Книга пета Жребият

По-късно Скарлатов вечеря и си легна в спалнята. Чувстваше се уморен. Взе книгата от нощната масичка, но вместо да чете, се замисли за Йосиф и бедата, която го постигна. После си каза — по дяволите! Каквото мога — правя! … Загаси лампата и скоро заспа. Сънят му бе мъчителен, изпълнен с кошмари. Събуди се към два часа след полунощ. Прозорците тропаха. Той стана. Без да пали лампата, отмахна завесите. Навън се издигаше истинска мартенска снежна буря. В поривите и воя на вятъра долови телефонен звън. Без да бърза, облече халата си и слезе в хола. Телефонът продължаваше да звъни. Вдигна го и чу гласа на Яна.

— Папа, ти ли си?

— Аз.

— Боже Господи, цяла нощ звъня! Това е третият път, откакто се обаждам. От няколко дни търся връзка. Едва тази нощ сполучих, а тебе те няма …

— Ами как ще имам, с тия телефонни разговори! Слушай, папа …

Линията беше съвсем чиста. Чуваше даже дишането й. И тогава той долови изхлипване, а после ридание.

— Какво става с теб?

— Нищо, папа. Сега слушай внимателно …

— От Оксфорд ли се обаждаш?

— Не, папа, от Мюнхен.

— Какво, по дяволите, търсиш в Мюнхен?

— Не е моментът да ти обяснявам. Нямам пари за дълъг разговор.

— Ще ти пратя.

— Не, не става въпрос за това. Мили папа, Иван е арестуван във Виена.

— Разбрахме.

— О, папа! Защо си толкова безразличен?

— Тук правим каквото можем.

Тя вече не хлипаше, а ридаеше.

— Спаси го, папа. Моля те, спаси го! Само ти можеш да ми помогнеш!

— Какво става с теб? Здрава ли си?

— Здрава съм. Нищо ми няма. Моля те, ела, папа, имам нужда от теб! Никога за нищо не съм те молила! Само веднъж в живота ти се моля. Няма да ме оставиш, нали, папа?

— Няма, дявол да те вземе! В Мюнхен ли ще си?

— Да, папа, и да искам, не мога да мръдна оттук. Чакам те.

— Къде си отседнала?

— Засега никъде. О, папа, ще умра …

— Не говори глупости и слушай! Ще ме чакаш всеки ден сутрин между десет и дванайсет и следобед между два и четири часа местно време в «Ди алте Пинакотекен». Работи ли?

— Не знам, папа.

— И стига си хленчила! Ако е затворена, ще седнеш в тия часове в парка пред Пинакотеката.

— Добре, папа.

— Разбра ли всичко?

— Да, папа, ще те чакам.

— Иди … чуваш ли ме, иди в клона на Норд Дойче Банк при … ало, какво става …, ало …

— Връзката е прекъсната, господине — се обади гласът на телефонистката.

— Опитайте се да я възстановите!

— Прекъснаха оттам, господине. Ако се обадят, ще ви свържа отново.

Скарлатов остави слушалката. Прекара до разсъмване в хола до телефона. Никой не се обади. На сутринта събуди рано Спас. Веднага тръгнаха за София. Черният път бе покрит с мокър сняг. Трудно се придвижиха до централното шосе. Пристигна пръв на работа в Банката. Обади се по телефона на Туше Динев. След малко той дойде.

— Кафе няма да пием. Моля те, искам час по-скоро виза за Мюнхен! Провери и по кой начин ще пътувам.

— С влака е невъзможно.

— Тогава със самолет. Действай!

— А защо Йосиф сам не замине? В края на краищата това е негов проблем.

— Защото няма нищо да свърши. А вече взе да се подпалва и моята черга. Сега разбра ли?

— Не.

— Тръгвай, дявол да те вземе!

— Тогава направи кафе.

— Така ще е най-добре — каза Динев.

Скоро пристигна и Йосиф. Скарлатов му каза, че заминава за Мюнхен, ако получи виза.

— А защо не за Виена?

— Не задавай глупави въпроси! Иди ти във Виена!

Йосиф замълча, а след това предпазливо попита:

— За какво отиваш в Мюнхен?

— Ами защото ми е кеф! Искам да се разходя! Искам или имаш нещо против?

— Аз ще изляза за малко — каза Туше Динев.

— Седни, Динев! Искам да имам свидетел на разговора ни. А освен това, да си допием кафето …

— Така е в живота. На един му се е подпалила главата … — каза Йосиф и внезапно млъкна.

— Драги Йосифе, спомняш ли си текста на тая просташка песен — «Един плаче, друг се смее, трети за абе-то — тоест хляба — сълзи лее»? Отивам в Мюнхен заради теб! Сега разбра ли?

Йосиф дълго мълча. Той размисляше. Скарлатов и Динев пиеха кафето си. Беше му ясен пътят на неговите разсъждения. Първо — недоверието! За какво отива Скарлатов в Мюнхен?! … И тъй като не можа да намери друга причина, трябваше да се съгласи с казаното, въпреки че дълбоко се съмняваше. За хора като него, мислеше си Скарлатов, нищо на тоя свят не се върши без полза и в края на краищата е прав. Не му идва и наум в случая за Яна. Той не знае, че тя е в Мюнхен. Йосиф стана и тръгна към бюфета.

— От мастиката се става импотентен — каза Скарлатов.

— А от коняка?

— Аз пия кафе. Ела да си сипеш! …

Когато Йосиф си наливаше в чашата, ръката му силно трепереше. Скарлатов чисто по човешки го съжали.

— Какво според тебе, Йосифе, е по-силно от властта?

Без да се замисли, Йосиф отговори:

— Парите!

— Така и очаквах, че ще кажеш. Ами ако властта носи пари, тогава? …

— Тогава властта е по-силна.

— И тъй като при фашизма всичко е наопаки, то първото нещо, което ми идва в съображение, е, че в случая особено трудно е да се въздейства върху властта.

— Скарлатов! Властта се състои от хора, нали така? На тебе ли ще обяснявам това. А хората са алчни. Ако на едно куче дадеш краставица …

— Ще бъде интересно, а сентенцията ти за кучето и кокала я знам! Ставаш банален! Съгласен съм с тебе. Става въпрос до какъв размер ти си готов на материални жертви?

Въпросът бе зададен директно и безмилостно. Даже в моменти на най-голяма скръб Борис знаеше — Йосиф никога не губи в съжденията си съображения от материален характер. И сега внезапно си спомни дълбоко проникновения психологически случай, описан от Захари Стоянов, когато разбойници хващат един чорбаджия кехая и се готвят да го заколят. Тогава им казва да вземат не едрия овен и го изпекат, а младото яренце. Дори тогава, преди смъртта си, иска по някакъв начин да намали материалната си загуба, независимо че и него няма да го има на тоя свят.

— А ти какво предлагаш?

— Забравяш, Йосифе, че аз не съм израсъл под един юрган нито с Хитлер, нито с някой от обкръжението му. Аз лично не мога да определя, понеже не познавам хората, с които си имаме работа. За всеки случай, те не са тия, на които знаем и зъбите в България! … Сигурно исканията им ще бъдат прекалено високи.

— Все пак трябва да има някакъв таван.

— Тогава определи го ти!

— Не знам.

— И когато аз достигна тавана, а те не се съгласят на пазарлъка, тогава Иван и Анастасия да вървят по дяволите, така ли?

— Имай милост, Борисе!

— Аз я имам. Но тия там са безмилостни. Ето това искам да ти внуша. Вероятно загубата ще бъде огромна. Готов ли си да я платиш?

— Ако ти така мислиш, готов съм.

— Става въпрос не за мен, а за теб. Един твой дефект е, че се мъчиш да отбягваш пряката отговорност, както навремето с аферата Деклозиер. Но идва часът на истината и ти трябва да отговориш с «да» или «не». Накратко, готов ли си да платиш с всичко, което имаш?

— Така в търговията не се разсъждава, Скарлатов! А ти си банкер. Никъде в света не съществува такава сделка, в която едната страна се самозаколва.

— Тогава разговорът става излишен. Върви ти, Йосифе, и се пазари с главорезите! Но се пази да не изядеш и торбата сол, и торбата кромид, и стоте тояги, та накрая да платиш и стоте лири! Знаеш я тая приказка, нали? Тя е македонска.

Скарлатов му припомни това прочуто умотворение, което по дълбокото си съдържание и знание на човешката природа можеше да се сравни само с басните на Езоп. Така той накара Йосиф да се замисли и стигне в разсъжденията си докрай. Нарочно поведе разговора в една абстрактна посока, колкото и Йосиф да се мъчеше да го свали върху терена на реалния живот. Но само по този начин можеше да го принуди да отговори точно, защото сега вече Скарлатов щеше да действа с развързани ръце. Присъствието на Динев беше повече от необходимо. За миг помисли дали този разговор не би било добре да бъде скрепен с договор, но се отказа. Все пак Йосиф бе човек на думата.

— Аз съм съгласен, Борисе.

— До пълно изчерпване на авоарите ти?

— До пълното изчерпване!

— Тогава, драги Йосифе, аз се заемам с работата.

— Все пак, Скарлатов, ти трябва да се бориш! Ако ставаше въпрос за твоите пари, така ли щеше да разсъждаваш?

— Ако в тоя момент не ми се извиниш, последствията ще бъдат пълно скъсване!

— Извинявай.

На Борис му трябваше време, за да потисне гнева си. Когато се взе в ръце, каза:

— Аз ще се боря, защото ти си част от моята Банка. Следователно се боря за себе си. Има само един пункт, по който не съм наясно. Затова и поведох така разговора. И този пункт се състои в следното: знаят ли немците твоите авоари в чужбина, големината им и в кои банки са?

— Това не знаят.

— Не бързай, Йосифе! Защото, ако знаят, това ще им бъде и таванът.

— Не, те не могат да знаят, освен ако …

— Аз им кажа, така ли? Е, нека попитаме и Динев!

— Аз знам авоарите на Йожи, знам и къде са, с изключение на личното му имущество.

Йосиф имаше вид на безумен човек. Чак сега, в тоя момент, разбра силата на двамата. А че е попаднал в тежка, безнадеждна ситуация, той не се съмняваше. Скарлатов отгатна и се усмихна. Стана от бюрото. Наля на Йосиф чаша мастика, на себе си и Динев коняк.

— А сега се успокой, Йосифе. Изнесох ти само една лекция по човешка почтеност. Питам се, ако аз бях на твоето положение, как би постъпил? …

— До днешния ден не знаех. Но от тоя момент нататък вече знам!

Скарлатов правилно оцени този отговор — беше верен и почтен.

— Сега съм доволен. За пръв път от толкова години между нас двамата се случи нещо искрено и човешко. Да не забравяме тоя миг. А сега на работа! Вече е девет часът. Динев, време е да тръгнеш!

— Шефе, обади се на Терзиев! Той би помогнал много.

— Помислих. Ще се срещнем на обяд.

— А ти, Йожи, поговори с Неделев — каза Динев.

— Никога!

— Сделката с филмите е добра база за разговор — настоя Динев.

— Добре. Ще се срещна.

Скарлатов приключи разговора, нареждайки:

— Йосиф ще си отиде вкъщи! Неделев в случая не играе никаква роля. Той няма нито власт, нито влияние. Има само пари, и то пикани пари.

Глава трета

— Кажи, Борисе, какво те боли и не ми разправяй бабини деветини! Какво искаш друго, освен това, че ми развали обяда! …

Искам да ти счупя главата, помисли си Скарлатов, но отвърна:

— Трябва да отида в Мюнхен.

— А на Луната не искаш ли?

— Не.

— Да речем …

— В Мюнхен няма нито бани, нито бог знае каква медицина! …

— Слушай, Драгане! Яна е в Мюнхен и се налага на всяка цена да замина!

— Нещо политически ли е загазила? Нали беше в Англия?

— Има свои проблеми, които и аз не знам. А е останала и без пари.

— Това е лесен въпрос. Ще изпратиш телеграфически.

— Ще помогнеш ли, или няма да помогнеш!

— Ще се опитам. До една седмица военното положение ще бъде вдигнато и ти ще можеш да отпътуваш.

— Тогава вече ще е късно. Искам точно да ми отговориш какви са ти възможностите.

— Само чрез търговското аташе в легацията. Но едва ли ще си мръдне пръста, като чуе твоето име. А и ортак ти е Карасулиев — една омразна личност за тях. Виждаш, че е невъзможно!

— С това трябваше да започнеш, а не да ме караш да присъствам на плюскането ти! Казал ли ти е някой, че ядеш неприлично?

— Казали са ми, че получават апетит, като ме гледат … Не си тръгвай, Борисе! Иде ми нещо наум …

— Например?

— Че отиваш в Германия по търговска сделка.

— Да им предложа шипки, боровинки и лайкучка?

— А какво искаш от тях?

— То си е моя работа! Можеш да ги осведомиш, че ще разширим фабриката на Разбойников и отивам да закупя машини.

— Няма да се хванат на въдицата. Бъди откровен, за да ти помогна! …

Скарлатов се замисли и реши да играе с открити карти.

— Всъщност ме интересува Виена. Става дума за Иван Карасулиев — сина на Йосиф. Арестуван е.

Терзиев спря да яде и погледна внимателно Скарлатов.

— А защо именно ти се месиш в личните работи на Карасулиев?

— Защото сме ортаци.

— Познавам те добре, Борисе. Едва ли си толкова любвеобилен. Има нещо друго …

— Оставям на теб да отгатнеш.

— Объркан съм и не мога. Но какво ще кажеш, ако започнеш преговори за мина «Ураниум»?

— Тогава има ли шанс да ме пуснат?

— Има, ако не се опитваш да играеш и почтено сключиш сделката.

— Само при условие, че те приемат моите искания!

— Не, Борисе! Те вече няма да приемат да ти платят в долари. Това знаеш, нали?

— Знам.

— Ако до довечера не получа виза, смятай, че разговор между нас по въпроса за «Ураниум» не се е състоял!

— Трудна задача. А какво става с Яна? Тя ми е извънредно симпатична. Намесвам се в нещо, от което губя, но го правя заради нея. Можеше да бъдеш по-откровен.

— Засега толкова! След като всичко приключи, обещавам да ти разкажа.

В края на работния ден Скарлатов получи виза за Германия. Приятелят му се бе постарал да му осигури дори място за сутринта в пощенския самолет от Анкара.

Привечер той го посети във вилата. Даде му препоръчителни писма до редица делови хора в Мюнхен и Берлин. Поговориха доста. Терзиев беше добър събеседник. Разказа му за елита на немската промишленост и икономика и за значението на отделните индустриалци и банки при режима на Хитлер. Това, което Скарлатов предполагаше, тази вечер му се изясни. Единственият път за преговори с властта беше чрез тях.

На сутринта стана рано. Туше Динев вече се намираше във вилата. Донесе шифрована телеграма от Ван Юлиус. Тя бе най-важната за Скарлатов, тъй като Ван Юлиус имаше връзки с германските банкери. В нея му съобщаваше едно-единствено име. И Скарлатов правилно разбра, че тук е ключът за решаване на проблема. Останалите имена, банки, адреси на политически лица нямаха никакво значение. Съобщаваше му, че лицето е уведомено и ще го приеме лично.

В 10 часа сутринта заедно с Туше Динев и Спас пристигнаха на летището с два куфара, в които бяха официалните му дрехи. Знаеше, че германците особено държат на облеклото и етикецията. Решиха Карасулиев да не го изпраща. И наистина съвсем скоро след тях дойде немското търговско аташе с дипломатическата си кола заедно с Драган Терзиев. Приятелят му го попита има ли достатъчно марки. Скарлатов бе сложил в портфейла си около хиляда и там можеше да тегли колкото иска, но взе още две хиляди от Терзиев. Търговското аташе му каза, че ще бъде посрещнат на Мюнхенското летище както подобава. Самолетът от Анкара кацна в София със закъснение. Намериха място за Скарлатов на една седалка зад двамата летци и радиста. В 10,30 часа излетя. Рядко бе пътувал със самолет и малко се вълнуваше. Скоро се отделиха от земята и набраха височина. Самото летене бе скучно. Самолетът се изкачи над облаците и сега под Скарлатов се стелеше само една облачна пелена …

На Мюнхенското летище никой не посрещна Скарлатов. Той взе такси. Каза адреса на стария хотел на «Луизе Щрасе», където навремето бяха отсядали с Яна. Шофьорът го знаеше. Слава Богу, още съществуваше. Нае луксозен апартамент с две спални, баня и хол. Това беше част от тактиката му да играе на едро. Навън беше тъмно. Без да се преоблече, веднага излезе на улицата. Изходи пеша цялото разстояние по «Луизе Щрасе» и се спря на Алеята на пълководците, а после продължи до Пинакотеката. Паркът изглеждаше пуст. А и по улиците от време на време срещаше хора, сякаш Мюнхен бе окупиран. Върна се по обратния път. Прибра се в апартамента, изкъпа се колкото се може по-бавно. Не беше гладен. В куфара намери две бутилки коняк, поставени от Неда. Имаше една цяла дълга нощ за размисъл. Работите се развиваха с шеметна скорост. Общо взето, не беше изненадан. Знаеше, че в крайна сметка нещата ще опрат до «Ураниум». Мината имаше голямо значение за немците. През нощта, след като си отиде Терзиев от вилата, проведе дълъг разговор с Туше Динев. Имаше доверие само на него. Тогава му разказа за възможността да продаде мината. Обсъдиха въпроса за немската колония. Все пак тия хора я бяха създали от начало до край! Те я изправиха на крака и заради печалбите трябваше да им се отблагодари по някакъв начин, като не ги остави на произвола на съдбата. В негово отсъствие Динев се заемаше да проведе акцията по измъкването им от България.

Той щеше да телеграфира поне един ден по-рано на Динев, преди мината да стане чужда собственост. От друга страна, не искаше да алармира немската колония, понеже не знаеше как те ще реагират и можеха да провалят всичко. Това беше едната, човешката страна на въпроса, но втората, личната, болезнено засегна Скарлатов. Досега бе губил, бе се провалял в сделки, но причината си оставаше само той. Затова не търсеше други виновни и се примиряваше. В случая обаче създателят на мината, нейният притежател, без да е сгрешил в нищо, трябваше да се раздели с нея. А тя в тия години се превърна в голяма ценност. Сега се налагаше да се откаже от своята собственост, и то заради други хора, заради Карасулиев! Той е първият виновник! … Не се съмняваше, че Йосиф ще му заплати напълно стойността на мината, и то в долари, със свои лични средства. И въпреки това го смяташе за виновен. Останалите виновни бяха много на брой: и Неделев, и Терзиев, и най-вече германците! Именно те искаха да му отнемат неговото притежание. Скарлатов се почувства като куче, надвесено над своя кокал, заобиколено от вълци, които така или иначе щяха да му го отмъкнат. Този любим пример на Карасулиев никак не бе лишен от дълбок житейски смисъл. И може би Скарлатов за пръв път разбра силата на тая предвечна болка, когато някой посяга на нещо твое. Беше болка в истинския смисъл на думата. Защото нараняваше не само психиката, но и първичния инстинкт за собственост, така присъщ на човека. По-нататък в разсъжденията си, вече не само върху терена на сделката и парите, но и от гледна точка на политическото положение в Европа, той прецени, че така или иначе немците щяха да му я вземат — било днес, било утре. И не е изключено — без да получи лев! Следователно не бе малка утехата, че Йосиф ще му плати нещо, което по принцип губи. И така, успокоен от тия разсъждения, Скарлатов заспа, както седеше във фотьойла.

Събуди се рано. Навън беше тъмно. Обади се по телефона да му донесат кана кафе. Забавиха се доста, докато му го качат горе. Тук клиентите не бяха ранобудни. Изпи две големи чаши. Изпуши и няколко цигари. Повече не можеше да издържа в апартамента. Реши да тръгне да се разхожда. Навън бе студен, мъглив ден. Хората забързани отиваха на работа, вдигнали яките на балтоните. Но на него му беше топло. Той крачеше с разкопчано пардесю — елегантен, гологлав, с гъсти бели коси и късо подстригана брада. Минувачите — повечето работници — се обръщаха да изгледат този необичаен силует за ранния час. Той пое по «Луизе Щрасе». Мина покрай Политехниката. Пред вратата имаше няколко студенти и студентки с чанти и дълги цилиндри, в които държаха чертежите. Спря се в Алеята на пълководците. Дълго разглежда статуите, поставени в една редица и подравнени като войници на Фридрих Велики. Общо взето, безвкусни скулптури, отразяващи военния дух на нацията. Знаеше, че е твърде рано за Пинакотеката. Но нямаше какво да прави. Да зяпа витрините на магазините? … Тук те бяха на рядко. Дали да не се върне към гарата? … Там беше оживено. Колебаеше се, но реши да иде до парка и после обратно. Червеното тухлено здание на Пинакотеката бе ниско и скромно в сравнение с Лувъра, но красиво в своята простота. Разположено в парк с дървета, чиито клони бяха оголели. От другата страна се простираше равна поляна. Тревата беше побеляла от сланата. Когато заобиколи сградата, там на една пейка седеше някой … Сърцето му трепна. Приближи се. Беше Яна. Тя не го забеляза. Бе притворила очи и главата й леко клюмнала върху топлото английско палто от ангора, под което се подаваше дебела вълнена шотландска пола, над бели вълнени чорапи и ниски, типични английски спортни обувки с дебели подметки. На главата си бе нахлупила странна шапка с дълга козирка, явно американска. Край нея стоеше на земята малко куфарче, на пейката — кожен сак с презрамка.

— Добро утро — каза Скарлатов.

Яна отвори големите си очи с цвят на синчец. Изглежда, беше задрямала, защото се усмихна като насън и чак след това в съзнанието й достигна, че пред нея стои баща й. Тя скочи, увисна на врата му и несдържано зарида. Повтаряше само едно:

— Папа, мили папа …

Шапката й падна на земята. Тя си търкаше очите и носа в пардесюто на Скарлатов съвсем по детски. Мина много време, докато се успокои. Той се чувстваше притеснен. Един възрастен човек се спря и ги наблюдаваше. После отмина край тях и пак ги изгледа. Да вървят всички по дяволите, помисли си Борис и след това внимателно се освободи от ръцете й. Подаде й своята носна кърпа. Погледна я пак. Беше извънредно слаба, с бледа кожа на лицето. Сърцето му се сви.

— Знаех си, че ще дойдеш! Знаех си, че няма да ме изоставиш! …

— Да тръгваме! … — каза Скарлатов. Той се наведе да вземе куфарчето.

— Нямам сили, папа, нека малко поседнем.

— Студено ли ти е?

— Вече съм станала напълно безчувствена.

Скарлатов свали пардесюто си и я наметна. После закопча горното копче на яката.

— Не трябва, ще настинеш … — каза Яна.

— Не се безпокой. Това ли ти е целият багаж?

Тя кимна с глава. Устните й трепереха. Готвеше се пак да заплаче. Той повдигна брадичката й и я погледна право в очите.

— Е, моето битолско просяче, къде прекара нощта?

— В чакалнята на Мюнхенската гара. Там е топло и уютно. Не е толкова лошо … Голяма гара. Минават много пътници. Интересно е да наблюдаваш …

— Само тази нощ ли?

Яна нищо не отговори.

— Откога не си яла?

— Папа, сега това не е важно. Слушай ме, да ти разкажа …

— Първо ще отговориш на въпросите ми, а после в хотела ще ми разказваш. Как се озова в Мюнхен?

— Ами с една група студенти археолози от Оксфорд.

— От твоя курс ли са?

— Не, папа. Те са по-големи, но ме взеха. Професорът нямаше нищо против. Чудесни момчета!

— Често ли идваш без мое знание в Германия?

— По-скоро в Австрия, и по-точно във Виена. И то при всеки удобен случай, папа. Използвах екскурзии от университета и ваканции. Този път не можах да стигна до Виена — Аншлусът ме завари в Мюнхен. За проклетия.

— Или за късмет! Защо остана без пари?

— Защото … защото тя е дълга и широка. После ще ти обясня.

— Не можа ли да вземеш отнякъде?

— Студентите от групата, преди да заминат, ми дадоха всичките си пари, които имаха. Нали са много мили?

— Англичаните не са бедни.

— Но на мене ми трябваха много, папа.

— За да платиш седенето си в чакалнята на Мюнхенската гара? …

— Папа, не почвай така … Много съм разстроена. И за да свършим с тоя неприятен въпрос, трябва да ти кажа, че тук продадох всичко, което можеше да се продаде — дрехи, бижута, барабар с учебниците, енциклопедиите и така нататък … Въобще всички непотребни неща. Загубата не е голяма. Имах и няколко монети, останали от дядо Славчо. И тях засилих. Взех добри пари.