Книга пеит, сълдзи ронит Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко

широкия му скут. Лазар Глаушев отново заговори:

- Сега за новия учител. . . Сички го видехме и чухме днес в църквата, а

тук, у нас, са и всичките му свидетелства. Що има да се говори повеке? Нам

именно такъв човек ни требва, с такъв огън в сърцето. Преподава по новата метода

и години наред е водил сам по два класа в Скопие, в Струмица и другаде. Човекът

чака отговор от нас и ще си иде, ако не решиме днеска-

Таки се опита да се пошегува, но, лицето му остана непроменено, замръзнало

в някаква маска на презрение и надменност:

- Ние него какво. . . За клисар ли ще го условим? Чух, че тая сутрин той

ударил камбаните. Щел е та събори камбанарията. Да не бил нещо рано-рано., . . -

Той направи с дългия си палец движение, като да изпиваше чаша, и добави: - Да

знайме: учител ли е или пиян клисар.

Сега пръв му възрази поп Костадин и цял се напрягаше да позасили гласа си:

- Що, Таки, ти да не мислиш, че е грех да бие човек църковните камбани? Не

е грех то, а, е праведно дело. И харно ги удари той, учителят, та събра целия

град в църквата.

Пак избухна врява и някои от тия общинари, които седяха по-близу до

вратата, размахваха сърдито ръце срещу Таки Брашнаров. Сегашната община в Преспа

не беше като някогашната, когато по широките миндери седяха стари люде с

дълги чибуци и с кехлибарени броеници, та рядко се случваше някой да замахне с

ръка, и да повиши глас. Сега общинарите бяха повече еснафлии, имаше между тях и

някои по-груби, които и не умееха да се държат много прилично.

Не се уплаши Таки Брашнаров, а стана прав и най-напред с погледа си искаше

да срази тия там, до вратата, които дигаха глас срещу него. Като помълча малко,

а врявата не стихваше, той разтегна устни, та се показаха белите му, едри зъби:

- Какво сте се развикали бре? Тука не е атпазар! Аслъ вие там неколцина,

тъкмо на атпазар ви е местото. Ти, Миле Рибар, що ме гледаш така. . . целият ти

род идва в дюкяна ми да иска брашно на вересия. И брат ти Нуне, и зет ти Богоя

Грувач. Ами ти бре, Найдо Вирчев, баща ти е бил последен слуга при баща ми! Вие

ли ще ми се ежите и ще ме учите на ум и разум?

- Брашнаров - дигна се срещу него Глаушев, но каза с дълбок, сдържан глас:

- Не ти прилича, Таки Брашнаров, като се хвалиш постоянно, че си праксан човек,

не ти прилича да се поругаваш тъй с бедните люде. Идвали да ти искат на вересия.

. . С това ли ще покажеш сила?

- Аз нему. . . - изръмжа глухо, издебело Миле Рибар - ще му извия аз

некогаш белия врат. . .

- Миле, спокойно. . . - обърна се към него Лазар, но Таки Брашнаров го

прекъсна и вече не даде никому да го спре или да го надвика:

- Ти, Глаушев, ти си им главатар на тия и ти ги събра тук, направи ги

общинари. Искаш сега нов учител да условим!, а защо прогонихте от училището

елинските учители? Не ви требват. Не ви са нужни вам. Що знайте вие? От шест

години ходя аз по чужди места, и в Битоля, и в Солун, и в Атина, и в Цариград.

Там на елински со секиго ще се разбереш. С нашия език само со селяните ще се

разбереш. Що знайте вие, що сте видели? Едно време и аз с тебе, Глаушев, в

читалището киснех. четех там неколкото стари книги, слушах глупави сказки,

колкото ума да ти разбъркат. Прост народ сме ние, такива са и книгите ни, и

езикът ни е такъв. Как ще до

мерим с елинския учител - благовъзпитан, опитен, сръчен. Как ще

стигнем другите, като сме се заврели в нашата селска плевня и не излизаме

от нея? Не искаме да учим елински, а как ще се научим на по-добро? Идете да

видите как е в Солун, в Атина, да видите що е книга и наука, що е пракса, що е

обноска между людете, а не като нас. Що ме гледате така? Не съм се погърчил аз,

ама до гуша ми е дошло веке от нашата простотия и селящина. Аз не съм съгласен

да се услови новият учител - имаме ги трима по български и славянски, стигат ни.

По-харно е да намерим некой достоен учител по елински, да учи по-големите деца и

да ги пракса. Който има ум, ще разбере. Тоя новият, дето е дошъл кой знай

откъде, условете го за клисар, че хубаво бие камбаните.

Той седна и като че ли не се интересуваше повече какво впечатление бяха

направили думите му. Някои тук бяха се замислили, други някои тихо се озъртаха,

види се, разколебани и смутени. Ами що, наистина - прост и неук народ сме ние, и

беден, потиснат народ! Но други от общинарите - и те бяха повечето, - едвам се

задържаха по местата си, разгневени, обидени от младия чорбаджия. Миле Рибар го

гледаше, без да мигне, дебелите пръсти на ръцете му трепереха, като че ли

усещаше между тях врата на чорбаджията. Гледаше го и Андрея Бенков и сините му

очи плуваха във влага. Той рядко се обаждаше да каже нещо и всички се

изненадаха, като заговори пръв срещу Таки Брашнаров, а гласът му потреперваше не

толкова от гняв, колкото от скръб и отвращение:

- Ти не си наш човек! Не знам защо си дошъл между нас. Защо не си остана

там - в Солун, в Атина, в Цариград? Тебе само там ти е хубаво. Ти се срамуваш от

нас и ни мразиш. А си седнал между нас да уреждаш народните работи. Чудно нещо!

Лазар Глаушев започна тъкмо с тия думи на своя приятел и другар в работата.

Но преди да почне, той мълча някое време, загледан с широко разтворени очи в

Таки Брашнаров, като да виждаше чудовище пред себе си, и се чуваше в настъпилата

тишина как дишаше дълбоко и шумно, с мъка:

- Не си наш ти! Не мислиш като нас, не обичаш като нас, не жалиш като нас.

Ами защо не си остана там, където ти е по-хубаво? Ти не можеш без нас. Ти се

храниш с хлеба на тоя народ. Вервам ти, че не си се

погърчил. Ти не,си никакъв. Ни грък, ни българин, ни влах, макар да тече и

гръцка кръв в жилите ти, по майка. Там си ти, дето ти е по-сладко да живейш. Но

коренът ти е тука, оттука смучиш влага. Не искаш да ги изкорениш оттука, не

смейш. Ще останеш без влага. Ами като знайш кое е по-хубаво, защо не се

запретнеш и в нашата градина да стане хубаво? Задушаваме се от тръни и бурени,

ами да дигнем мотиката, да се развъртим, та и у нас да стане хубаво, цветя да се

разцъфтят. Ти не щеш. Ръцете ти не са за мотика. Ти плюеш върху земята, която те

родила. Трудното тебе не ти харесва, бегаш от него, мразиш го. Ами хубавото нема

да дойде, ако не се потрудиш!

Тихо говореше Лазар Глаушев, но всички го слушаха, дори и Таки се бе

заслушал. По едно време Таки бързо се приподигна и тръсна юмрук с несвойствена

за него разгорещеност:

- И аз съм българин!

- Българин си - продължи все тъй тихо Глаушев. - Българин, но какъв! Ти

смисляш за народно добро дотолкова, доколкото е за тебе добро. Да ти кажа ли

защо си тука, защо влезе в нашата община? За да не останеш по-назад от другите,

да си между първите, да нареждаш работите тука по свой кеф, а народът да казва,

че ето и Таки е в общината, и да пълни дюкяна ти заради твоето народолюбие.

Чакай, чакай, още не съм свършил, пък и какво има да кажеш ти, сичко е ясно. Ние

прогонихме елинските учители не защото искаха да ни учат и просвещават, а защото

искаха да ни правят елини. Като те боли сърцето за своето, ти ще разбереш кое е

добро за тебе и кое не е добро. Тебе не те боли за народа, ти и не виждаш кое е

добро за него и кое не е добро. Знаем я ние и много я ценим елинската наука и

пракса, чуждата наука и пракса, но ще я учиме со своя си език. Ти чуждото обичаш

и мразиш своя народ, защото бил неук и селяшки народ, а има люде и негови

синове, които го любят горещо тъкмо защото е прост, беден и нещастен. . .

Тихо беше в стаята и когато Лазар Глаушев престана да говори и седна с

тъжно лице на мястото си, чу се как поп Костадин подсмръкна, после извади

голяма, шарена кърпа, избърса едното си око, избърса и Другото. Таки Брашнаров

не отговори ни с половин Дума, ни с някакъв жест. Той седеше с каменно лице,

стиснал плътно алените си устни. Обмисляше нещо или беше смутен, но не се

издаде ни с дума, ни с движение. Поп Костадин прибра грижливо кърпата си и рече

с глухия си, напрегнат глас:

- Какво ще решите сега. . . каква плата да отделиме за новия учител?

Сега всичко се реши с две думи и общинарите станаха да си вървят.

В широката и празна стая остана само Ордан Чингелов. Беше късно следобед,

камбаните отдавна бяха били за вечерня. Вече към залез, майското слънце крадливо

проточи през един от прозорците все още ярък лъч и на отсрещната стена пламна

алено, начупено слънчево петно. Стаята като че ли стана още по-широка, като че

ли още звучаха в нея гласовете на общинарите и тропотът на стъпките им, ниско

под тавана тежеше цял облак тютюнев дим и едвам-едвам чезнеше между опушените

стени. Чингелов седеше на мястото си пред ниската маса, загледан пред себе си с

късогледите си и нищо невиждащи очи, сложил длани на колената си. Вратата на

стаята се открехна предпазливо, подаде глава оттам общинският слуга Начо Дзвер,

кимна към Чингелов с отчаяно лице и пак се дръпна, тихо притвори вратата. Няма

да излезе скоро Ордан Чингелов! Чуха се вън стъпките на слугата, после по

дървената стълба надолу и всичко утихна. Тихо беше в цялата сграда и вън, по

широкия църковен двор, но в тишината ясно се дочуваше през затворените прозорци

на опушената стая далечно думкане на тъпани. Народът продължаваше да се весели

на поляната край града. Ордан Чингелов нищо не виждаше, нищо не чуваше.

Той трябваше да съчини протокол за днешното заседание на общинарите. Пред

него бяха бележките му, но те не бяха достатъчни. Какво ще пише той за новия

празник, за това, което каза Лазар Глаушев, и за поражението на Таки Брашнаров?

Не бяха достатъчни само бележките, колкото и да бяха точни и подробни. Имаше

нещо друго, което Чингелов не бе успял да улови в бележките си, а остана

неизказано в сърцето му, гореше то и сега там като жив огън. Какви думи да

намери той тъкмо за него, какви думи да измисли? Да се излее то върху

жълтеникавите корави страници на протоколната книга и да остане там за вечни

времена!. . .

Мина доста време, слънчевото петно на отсрещната стена започна да червенее,

да намалява и гасне. Най-после Ордан Чингелов грабна перото и хищно го размаха

близу до очите си. Топна го в голямата мастилница и едва ли не легна цял върху

ниската маса, с нос до самата хартия. Между четирите стени на стаята сега се

чуваше острото скърцане на перото и върху жълтеникавата хартия бавно се проточи

дълъг ред от еднакво замъглени и надебелени, еднакво правилни и четливи, хубави

букви, а след него започна да се ниже също такъв, вече втори ред, после трети.

. . Слънчевото петно на стената отсреща бе угаснало и широката стая беше се

изпълнила с предвечерен здрач,- когато Ордан Чингелов се изправи с отпуснати,

уморени ръце върху масата, опулил очи пред себе си като бухал. Някъде наблизо

край прозорците на стаята цвърчаха оглушително цяло ято врабчета и все още

думкаха далеко там тъпаните. Чингелов пак нищо не чуваше и свали с умиление очи

върху страниците на протоколната книга. Трептяха като живи дългите редици ясни,

красиви букви и в тях блестеше, в тях пламтеше сега огънят, който бе горял в

сърцето му:

"Преспанска Болгарска Община: 11 мая 1866. ... ч ся ръши днешний день да

бъде общий народенъ празникъ за слава и признаюе Свети Свети Кирила и Методиа

двоицата Солунски братия учители и просветители болгарски и славянски, во

цьрквити да ся служи тържествена служба и чаршията да ся затвори. вси да ся

применятъ и да ся веселятъ. училището да ся украси и всие именици да отворятъ

домовете си, ядене и тене да има изобилно и който има повеке да даде на сиромаси

и да ся излиза на зелена трева сосъ пъсни и веселба. Великдень е първи Божи

празяккъ, Рождество е втори и после е за насъ днешнй день на Овети Кирила и

Методя и наредъ сички други следъ нихъ. Така же ся р1,ши н да бъде во веки

вековъ и който промЬни да бъде проклетъ и презрянъ: а също ся рЬши това да ся

разгласи средъ народъть и да ся прочете отъ църковни амвонъ за знание на сички

благочестиви християни.

И второ ся реши на днешнй же день да ся услови за класний учитель во

градското ни училище учительтъ г-нъ Райко Вардарски, който да отвори новъ классъ

за по-големите деца. Като за първа година Общината му нареди плата 6000 (шесъ

хиляди) гроша годишно и ще му се плати на три плати. . . Общинаротъ

Таки Брашнаровъ дигна вопросъ за прогонените елински учители) но му се

отказа и той остана засраменъ. . . "

Ордан Чингелов прочете два пъти протокола от край до край. Не намери

никаква грешка. Ала все пак останало бе в сърцето му нещо недоизказано. Слаба е

и бедна човешката реч, никога не може да се изкаже напълно това, което става в

човешкото сърце. И не бе учил много Чингелов, усърдието му и ревността му за

народните работи бяха много по-големи от знанията му.

V

Училищните настоятели повикаха в общината Райко Вардарски и му прочетоха

- Съгласен ли си с нашите условия, учителю?

- Съгласен съм.

- Подпиши се тука, учителю. Да се знай. Райко Вардарски подписа протокола с

цялото си име. Наброиха му от общинската каса две хиляди гроша - цели шепи бели

меджидии и череци, една трета от годишната му плата.

- Може да имаш нужда, учителю, та рекохме, макар още да не си захванал

работа. . .

- Имам нужда - каза той просто и добави: - И работата ще си почна.

- Ами лето иде, горещини големи захващат и полска работа има. . . не ще

можеш да събереш много деня.

- Ще отворя най-напред неделно училище. За по-възрастни, които не са учили

четмо и писмо, а искат да се учат.

- Харно си намислил, учителю.

- А докато поразминат горещините и понамали полската работа, да постегнем

училището. Ще водя аз два класа: първи и втори. Големата стая в училището ще я

преградите со стена, за да не си пречат децата. Ще има врата, да влизам от

едната стая в другата. Ще ми направите и двайсет нови чинове. Аз ще покажа на

дърводелеца какви да бъдат.

- Ама, учителю. . . Пари ще са нужни, а ние толкова пари немаме.

- Нема да са нужни повече от три хиляди гроша. Аз сичко прегледах и

пресметнах.

- Засега немаме и три хиляди гроша за нови разноски. Общината много се

похарчи покрай новата църква.

- Спрете от моята плата хиляда гроша и вие ще дадете още две хиляди.

- А, не, учителю. Не приемаме. . . Ти сега мини как да е, пък ще видиме до

другата година, ако е рекъл господ.

- Искам добра работа да върша и това е най-малкото, което ми е нужно. Пак

ще ви кажа: спрете от моята плата хиляда гроша.

- Не, учителю. Не приемаме. Е, да видим, да се посъветваме с другите

общинари. . .

Като излезе от общината, Райко Вардарски най-напред отиде и намери Лазара

Глаушев, върна му трите бели меджидии, които му бе дал преди това Глаушев. Сетне

отиде и си поръча нов костюм от черен плат при Коне Звезда - единствения

френктерзия1 в Преспа. Шивачът беше още млад човек и с голяма страст бе се отдал

на тоя нов занаят.

- Само да знайш, даскале, какви дрехи ще ти ушия. . . - не се въздържа и се

похвали той, а големите му очи, сини и с дълги тъмни ресници, плуваха във влага.

- Ако ще и две недели да вися над них!

Вардарски втренчи в него окото си, сетне рече:

- Такива люде харесвам. Като тебе. Такива, които захващат работа с душа и

сърце. А колко да ти платя - това аз ще кажа после. Тебе нема да те питам.

- Нема да ме питаш, даскале. Аз първо работа да свърша.

Чрез шивача Вардарски си поръча и четири бели горни ризи от тънко домашно

платно.

- Ей с такива високи яки - подигна той с опакото на ръката брадата си, за

- Имам аз, даскале, една братучедка; тя и тънко платно ще намери, и ще ги

ушие като мраз да бъдат.

Още като дойде Райко Вардарски в Преспа, още от първия ден, целият град

обърна очи към него. Беше непознат човек, а правеше впечатление и с горделивата

си походка, и с широката си буйна брада, пък и с френските си

--

Френктерзия - шивач на френски (европейски) дрехи.

по-младите да се обличаха с подобни дрехи, особено в празник. Десетина дни

по-късно цяла Преспа познаваше даскал Райко, а и той познаваше целия град.

Обходи той всички улици, опита се да проникне и в турската махала, но някои от

познатите му граждани го придумаха да не наднича много нататък - не обичат

агаларите да скита гяурин по махалата им, може да го обиди някой от по-лютите

турци. Скиташе той също из околностите на Преспа, особено по градините край

реката, към долния край на града. И не пропущаше човек да не го заприказва -

възрастен или дете, спираше се да поприказва и с някоя по-стара жена, доколкото

беше прилично. Влизаше по дюкяните из чаршията, също и по дворищата, където беше

сгодно или го канеха да влезе.

Щом го условиха за учител, той още същия ден тръгна да си търси жилище.

Омразно му беше да живее в нечистия хан и по цели нощи не спеше от дървеници.

Отмина по-хубавите къщи около двете църкви и училището, макар че тук би му било

по-сгодно, а се запъти към долния край на града, където бяха и любимите му места

за разходка нататък по реката. Къщите тук бяха повечето малки, но с широки

дворове и градини, потънали в зеленина. Заселили се бяха тук и мнозина селяни от

околните села - така беше от някое време, все пребягваха селяни и в града от

по-близки и по-далечни села. Вардарски ходеше по кривите улички, оглеждаше се и

сам не знаеше къде да спре. Срещаше той цели ята от деца - босоноги, с рошави

глави, дрипави и често само по ризки в тия топли майски дни. Не се виждаше

по-възрастен човек в това работно време и само жени се мяркаха тук-там по

дворовете.

Тъкмо минаваше Вардарски край един вратник, когато внезапно се показа там

млад мъж, доста едър, в селска риза, но в градски беневреци от домашен тъмносин

памучен плат, гологлав и бос.

- Помози бог, даскале. . .

- Дал ти бог добро - отвърна Вардарски и се спря. Непознатият човек го

гледаше с приветлива усмивка изпод русите си мустаки, но още по-засмени бяха

очите му - пъстри и някак дълбоко скрити под надвесени, изрусели, гъсти вежди.

Даскал Райко го разгледа

от глава до пети и спря за миг поглед върху босите му нозе: грамадни

стъпала с едри, разперени пръсти, а от крачолите на беневреците му се подаваха

широки, кокалести пищялки. "Здраво стои на нозете си тоя мъж" - рече си

Вардарски и гласно попита:

- Тук ли живейш?

- Тука, даскале. Ами повели, влез.

Вардарски се поозърна: вратникът беше здраво закован, а дворът и градината

по-нататък бяха оградени с плет, по селски, но доста висок и със здраво забити

колове. Стопанинът се отдръпна и Вардарски влезе в широчък двор. В дъното на

двора се виждаше малка къща, на едно стъпало от земята, с две стаи и също тъй

ниско чардаче. Нататък се виждаше и градината - широка, простираше се чак до

брега на реката и цяла беше разработена и засадена, а на припек край оградата й

бяха наредени дълги редици кошери.

- Баф. . . - чу се отеднаж. - Ау-ау! Затича се насам едър, сив и космат

селски пес и Райко Вардарски се стресна уплашен.

- Не бой се, даскале. . . щом съм тука. Ош бре, Караман, чиба!

Кучето се спря и ръмжеше глухо, вперило в непознатия човек огнени очи.

- Опасен пазач имаш. . . Уплаши ме.

- Страшен е. Не пуща чужд човек. Пази двора, как иначе? Децата отвън ще

оберат градината.

Тук реши да живее Райко Вардарски. Стаята, която излизаше на малкия чардак,

беше недовършена - без врата и стъкла, с голи, още неизмазани стени от непечени

тухли. Вардарски повика един зидар и един дърводелец.

- Ама, даскале - каза срамежливо Аце Кутрев, стопанинът, - аз не мога сега

да влизам в харчове. Стига ми мене, с децата, другата соба. . .

- Не ти искам харчове. Лошо ли е да стегнем и другата стая?

- Не е лошо. И аз си мислех, ама пари нема.

- Сичко това, даскале, ние от нищо го направихме, само с голи ръце - показа

се там и невестата на Аце Кутрев. Тя беше дребна жена и сякаш никога не се

спираше на едно място. Непрестанно беше заета с някаква работа в градината, в

двора или вкъщи, а все до полата

й или някъде наблизу бяха децата й - три едно след друго. Митра Ацевица за

всичко намираше време.

Като каза Вардарски, че иска да живее у тях, Аце Кутрев и за децата отвори

дума:

- Аз нели съм учител? Не бегам от деца. Най-напред тъкмо заради децата

Райко Вардарски реши да се настани в тоя беден дом. Заради децата, заради

сиромашията в него, заради голямата градина край реката, заради свенливата

усмивка на Аце Кутрев, а

какъв силен човек беше той - от камъка вода ще изстиска.

- Ама защо тъй - каза и Лазар Глаушев на Вардарски. - Можехме да ти намерим

по-хубаво жилище.

- Добре ще ми бъде там. Добри люде и по-весело ще бъде с децата. И нека

по-добре Аце Кутрев да вземе по некой грош кирия.

Когато стаята беше вече готова - измазана с вар, с нови прозорци и врата, -

Вардарски донесе от хана само един малък вързоп и друг един предмет, дълъг,

грижливо увит в някакъв плат. Още преди това той бе дал на хазаите си пари да му

наредят легло, сложили бяха те в стаята му и няколко стола със седалища от

камъш, една малка масичка, постлали бяха една шарена черга върху новия под и

всичко беше ново, чисто. Вардарски влезе в стаята си, а на отворената врата

застанаха двете по-големички деца. Той се преструваше, че не ги вижда, и се

залови най-напред да развързва чудноватия дълъг предмет. Оказа се, че е тамбура

и цялата беше лъскава, шарена като яребица. Вардарски я окачи на стената близу

до леглото си и като се удари тя в твърдата стена - цяла иззвънтя, продължително

и многогласно, та децата я гледаха като чудо. Те не можеха да се начудят на тоя

брадат чичо - не беше ни стар дядо, ни поп! - причакваха го пред вратника и го

изпращаха чак до вратата на стаята му, а като минаваше през двора, пазеха го от

всички страни да не би Караман да му скъса френските беневреци. Но и Караман не

налиташе вече по него, само тихо ръмжеше отдалеко.

Вече се стъмваше. Митра Кутрева изтича боса откъм градината, прогони и сега

децата от вратата на учителя, донесе му стомничка с прясна вода, донесе и

запален свещник. После тя пак изчезна някъде накъм градината - да поработят с

мъжа си, докато още светлееше. Вардарски дълго се ми на бунара в двора, плискаше

се обилно със студена кладенчова вода и се прибра в стаята си освежен, с весело

сърце.

Седна край отворения прозорец към градината разгърден и с още влажни коси.