Книга пеит, сълдзи ронит Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко

ръце и сам се поотдръпна, но сега Ния потърси ръката му с ръка и нежно, дружески

я погали, без да го погледне - тя, изглежда, не можеше

да се откъсне от мислите си. Тъй, загледана пред себе си, Ния тихо рече:

- Какво ще речеш, Лазе. . . да взема да изткая това лето един килим. . .

- Килим... Немаме ли килими?

- Имаме. Ама не е лошо да са повеке. Само за вълна и за основа ще дадеш

некоя пара и за бои малко нещо, а всичко друго аз сама. . . - Тя живо се обърна

към него: - Знайш ли? Искам да измисля нова шарка. От некое време се за това

мисля, за шарката: какви бои да има, как да я наредя и после как да я изткая.

Понекога ми се чини, че я виждам ясно пред очите си - ето, с ръка да я уловиш, а

понекога сичко ми се разбърква и се върти, мота се на сички страни и е като

мъгла пред очите ми. Ама аз ще я уловя, Лазе ти, почакай само...

- Е, харно, харно. . . щом искаш.

Той не сваляше очи от нея, следеше движенията на ръцете й, оживеното й

лице, очите й. Всичко по нея беше озарено от нова хубост, от светлина, която

излизаше сякаш от самата нея. Бледите й възмургави ръце с тънки пръсти и гъвкави

стави танцуваха във въздуха пред него ту неуловимо бързо, ту плавно и нашироко и

тя връзваше и развързваше, заплиташе и разплиташе невидими нишки. По лицето й се

показа руменина, топлоалена през тънката матова кожа, тъмните й очи блестяха

радостно и ту се разтваряха в тях светли дълбини, ту се забулваха мечтателно в

бързо разсейваща се мъглица. После тя притихна, прибра ръцете си в скута, наведе

очи и каза със сподавена въздишка:

- Що друго ще правя през целото лето?. . . Три жени сме вкъщи и колко ни е

работата. . . Мама не се предава, тя повеке и от нас работи.

Сега тя като че ли се забули в сянка и пак се унесе в мислите си. И в това

беше може би голямата сила на нейната хубост: винаги беше различна, различно

хубава и все същата - Ния. Но може би и в друго беше голямата сила на хубостта

й: в това, което беше вътре в нея, идеше от самата нея, като вътрешно озарение

на Цялата й външност. Това беше постоянният й вътрешен живот - тя винаги носеше

важна някаква мисъл в себе си, вълнуваше се от нещо, тъгуваше за нещо или се

радваше и винаги - дълбоко в себе си, сдържано откъм външни прояви, дори и

съвсем скрито за чуждия поглед. Такава беше тя и в своята обич към Лазара, която

изпълваше властно цялото й същество. Тя никога не изрази шумно, буйно чувството

си към него, но то пламтеше дълбоко в нея, в нея оставаше и когато приемаше

милувките му, и затова може би беше такава нежна, топла нейната необикновена

хубост, такъв светъл и дълбок погледът й, такава нежна, упойващо сладка вся ка

ценна милувка, дори всяко докосване.

Като заговори за новия килим, тя не каза всичко на мъжа си. От обич и

милост към него тя не искаше да го смущава без нужда със своите грижи и скърби.

С новия килим тя искаше да задоволи една своя постоянна жажда, един постоянен

копнеж на сърцето си - да

върши нещо, да постига нещо, да запълва с нещо дългите дни и нощи. Как

можеше да се живее със скръстени ръце? А нямаше работа за три жени в Глаушевата

къща. Но с новия килим тя искаше и да се откъсне от всекидневния живот в новия

си дом, да попритъпи своите лични болки и най-голямата от тях, която идеше от

нарастващия й страх, че ще остане без деца. Тя се нахвърляше да поеме цялата

работа вкъщи, но свекърва й я отклоняваше и отстраняваше, и от майчинска

загриженост - да не се пресилва, да не се уморява, - и поради голямата енергия в

самата нея, поради своята ненаситна работливост и също тъй постоянна склонност

към всякаква дейност. Ния се залавяше с децата на етърва си и вършеше с

майчинска грижовност дори и най-грубата работа около тях. Така времето минаваше

по-бързо. Раца, която никога не смогваше, я гледаше с благодарност, децата бяха

привързани към нея и я обичаха, но все пак сърцето й оставаше

незадоволено-децата бяха чужди, друга беше тяхната родна майка и Ния не можеше

да я замести, не можеха и те да утолят копнежа й за своя рожба. Но тя не искаше

да смущава мъжа си със своите лични скърби и болки - те си бяха само нейни. Тя

не му каза нищо и за мълчаливата борба, която бе започнала между нея и неговата

майка, за мъчителния трепет, който изпитваше в тая борба, за своята решителност.

Султана Глаушева беше негова майка и тя не искаше да помрачава синовните му

чувства - Султана Глаушева ги заслужаваше, - но Ния не искаше и да разтуря тоя

дом. Тя не беше доволна от реда в къщата и искаше да го промени към по-добро, да

го промени поне за себе си, за своя мъж. Защо беше нужно да живеят всички в тая

стара, тясна къща, когато нейната бащина къща стоеше празна и се рушеше? Ако

отидат те с Лазара да живеят в бащината й къща - за всички

ще бъде по-добре. Иначе Ния не искаше да отнеме само за себе си любимия син

на старата майка, да го обърне срещу нея. Нека Лазар стои по-настрана от

започналата борба, нека да мине тя и свърши по-тихо, по-безболезнено за всички и

нека остане по-голямата горчилка за нея самата, за Ния. И все пак - нужна беше и

неговата помощ. Тя много се колеба дали да започне с него

тъкмо днес и най-сетне рече:

- Мисля си за татковата ми къща.

- Що пък сега. . . - нададе той ухо.

- Ами така остана и се руши. Ще се събори. - Лазар мълчеше и тя продължи: -

Да беше пратил един-двама майстори, покривът тече.

- Харно. Ще пратя.

Едно време тя и с баща си така се бори - стъпка по стъпка. Стигаше засега и

с Лазара; ще намери сгода друг път да продължи, докато стигне, стъпка по стъпка,

до своята цел. Такъв беше и баща й, като застане на едно място, и не мърда -

нужно е да подкопаеш земята под нозете му. Такъв упорит беше ето и Лазар и тя

нанесе първия удар под нозете му. Не можеше с тях иначе, не можеше с тях направо

- не ще отстъпят никога. Но Лазар беше по-досетлив от Аврама Немтур. Той се

досети, че младата жена, като изказа своята загриженост за бащината си къща, не

каза нищо за своето желание да отиде да живее там. То се знай, че Аврамовата

щерка би желала да живее в бащиния си сарай вместо в тая тясна стаичка. И Лазар

се опита още сега да прегради пътя й нататък:

- Не искаш ли ти, Нийо, да продадеш тая къща?

Ще имаш по-голема полза от парите й. Можем да ги дадем некъде да растат.

Руши се тя, ами. Изоставена къща. Да я дадем пък под кирия, ако искаш. Да има

люде в нея и п о-добре ще се пази.

Ния усети твърдост в гласа му, в доброжелателските думи, но скри смущението

си и като присви скръбно

вежди, рече тихо, спокойно:

- Имотът е по-сигурно нещо. Парите можеш лесно Да загубиш. А чужди люде не

ще да пусна в татковата къща. Ти прати, Лазе, майстори да я постегнат. Пък

Ще видим после, ще помислим. . .

- Аз нема що да мисля. Къщата е твоя. Но майстори ще пратя, щом искаш. Още

утре.

В очите му тя долови остър блясък и повече не пророни дума. Умълча се и

Аврам Немтур, да го върже там като добиче на ясли. Нейният баща Аврам Немтур и в

гроба си ще остане зъл народен враг и изедник - такъв спомен остави той в

паметта на лютеде. И тя не знае и не може да знае какъв беше баща й. Но той,

Лазар, реши и каза тогава да не влиза в къщата на чорбаджията и няма да влезе.

Ния е друго нещо. Ния

е жив човек и той я взе за своя жена не заради имота на баща й.

Той не каза нищо на Ния. Тук те никога не биха се разбрали: Аврам Немтур си

оставаше неин баща. Но: като я погледна скришом няколко пъти, той усети как се

изцедиха от сърцето му, вкоравило се отеднаж, как се изцедиха капки милост към

нея - пожали я той все едно га, че не бе я родил такъв човек като Немтур. Итая

жалост, и усилията му да отдели Ния от родния й баща идеха все от неговата обич

към нея. . . Отново се обърна той към младата си жена - сега по-бърз,

по-нетърпелив, сякаш да отстрани, да заличи, всяко нещо, което можеше да се

изпречи между тях, и щом я докосна пак с ръце, отново се надигна от дълбините на

утробата му гореща вълна и се разля по цялото му тяло. Лазар се нахвърли върху

жена си с алчност, която все повече се разгаряше, колкото повече чувствуваше как

младата жена се отдаваше в ръцете му. Усетил пламтящия й дъх върху лицето си,

той цял

се загуби в малките й ръце. Той я обичаше с тялото си толкова силно,

Към средата на август Ицо Баболев се върна от Беч в Преспа. Върна се със

същия кюрк, със същите отъркани дисаги, но бе отслабнал много, та чакширите едва

се задържаха на хлътналия му корем. Лицето му се бе изсушило и каквото бе

кьосаво и бледо, сега бе станало още по-строго, дори зло. В погледа му тежеше

голяма грижа и още по-упорито стискаше той тънките си устни, да не изрече

излишна дума. Беше късно следобед, като се върна, но не се спря вкъщи да си

отдъхне от пътя, да се поизчисти, а веднага отиде в чаршията - да види що

става с маазата. Миро, по-младият брат, се изненада, като го видя, макар да

го очакваше всеки ден. В изненадата му имаше и страх, и съжаление, но и някакво

радостно нетърпение. Той се развика, разтича се да посреща по-стария си брат

след толкова дълга раздяла, макар да знаеше, че Ицо не обичаше прекалена врява и

шум. Но докато бъбреше несвързани приветствени думи и махаше ръце, по лицето му

преминаваше ту червенина, ту бледност, а очите му шареха на всички страни

неспокойно. Може да беше всичко това от радост, но и не беше само от радост.

Миро бързо утихна, само очите му останаха плахо опулени срещу лицето на

по-стария, който се навъси още повече, като го видя такъв шумен и припрян.

- Кога пристигна, брате Ицо? Добре дошъл!. . . Ние се чакахме.. .

- Ей сега. Що има, що нема тука. . .

- Ами добре сме. Сичко е добре.

Ицо мина мълчаливо край калфите, които също бяха пристъпили да посрещнат

по-стария чорбаджия, кимна на двама-трима купувачи там и влезе в малката

конторка в дъното на магазина, следван от брат си. Ицо се огледа, за да види

всичко ли е в ред, седна изтежко край малката ниска масичка. И едва сега рече:

- Затворих сичките пари. До мангър.

- Е харно, брате Ицо, щом. . .

- Харно - прекъсна го той. - Ще видим. - И гласът му стана още по-твърд,

по-рязък: - Стока много. Иде с коли подир мене. От Дунава чак иде. Сега да видим

Де да я приберем. Нещо тук, нещо при мене вкъщи, нещо при тебе. Утре ще довтасат

първите коли и други идат след них. Кажи там да се стегнат и калфите, место да

се отваря.

- Що носиш, що накупи толкова. . .

- Много нещо. Разни работи, ама, то се знай, най-много от нашата стока.

Какво ли нема там, в Беч. Само пари да имаш.

Ицо сега съвсем замлъкна - стори му се, изглежда, че много бе се

разприказвал. Погледна в чекмеджето на масичката, дето събираха парите от

всекидневната продажба, поразгледа и тефтерите, но не се бави много тук и се

върна пак вкъщи. Като мина той на два пъти през чаршията, людете го проследяваха

с любопитни погледи, подхвърляха подире му присмехулни думи и злобни закачки. Не

го обичаха преспанци такъв, неприветлив човек и тежък чорбаджия. Само някои

притичваха тук там н го посрещаха угоднически:

- Добре дошъл, Йцо! Е, хайде, хайде. . . Цело лето те чакаме да си дойдеш.

Вкъщи той завари цялото си братово семейство -дошла бе Мировица да го

посрещне с всичките си де ца. Но не развърза Ицо дисагите си, не извади

армагани, както беше обичай още от старо време. Мировите деца, пък и Мировица

все в ръцете му гледаха - върнал, се бе чак от Беч и кой знай какви хубави неща

има там, в това далечно и прочуто място! Ицо като че ли нищо не забелязваше и

само това каза и тук:

- Затворих сичките пари за стока. До мангър. Стоката започна да пристига

още рано на другия ден. Зададе се керван от двайсетина коли, които бяха

тръгнали от последната си спирка още към полунощ. Излязъл бе да ги посрещне

на края на града сам Миро, та да ги поведе към братовата си къща - уговорили,

бяха двамата братя там да се разтовари първият керван . Миро и сега беше

много възбуден и припрян, не беше спал спокойно тая нощ, но не само поради

керваните които бе повел брат му, а беше неспокоен и уплашен: през последните

няколко месеца, докато беше сам господар в магазина, той отдели и скри за себе

си петдесет лири. Не бяха много тия пари, нямаше нищо да се усети и ги отдели

той само от печалбата през това време. Няма да посегне никога върху общия

капитал - не е глупав той да подкопава темела на общата работа, но можеше да

прибере само за себе си поне една част от печалбата. Що, нели има пълна къща с

деца и после все той е на нога в магазина! Не можа да се сдържи Миро, като

остана толкова време общата каса в ръцете му. Но сега, като се изправи пред

лицето на по-стария брат, в сърцето му оживя голям страх. Всичко виждаше Ицо,

всичко можеше да забележи, а зло би било да загуби той доверието му. Може и да

го отдели от общата работа, да го прогони от магазина. И Миро шумеше, дигаше

врява, изтича рано-рано да посрещне кервана - да заглуши някак собствената си

тревога, да отклонява някак вниманието на брат си по-далеко от касата, докато

непрестанният златен

поток залее и затрупа в нея следите на лакомата му, крадлива ръка.

Ицо нямаше време сега да се заглежда тук и там, дори и в касата си, колкото

и да беше подозрителен към всекиго, а не по-малко и към своя брат и съдружник.

Първия керван дойде още на другия ден, дойде втор, а, на третия ден дойде и

трети, който беше най-голям. С третия керван в Преспа пристигна и хер Артур.

- Кой е тоя? - попита Миро брат си изненадан.

- Шваба - отговори Ицо. - От Беч. Хер Артур. Тоя сам ми каза, че така му е

името. Намери ми се много в Беч още от първия ден. Знай по нещо турски, в СОЛУН

е живел, там отива и сега. Харен човек, ама и голтак, гледаше и некоя пара да

изкара около мене. От тия е, дето насекъде скитат, а никъде не хващат корен.

Повлече се и подир мене, късмета си търси.

Хер Артур, застанал там, при тях, долови, че приказват за него, и току

кимаше одобрително, приветливо ту- към единия брат, ту към другия. Миро не бе

виждал досега немец и го разглеждаше с детинско любопитство - чудно му

изглеждаше и облеклото му, и мустаките му, и очилата му, и шапката му. И той

човек, но по-иначе стои, по-иначе гледа, някак горделив и свободен. Миро

каза:

- Требва да ти е взел доста пари. . .

сичко го бива.

- Що е това кронен!? - не можеше да се начуди

Миро.

веднага подхващаше дума за живота си във Виена и като че ли искаше да се

похвали.

- Те, швабите, на парите им казват кронен.

- Да. . . да. . . - процеди през зъби хер Артур и

пак закима вежливо към двамата братя.

- Научил си се по техному! - отвори широко възхитени очи Миро.

- Научих по нещо - отвърна скромно Ицо. - шпациир ще рече прошетка, васер -

вода, брот - хлеб, ама

то не ядат много хлеб. . .

- Да. . . - кимаше усърдно хер Артур.

- Той май и по нашенски разбира - каза досетливо Миро.

--

1 К р о н е п от крона - австрийска парична единица.

язик. Има ги много в Беч и чехи, и маджари, и секакви. Намерих и наши там, знайш

ли?. . .

Двамата братя нямаха сега много време да се занимават с хер Артур и той

ходеше сам из града, сподирен навсякъде от любопитните погледи на преспанци. На

втория ден той незабелязано изчезна от Преспа и чак на третия или четвъртия ден

Миро се сети и попита:

- Ама що стана швабата, къде се загуби!. . .

- Кой го знай. . . Да върви където ще - махна с ръка Ицо.

Не беше само немецът, който привличаше тия дни вниманието на Преспанци. Още

по-любопитни бяха за тях многобройните, добре обковани сандъци, които

разтовариха братя Баболеви. Напълниха те двете къщи, не остана и в магазина им

празно място. Подбираха ги и ги подреждаха по цели дни двамата братя, а Ицо

знаеше що има във всеки сандък поотделно. После те раз-коваха няколко от

сандъците и наредиха в магазина си какви ли не чудесии, та се изреди едва ли не

целият град да гледа и да се чуди. Имаше всякакви платове и тъкани за всякакви

човешки нужди, имаше готови някакви дрешки и какви ли не женски украси и

дреболии, имаше огледала и разни други стъклени предмети, а цял един голям

сандък беше пълен с газени ламби, всички завити една по една в мека слама.

Мнозина стояха пред магазина и гледаха ненаситно, други, по-смели, влизаха и

вътре да погледат, питаха и разпитваха, някои почнаха и да купуват по нещо. А

жени от целия град се тълпяха в къщите на Баболевци и бяха още по-любопитни и

още по-нетърпеливи да си купят от разните чудесии, които бе донесъл Ицо чак от

Беч. Което беше вече извадено от сандъците и наредено по стаите - всичко беше

изкусно прибрано и вързано с цветни върви и панделки или пък беше в шарени кутии

- на кутиите само да не се нагледа човек. Ходеха по дворовете и по стаите жени

на шумни групи - надаваха викове и писъци от възхищение, пляскаха с ръце,

въртяха ококорени очи, цъкаха с език, шумна глъчка дигаха и децата с тях,

посягаха поне да докоснат едно или друго от многобройните лъскави, шарени, често

пъти и невиждани досега предмети. Там беше цялата челяд на Миро - да бди да не

би някой да открадне нещо, а сам Ицо бе казал:

- Оставете ги да гледат и ще почнат да бъркат по кесиите на мъжете си.

Влязоха в магазина двама от другите манифактуристи в града и потърсиха Ицо.

Той ги посрещна прав в стъклената си конторка - нямаше време за губене.

- Добре дошъл, Ицо.

- Добре намерил.

- Далеко ходи ти.

- Ходих.

- Както намеря. Сичката е за продаване. Може и тонтан1, ако има кой да

купува.

- Ето, ние, Ицо. ., Ще има ли и за нас? - попитаха ^т несмело.

Сетне каза пренебрежително:

- Може да има и за вас, но ще почакате малко. Да приберем, да подредим.

- Е, харно, Ицо. Ще почакаме.

Дойдоха и други неколцина, които продаваха всякакви дреболии, както някога

братя Баболеви. И тях изпрати Ицо с полуобещания - да се сплашат и те, да бъдат

нащрек, докато почнат всички да се надпреварват кой да вземе повече от новата

стока. Но Ицо имаше и друго на ум.

За десетина дни двамата братя прибраха и подредиха разните стоки,

пресметнаха и кое колко ще се продава. Сетне Ицо изпрати по-младия си брат в

Битоля да каже на тамошните търговци какви стоки бяха докарали от Беч. И още с

Миро пристигнаха в Преспа неколцина от битолските търговци. Дойдоха после и

други, почнаха да идват търговци и от Прилеп, и от Лерпи, и от Охрид, и от

всички места наоколо. Преди всички тия люде ходеха и се събираха в Битоля. Там

се струпваха повече стоки и оттам купуваха търговците от другите места в

Битолския вилает и по-далеко. Сега братя Баболевци сами бяха намерили прекия път

към складовете на фабриките и бяха се натрупали в Преспа всякакви стоки за три

милиона гроша. Събраха се в Преспа търговци от всички краища на вилаета, дойдоха

и тия от Битоля, от които преди това и сам Ицо Баболев бе купувал, за да пълни

своя си магазин. Започна разпродажба, звънтяха цели шепи златни лири. Ицо седеше

в конторката си, посрещаше и изпращаше, броеше жълтици и ги прибираше в големи

кесии. Миро развеждаше търговците от магазина към двете къщи и пак назад към

магазина, а те ходеха между отрупаните там сандъци, питаха и разпитваха,

надзъртаха тук и там, искаха да видят, да попипат, смятаха и пресмятаха наум или

на глас, влизаха в стъклената конторка при Ицо и бъркаха в дълбоките си кесии.

Пред магазина на братя Баболеви и пред къщите им се трупаха и други люде -

носачи, колари и още повече любопитни, та улиците там понякога и съвсем се

задръстваха. Притичваха се да помагат, да дигат и свалят и люде по-свободни от

работа, за да изкарат и те по няколко металика. Съживи се чаршията, а преди, по

тия дни в началото на септември, беше мъртвило по чаршийските улици и само в

пазарен ден наставаше оживление. Тръгнаха на цели кервани натоварени коли по

шосето за Битоля, а оттам отиваха и по-далеко, връщаха се празни и пак тръгваха

претоварени нататък. Разпродажбата и целият шум около нея продължи към две

недели, а и след това още доста време коли разнасяха стоки към Битоля и по

другите места наоколо. Като дойдоха толкова търговци да купуват от стоките на

Баболевци, накупиха те и други стоки от Преспа, най-вече бакърени и железарски

изделия, а пък и кожи, и готови евтини обувки от папукчиите, които бяха цяла

чаршия, и сурова коприна, килими, черги, вълна и разни други неща, които

излизаха на преспанския пазар. Надпреварваха се людете по чаршията, пък и жените

по махалите - всеки гледаше да продаде нещо, да спечели по

някой грош, ако не може по някоя златна лира. Съживи се Преспа през тия две

недели, раздвижи се необикновено и още дълго след това се разказваше и

повтаряше, кой какво е видял и чул, какво е продал и купил. Каза се, че братя

Баболеви мерили с кантар парите си. Влезе по някоя жълтица в кесиите и на

мнозина други преспанци, а нощем вече в много преспански къщи светеха газени

ламби.

Триест, на път за своята родина. И се качи на кораба от Солунското пристанище и

веднага показа лично на капитана някакви книжа. Капитана се разпореди да му се

даде отделна каюта и матросите го поглеждаха изпод око, като виждаха, че беше

нищо, никакъв човек, а сам капитанът се погрижи за него. Хер Артур се затвори в

каютата си веднага и я напущаше само за малко на обед и вечер: хранеше се в

общата трапезария и никой не му обръщаше внимание. Излизаше той и късно през

нощта, да се разхожда на въздух по горната палуба, сетне пак се прибираше в

каютата си и я заключваше отвътре.

Затворен в каютата си, хер Артур пишеше подробен доклад за своето пътуване

от Виена до Солун. Винаги, преди да започне работа, той изваждаше на малката

маса, закована здраво на пода, някакви мънички листенца .хартия, покрити с гъсти

редове букви, цифри и разни други знаци, в които се взираше често и понякога

доста дълго. Щом престанеше да пише, той скриваше грижливо тия листенца, както и

всичко написано. Заключваше редовно и каютата си, та прислужникът не можеше да

влезе и да почисти.

Хер Артур пишеше доклад до своя шеф във Виена, които беше полковник от