Книга пета Жребият

Той плати за консултацията на австриеца голям хонорар, с което донякъде намали болката му от уволнението. Освен това се уговориха срещу съответно комисионно той да бъде главният експерт при доставка на машини от Германия — най-добрите и по възможност доставени по най-бързия начин, за да изпреварят конкурентите. Но за това нямаше защо да пришпорва австриеца. Той бе озлобен и мечтаеше да си отмъсти на неблагодарните работодатели. Така замисълът на Скарлатов най-после започна да се оформя и в крайна сметка нямаше нищо общо с малката, околийска идея на Разбойников. Но Борис не беше индустриалец. Той бе само Бог-Създател. Изпълнителят трябваше да бъде друг. И от тоя момент започваше рискът. Беше ли в състояние Разбойников да изпълни такава грандиозна задача? Но по-подходящ нямаше! Значи трябваше да заложи на него. И Скарлатов, със своята решителност, заложи милиони. Така той се намеси в една игра, която никога не бе предполагал, че ще играе.

За целта се срещна първо с полковник Найденов, вече от запаса. Замеси се в преврата на деветнайсти май 1934 година. Измъкна се невредим. Минаваше за антимонархист и се ползваше с известно уважение. Но това, което правеше впечатление, бе, че офицерите, които извършиха преврата, бяха така или иначе свързани с индустрията. Повечето от тях се превърнаха в крупни акционери или притежатели на предприятия и мини. Други се сдобиха със завидно недвижимо имущество — къщи и апартаменти, от които събираха солиден наем. Някои от тях участваха в дирекционните съвети на частните банки. Българското офицерство въобще се бе втурнало да печели. Иначе, като организатори, бяха незаменими. Армията ги бе направила такива. А след преврата, когато загубиха властта, най-умните от тях се насочиха в индустрията и търговията. Така стана и с полковник Найденов. Като бивш военен той посредничеше в много сделки между индустриалци и армия. Участваше в търгове и аукциони. Но до баницата, до най-важното — оръжейната индустрия и покупка на оръжие и боеприпаси — не го допускаха. Над баницата се бяха надвисили неоялите се генерали и висши офицери. Ето защо полковник Найденов беше в опозиция.

Разговорът между двамата премина доста сложно. Полковникът искаше да разбере какво готви Скарлатов. Последният му задаваше глупави въпроси дали ще има разпродажба на военно имущество. Борис внимателно водеше разговора. Сякаш повече се интересуваше от конски сбруи и каруци, а също от бронз, старо желязо за претопяване и стомана. С такова впечатление остана Найденов. Но между другото Скарлатов научи това, което искаше. За да освободят складовете, военните щяха да разпродадат в най-близко време старо обмундирование и униформи, останали още от Балканската и Европейската война. Сбогуваха се сърдечно. Борис му даде да разбере, че може би в най-близко време ще го потърси.

Така той заживя с тревогите на Разбойников, без последният да има и понятие за това. Защото сделка от такъв мащаб той не можеше да проведе, дори Търговската банка да го финансираше с двойно повече милиони. Габровецът щеше да покаже своето умение във втория етап на индустриалното финансиране — в устройството на новата фабрика. Там, изглежда, имаше талант. А истински индустриалец-търговец Разбойников щеше да стане чак след години, ако има данни, тъй като търговията е занаят, за който са необходими десетилетия. А и тогава е въпрос дали ставаш добър в занаята. За цялата тази дейност в края на лятото Скарлатов не каза никому, не сподели с никого плановете си. Една седмица по-късно, след като получи благоприятен доклад от Туше Динев, той изпрати телеграма на Разбойников да пристигне в София.

Глава четиринадесета
На другата сутрин завари в чакалнята Разбойников — обръснат, с чистите си омалели дрехи. От него лъхаше на сапун и грес. Гледаше Скарлатов малко уплашено и се мъчеше да отгатне решението му. Той само кимна с глава и влезе в кабинета си. Дълго време не го повика. Не че имаше работа, а просто така, за да засили напрежението му, да го омаломощи и се появи в кабинета с половината от енергията, която е имал, преди да влезе. Една древна психологическа игра. Когато прецени, че прекалява, извика Спас да пусне Разбойников. Той застана треперещ пред огромното бюро, с изпънати като струна нерви. Не смееше да зададе никакъв въпрос. Скарлатов го погледна право в очите. Разбойников не издържа. Спазми разтърсиха лицето му. Чак тогава Борис каза:

— Приемам предложението да те финансирам.

— Благодаря, господин Скарлатов.

— Но не в този вид, в който си го представяш. На първо време отпускам един милион …

Разбойников преглътна.

— Господин Скарлатов, защо убивате надеждата ми?

— Ако по-нататък ме прекъснеш, макар още веднъж, ще те изгоня. С този милион ще закупиш химикали и памучни парцали.

— А машините?

— Тяхното внасяне е моя работа. Седни най-после!

— Не може ли аз лично да отида в Германия и ги купя?

— Те ще бъдат мои, както и фабриката, докато изплатиш кредита с лихвите. Ти само ще ми дадеш точен списък какво искаш.

— Защо, господин Скарлатов?

— Защото … защото това не е твоя работа! Мога само да ти съобщя, че Хоринек има същата идея, както нас. Готви се да уреди производството на ватено бельо.

— Но нали аз пръв се сетих?

— В нашата работа не е важно кой пръв се е сетил или измислил нещо. Печели този, който пръв осъществи идеята. Важното е да действаме в пълна тайна и да изненадаме противника. Иначе не бих започнал тази афера!

— От мене какво се иска?

— Да си затваряш устата и никому нито дума!

— Объркан съм, господин Скарлатов. Нищо не разбирам. Оставям се във Ваши ръце като на баща.

— А сега ми обясни възможно ли е производство на щрайхгарна прежда от груба местна вълна и всякакъв вид вълнени парцали, дори примесени с памук.

Разбойников изумен го погледна.

— Това е невъзможно, господин Скарлатов! Затова са необходими милиони!

— Ако ти ги осигуря?

— Не знам, господин Скарлатов. Нямам опит.

— Страх ли те е?

— Най-голямата фабрика за производството на прежди е фабрика «България» от групата на Бонеке. Те имат и машини, и опит. Как бихме ги конкурирали?

— Като внесем по-модерни машини от тях и като им отнемем кокала от устата — с други думи суровината! Но ти не ми отговори за щрайхгарната прежда.

— Въпросът е много по-сложен. Прави се най-общо от вълна, напоследък даже от груба вълна, но не съм мислил достатъчно по въпроса.

— А какво е мнението ти за платовете на военните униформи?

— В миналото за войниците — шаяк, много качествен и здрав, а английски платове за офицерите.

— Подходящи ли са за индустриално ползване?

— По-добри не могат да се намерят.

— Обявен е търг от Военното министерство за продажба на стари униформи. Записах те за тоя търг.

— Кога е, господин Скарлатов?

— Утре. Днес искам да отидеш в склада на артилерийските казарми и лично да прегледаш мострите. После ще се върнеш и ще ми докладваш положението.

Разбойников скочи, но пак седна.

— Какво има още?

— Господин Скарлатов, машините за памучна вата и за тъкани от щрайхгарна прежда са различни. Последните са много по-скъпи. Аз исках да произвеждам само ватено бельо, защото парцалите ще взема на безценица.

— А пък аз искам и щрайхгарна вълнена прежда, тъй като с нея ще правим одеяла и платове. По такъв начин ще може дори да изнасяме и печалбата ще бъде във валута. Сега разбра ли?

— Но тогава кредитът ще стигне до …

— Милиони! — въздъхна Скарлатов. — Милиони, с които аз ще рискувам.

— Не е ли по-добре да опитаме с малко, скромно предприятие, за да видим как ще върви алъш-веришът?

— Тогава трябваше да отидеш в някоя пикана провинциална банка, да се пазариш две години и накрая пак да купиш бракувано желязо от Хоринек! А аз ти предлагам нещо друго. Фабрика, която за една или две години ще има производствен капацитет от милиони метри плат и одеяла! Е?

— Но тогава кой ще е сайбията?

— Ти, разбира се, с моя помощ!

— Аз … аз … цял живот няма да мога да Ви се изплатя. Не вярвам в чудеса.

— Ти си страхливец, Разбойников! И ме караш да се колебая в мнението, което си съставих за теб.

— Аз само питам, понеже вече нищо не разбирам …

— И не е нужно! Изпълнявай това, което ти кажа! Ясно ли?

— Тъй вярно!

Така волята на Разбойников бе смазана в минути и той разбра, че има един-единствен път — на пълно подчинение. Върна се в кабинета на Скарлатов след три часа. Униформите били много запазени, въобще военните имат определен ред в съхраняване на имуществото. Всички били в нафталин и съответно изпрани, преди да влязат в склада. Били на бали по десет в три групи: шинели, куртки и бричове. На търга отначало щели да ги предлагат на големи партиди и само ако не успеели да ги продадат, щели да минат към малки партиди.

— Пари имаш ли? — внезапно го попита Скарлатов.

— Нося в себе си пет хиляди.

— Достатъчно. А сега ще отидеш в най-добрия магазин за готово облекло и ще се облечеш в най-елегантните дрехи, а също и риза, вратовръзка и обувки!

— Парите ми трябват за друго.

— Пак ще ме нервираш. Разиграват се милиони, а ти имаш вид на поклисарче, което се влачи след попа и носи менчето с китка босилек. След като придобиеш друг вид, ще се върнеш тук точно в четири часа, за да подпишем договорите!

— Разбрах, господин Скарлатов.

В определеното време в кабинета на Скарлатов седяха най-добрите юристи от адвокатската кантора «Чернаев». Те работиха целия следобед заедно със Скарлатов. Разбойников бе обвързан от всички страни. И когато се появи точно в четири часа следобед, договорите бяха готови за подпис. Пристигна и нотариусът. Започнаха с прочитането им. Разбойников си позволи да направи малка забележка, че лихвеният процент е висок. Скарлатов не си даде даже труд да му обясни, че в договорите е отразен официалният лихвен процент, който е за пред очите на данъчните власти и контролните органи, следователно двойно по-голям, дори безбожен. Но той нарочно поиска този висок процент по две причини. Първата, разбира се, заради собствената печалба. А втората — за да го обвърже така, че да го накара да работи и разширява предприятието, докато се изплати. Беше млад, способен, здрав и щеше да издържи. По любимото правило на стария банкер — кадърният човек не трябва да се жали! Иначе залинява. Така малкият скромен притежател на работилница за жакардови килими Кирил Разбойников, но с велики наполеоновски амбиции, компетентност и неизтощима енергия, влезе в големия бизнес за дни и се чувстваше като паднал от небето в тази непозната обстановка.

След като подписаха, Скарлатов стана и му стисна ръката. Огледа го от горе до долу. Костюмът, който бе купил, и всичко останало не бяха от най-добро качество. Но Скарлатов знаеше, че заедно с парите ще дойде и елегантността. Тя поне най-лесно се учи, почти без усилие, защото е част от човешката суета, външен белег на някакво превъзходство над останалите, както навремето царете и императорите са носели на гърба си скъпи, тежки и крайно неудобни дрехи.

На другата сутрин в двора на артилерийската казарма Разбойников и Скарлатов слязоха от блестящата лимузина, карана от Спас, който почтително им отвори вратата. Там ги чакаше полковник Найденов. Въведе ги в голямо хале — бивша конюшня, където все още се чувстваше миризмата на тор, странно примесена с острата миризма на нафталин. Отделните партиди за продан бяха акуратно балирани и подредени, а на дълга дървена маса стояха мострите. Скарлатов по навик опипа грубия плат на една войнишка куртка. Кой ли я е носил? В коя война е участвал? … Но по нея не личаха дупки от куршуми или шрапнели, медните копчета на куртката светеха с емблемата на българското лъвче. През това време полковник Найденов му обясняваше, че предстои подмяна на униформите във войската. Възползвайки се от световната конюнктура и по-специално от политиката на фашистка Германия, Царят и правителството започнали осъществяването на отдавна мечтания план за възраждане и модернизиране на армията. Ето защо разпродавали толкова много униформи, годни все още да служат. Полковникът заведе Скарлатов до едни табла, закачени на стената, където бяха нарисувани новите униформи за всички родове войска. Но Скарлатов нямаше отношение към тях. Интересуваха го старите. Той пак се върна към масата с мострите. Този път опипа и копчетата. Помоли Найденов да разтворят коя и да е бала с куртки. Свалиха наслуки една. Скарлатов огледа внимателно всяка от тях. Имаше всичко по нея. Там, където бяха скъсани, се виждаха кръпки. Общо взето, състоянието им бе добро, дори много добро.

— Нали Ви казвам, тия куртки довчера бяха униформата на войниците. Дори сега, ако се изгладят, могат да се облекат направо! Стои всяко копче.

— Не видях какви ще бъдат копчетата на новите униформи.

— Същите, няма да ги променяме. Те са внос от Германия. Излизат по десет стотинки броя.

Скарлатов не каза нищо. Имаше нужда от малко спокойствие, за да размисли. Излезе на двора и тръгна към колата, но Спас бе отворил капака на мотора и човъркаше нещо. Този човек през цялото си свободно време се занимаваше наистина само с автомобили и тук бе безспорен капацитет. Търсят го отвсякъде да си казва думата и като всеки тъпак е безпогрешен, каза си Борис.

Поразтъпка се из двора и отново се размисли върху начинанието, което предприемаше. Освен всички сведения, които Динев събра за Разбойников, по свои пътища той също потвърди замисъла на белгийското дружество «Хоринек» да произвежда ватено бельо. Ето къде беше опасността! Да не бъдат изпреварени! Но в конкурентното дружество се разпореждаха не много инициативни хора. Те бяха доволни от монополното си положение като производители на вълнени тъкани и едва ли щяха да се стреснат от един неизвестен притежател на малка тъкачница. Скарлатов на това и разчиташе. И колкото се може по-бързо да се почне производството! В година-две на пазара трябва да пуснат стоката! А това значеше всичко да върви на колела. Едновременно да се закупят и материалите, и машините, и — не на последно място — да се построят временни дървени помещения, където да ги настанят, и да се почне работа час по-скоро, а бъдещият голям модерен завод щеше да се изгражда паралелно и едва след пет години можеха вече да настанят машините там. Но важно беше да почне производството! …

Знаеше също, че подобно начинание няма да може да осъществи сам. Но беше рано да създаде акционерно дружество. Трябваше да постигне известен успех и чак тогава можеше безболезнено да събере капиталите от новоизбраното акционерно дружество и да си върне в най-кратък срок изразходвания кредит. Така не само не губеше, но щеше да увеличи доста и основния капитал на Банката. Разбира се, контролния пакет щеше да запази той. Скарлатов си даваше сметка, че със закупката на вълнените парцали фактически отнемаше на останалите фабриканти възможността за в бъдеще да преминат към производството на евтина щрайхгарна прежда. По тоя начин си осигуряваше складова наличност, достатъчна за няколко години. Значи трябваше да спечели търга! Обзе го възбудата на хазартния играч. Разбойников вече не го интересуваше. Имаше и една неизвестна за останалите втора част, може би ахилесовата пета на идеята му, подадена от Разбойников — пласментът на произведената стока. Но световната конюнктура се развиваше благоприятно. Вълната ставаше все по-дефицитна и едни евтини щрайхгарни платове и одеяла щяха да намерят купувачи, както и ватеното бельо. Но главният купувач можеше да бъде само армията! Ето защо на всяка цена трябваше да спечели предстоящия търг на униформите. И не се съмняваше в успеха. Разбойников имаше всички качества на организатор на производството и едва ли някой можеше да го конкурира. Той непременно щеше да успее, ако дотогава не пукне от работа и глад, каза си Скарлатов и реши, че ще трябва сериозно да се заеме и с личния му живот.

Търгът на вълнените куртки, бричове и шинели започна късно, чак към обед, понеже преди това разпродаваха малки партиди колани, конски сбруи, каруци, самари и какво ли не … Лека-полека халето се опразваше от хора, но когато дойде време за главния търг, все още имаше записани доста желаещи. Благодарение на предварителната си намеса Скарлатов изигра лоша шега на кандидатиралите се купувачи. С неголям подкуп водещият търга — един майор от интендантските части — го обяви по следния начин:

— Обявявам търга на стари вълнени военни униформи нацяло, а именно: петдесет и две хиляди куртки, двайсет и осем хиляди шинели и осемнайсет хиляди бричове!

— Това е неправилно! — извика един от купувачите.

— Ако не се намери желаещ, тогава ще преминем на малки партиди. И така, обявявам търга за открит! Първоначална цена петстотин хиляди лева за цялата партида. Петстотин хиляди първи път …

— Петстотин и десет хиляди! — каза представителят на Хоринек, млад елегантен мъж със скучаещ поглед.

Скарлатов правилно го прецени, че не е лъв, а обикновен чиновник, инструктиран точно от шефовете си. Оставаше да разбере само едно — доколко му е таванът.

Той се обърна към Разбойников, който целият трепереше, блед като платно.

— Петстотин и петдесет хиляди … — прошепна му Скарлатов.

— Петстотин и десет хиляди първи път … Петстотин и десет хиляди втори път …

— Говори, ти казвам!

— Ама …

— Петстотин и петдесет хиляди! — каза Разбойников.

Гласът му беше толкова прегракнал, че се наложи да повтори думите си. В залата се чу едно:«А-а-а-а …» Вече ставаше интересно. Даже някои, които се мотаеха на двора, се върнаха да наблюдават битката.

— Петстотин и петдесет хиляди първи път …

— Петстотин и шестдесет! — каза представителят на «Хоринек».

— Шестстотин! — прошепна Скарлатов на Разбойников.

— Петстотин и шестдесет първи път …

— Шестстотин хиляди! — извика Разбойников. Всички в залата го погледнаха. Кой беше тоя млад, нескопосно облечен човек? … Никой не го познаваше, но всички познаваха Скарлатов и това, че той лично присъстваше на търга, ги интригуваше. Защо бе застанал този богат и могъщ банкер зад такъв пишлигар? … Явно нещо кроеше, но какво? … Всеки се мъчеше да отгатне.

— Шестстотин хиляди първи път …

— Седемстотин хиляди! — се обади глас.

Скарлатов се извърна. Кой беше тоя? … После го позна. Един възрастен мъж с шкембе, добродушен вид и голяма златна верижка на часовник, минаваща върху жилетката му през целия корем. Беше представител на текстилния концерн, основан от италианския сенатор Бонеке, с главна фабрика «България» — най-голямата в страната за производство на прежди. Скарлатов веднага определи, че се явява като конкурент трета група. Познаваше представителя им като хитър търговец. Но едва ли групата на «Бонеке» щеше да се намеси активно. Предположи, че таванът им е малък, но и на инат, за да го засегнат, увеличиха толкова непредпазливо цената.

— Седемстотин и десет хиляди! — обадиха се от «Хоринек».

— Осемстотин! — прошепна Скарлатов.

— Седемстотин и десет хиляди първи път …

— Осемстотин хиляди! — викна Разбойников. Имаше вид на удавник.

— Осемстотин и петдесет хиляди — обадиха се от «Бонеке».

Мръсно копеле, каза си наум Скарлатов. И още веднъж го обзе странното желание да вдига цената така, че да втресе Бонеке и му даде добър урок. Но какво правиш?! Целия смисъл на търга губиш, само и само да се разправиш с един хитрец!? Все пак няма да им дам партидата …

— Деветстотин хиляди — прошепна Скарлатов.

— Деветстотин хиляди! — извика Разбойников.

— Деветстотин и десет хиляди! — казаха от «Хоринек».

— Деветстотин и петдесет хиляди! — добави «Бонеке».

Представителят на «Хоринек» въздъхна. Явно беше превишил тавана, определен от шефовете, и щеше да яде калай. И сега Скарлатов реши да разтегли нервите на търговеца от «Бонеке». Явно и той отдавна беше преминал тавана.

— Деветстотин и петдесет хиляди първи път …

Заедно с нарастването на сумата нарасна и тържествеността на водещия търга. Сега той говореше бавно, между отделните съобщения правеше дълги театрални паузи.

— Деветстотин и петдесет хиляди втори път …

И ето, в тоя миг старият мошеник от «Бонеке» започна да се поти. Той се обърна към Скарлатов. Последният го гледаше презрително. Сложи молитвено ръце пред корема си. А молбата беше отправена към Скарлатов и само към него.

— Деветстотин и шейсет — прошепна Скарлатов.

— Деветстотин и шейсет хиляди! — извика Разбойников.

Скарлатов погледна към представителя на «Бонеке». Той си бършеше челото с носната кърпа, но стреснат пак сключи молитвено ръце — тоя път в знак на дълбока благодарност. Чиновникът от «Хоринек» беше напълно обезоръжен. Той се огледа наоколо дали няма някой от големите шефове на фирмата. Но нямаше.

— Деветстотин и шейсет хиляди първи път … Деветстотин и шейсет хиляди втори път … деветстотин и шейсет хиляди трети път … Продадено!

— Господин Скарлатов, почти един милион … — проплака Разбойников.

— Да не са твои пари! Иди и уреди формалностите! Ето ти чекова книжка! Можеш да теглиш до три милиона.

— Ако подпиша, къде отивам аз, господин Скарлатов?! …

— Не бъди глупав! Аз ще киширам чека още днес! Чакам те на двора при колата.

Когато излезе под открито небе, светлината на слънцето го заслепи. Беше доволен, много доволен. Знаеше, че е победил. Скоро пристигна Разбойников. Той си бършеше дланите на ръцете в панталона, по стар навик на механиците.

— Нямаш ли носна кърпа?

— Имам. Ръцете ми са потни.

Пот на едри капки се стичаше и от лицето към врата му.

— Качвай се и дишай дълбоко! Дано дойдеш на себе си! …

Колата тръгна.

— Сега ще отидеш да хапнеш нещо и след това те чакам в Банката.

— Не мога ли веднага да дойда с Вас?

Скарлатов заповяда на Спас да спре в центъра. Габровецът покорно слезе. Когато тръгна, залитна.

Борис изпи на обяд само едно кафе. Разбойников пристигна скоро.

— Яде ли?

Той извади от джоба си сандвич с колбас. Беше го изял само до половината.

— Ето, господин Скарлатов … Повече не мога. Залегна ми.

— Е, добре, седни! Доволен ли си от сделката?

— Как да кажа …

— Истината, така както ти я виждаш!

— Ами … Малко скъпо, господин Скарлатов.

— Добре. Да изчислим! Една дреха колко излиза?

— Около девет лева.

— А според мен някъде към седем лева или седем и нещо.

Този път Разбойников така го погледна, сякаш пред него седеше малоумен.

— Но как, господин Скарлатов? — успя да каже той.

— Колко копчета има една куртка?

— Ами шест.

— А според мен повече! Забрави четири копчета на джобовете и две за пагоните. Лошо смяташ!

— Всичко дванайсет — поправи се Разбойников.

— И още две отзад на куртката, които поддържа колана.

— Ах, да … Но нали ние ги купуваме заради плата?

— Когато купуваш стелна крава, колко плащаш?

— По-скъпо, понеже ще има теленце.

— Е, добре. Ако продавачът не знае, че е бременна, а знаеш ти?

— Печелиш!

— Едно копче струва десет стотинки. Тия отзад по петнадесет, а на шинелите по двадесет.

— Разбрах, господин Скарлатов! Вие сте гений!

Скарлатов остро го изгледа.

— Похвалата ти е глупава, както и държанието. И според мен трябва да почнеш с копчетата. Ще вземеш работници.

— Ще наема циганки.

— Все едно! И акуратно да изрежат копчетата!

— Аз ще ги почистя с химикал на цели партиди и ще светят като златни.

— Чудесно, а сега прибирай се у дома, резачо на копчета!

— А с мен какво ще стане?

— Вероятно арогантен богат човек. Тези дни ще дойда лично в Габрово и ще посетя на място предприятието ти. Там ще решим всички останали въпроси!

Скарлатов стана от бюрото. Блед и измъчен, Разбойников му подаде ръка. След кратко колебание банкерът протегна своята. Но вместо да я стисне, Разбойников се прекърши над бюрото, задържа ръката на Скарлатов и я целуна. После почти избяга от кабинета.

Глава петнадесета

Той познаваше редица банкери с блестящи способности, които сгрешиха само веднъж и изчезнаха от терена на битките завинаги. Други направиха редица — на пръв поглед не съдбоносни грешки, — но ги направиха в серия и пак ги стигна участта на първите. Трети грешаха, падаха до дъното и после, за учудване на всички, се надигаха и почваха отново. Това бяха инатчиите банкери, любимите герои на Скарлатов. Те се биеха до последния дъх. Имаше още една малка група банкери, които понякога губеха, но не фатално. Изглежда бяха родени под знака на Везните. Защото отчитаха и възможността за загуба, а след загубата — възможността да се възстановят. Те си правеха изводи от всяка сделка, от всяка банкова операция и никога не повтаряха грешката при следващите подобни ситуации. Навярно Скарлатов би се приближил именно към тази последна група банкери, ако с години те успееше напълно да потисне чувствата и ентусиазма, завладяващи го при всяка нова сделка.

И ето сега, завършил блестящо първия етап на банковата операция с Разбойников, той седеше в кабинета си няколко дни след търга и се мъчеше да определи откъде ще дойде ударът. Затова когато Йосиф Карасулиев влезе при него, стори му се като някакво видение. Ендорската вещица* извиква сянката на Самуил, му мина през ум. Но ведрият вид и усмивката на Йосиф бързо разсеяха подозренията. Приятелят му хвърли върху бюрото на Скарлатов един вестник. Беше възбуден.

— Чел ли си го?

Борис го погледна и веднага позна това хумористично вестниче, което се занимаваше с най-долнопробно клюкарство, но имаше своите многобройни читатели.

— Виж на първа страница!

— Но защо си толкова нетърпелив, Йосифе? Седни първо …

На първа страница видя карикатурата или по-скоро своята глава. Представляваше една пирамида от парцали, покрили тялото му и стигащи вече до устата. Отдолу пишеше: «Помощ! Давя се в парцали!» В първия миг му стана криво, но като погледна Йосиф, направи голямо усилие и се усмихна добродушно в ролята на човек изненадан, но не чак толкова неприятно … Тази му реакция малко озадачи Карасулиев. Тоя мюзевир е подготвил турска пиеса, но аз ще му пресека целия творчески плам, каза си Скарлатов. Все така любезен, Борис му сипа мастика, а на себе си коняк. Сега, вече в по-спокойна обстановка, Йосиф реши, че е дошъл неговият тур. Той не можеше да забрави майтапчийските издевателства на Скарлатов по повод страдивариуса и рисунката на Рафаел.

— Какво ти става, Йосифе, онемя ли?

— Вълнувам се за тебе … Каква грандиозна идея! Не можех да повярвам! В Банката ли ще складираш парцалите? Не, няма да ги побере … Вероятно на двора под форма на египетска пирамида … Само да няма вятър да ги разнесе, понеже ще затлачат цялата чаршия! …

— А ти, Йосифе, дойде тази сутрин да ме зарадваш с вестника и да превариш всичките ми доброжелатели?

— Ако искаш, вярвай! Самият аз не съм на себе си от радост за теб! Но дойдох с предложение …

— Да го чуем!

— Навремето в Солун камилите бяха нещо като магарищата в София. Често се срещаха по сокаците и друмищата. Та ако ти подаря две камили да пасат на двора, покрай египетската пирамида от парцали, достатъчни са ти два бурнуса и желаещите ще могат да се снимат, качени на камилите върху фона на пирамидата. А на хоризонта — зданието на Търговската банка! Красиво, нали?

— Така ли?

— Ами по мои изчисления парцалите ще надминат Хеопсовата пирамида. По един лев да взимаш на фотография, ще си на кяр!

— Ще помисля, Йосифе. Като идея не е лошо …

— Ще трябва да предупредиш и пожарната команда да е готова, та ако се запалят парцалите, да не опушиш Двореца! …

— Де да бяха парцали, щеше да ми е по-леко …

Скарлатов пак се загледа в карикатурата. Йосиф предпазливо попита:

— А какво са, ако не парцали?

— Аз на тоя вестник трябва да изкажа благодарност за карикатурата! …

— За да ти направят още една ли?

— Драги Йосифе, като бъдещ филмов продуцент вероятно си чул за така наречената мания за пъблисити, заляла света. Не е важно с какво ще се прочуеш — с парцали или със страдивариус! За предпочитане са парцалите — те са оригинални и досега не са употребявани за горната цел. Важното е да говорят за теб, даже да ти се смеят, но името ти да не слиза от първа страница. Това също е капитал, да не кажа печалба. Хората харчат луди пари за подобно нещо, а аз го получавам безплатно.

— Абе … имаше един такъв луд в древна Гърция … дето подпалил храма, за да се прочуе, как му беше името …

— Херострат! Но моите парцали нямат нищо общо с него!

— Ама и аз това им казвам — Скарлатов не е луд! Познавам го отдавна!

— Ако ме познаваше, Йосифе, нямаше да направиш грешка да се кълчиш тази сутрин като шебек в кабинета ми, впрочем в карикатурата е допусната неточност …

— Каква?

— Ами сбъркали са, като са нарисували парцали …

— Краставици купуваш — краставици рисуват! Парцали купуваш парцали рисуват хората!

— Ако бяха нарисували банкноти по хиляда лева, щеше да е по-точно …

Карасулиев трепна. Усмивката слезе от лицето му.

— Така си и знаех! Затова и дойдох тази сутрин. Ще ми обясниш ли какъв зулум си намислил?

— Купувай парцали, Йосифе, и то колкото се може по-скоро и в по-голямо количество! По възможност вълнени, но и памучни — и чисти, и мръсни …

— Черги ли ще правим?

— Засега не говори в множествено число! А понеже си приятел, ще се помъча да ти обясня …

Скарлатов и сам искаше да се срещне с Карасулиев по повод на сделката. Знаеше, че всички ще посрещнат акцията му саркастично. А Йосиф му трябваше, за да го убеди по възможност да участва и по тоя начин да сподели риска си. Сега сам му се натресе. Борис подробно му обясни всичко — и перспективите, и докъде е стигнал. Когато ставаше въпрос за печалба, Йосиф слушаше извънредно съсредоточен, без да прекъсва Скарлатов. Зададе няколко въпроса. Със свойствения си търговски, проницателен ум той веднага напипа слабите места и рисковете на сделката. И когато започна своето кратко обобщение, беше убедителен. Доказа му обратната, рисковата страна. Борис почти се примири, че Карасулиев няма да се намеси. И просто така, за да каже нещо, го попита:

— Ти би ли участвал в сделката?

— С теб винаги!

Отговорът му го учуди.

— Това противоречи на принципа ти да не сключваш сделка, която, първо, не носи валута и, второ — да купуваш парцали! Това те унижава …

— Би ме унизило, ако начело на аферата не стоеше ти! Под твоята сянка аз, Йосиф, ще добрувам.

Скарлатов знаеше една съществена слабост на Карасулиев. Той панически се боеше да не изглежда смешен. Затова никога не би участвал в сделка за купуване на парцали. Една такава карикатура би го смазала психически. Но сега зад Скарлатов, който от нищо на тоя свят не се боеше, щом като целта му беше ясна, той се реши.

— И още нещо, Борисе. Даже да загубя, няма да ме е яд. В края на краищата, това ще бъде първото общо предприятие, което двамата заедно ще финансираме. Та ако не те нервирам, смятам, че днес положих основния камък на нашето обединяване.

Този път Скарлатов не избухна, той правилно разбра, че сделката с Разбойников никак не интересува Карасулиев. Дори не му е нужна. Но той жертваше парите си за друга цел, отиваща далеч до обединяване на двете банки! …

Скарлатов подскочи. Силен тласък прекъсна размишленията му. Моторът изрева. Спас преваляше някаква баирчинка на шосето. Боже Господи, каза си той, и сред тая пищна природа отново ме налитат мрачни мисли?! Какво става с мен?! … Той пак се загледа в разноцветните весели хълмове покрай пътя и въздъхна. Може би единствено в Габрово от цялата страна атмосферата, духът на хората бяха по другояче насочени? … Там поне винаги се говореше за стока, за имот и къде какво са съградили по широкия свят … А това в тия объркани времена не бе никак малко! … Защото трудно прехвърля поглед българинът отвъд Стара планина, за да вдигне очи към необятната Вселена и стигне до онова философско извисяване — макар и безпочвено, макар и без полза в момента, но което в крайна сметка облагородява народите! …

Автомобилът навлезе в града. Той не се славеше като архитектурно оформено селище. Но тук всяка къща, всеки дюкян или терен служеше за нещо, от което се изкарваха пари. Всичко бе извънредно прагматично. След като разпита, бързо намери работилницата на Разбойников. Беше малка, невзрачна, недобре осветена. Повече приличаше на голяма барака. Становете един до друг, шумът неимоверен. Хората работеха, без да се отделят от машините. Намери Разбойников край реката. Там, на открито, група циганки изрязваха копчета от военни дрехи. По работен комбинезон, с гумени опинци на краката, той даваше своите указания. Когато видя Скарлатов да слиза от колата, с привично движение избърса ръцете си в панталоните и се затича към него.

— Каква чест, господин Скарлатов! Жалко, че не можах да Ви посрещна както трябва. Не Ви очаквах …

— Ще отложим за следващия път. Но ако и тогава не ме посрещнеш в собствения си дом, със собствена кола и в елегантен костюм, а не в омаслен комбинезон, тогава наистина ще се разсърдя! …

— Но аз работя, господин Скарлатов.

— Ти си вече фабрикант, Разбойников! А видът ти е на палячо. Иди и се преоблечи!

По-късно се върна в костюма, купен в София.

— А ако трябваше да ме поканиш у дома си?

Разбойников се изчерви.

— Тия дни ще взема нова квартира.

— И ще се храниш от днес в най-добрия ресторант на града!

— Ама защо, господин Скарлатов? Аз съм здрав!

— Всеки е здрав, докато се разболее!

Закупените униформи бе складирал под временен навес. Може би няма квартира и костюм, но работата е започнала както трябва, на широка нога … Група работници строяха бетонен под направо върху земята и в момента правеха циментова замазка.

— Ще издържи машините — каза Разбойников — и ще го покрием, преди да паднат дъждовете.

Разбойников лично го запозна с тъкачницата за жакардови килими. В това време вече се беше разчуло из града, че банкерът Скарлатов е пристигнал, че автомобилът му е спрял пред работилницата на Киро Разбойников. Скоро се появи откритият фиат на големия индустриалец Пенчо Семов — стар приятел. Скарлатов винаги се учудваше на замаха у габровци, но Семов направо го изумяваше. Освен в текстила той смело се набутваше в какви ли не индустрии и с каквото се заемеше, печелеше. За него казваха, че камък да хване, на злато го превръща. И този човек, израсъл в средата на България, в континентално-планинска част, не се поколеба да се намеси и в чисто морски работи. Той постави началото на корабостроенето в България. Изглежда, доста го бе обладала закъсняла любов към морето, защото построи пансион за девици в причудливата форма на параход, който стърчеше над Габрово — най-забележителната постройка там.

Имаше славата и на широк човек, който по царски посрещаше гостите си. Той не даде и дума да се издума Скарлатов да отседне другаде, освен при него. Същия ден Семов много му помогна. Ставаше въпрос за спешно закупуване на терен, подходящ за новата фабрика, която тепърва щеше да се строи. Но машините бяха вече поръчани, скоро щяха да пристигнат и временно да ги настанят в дървени помещения, с бетонен под. Авторитетът на Семов бе такъв, че още същия ден се събраха на заседание общинските съветници и без много формалности продадоха изгодно посочения терен. Отделно, по желание на Скарлатов, Разбойников купи място за вила — бъдещия му дом. След като приключи с техническата част, Семов заведе госта у дома. Посрещна го по патриархален български начин. Менюто се състоеше от подбрани народни гозби. Отдавна Борис не се бе наслаждавал така на българската кухня. Без да крие от Семов, му обясни сделката и той пожела да участва. Делът от акции, които щеше да закупи, го правеше третия по сила участник след Карасулиев. Така бъдещото предприятие на Разбойников за ватено бельо и щрайхгарна прежда финансово бе напълно осигурено. А в компанията на такива ортаци като Карасулиев и Семов всеки можеше да пее. От своя страна, Семов му разказа доста неща за българския търговски флот. По принцип Скарлатов се съгласи да финансира строежа на кораби. Семов му съобщи и една тайна. Карасулиев поръчал три малки танкера за Черно море.

Обядът завърши късно. Все пак остана време по светло да отидат с Разбойников в складовете му за парцали. Сложил вече главата си в торбата, той незабавно наел много прекупвачи и за дни натрупал огромно количество мръсни парцали на безценица. Гледката накара Семов да се усмихне и той каза:

— Киро бе, ти ще затлачиш реката с парцали, бе! …

— Нека ми се смеят, а аз да печеля, нали така, господин Скарлатов?

И в Габрово Скарлатов не намери спокойствие. Още щом се прибраха в дома на Семов, започнаха да се точат фабриканти, банкери, разни занаятчии, търговци и — иска не иска — трябваше да разговаря с тях. Накрая, притиснат от всички, се съгласи на другия ден да говори пред деловите хора на Габрово. В тоя Манчестер на българската промишленост Скарлатов се разкъсваше от противоречиви чувства. От една страна, знаеше какво грози държавата в един бъдещ конфликт, който беше неизбежен. А, от друга страна, именно тук, в Габрово, той си възвръщаше вярата в една бъдеща европеизирана България. С такива индустриалци можеше да се гордее всяка развита капиталистическа страна — смели, инициативни, събрани, пестеливи, изумително работоспособни и най-важното — с изявено чувство към новото и към модерното.

Той винаги се възхищаваше и сочеше примера на тия търговци-предприемачи след Освобождението, които в шаячни дрехи прекосяваха Европа с малка табелка на ревера, написана на френски: «Не знам чужди езици освен български, пътувам за Манчестер, помогнете!» Скарлатов отпреди не споделяше мнението на повечето хора в страната, че габровци били стиснати. А и самите те не се чувстваха угнетени от епитетите и присмеха по техен адрес. Борис, напротив, ги намираше за широки хора, а легендите за стиснатостта им — остатъци отпреди сто години, когато габровци са полагали началото на промишлеността у нас и като всяко начало е трябвало да се ограничават в личния си живот в името на едно благополучно и разумно бъдеще. Че кой истински капиталист не е почвал с ум-разум и с пестеливост?! … В Габрово вече растеше второто поколение индустриалци, а не занаятчии с амбиции, стигащи твърде далеч. Следващото поколение, мислеше си Скарлатов, ще излезе вече на световния тепих. Та те още сега напират към европейските пазари.

Учуди се на препълнената зала. Само в Габрово можеха да се съберат толкова много хора по такива на пръв поглед скучни, чисто финансови въпроси. Те го чакаха и когато влезе, всички станаха на крака и му ръкопляскаха. Той се развълнува. Това беше признание към неговата личност, към неговото дело, към неговия ум. Защото похвала от такива хора, и то габровци, значеше твърде много за един банкер — и Скарлатов оцени достойно техния ентусиазъм. Той не се задълбочи върху финансовата конюнктура, както напоследък често правеше това. Тя по същество водеше до война и застой — било в индустрията, било в търговията. Каза истината по въпроса, но без да набляга излишно на песимистичните си прогнози, тъй като в безсънната нощ, предшествала събранието, той реши, че ще бъде неправилно да обезверява тия истински дейни българи. Скарлатов не можеше да си позволи да парализира цвета на българските индустриалци, защото — продължаваше в мислите си той — каквото и да се случи — било германци, било французи, било руснаци или американци — това, което се построи, ще остане тук, в България. Той се спря обстойно на друг важен въпрос — за опита на индустриалците. Основната му мисъл беше, че истинският индустриалец трудно се създава. Тук играят роля възпитание, традиции, неизтощимо желание за материално замогване, за добър живот, за място в пазарите на света. Дори всичко, според Скарлатов, да бъде съсипано от войни или от каквото и да е природно бедствие, но ако се запази индустриалецът със своя опит, със своята деловитост, винаги ще се почне не отново, а от високо равнище! … Даде като ярък пример съсипаното в последната война стопанство на победена Германия. Тя се изправи на крака и благодарение на опита на своите индустриалци и на техния замах. Индустриалец с опит — ето къде е началото на всяка промишленост! Всичко останало са подробности — капитали, пазари, машини … Само човек, който твърдо знае какво иска и още по-важно — знае как да съгради идеята си — е истински индустриалец! Той би построил фабрика даже в пустинята и тя ще заработи там.

Тези думи на Скарлатов ентусиазираха присъстващите. Сякаш дадоха някакъв смисъл на тяхното съществувание, на тяхната дейност, на тяхното значение в обществото. Гордост почувстваха всички в залата. Скарлатов се спря и на търговците. Индустриалци имаха, но търговци на едро, които да пласират стоката, тоест второто звено — оптовата търговия, — габровци нямаха или беше само в наченки. Всеки се стремеше или сам да продаде, или в най-добрия случай залагаше на няколко търговци, които според Скарлатов нямаха капацитета да бъдат трансмисията между производител и купувач. За пример даде Пловдив. Там според него бяха най-добрите търговци на България, вече с европейски опит. Донякъде и в Русе имаше стари традиции, но кой знае защо те отмираха. На габровци им стана малко неприятно от тая констатация, но трябваше да признаят в себе си предимството на пловдивските търговци. Налагаше се смело да търсят пазари даже на загуба, защото стоките им, по думите на Скарлатов, не отстъпваха по здравина и качество на най-добрите световни образци. Позова се на текстила. При едни по-разнообразни и по-художествени разцветки, съобразени със световната мода, тъканите щяха лесно да пробият и на чуждите пазари.

След речта на Скарлатов в залата се разнесоха продължителни ръкопляскания. Мнозина искаха да говорят лично с него. Той не можеше да се измъкне. Тук вече се намеси Разбойников. Беше довел няколко свои работници — едри, селски момчета, които го слушаха като Господ. Благодарение на тях Скарлатов напусна салона. Разбойников не жалеше усилия да покаже на всички габровски индустриалци кой е той и кой стои зад него.

— По-кротко, Киро! — смееше се Семов. — Ще изпотепаш хората …

Дълго след заминаването на банкера в Габрово се говореше за неговата реч и се цитираха негови мисли. Индустриалците бяха окрилени. За разлика от другите градове в България, където се смяташе дори неприлично хората да разговарят за пари, тук строго финансовите моабети съвсем не бяха необичайни нито по кръчмите, нито в интимния кръг на семейството. Още по стара традиция, когато бащата се връщал у дома, той разказвал на челядта си какво е спечелил през деня и винаги бил слушан с внимание и интерес. Така че за Габрово разискванията по речта на Скарлатов бяха нещо съвсем естествено.

Една година по-късно фабриката на Разбойников заработи и първите ватени гащи и фланели се появиха на пазара. Усилено се градеше корпусът на модерната фабрика, а заедно с него и къщата на Разбойников, който все пак се наложи тя да бъде построена в двора й. С помощта на Карасулиев — некоронования Сатана-Изкусител, пред когото никой не можеше да устои, подкупиха военната интендантска комисия, генерали, министри, депутати и спечелиха търга на армията за около три милиона бройки различно бельо за войниците. Това бе достатъчно не само да се изплатят разноските, но и да остане чиста печалба от милиони.

Разбойников взе да изкупува акции от другите акционери. Скарлатов и Карасулиев добродушно го оставиха да прави това. В края на краищата скоро контролният пакет ще бъде в него или ще стане едноличен притежател — тази цел Разбойников не криеше. Тия двама сурови хора в бизнеса се радваха, че расте ново вълче в глутницата, обещаващо да отиде далеч в йерархията. Затова го покровителстваха като роден син. Така на мастиленосиньото нощно небе на българската индустрия блесна ярко нова звезда — звездата на Кирил Разбойников.