Книга пеит, сълдзи ронит Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко

като по мълчаливо съгласие, бързо наредиха трапезата: сложиха хляба, ножа,

лъжици, пълни с гозба сахани и паници. До голямата софра бе сложена Друга,

по-малка - за децата, а там сядаше обикновено и Раца.

- Не ме слушате веке вие мене. . . - каза с укор старата Глаушица, тя не

искаше да се кара, но не искаше и да отстъпи. В приказката й се чувствуваше и

едното, и другото.

- Слушаме те, майко - продума Раца. Ния мълчеше, но се виждаше и по лицето

й, и по движенията й, че няма да отстъпи. Тя не се въсеше, не гледаше изпод

вежди, а със спокойна самоувереност донареждаше трапезата, но по лицето й бе

угаснала оная постоянна мекота, която приличаше на едва зараждаща се усмивка и

придаваше на това красиво лице особена прелест.

В стаята бяха и тримата мъже - старият Глаушев,

Кочо и Лазар - и чакаха да седнат за обед. В съседната стая шумяха децата.

- Слушате ме вие, ама не ме слушате - каза рязко Султана и продължи със

същия тон, в който имаше пак тъй повече укор, отколкото гняв: - Да сте деца, ще

ви натупам, ама вие сте коскоджами ти жени. . .

Мъжете слушаха и никой не се намеси, само Стоян Глаушев се усмихваше някак

виновно. Те и тримата не знаеха на коя от жените да дадат право - на Султана или

на Ния, - разправията им беше женска, за някаква си покривка, но и тримата

доловиха в разговора им някаква твърдост. И старата Глаушица не искаше да се

примири, макар да се опита да покаже отстъпчивост:

- Е хайде. . . днеска е света неделя. Нека бъде днеска на твоето, снахо.

Ния пак нищо не отговори. Някакъв студен полъх премина за пръв път между

тия люде и би се чувствувала още студенината му, но от съседната стая навлязоха

Кочовите деца и около тях, около двете трапези пак започна обикновената врява.

По едно време, докато се хранеха, Ния забеляза, че свекърва й бе останала без

хляб, свършил се бе хлябът в малкото панерче. Тя остави бързо лъжицата си, скочи

и донесе нов хляб, наряза няколко филии и подаде една на свекърва си. Султана я

погледна с оня свой особен поглед, в който се отразяваше понякога сякаш цялата й

душа, всичката й душевна сила, цялата й мъдрост и знание и разбиране, в който

проблясваше и дълбоко скрита топлота. Погледна я и рече:

- Да си ми жива, щерко.

В тоя й поглед, в тия добри думи, в гласа й беше всичката й майчинска обич

към тая нейна челяд, всичгата й грижа за тоя дом - да има в него ред, мир и

сговор, да има в него благополучие и разумен човешки живот. Но пак поради тая

обич и грижа тя няма да отстъпи пред снаха си за новата покривка. Тя бе свикнала

да държи всичко в ръката си, да държи всичко с желязна ръка и нито бе помислила

някога, че може да бъде иначе. Тя бе пазила досега реда в тая къща, ще го пази и

занапред. "Да си ми жива и здрава, щерко, но ти мене ще слушаш, ",и за свое

добро и за общо добро!

Празничният обед бе привършил. Децата наскачаха от своята трапеза, а Стоян

Глаушев се прекръсти - един път, два пъти, три пъти:

- Господ да умножи, господ да придай! Благодарни сме ти, господи, отче наш.

. .

Гласът му потреперваше от набожно усърдие, както винаги, когато приказваше

всемогъщия бог. Но като свърши късата си молитва, той обърна към Ния сините си

очи, светнали от детински нетърпелива, хитра алчност, и рече бързо, изтихо -

дано не чуят другите, дано не чуе Султана:

- Сипни ми още половин чашка. . . от винцето. Султана подигна към него

строги очи, а Лазар се засмя гласно и като забеляза, че Ния се колебае, види се

от страх да не разсърди без нужда свекърва си - каза й, за да я насърчи:

- Сипи, сипи на татко още една чаша. Днеска е неделя.

Султана нищо не продума.

Прибраха се всички по стаите си на неделна следобедна почивка. Вън остана

само Раца - днес беше неин ред да измие паниците и саханите.

- Се ти е малко това пусто вино. . . Още една чаша, а!

С това започна Султана, като влязоха двамата със Стояна в стаята си. Той

нищо не отговори - боеше се да не му се скара Султана повече, а му беше весело и

леко на сърцето след празничния обед. Престъпил бе нейните наредби, голям грях

беше при това да се пие вино и още повече - да се препива, но ето че от него, от

виното, иде тая топлина в сърцето, това веселие, като че ли никога не си познал

скръб и мъка, никога не си имал черни дни. А като се разтъжи понякога сърцето ти

от него - така, цял ще се стопиш от жалост и сълзи. Такава е проклетата му сила

- чини ти се, че всичко е лесно, загубваш и страх, и срам, а като се разбудиш от

упойката му - мислиш, че все ти си изпочупил грънците, разкайваш се за всичките

си сторени и несторени грехове. Ама тъкмо за тая проклета сила посяга човек към

него - да те развесели, да те разтъжи от все сърце, да те понесе кой знае

накъде, като да имаш крила на рамената си. Затова го търси човек и го желае, а

не, да речеш, че е от мед по-сладко. Сега той изеднаж каза гласно:

- Не бива да пие вино човек, не бива. По-харно е да си винаги с ума си за

секо нещо. Ама тегли проклетого. . . лъже се човек, че то му дава сила. - И като

се досети пак изеднаж, че не бива да се захваща с жена си, той добави бързо,

виновно: - Аз само половина чаша поисках и колко пих на трапезата: две или три

чаши. . .

- Знам те аз. Веке тридесет и три години живея с тебе. Ти същи премудри

Соломон, като отвориш уста. А да те пусна сега при бъчвата, нема да станеш

оттам.

Стоян побърза да легне върху меката ямболия в ъгъла и за да отклони някак

- Ох, господи. . . Тежи ми веке мършата, жено. Се

гледам да си полегна и ми е харно. Къде ти некога да ме накараш да легна

посред бел ден!

Султана взе някаква дреха и го покри - той никога няма а да се сети сам да

се покрие, а насън човек най-лесно изстива; после тя взе една тепсийка с цяла

купчина ориз в нея и приседна на постлания под край ниските прозорци, сложи на

изправеното си коляно тепсийката, прибра с цяла шепа ориза в единия й край.

Стоян я попоглеждаше скришом - няма да легне тя да си почине, намери си пак

работа и днес, в света неделя, ориза ще треби. . . А през цялото време Султана

все си говореше, колкото на него, толкова и сама на себе си:

- ... аз така искам: на думата си да стои човек. Още повеке мъж. Като

говориш така за виното и сичко

знайш, защо пиеш?

- Да не съм аз пияница като Ицо Шмаке! - приподигна се Стоян срещу явната

несправедливост.

- Не си. Право е. Работен човек си. Ама като немаш сила да се сдържаш, и

пияница можеш да станеш. А тя, снаха ти Ния, се да ти угоди: ти половин чаша

искаш, тя пълна ти налея.

- Той и Лазе рече. . . - обади се пак Стоян.

- И той като нея. Не слушат. Млади, умни, учени, а не мислят кое къде може

да отиде. Не мислят за утрешния ден, що може да ти дойде утре на главата. Защо

сега нов софралък, като имаме софралък? Оня ден го прахме, ще го поизкърпим.. .

За ново секогаш е

лесно. . .

"Ето къде я боли - мислеше си Стоян. - Виждам я аз, че пак е нещо люта. Не

може да се смири. А бре, жено: остави младите да си живеят свободно! Добри ни са

децата - и Ния, и Раца, сички!. . . " Но той не посмя да изрече гласно тия си

мисли. И на стари години той не загуби страх и почит пред тая мъничка жена,

както се бе сбрала и присвила още повече след смъртта на щерка им Катерина.

Какъв страх беше то - не можеше ли той да я удари, да й каже и всякаква дума? А

никога не му даде сърце да дигне ръка срещу нея, да я напсува. Колкото и да беше

срещу него и често с люти приказки - все излизаше, че тя е права, че тя знае

повече. Така още от първия им ден. Той и сега не знаеше как умря Катето и как я

тласна в смъртта родната й майка. Но и да узнаеше, той пак би повярвал, че

Султана

тъгуваше Стоян и до тоя час за нещастното си дете. Такава беше неговата обич към

Султана, вярата му в нея, неговият страх и почит пред нея. Такова беше сърцето

му и с такава сила бе се привързало то към нея. иначе той все гледаше да се води

по своите си мисли, но като не можеше да преодолее вярата си в Султана, в

нейната мъдрост - често прибягваше до детински хитрости и лукавства. Така и днес

с виното: като поиска от Ния, тя няма да му откаже, а и другите деца бяха там -

Султана може и да не се реши да му се скара. Право е - човек не бива да пие

много вино и най-добре е никак да не пие, но ето сърцето го иска, червото ни

проклето е жадно за него. . . Само във вярата си към бога Стоян Глаушев беше

изцяло предан, искрен и без всякакви

хитрини, вдаден беше в мисълта си за бога с покорна, всеотдайна любов.

Султана млъкна, но се виждаше по съсредоточения израз на лицето й, че

мисълта й работеше безспирно, докато пръстите й машинално подбираха камъчетата и

люспите между здравите оризови зрънца. По едно време тя дочу, че Стоян тихо

хъркаше. Погледна го, сложи тепсийката на пода и стана. Пристъпи към него и се

приведе да го завие по-добре с дрехата. Така се бе грижила тя винаги за него,

през целия им дълъг общ живот, като за дете. Така бе го пазила от всякакви

недомислия, детински склонности, а какъв силен и здрав мъж беше той! Ето и сега

бе заспал като безгрижно дете, а знаеше тя и какви болки можеше да носи сърцето

му. Нека поспи, днес е празник. От тъмно до тъмно бие той всеки ден бакъра, ето

и сега, на стари години. . .

Тя пак се върна на мястото си, сложи тепсийката на изправеното си коляно. И

пак я понесоха мислите й, но каквото и да мислеше, пред очите й все току се

изправяше Ния. . . Тя сама бе помогнала да влезе в къщата й Аврамовата щерка,

сама бе искала тъкмо нея да си вземе за снаха. И не се разкайваше за това. Не бе

сбъркала, не бе сбъркала поне за Лазара. Като мислеше сега за щастието на сина

си, изброяваше и повтаряше една след друга всички добродетели на снаха си, от

едното й око капна в тепсийката мъничка сълза, после капна такава дребна,

старческа сълза и от другото й око. Стана й отеднаж тежко за нея самата и за

нещо друго - не

голямо, по-важно, за това, което беше нейният дом - вената й, техните жени

и деца, ето и Стоян, мъжът й,и тия нейни люде мили и премили, тяхното добро,

тяхното щастие и спокойствие, техният живот. Тя не можеше да нарече всичко това

с едно име, а всичко това беше в едно чувство, което изпълваше майчиното й

сърце. В тая внезапна тъга - откъде дойде тя, всичките й деца, слава богу, бяха

здрави и прави в тоя час, - но в тая тъга еднаж обладала сърцето й, Султана

почувствува и студените тръпки на смътен страх. Задаваше се отдалеко някаква

опасност за нейния дом, за децата й. ., Ами защо е тя на тоя свят? Нали за да

пази децата си от всяко зло, от всяка напаст. И тя бързо, дори гневно обърса

очите си първо с едната ръка, после и с другата.

Раца Кочовица влезе в тяхната си стая, като бършеше мокрите си ръце в

престилката. Току-що бе измила съдовете. Удари я тежка воня и тя веднага подири

с очи най-малкото си дете. То беше момиченце, спотаило се бе сега в ъгъла зад

вратата и гледаше майка си с широко разтворени уплашени очи.

- Пак ли, мори, пак ли. . . - завайка се Раца, но без особено вълнение и

огледа стаята, сякаш да види какво ставаше по другите й ъгли.

Край прозорците насреща, върху сламеник, постлан с дебела ямболия, бе се

излегнал Кочо, подпрял с ръка доста голямата си глава, а в другата си ръка

държеше дебела, димяща цигара. Той погледна сънливо жена си - нямаше навик да

поспива след обед, но все пак Дрямка бе засенила погледа му след обилния обед н

в това празнично безделие. В ъгъла насреща бяха седнали другите им деца. Кирил

въртеше нещо в ръцете си, Разправяше нещо и с ръце, и с очи, и с глава -

забавляваше колкото себе си, толкова и по-голямото си братле: той беше умникът

между трите Кочови деца.

Докато чистеше мъничката си щерка със спокойни движения, Раца погледна

един-два пъти по-големите в ъгъла и рече:

- Що не излезете да играете вън, що сте се затворили тука. . . Хайде! Ама

полека, че дедо ви и стрико ви ситурно спят.

Пръв скочи Кирил, след него се повлече и Благой. Раца сложи най-малкото в

дървената люлка и сама приседна край него, като го полюшваше едва-едва:

- Хайде спи. . . хайде. Нани, наниии. . . Детето я разглеждаше и някаква

неясна мисъл светеше в очите му, после клепачите му започнаха да се притварят,

докато заспа. Раца спусна запретнатите си ръкави, сложи ръце в скута си и се

умълча. Кочо продължаваше да лежи върху сламеника, крайчецът на цигарата все още

димеше, както го бе прищипнал с палеца и показалеца си. Най-сетне, види се, го

опари и той смачка остатъка от цигарата в малката пиринчена пепелничка пред

него. В стаята беше тихо, горещо, задушно. Същата воня все още тежеше във

въздуха, по стъклата на един от прозорците неуморно бръмчеше и се биеше едра

муха. Двамата съпрузи мълчаха - нямаше какво да си кажат, но добре им беше тъй

да поседят близо един до друг в тоя празничен следобед. Това не беше някаква

любовна радост, някакво съзнавано удоволствие от тая близост, а беше само навик

да бъдат заедно, да се чувствуват близу един до друг, беше спокойно доволство на

две тела и две души, които са се сдружили до пълно срастване. Техният живот беше

много прост и много ясен.

Кочо израсна здрав и силен мъж, научи занаята на баща си и дори по-добре от

него. Сега те двамата топяха бакър или чукаха с малките чукове всеки на свое

място и пред своя наковалня на широкия тезгях. Имаха неколцина калфи и чираци, а

когато ставаше нужда да топят бакър, събираха до десет-дванайсет души да чукат

на голямата наковалня. Вадеха си добре хляба те двамата, не бяха ни голи, ни

гладни децата на Кочо и все по нещо ново им купуваха за Божик или Великден,

къщата беше пълна според както беше редно и прилично - да има що да сложат на

трапезата си, да има де да седнат и да легнат, пък да могат да посрещнат и чужди

люде. Като започнаха те да работят и да печелят заедно, събраха ден след ден,

година след година цяла шепа алтъни и купиха от Исмаил бей работилницата, в

която работеха от редица години и плащаха наем. Турчинът им продаде дюкяна

-нужни му бяха пари, така беше сега в Преспа: бейовете и агаларите продаваха

имотите си, а тия, които въртяха чуковете и стържеха с пили, с

рендета, с бичкии - купуваха. Доскоро повечето от дюкяните бяха бейски

имоти.

вечер, преди да си легне, Стоян Глаушев пред иконостаса, а лицето на Кочо все

повече се разведряваше в спокойно, постоянно доволство й това каза той еднаж на

жена си:

времето.

котка, но иначе във всичко даваше път на стария. Така беше редно, така бе го

учила Султана, майка му, а и той виждаше със своя ум, че които пази ред и

приличие, ще има сполука и в работата си, и между людете. Ами ще дойде време,

когато и неговите синове ще го почитат, както е почитал и той баща си и майка

си. Кочо и сега не запалваше цигара пред баща си и майка си, макар те да знаеха,

че пуши. Човешката душа е все склонна към грях и ето, научил се бе и той да пуши

тютюн, но не се решаваше да излезе пред родителите си със своя грях. Стоян се

радваше на тая почит на сина си, макар често да му идваше да каже:

- Ти, що. . . Не си веке малък. Пий си тютюна и пред мене.

Кочо беше във всяко нещо редовен човек - и в работата си, и в целия си

живот. Работеше неуморно и в нищо не пропущаше грешка, не допущаше времето му да

минава напразно. От ръцете му излизаха усърдно, добросъвестно изработени гюмове,

тенджери, сахани, паници, тепсии и макар да беше иначе мълчалив човек, с

купувачите ставаше дори сладкодумен. Пък и внушавате доверие - винаги изглеждаше

спокоен, ведър. В работата му, в целия му живот имаше един най-важен момент:

благополучието на децата му, на жена му, на дома му, доволството, спокойствието

в тоя дом и най-вече в тази, тяхната стая. Той знаеше цената на това доволство:

да работиш добре, да печелиш добре, да се носиш с людете добре. Той пръв се сети

да каже на баща си:

- Да купим дюкяна. Да си бъде наш, да не плащаме кирия на бея.

В народните работи той не се бъркаше. Още като от млад остана и в науката

по-назад от Лазара, а такъв бе нравът му. Беше свенлив, мълчалив, боеше се от

всяка неясна, забъркана работа, а тъкмо народните работи около църквата и

училището му изглеждаха твърде сложни, твърде далечни, чужди за него. Но с брат

си се гордееше, че бе излязъл Лазар между първите преспанци, а когато се

намесваше в народните работи целият еснаф - и Кочо приемаше с готовност своя

дял:

някой общ харзовал1 - и както винаги, без главни букви, - да затвори дюкяна си

по общо решение, като тая година на Свети Кирил, или по друга някоя обща причина

и нужда.

задружен живот, толкова по-права бразда изтегляха. Не бяха се скарвали никога, а

и да се случеше да му възрази нещо Раца - накрая пак тя ще отстъпи. Раца знаеше

още от бащината си къща - жената винаги ще отстъпва, за да има мир и сговор.

Мъжът е като гост в къщата - сутрин излиза, вечер се връща, ще го посрещнеш като

гост, с чест и почит, ще му сложиш трапеза, ще умиеш нозете му и риза ще му

дадеш да смени, пък и в леглото ще го посрещнеш. Мъжът е главният стълб на

къщата - той крепи къщата, неговите грижи са винаги по-големи. А каква е

женската работа, какви са женските грижи, все дребни и нищожни, макар те, пусти

да останат, никога не се свършват! Такава жена беше Раца Кочовица, с такъв ум.

Кочо никога не бе повишил глас да й се скара, никога не дигна ръка да я удари и

нямаше защо - ни той беше такъв човек, ни тя даваше повод за лоши разпри. Тя се

отпусна още повече напоследък, види се, от често раждане, и беше бавна във всяка

своя работа, дори и в говора си провлачаше всяка дума, но беше все тъй кротка,

търпелива: лесно ще й мине болка и мъка, още по-лесно ще се засмее. Умря й

най-голямото детенце и тя горко плака тогава, но скоро пак забременя. Раждаше

почти всяка втора година и както беше редно, сама кърмеше децата си, та гърдите

й бяха увиснали едва ли не до корема, но след всяко раждане почваше бързо да

пълнее, пущаше гушка и Кочо не поглеждаше друга жена.

Мълчаха и сега дълго двамата съпрузи, еднакво отдадени на празничното

следобедно доволство и блаженство.

--

1 Харзовал - молба, заявление.

затворени и в тоя

доста горещ майски ден.

- Ще ида - започна по едно време Кочо и гласът му бе прехрипнал от дълго

мълчание. Той се изкашля и отново започна: - Ще ида днеска да видя афиона дали

не е станал за резане.

Глаушевци имаха лозе, две нивици и едната бяха

посели тая година с мак. Стоян Глаушев се грижеше за земята си със селяшка

обич, но и Кочо се грижеше за тия две-три късчета земя като баща си. Ттия

късчета земя даваха хляба и виното за цялото семейство.

Минаха няколко минути пак в мълчание и Кочо продължи:

- Ще взема и децата, ама горещо е още. Нека се

позахладни.

- Нека се позахлади - отвърна като ехо Раца.

В най-малката стая на Глаушевата къща бяха най-младите съпрузи: Ния и

Лазар. Това беше някогашната ергенска стая на Лазара, но когато си доведе той

невеста и баща му спомена да се приберат в малката стая те - старите, - Султана

веднага пресече приказката му: те, старите, ще живеят и ще умрат на същото

място, в същата стая, дето са живели през целия си общ живот, дето са делили

легло. Пък и двете по-големички внучета спяха при тях. Лазар и Ния ще спят в

Лазевата стая.

като почнат да им се раждат деца - може пак да се превади нещо, да се

поразшири къщата. А и техните деца, щом почнат да растат едно след друго, ще

спят при старите. Така живеят всички люде с по-голяма челяд.

Ния нареди своята малка стая по свой вкус. старата се опита и там да се

понабърка, но и нямаше какво да се бърка - в малката стая всичко трептеше от

чистота и хубост. Като цветя в градина бяха разните плетеници и шарки по килима,

по черги и ямболии, по възглавници. Нямаше де да стъпи човек на голо място,

навсякъде босият крак потъваше меко и дълбоко.

Тая сутрин Ния разтвори още рано прозорците и като премина високото майско

слънце над къщата-малката стая се изпълни със свежа, прохладна сянка. Двамата

млади люде бяха седнали един до друг близу до

прозорците, подпрели и двамата гръб върху шарените възглавници край

стената. Наскоро Лазар бе взел от читалището една нова книга и те я четяха

заедно, щом

се прибереха в стаята си. Единият четеше с глас, а Другият слушаше или пък

спираха да четат и разговаряха за прочетеното някое време, после пак захващаше

да чете единият или другият. Като четеше тоя път Лазар, на няколко пъти погледна

изкосо младата си жена и тъкмо когато прочетеното най-много му харесваше, но

скоро забеляза, че Ния слушаше разсеяно. Той затвори бавно, с две ръце книгата,

сложи я настрана, без да сваля очи от жена си, а тя нищо не усещаше и седеше

неподвижна, загледана пред себе си. Лазар се унесе да я гледа, винаги ненаситен

на нейната хубост. Такава светлина струеше през отворените прозорци от

светналото майско небе, от градината насреща, потънала в зеленина и цветя, та

лицето на младата жена сияеше.

в живо, топло озарение сияеше възмургавата буза, правото чело, нежните

ноздри, въздебелите устни, налени с топла кръв, възрозовото ухо изпод широкия

корен на едната й плитка, която се спущаше назад, и редом с нея разголената,

гладка, тънка шия в ниската яка на бледо-синя блуза, предизвикателно разкопчана

на две копчета. . . Лазар я обхвана през раменете с едната си ръка, после и с

другата, притисна се цял към нея и я целуна горещо, шумно, алчно. Тя приведе

едва-едва глава, но той усети, че не му се поддаваше, и я притисна още по-силно

на гърдите си, сякаш да сломи, да смаже съпротивата й. Кръвта шумеше в ушите му,

ноздрите му жадно вдишваха аромата на косите й - гъсти, черни, - усещаше той и

топлината на тялото й - младо, здраво, пълно със замайваща сила.

- Ще ме удушиш - тихо прошепна тя и усмивка потрепна на устните й. Виждаше

се, не искаше да го отблъсне, но и не отвръщаше с милувка на милувката му.

Горещата вълна, която бе заляла сърцето му, бързо се отдръпна. Той отпусна