Книга пеит, сълдзи ронит Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко

австрийския генерален щаб и началник на отдел при военното разузнаване. Докладът

започваше с многобройните титли и чинове на шефа и продължаваше нататък:

"... Както Ви донесох своевременно, на Дунавския бряг, където обикалям

толкова често, за да следя кой пристига и кой заминава по реката надолу и изобщо

на юг, на 12 май т. г. случайно попаднах на един османлия, който беше много

удобен, както установих още веднага, да ми послужи като водач за едно второ мое

плуване до Солун, но сега по суша. Използувах муждите му във Виена и му станах

необходим, без той да подозира с каква цел му предложих услугите си. Той накупи

тук разни стоки и като беше в голямо затруднение около изпращането им до

неговото родно място в Турция, предложих му и той прие да го придружа като негов

платен помощник. Стоките превозихме по Дунава до Дунавското сръбско пристанище

Смедерево и оттам ги стоварихме на коли. Моят "работодател" беше много

неопитен и аз използувах това обстоятелство, за да ръководя цялата работа

по превоза на стоките му, което

ми помогна да прикрия добре истинските цели на това мое пътуване. ..

Минах през цялото днешно княжество Сърбия, от Смедерево до границата му с

Турция. Както Ви е известно, Сърбия се освободи от турските гарнизони едва преди

три години и сега е независимо княжество, но съвсем не е уредена държава.

Навсякъде личи беднотия и голяма изостаналост. Столицата Белград е малък и стар

град с криви и тесни улици и няколко църкви, които стърчат над ниските къщурки,

но има и доста здрави крепостни стени, особено откъм двете реки - Дунав и Сава.

Доколкото можах да установя през време на късия ми престой в тоя град, крепостта

е в същото състояние, в което са я оставили турците. В нея квартирува многоброен

сръбски гарнизон, но се виждат само няколко стари топове, а рововете край

стените на много места, може би и навсякъде, са запълнени с пръст и кал; личи,

че много отдавна не са почиствани и не се поддържат в ред. Също и пристанището

Смедерево е една купчина от бордеи и стари къщи.Такива са и другите сръбски

градчета, а селата са още по-мизерни. Трябва да отбележа, че се прави доста

широк път от Белград до Смедерево и по-нататък край десния бряг на Дунав. Това е

всичко, което забелязах да се строи в тая държава. Народът е лошо облечен и

войската също. Само офицерите и някои по-богати хора се различават между всички

други с облеклото си. Войниците са с цървули, но видях и съвсем боси между тях,

с лошо съшити униформи от груб плат, а някои ходят със селските си дрехи.

Въоръжението им е разнообразно: видях и турски пушки, и наши, и руски пушки.

Народът още се радва на освобождението си от турците, вижда се, че е храбър и

буен, и една инвазия от наша страна ще срещне силен отпор.

После влязохме в българските земи. . . Езикът на българите прилича на

сръбския и тия два сродни славянски народа си приличат в много отношения, но

като раздухваме вражда и съперничество между тях, ние, ще можем да ги държим в

ръцете си. Иначе, ако те намерят начин да се съединят, ще бъдат опасна пречка

за нашето проникване към Егейско море и Адриатика. . . Българите са

по-сдържани, по-мрачни, може би задето:

са още под турска власт. . . Минах през Скопие, Велес, Прилеп до Преспа в

Битолския вилает, дето оставих своя "работодател", а после продължих през

Битоля, Черни, Воден, Енидже Вардар за Солун. Това са стари турски градчета,

освен Скопие и Битоля, които са по-големи, и Солун също, който е оживено

пристанище. Минах и през много села, отбивах се, където беше възможно, от пътя и

видях отблизу тая земя. Не мога да се сдържа тук и да не дам израз на своите

патриотични чувства: щастлив ще бъде за нас денят, когато всички тия земи до

Егейско море и до Адриатика, заедно със Сърбия и албанската страна, ще бъдат

завинаги присъединени към нашата империя! Тук се издигат високи планини, които

сигурно крият големи богатства, а зад всяка планинска верига се разкриват

плодородни долини и полета или езера, както е в югозападните предели на древната

земя Македония. . .

В заключение ще кажа следното: народът по тия места е многоброен, но

изостанал във всяко отношение, земята е богата, но нейните богатства стоят

неизползувани, така че за нас тия страни ще бъдат широк пазар и източник на

всякакви богатства. Но за нашето успешно проникване в тия страни ще бъде

по-голяма пречка Русия, отколкото Турция, която е напълно прогнила държава. Сред

тукашното славянско население Русия се ползува с авторитет и доверие, а тая

страна е населена предимно със славяни - турци, гърци и други народности се

срещат на малки острови и главно по градовете и край морския бряг. Ние трябва да

намерим начин, за Да изтръгнем тукашните славяни от руското влияние, Да

използуваме също тъй и враждата между сърбите и българите, като я раздухваме още

повече. Славяните се поддават на взаимна вражда и съперничество, а ние ще

приложим върху тях силата на стария изпитан принцип -

Разделяй и владей. Моля към тоя ми рапорт да се има предвид рапортът ми от

27 октомври 1864 г., за гр. Солун, околностите му и неговото пристанище, което е

широка врата към целия Балкан и към цяла Югозападна Европа. . . Рапортът на хер

Артур беше много обширен и пълен с подробни данни около всеки въпрос, който се

засягаше в него. Към него имаше и няколко подробни карти.

Хер Артур беше изкусен агент на австрийското военно разузнаване, а по-късно

премина на служба във външното министерство и вече с пълното си име: хер Артур

Милер.
VIII

В двора на преславската чаршийска джамия имаше мраморен водоскок, а край

него бе построена широка дървена беседка, цяла обвита в зелени бръшлянови

клонки. Предната част на беседката откъм водоскока беше открита, а вътре беше

запълнена от широк дъсчен одър, покрит от край до край с протъркани рогозки. При

хубаво време, след късната следобедна молитва в джамията, тук се отбиваха

най-тежките преспански агалари - бейове и чифликсайбии1 - на безкрайни

разговори, пушеха чибуци и наргилета и се изтягаха на

широкия одър често пъти до здрач. Малко преди да излязат от джамията,

старият прислужник отиваше и пускаше тънката струя на водоскока, който стоеше

затворен през целия ден, понеже водата не беше много изобилна в тая част на

града. Като почнеше да шурти водоскокът, спираше да тече чешмата срещу входа на

джамията, дето набожните мюсюлмани се измиваха, преди да влязат за молитва.

Тоя следобед пръв се отби в беседката Хайредин ага или както още го

наричаха, Арап ага, понеже беше много черен. Той изу долу йеменците си и се качи

на одъра по чорапи, седна там кръстато и нетърпеливо извади от широкия си пояс

дълъг сребърен чибук и кожена кесия за тютюн. Не бе пушил от половин час и

бързаше да си свие цигара. Едва когато дръпна от чибука си няколко пъти едно

след друго, той въздъхна и погледът му се укроти. Той беше около

четиридесетгодишен, не много висок, сух, но с дебели, възсинкави устни и много

черни очи, та и бялото в тях изглеждаше жълтеникаво. Арап ага нямаше ни чифлици,

ни дюкяни в чаршията, нито други някакви имоти, но дружеше с най-богатите и

най-силните турци, които държаха за достлука си с него и го приемаха в средата

си с почит. Силата на Арап ага беше в ножа му и в пищовите му, той беше

безстрашен яростен бранител на турския агалък и собственици на чифлици.

---

- Кардашлар1 - каза той еднаж на своите достове в тая същата беседка, - нам

аллах ни е дал оръжието, както е дал мотиката и сърпа в ръцете на раята.

Скоро след Хайредин Арап ага в беседката се отбиха още седем-осем агалари и

последен се качи на одъра Рюшди бей - към седемдесетгодишен, дребен, цял

изсъхнал старец. Насядали край дървените стени на беседката, турците мълчаха

известно време и само час по час някой от тях ще подхвърли кесията си с тютюн

към другия ага насреща и тихо ще промълви:

- Буйрюн2. . .

Малцината богомолци безшумно се изнизаха от тъмната врата на джамията,

излезе след тях и ходжата, изчезна някъде и старият прислужник. Дворът опустя и

цял тънеше в сянка, врявата откъм съседните чаршийски улици спираше до високите

стени наоколо. Звънко шуртеше тънката струя на водоскока, извила се като камшик,

и трептеше сребриста в прозрачния въздух. Тихо беше между високите стени тук. В

отсрещния ъгъл стар явор ширеше неподвижни гранки, час по час ще се отрони рано

пожълтял лист, ще се преметне и завърти във въздуха и безшумно ще падне край

разкривения, възлест и грапав вековен дънер. А току над стените наоколо, дори по

сводестия покрив на джамията, също и в по-високите гранки на стария явор все още

ярко грееше топлият септемврийски ден. Ясносиньо се ширеше небето високо горе и

сякаш до него стигаше минарето на джамията, наскоро варосано, та блестеше срещу

слънцето като бял пламък.

Турците в беседката не бързаха с разговорите си - за всяко нещо аллах е дал

достатъчно време и всеки чакаше със смирена почтителност друг да започне.

- Ейх, аллах, аллах. . . какво време ни пращаш, какви дни дочакахме! -

въздъхна старият Рюшди бей, повече за да предизвика разговора, и пак млъкна. Но

като не подхвана никой приказката му, той продължи: - Какво да ви кажа,

кардашлар. . . раята се изплъзва от ръцете ни. Едно време чаршията беше само

занаят-

1Кардашлар - братя.

2б у й р ю н - заповядай.

чии, дюкян до дюкян, ще работи там гяуринът цял ден за един или два гроша,

ще чука, ще търка, ще дърпа, да направи каквото ти е нужно, я дреха, я обувка, я

саха, или, да речем, корито и едвам ще изкара да ти плати кирията на дюкяна,

пеша ще ти целува, ще те моли да

го почакаш. . . Сега виждате ли какво става? С пари

играят гяурите.

Старият бей пак млъкна, като спираше навъсен пог лед ту върху един, ту

върху друг от агаларите. И всек един от тях даде своя отговор, но никой не

бързаше да изпревари другия - по-стария, по-богатия.,

- Като нямат те друга сила в ръцете си, търсят силата на парата.

- Хубав хесап си правят те. С пари и до падишаха ще стигнеш, и той селям ще

ти даде.

- Ами чааре1 да търсим на тая работа, кардашлар! Гяурите и на главата ще ни

се качат.

- Те и ни са се качили вече. Минаваш край него, а той не те и поглежда, за

нищо не те сайдисва.

- Църкви дигнаха, камбани окачиха, по цял ден дан-дан-дан! а

- Разправят, Ицо Бабол с кантар мери парите си.З Той, с толкова пари, и

паша може да стане.

- И селската рая надига глава. Селяните бягат от

чифлиците ни тук, в града бягат, не се покоряват, свое;

искат. . .

Млъкнаха отново един след друг кахърните агалари. Смутено беше тяхното

господарско безгрижие, застрашено беше блаженото безделие, в което бяха живели и

те, и бащите им, и дедите им. Невесело започна сега разговорът им и у никого

нямаше воля да го продължи. Хайредин Арап ага никак и не продума. Далеко бяха от

него грижите на тия богати агалари, които бяха свикнали раята да пълни хамбарите

им, да им

носи на нога кирии за дюкяни, ханища и безистени , голямата част от полето

наоколо беше тяхна, също и много още от дюкяните в чаршията. Той, Арап ага, беше

като ловец и разчиташе само на оръжието си, на ловджийския си късмет. Той

слушаше с доволство злобните оплаквания на агаларите - така те го насърчаваха

---

Така те го насърчаваха в неговите ловджийски кроежи и

похождения. В него се надигаше вече една мисъл и той каза с укор:

- Мекушави сте вие, агалар.

В гласа му прозвуча и закана: ще чуят пак за Хаиредин Арап ага тия богати

бегове и аги, седнали да се

вайкат като жени!

- Право е - отвърна един от тях. - Мекушави сме,

- Право е - обади се и друг. - Раята надига глава, . . ти стъпи върху нея!

Отсечи я!

Завъртя наоколо Арап ага черните си очи, изкриви в презрителна усмивка

дебелите си устни. Агаларите се бяха излегнали върху одъра и никой не се

помръдваше. Само Рюшди бей поприсви сухото си старческо юмруче.

- Аллах всичко знае, всичко вижда. . . - въздъхна

примирително някой от тях.

Хайредин Арап ага се изправи - не искаше да слуша повече такива бабешки

приказки, спусна нозе от одъра н надяна калеврите си.

- С позволение, агалар. . . - промърмори той, стана и се отправи към

сводестата порта на джамията, като къртеше бабаитски рамена, а празните ръкави

на чепкена

се полюшваха зад него.

Варосаното минаре на джамията започна да розовее от залязващото слънце.

Изви очи нататък и друг от агаларите стана и той да си върви. Свършваше се и тоя

ден. Надигнаха се да си вървят и другите агалари, минаха по един, по двама през

тихия двор на джамията. На площада насреща бяха наредени сергии с овощия, та п

въздухът наоколо тежеше от сладкия аромат на зрели праскови, круши, ябълки,

грозде, късни пъпеши. Двамина от агаларите, които нямаше откъде да получат или

не бяха отгледали в домашните си градини от тая земна благодат, се отбиха към

отрупаните с плодове сергии. Колкото имаше там купувачи българи, отдръпнаха се

да им сторят път, а навъсените агалари извадиха от поясите си огромни шарени

кърпи и започнаха да ги пълнят, като избираха най-хубавите плодове. Тяхно

господарско право беше да си изберат най-хубавото, а Другите купувачи стояха

наоколо и чакаха реда си търпеливо. Развързваха агите кесии и плащаха честно -

продавачите на овощия бяха също турци. Друго би било да бяха гяури: тогава сам

гяуринът продавач ще ти напълни

шамията и ти ще се престориш, че си забравил кесията си вкъщи, или просто

ще си отминеш с пълната шамия, ще отидеш да зарадваш кадъните си с праскови или

грозде.

пълни с безделници. Хайредин Арап ага мина край едното и не погледна вътре -

знаеше, че е празно по това време; в него се събираха по-смирените османлии,

които живееха по стария закон, тачеха всички повели и правила на корана, постеха

добросъвестно през време на рамазана, мокреха с вода по три пъти на ден очите

си, лактите и стъпалата си, преди да влязат на молитва в джамията - кротки люде,

които не влизаха в шумни разпри и дори към раята се отнасяха със снизхождение.

Повечето от тях дояждаха каквото им бе останало от бащи и деди, някои бяха и

съвсем обеднели, но и те държаха за своя господарски нахъз - не цапаха

ръцете си с чук или с мотика, от турските дюкяни вземаха каквото им беше нужно

на вересия, която понякога дори и плащаха. Празно беше сега;

това кафене - всекидневните му посетители се прибираха по домовете си още

преди залез-слънце. Хайредин Арап:

ага влезе в другото кафене, малко по-нагоре по същата, улица.

Тук беше пълно с люде, натъркаляли се по лъснатите рогозки върху дъсчения

одър край трите стени наоколо, като че ли нямаше да станат никога. Почернелите

греди на тавана не се и виждаха през гъстия тютюнев дим, който пълнеше цялото

кафене. И беше тихо тук, макар и да имаше толкова люде - не плющяха карти, не

тропаха пулове по дървени табли, не се дигаше комарджийска глъчка, а сега,

привечер, бяха стихнали и сладникавите лаф-мухабети. Минал бе в безделие и тоя

дълъг ден, търпеливо чакаха агите да мине докрай - нямаше

къде да бързат. А като падне мрак и чаршййските улици опустеят - нека стане

да си върви, който ще си върви, докато е още време. Щом падне мрак, кафеджията

запалва- ту к-там лоени свещи, а помощникът му излиза вън да спусне кепенците на

кафенето. Стават налягалите аги И,

се събират на купчини по широкия одър, а кафеджията;

и чиракът му за втори път разгарят огнището, изваждат-съдини с люта ракия,

раздават между насядалите аги розе и мазни тестета карти. Започва нощният живот

в това кафене - по цяла нощ се пие ракия, играе се комар, звънтят медни,

сребърни и златни пари и всичко това тихо, сдържано, както подобава на османлии,

дори и когато се случи да загубят по цели шепи алтъни на един зар. Понякога се

случва да избухне кавга, лъсват ножове, ще тресне и пищов, а се е случвало да

изнесат оттук и трупове. Тук идваха всякакви люде, а нощно време идваха и от

най-тежките Преспански бейове, да опитат и те късмета си, да се нагълтат от

проклетото забранено питие.

Хайредин Арап ага се отправи към ъгъла срещу вратата на кафенето, спря се

там, до одъра, а неколцина от налягалите в тоя ъгъл се понадигнаха в очакване.

Той кимна към тях:

- Ставайте.

Обърна се отново към вратата и излезе вън с бабаитската си походка, но

подир него се повлякоха трима турци на неговата възраст и по-млади от него - и

те с ножове и пищови в поясите си. Като се поотдалечиха, изтича от кафенето още

един и бързайки да ги настигне, пристягаше пояса си. Той беше с уродливо къси

нозе и като че ли заради него се поспря Арап ага, спряха се и другите трима.

Настигна ги и късоногият. Хайредин Арап ага присви врат между рамената си,

погледна изкосо и четиримата си другари, а те не сваляха очи от него и чакаха.

- Ще влезем в маазата на Баболе - рече със сподавен гърлен глас Арап ага и

това беше заповед. Той се огледа бързо и продължи: - Ще влезем вътре само аз и

Кючук Кадри, а вие тримата ще стоите на вратите и няма Да пускате никого ни да

влезе, ни да излезе, но така, с дикат, уж сте купувачи. Хайде, кардашлар.

Слънцето току-що бе залязло, гаснеше светлият септемврийски ден, неусетно

стихваше и всекидневният шум и врява из чаршията. Под ниските стрехи на дюкяните

се спотайваха сенки, навъртаха се там и се бавеха майстори и калфи, чакаха

нетърпеливо да мине и тоя последен час на деня, за да дръпнат кепенците. Само по

бакалниците влизаха и излизаха люде или в механата хлътваше крадешком по някой и

се криеше в мрака дълбоко

с внимание, и предпазливост.

навътре, за да глътне набързо един петдесетдрамник гроздова, преди да се

прибере вкъщи. Петимата турци минаха през няколко от чаршийските улици и мнозина

ги проследиха с погледи, а някои и се поотдръпнаха в дюкяните си предпазливо - в

Преспа всички познаваха тайфата на Хайредин Арап ага и избягваха да се изпречват

на пътя й.

По това време в магазина на братя Баболеви няма ще купувачи - кой ще влезе

на стъмване да купува басма или конци, не би могъл да познае дали са сини,

зелени или черни. Калфите и чираците подреждаха едно друго по многобройните

рафтове, там беше и Миро, а в стъклената конторка в дъното на магазина Ицо

Баболев бе запалил лоена свещ и записваше дълги сметки с похабеното си перо.

Като се показа Арап ага на вратата откъм по-тясната улица и зад него надзърташе

цял разкривен Кючук Кадри - калфите, пък и Миро Баболев така си останаха, кой

където беше, и гледаха с уплашени очи турците. А в същото време се показваха

други

двама турци на другата врата, откъм по-широката улица. Не идваха за добро

хванаха вратите на магазина. Арап ага влезе мълчаливо. вътре, заклати се

след него на късите си нозе и Кючук Кадри, а на вратата остана третият от

другарите им. Арап ага и Кючук Кадри минаха през целия магазин и

се спряха пред вратата на стъклената стаичка. Едва сега, дигна очи Ицо

Баболев и видя през треперливата светлина на свещта двамата турци. Лицето му,

колкото беше';

мършаво и бледо, сега отеднаж стана мътнопрозрачно, а очите му - да

изхвръкнат от дълбоките си дупки N тлееха замъглени от уплаха. Но това продължи

само няколко мига, Ицо бързо се съвзе и само по лицето му остана

мътната бледност. Той затвори тефтера и каза с пресекнал глас:

- Буйрюн, Хайредин ага. . .

Турчинът пристъпи две крачки и не сваляше от него тъмните си очи. На

вратата остана Кючук Кадри. сложил ръка върху дръжката на пищова си. Арап ага,

мълчаливо и без да бърза, извади от пояса си шарена шамия, разгъна я с две ръце

и я постла на ниската масичка пред Ицо. Сетне се изправи и също сложи ръка върху

дръжката на пищова си, а другата си ръка изви бабаиски на кръста. Той не каза

нищо н нямаше защо

да говори - Ицо Баболев разбра всичко и без думи. Отдавна беше познат на

гяурите тоя удобен начин на обир:

атата просва кърпата си, а презреният гяурин изсипва всичко каквото има в

кесията си. Ицо се поозърна безпомощен, въздъхна. Той издърпа с разтреперани

ръце чекмеджето на масичката - виждаше се как бе разделено то с няколко

прегради, - обърна го и върху шарената кърпа се изсипа със звън цяла купчина

медни и сребърни пари, меко проблясваха между тях и няколко жълтици. Сетне Ицо

бързо тикна чекмеджето наново в масичката. Турчинът попита с пресипнал глас на

завален преспански говор:

- Туй ли е сичко бре?

-.- Това е целият ни алъш-вериш днеска - отвърна троснато Ицо, но не да

сплаши турчина, а за да изглежда по-убедителен.

- Ша ма накараш да бръкна в пазвата ти. . . Ицо разпери ръце:

- Бъркай.

- Хм. . . - поклати глава Арап ага, но не посегна към пазвата на търговеца,

а там, в пазвата на Ицо тежеше доста голяма кесия с лири. Арап ага се обърна към

другаря си на вратата и му каза на турски. - Прибери.

Кючук Кадри прибра чевръсто краищата на кърпата, завърза я с единия й край,

тежка и звънлива, и я бутна, в широкия си пояс. Арап ага вече излизаше от

стаичката. повлече се след него и Кадри.

В стаичката се втурна Миро все още задъхан от уплаха, зад него надзърташе и

по-старият калфа:

- Що стана? Тия. . .

- Обраха ни - отвърна Ицо.

- Много ли?

- Имаше към две хиляди гроша.

- Ще ида. . . ей сега ще ида в конака! - викна Миро със закъсняла

решителност.

- Стой си тука. Нема къде да отиваш - рече хладно Ицо.

- Ще отида да се оплача. . . Обир посред бял ден. Две хиляди. . .

Ицо махна ръка с досада:

- Кому ще се оплачеш? Кой ще тръгне да лови обирачите? - Той додаде с

вразумителен тон: - Никой

Кой да тръгне да гони Арап ага. Само ще го предизвикаш да ни направи некоя

по-голема пакост. Трай, мълчи. . . това е.

На другия ден към обед в магазина на братя Бабо леви влезе сам преспанският

каймакамин Джемал ефенди. Той и друг път бе влизал тук, за да си купи едно или

друго на вересия и макар още да не беше платил,

ни една от вересиите си - спуснаха се да го посрещнат и Миро, и по-старият

калфа, та дори и Ицо се показа на вратата на контората си. Джемал ефенди направи

знак с ръка, че нищо не му трябва, и се запъти направо към контората. Посрещна

го Ицо Баболев с учтиво темане, отвърна мълчаливо на поздрава му и каймакаминът

и рече тихо на турски:

- Да влезем вътре, чорбаджи.

Влязоха. Ицо почака, докато седне каймакаминът, и сам седна срещу него на