Книга пеит, сълдзи ронит Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко

миндерчето. Той посрещна неканения си гост по всички правила на

гостоприемството, но кьосавото му лице изразяваше трагично примирение. Ицо

Баболев не се и съмняваше, че и каймакаминът бе дошъл за някаква плячка. Джемал

ефенди поглади някак стеснително, с цяла шепа мустаките си, небръснатата си

отскоро брада и все тъй тихо попита, сякаш се боеше да не го чуе някой:

- Ставало ли е тия дни нещо тука, у тебе, чорбаджи? Ицо веднага долови

скрития смисъл на тоя въпрос. Джемал ефенди беше кюрд, дошъл бе чак от Анадола

да управлява Преспа и беше хитър, ловък човек. Той питаше отдалеко, за да може

Ицо да отговори според своята досетливост и съобразителност. Каймакаминът, бе

дошъл да изпълни своя дълг, но нека чорбаджията

сам да даде насока на работата. Ицо си мислеше: "Гарван

гарвану око не вади." Ако гяуринът се оплаче, каймакаминът ще повика в

конака злодееца Арап ага, ще му се закани, а може и да го тикне за няколко дни в

хапуса.. Ами после? Как ще се спаси Ицо от гнева на Хайредин Арап ага, който за

било и небило посяга към оръжието

си? Ще дойде обирникът най-малко още един път тук и пак ще просне кърпата

си за нов обир. Ицо няма да влезе

между тях двамата - представителя на падишаха и разбойника.

И той отговори унило, за да може и каймакаминът да прояви своята

досетливост:

- Нищо не е ставало у мене тия дни, каймакам ефенди

Каймакаминът кимна мълчаливо, без да погледне чорбаджията. Сетне попита:

- Как върви алъш-веришът, чорбаджи?

- Слава богу, каймакам ефенди. Не мога да се оплача.

- Дай боже, чорбаджи.

Те пиха кафе, изпушиха по една цигара и каймакаминът си отиде. Миро влезе

при брат си.

- Що иска тоя?

- Лисица - стисна устни Ицо. - Ама и той се бои от Арап ага.

IX

На другата пролет Ицо Баболев пак тръгна за Беч. Но сега минаваше по познат

седеше в една от канцелариите на външното министерство и очакваше назначение за

някое от австрийските консулства в Турция. Ицо Баболев сам намери тоя път бюрата

а и складовете на фабриките и сам вършеше сделките си, дори по-износно - без

посредник. Той посочваше стоката, която иска да купи, и кога с думи на

преспански, кога със знаци или немски думи показва какво иска, а те

любезно му пишат на хартия. Ицо взема хартията и с молива, смята и

пресмята дълго, те търпеливо чакат. Най-сетне той им връща хартията с други

цифри. Швабите клатят глава угрижени, но и те правят своите цифри. Така няколко

пъти. Ицо почуква гърдите си, сочи себе си и вика:

- Тургия. . . Преспа. . .

- Ja-ja-ja!- клатят глави швабите услужливо!- Да те знаят вече, той е от

Турция и там ще пратят стоката: - Donau. . . Beograd. . . Smederevo. . .

- Я- я- я- кимна на свой ред Ицо. Той още не знаеше какво значи тази къса

думичка, но бе доловил смисъла и.

Ицо Баболев тоя път купи разни стоки за четридесет хиляди златни лири.

Швабите се погрижиха

да натоварят стоките и да ги изпратят по реката, Ицо и сам следеше всичко.

Виждаше се, те бяха доволни от него за тия четиридесет хиляди лири, но и той бе

ще доволен от тях. Той внимаваше колко ще даде з. всяко нещо, но още по-изтънко

пресмяташе колко би могъл да получи в Преспа и за всяка дреболия; то се знае -

швабите все ще го излъжат, но за него беше по важно той какво ще вземе в Преспа.

Тоя път Ицо пи бира във Виена. Потърси се - видя му се горчива, но после сам

подаде чашата си, да му налеят още еднаж. Швабите добродушно се смееха около

него. Вечерта, преди да си замине, някои от тях бяха го поканили на вечеря макар

да поглеждаха със скрита насмешка чакширите му, изтъркания му кюрк.:

В Преспа Ицо се върна пак по същото време - към средата на август. Върна се

с последния керван - да наглежда да не би да изостане нещо по пътищата. И бе ще

по-ведър тоя път, дори се опита да се пошегува:

- Каниха ме швабите в Беч. . . ядох от нихните манджи. Може и змии да са ми

дали, може и жаби да съм ял. . .

Баболевци пак напълниха със сандъци, с денкове й магазина, и двете си къщи.

Отново се съживи цяла Преспа, довтасаха и тоя път много люде от Битоля и от

целия вилает, но не само да купуват, а и те докараха разни стоки да продават.

Отвориха се редица сергии на пазарищата и по широките улици, отвориха се набързо

дори механи и ханища, някои преспанци водеха и по къщите си чужди люде на

квартира и вземаха добри пари. Отвориха сергии и мнозина преспанци и какво ли не

изнесоха да продават - за всичко се намираха купувачи. Дни наред от тъмно до

тъмно се дигаше пазарна глъчка по цялата чаршия. Събраха се към края на първата

седмица общинарите, повикаха и първомайсторите на еснафите, повикаха и от

търговците и на първо мястО между тях Ицо Баболев, повикаха мнозина и от чуждите

търговци, които бяха дошли в Преспа, та се препълни широката общинска одая и се

струпа народ на вратата й.;

Реши се с общо съгласие да се обяви времето от първи септември - деня на

Симеона Стълпника - до десетия ден на тоя месец за панаир в Преспа. Реши се още

да се поиска съгласието и одобрението на хюкюмата, да се разгласи за панаира от

амвоните на двете църкви, да се разгласи из цялата чаршия. Помолени бяха чуждите

търговци да разгласят и те за преспанския панаир по своите места и да идват

всяка година по това време в Преспа, която ще ги посреща и приема с отворени

прегръдки. Изправи се един от чуждите търговци - битолски евреин с брада до

пояса, с големи, месести уши, а от очите му нищо не може да се скрие. Заговори

той на битолски, забърка и турски думи, а извиваше и кършеше глас, като

да приказваше на шпаньолски:

- Защо ни каните и ни молите вие, преспанци, туй

не става сос покани и сос молби, ефендилер. Като съм дошъл сега в Преспа,

никой не ме канил. . . Туй става сос есап, ефендилер. Като имам есап - ще дойда,

като немам есап - нема да дойда. Тука не е сватба, тука е

пазар. . .

Мнозина сега обърнаха очи към Ицо Баболев - знаеше се, че най-напред от

него зависеше дали да има панаир в Преспа, или да няма. Той, както винаги, не

беше склонен към много приказки и само това каза:

- Ако продам, което донесох тая година, ще ида и

догодина в Беч.

- Ще идеш, ще идеш, Ицо, и догодина - чуха се

гласове.

Много рядко се случваше това с Ицо Баболев, но ето и сега неговото мършаво,

затворено лице се озари от бледа, скъперническа усмивка. И пак само това каза:

- Е. . . може да ида.

А само до края на първата седмица той бе разпродал голямата част от

стоките, които бе докарал, и бе получил от чуждите търговци поръчки за десетина

хиляди лири. Преспанци знаеха това - похвалил се бе тук-там Миро Баболев,

по-малкият брат, а и мнозина бяха видели керваните от натоварени коли, които

тръгваха от къщите и от магазина на Баболевци за Битоля и по-нататък.

- Ще идеш, Ицо, и догодина в Беч! - развикаха се, някои в препълнената

общинска одая, а други се озъртаха и повтаряха един на друг: - Ще има панаир в

Преспа, ще има панаир. . .

Така и се разгласи, както се каза вече - и от амвона на двете църкви, и по

цялата чаршия, и между новите търговци, които бяха дошли в Преспа:

- Ще има панаир в Преспа всяка година от първия

до десетия ден на месец септември.

Такова решение се взе и на каазалинския меджлис в хюкюмата.

Отшумяха и тоя път керваните по пътищата около Преспа, отидоха си чуждите

търговци, дигнаха се сергиите от пазарищата, стихна чаршията, но преспанцй не

преставаха да говорят, да преповтарят казаното вече за панаира. Пробудиха се

много надежди за големи печалби и благополучие, кроеше се и се прекрояваше,

правеха се сметки, сключваха се устно договори и сдружения, а някои още отсега

започнаха да готвят стоки за панаира - колко беше една година време, няма и да

усетиш как ще мине. Най-напред се събраха майсторите от папукчийския еснаф и

като каза всеки един по колко обувки повече ще приготви тая година, решиха да си

набавят задружно каквото им беше нужно за работа: и кожи, и гьонове, и всички

необходими дреболии, като клечки и чириш. След тях се събраха майсторите и на

казанджийския еснаф, и на кантарджийския, и на ковашкия. Кантарджиите решиха не

само да си набавят задружно желязо и челик, но да отворят на панаира и общи

сергии: каквото изработи всеки, да го предава за продажба в общите сергии;

всичко ще върви по тефтер и всеки ще получи според това, което е предал за

продажба. Сдружаваха се людете, за да си набавят по-евтино каквото им беше

нужно, за да спечелят повече от труда си. Трудеха се много те, но не печелеха

много. Дано сега с панаира да потръгне повече! Сиромашията и нуждата подучи й

калфите. Явиха се те пред първомайсторите на всеки еснаф и като се застъпваха за

себе си, застъпиха се и за последното чираче:

- Ще работим сички повеке тая година, помислете и за нас, калфите и

чираците. И ние гледаме къщи, бомислете и за нас.

Бориме се со сиромашията. . . Мнозина от майсторите се противяха - не

искаха да делят от бъдещите си печалби за калфите и чираците.

---

1 Каазалийски меджлис - околийски съвет, събрание.

застъпи за калфите и чираците. Реши се по всички еснафи тая година да им се

плаща по едно на десет повече: ако калфата получава сто гроша, на края на

годината да му се платят сто и десет гроша. Никой никого не можеше да принуди и

общината никого не можеше да накара силом за каквото и да е, но людете имаха

срам и грях и всичко се оставяше на тяхната дума и чест.

Така всичко се засилваше и развиваше в Преспа, целият живот. Заеха се някои

еснафи да си набавят повече материали, заеха се после и да изработят повече

стока. Каквото направиха едни от еснафите, започнаха да го правят и другите,

всеки според своята работа. Като обещаха майсторите да плащат повече на калфите

и чираците, караха ги да идват по-рано сутрин по дюкяните и работилниците, а

вечер ги пускаха да си вървят по-късно, караха ги да работят по-усърдно.

Раздвижиха се и търговците - да набавят повече стока тая година, пък и нуждите

още отсега започнаха да растат. Всеки засилваше работата си, пък и като живееха

людете с добри надежди - посягаха за по-сладък залък, за по-хубава дреха.

Настана голямо оживление и по махалите: жените бяха във всичко заедно с мъжете

си, опитваха се да помогнат в работата им. Имаше жени, които и преди работеха,

за да печелят, а сега те ставаха все повече. Купуваха вълна, влачеха я и я

предяха, купуваха бои или правеха сами по старовремски начини и плетяха чорапи,

фанели, дзиври, тъчаха платна, шаяци, навуща, веленца, ямболци, килими. Но сега

не само пълнят сандъците на неомъжените си щерки, а за панаира, за печалба.

Никога до сега не са светили толкова много прозорци нощем в Преспа. Мина месец

септември и колкото дните ставаха по-къси, а нощите по-дълги - прозорците вечер

светеха до по-късно, а сутрин светваха все по-рано, още от тъмни тъмнини.

Учителя Райко Вардарски стоеше настрана от това общо оживление по Преспа.

Той наблюдаваше навъсен настаналата залисия и надпревара сред преспанци - не

беше тя по неговия вкус. Но неговият хазяин

Аце Кутрев бе му казал:

- Такова нещо отдавна не е бивало. . . Тая есен

продадохме всичко, що можахме да извадим от градината, и го дадохме на

добра цена.

И медът също мина добре на пазара. Развесели се народът, та и повеке яде. Ц

Митра Кутрева също бе купила няколко оки вълна, пра я, влачи я и сега бе

надянала хурката да преде - покрай цялата й работа около децата.

- Ами, даскале - похвали се тя сама, - какво ще правя нощем през зимата. .

. Нощ - година. Ще плета чорапи, фанели, да изкарам и аз некой грош, нищо не ни

стига с толкова деца. Ами сички тъй сега. . .

- Е добре, Кутревице, добре - дигна Вардарски рамена пренебрежително. -

Сички сега сте се втурнали за грошове. . . Нема да седна аз да ви спирам.

Той презираше сребролюбието и всяка алчност, но сам виждаше как работеха

двамата Кутревци като мравки и пак не можеха да прогонят сиромашията от своя

дом. Вардарски си мислеше: "Зла проклетия има в човешкия живот. Зле е нареден

тоя живот, и то иде от самата човешка лошотия, от робството и невежеството сред

людете. . . " Ала когато забеляза, че неговите мустакатид ученици от неделното

училище започнаха явно да пренебрегват заниманията си в училището заради

гонитбата на повече грошове, той изпадна в ярост. Тия свои ученицй Вардарски

събираше всеки празник след църковния отпуск в новите училищни стаи, в които

водеше и двата нови класа на градското училище. Доскоро и двете стай се пълнеха

с неграмотни или изостанали в науката младежи, пък и с по-стари преспанци, но

сега те не бяха повече от петнайсетина души и пълнеха три-четири чина в едната

от класните стаи. Преди да започне обикновените си занимания, той заставаше

срещу тях с пламнало лице и възбудено изливаше гневната си мъка:

- Къде са другарите ви? Като започнахме, пълнеха се и двете стаи с народ,

немаше де да седнат некои стоеха там, край стените, а сега що? Свърши се бързо

жаждата ви за наука и знания, прегоре, изчезна. Сега друга жажда изгаря сърцето

ви, за грошове се лакомите, за големи кярове. Ама къде ще вървиш ти, докъде ще

стигнеш слеп и глух, без просвета и знания? До никъде нема да стигнеш, в тъмнина

ще си останеш и душевна нечистотия ще живееш, пък да спечелиш и два пъти повече

от Ицо Баболев. . .

Учениците му слушаха смирено, някои поклащаха

глави други търпеливо чакаха да свърши той словото, си, но един ден се

обади Рампо Нердев, - човек на около 28 години , с мустаки до рамената; той

беше най-усърдният между другарите си, но и най-несхватливият и той заговори - с

очи, пълни с похвална ревност към науката, с добра воля, но умът му, изглежда,

не беше много остър:

- Ама така, даскале, не е хубаво, че нашите другари не идват. Като си рекъл

да учиш - ще учиш и за сичко има време. Те в работа са далдисали, пък и това е

право:

като си писмен и можеш сметка да направиш, работата ще ти върви по-харно и

по-големи печалби ще намериш. . .

- Вие сте поклонници на златния телец! - избухна Вардарски. - Аз ви събрах

тук, за да просвещавам ума ви, да разпръсна тъмнината отпред очите ви, да ви

изведа на правия път, а вие що? Дошли сте да се учите на сметки! Никога нема да

познаете вие сладостта на душевното просветление. . .

Мустакатите ученици на Вардарски слушаха с наведени очи. Пак само Рампо

Нердев се обади, но и той плахо, полугласно:

- Ех, сиромаси люде сме ние, даскале. . . Те не искаха да се неразбират с

учителя си - за тяхно добро бе ги събрал и си цепеше гърдите заради тях, нека

той да излее мъката си, че техните неблагодарни Другари бяха го изоставили. Те

чувствуваха, макар и смътно, дълбоката правда в неговите думи, но какви ли

поклонници на златния телец бяха те - все калфи и занаятчии, които се бореха от

тъмно до тъмно за своя залък и пак най-напред заради залъка си бяха дошли Да

учат наука? Райко Вардарски ги виждаше каквито бяха, познаваше ги и ги обичаше,

жалеше ги и се гневеше заради тях, заради тия прости и бедни люде, които търсеха

път към по-хубав живот. Бързо прекипяваше гневът му и тъй, възбуден, но вече с

друг пламък в сърцето си и с апостолско въодушевление, им предаваше Уроци и

знания. Така беше й когато учеше и другите си ученици - силният му глас ехтеше в

същите тия

отаи, а в гърдите му напираше воля да прелее в младите умове и сърца

всичките си знания и светлината,

която сам носеше в себе си, и радостта, че вижда хора с ясни очи, както си

мислеше той.

С такова въодушевление Вардарски говореше и на своите чести беседи в

читалището, където се събираха люде вече от всички възрасти. Отиваха да го

слушат мнозина преспанци. Той говореше на всякакви теми, в които се преплитаха и

здрави знания, и легенди, и мечти, и суеверия дори - така, както и сам ги бе

поглъщал с неутолима душевна жажда. В тая пъстра бъркотия от знания и легенди

обаче имаше няколко здрави

постоянни и непоклатими опорни точки: народът, родската земя, вярата в

науката, в нейното всемогъщество във всичко и над всичко стоеше народът, който

беше й по-реален, беше жива действителност. Ала от известно време и посетителите

на читалището започнаха да стават, все по-малко. Тук гневът на Вардарски беше

по-голям,;

тук той нямаше кого да жали, към кого да бъде снизходителен. На последната

си беседа държа слушателите си близу три часа и те се чудеха откъде се намериха

в него толкова сили да стои прав до масата, да ръкомаха, да втренчва тъй окото

си и дори гласът му да не отслабва, откъде се намериха в него толкова знания и

такъв порой от думи. Но те се умориха и най-сетне започнаха да се оглеждат, да

се въртят на столовете и пейките, очите им започнаха да блуждаят. Вардарски

отеднаж им се сопна посред беседата си:

- Знам аз поради що немате търпение сега, за тютюн имате голема мъка, тютюн

ви се пуши, а некои от вас са гладни. Не ви се слуша повече, виждам аз, дяволът

ви дърпа на своя страна, към себе си ви тегли. Така е в целия човешки живот - от

едната ни страна стои ангел, а от другата ни страна стои дявол. Д може да са и

вътре в нас те, в сърцето ни. И през целия ни живот се борят за нас, борим се и

ние в себе си. . . Говоря ви за, великия славянски род и за народите, които

изхождат от него, и за нашия болгарски народ между тех, който има свое писмо и

език, аз знам и виждам - другаде е сега вашата мисъл. С едно ухо ме слушате вие

и мислите за секидневните си земни дела, за големи печалби мислите и не се

сещате, че дяволът ви тегли надолу, в тъмнината, пък аз искам да ви издигна да

видите бел свет, да ви покажа от какъв могъщ корен сте издънка, за да прогоните

от сърцето си секи страх и трепет. . .

И той задържа слушателите си още половин час - съди ги за тяхната склонност

към дявола, за тяхната слабост да пренебрегват знанието и мъдростта заради една

лула тютюн, заради суетни земни блага. Преспанци не му се сърдеха, макар да беше

и груб в своята сприхавост и гневливост. То се виждаше, че неговата гневливост

идваше от преголямото му усърдие и пристрастие и апостолството му сред народа.

По едно време Вардарски току се укроти, утихна и като че ли вече не

забелязваше комерческата суетня сред преспанци. В училището работеше с неизменно

усърдие, от сутрин до вечер преподаваше в двата класа цяла дузина науки, но без

предишното въодушевление, като че ли го измъчваше някаква скрита болка или

грижа, или голяма скръб. Преди той не можеше да понася спокойно другите трима

учители в градското училище, които обучаваха по-малките ученици в четири

отделения, и ги ругаеше, изобличаваше ги на всяка стъпка за тяхната изостаналост

и дребнавост, но сега минаваше тихо край тях и дори не ги забелязваше. Хазаите,

Кутревци, се чудеха на тишината в стаята му, когато се прибираше вечер, караха

се на децата да не дигат и те шум, щом даскалът пази такава тишина. Митра

Кутрева ходеше на пръсти, като минаваше пред вратата му или влизаше да остави в

стаята му стомничка с прясна вода. И напразно поглеждаше тя тамбурата на стената

- не посягаше вече Вардарски към любимия си инструмент, не се чуваше вече гласът

му, толкова сладък и тъжен. Но крачките му се чуваха всяка нощ и често по всяко

време. представяше си как Вардарски ходеше из малката си стая дълго и с тежки

стъпки, отваряше прозорец, макар есенните нощи да бяха станали студени и влажни.

- Да не е болен? - попита тихо Митра Кутрева. - Аце, да не е болен

учителят?

- Не ми се вижда болен. Ще каже, ако е болен, ще се оплаче, ще поиска нещо,

вода да му стоплиш или. . . Но сам Вардарски не изтрая най-сетне.

Сега, когато бе решил да заговори, той наново стана нетърпелив, припрян,

гласът му наново загърмя, но изведе докрай всекидневните занимания в училището,

подреди, както винаги, учениците си в двора в редици по двама и ги изпрати по

домовете им. Сетне се запъти бързо към общината, изкачи се задъхан по високата

дървена стълба. Там, пред вратата на общинската стая, подсмърчаше Начо

Дивер - общинският прислужник, с подпухнал, зачервен нос, зацапан с емфие.

- Кои са вътре? - посочи Вардарски затворената врата, зад която се дочуваха

гласове и разбъркан говор. - Глаушев вътре ли е?

- Сички са вътре. И Глаушев е вътре.

- Отдавна ли?

- Отдавна. Чакам ги да излезат веке. Ами влез и ти, даскале.

- Не съм общинар.

- Ако. Нема да те изпъдят.

- Ще слеза долу, в читалището. Ти кажи на Глаушев, че го чакам долу. Да не

забравиш!

- Как ще забравя. . . нема да забравя. Вратата на читалището беше

заключена, но там, на едно пиронче на рамката на самата врата, беше окачен

ключът. Вардарски влезе, намръщи се от застоялия, спарен въздух и се спусна да

отвори един от прозорците. На масата към горния край на широката стая бяха

оставени още неразпечатани последните броеве на цариградските вестници

"Македония", "Неологос", "Басарет";

пристигнали бяха, види се, с днешната поща. Край стената насреща светлееха

стъклата на двата шкафа, в които бяха наредени читалищните книги. И край

четирите стени наоколо бяха наслагани един върху друг прости дървени столове и

пейки. Вардарски погледна разсеяно вестниците на масата и почна да се разхожда

нетърпеливо, с ръце отзад, в празното място между отрупаните наоколо столове.

Късно беше вече и в стаята бързо тъмнееше. И когато не след дълго на вратата се

показа Лазар Глаушев, той едвам позна учителя при бледия зрак, който все още

струеше през редицата прозорци.

- Ти ли си, Вардарски?

- Аз. Влизай.

Глаушев продължаваше да стои на вратата.

- Тъмно е - каза той и се огледа за общинския слуга: - Начо, къде ти е

лампата тука? Учителят вътре на тъмно...

Някъде откъм стълбата се чу гласът на слугата:

- Тя е в шкафа, лампата. При книгите. Ама аз още не съм и навикнал, не умея

много да се. . . Вижте вие там, ако можете. . . аз. . .

- Страх те е да я пипаш, а? - засмя се Глаушев. - Страх, ами. . . греховна

работа, крефко нещо. . .

- Влизай, влизай, Глаушев - избуботи в тъмното гласът на Вардарски

нетърпеливо, срещу светлеещите прозорци едвам се очертаваше тънката фигура на

учителя.

- Слушай, Вардарски. . . да излезем вън. Не искаш ли? Досега стоях затворен

горе.

- Не, не - прозвуча рязко гласът на Вардарски. - Влез за малко. Се още се

Глаушев влезе. Вардарски мина край него в сгъстилия се здрач, затвори