Книга пеит, сълдзи ронит Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко

Вардарски всичко чуваше, всичко забелязваше, а окото му се разтваряше все

по-широко, светлееше по-възбудено. Започна и службата, а люде продължаваха да

влизат. Сега Вардарски забеляза насреща и Лазара Глаушев, проследи го къде ще

застане. Службата продължаваше и ставаше по-тържествена. Внезапно нахлу нова

врява и шум от много стъпки, чуваха се прекъснати, сърдити шишикания, сподавени,

усмиряващи подвиквания - тримата градски учители въвеждаха учениците в църквата,

подреждаха ги по цялата дължина на лявото й крило и беше чудно как се сместиха и

те в претъпканата църква. Сега богомолците стояха плътно един до друг,

притискаха се, едвам успяваха да се прекръстят, да превият гръб по посока към

олтара. Бързо утихна шум и врява, в тишината се чуваха само тържествените

песнопения на свещениците, бодро се обаждаха псалтовете откъм двата аналоя,

тихо, но звучно подрънкваше кадилницата в ръката на дякона, само откъм женското

отделение ще прелитне бързо пресекнал глас, ще заплаче дете някъде там и пак ще

утихне. Слънцето бе изгряло вън, три широки лъча разсипаха здрача в църквата и в

тях се виеше на валма синкав дим, проблясваха тук-там стъклени или посребрени и

позлатени украси по иконите и полилеите, а запалените свещи наоколо трептяха

тихи и бледи.

Учителят забеляза, че и Лазар Глаушев огледа църквата на няколко пъти,

сетне потърси погледа му между толкова глави и рамена, които ги разделяха, и

леко му кимна със засмени очи. Доволен беше Глаушев, че се бе събрал днес

толкова народ в църквата, и като че ли искаше да му се похвали. Вардарски

посрещна веселия му поглед и лявото му здраво око гледаше строго - не, той,

Глаушев, не знаеше тайната на това стичане на народа в църквата! Камбаните

събраха тоя народ. Както позовеш народа, така и той ще ти отвърне. А вие какво

досега? Празник и не празник, . . Ала учителят нямаше време да мисли за едно или

друго, за странични неща:

той напрягаше ум, събираше най-хубави мисли за днешния празник, за двамата

солунски братя и се готвеше да ги изрече пред събраните тук люде, чакаше сгодния

миг, за да излезе пред целия този народ. Не му беше за пръв път да излиза пред

толкова народ, но сърцето му се блъскаше тревожно в гърдите, нечия ръка стискаше

гърлото му. Той знаеше, че ще премине това и сърцето му ще затихне, гласът му

няма и да потрепери, но някак бързо мина времето, бързо дойде мигът, когато

трябваше да се качи на първото стъпало пред владишкия стол и после на второто.

Утихна отеднаж, сякаш се изпразни цялата църква, и все пак всички бяха тук,

гъсто около него, обърнали всички насам лица и втренчени очи. Не започна

Вардарски с молитва и набожни думи, а викна с пълен глас и цялата църква притаи

дъх:

сме болгари, братя рождени и чисти славяни. А що е това болгарин? Народ, дошъл

от Волга - велика река, - народ, от бога произлезъл, затова и богарин се нарича,

народ богарски се нарича. Такъв народ сме ние - болгарски и славянски, народ

чист, що не знае ни лъжа, ни кражба, ни лукавство, ни коварство, народ

гостолюбив и секога на помощ ще ти се притече, народ многоброен и храбър, и

милостив. Ако ми рече некой, че това е самохвалство, тогава аз ще го попитам:

кои са по-добрите от нас? Дали гърци или турци, или власи, или сърби, или немци,

или франки, или ингилизи? Те не са по-добри от нас, а ние не сме по-лоши от тех.

А като поверваш в доброто, ще влезе то в сърцето ти и сичко, що е добро.

Благодарен съм на бога, че ме создал болгарин, и се гордея пред сички с името си

болгарско. А кой от вас не ще каже същото, братя мои?. . .

Събраните тук люде, притиснати рамо до рамо, глава до глава, не се

помръдваха, втренчили очи в тоя непознат човек, който се бе изправил на

стъпалата на владишкия стол. Но те с още по-голямо съсредоточение бяха се

заслушали в гласа му, който ехтеше силен, гръмлив, изпълваше цялата църква,

властен и сладкозвучен в същото време. Вардарски изричаше смели, дръзки, горди

думи, а преспанци не бяха чували друг да им говори така. Те бяха чували от

същото място, от същите тия стъпала жалби и молитви, клетви и роптания, а сега

тоя човек искаше да събуди тяхната поругана гордост. Те го слушаха изненадани,

смутени и всяка негова дума разгаряше в сърцата им нова, непозната жажда,

неизпитана сладост.

- Народът наш иска своята правда - продължаваше Райко Вардарски и гласът му

не отслабваше, а ставаше негли по-силен, с още по-голяма сила се вливаше в

сърцата на тия люде, като жив огън. - Народът наш воюва за своята правда. В мъки

адови живее той от векове и неговата правда е света, неговата правда е чиста и

велика. Той нема да се уплаши, нема да отстъпи и кога дигне меч за своята

правда, не ще погази чуждата правда. Вървете, братя мои, не се спирайте, не се

оглеждайте, пътят е избран и ясен пред очите ни:

в тая църква ще се слави бог на болгарски език, в училището ще се чете и ще

се пише на болгарски език, както се говори в твоя болгарски дом. Но ти, народе

преспански, дали си и ти там, дето са сички твои братя?

Тишината в църквата като че ли отеднаж стана още по-дълбока. Млъкна за един

дълъг миг и Вардарски, като че ли очакваше отговор. Някой нататък с мъка се

бореше с кашлицата си - да я задържи, да я заглуши.

наблизу срещу Вардарски бе застанал около петдесетгодишен мъж, изправил

глава над околните, и гледаше с опулени очи, с увиснала челюст, та се чуваше

наоколо хрипливото му дишане. Вардарски се придръпна назад, сетне се вдаде

напред и дори се приподигна на пръсти, дигна ръка:

- Ти, народе преспански, с какви мисли се разбуди днес и какво бе наумил да

правиш на тоя ден? Ти мислеше за дюкяна си, за нивата си, ти се готвеше и днес

за трудове и кярове, но църковните камбани те повикаха в божия дом! А днес,

братя болгари, е нашият най-голем празник! Благословен да бъде тоя светъл ден на

светите братя Кирила и Методия, на двамата братя от Солуна, които просветиха

болгарския народ и целия славянски род! Когато ти, народе, забрави името им, ти

живея в тъмна тъмнина и под чужда воля и власт, защото те са твоето слънце и без

тех ти ще бъдеш слеп и глух. Те ни дадоха наше писмо и наша книга, те ни дадоха

живот, защото мъртъв и безплоден е секи народ, който нема свое писмо и своя

книга. Фанариотинът зъл и лукав, за да вземе душата ни, хвърли в огъня

най-напред книгата ни. Забравете днес, мили братя, земните си грижи, отдайте се

на радост и празнично веселие и пейте благодарствено славословие към нашите

славяноболгарски апостоли свети Кирил и Методий!. . .

Още много такива думи изрече Райко Вардарски, размахваше ръце, сякаш да

извади и сърцето от гърдите си, а гласът му не отслабна, не престана да пламти

единственото му око, той привличаше с магическа

сила погледите на всички събрани в църквата. Когато най-сетне млъкна,

изправил гордо глава, като да предизвикваше някакъв невидим противник, той

направи бавно широк кръст на гърдите си и слезе от стъпалата на владишкия стол.

Цялото множество в църквата проследи и последното му движение, като че ли

очакваше да чуе още нещо от него, искаше да го погледа още един миг - застанал

там, размахал ръце над главите на всички, възторжен и зовящ като някакъв стар

пророк. После се надигна глуха врява и се засили, та забуча цялата църква,

дочуха се отделни гласове, но никой никого не чуваше и всички бяха обзети от

голямо въодушевение. Към долния край на църквата кой знае как се насъбра голяма

група млади люде, понесоха се като жива струя през цялото множество и всеки се

дърпаше и се блъскаше да им стори път, а те отидоха и откачиха от един позатулен

иконостас неголямата икона на Кирил и Методий. Издигна се дървената икона,

заклати се високо, та се виждаше от всички краища на църквата; проблясваха по

нея посребрени украси и се понесе тя като знаме към средата на църквата, а пред

нея се отваряше пътечка, която стигна до владишкия стол. Младите мъже сложиха

там иконата, а всички свещеници в своите одежди, поведени от поп Костадина,

минаха на редица през множеството и застанаха по неколцина от двете страни на

владишкия стол.

- Яко апостолов еднопървний. . . - започна да пее поп Костадин тропара на

двамата солунски братя. - Ааа. . . - надуха гуши и другите свещеници, а звънкият

тенор на дякона екна из цялата църква.

Ала пеенето на свещениците не можа да надвие общата врява. Кой знай по чие

указание започнаха да се подреждат люде пред иконата на Кирил и Методий, един

зад друг, един до друг и всеки се кръстеше и се покланяше доземи, кръстеше се

пак и отминаваше нататък. Раздвижи се, разблъска се множеството между четирите

църковни стени - всеки искаше да се доближи, да се поклони пред иконата на

двамата равноапостоли, свещениците повтаряха едно след друго тропара им, подзеха

го и някои от богомолците, скоро забуча цялата църква, като да се надигаше изпод

земята мощен тътнеж.

Които бяха минали вече пред иконата и бяха й се

поклонили, започнаха да излизат от църквата. И всички се трупаха около

Райко Вардарски, който също бе излязъл и стоеше там, сред двора, със запалена

цигара в ръка. Стоеше той мълчалив, намръщен и често-често поднасяше цигарата

към устата си или попипваше бързо превръзката на сляпото си око. Някое време

людете го гледаха мълчаливо, с нескрито любопитство и почуда - тоя ли слабичък,

брадат и надменен човек беше същият, който ги бе развълнувал, който ги бе

въодушевил с чудните си думи, с гласа си, като ангелска тръба, за която се пее в

църковните песни? Те го виждаха от една седмица по улиците на града, чу се, че

бил учител, и ето какъв бил той! Най-сетне някой попита:

- Даскале. . . сега какво?. . . Какво ще правим днес, а?

Вардарски като че ли бе чакал тъкмо тоя въпрос:

- Какво ли? Веселете се, празнувайте. Облечете се в най-хубавите си дрехи.

Които са между вас Кириловци и Методиевци, да разтворят вратите на къщите си, да

посрещат гости за празника си. Пейте песни, извийте хоро. Радвайте се, люде! Пет

века сме плакали. . .

Приближи се Лазар Глаушев, а с него вървяха и мнозина от младите преспанци,

които се събираха в читалището. Мина Глаушев през живия пръстен около Вардарски,

спря се до него и се обърна към насъбраните тук люде:

- Ще вървим ли днес в чаршията?

- Нема, нема! - дочу се от всички страни. - Днеска ще празнуваме цел ден. И

сека година на тоя ден, во веки веков!. . .

Лазар улови дружелюбно Вардарски за ръката:

- Ще те запомни Преспа, учителю. С празника на нашите първи учители. . . -

После той пак се обърна към събраните наоколо и каза: - Сега, който обича,

повелете у нас. Днес ние имаме у дома имен ден. Братовото ми дете. . . Хайде.

Тръгнаха те двамата, Глаушев и Вардарски, а след тях тръгна и голяма група

по-млади люде. Някой извика:

- После пък у нас! И ние имаме днеска именник. . . Тоя ден Райко Вардарски

за пръв път влезе в дома на Глаушев и за пръв път видя Ния Глаушева.

Денят започна и продължи като истински празник. Не отиде никой от преспанци

да отвори дюкяна си - дори и власите празнуваха. Свещениците и общинарите, а

също и мнозина от гражданите отидоха в училището да честитят празника на

учителите, а други групи граждани ходеха по къщите на Кириловци и Методиевци.

Следобед на поляната край града, дето всяка година ставаше великденското хоро,

писнаха гайди, задумкаха тъпани. Излезе там целият град.

Още преди това бе решено да се събере общината тоя следобед на редовно свое

заседание. Пръв влезе в общинската стая поп Костадин, председателят, и дълго

стоя там, кашля, въздиша отегчен, докато започнаха да се събират един след друг

и останалите общинари. И всеки с това започваше да се оправдава за закъснението

си:

- Днес. . . с новия празник. . .

в обноските си към людете, а това беше всъщност една студена, сдържана

снизходителност. Така и сега - той не се извини за закъснението си, а поздрави

хладно, мина през цялата стая и седна на постоянното си място на миндера край

отсрещната стена. Беше хубав, висок и строен тъмноок мъж, не по-стар от тридесет

години. За разлика от повечето преспанци той се обличаше "а ла франга", с черна

връзчица на ризата си.

Наредиха се по миндерите край стените на широката стая всички общинари. Тук

бяха и тримата училищни настоятели, също и епитропите на двете църкви - Глаушев

нарочно бе изпратил да повикат и тях, та се събра целият преспански синедрион.

Както на всяко заседание от някое време насам, секретарят Ордан Чингелов започна

да чете протокола от предидущото заседание. Той беше късоглед и се навеждаше

близу до хартията, с перо също близу до очите си и четеше глухо, с еднозвучен

глас, та общинарите го слушаха нетърпеливо, извръщаха глави от него - да не го

гледат тъй, с нос в хартията. Но той пишеше красиво, с много ситен, четлив

почерк и умееше, както никой друг в Преспа, да състави протокол, да съчини писмо

с най-подбрани, често пъти чудновати думи и не на обикновен преспански език, а

както бе ги

учил и схващал той от цариградските вестници. Чингелов беше по-голям

граматик и краснописец и от Лазара Глаушев, и от всички по-учени членове на

общината. В незакрепналата още граматика и книжовен език той беше изкусен

съчинител и изобретател. Преспанци, като търсеха напоследък учители за своето

училище, бяха научили, че имало добър учител в Дупница, и решиха да го поканят в

Преспа. Ордан Чингелов седна да му пише писмо. Избра той чист лист хартия,

разгледа внимателно перото си, опита го няколко пъти, после въздъхна издълбоко,

сякаш да събере всичката си душа, и се наведе над хартията. Размаха, завъртя

перото някак по посока на буквата, с която трябваше да започне, и написа на

горния край на листа с хубавия си почерк: "Преспа на 8 мая 1865". После се

замисли - как да се обърне към учителя, за да го поласкае и привлече, и написа

малко по-долу:

"Словесни?! учителю господине Г. Е. ..." Сега се замисли още по-дълго, дори

се изправи и с перото в ръка потърка челото си. Е, да - Дупница. . . но това

беше грубо, срамотно име и не биваше да се напише така върху чистата хартия! И

Чингелов най-сетне написа под името на учителя: "Въ Дъпницъ". Такъв добър

граматик и съчинител беше в Преспа Ордан Чингелов и тъкмо затова преспанци го

избраха за член на общината, макар той иначе да беше мълчалив и затворен човек.

Като прочете Ордан Чингелов протокола докрай, изправи се с наведени очи и

почака известно време дали някой от общинарите няма да направи някаква

забележка. Чу се тихият глас на председателя поп Костадин - тих и малко

напрегнат, сякаш все го напъваше кашлица:

- Сичко харно си наредил, Ордане. Дай сега, дай да подпишем.

Чингелов топна перото в голямата мастилница, дигна протоколната книга и я

занесе на председателя, показа му де да се подпише. Председателят подаде книгата

на Якима Ортомар, който седеше винаги на дясната му страна, и на свой ред му

показа с пръст де да се подпише. Яким Ортомар никога не бе ходил на училище и в

търговията си с въжета и коноп си служеше с рабош. Той презираше всякакво писмо

и книга и не пропущаше случай да се похвали:

- Е, що: като не съм писмен, не станах ли на шейсет и пет, не спечелих ли

имот и чест между людете?

Той и сега драсна презрително с перото един голям кръст на посоченото място

и капчици мораво мастило пръснаха върху красивото, ситно нанизано писмо на Ордан

Чингелов.

След Якима Ортомар взе книгата Таки Брашнаров. Те двамата винаги седяха

един до друг на миндера, вдясно от председателя, и във всичко по общинските

работи бяха заедно, макар да бяха различни и по възраст, и по външност, и по

нрав. Яким Ортомар беше дребен човек, подвижен и неспокоен.

Докато минаваше протоколната книга от ръка на ръка, поп Костадин се обърна

към Лазара Глаушев:

- Що имахме за днеска да решаваме? Глаушев почака някое време - нека се

обади друг някой, но така започваше всяко заседание на преспанската община: все

от него, от Глаушева, чакаха да посочи що имаше да се върши. Към масата на

секретаря прошумоля книга - Ордан Чингелов се приготви да пише, а Лазар погледна

разсеяно към него и рече:

- Да видиме днеска за празника. Народът празнува, чаршията остана

затворена. Да решим веке каквото ще решим и за новия учител. - Лазар млъкна, но

виждаше се, както винаги, всички очакваха най-напред той да се изкаже. Лазар

стана и продължи: - Досега днешният празник беше само на училището и беше

полупразник. Както и за много други неща, беше се затъмнило в паметта ни,

забравили бехме и не си спомняхме добре какво са били за нас двамата солунски

братя свети Кирил и Методий. Видехме какво стана днеска в църквата и какво става

по целия град. Чухме сички словото на учителя Райко Вардарски. Аз казвам да

приемем и прогласим днешния ден като най-голем наш празник и свети Кирил и

Методий да прогласим за наши най-големи светци. Така се прави и по много други

места. Кирил и Методий са наши славянски светци, наши народни и първи учители и

просветители. . .

Като започна да повишава тон Лазар Глаушев, някои от общинарите

попоглеждаха вече към Таки Брашнаров, който винаги го прекъсваше. Послуша и сега

Брашнаров, присвил дебелите си черни вежди, и току изкриви презрително алените

си, доста пълни устни.

- Много празници ще станат - прозвуча из цялата

стая гласът му, но той веднага се опита да потисне недоволството си, както

правеше винаги: - Другите, поучените народности немат толкова празници като нас.

Ние се празнуваме и работите ни назад остават.

- Да - кимна рязко Глаушев, - право е това, ние много празнуваме. Но аз съм

готов да се откажа от секи друг празник, а нема веке да се откажа от днешния

празник.

Георги? - размаха сърдито ръце срещу него Яким Ортомар, та цигарата падна от

дългия му чибук и той хищно се хвърли да я дигне. Грозно беше да го гледа човек

- едва ли не пропълзя по пода с белите си коси.

- Не, дедо Якиме - отвърна Глаушев. - От Богородица ние нема защо да се

отказваме, от верата си нема да се откажем, но свети Кирил и Методий са

просветили нашия народ и сички славянски народи. Без вера не може, а може ли без

просвета?

Пере Роглев, стар търговец на памук и басми, който също гледаше да седне

все по-близу до председателя, се опита да намери средно решение.

- Ами нека бъде празник днеска - каза той и цялото му закръглено, розово

лице се ухили угоднически срещу Таки Брашнаров. - Нека бъде, ама следобед да си

отворим чаршията. Да не остава назад и работата ни.

Никой не обърна внимание на думите му и той почеса без нужда дебелата си

гуша, цяла обрасла с доста дълги, бели косъмчета. Лазар продължи:

- Предлагам и моля да се вземе решение, да се запише в протоколната книга и

да се разгласи между народа, че днешният ден, 11 май, ден на светите братя и

равноапостоли Кирил и Методий, става наш истински празник, който ще се празнува

сека година тържествено, и чаршията през целия ден ще бъде затворена, и никаква

работа нема да се работи на тоя ден. Народът и сам го направи веке, но да се

реши и обяви, та никой да не се двоуми и да не променя по своему.

Таки Брашнаров подръпна черните си мустаки - единия, после другия - и това

беше знак, че се гневи, но не издаваше гнева си, а рече бързо, пренебрежително:

- Да не сме ние патриаршески събор, та ще прогласяваме нови празници!

- Ха де, ха де! Що сме ние?

викна пак Ортомар. -Патрици

Лазар Глаушев се загледа в Таки Брашнаров, после премести погледа си,

навъсен и тежък, върху Якима Ортомар, а после, за един миг, и върху Пере Роглев.

Глаушев си мислеше: "Какво търсят тия трима човеци гука, кой ги доведе между

преспанските общинари? За каква полза? Те са винаги като камен пред колелото.

Избрахме ги общинари за хатъра на по-заможните. Да нема недоволни в Преспа. А те

като камен пред колелото за сека работа. Но коларят спира колата си и отстранява

камена. . . " Сетне Глаушев изви поглед накъм другите общинари. Ето Андрея

Бенков - о, ти, чиста и вярна душице! - ето дядо Димо Пърлев, той още чука с

обущарския си чук, а е близу на седемдесет години, но като е за народни

работи-захвърля и чук, и дюкяна си ще запали.

ето Борис Мутафчия, Алекса Кочов, Найдо Вирчев, ето Миле Рибар - те всички

и в огън ще се хвърлят за народно добро. . . Гледаха го те с пламнали погледи и

чакаха да чуят какво ще отговори. Вярна дружина бяха и сговорна, и няма да го

изоставят никога. . . И Лазар отговори:

- Патрици ние не сме, дедо Якиме. Но ние тука решаваме за Преспа. И нема да

слушаме веке патриците, като е за наши народни работи.

Стана Миле Рибар - широк, силен мъж, със строго лице, с ръце като лопати,

та не знаеше къде да ги дене. Той беше рибар и голям ловец, все с ножове и пушки

се разправяше, гледаше смело с големите си тъмни очи, та и най-злите агалари в

Преспа приказваха по-кротко с него, когато се спираха пред дюкяна му за риба.

Сега той попогледна изпод вежди Таки Брашнаров и Якима Ортомар, после тръсна и

двете си ръце, като да искаше сам себе си да насърчи, че не му беше лесно да

говори пред толкова люде. Но и не беше много дълго словото му.

- Ние, рибарите - рече той, - сме нов еснаф в Преспа и още немаме свой

празник. Ето аз казвам, ако решите, общината да препоручи на нашия рибарски

еснаф да приеме за свой днешния празник свети Кирил и да не бъде веке по-назад

от другите еснафи.

Надигна се одобрителна врява. Миле Рибар се въртеше на разни страни цял

засмян, та строгото му лице сега изглеждаше приветливо и добродушно - радваше

се той, че бе предизвикал общо одобрение. Само Таки Брашнаров и Яким

Ортомар седяха на миндера, мълчаливи и недоволни. А секретарят Ордата Чингелов

вече пишеше за новия празник, наведен ниско над масата си, и нищо не чуваше,

нищо не виждаше наоколо, вдаден в работата си да измисли най-хубави, най-сложни,

най-учени думи за днешния необикновен протокол на Преспанската община. Той по

своему ненавиждаше Таки Брашнаров и неговата надменност: Оддата често пропущаше

името му в протоколите, макар че Таки много често се оплакваше от неговата

небрежност. Сега Чингелов се зае с особено, усърдие да съчинява протокола - и

защото беше за такъв тържествен случай, и, защото беше целият против злата воля

и упоритост на Таки Брашнаров.

Утихна врявата в общинската стая. Миле Рибар седна на мястото си близу до

вратата, лицето му пак придоби своя строг израз и ръцете му тежаха неподвижни на