които определят емоциите ни, а собственото ни отношение към тях.

Примирението

Ако човек научи първото важно правило, че всичко, кое­то съществува, е добро, просто защото съществува, ще го обземе повече мир и спокойствие. Едва в това спокойствие той ще се научи да наблюдава нещата и те ще му разкрият смисъла си. Човек постепенно ще се освободи от фиксираността си върху идеята, че трябва да се бори за или против нещо, но това няма да го доведе до бездействие. Хората, ко­ито вярват, че чрез активните си действия могат да про­менят света, обикновено не забелязват, че в действител­ност стават роби на обстоятелствата; и че обстоятелст­вата променят тях, а не те променят обстоятелствата.

Истинската активност се ражда от спокойствието. Признак на зрялост е, когато човек остави нещо да се слу­чи, без веднага да се намеси в него. Обикновено когато чу­ят това, хората започват да възразяват. Те смятат, че ако последват това правило, ще изгубят „сleverness” - ин­телигентността си, хитростта, ума, че ще станат играчка в ръцете на другите, че безнадеждно ще затънат. Те не искат да се откажат от любимите си борби и да преми­нат само към отбрана. Всеки иска да продължи да показва на другия „Кой е всъщност”, иска да упражнява власт. Св. Петър също не се е сдържал да извади меча, когато войни­ците нахлуват в Гетсиманската градина и с това само е доказал, че още не е бил разбрал напълно наставленията на учителя си. Който не е готов да живее в хармония с даденостите на действителността, за него вратата към пътя на езотериката остава затворена.

Повечето хора влачат със себе си голямото бреме на миналото. То се състои от събития и хора от изминалите години, с които човекът е бил и продължава да бъде във вражда. За да се отървете от този баласт, използвайте следното упражнение. Намерете време, когато сте спокойни, седнете или легнете, затворете очи и извикайте пред вътрешния си поглед минали ситуации, за които смятате, че е щяло да бъде по-добре, ако не са се случвали. Вгледай­те се в тези „отрицателни” ситуации, които ви е изпрати­ла съдбата, вгледайте се и в хората, за които мислите, че са постъпили несправедливо с вас и предпочитате въобще да не сте ги срещали. Когато човек с вътрешния си поглед разгледа отново подобни събития и свързаните с тях хора, ще осъзнае, че всичко това е било закономерно стъпало в неговата напълно индивидуална съдба и че без това събитие той днес не би бил там, където е. Опитайте се да разбе­рете смисъла на случилото се, за да може постепенно да из­питате благодарност, че всичко е станало така, както е станало.

Едва когато успеете „отвътре” да се усмихнете на съ­битието и на свързаните с него хора и да им благодарите, че са били готови да помогнат за осъществяването на съд­бата ви, едва тогава преминете към следващото събитие и процедирайте с него по същия начин. Оставяйте събитията да изплуват в съзнанието ви от само себе си. Не е нужно да ги търсите с разума си. Приемете всички случки, които се появяват в спомените ви при мисълта „случки, с които съм на нож”, без да отхвърляте, която и да било от тях, защото смятате, че „с нея отдавна сте се примирили”.

Отначало упражнението може да се стори доста труд­но, но то трябва непрекъснато да се повтаря, за да може човек сам да види, как става по-леко, когато изчезне вът­решното напрежение. Когато с всички сили буташ една стена, усещаш, че и стената натиска обратно със същата интензивност. Ако увеличиш собствения си натиск, и стената ще увеличи своя. Решението е в това, да махнеш ръ­це от стената. Тогава натискът на стената от само се­бе си напълно ще изчезне. Сравнението сигурно звучи банално и въпреки това почти всички хора са застанали до една стена, бутат я с всичка сила и същевременно на висок глас се оплакват, че стената ги бута. Да се откажеш от собс­твената си съпротива, на теория е много просто, но човек успява да го постигне изключително трудно. Защото всич­ки хора са дълбоко убедени, че за да бъдат адекватни, тряб­ва да натискат стената, понеже и „стената ги натиска”, и че ако се откажат от съпротивата си, стената неизбежно ще се срути отгоре им. Точно в това се състои заблу­дата. Изпробвайте сами примера със стената, за да разбе­рете напълно проблема. Човек наистина има усещането, че стената ще го затисне, и се чувства принуден да увеличи собствения си натиск. За да прозрете заблудата, трябва да имате смелостта да се пуснете. Който признава правото на съществуване на стената, не изпитва нужда да я бута и не се притеснява от нея.

Проекцията на вината

Поради своята важност, този проблем не може да ос­тане незабелязан. Човечеството е свикнало да търси във външния свят извинения за всичко, което не бива да се случ­ва. Списъкът на виновниците, върху които отделният ин­дивид прехвърля отговорността за собствената си съдба, варира от членове на семейството до правителството, от характерни за времето обстоятелства до организацията на обществото. Тази проекция на вината се издига дори до статута на научни дисциплини, които под името психоло­гия и социология санкционират колективната заблуда.

Всички говорят за това, как факторите на обкръжаващата среда влияят върху човека и го формират. Психоана­лизата търси причините за невротичните заболявания в детството, в начина на възпитание и травматичните от­ношения родители - деца. Няма да мине много време и пси­хотерапията официално ще възприеме регресивните методи и изведнъж ще започне да се смята, че причините могат да се открият в преживявания преди раждането.

Колкото и различни да са методите на лечение и тео­риите, те всички имат един общ елемент. Търсят във вън­шния свят причините за дадена ситуация или заболяване. Ако някой седне да ни разказва съдбата си, той за всяка си­туация ще назове хората или обстоятелствата, които смята, че са я предизвикали.

В епоха, в която сме залети от социологически теории, е много трудно да се отървем от приказката за влиянието на обкръжаващата среда върху формирането на човека. Защото всяка теория, която разрешава проекция на вината, винаги печели на своя страна абсолютното мнозинство. Онова, ко­ето езотериката предлага по темата, е далеч по-неатрактивно и по-малко практично, но пък за сметка на това показва на отделния човек, как действително може да промени съдбата си. Показва му пътя, по който да се отърве от бо­лестите, и му дава онова, което другите само му обещават.

Няма околни влияния, които формират човека. Не въз­питанието изгражда бъдещия човек. Няма виновници за съд­бата на отделния индивид. Няма вируси или бактерии, кои­то предизвикват болести. Всички, които мислят, че имат точни доказателства в полза на току-що отречените твърдения, се заблуждават в едно: Нещата, които смятат за доказателства, се крепят върху наблюдението на взаимозависимости. Това са само корелации, които ни показват, че когато се появява определено инфекционно заболяване, зна­чи има и определен вирус; че при криминално проявените младежи отношенията в семействата им носят определе­ни характерни черти; че при определено невротично смуще­ние винаги има някакъв проблем с майката. Корелациите са верни, защото показват, че при проявата на едно нещо, на­лице е и другото.

Идва ред на следващата любима стъпка в науката, коя­то е напълно ненаучна - интерпретацията като казуалност. Установеното чрез наблюдение „Когато, тогава” тихомълком се превръща в „затова, защото”. Тази трансфор­мация на резултатите обаче не е вярна. Че при определена болест са налице определени вируси, няма никакво съмнение. Но бъдещите поколения ще се смеят от сърце на нашата убеденост, че именно вирусите са причина за заболяването, така както ние се смеем на теорията, че Земята е плоска като тепсия. Не е чак толкова проста работа да се обори нашето твърдение, че обкръжаващата среда няма влияние върху формирането на човека.

Законът за резонанса

Всички познаваме от физиката понятието резонанс (от латински: resonare = връщам звука). Камертонът затрептява при определен тон, само ако този тон отговаря на неговата собствена честота. Ако не е така, за камертона този тон изобщо не съществува - защото той не може да го възприеме. Радиоприемник, настроен на средни вълни, по­ради резонанса си, ще приема само тези вълни. Той няма да може да разпознава ултракъсите и дългите вълни. Затова и те не принадлежат към неговото „световъзприятие”. По същия начин и човек, за да възприеме каквото и да било, се нуждае от определено съответствие в самия него. Това съ­ответствие трябва да е в състояние „да трепти”, за да може чрез резонанса да направи възприятието възможно за човека. Гьоте го е казал: “Ако в окото нямаше от светли­ната на слънцето, то никога нямаше да види слънцето; ако в нас нямаше от силата на Бога, щяхме ли да се възхища­ваме от божественото”.

Формулировката на Гьоте надхвърля чисто физическото ниво на способността за резонанс и по аналогия пренася за­кона за резонанса в областта, която ни интересува в момен­та. Всеки човек възприема само онези области от действи­телността, за които притежава способност да резонира. Това далеч не се отнася само до чисто сетивните възприятия, а обхваща цялата действителност. И понеже всичко, което се намира извън собствената способност за резонанс, не може да бъде възприето, то и не съществува за съответ­ния човек. Затова човек вярва, че познава цялата действи­телност и че извън нея няма нищо. Когато някой чете книга, той мисли, че я разбира напълно, макар че от прочетено­то, всъщност, може да възприема само онова, което се на­мира в съзвучие с моментното състояние на съзнанието му. Че това е така, най-добре се вижда, когато същите книги се прочетат отново след години. За това време съзнанието се е разширило и книгата се разбира „още по-добре”.

Описаните по-горе взаимозависимости в по-малка или по-голяма степен са известни и ясни на всички. Те са само онагледяване на принципа, който искаме да приложим и към съдбата в най-общ смисъл. Можем да влезем в досег само с такива идеи, хора и ситуации, за които притежаваме собствен вътрешен резонанс или, както ще го наричаме в бъдеще, към които имаме афинитет. Без съответния афинитет никога не се стига до проявление. Ако някой попадне в спор или сбиване, това не става случайно, а винаги по при­чина на собствения ни афинитет към подобно преживяване. Вината за съответните последици от сбиването носи и човекът, който е убеден, че съвсем не по своя воля е бил за­месен в разпрата. Но ако му е липсвал съответния афини­тет, той изобщо не би се намесил. Ако кола блъсне някого на улицата, чисто юридическата и функционална вина на другия, в случая на шофьора, не променя с нищо факта, че блъснатият е бил узрял за това преживяване. Иначе то ни­кога не би могло да влезе в обсега на житейския му опит.

Обкръжаващата среда като огледало

Знам, че подобно съждение отначало звучи много необи­чайно. Но едва ли обичайността на дадено твърдение тряб­ва непременно да се приема като критерий за верността му. Така наречената обкръжаваща среда в действителност е огледало, в което всеки вижда само себе си. Той никога не може да види нещо друго освен себе си, защото от истин­ската, обективна, еднаква за всички хора, цялостна действителност той филтрира единствено онова, към което притежава афинитет. Който не осъзнава това, неизбежно стига до погрешни начини на поведение.

Ако сутрин се погледна в огледалото и видя в него лице, което ме гледа враждебно, мога здравата да наругая това ли­це. Ругатните ми обаче изобщо няма да впечатлят лицето в огледалото. Напротив, то ще започне също да ругае. Ня­ма нищо по-лесно от тази взаимна ескалация, докато накрая не се стигне дотам, че да ударя озлобеното лице в огледало­то и огледалото да се счупи. Никой не би започнал такава игра с огледалото в банята, защото всички добре осъзнава­ме функцията му на огледало. В ежедневния живот обаче почти всички хора яростно преминават през фазите на опи­сания процес. Борят се с враговете в обкръжението си, с ло­шите съседи и роднини, с обществото и с какво ли не още.

В действителност, те воюват единствено със себе си. Затова и навсякъде има само победе-ни, но не и победители - кой може да спечели в битката с огледалото. Законът за резонанса и за отражението важи, естествено, както за положителните, така и за отрицателните случаи.

Ако засега, почти без изключение, даваме само отрица­телни примери, то това е, защото страданията на хората идват именно оттам. С положителните страни на съдба­та си повечето хора и без това се справят достатъчно добре. Ако човек осъзнае огледалната функция на окръжава­щия го свят, той би получил неочаквано богат източник на информация. Макар, че в огледалото можем да виждаме са­мо себе си, ние използваме огледало, защото то ни показва части от нас, които без негова помощ би ни било невъз­можно да зърнем.

По същия начин и наблюдението на собственото ни об­кръжение и на събитията, с които влизаме в конфронтация, е един от най-добрите методи за самопознание. Защото всичко, което ни притеснява от външния свят, показва са­мо, че още не сме се примирили с аналогичния принцип в са­мите нас. А на човек не му е приятно да се съгласи с то­ва. Но фактът, че някой се възмущава от скъперничеството на друг човек, със сигурност показва, че самият той е скъперник, защото иначе това изобщо не би го развълнува­ло, не би му пречило. Ако той самият е щедър, какво го за­сяга скъперничеството на другите. Той би могъл да го при­еме като даденост, без да се вълнува и без да се чувства засегнат.

Ако разсъждаваме трезво, всички неща са такива, каквито са. Тревата е зелена. Разбира се, че не е немислимо, тя да е червена, но тя е зелена и това сигурно си има своя сми­съл. Никой не се възмущава, че тревата е зелена, защото това не засяга никакви човешки проблеми. Че на света има война, е също такъв факт, както и зеленината на една мо­рава. Но войната вълнува духовете; и така започва борба­та за мир. Борим се за всичко - за мир, за справедливост, за здраве, за човечност.

Би било обаче много по-просто и по-ефективно, да постигнеш мира в себе си. Тук се крие разковничето. Всеки човек е в състояние да промени и нагоди света според свои­те представи, без никаква борба и без външна сила. Човек трябва само да промени себе си и, о, чудо, целият свят се променя с него. Когато видя в огледалото враждебно лице, трябва само да се усмихна и то ще ми отвърне същото. Напълно сигурно е! Всички непрекъснато искат да проме­нят света, но никой не използва средствата, които единс­твено водят до успех. Който промени афинитета си, полу­чава нова програма, вижда друг свят.

Всеки човек живее в „свой” свят. Тези светове са толкова на брой, колкото са и хората. Те са само детайли, аспекти на истинския свят, който се движи по железни закони и хич не иска и да знае за хорските призиви към промяна. Именно външният свят е надеждният източник на информация за ситуацията, в която се намираме в момента. Ако човек се научи да се пита за смисъла на всичко, което се случва с него, той не само ще започне все по-добре да опознава себе си и проблемите си, но ще открива и възможности за промяна.

Винаги, когато на човек му се случва нещо, той веднага трябва да си задава въпроса: „Защо се случва точно на мен, точно сега, точно това?” Докато не свикнем да си задава­ме тези въпроси, намирането на отговори ще ни бъде труд­но. Но и тук майсторство се постига с упражнения, и не след дълго можем да се научим да откриваме смисъла на слу­чилото се и да го свързваме със себе си.

В психопатологията има понятие „налудност за отно­шения”, с което се означава характерната особеност на страдащите от шизофрения хора да отнасят към себе си всичко, случващо се по света. На този болезнен полюс на налудността отговаря и положителен полюс, който тук бихме нарекли „мисъл за отношения”. Всичко, което се случ­ва, има значение за преживяващия го.

Колкото повече се осъзнава човек, толкова по-добре се научава да подрежда нещата и да търси в тях информация. Така се запазва най-важното изискване - да сме в хармония с всичко, което съществува. Ако това не ни се отдава, трябва да търсим причината в себе си. Човекът е микро­космос и значи, точно копие на макрокосмоса. Всичко, кое­то възприемам отвън, мога да го открия у мен.

Ако вътре в себе си съм в хармония с различните облас­ти на действителността, техните представители от вън­шния свят не могат да ме затормозят. Ако се случи нещо, което ми е неприятно, то това не е нищо друго, освен подканяне вътре в мен да се обърна и към тази област.

Всички лоши хора и неприятни преживявания в действи­телност са само вестоносци, медии, които правят невиди­мото видимо. Който разбира това и е готов да поеме от­говорност за съдбата си, изгубва страх от заплахите на случайността.

Основна грижа на нашето време е предотвратяването и осигуряването срещу евентуалностите на съдбата. Сис­темите за осигуряване варират от застраховката до соци­ализма и имат една-единствена цел - чрез външни мерки да попречат на намесата на съдбата или да я модифицират. Зад всички тези усилия се крие страхът. Човек се освобождава от страха, когато е готов сам, на собствена отговорност, да се изправи пред съдбата си. Не можеш по погреш­ка да бъдеш убит, не можеш по погрешка да станеш богат. И двете неща се проявяват само, когато човек е узрял за тях и притежава съответния афинитет. Хората се стре­мят към богатство, обаче пропускат да се подготвят, да узреят за това богатство. Интересуващите се от езотерика търсят по цял свят истински гуру и най-добрата сис­тема, но забравят, че гуруто сам идва при онзи, който е узрял.

Достатъчно е наистина да имаш нужда от нещо и ще го получиш. Много хора със сигурност сами са се уверили в този закон за разни дребни неща. Някога в живота човек се сблъсква с нещо, на чието съществуване дотогава изобщо не е обръщал внимание, дори не го е подозирал. Запознаваш се, например, със специалист по „любовния живот на мрав­ките”. И докато още се чудиш, че изобщо има човек, кой­то се интересува от такава странна тема, ето че някой друг съвсем „случайно” ти подарява книга на същата тема. После прочиташ в някое списание за същото или отиваш на гости и установяваш, че твой добър познат, с когото се знаете от години, също се занимава с темата, но преди ни­кога не е споменавал за това.

Зад тази „поредица от случайности”, която повечето хора все някога са преживели под някаква форма, не се крие нищо друго освен закона за афинитета или резонанса. Това е сигурният начин да получиш всяка книга, всяка информация, всеки контакт, от който имаш нужда - ако наисти­на имаш нужда и си узрял за тази среща. Без необходима­та зрялост никакво търсене и усилия няма да помогнат.

Който променя себе си, променя света. В света няма нищо за оправяне, но в нас има много. Езотеричният път е пътят на постоянната промяна, на облагородяването на оловото до злато. Мъдрецът е в хармония с всички облас­ти на съществуването и затова живее в най-добрия от всички възможни светове. Той вижда действителността и знае, че всичко, което го има, е добро. Не търси повече щастието, защото го е намерил в себе си.

4

Астрологията – система за копиране на действителността
“Както в деня. който те е дарил на света, слънцето е поздравявало планетите, така и ти се явяваш и продължаваш нататък по закона, по който си дошъл. Ти си такъв, какъвто си, и от себе си не можеш да избягаш, казали са го и Сибилите, и пророците, няма време и няма власт, които да раздробят готовата форма, щом тя живее и се развива”.

Гьоте, “Орфически прастрофи”
АКО ТУК СЕ ЗАНИМАВАМЕ по-подробно с астроло­гията, то причините за това са следните:

1. От езотеричните дисциплини астрологията е най-известна на широката публика. Споровете между привържениците и противниците на астрологията периодично се разгарят с нова сила.

2. Повечето представи, които лаиците имат за астрологи­ята, са по принцип грешни и това пречи за разбирането както на аргументите на привържениците, така и на ар­гументите на противниците й.

3. Следвайки духа на времето, все повече астролози се опитват да отделят астрологията от първоначалния й езотеричен произход и постепенно да я напаснат към функционалния начин на мислене на науката. Те се надя­ват, че по този начин ще бъдат признати от официал­ната наука. Заради този процес първоначалната астроло­гия започва да деградира до чиста техника.

4. По вътрешната си структура и начин на мислене първо­началната астрология е типична езотерична дисциплина. Тъкмо затова ще се занимаем с нея, вземайки я за при­мер вместо всички останали техники за предсказване. По-нататъшните си разсъждения по темата съдба и бо­лести ще разбием с помощта на философията, залегнала в основите на астрологията.

Преди да се впуснем в абстрактни разсъждения по те­мата, ще помоля читателя да се опита да реши следните две задачи.

Открийте общия признак (видовото понятие) на след­ните понятия:

А) куче, скорец, мравка, крокодил, мечка, слон, пъстърва.

Отговор: ...

Б) олово, Козирог, зъби, бръшлян, манастирска килия, черно, миньор.

Отговор:...

Решаването на първата задача със сигурност не предс­тавлява никаква трудност. Всеки веднага би се сетил за ви­довото понятие „животно”. Значително по-големи пробле­ми създава втората задача, защото посочените понятия изглеждат напълно нееднородни. Смисълът и обяснението на двете задачи постепенно ще станат ясни по-нататък.

Когато човек е изправен пред многообразието от фор­ми на проявление, той има нуждата да подреди това мно­гообразие. Всички философии и науки възникват поради та­зи фундаментална човешка потребност. Но винаги има два коренно противоположни начина да се подреди изглеждащото отначало необозримо разнообразие:

1. Като се създаде видово понятие за различни индивидуал­ности, които притежават общи характерни признаци (например растения, животни, камъни). Така възниква де­лението на действителността на отделни области (све­та на животните, света на растенията, света на мине­ралите и т. н.).

2. Търсят се съставните единици, породили многообразие­то, благодарение на различните отношения, в които вли­зат помежду си. Както учението за елементите, така и атомния модел на предсократовата философия се градят върху този мисловен модел. Най-впечатляващият документ на този ред, създаден в наше време, е периодична­та таблица на елементите. Подобна система прави възможно редуцирането на многообразието от форми на проявление до няколко първични качества. Различните съставки и отношенията между тях създават разнооб­разната действителност, чиято структура така става по-разбираема.

Каталог: ld
ld -> Румен петров владимиров академична длъжност: професор Научно степен: доктор Образование
ld -> Изграждане на мостове и преодоляване на различията
ld -> Закон за изменение и допълнение на Закона за общинската собственост. От рождения си ден 1 юни 1996 г., Закона за общинската собственост претърпя множество промени, основните от които бяха през 1999 г и 2004 г
ld -> Eкскурзии в Обединените Арабски Емирства Екскурзия в Дубай – Източната Приказка
ld -> Кое от написаните числа е шестстотин и три милиона тринайсет хиляди и две ?
ld -> Кръстьо малчев маринов (Възпитаник на Морското Училище)
ld -> Наредба №1 от 11 януари 2007 Г. За условията и реда за провеждане на медицинските дейности, свързани с лечението на лицата с психични разстройства

Изтегляне 2.15 Mb.

Сподели с приятели: