Книга пеит, сълдзи ронит Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко

плътно вратата. После Глаушев усети как го сграбчи той за ръката, поведе го към

прозорците.

- Нема да се бавим много - продума Вардарски, приближи към него лице и

изшушука: - Ето, вижда се още . . . тука е по-добре. - Той продължи още по-тихо:

- Преди две недели оттука мина един мой стар приятел. Отгоре, от Самоков. Там

става нещо. Народът по ония места вече за оръжието се лови. По Стара планина

чети ходят. През ден, през два - битки с турците. Нели научихме и ние тука за

Хаджи Димитрия, слгвенлията, за Стефан Караджа. . . С тех имало - така ми каза

моят човек, - имало и двайсетина момчета от нашите места: от Куманово, от Велес,

от Охрид, от Прилеп, от Воден, от Кукуш. . .

Лазар Глаушев чуваше близу до лицето си шепота на Вардарски. После учителят

млъкна изеднаж и, види се, чакаше отговора му. Настана мълчание. Вардарски пусна

ръката на Глаушев и се поотдръпна.

- Не знам що става горе - тихо подзе Глаушев, - но аз не одобрявам тия

работи. Рано и прерано е за нас. Ами чакай: още не сме свършили едно, друго ли

да започнем? Борихме се за своя църква, за свой език и училище, отделихме се от

Фенер, ама още немаме нищо в ръцете си, турците още нищо не са ни дали и

признали. Чакаме, надевамесе ден за ден. Ами как да дигнем оръжие сега, та да

загубим отеднаж сичко, що сме спечелили? Само ще си навредим и още по-дълбоко ще

ни заровят турците.

- Ха! - полъхна топъл дъх в лицето на Глаушев. - та тех ли ще питаме ние,

агарянците проклети, кога Да се дигнем срещу им?

- Н их нема да питаме, то се знай - отвърна бързо, но все тъй тихо Глаушев.

- Ще питаме разума си. Ние не можем да се борим срещу турците, беден и прост е

още нашият народ, с голи ръце и без сили. Като се дигнат некои тук и там, само

ще навредят на народа си. Ей го в Битоля още седи гръцкият владика, а ние още

немаме наш владика. Прогонихме гръцките учители, но хюкюматът може пак да ги

докара, а тебе може пак да те прати в Анадола. Да градиме народното си дело

камен по камен - това знам аз. А да ти кажа ли - сега Глаушев на свой ред

посегна в сгъстилата се тъмнина улови Вардарски над лакътя и още по-тихо

прошепна: - Нас ще ни освободи от турците. . . Русия, дедо Иван. Сами не ще

можем.

я режеш: дедо Иван. Лежи на гърба си и чакай.

- Секо нещо с времето си ще дойде. Времето ще ни научи. Но ние сами не ще

можем. Ти сам знайш докъде стига турската държава. А ние що?

- Ами сърбите, горе, ами гърците? Да не са те по-големи народи от нас!

- Не са. Ама са по-далеко. Ние сме досам Цариград. Султанът ще дигне сичко

живо да ни прегази: турци, араби, кюрди и какви ли не.

- Познавам аз анадолския народ. Ние сме по-люти от него. И пак ще ти кажа

за сърбите и за гърците.

- Зад Сърбия, до гърба й е Австрия. А Гърция - там, далеко в морето, и

ингилизкият цар нож вади за нея.

- А за нас - ти сам го каза: дедо Иван и топове ще извади.

- Ще дойде време и за нас, то се знай. Ама още не е дошло, не е дошло.

- Ти откъде знайш. . . Ония горе може да знаят повече и затова са излезли в

планината.

- Учителю - посегна отново Глаушев и пак го улови за ръката. - Ние още не

знайме що е там, горе, чули;

сме, не сме видели. Ти погледни тук, у нас: кой би излезъл в планината?

Учителю - разтърси той ръката му: - Да задържим и да затвърдим това, що сме

извоювали до сега. Да ни се признай наша народна църква, наш език-и народност.

Да просветне еднаж пред очите на народа ни.

Но сега е дошло тъкмо твоето време, учителю. Това ще мога да ти кажа аз. И

хайде да си вървим, че аз веке нищо не виждам.

Вардарски нито се помръдна.

- Не можеш ти, Глаушев, да усмириш сърцето ми. От две недели немам мира аз

ни денем, ни нощем. И още повече и ти ме смути, не знам що да ти отговоря.

Дочувам истина в думите ти, но ето не можеш да усмириш сърцето ми, да го

задоволиш.

Вън се чу покашлюването на Начо Дивер, затрептя пред вратата светлина.

Лазар Глаушев придърпна Вардарски и го поведе. Вън беше тъмна нощ. Пътят им беше

в една посока и двамата мъже тръгнаха заедно. В тъмнината светеха прозорци,

тук-там по дворовете се чуваха гласове или ще залае куче, ще се блъсне порта. По

тесните улици все още се движеха минувачи и които ги познаваха в тъмнината,

поздравяваха ги високо с "добър вечер". Глаушев и Вардарски продължаваха

разговора си тихо и с дълги прекъсвания, щом забележеха минувач - млъкваха и

чакаха да отмине. Глаушев рече:

- Аз не казвам, че требва да чакаме наготово, со скръстени ръце. Сами не ще

можем, това е. Никой друг не ще ни помогне, а дедо Иван, ще тръгне, когато

намери за нужно и сгодно, а не според нашите желания.

- Нека най-напред ние да мислим и работим за себе си.

- И аз това ще река, учителю: да мислим харно и харно да работим. Но

сиромашията тежи върху народа колкото и турския ботуш и фенерските тъмнини. Нека

се поосвободи народът от сиромашията си.

- А. . . и ти, значи. И ти от общата болест. . .

- Каква болест. . .

- Ами сичко е тръгнало пари да печели.

- Ами, даскале, нема нищо лошо в това.

- Требва да се знае: богу или Мамону. Който служи Мамону, не ще може да

служи и богу. Това е сегашната лоша болест.

- Има и друга дума: божието - богу, кесаревото - кесарю. И друга една,

народна: гладна мечка хоро не играй. Да събере повеке сила народът ни. Не е

болест, че всичко е тръгнало да работи и иска по-сладък залък.

- Може да му се услади и сичко друго да забрави от сладост.

- Не, не. . . Повеке ще иска. Ще иска което му липсва, което не му стига.

Поиска църква, сетне поиска училище, ще поиска и свое господарство. Учителю -

спря

- Дошло е време и за свобода, защо не? Кой изпратил ония мъже в планината,

и Хаджията, и сички други? Секо нещо расте и зрее.

- Ти дали си виждал зрела нива, учителю? Шуми тя, пей, та стопанинът й

отдалеко ще я познай. По песента й. - Глаушев го улови за рамото: - Да се отбием

у нас, рано е още. Татко ще ти се зарадва, ще пием по една ракия.

Вардарски усети в тъмнината как пропълзя топлина по лицето му. И като че ли

отеднаж премаля - нямаше сили да откаже, да си отиде.

- Не. . . не - промънка колебливо. - Късно е. . . Глаушев го поведе за ръка

и така влязоха те в предната стая у Глаушеви. Тук беше цялото семейство и всички

пристъпиха да посрещнат госта, само старата Глаушица не се помръдна, както бе

седнала край огнището. Вардарски видя най-напред нея - тя привлече най-напред

погледа му с някаква особена сила. Изви глава към него и рече с твърд и някак

много висок глас:

- Добре си дошъл, даскале.

Д погледът й беше насочен към Лазара. "Той го довел - мислеше си тя с

гневно сърце. - Сам го довел при жена си и не забелязва как се пули той в нея.

Сам ще си

напакости човек най-много - така дяволът ни заслепява. . . "

- Ами, даскалче, защо не идваш по-често у нас, аз много обичам такива люде,

като тебе - развесели се

Стоян Глаушев. - Повели, седни отсам, дайте, деца, столче. . .

Султана погледна и мъжа си: "Гледай го ти стария вещер, ще се намокри от

радост. А секи ли е за въвеждане вкъщи бре!. . . " Вардарски виждаше само нея и

студенината по лицето й, строго и вкаменено, вледеняваше и неговото сърце. Той

се боеше от старата жена, тя беше като съдия пред него и нищо не можеше да се

скрие от нея. А имаше какво да крие той. В присъствието на старата сякаш и сам

надникваше в сърцето си. Сега той

чу гласа на Ния, гърлен и неизказано сладък за ухото му:

- Да ви питам и вас, учителю: защо не отворите едно женско училище в

Преспа? Не е право само момчетата да учат. На Лазара постоянно му говоря. . .

Вардарски пипна черната си превръзка и насочи едното си око към Ния. В миг

изчезна от сърцето му всякакъв страх и студенина, той сега нищо не виждаше, нищо

не чуваше освен нея и нейния глас. Ния бе дигнала лампата да я сложи по-наблизу

до госта и червеникавата, златиста светлина заливаше лицето й, пламтеше в двете

пухкави венчета тъмни коси над челото й, разделени на две, подаващи се изпод

тъмносиньото копринено шкепе, с което бе вързана главата й; разливаше се

светлината върху гърдите й, момински изпъкнали и твърди изпод тънката мека

дрешка, загърнати леко в белите кожички, с които бе обшита друга, връхна дрешка

от също тъмносиньо кадифе, без ръкави. Вардарски виждаше лицето на младата жена

с ослепителна яснота и някак много близо до себе си - приведените й очи, скрити

в гъсти мигли, устните, предизвикателно издути и тъмночервени в светлината на

лампата, правия нос и едва, едва потрепващите нежни ноздри, чистата, възмургава

кожа по страните й, по гладкото чело. . . Колко време продължи всичко туй,

откога ли чака тя неговия отговор? Вардарски въздъхна - той се задушаваше от

вълнение.

- Трудно се намира учителка. . . Немаме учителка. . . Амиии - заекна той и

откъде дойде тая смелост в него: - Ами станете вие учителка, нели сте учили. . .

Най-напред просия усмивка на устните й, раздвижиха се алените устни и

блеснаха между тях зъбите й, бели и здрави един до друг, после Ния дигна към

него засмени очи и всичко друго потъмня, угасна - остана само блясъкът на тия

две тъмни зеници. От дълбоко идеше тоя чист, топъл блясък:

- Не съм аз толкова учена. Не съм учила на гръчки.

- Новели, даскале - побутна го Стоян Глаушев и Вардарски едва сега

забеляза, че пред него бе застанала Раца Кочовица с лъснат бакърен поднос и

мъничка чашка с ракия. Той посегна машинално и чашката се разплиска в ръката му.

Стоян забеляза наивно на по-старата снаха: - Много си ги препълнила, щерко. . .

Ама и нам, чини ми се, много ни се пие. Наздраве, даскале, бог от зло да ни пази

и добри мисли да ни дава!

Татко, ти пак цела молитва. . . - засмя се Кочо.

- Да прогони дявола от ракията - рече и Лазар.

- Ще го прогони той. . . - промърмори като на себе си старата Глаушица. -

Ама дяволът и през вратата ти може да влезе. . .

Вардарски изпи на един дъх ракията си и скочи:

- Прощавайте. . .

- Що бързаш, даскале. . . - протегна ръка да го спре Стоян.

- Късно е вече. . .

Като излезе Вардарски отново на улицата, в тъмнината пръскаше студен дъжд.

Сетне като че ли започна да се развиделява, тук-там по земята се разтвориха

широки бели петна и докато стигна учителят до жилището си, всичко наоколо се

покри с мек и влажен, ранен сняг. Щом тропна вратникът, Караман бафна няколко

пъти откъм двора и млъкна; скрит някъде на сушина, песът отдалеко позна

Вардарски, който понякога му носеше чак от чаршията кокали или дроб, за да

разнообразява сухите черни залъци, които му подхвърляха стопаните. Вардарски

отдалеко забеляза как светлееше на чардака мангал с ярко разгорели се въглища и

там се мяркаше едрата фигура на Аце Кутрев.

- Е, даскале, снежец. . . - обади се Кутрев. - Рекохме да ти разпалим

мангала.

- Готов е веке - и Кутрев пръсна върху разгорените въглища малко вода,

хвърли там и един ръждив, кован пирон. - Да не те удари в главата въгленът. . .

Сетне той взе с две ръце пръстения мангал и го внесе в стаята на Вардарски,

който също влезе след него и рече:

- Седни, Аце, да изпушим по една.

Аце нищо не отговори и само подсмръкна: не беше за пръв път да го кани

Вардарски на разговор. Той свойски посегна да затвори вратата, но Вардарски

мълчаливо го спря и тръсна вън мократа си горна дреха, сетне сам затвори вратата

и окачи на един пирон дрехата си. От жарта в мангала белите стени наоколо тихо

сияеха, Аце Кутрев изглеждаше огромен в розовия здрач.

- Седни, седни. . . - повтори Вардарски и Аце придръпна към мангала един

стол.

- Да седна, даскале, щом. . . Тя, жената, веке си легна с децата.

тютюн и я подаде на госта.

- Казах аз, че ще го обърне на снег, познах. . . - започна Аце Кутрев, но

повече за да наруши мълчанието.

Вардарски нищо не отговори и на свой ред взе да свива цигара, пали я дълго

от мангала и току попита:

- Ти, Аце, защо избега от село?

- Как защо? - отвърна веднага Кутрев, сетне каза с твърд глас: - Немаше

веке живот за нас там, даскале. - Вардарски се взираше с окото си и чакаше. Аце

смукна непривично от цигарата си и продължи: - От лоши турци, даскале. Ние по

селата сме си черни роби. Най-веке надолу, низ полето. Повекето от нас си немат

нищо, ни покривът над главата ти е твой, сичко е на бея. Ако има некой от нас по

некое парче земя, къща или. . . и то никогаш не стига. Работим повеке за бея. От

ангария глава не можеш да дигнеш. Или на изполица и като вола за сламата.

Каквото откраднем, това ни остава в повеке, ама що. . . живей ли се така? И пак

се живей, пусто да остане. Какво ще правиш, не се лега да умреш, мил ти е

животът, какъв да е. Сички там, и аз. Ама. . . - пое той дъх, но млъкна, загледа

се в цигарата си замислен.

Вардарски не сваляше поглед от него. Хубав мъж е този Аце Кутрев,

приветлив, светъл. Изпомачканият му фес без пискюл покриваше ниско буйните му

коси, от ръба наоколо се подаваха като венец едри, златисти къдри. Всяка черта

на лицето му беше издялана като с длето - правилна, красива, чиста. Русите му

клепки бяха едва присвити и придаваха на погледа му загадъчност, той като че ли

във всяко нещо се заглеждаше внимателно; още по-руси бяха мустаките му, спуснати

надолу, оставени да растат свободно и само

от време на време поглаждаше той краищата им с опакото на ръката си. Така

и сега, види се, от вълнение, се връщаше в мислите си към родното село и

предишния живот.

И после?. . . - подкани го Вардарски. Можех, даскале, аз и сега да си живея

на село, ама...- Той се изкашля смутен и току продължи с твърд глас:

- Имах аз сестра. Мома. Немаше и седемнайсет години. Полякът, Меемед ага

му викахме, почна да я задиря. В двора ни влиза, вкъщи влиза

по нея. Сега ми е чудно колко се плашехме сички ние тогава, къде ни беше и

умът, и срамът. Не смейме нищо да му речем. Сестра ми още повеке се уплаши от

турчина ами дете беше още. Той се по нея. Еднаж посегнал да я улови и тя едвам

се спасила от ръцете му. Започна да линей, легна болна от уплах и за три месеца

свърши, закопахме я. Такива сме ние селяните: като вързани, за секо нещо късно

се сещаме, ама то е от голема мъка, от уплаха и отчаяние. Нас понекогаш и за

люде не ни имат, не само турците, ами и нашите. . .

Кутрев въздъхна и млъкна, загледа се в огъня пред себе си. Вардарски

мълчаливо му подаде пак кесията с тютюн, но Кутрев поклати глава - не му се пуши

или пък не можеше да се откъсне от мислите си. И сам продължи:

- Като я сложихме Кита до гроба, преди да я спуснем, погледнах я аз -

стопила се беше досъщ като дете. И така ми се стори - аха да отвори очи, да ми

продума. Скъса ми се нещо тука, в самото сърце. Как я оста вихме ние да я погуби

турчинът! И татко беше там, стои до мъртвата, ни да викне, ни да заплаче, само

брадата му трепери. Върнахме се дома, а кехаите на бея, нашия бей, ни подкараха

на работа. Взех секирата и тръгнах низ полето. Там, където го срещнах поляка,

там и го съсекох со секирата. На парчета го насекох, ама беше веке късно Отиде

си Кита. Видеха ме някои наши люде как ударих Меемед ага, но никой нищо не каза.

Откараха ни в града заптии - мене, татко, двама мои братучеди, - затвориха ни,

ама пак ни пуснаха. Държеше се целото село, никой нищо не издаде. Върнахме се

ние в село, ама аз не стоях:

ни една неделя. Взех секирата, взехме си детето - малечко беше още първото

ни дете, на два месеца - и хдойдохме тука, в града. Ето седем години веке,

даскале. Това тука, дворът, беше изоставена бахча. И тя турска. Взех я под кирия

и с жената по цел ден над нея. Селски люде сме, дай ни ти нам земя. Е, по-харно

сме тука, гладни не сме останали. Немаше за мене живот на село. И кехаите се

заглеждаха в мене, а на них не им е трудно да вземат живота на един селянин -

ние за них не сме и люде.

Той взе да оправя огъня с машата, да не издаде вълнението си Вардарски не

го и погледна, втренчил око някъде пред себе си. И тъй, без да се помръдне,

Вардарски

рече:

голема мъка, от страх и отчаяние. Наближават вече петстотин години. . .

петстотин години робия. И още не се сещаме да грабнем секирата.

Кутрев дигна поглед към него, но не знаеше какво да МУ отвърне, може би и

не разбра думите му. Аце Кутрев чакаше да чуе по-нататък. Вардарски отеднаж

скочи мушна ръце дълбоко в джобовете на панталона си и Започна да се разхожда

край отсрещната стена припряно, с бързи стъпки - пет стъпки на едната страна,

пет на другата. Откъде дойде в гърдите му тоя гняв спрямо Лазара Глаушев? И

Вардарски заговори тъй, в гнева си, с прехрипнал глас:

- Не било още време. . . А кога ще дойде време, ето вече петстотин години!

Ти може да чакаш, но аз нема да чакам да ми извадят и другото око. - Той се спря

също тъй внезапно пред Кутрев и каза с променен, потих, по-спокоен глас: - И ти

си чакал, докато си стигнал до отворения гроб. И да не мислиш, че само с тебе е

тъй, само с твоята сестра! Това е с целия ни народ-

- Така е, даскале. Со целия народ. Там, по сички наши села. - И Кутрев

добави негли между другото: - Не мина една година, и кехаите на нашия бей убиха

един от моите братучеди. Ами защо, даскале, заради мене ли? Ами що: аз убих

поляка заради сестра си. Се ние криви, се нас по главата.

Вардарски като че ли не го и чу, а бе вперил в него окото си и каза:

- Ти не си защитил сестра си от страх и от глупост. ти си излезъл в нейна

защита, може би немаше да умре и турчинът би се махнал от нея. А ето тя умрела,

ти си убил поляка, кехаите убили братовчеда ти. Да чакаме ли агаларите да

докарат целия народ до отворения гроб?

Той гледаше упорито хазаина си. Най-сетне Аце Кутрев приподигна рамене

мълчаливо и стеснително. Вардарски пристъпи и седна отново на мястото си крайъ

гала. Извади тютюневата си кесия, сви си цигара, и даде кесията на хазаина. Като

запушиха и двамата, Вардарски се загледа в тъмния прозорец насреща и рече след

продължително мълчание:

- Време е да започнем борба за свобода, за. . . живота си. Доста сме

търпели вече. Ти - обърна се той изеднаж към Кутрев. - Какво ще кажеш?

- И аз казах, даскале, и ти го каза: да бех излезъл да защитя сестра си,

немаше да я доведа до гроба нели? това там с поляка. Така е со целия народ, со

целия наш живот. Той изпуши цигарата си до самия й крайчец и стана да си върви.

Вардарски вече нищо не продума, не отговори и на поздрава му. Останал сам в

стаята, той подпря ръце на колената си и стисна глава между двете си длани.

Огънят в мангала топлееше по лицето му и бе се покрил с тънък пласт бяла,

пухкава пепел, но между отделните разгорели се въглени жарта светлееше ярко и

пред втренчения поглед на учителя се отваряха там огнени дълбини. Там, в блясъка

на тия пролуки между бялата пепел, във всяка една от тях той виждаше Ния

Глаушева - цяла озарена и с всичката й хубост, както бе я видял тая вечер край

лампата. Той местеше погледа си по огъня и навсякъде виждаше младата жена.

Виждаше я ясно и се чудеше на тая игра на огъня и на своето въображение: Ния

Глаушева беше в мислите му, тя бе, влязла в душата му. Вардарски се чудеше и се

радваше на прекрасния образ пред погледа си. Но се надигаше час по час в сърцето

му и друго едно чувство - някакъв неясен гняв и злоба срещу Лазара Глаушев. Това

беше от ревност - глуха, несъзната; беше от огорчение и болка поради досегашния

несретен живот на учителя. Щастлив, беше Лазар Глаушев, а как бе живял досега

самият той?

Неспокойната му мисъл прелиташе ту по-напред, ту по-назад през изминалите

години на неговия живот и съживяваше в паметта му все такива спомени, които

изпълваха сърцето му с огорчение и тъга. Той се виждаше да

леко, далеко назад, дори в ръцете на майка си. Тогава бащината му къща беше

пълна с люде - братя, сестри, все по-големи от него, - но след смъртта на бащата

те всички се пръснаха един след друг, не можеше да ги задържи бедният бащин

покрив. Той остана сам с майка си в родната къщурка в Скопие, досам брега на

Вардара. И шума на реката чуваше сега Вардарски, както винаги, когато си

спомняше за детските си дни. По-късно той проумя - и то идеше като спомен от

ранните му години.

едва по-късно проумя и си разясни сред каква страшна немотия бе расъл, но

никога не бе познал глад и нужда, поне за най-необходимото. По-късно разбра

той, че тъкмо в това беше голямата обич на светата му майка към него, най-малкия

от децата й, най-безпомощния. Иначе тя беше все навъсена и строга жена. Макар и

да беше едва на преклонна възраст - той си я спомняше все стара, с побелели коси

на слепите очи, под черната вдовишка кърпа, - ходеше по цял ден да работи по

чужди къщи и му донасяше в саханче гозба и комат хляб. Той мразеше с цялото си

детско сърце тия чужди къщи, дето се губеше милата му майчица по цели дни, и се

радваше, като се връщаше тя вечер при него, та не бързаше да посегне към

саханчето, а гледаше майка си с влажни очи.

- Ти яж - казваше тя кротко.-Аз не съм гладна. Тя бе работила през целия

ден и бе яла само еднаж - на обед; донесеното ядене беше вечерята, която й

даваха след работата, но тя я донасяше вкъщи за него. По-късно той забелязваше

бледността по лицето й, тежката умора, която сковаваше дребното й тяло, но не

знаеше как да й помогне, що да й каже. Седеше пред саханчето на ниската софричка

и мълчаливо ронеше сълзи. Не знаеше как да го успокои майка му, а сядаше и тя до

него, прегръщаше го с едната си ръка и с другата топеше залчета в саханчето,

слагаше ги в устата му. Той покорно ги гълташе заедно със сълзите си. Така майка

му донасяше понякога и въглища за мангала, че и Дръвца, донасяше му и по някоя

дрешка. Когато останеше без работа, тя беше много угрижена и много строга,

мълчеше по цели дни с посивяло лице. Тя не можеше да намира всеки ден работа по

чуждите богати къщи из града, но и в такива дни той не оставаше без залък и жар

в мангала. Такава беше нейната майчинска обич. Тя не го галеше, рядко ще го

попритисне към себе си ще го целуне по бузата едва-едва, но може би и за да го

нахрани и стопли. Като знаеше какъв суров е животът на бедните люде, тя, види

се, не искаше да го разнежва и глези, а го прати в градското училище още по

онова време, когато там се събираха едва петдесетина деца, и то по-заможни.

Запомнил бе той от майка си думи, пълни с мъдрост и сила. По-късно скопската