Книга пеит, сълдзи ронит Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко

какви стоки се товареха и разтоварваха. Корабът се движеше бавно нагоре, срещу

течението, Ицо едва-едва надаваше ухо на чуждата врява наоколо и погледът му се

рееше празен по необятните равнини от двете страни на реката.

В Беч пристигна рано преди обед. Спря се на кея, облечен с кюрка си, с

дисагите на рамо, с възморавия си фес. Не бе виждал той толкова много свят,

такава широка улица, покрита цяла с равен калдъръм, такива сгради, изправени

срещу него като планини. Чуждо място, друг свят! И облеклото по-друго, и тия

толкова леки коли на яйове, а ги теглят по два или три коня, силни като аждери1,

и колкото мъже, толкова и жени между тях с някакви чудни капели на главите си. .

. Друг свят. Многогласата чужда врява по улицата идеше до ушите му като през

вода, не можеше да долови той ни една

--

поз1 Д ж д е у ламя.

докосна сърцето му и той премести дисагите си на другото рамо. Но Ицо Баболев не

се уплаши, На кръста му тежеше пълен кемер с алтъни.

Пред него се спря дребен човек с изпито лице, с големи, гъсти, вече

прошарени мустаки и мънички, елипсовидни очила. Поизгледа го тоя непознат човек,

докосна с върха на пръстите шапката си и попита:

- Тюрк?

Попримига срещу него Ицо и си мислеше: "Е, харно: като сте рекли турчин -

. . И отговори:

- Турк.

Гледай ти чудо: непознатият му заговори на турски и ушите на Ицо като че ли

думи, но Ицо разбра, че той бил някое време в Солун. После те тръгнаха заедно.

IV

Преспанската община сега нямаше големи грижи около двете градски църкви.

свещениците, за восък, за някоя поправка и за разни други обикновени нужди.

Откакто се обяви българската народна църква за независима и отхвърли гръцкия

патриарх, Преспанската община, както и всички други общини, пращаше в Цариград

до петдесет и повече лири годишно за нуждите на общото народно дело. А откакто

преспанци прогониха наместника на битолския гръцки владика, престанаха да плащат

и владишнина на владиката. Всяка година той пращаше до общината по няколко писма

и молеше почтително да му се праща владишнината, а преспанските общинари нито

отговаряха на тия писма. Тая година владиката прати нарочен човек и пак с едно

дълго писмо до общината, но като се яви владишкият пратеник пред общинарите и им

поднесе владишкото писмо, поп Костадин отказа да приеме писмото и само това

отговори:

- Ние сме се отказали веке и от патриарха, и от владиците му.

Владишкият пратеник рече смирено:

- Вие поне прочетете какво ви пише дедо владика и отговорете му също

писмено, както подобава. Сега му отговори Лазар Глаушев:

- Ние сме се отказали от него и нема защо да отговаряме на писма, които не

желаем да получим.

Владишкият пратеник си отиде. Преспанските общинари и Лазар Глаушев между

тях, и всички, които четяха в читалището цариградските вестници, знаеха, че

борбата с фанариотите тъкмо сега бе навлязла в решителна фаза - в Цариград, а

също и по други някои места, се водеше с голяма разгорещеност. Турската власт,

която нарочно подстрекаваше борбата между българи и гърци, сега, като виждаше,

че победата наклонява накъм българска страна, поддържаше Фенер и все отлагаше да

сложи справедлив край на дългогодишната разпра. . .

Всички грижи на Преспанските народни избраници сега бяха около училището и

читалището. Имаше двама-трима между тях, които още държаха и за елинска наука в

училището, но техният глас не се чуваше. Преспанци бяха обладани от ревност

тяхното училище да застане между първите в страната. Църковният дискус, който бе

определен за училището, празничен ден се пълнеше със сребърни и медни пари и по

това се познаваше и народната воля. Решено бе да се отворят в училището още два

класа, та да стане то шестгодишно, каквито бяха училищата и по други по-големи

градове. Решено бе, но нямаше учители, а те трябваше да бъдат най-добри. Лазар

Глаушев писа писма за учители и в Цариград, и в Пловдив, и в Самоков, и

навсякъде, където се знаеше, че има най-добри училища, писа писма и лично на

Неофита Рилски, на Якима Груев, на Христо Данов и под всяко от тия писма, пълни

с молби, с ревност за наука, с патриотично въодушевение, се подписваха с особено

усърдие всички общинари и училищни настоятели. Получаваха се отговори, и те

пълни с ревност за наука, с патриотично въодушевение, с похвали за преспанци, но

и със съжаления, че не можеше да се помогне на Преспа: учители нямаше и

доколкото имаше добри учители - никой град или село не искаше да се лиши от тях,

даваше мило и драго, за да ги задържи за себе си.

Беше през първите дни на май, когато една ранна сутрин в житарския дюкян на

Лазар Глаушев и Андрея

Бенков се яви един непознат мъж. Те и двамата бяха в дюкяна си, Лазар и

Андрея, и току-що бяха подхванали всекидневната си работа. Пристъпи към тях

непознатият - среден на ръст човек и доста мършав, с тесни рамена, но с голяма

глава, която държеше високо изправена, гордо и дори надменно, предизвикателно, а

се виждаше, че така се държеше той по рождение. Носеше висок ален фес. Тясното

му лице с доста голям, леко изгърбеннос беше обрасло с гъста, широка брада, в

която се губеха също тъй гъсти мустаки. Хвърляше се веднага в очи чистата

бледност на лицето му и още повече това, че той гледаше само с едно око, а

другото му око - дясното - беше затулено с тънка черна превръзка, която минаваше

през челото и под едното му ухо и се губеше под ниско прихлупения фес. И още

едно нещо биеше в очи: облечен беше в извехтяло, но много чисто френско облекло

от тъмносив сливенски шаяк, със снежнобяла, чупната

яка и черна връзка. Гласът му, гърлен и плътен, прозвуча твърде силен за

неговия ръст:

- Добро утро - и непознатият продължи, без да дочака отговор: - Кой от ваша

милост е Лазар Глаушев?

Изправи се срещу него Лазар, а стана и Андрея Бенков - в непознатия имаше

нещо, което внушаваше почит,

пък и предизвикваше любопитство. Лазар рече:

- Аз съм Глаушев.

Непознатият му подаде бледа, но доста едра ръка и го гледаше втренчено с

единственото си око:

- Аз се казвам Райко Вардарски. Търсили сте учители за Преспа - бързаше

той. - Пратиха ме при ваша милост. Аз съм учител.

Лазар мълчаливо стисна ръката му, сетне каза:

- Търсим учители за Преспа. Дай боже вие да сте такъв, какъвто търсим.

Повелете, седнете.

Седнаха и тримата. Единственото око на Вардарски се втренчи още по-силно в

Лазара - голямо, тъмнокафяво и гореше дълбоко в него такъв блясък, че сякаш бе

преминала там светлината и на другото око. Лазар забеляза, че Вардарски така се

отпусна на посоченото му място, като че ли едвам се бе държал на нозете

си до тоя миг. Подаде му тютюневата си кесия. Вардарски взе кесията и рече

заядливо:

- С нас, даскалите, като с просяци: щом ни видят на портата, бързат да ни

поднесат коматче.

Той си сви дебела цигара - бързо, нетърпеливо. Андрея му поднесе огнивото

си и гостът жадно засмука цигарата. Лазар предпазливо го оглеждаше и нищо не

отговори, а подвикна на калфата:

- Поръчай три кафета.

За тия няколко мига около Вардарски се образува цял облак тютюнев дим -

така жадно смучеше той цигарата си и гледаше някъде пред себе си, обмисляше нещо

или просто се наслаждаваше на тютюневата упойка. И така заговори той пак -

загледан пред себе си, - но плътният му глас сега потреперваше:

- Говориха ми за вас и ще започна направо, пък нема и що да крия. Аз ида от

заточение. Близу четири години бех в Анадола, в едно село на три часа път от

Бруса. Наказа ме скопският валия за непокорство. Да продължавам ли? - попита той

внезапно и с опнати жили на тънката си, мършава шия изсмука самия крайчец на

цигарата.

- Ами. . . да - отвърна Лазар. - Моля, продължавайте.

- Знам ли? Може и дотук да се вижда ще ме бъде ли за учител, или нема да ме

бъде. Вие кажете. . .

- Моля, продължавайте - повтори Лазар и пак му подаде тютюневата си кесия.

Вардарски обърна към него окото си, взе кесията и пак си сви дебела цигара.

Запали я, духна пушък. И продължи по-спокойно:

- Преди това бех дванайсет години учител. От Скопие съм. Учил съм се в

Самоков, в Прилеп и в Габрово. Ще ви покажа черно на бело - и той пак изви окото

си към Лазара, пълно с подозрение.

- Тука нема нужда. Ще покажете в общината. Редът е такъв. Женен ли сте?

- Не - сви дебелите си черни вежди Райко Вардарски и пипна едва-едва

черната превръзка на сляпото си око.

Лазар се загледа в него да познае възрастта му. Той не изглеждаше по-стар

от тридесет и пет години, макар да се бяха появили по брадата му, по мустаките

му и около слепите очи доста бели косми. В единственото му око гореше млада

сила, движенията му бяха гъвкави и сигурни. Изеднаж лицето му побеля като вар,

дори през гъстите косми на брадата му, долната му челюст

се отпусна, той преглътна мъчително, по челото му изби обилна пот. С

отпуснато движение захвърли недопушената цигара и се облегна на стената. Андрея

Бенков скочи смутен, Лазар улови ръката на Вардарски - изстинала, с влажна длан:

- Що ви стана?

Вардарски веднага се съвзе, изправи се, нетърпеливо побутна ръката на

Лазара:

- Нищо. . . От цигарата. Здрав съм като камък аз - дигна той пак голямата

бехте се загледали в мене. . .

Усмихна се и Лазар едва-едва - как бе доловил погледа му Вардарски? В тоя

миг влезе кафеджията, поднесе чинно кафетата. С изненадваща бързина взе кафето

си Вардарски и бързо го изсърба. Глаушев си помисли:

"Тоя човек е гладен." И попита:

- Направо ли от Анадола се връщате?

- Направо. През Солун, Битоля. . . Право тук. Така ме насочиха, пък аз

търся работа. - Вардарски се съвзе напълно и пак гледаше надменно, гласът му

буботеше-пак тъй силен и дълбок. Той продължи: - Сега е краят на годината, скоро

ще разпуснат училищата, но аз, какво: не можех да дойда по-рано.

Глаушев стана:

- Да излезем за малко.

Излязоха на улицата и Лазар поведе Вардарски към една механа наблизу.

Влязоха мълчаливо и седнаха край ниска масичка. Лазар подвикна на механджията:

- Набързо, Милане. . . опечи в жарта нещо там, да позакусим с учителя.

Вардарски бе насочил някъде лъча на погледа си и като че ли нищо не чуваше.

Те и двамата мълчаха, после все тъй мълчаливо започнаха да ядат. Вардарски

късаше едри залъци от белия и мек купешки хляб, късаше с по два пръста крехкото

печено месо, по което бе полепнала бяла пепел. Той дъвчеше бързо и се виждаше,

че има пълна уста здрави зъби. Глаушев едва-едва преглъщаше, колкото да му прави

дружина, но Вардарски и не го поглеждаше. Вече към края на закуската Вардарски

спря да дъвчи и с нов залък в ръката си попита някак сърдито:

- Ще може ли една малка чаша вино? Глаушев забърза:

- Прощавайте, как не се сетих! Аз нели не пия. . .

- И аз не пия често. Но сега ето. . . една малка

чаша.

Механджията донесе две дебели зеленикави чаши с червено вино. Като свършиха

пръстите си, мустаките, брадата си. И все гледаше някъде встрани. Глаушев повика

механджията и му плати. Като останаха пак сами, Вардарски насочи към него

навъсен поглед, но гласът му прозвуча неочаквано меко:

- Благодаря ти. - Той млъкна, но Лазар виждаше, че иска да продължи, и

чакаше. Окото на Вардарски се окъпа във влага, омекна и погледът му: - От два

дни не бях ял.

Лазар мълчаливо кимна и понечи да стане:

- Да вървим, а?

Вардарски посегна бързо, улови ръката му и я стисна:

- Чакай. . . Как позна, че съм гладен? - Той скочи: - За такива люде аз

главата си давам!

Като стана дума за назначаването на Райко Вардарски, някои от общинарите се

тегавеха: не го познавали, да се поразпитало за него, краят на годината бил,

защо да му се плаща през разпуса. . .

- Ето тука пред нас са сичките му свидетелства и защо да протакаме, щом

имаме такава нужда от учител? - настояваше Лазар Глаушев. - Най-сетне, ако не е

достоен, нищо нема да ни попречи да се откажем от него секи и час.

Така продължи цяла седмица. Райко Вардарски ходеше из града, спираше се

тук-там по чаршията, ходеше и по полето наоколо в тия хубави майски дни. Лазар

Глаушев бе му дал три бели меджидии, настани се той в един хан и там се хранеше.

Людете се заглеждаха по него, а той стъпваше гордо, с твърди стъпки, дигнал

голямата си глава и цял трептеше от чистота. Виждаше се някак странен на

преспанци и оттам идеше колебанието и сред общинарите, което дори и Лазар

Глаушев не можеше да надвие лесно. Вардарски избягваше да се среща често с

Глаушева и му каза еднаж:

- Не ща да помислиш, че се навъртам около тебе от угодничество или за нова

просия. . .

- Не говори така, човече. . .

- Държите ме толкова дни като просяк пред вратата на общината ви. Да знаеш:

стоя и чакам само заради тебе, да не бъда неблагодарник, като ме посрещна и прие

братски, но нема да чакам още дълго.

На другия ден беше празникът на солунските братя Кирил и Методий и Глаушев

му каза:

- Ако не вземете решение още утре - вдругиден си заминавам.

- Къде?

- Широка е Македония - рече Вардарски и пипна бързо превръзката на окото

- Не, не. Тука ще останеш.

- Ами тука вие как празнувате деня на светите братя?

- Празнуваме - отговори Глаушев. - Чаршията стои затворена, докато трае

църковната служба, учителите довеждат сички ученици в църква и тоя ден училището

е затворено.

- Това не е достатъчно.

- Така празнуваме ние.. . - приподигна рамена Глаушев.

Още в зори на другия ден, на самия празник на двамата солунци, в двора на

новата църква влезе Райко Вардарски. Пуст беше широкият църковен двор. Дървесата

край високата ограда дремеха неподвижни в утринния здрач, обилната млада шума

сякаш тежеше по гранките им. стените на църквата се белееха надалеко в здрача и

някак звънливо в глухата тишина се чуваше шуртенето на чешмата край западната

църковна порта. Насреща се издигаше дървената камбанария с тесни, стръмни стълби

и две площадки, чернееха се върху избелялото небе дебелите, яки греди, а горе,

под самия покрив, висяха неподвижни и тежки двете камбани.

Райко Вардарски се спря пред заключената църковна врата, огледа се, сякаш

търсеше някого, сетне започна да се разхожда нагоре-надолу пред самата църква и

стъпките му кънтяха в тишината бързи, неспокойни. Но

Не мина много време и откъм западната църковна порта се зададе клисарят,

като понакуцваше с едната си нога. Той се учуди, като видя Райко Вардарски

толкова рано в църковния двор, но мина край него мълчаливо. Сподири го силният

глас на Вардарски:

- Ти ли си клисарят? Добро утро бре, човек. Чакай малко.

Клисарят се обърна към него:

- Добрутро. . .

Вардарски пристъпи по-близу и го гледаше упорито. Клисарят мигаше срещу

него поуплашен, но Вардарски сложи ръка на рамото му:

- Отвори църквата и бий камбаните.

- Ами рано е за камбаните - промълви клисарят.

- Не е рано. Днес е нашият най-голем празник.

- Празник е. . . Свети Кирил.

- Не, човече - разтърси рамото му Вардарски. - Нашият най-голем празник е

днес! Свети Кирил и Методий са наши светци. Качи се да биеш камбаните, да се

събере целият народ.

- Ще ги бия. Почакай. Знам си аз работата. И клисарят свали ръката му от

рамото си. Окото на Вардарски заблестя още повече, то гореше. Клисарят изви очи

и понечи да се обърне отново към вратата на църквата. Вардарски леко го побутна:

- Виж какво: ти отвори църквата, пък аз ще се кача да бия камбаните. -

Клисарят стисна устни, заозърта се, но Вардарски бързо продължи и като че ли се

поусмихна: - Е, днес мене ми се пада. . . аз съм учител.

- Знам, но. . . Е, хайде. Бий ги, щом искаш. Ама ти. .. можеш ли?

- Мога.

- Ето ти ключа, даскале. Удари ги там десетина пъти, а после ще повторим.

- Ама ти не бързай толкова, има време - подвикна след него клисарят, но

Вардарски вече слагаше ключа в малката вратичка на камбанарията.

Той влезе и притвори вратичката отвътре. Изкачи се на първата площадка и

разхлабените дъски скърцаха остро под нозете му, после се изкачи на втората -

ниско над главата му зееха двете камбани. Тежките железни езици на камбаните

висяха неподвижни, за тях бяха вързани въжета, които се спущаха чак долу. Тук

горе беше по-светло. През цепнатините и пролуките на дървената камбанария

свиреше тихо, едвам доловимо утринният ветрец. На изток изгряваше алена, ясна

зора, небесният купол цял светлееше чист и прозрачен. Синееха се планините

наоколо, през утринната мъглица над гюлето неравната стена на Железник сякаш се

бе отдръпнала още по-далеко на запад. Ниско долу и над цялото поле в далечината

на юг и на запад все още лежеше хладна предутринна сянка, градът спеше дълбоко и

сладко в тия последни мигове на отлитащата, къса майска нощ. Плахо и сънливо се

обаждаха птички тук-там по съседните градини, но никакъв друг шум или глас не

нарушаваше тишината над спящия град. Райко Вардарски обръщаше окото си на всички

страни и оглеждаше цялата околност, тоя нов за него хоризонт, загледа се учуден

в занемелия град - и тук, и там, и по-нататък, - а беше пълно с люде под всички

тия покриви, зад всички тия стени, врати, прозорци. В гърдите му напираше бодро

чувство от свежия утринен въздух, от изгряващата светлина, напираше и

постоянната сила на сърцето му - тревожна и неукротима, - а светлото празнично

утро и видът на успалия се град предизвикваше в гърдите му и чувство на детинска

палавост. Той сграбчи в широките си длани въжетата на камбаните, нави ги няколко

пъти близу до железните езици, които изскърцаха остро. Той бе опулил окото си,

та н тъмната, дебела вежда на другото око бе се извила високо над черната

превръзка - взираше се някъде в далечината и като че ли очакваше знак. Дойдоха

някакви думи, нахлуха в -мисълта му, подреждаха се, напираха на устните му..

Тогава той разпери двете си ръце и замахна, блъсна с тежкия железен език два

пъти едно след друго по-малката камбана:

- Бим-бам! - после веднага другата, по-голямата: - изеднаж

- Мъммм. . . - застенаха звънко двете камбани, а Вардарски не преставаше да

ги блъска с все сила: - Бим-бим! Бам!

- Разбуди се, граде. . . и вие сички люде. . . - викаше Вардарски, а гласът

му ту се преплиташе, ту се сливаше с мощния звън на камбаните, преля се в него и

звучеше като песен заедно с него, трептеше наоколо, отлиташе надалеко: - Разбуди

се, граде. . . Бим-бим-бам! Ден светъл изгрева, празник велик. . . Бим-бим-бам!

Той размахваше ръце и удряше камбаните, изблещил око, от челото му се

стичаше обилна пот, пълзяха едри потни капки по лицето му, по протегнатия му

врат-

- Стига бре, стига! - чуваше се някъде отдолу сърдит, но глух глас, който

по-близу.

По тесните стълби на камбанарията се изкачваше с привична ловкост

понакуцващият клисар, но Вардарски нищо не чуваше и не забелязваше, вдаден в

работата си, унесен в песента на камбаните. Едва когато разгневеният клисар

размаха ръце пред лицето му. Вардарски насочи към него пламналото си око и

повече от ръкомаханията му и по сърдитото му лице разбра какво искаше от него

църковният служител. Разтърси Вардарски едрата си глава, та пискюлът на феса му

се преметна високо във въздуха, размаха ръце с още по-голяма сила, разлюля се

цялото му тяло:

- Махай се, клисарю!. . . Бим-бим-бам! Бим-бим-бам!. ..

Тогава клисарят посегна и сграбчи като с клещи ръцете му, изкривил лице

близу до лицето му. Двете камбани млъкнаха и се разнесе гласът на клисаря,

писклив, задавен от ярост:

- Ти си побъркан бре! Затова ли те пуснах да биеш камбаните! Що е това! Да

не е Великден или свети Петър и Павел! Слизай долу! Пусни! Ще помислят. . .

Вардарски отви въжетата от ръцете си, отпусна и двете си ръце, изтръпнали и

премалели, въздъхна издълбоко:

- Да, клисарю. . . Днес е велик ден и по-велик за нас. . .

- Ще помислят, че съм пиян - продължаваше клисарят. - Какъв джуваб ще дам

на дедо поп Костадин! Като се улови за въжетата. . .

Вардарски не го слушаше. Втренчено, едва ли не да

излезе от орбитата си, окото му шареше по всички посоки надолу, та дори и

клисарят се заозърта. Градът се бе преобразил. Разтворили се бяха врати и

прозорци и навред-по улици, по дворища, по градини - бяха се раздвижили люде и

като че ли отеднаж нахлу под високия покрив на камбанарията многогласият викот и

шум на пробудилия се град. Райко Вардарски се спусна бързо

по стълбата надолу, сподирен от сърдития глас на клисаря.

Учителят се отправи към църквата и чуваше с радостно сърце тропота на много

стъпки след себе си, а други люде вече влизаха в отсамната,- широко разтворена

църковна врата. Той влезе вътре, изви глава на-лязо, после надясно - нямаше

много свят в църквата и бяха все по-стари люде. Пристъпи към олтара, спря се с

прибрани нозе пред царските двери и се прекръсти три пъти едно след друго с

широк размах, тържествено, с изправена глава, като че ли искаше да покаже себе

си ка бога, да покаже и своето набожно смирение. Изпълнил тоя свой християнски

дълг, той се отдръпна зад владишкия стол и се потули там. През цялото време

Вардарски се ослушваше на всички страни в шума на стъпките и тихия говор, който

изпълваше църквата. Службата още не беше започнала, но и откъм олтара се

дочуваха гласове - види се, свещениците бяха вече там и нещо се препираха.

Лукави пламъчета проблясваха в живото, бдящо око на Вардарски - той се досещаше

защо се препираха поповете - събудил ги бе рано тая сутрин. А църквата бързо се

пълнеше с люде. Те влизаха на големи групи през трите църковни врати, озъртаха

се, споглеждаха се позачудени, усмихваха се уж някак досетливо, питаха се с очи,

но бързо се подреждаха всеки на своя стол край стените или дето е свикнал да

стои. Най-младите се трупаха по-близу до вратите. Откъм женското отделение горе,

през гъстите дървени решетки се дочуваше глуха, неспирна врява, проплакваше

пеленаче; събираха се там и жените, някоя невеста бе дигнала и детенцето си.