Книга пеит, сълдзи ронит Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко

върхове на дървесата светлееше едва-едва небето, блестяха там две ярки звезди.

Дочуваха се гласове откъм съседните дворове и градини, приказваха някъде в

тъмнината и хазаите му, които още не бяха се прибрали, чу се наблизу тих, звънък

удар на мотика или лопата. Ала бързо затихваха гласове и звуци - людете се

прибираха по домовете си и вън остана само тихата топла майска нощ. Вардарски

едва сега дочу шума на реката оттатък градината и въздишките на вечерника, който

сновеше между дървесата вън, в тъмното. Чу се пред вратата гласът на Ацевица:

- Дали ти требва нещо, даскале?

- Нищо не ми требва.

Вардарски поглади разголените си гърди, усетил прохладния дъх на вечерния

ветрец. О, хубаво, хубаво. . . Той погледна към тамбурата на стената, но махна с

ръка; тая нощ ще спи, ще си отспи в новото чисто легло. И все пак не бързаше да

стане, заслушан в тихите шумове на топлата безлунна нощ. Искаше да се порадва на

тая тишина, на покоя, който бе настъпил най-сетне в душата му. Докога? Е, поне

до утре, поне в тоя нощен час. . .

Преди непълни два месеца той бе още в Анадола, заточен в едно село край

Бруса. Заптие го доведе в Бруса за да му съобщят, че е вече свободен. Поиска да

го види и тамошният вали паша - нямаше много работа големецът в далечна,

забравена Бруса. Но още щом се показа неволникът на вратата на одаята му, пашата

дигна ръка:

- Стой там! Не влизай. . . Ти. . . учител ли си наистина?

- Бях - отговори заточеникът.

- Но как тъй. . . погледни се! Вардарски беше цял в дрипи. Бос. Въшки

пъплеха по дрипите му.

- От близо четири години съм в Ерекьой - каза той на пашата. - Доведоха ме

заптии само с дрехите ми на гърба и с едно око. Бедно село е Ерекьой, а не можех

аз ни да ора, ни да копая.

- Как живееше през тия четири години?

- Бедни са людете в Ерекьой и гладни. Но и бедните люде обичат да се

повеселят, да послушат песен. Научих се да свиря на тамбура и добри хора не ме

оставиха да пукна от глад. Помагах по нещо и в работата им.

- Защо те пратиха на заточение?

- Вие знаете, паша ефенди.

- Искам ти да ми кажеш.

- Обидих гръцкия владика в Струмица. Той и тамошните чорбаджии ме

наклеветиха, че съм бил бунтовник и враг на падишаха. Откараха ме в родния ми

град. Затвориха ме, биха ме, извадиха ми окото с бич. . .

- Ето, сега падишахът ти прощава. . .

- Какво има да ми прощава той, вали паша ефенди . . . Пашата се загледа в

него със строги очи и после рече:

- Малко ти са, изглежда, тия четири години. Виждам: непокорен човек си ти.

Гледай да не те доведат пак тук. Тогава може да извадят и другото ти око. Къде

ще отидеш сега?

- Ще се върна в родния си край. Като птицата лети, лети и пак се връща в

гнездото си. Пашата поглади брадата си замислен.

- Чуден милет1 сте вие там, в Румелия - каза той. - Неспокоен милет,

непокорен.

- О, вали паша ефенди. . . Такива сме ние, човеците: обичаме кроткото агне

и го хвалим, че то лесно ляга под ножа ни. А мразим вълка, който иска да ни го

отнеме. Не според истината и правдата съдим ние, а според ползата, която имаме.

Пашата изблещи срещу него очи. Долавяше той смисъла на думите му, но не

напълно и се боеше да не се покаже глупав. И току махна с ръка:

- Върви си.

---

1 Милет - народ.

там, в далечния Анадол. . .

Върна се той от Бруса пак в Ерекьой. Не искаше да напусне бедните анадолци,

без да им се обади. Не бяха го оставили те да умре от глад - добри люде бяха,

смирени, макар и от друга вяра. Пък и тамбурата си бе оставил в Ерекьой, а

нямаше никакво друго богатство.

Каза в селото, че се връща в родния си край. Турците клатеха глави

съчувствено, после си пошушнаха нещо и селският коджабашия му рече:

- Ти ще останеш с нас още тая нощ. Да ни посвириш с тамбурата още еднаж.

Те ядяха хляб като черна кал, но тоя път заклаха овен. Събраха се всички

мъже ерекьойци в къщата на селския коджабашия. Свири и пя Вардарски до късна

нощ, а в песните му беше тъгата по далечния роден край и радостта му, че се

връща там. Мълчаливо слушаха простодушните селяци - и те със своите тъги и

копнежи, но, според обичая си, бяха сдържани или пък не умееха да дават израз на

чувствата си. Само час по час някои ще въздъхне или ще прошепне тихо:

- Аферим. . .

Тъжен народ, потиснат, мрачен. На другата сутрин всички мъже ерекьойци

излязоха да изпратят неволника чак вън от селото. Той беше само с тамбурата си в

ръце и премина пеша от Бруса до Цариград. Там намери свои люде - костурци,

ресенци, копривщенци, панагюрци - и те го облякоха, обуха го и го качиха на

кораб, та стигна в Солун...

Какъв живот, какъв живот! Като апостолите Христови тръгна той по родната

земя да учи народа си на това, което и сам бе учил дълги години и с голямо

усърдие. Но не беше само науката и знанието - по-важно и по-трудно беше да се

разгори вярата в изстиналото сърце на народа, вярата в собствената му правда.. .

Учителю! По примера на Христовите апостоли ще оставиш и родната си майка дори

заради народа си, заради неговата велика правда! Ще оставиш всичко свое и ще

презреш - и дом, и богатство, и всяко лично свое благо заради народа си и

ще възлюбиш неговата правда повече от всяко друго благо на тоя свят. ..

Вардарски стана и започна да се разхожда по тясната стая. Бялото пламъче на

светилника ту заставаше неподвижно, ту започваше да трепти, да трепти - аха да

се откъсне от фитилчето си. Вардарски ходеше от ъгъл в ъгъл, по стените зад него

ту се надигаше до тавана, ту се снишаваше чак до пода разкривената му сянка.

Къде се бе върнала мисълта му - чак в Анадола, към ония най-черни негови дни,

когато едва не умря от горест по родната земя, сред люде, с които не можеше да

проговори ни една дума на своя език, прогонен там от насилници? Къде се луташе

сега мисълта му тревожна назад през изминалите дни? Той бягаше от себе си, а

никой никога не е успявал да избяга от себе си, да избяга от своя грях. . .

Днес той видя за втори път Ния Глаушева. И не я погледна като жена на

ближния си, а в сърцето му се надигна греховен смут.

Тъкмо на пладне срещна го на улицата Лазар Глаушев.

- Нареди ли се веке в новото си жилище?

- Довечера ще спя за пръв път там - отвърна Вардарски. - Сичко е готово.

Дотегна ми в хана.

- Обедвал ли си?

- Още не съм.

- Да вървим у нас. Не знам що имат днеска у дома, но гладни нема да ни

оставят.

самотни пришълци, които все поглеждат към чуждото гнездо, привлича ги топлината

му. Много пресен беше в паметта й споменът за Рафе Клинче, много дълбока и все

още отворена беше раната й за Катето, злочестата й щерка. Тя не хареса едноокия

учител още от първото му идване у дома й на празника на свети Кирил, но иначе

горделивото му държане й внушаваше известна почит към него. Строг човек! Тоя път

тя го посрещна със сдържана любезност, както беше нужно според приличието, което

трябваше да пази като стопанка в тоя дом.

- Повели, даскале. Добре дошъл. Ами ти, Лазаре - не се сдържа тя все пак, -

защо не ни обади некак, че ще ни доведеш гост? Да бехме сготвили нещо по-хубаво.

Ния се показа тъкмо когато сядаха на трапезата. Тя излезе от стаята на

Кочовица и Вардарски веднага я видя. Може би защото вратата на тази стая беше

срещу него, както бе седнал на трапезата, но стори му се,

че тъкмо нея бе чакал да види тук и бе търсил да я види. Смути го още

повече и това, че сам се бе уловил в такава мисъл. Но не можеше да откъсне

погледа си от нея за един дълъг миг, окото му се напрягаше до болка.

Необикновената хубост на възмургавото лице на Ния озарено от лека бледост,

погледът й бе потъмнял още повече, беше скръбен и влажен. В съседната стая

лежеше болно най-малкото дете на Раца Кочовица и Ния бе стояла при него да го

залисва и гали, докато заспи. То бе се привързало към нея и откакто беше болно,

не заспиваше, докато не вземе тя ръчицата му в ръцете си - Малката ръчица пареше

като жар, та това я разтревожи. Вече заспивайки, детето промълви:

- Мамо. . . мамо. . .

Това още повече я развълнува. В сърцето й бе оживяла скрита мъка: вече

втора година, откакто бе омъжена, а още нямаше никакви признаци, че и тя ще

стане майка.

Така разтъжена я видя Вардарски и сега му изглеждаше по-хубава, отколкото

първия път. И окото му се напрягаше, сякаш да я погълне. В следващия миг той

насочи бързо, уплашено погледа си към старата Глаушица ц срещна очите й, които

го прерязаха със своя студен, остър блясък. Вардарски се смути още повече и

както правеше винаги при такива случаи, попипа черната превръзка на другото си

око, сякаш да я поправи или някак да я прикрие. Той се срамуваше от тая

превръзка, боеше се, че другите ще му се присмеят за нея. Тогава чу гласа на

Ния:

Вардарски бързо насочи окото си пак в нея - сега поне за още един миг той

можеше пак да я погледне и нямаше от що да се бои. Тя бе се приближила срещу

него и му кимна; едвам доловима, приветлива усмивка трептеше на устните й и сега

друга някаква светлина озаряваше лицето й.

Райко Вардарски отговори на поздрава й с по-силен глас, отколкото беше

нужно, за да прикрие смущението си. И вече не я погледна до края на обеда, но

непрестанно чувствуваше присъствието й, следеше с мисълта си всяко нейно

движение. С мъчително усилие се раздвояваше мисълта му, за да следи той и

разговора на трапезата - Лазар Глаушев постоянно се обръщаше

към него от домакинска любезност. Вардарски не забелязваше какво яде,

бореше се със себе си, гневеше се на себе си. Бореше се с желанието си да я

погледне още еднаж и се гневеше на себе си поради това непреодолимо желание. Той

избягваше погледа на старата Глаушица, боеше се от тоя поглед, боеше се да не би

тъкмо тя да прозре обхваналото го смущение. Ала въпреки всичко туй, когато

ставаха от трапезата, Вардарски отново погледна Ния. Сега тя стоеше насреща с

наведени очи, станала от трапезата преди всички други, и чакаше да помогне при

раздигането. Лицето й беше спокойно, тя си мислеше нещо свое и Вардарски с

болка, но и с още по-голям гняв към себе си забеляза, че тя сега беше съвсем

далеко от него, той сякаш и не съществуваше за нея. Не го поглеждаше и старата

Глаушица, която с привична деловитост и по навик командуваше двете си

снахи при раздигането на трапезата.

"Що си мислиш ти, еднооки дяволе! - каза си тогава той с укор към себе си,

но и с болка. - Ти ли ще привлечеш с едното си око тая жена. . . И в тоя дом,

където те посрещат като роден брат. . . Безсрамник!. . ."

Въздъхна и сега Вардарски с дълбока, неясна болка, с глух гняв, с тъга за

себе си. А в същото време, докато мисълта му се луташе, топлата майска нощ сякаш

бе оживяла. Отвъд градината, някъде край реката пееше славей и звънеше като че

ли не възторжената му песен, а самата нощ. Вардарски пристъпи и посегна към

тамбурата си, но ръката му сама се отпусна.

"Со славея ли ще се надпеваш ти? - усмихна се той горчиво сам на себе си. И

продължи: - Да бъдем мъдри. . . Да бъдем мъдри и чисти в мислите си, в желанията

си. . . Пей, птичко, както те е благословил бог. . .

А твоята малка женичка лежи в топлото гнездо и те слуша. . .

Вардарски бързо се приготви за спане, легна на твърдото, тясно легло и

преди да дръпне завивката върху себе си, духна светилника. И скоро заспа,

заслушан разсеяно в звънката песен на славея.

VI

Отново се изправиха една срещу друга двете жени -

старата:

- Ами защо, майко! - учуди се Ния. - Той е учител, Вардарски, и е дошъл от

чуждо место. А Лазе, нели знаеш, обича да дружи с такива люде.

- Не се довежда тъй гостенин, неочаквано. Секак ще те завари чуждият човек.

И какъв е тоя: с едно око. Господ го белязал. По-далеко от такива. . .

- Немой, майчице, грехота е да говориш така. Той пострадал от турци, бил и

на заточение. Турци са му извадили окото.

- Ти откъде знайш? - втренчи в нея ревнив поглед

старата.

- Лазе. . . той ми каза. И целият град говори.

- Ами защо гледа така, пули се в тебе като. . . като некой турчин.

Султана не каза нищо повече, не каза нищо и Ния, ала не се уталожи в

сърцето на старата жена ни ревността, ни страхът, ни злобата й срещу Вардарски.

Тя се боеше за сина си, да не му се случи несрета, а снахата, колкото и да беше

свой човек, своя челяд, изеднаж може да се превърне в опасен враг. Много пъти

досега бе изпитвала старата майка тоя страх за сина си, това недоверие и

подозрителност към снахата, но смътно и само като глуха неприязън, която винаги

можеше да потисне, да скрие. Сега тя почувствува остро и ясно и страха, и

недоверието си. За всичко беше виновен, мислеше си тя, Вардарски. Но беше

виновен и Лазар със своето лекомислие и непредпазливост, който има такава жена,

трябва да си отваря очите на четири. Виновна беше и Ния. Наистина, нищо не бе

направила, но и тя беше като всички млади и хубави жени: няма да се докачи, ако

я погледнат с нечисти очи, ами драго ще й стане. Ь то, яви се в защита на

поканения гост.

Султана бе приседнала пред огнището и за втори път поразбутваше главните.

Огънят печеше лицето и в топлия майски ден, но тя седеше там, вдадена в мислите

си: не беше тя аджамия и нищо няма да се скрие от очите й! Като видя учителят

Ния, лицето му отеднаж се промени, обтегна се и едва-едва побледня. Това не е от

стеснение, а от мъжки бяс. И окото му гори, макар да го скри бързо. През цялото

време умът му е раздвоен: Лазе говори, а той слуша с едното си ухо. Хранеше се

като замаян - ще остави лъжицата, ще вземе

хляба, ще остави и хляба. Не беше умът му на мястото си. Все дебнеше да

погледне Ния, но тя, старата, улавяше всеки негов поглед. А Ния се мъдри пред

него, кипри се. Едвам преглъща залците си, стиска устни. Това е от

женска проклетия - да се хареса повече, да се хареса н на последния мъж, и

никога не се знае докъде може да стигне жената, къде ще спре. Дръж здраво

юздата, не пущай, спирай, докато е време. Да Лазе. . . те всички са такива,

глупави. Мъжете не знаят докъде може да отиде и най-малкото нещо в тия работи,

не могат да предвидят, не се досещат. Самият черен дявол стои между мъжа и

жената, а той се радва, проклетият, на всяка пакост. И Ния мисли някое време за

Вардарски след разговора й със свекървата. Ния също бе забелязала погледите на

госта, смущението му, неговата разсеяност. Тя познаваше тия мъжки погледи, бе ги

срещала много пъти през живота си, пълни с възхищение, с почуда, с покорно

угодничество или с безсрамна алчност. Вардарски я погледна два или три пъти,

като да беше изненадан, уплашен от нея, от нейната женствена сила, и тя се

радваше на неговото смущение. През цялото време несъзнателно се стремеше да

поддържа в него възхищението му от нея, но това ставаше без всякакво усилие от

нейна страна, като дишането й, което става само по себе си. Мисълта й беше

повече при болното дете в съседната стая. Тя никога не се бе стремила съзнателно

да се харесва, да привлича върху себе си чуждото внимание, а си оставаше такава,

каквато беше по рождение, и често дори нехайна към ония, които я гледаха като

жена. Това беше в нрава й - сдържан, уравновесен и не без една скрита,

ненатрапчива гордост, - но това беше и едно постоянно, дълбоко, ясно съзнание за

силата на своята хубост и своя женски чар. И сега също мисълта й не се задържа

дълго около гостуването на Вардарски, а се върна, както много пъти преди това и

все по-често напоследък, върху отношенията й със свекървата, върху целия й нов

живот.

Не й се нравеше нейният нов живот. Тя криеше недоволството си и понасяше

ако знаеше, че тя не се чувствуваше щастлива с домашните му. Но тя спотайваше

недоволството си и поради своята търпеливост във всяко нещо. Може би за

щото усети в късия си разговор със свекървата нейната кипнала

подозрителност, сега Ния почувствува с особена острота недоволството си

най-напред тъкмо от нея, от свекървата. Султана искаше да влезе, да се

разпорежда и във вътрешния, личния живот на всекиго от людете си, непоколебима в

своята увереност, че знае за всяко нещо кое е най-доброто. Колкото и да беше, и

по своему, предпазлива, внимателна в отношенията си към другите, Султана не се

сдържа и каза на

Ния преди една неделя:

- Аз навремето още на втория месец се усетих не

сама.

Ния веднага схвана смисъла на тия думи на старата

гореше от срам, не знаеше къде да погледне. А свекървата не спря дотук. Тя

попита направо младата си снаха и само това беше, че не се обърна да я

погледне:

- Ами ти, Нийо, още ли не усещаш нищо? Веке втора година. . . Да потърсим

некакво чаре, а, какво ще

кажеш?

- Остави ме, майко. . . - промълви Ния и влезе,

на свекървата:

- Не може повеке така. Що има да чакаме? Ето

Раца: едно след друго ги ражда. Ти може да имаш

нещо.

И сама Ния се страхуваше, че може би някакъв неин

майка, която бе родила нея, единственото си дете, на седемнайсетата година от

женитбата си. И тъкмо защото и сама се страхуваше да не остане без деца,

тревожеше се и се измъчваше от тая мисъл, тя прие с болка грубата намеса на

свекървата в интимния й живот, в скритите й тревоги. Ния и тук чувствуваше върху

себе си властта на свекървата, признатото й право Да влиза в живота й, да следи,

да пита и разпитва, да иска

сметка.

й каза нищо направо, не я обвини направо, но Ния долови и скритата причина на

нейната неприязън спрямо новия учител. Като говореше така грубо за окото на

Вардарски, свекървата

мислеше за погледите му, пък и го каза донякъде. На ли и самата Ния бе

забелязала погледите на учителя промяната по лицето му, смущението му. Старата

не го обвини направо, но Ния почувствува укора в думите й, почувствува някаква

наложена виновност. Защо, как во бе направила? Старата бе несправедлива и я

засегна болезнено, обиди я в нейните най-чисти, най-дълбоки чувства - обиди тя

нейната обич към Лазара. В сърце то на Ния се надигна и се засили ново чувство -

на съпротива, на възмущение. Това беше не за пръв път

в новия й живот, но сега то не прегоря, а остана в сърцето й.

Ния често мислеше за бащината си къща със скрита мъка. Според желанието на

Лазара, след женитбата им те я изоставиха. Старата леля на Ния умря скоро след

сватбата й. В къщата на Аврам Немтур не живееше никой. Заключена стоеше широката

й порта, дворът й бе запустял, обрасъл с бурени и храсти, лехите в градината

бяха се заличили, изсъхнали бяха цветя и китки и само чешмата шуртеше в

позеленялото корито. Тънеше в гробна тишина и запустение тоя стар дом.

широките одаи бяха раздигани и голи, прозорците бяха премрежени от прахуляк

и паяжини, вратите бяха плътно затворени. Не бе имало никога много радост в тоя

дом, но сега приличаше на гробница и като че ли в него се бе поселил мрачният

дух на умрелия му стопанин , Аврам Немтур. Ния идваше тук от време на време,

отваряше портата, ходеше по двора и градината, по тихите чардаци, по празните

стаи и сякаш да пооправи едно

и друго, да подреди и поизчисти, а тя ходеше мълчаливо из напуснатата си

родна къща и често си поплакваше. Лазар не беше стъпвал тук след женитбата им. А

къщата вече се рушеше. Остро скърцаше на ръждясалите панти тежката порта. През

последните пролетни дъждове покривът бе протекъл, дървеният таван на една одая

на горния кат бе набъбнал от влага, резбите по него бяха се разкривили и

попукали, мазилката на една стена там бе паднала и се виждаха разголени тухли и

греди. . .

Ния никога не отвори уста да се оплаче, да изкаже мъката си за изоставения

бащин дом, който се рушеше. Не от гордост, а само да не погази думата и волята

на мъжа си. Той бе казал, че няма да стъпи в тая къща, и дори не даваше да се

говори за нея. Иначе Лазар никога не упрекна жена си, че ходеше от време на

време в бащината си къща, но се виждаше, че той помни думата си.

Ала полека-лека, неусетно, може би още от първия

ден, когато влезе Ния в малката стаичка на новия си дом, в нея се породи

едно решение: рано или късно да се върне в бащиния си дом, да заведе там и своя

мъж. Тая мисъл беше най-напред в скръбта й за изоставената бащина къща, после

беше в недоволството й от новия живот. Тя прие покорно решението на Лазара -

може би така трябваше да бъде, да не мислят людете, че той бе се оженил за нея,

защото беше дъщеря на Аврам Немтур и заради сараите на чорбаджията, но ден след

ден тя виждаше все по-ясно, че това беше най-напред от мъжка упоритост и

надменност. Ето сега - дребна беше наистина тая случка с новия учител и Ния още

на втория ден я забрави, но в съзнанието й тъкмо след тая случка се изясни

решението й да се върне в бащиния си дом, да заведе там и своя мъж. И като че ли

отеднаж всичко се промени - тя виждаше вече с други очи всяко нещо в новия си

живот.

Следващата неделя, като стана време да слагат за обед, Ния прибра старата

до огнището и като се изправи, веднага забеляза промяната.

- Що е това, Нийо? Защо нов софралък?

- Ами ето, майко - разгъна Ния старата покривка. - На нищо не прилича веке.

Старата покривка беше овехтяла, пробита беше на няколко места и на други

няколко места - кърпена, макар иначе да беше чиста. Но Султана не обичаше

промените и беше пестелива, искаше всяко нещо да се използува докрай.

- Не, не, Нийо. Що говориш! Още много време ще ни служи. Ти дигни новия

софралък. Като се докъса старият, тогава ще сложим тоя, новия.

- От сандъка си го извадих, от чеиза - рече Ния, но не за да се похвали, а

тъй, че го дава за общата трапеза.

- Стария пък аз сама съм го ткала - отвърна веднага Султана. - Ще ни служи

той още дълго.

- По-хубаво е с ново, майко - намеси се кротко и Раца.

- Е, по-хубаво. . . ама който не пази, нема да има ни ново, ни вехто.

Ния прибра старата покривка и на софрата остана новата. Докато приказваха и

старата Глаушица стоеше там с голяма дървена лъжица в ръка, двете млади жени,