Книга пета Жребият

— Това е неудобството на подаръците. Защо ги приемаш?

— За да мога да ги засиля при нужда. Ти, папа, нищо не разбираш! … А като се върнем от вечеря, ще разгледам до насита всички накити и ще се кича колкото си искам до сутринта!

Спас ги заведе до Карасулиеви. Уговориха се да ги вземе малко след полунощ. Макар и отдавна направена, кооперацията, в която живееха Карасулиеви и други известни богаташи в София, се поддържаше добре. Допълнително бяха монтирали безшумен асансьор. Посрещна ги портиер в униформа с фуражка и ги придружи чак до етажа. Там вече ги чакаха. Яна несдържано, според Борис, се прегръщаше и целуваше с всички. Целият огромен апартамент бе ярко осветен, почистен и подреден, както го помнеше от младини. За негово учудване единственият друг поканен бе само Фархи. Посрещнаха ги весело като роднини. Скарлатов честити на Евангелия — хубаво момиче, спокойно, с маниери донякъде напомнящи Анастасия, но малко дървена и равна. С бъдещия й съпруг — холандеца — високо, стройно момче — размени няколко думи. После жените заедно с годеника напуснаха салона и в него останаха Карасулиев, Фархи и Скарлатов.

А Фархи не старееше. Беше се консервирал такъв, какъвто го помнеше. Акуратен, спокоен и безличен. Но само Скарлатов знаеше неговата сила. Беше не само дясната ръка на Йосиф, но и инициатор на един от най-дръзките удари, направени от Командитното дружество. Той го ръководеше самостоятелно, понеже Йосиф затъна в Банката. Не модернизира нищо. Не въведе никакви новости. Ръководеше работата по патриархалния начин, както в началото на века се вършеха търговските сделки. Но дружеството трупаше печалби и имаше добри перспективи. И този мълчалив, вече възрастен, неженен човек беше наистина член на семейството на Йосиф. В една от най-важните търговски области — тютюните — които значеха много за България, Фархи се прояви като ненадминат специалист и търговец. Тук знаеше повече от всеки друг. Командитното дружество взе изцяло в свои ръце износа на тютюни за Америка, Франция и Англия. Носеше чиста печалба в конвертируема валута — едно немалко перо за Карасулиев. Скарлатов искаше да го попита за последните сблъсъци с немците. Фархи бе добър разказвач, немногословен, но всяка дума тежеше и в беседа с него деловият човек можеше твърде много да научи. Той започна да разказва за конкуренцията с немската фирма Реемтсма. Явно дружеството се намираше в отстъпление, но организирано без тревога, и Скарлатов знаеше, че ще успее да измъкне от техни ръце и последния пастал тютюн, който Фархи е определил.

Преди вечерята Йосиф взе Скарлатов за ръка и го отведе в една странична стая. Тук набързо му разказа за холандеца: сериозно момче, от векове семейство Майерман е водещо в диамантената индустрия за шлифоване и търговия.

— А ти знаеш, че за да станеш експерт по диамантите, трябва да чиракуваш, да стажуваш най-малко седемнайсет години. Остават му на момчето още единайсет. Ще стане на четирийсет. Майермановци се женят на 40-50 години.

— Що не го махнеш от тая професия?

— Тя е в кръвта му. Наследствена. Той обича професията си.

— Тогава?

— Въпреки че е член на фамилията и наследник, дядото и бащата му плащат заплата на калфа. Пълни идиоти! Седемнайсет години да чиракуваш!

— Може би е необходимо?

— Аз на седемнайсет години бях вече търговец. Най-важното е, че той с тия пари не може да издържа ни жена, ни деца! Сега разбираш ли защо се намесвам и защо не мога да оставя младите? Сурови са законите на тия тъпанари, но аз ще им покажа кой е Йосиф Карасулиев. Евангелия ще поеме с моя помощ разходите на семейството.

— Те няма ли да се обидят?

— Холандец да се обиди?! Те са гьон-сурат, Скарлатов. Даже ще се зарадват, че аз ги храня.

— Едва ли е проблем за теб. От какво се оплакваш?

Но Йосиф беше вече навил пружината до скъсване и не можеше да спре.

— Нека децата, родени в най-силните години на младостта, живеят както трябва и растат здрави и яки, а не кекавци! Аз съм банкерът Йосиф Карасулиев! Обичам децата си. Ще обичам и внуците си и ще направя всичко за тях! Казвам всичко това аз, Йосиф Карасулиев, за да се знае и помни! …

В думите и позата на този експанзивен, младолик банкер от най-висока класа личеше такава горделивост, каквато на Скарлатов рядко се бе случвало да наблюдава в живота. Горделивост несдържана, напираща и категорична.

Скоро започна вечерята. Разположиха се на украсената маса с цветя и сребърни свещници. Две млади камериерки сервираха. Вечерята бе пищна по карасулиевски. Основното меню се състоеше от едно агне на фурна, вината отбрани, десертите — баклава, татлия и други източни сладкиши. От едната страна на Анастасия седеше годеникът, а от другата Яна. До годеника — Евангелия, и следваше Йосиф. Скарлатов даже сега, след толкова години, се порази от красотата на Анастасия. Не че не беше се променила. Но тази царственост, спокойствие, тайнствено изражение, каквито само италианските художници можеха да придадат на женското лице, се бяха запазили въпреки годините. Имаше в нея и нещо надменно, юношеско, а като се усмихваше, му приличаше на девойката-жена, когато за пръв път я видя. С Яна се държеше майчински. Изглежда, се разбираха с малко думи. Вечерята мина тържествено, всички ядоха до насита. Карасулиев даде не вечеря, а сарданапаловски* пир. Пи много. Той бе център на трапезата тази нощ, а не годениците. Късно след полунощ домашните и бъдещият им зет слязоха чак долу на площада да ги изпратят. Там ги чакаше отдавна Спас, заспал на кормилото. Събудиха го. Тръгнаха за вилата в Княжево. Яна сложи главата си върху рамото на Борис и почти веднага заспа.

[* Произлиза от името Сарданапал (грц. Sardanapols) — 1. според легендата, име на последния от асирийски крале, когото старите гърци смятали за олицетворение на самоволието, раскоша и сладострастието; 2. сарданапал — фигуративно похотливец, сладострасник — Б.ф.р.]

В деня на заминаването още рано сутринта цялата къща се завъртя около Яна като от смерч. Телефонът не млъкваше. Тя непрекъснато тичаше ту там, ту тук. Неда плачеше и на моменти даже ридаеше. Карасулиеви пристигнаха чак във вилата — в пълен състав. Дойде и младият Христов със спортния си автомобил. Яна и Неда дълго се суетиха с багажа, докато го приготвят, подпомогнати от Анастасия. Спас с пъшкане го натовари на колата. Потеглиха в последния момент, но на гарата им казаха, че влакът има закъснение. А това, което Скарлатов видя на перона, го изуми. Една тълпа от млади, весели хора наобиколи Яна. Кога е успяла да се запознае с толкова много народ?! … Отрупаха я с цветя. Дойдоха цялото семейство Терзиеви с малкия Ник, професор Иванов с жена си и децата си. В тези последни мигове тя и Борис не можаха да си разменят нито дума, от което на него му беше криво. Влакът дойде. Всеки помагаше на Яна да се настани в спалния вагон. После тя слезе. Прощаваше се с всички. Целуна се с Карасулиеви. Анастасия се насълзи. Дойде ред на домашните. Неда несдържано плачеше. Подсмърчаше и Спас. В края на краищата заминаваше негова ученичка в шофьорлъка. Камбаната удари. Всички пътници се бяха качили. Яна в последния момент увисна с тънките си ръце на шията на Скарлатов. Плачеше. Тихо му прошепна:

— Папа, нали помниш кучето? …

После се качи. Влакът тръгна. Тя се появи на прозореца с омърляно от сълзите като на дете лице. Всички й махаха. Задъхана, пристигна мадам Жорж. Беше закъсняла. Носеше кутия с панделка. Христов грабна пакета и се затича като спринтьор след влака, достигна прозореца и успя да подаде пакета на Яна. Тълпата млади хора го акламира. А сетне последният вагон се скри в далечината зад завоя …

Скарлатов, без да иска, дълбоко въздъхна. Чувстваше още болката от раздялата, но и някакво облекчение. Цял пожар е тази Яна, каза си той. Отделно се сбогува с Карасулиеви. Щяха да заминат за вилата в Несебър. Терзиев го покани във файтона. Отказа. Качи се с домашните в колата и се прибраха във вилата. Беше му невъзможно да работи. Остана сам в хола. Дълго отваря и затваря чекмеджетата на един скрин. Знаеше, че там някъде е сложил ковьорчето с кучето на Яна. Не го намери. Наля си пълна чаша коняк. Седна на терасата. Скарлатов имаше обичай, когато завърши някаква история от живота му, да размишлява върху нея. Тази история той нарече «Яна в София». Имаше още дълги дни да анализира както дъщеря си, така и разговорите помежду им, но сега можеше само най-общо да определи какво всъщност се е случило. И си отговори правдиво. Случи се това, че ти имаш прелестна дъщеря и чак тия изминали месеци го разбра. И още нещо си каза той — тя в броени дни успя да грабне сърцето ти завинаги. Защото банкерът Борис Скарлатов обичаше дъщеря си Яна не вече като дете, а като личност самостоятелна, със свой бъдещ живот. Ние не раждаме децата за себе си, а за самите тях, за да тръгнат по своя път и когато няма да ни има … С тия мисли той се помъчи да се успокои.

Глава единадесета
През целия си съзнателен живот Скарлатов работеше, но още от студентски години правилно си разпределяше силите и му оставаше свободно време. Наистина някога, когато пое Банката, наложи му се денонощно да се труди. Справи се отлично. Имаше и други периоди на главоломна дейност, както през световната икономическа криза. С течение на времето в него се създаде една лекота при извършване на банковите операции. Дългогодишната му практика не го сблъскваше вече със ситуации, които той да не бе срещал и преди. До голяма степен работеше по аналогия. Сега за всеки нов случай намираше подобен нему в миналото, над който си бе трошил главата, и познавайки резултата, бързо решаваше нововъзникналото положение.

Методът на аналогията не се учи. Философите го наричат мъдрост. Донякъде аналогията му приличаше на инстинкта при животните, чрез който те живееха и се справяха с опасностите. Разликата бе, че при тях това качество е вродено, а при човека възникваше несъзнателно с годините. Общото беше, че благодарение на аналогията и най-заплетените случаи решаваше бързо и безпогрешно, без много да си мъчи мозъка и винаги успешно. Ето защо някога, мислеше си Скарлатов, толкова много са уважавали старите хора. Всъщност те са безценен капитал и ако човечеството бе помъдряло, то би трябвало уважението към тях да расте. А се получи обратното. Сякаш те вече не са нужни на обществото, дори излишни и ако нямаше някакви остатъци от християнския морал, сигурно биха ги изхвърляли в студа да мрат, както правят ескимосите на Северния полюс. Работата му се облекчи и поради това, че деловата активност на Банката след кризата и особено след отделянето на Неделев толкова намаля, че работеше само с отбрани клиенти и не рискуваше да кредитира нови лица и групи. Но вместо в резултат на всичко дотук той да си седи на вилата, Скарлатов отиваше всеки ден точно и стриктно в кабинета на Банката си, сякаш от това му зависеше животът. С яд си казваше, че никога не би го правил на млади години. Тогава ценеше повече свободното време. Коя е причината? И си отговори — навикът. Тъпият навик да марширува като пруски гренадир на Фридрих Велики от сутрин до вечер, без да има от това нито полза, нито нужда. Работата отъпява човека, защото създава навика на безсмисленото всекидневно движение, без ум, без цел … Ще трябва да отида на село, реши той, да се спра. От дълго време не помнеше да е почивал повече от една седмица в годината. Щеше да отиде на село и поживее сред хората, сред природата, ако щеш и сред животните, които липсват в града. А после може да посети Карасулиеви в Несебър в огромната им вила. Един град, в който сякаш се връщаш във вековете и живееш като в някой гръцки полис. Не е лошо да направи и той вила там или да купи готова стара къща. Борис обичаше морето. С часове можеше да гледа как вълните в своето вечно движение следват една след друга, устремени към брега …

Вратата се отвори и влезе Туше Динев. Толкова рано?! Не му стана приятно. Не беше го викал, а и нямаше работа, която да му възложи. Следователно той идваше по своя инициатива и явно за нещо спешно, нещо не много приятно … Погледна го. Все така младолик, ненапълнял, но не беше този Динев от младите години. Приветливото му някога лице вече не се усмихваше. Русите му коси почваха да побеляват с някакъв платинен оттенък.

— Седни, Динев … Тъкмо мечтаех за едно лято само за мен … Да остана със себе си и се наслаждавам на бездействието! Не съществува по-тъпа пословица от «Залудо работи, залудо не стой» …

Динев стоеше още прав и мълчеше.

— … Робска пословица. Говори за отсъствие на навика да размишляваш. Няма по-голяма наслада на тоя свят от бездействието! … Съгласен ли си?

— Не.

— Така и мислех … Казвай!

— Какво?!

— По-точно в София.

— Кога научи?

— Снощи късно. Бях в компанията на бивши полицаи. Те са по следите му и кръгът около него се затваря. Няма шансове!

— Той е обезумял. Има тук смъртна присъда.

— Две смъртни присъди.

Скарлатов се развълнува. Бе поразен. Слава Богу е оживял въпреки глада, въпреки чистките … За какво е дошъл? За какво се подлага на такъв риск? … Ето и последният от приятелите му на младостта е в смъртна опасност. Нима след Матов идваше неговият ред? … Трябваше нещо да направи! Но какво? …

— Ти лично не можеш ли да измъкнеш Брезов от лапите им?

— Невъзможно.

Яд обхвана Скарлатов. Той заговори с този дълбок, вледеняващ глас, толкова напомнящ на стария банкер. Сякаш там, зад бюрото, седеше кривогледият строг старец.

— Динев. Ти си креация на Търговската банка и лично на фамилията Скарлатови. До този момент никога не съм поставял твоята почтеност към мен под въпрос.

— Затова и дойдох толкова рано. Не искам, ако се случи нещо с Брезов, да ме подозираш. Аз не съм в състояние да направя нищо, понеже съм безсилен, мога само да те уведомя. Искам да ми вярваш, шефе. Това е всичко.

— И все пак опитай, каквото можеш! Парите нямат значение! Подкупвай, давай, не се спирай пред нищо! Ти така добре умееш да вършиш тия работи! …

— С подобни методи в случая няма да постигнем нищо. Той е тлъста плячка. Един от лидерите на Комунистическия интернационал. И властта няма да изпусне коза си даже за милиони!

— Тогава дръж ме в течение и каквото научиш, ми съобщавай веднага, по което време и да е! А ако ти, кучи сине, разбера, че си могъл с нещо да помогнеш и не си го сторил, понеже не обичаш Брезов, аз ще потърся начин да ти платя!

— Знам.

— Върви!

Динев излезе от кабинета. Скарлатов стана от бюрото. Отиде при бюфета, наля си водна чаша коняк, но не отпи от нея. Ох, ще замина някъде, ще забравя всичко, за нищо няма да мисля, като при тежък сън! А като се върна, всичко ще бъде свършено … Но това е страх, слабост! Да, така е. Нещо е рухнало в мен. И слонът умира в един-единствен ден, кой знае защо си спомни той африканската поговорка. Не, повече не мога да стоя сред тълпата и да наблюдавам екзекуции. В края на краищата и аз съм човек като всички, и на мен много ми дойдоха кървавите гледки в тоя проклет живот! Ще замина още днес! …

Той извика Спас. Попита го за колата. Била в ред. Каза му, че ще замине на село, още днес следобед да съобщи на Неда за решението му и да я пита дали и тя ще дойде. Спас отговори, че тя ще тръгне с радост, но самият той не ще да седи на село. Автомобилният съюз имал тържества и би искал да участва в някакъв туристически поход с автомобил. Попита дали би му дал старата кола. Скарлатов се съгласи и Спас излезе.

Обхвана го паника. Той бързаше да приключи с деловите разговори. Проведе ги по телефона. Един след друг извика главния счетоводител, касиера и им даде нареждания какво да правят в негово отсъствие. Обади се и в кантората «Чернаев» по някакъв търговски спор на Банката с един фабрикант. Каза им да се споразумеят и да не водят дело. В бързината бе забравил чашата с коняк. Изхвърли съдържанието през верандата на двора. Седна изтощен. Вратата се отвори. Показа се главата на Спас. При намалялата дейност на Търговската банка Скарлатов нямаше вече нужда от секретар, а и не намери подходящ човек. За клиентите и лицата, които искаха да се срещнат лично е него, го уведомяваше Спас и ги въвеждаше в кабинета, ако Скарлатов желаеше.

— Няма ме за никой! Разбра ли? И не се мотай! Колата готова ли е?

— Но този господин вън е тежък чорбаджия, с бомбе …

— Да върви по дяволите с каяфета* си! От простотия винаги ще сваляш капа пред първото бомбе! …

[* Вид, изглед, състояние на човек. — Б.ф.р.]

Главата на Спас се скри, но вратата широко се отвори. Някой просто го бе хванал и отстранил от прага като перо. Там се появи фигурата на един наистина солиден мъж, вече на възраст, с малка, остра, посивяла брадичка и мустаци, извънредно елегантно облечен. Вероятно дрехите му бяха купувани в чужбина, както и светлата мека шапка с широка периферия. Набитата му фигура напомняше нещо на Скарлатов. Той сдържа гнева си. Явно беше делови човек и «тежък чорбаджия», както се изрази Спас. Мъжът затвори тапицираната врата след себе си и свали шапката.

— Моля, седнете — каза Скарлатов почти механично.

А после отведнъж в съзнанието му нещо проблясна и той побледня. Капки пот избиха на челото му. Пред него стоеше Марат Брезов. Последният седна и спокойно загледа Скарлатов. Някогашният му рус прав перчем липсваше. Косите му бяха оредели, побелели и ги решеше назад. Но беше Брезов и никой друг! … Когато успя да се съвземе, Борис каза:

— Ти луд ли си!? … Почакай за малко …

Бързо излезе и намери Спас. Даде му нареждане неотлъчно да стои пред вратата към чакалнята и да не пуска никого. Няма да заминават. После заключи вратата и на чакалнята, а като се върна — и на кабинета. Затвори портала към верандата и спусна големите завеси. Светна полилея. Стовари се изтощен във фотьойла до Брезов. През цялото време приятелят му внимателно го наблюдаваше, но с такова спокойствие, че дразнеше Скарлатов. Той наистина не е с целия си …

— Дай нещо за пиене — каза Брезов.

— За теб?

— По-скоро за теб. Интересно ми беше да те видя за пръв път в живота ти, обхванат от паника. Честно казано, не очаквах такава реакция …

Скарлатов нищо не отговори. Наля коняк и на двамата. Чукнаха се. Борис преполови своята чаша. Почувства се по-добре.

— Ако аз изпитвах страх за себе си, тогава наблюденията ти са неверни. Смъртно се уплаших, но за теб и за мой ужас продължавам да се страхувам. Знаеш ли, че са разкрили дирите ти?

Брезов се усмихна.

— Разбира се, знам.

Скарлатов стана, отмести завесите към улицата. Нямаше никой, освен обикновени минувачи. Пусна завесите и каза:

— Вероятно чакат някъде наоколо или вече са блокирали всички улици, даже покривите на съседните здания …

— Успокой се. За да дойда дотук, значи съм се измъкнал от преследвачите.

— Уверен ли си?

— Човек никога в нищо не бива да бъде уверен, но се надявам, че е така, както ти казвам.

— Ти се заблуждаваш.

— Мили Борисе, в студентските години беше даже революционер … Аз останах в тая професия. Мислиш ли, че от годините на нелегалност не съм натрупал опит, който ми дава известно спокойствие в тежки моменти да не губя разсъдъка си.

— За мен би било убийствено да те арестуват в Банката или те застрелят на улицата пред мен!

Скарлатов стана. Отиде при бюрото. Отключи страничната вратичка и извади револвер наган — тежко оръжие. Сложи го върху бюрото.

— Предполагам, че ти имаш пистолет?

— Излишно е, а би било глупаво от моя страна. Прибери, моля те, оръжието! Изглежда, животът в една страна на преврати и терор ти е изкривил психиката …

— Само не ми казвай, че ти идваш от страната на свободата, че както сте я закарали, вие ще се обявите за народ, а народа за враг. Как напусна твоя рай?

— Нормално, с паспорт.

— Рекох да не си избягал от някои арестантски влакове за Сибир с тайните агенти на капитализма … Защото неколцина късметлии са успели, но са минали през по-страшни изпитания и от златотърсачите на Джек Лондон в Бялата пустиня …

Лицето на Брезов остана непроницаемо.

— Все пак, ако позволиш … — каза той и стана. Скарлатов озадачен кимна с глава. Приятелят му отиде до прозорците и дръпна завесите. Слънчевата светлина заслепи Борис. Разтвори широко портала към верандата и отключи кабинета.

— Ти с твоите действия и спуснати пердета посред лято ще обърнеш наистина внимание! … Казах ти, че опасност поне засега няма.

— Защо дойде?

— В България или при теб?

— Кажи първо за България …

— По работа. Това достатъчно ли е?

— А при мен?

— По две причини. Първата е чисто делова, търговска. Втората — лична.

— Не ме лъжи. Дойде, за да се скриеш?

— Това беше единственият ми шанс. Знаех, че са по петите ми.

— А как?

— И какво трябва да правя?

— Нищо. Спомняш ли си «Война и мир»? Някога ти беше любима книга … Нима след толкова финансови битки не си се научил на великото изкуство да изчакваш, да не действаш? … От теб искам именно това!

— Научил съм се на доста неща … Но и аз имам интуиция и съм грешал винаги когато съм я пренебрегвал. Затова слушай. Ще изляза за малко. Трябва да видя един човек. Ти стой тук! Ще се върна скоро.

— Имаш неотложна работа?

— Излизам заради теб и заради моето спокойствие! Или, дявол да те вземе, се съмняваш в мен?! …

— Борисе, ти сериозно си разстроен. Нещо е станало с нервната ти система.

— Тогава приеми, че се касае до моето спокойствие и само до него!

Борис излезе. Строго заповяда на Спас никого да не пуска в негово отсъствие. Тръгна към бюрото на Динев, беше наблизо. Без да иска, Скарлатов на няколко пъти се спря по улицата и погледна назад. Никой не го следеше. Доядя го на себе си, но не можа да се освободи от чувството на тревога. За щастие завари и Динев. Изглежда, и той нямаше много работа. Посрещна Скарлатов с почит, станал на крака. Някогашното дълго и тясно дюкянче на Кюлев се бе превърнало в типична канцелария с каса, шкафове, папки и бюра.

— Тръгни веднага да намериш твоите копои и ще чакам тук да ми докладваш докъде са стигнали с търсенето на Брезов.

Динев, без да каже дума, покорно излезе. Качи се в малкия «Щайер», гариран на улицата, и рязко потегли. Върна се скоро. Скарлатов търпеливо седеше в помещението, пропито с миризмата на стара хартия и мастило. Той скочи на крака.

— Положението, шефе, е забъркано. Временно са изпуснали Брезов от погледа. Цари паника. Но почти са блокирали София. Пуснали са по следите му до един щатните и доброволните агенти. Шосетата са завардени. Проверяват се всички влизащи и излизащи. Открили са и хотела, в който е отседнал. Никога не са предполагали, че е хотел «България».

— И това докога ще продължи?

— Докато го хванат. Бесни са!

— Ще провериш по пътя за Княжево къде ще е полицейският пост. Взети ли са специални мерки в тази посока на шосето. Това е всичко. И ще ми докладваш.

— Разбрах, шефе.

В погледа на Динев имаше нещо особено. Дали се досеща? А и да се досети, какво от това?! Той не е предател! Особено към нас, Скарлатови … Но какво става с теб, успокой се! …

Всичко това говореше на себе си, докато бързаше по улиците обратно към Банката. Минувачите се отдръпваха, за да му сторят път. А може би вече са го хванали? … Сърцето му лудо биеше и прескачаше. Когато влезе в кабинета и видя Брезов, внезапно се успокои, но почувства слабост. Седна в първия фотьойл.

— Е, какво разбра?

— Така е, както мислиш. Изпуснали са те временно, но са блокирали всичко.

— А сега, Борисе, пълно спокойствие! Ако аз и ти не можем да се преборим с жандарите и ако нашият ум не превъзхожда техния, значихме имали твърде високо самомнение и е време да си платим това.

Планът на Скарлатов бе прост. Да дочакат вечерта и да измъкне приятеля си с колата до вилата. След това щеше да му мисли. Вероятно и Брезов има своите връзки и сигурно ще го улесни. Но дори на вилата той оставаше в обръча. Въпреки това страхът у Борис изчезна. Двамата се качиха по тясната дървена, скрита стълба, водеща от кабинета през вратичката на библиотеката към горния етаж. Той дори приготви нещо за ядене. В хладилника имаше суха храна. Брезов не даваше никакви признаци на страх и се владееше отлично. После пиха кафе с коняк, седнали във фотьойлите до камината, която не гореше. Завесите бяха спуснати, но прозорците отворени. Оттам на вълни нахлуваше топъл въздух. Свалиха саката си и както в студентските години разговаряха по риза. Сега отблизо, в по-спокойна обстановка можеше да разгледа приятеля си … Набит, с къса мощна шия, атлетичен гръден кош и типичния, малко сплескан на една страна боксьорски нос. Само брадичката с мустачките го правеше чужд.

— Както навремето в Германия пруските офицери имаха без изключение навити мустачки, подобно кравайчета, имитирайки кайзера, така изглежда и вие имате своята мода а ла Ленин …

— Така се налагаше. Тук съм като търговец. Иначе съм бръснат.

— Не е ли рисковано, че си избрал тази легенда?

— Аз наистина, освен всичко, съм и търговец. Но затова по-късно …

После разговорът тръгна и двамата не можеха да спрат. Борис подробно разказа мъчителните спомени от 1925 година и за смъртта на Матов. Брезов разпитваше без умора за познати и непознати лица. От своя страна, той му разказа за смъртта на жена си Ружа. За емиграцията. После за работата си като съветски търговец в Австрия. Двете деца на Матов живеели в Ленинград. Майка им Ирина останала при сина си, който имал семейни проблеми. А неговият син Кирил бил физик, Мими пък вече завършвала медицина.

— Поздрави ги, ако още ме помнят … Защо трябваше да изживеят тия ужаси?! … Защо децата трябва да плащат по-скъпа цена дори от тая на самите революционери? …

— За да израснат като честни хора, които разбират света. Има неизбежни страдания към истината.

Борис замълча. Отпи няколко глътки коняк.

— Ти за какво дойде в България, та се натресе сам на полицията?

— Заради фашизма! — отвърна спокойно Брезов.

— Какво точно влагаш в това понятие?

— Управление на бандити, заграбили държавния апарат. Управление без морал, без традиции, с единствена цел — властта като такава, която използват за свои лични облаги. Те ще върнат човечеството не в средните векове, а в ада. Защото законите им са тия на една шайка убийци.

— Откато свят светува, властта за много хора е била и цел, и средство, и идеал.

— Работата е там, че в появата на фашизма има някаква система. Не е изолирано явление. Дори се питам дали не е закономерно?

— Имаш ли предвид и отношението на масите?

— Да. Макар да смазва немалка част от тях.

— А германският народ?

— Не само той. Спомняш ли си надписа на Руския паметник?

— «Не нам, не нам, Имени твоему …» Всяка сутрин минавам покрай него …

— Точно така. За съжаление се кръстят в своя фюрер, който може да ги заведе само до кланицата. Затова смятам, че фашизмът е някакъв раков тумор върху тялото на капитализма. Но трябва ли всички народи да бъдат заразени от рака?

— Отиваш твърде далеч! Човечеството като цяло се е справяло досега с такива бедствия. Но вие как ще се справите с междувидовата борба за власт? А като разсъждавам върху последния московски процес срещу асовете на болшевишкия екип, Сталин няма да спре дотук …

Брезов се намръщи.

— Тоест? В какво искаш да ме убедиш?

— Не допусках, че болшевиките, които обещаваха щастието на Земята, ще се вкопчат и самоизбият кой да води бащина дружина …

— А пък аз имах по-голямо мнение за твоята проницателност и не предполагах подобно опростено и недалновидно тълкувание.

Скарлатов стана и взе да се разхожда.

— Фактите, Марате, фактите … Последната смъртна присъда на магьосница — една слугиня, признала се в сношения с Дявола — е от 1762 година в Гларус, Швейцария. В 1834 година окончателно е унищожена Инквизицията в последното й убежище — Испания. Изведнъж в XX век Гестапо се оказа свързано с Мефистофел, който успял да купи и им продаде душите на Лениновите съратници, съборили най-голямата империя и установили първата пролетарска диктатура! Фантастичен успех на класовия враг! …

— Борисе! Това, че съм в капан не ти дава право да разговаряш с мен като писач от жълтата преса!

Скарлатов се спря и го погледна. Лицето на Брезов се бе опънало и пребледняло. Изглежда съм докоснал най-болезненото му място … — и меко каза:

— Прости, Марате, ако не съм коректен домакин … Но някога, като изучавах Френската революция, много ме занимаваше въпросът как жертвите се превръщат в палачи, защото няма по-страшно време за хората от това! … Правех разлика между революционен терор и произвол. Сега не мога да я направя и отново ме занимава същият въпрос. Кажи ми честно, ти лично вярваш ли, че твоите бивши ръководители на Коминтерна, хората, които извършиха октомврийския преврат, са чужди агенти? Че тия разстрели, тоя масов лов на «врагове», тоя … организиран вой и хула имат покритие?

Брезов дълго мълча. Накрая твърдо произнесе:

— Не. Не вярвам.

— Тогава как постигаш равновесие между истината и убежденията си? Дори си тръгнал да им вършиш работа, рискувайки живота си? …

— Борисе, прости и ти, но мисля, че има неща, които никога не ще можеш да разбереш … Ние сме поколение, спасено от идеите. Проблемите са много по-сложни, неизвестни досега …

— Все пак, обясни ми.

— Помисли само! … Колко десетилетия на саможертва! … Поколения, които вярваха, че не те зависят от света, а светът зависи от тях, за да победят най-сетне всеобщата справедливост, свободата, братството и равенството. В тази вяра са се допирали всички — забележи — и признаващите Бога, и отричащите Бога. Тя ги е обединявала по някакъв начин … И сега заради една личност или няколко души около нея да сметна, че всичко, което е било и става днес, е просто един блъф?! Така ли?

— Но тази личност създава преторианска гвардия, създава механизъм в противоречие с декларираните от вас принципи!

— Чел ли си еврейската Тора? Там има едно правило — ако си сам, можеш да се откажеш от вярата си; ако са двама — също; но ако са трима — не! Защото това вече не е тактика, а стратегия. Пък те не са трима, а милиони!

— Мисля, че истината стои над идеите, както и човекът.

— А пък аз мисля, че зад дърветата ти не виждаш гората. Просто разтърсването е мощно и тинята не е улегнала. Трябва време и вяра, за да изтърпиш!

— Марате, моят жизнен опит ми е показал, че способността да се променяш в зависимост от фактите е най-положителната способност у човека. Само ограниченият не изменя на себе си, а хитрият се приспособява. Ти не си нито едното, нито другото и затова не мога да те разбера.

Брезов се усмихна.

— Аз съм на обратния принцип — ако не успеем да променим света така, както най-добрите умове са мечтали, поне няма да позволя мене да променят! Пък колкото ни е писано — толкова! Но ти, Борисе, в какво вярваш? От теб фашист няма да стане, знам. Но по-нататък? …

— Както виждаш, аз съм от хората, които се съмняват във всичко. Може би е дефект, но е така. Съмнявах се и в Марксовите изводи, че капитализмът е пред своята гибел, че пролетариатът е класата на бъдещето и като вземе властта, ще осигури съществуванието на народите. Съмнявам се и в най-важното — че Маркс наистина е открил законите, по които се развива човешкото общество. В това твърдение има толкова много гордост, че прилича на безумие.

— А нима няма класова борба? Бедни и богати, потиснати и потисници? Знаеш го по-добре от мен. Това е достатъчно, за да е прав!

— Вие не обичате, когато някой мисли различно, нали?

— Напротив! Слушам те с интерес, защото си банкер, и то умен, който прави изводи. Ти навремето лягаше и ставаше с «Капиталът». Пак не разбрах къде е грешката на Маркс?

— В неотчитането на човешката природа! Личната собственост не е само социално явление, което се явява и изчезва. Това е чувство за собствена земя, за собствени предмети, за собственост на животни, на хора, на държави, на народи, това е инстинкт, по-силен от половия, същност на човека. И той го кара несъзнателно да се превърне от потиснат в потисник. А борба с инстинкт е загубена работа! Нейните жалки резултати можеш да видиш в цирка, при дресьорите, които карат тигъра да яде краставици пред публиката.

— Живеем в епоха, когато се извършва гигантски експеримент за създаване на ново общество пред очите на цялата планета. Но ти не си видял, не си го проучил добре, не познаваш другата страна на уравнението, следователно не можеш да построиш система …

Отдавна чиновниците от Банката си бяха отишли. Спас бе затворил и заключил навсякъде вратите, и стоеше долу на пост. Телефонът в библиотеката иззвъня. Спас съобщаваше, че е дошъл Туше Динев и чака. След кратък размисъл Скарлатов нареди да го пусне горе. И отново, за кой ли път, той се удиви на способността у Динев да не се стряска при никакви обстоятелства. Защото още с влизането си той позна Брезов.

— Седни, Динев, и разказвай …

— Постът по шосето за юг е сложен след Княжево, във Владайското дефиле.

— А Княжево?

— Както досега. Те са трима полицаи, които се сменят на пост и те познават от години. Няма да направите впечатление. Всеки ден виждат колата ти на отиване и връщане от вилата.

В каната беше останало още кафе, сварено от Скарлатов. Той наля чаша на Динев.

— Предполагам, че сте чували един за друг … — каза Борис.

— Инспектор в политическата полиция по мое време — отвърна Брезов.

— Бивш — уточни Динев.

— А сега какво работите?

— Частно детективско бюро.

— Тоже хорошо! Това ще рече, че събирате и давате сведения срещу заплащане?

— Съвсем точно!

— Ами ако аз поискам услуга в качеството си на клиент, колко ще ми вземете?

— Зависи от сведението, което търсите, и риска за мен и бюрото ми. А също така и доколко прекрачвам законите на страната.

— И Вие никога ли не сте ги нарушавали?

— Стремял съм се.

Изведнъж лицето на Брезов стана зло. Той рязко каза:

— Името на предателя!

— Невъзможно! Крие голям риск за мен лично и за бъдещата ми дейност!

— Хонорарът няма значение. Ще платя в долари. Колко?

Скарлатов стана от фотьойла и отиде към прозореца. Разговорът между двамата взимаше неприятен обрат.

— Петстотин, ако спазите моите условия, целящи сигурността ми.

— Съгласен!

Брезов извади от сакото, сложено на съседната табуретка, чекова книжка. Написа чек и го подаде на Динев.

— Скарлатов, ще кишираш ли чек в долари на Дъ фърс Америкън Бенк?

— С удоволствие.

Динев извади бележника си. Написа нещо, откъсна листчето и го поднесе на Брезов. Той го прочете. Някаква гримаса на отвращение за миг се яви на лицето му. После отново го прочете, драсна клечка кибрит, запали листчето и го пусна да доизгори в камината.

— Не плащаш ли прекалено много за един предател? — попита Борис.

— Парите си заслужават сведението.

— А сега моля да поговорим за моята сигурност — каза Динев.

Скарлатов слезе долу, за да не ги смущава. Вече се здрачаваше. Първите лампи навън светнаха. Хората изпълниха улиците и тротоарите, за да поемат малко свеж въздух след знойния летен ден. Той седна до Спас на стъпалата пред входа на Банката и дълго наблюдава улицата. После се надигна и каза:

— Приготви колата. Искам да е със запален двигател.

Качи се горе в библиотеката, където завари Брезов и Динев в оживен разговор. Скарлатов ги прекъсна:

— Имахте достатъчно време, за да се споразумеете. Тръгваме!

— Ще дойда и аз, шефе — заяви Динев. — Нека тръгна аз пръв с моята кола. Вие след двайсет минути. Ако има опасност, ще се върна обратно да ви спра по шосето. Ако няма, ще ви чакам на вилата. Господин Брезов, там ще продължим разговора си …

Динев излезе и Брезов каза:

— Поучително е да разговаряш с полицаи. Те знаят твърде много за различни хора. Една професия, чиято крайна цел е сведения за всеки.

Глава дванадесета

— Интересно ми е да чуя от теб как оценяваш обстановката в България — каза Брезов.

— Никак не е розова.

— По-точно?

— Неизбежна, тотална икономическа ориентация към Германия и всички последствия от това. Непрекъснато обедняване на всички слоеве от населението, несигурно външно положение, развиваща се корупция. Издребняване на целия партиен и политически живот, растящо обезверяване в политическите институции, угроза от класова или лична диктатура. С една дума, обикновените провинциални средства на политическата алхимия са вече негодни.

— А народът?

— Мълчи. За всеки случай таи нещо грозно.

— Не смяташ ли, че освен монархията, военните и полицията, и вие, радетелите за буржоазна демокрация, сте виновни за това?

— Разбира се. Но носим само малка част от вината. Това обаче, че ние излязохме на минус, не значи, че вие автоматически сте на плюс. Може да се окаже «ела зло, че без тебе по-зло …».

— Икономическата криза беше позор за капитализма — сурово каза Брезов. — И то само десет години след една световна война с двайсет милиона жертви, разорена, разпокъсана планета! Той доказа най-важното за един обществен строй: че не може да поддържа физически живота на народите. Погледни! От изток към запад и от север към юг скитат хора без работа, без права, с надеждата да намерят парче хляб. Стачки и класови сблъсъци в уродлива форма разтърсват света. А някъде на небосклона се задава нова буря, нова война. Фашизмът идва …

— Забравяш, че съвременният капитализъм все пак е твърде млад. Няма и сто и петдесет години. Все едно че е още в пелените си. Мислиш ли, че един обществен строй е в състояние да покаже за такъв кратък срок своите възможности? Тепърва ще се разгръща! Защото резервите на частнособственическия мотор са огромни!

— Но те водят и до самоизяждане! Така или иначе, световната криза роди фашизма! Ето главният резултат от несъобразяването със законите на икономиката.

— А вие там съобразявате ли се?

— Мъчим се, опитваме, експериментираме …

Скарлатов се усмихна.

— Марате! Кажи ми, как чиновници или хора, които никога в живота си не са имали собственост, не са печелили пари и са нямали понятие как се печелят, могат да управляват едно гигантско стопанство? Та това ще е пародия на общество! За нещо ново можем да говорим едва след няколко века … Сега можем да кажем само, че вероятно ще има такова, но какво ще е, никой не знае!

— То съществува и не е пародия, Скарлатов, а надежда на човечеството!

— И как се справя с проблемите тая надежда на човечеството? — насмешливо запита Борис.

— Учат се. Може би грешат, но се учат. С годините израстват нови хора. И ние имаме своите икономисти и търговци. Обменът с останалите страни расте. Светът не може вече да съществува без съветското стопанство, а това не е малко постижение за такъв малък период! …

— Да. Но на каква цена?! Количество за сметка на качеството. Средно десетчасов работен ден.

Скарлатов стана бързо и измъкна от библиотеката в хола един старинен том. Отвори го там, където стърчеше кожена лента, и прочете гласно на руски:

— «Ведь не посредством же немотм, инквизиции, ссылок и кнута могут совершаться реформы!»* — нашият общ любимец с тебе — Херцен!

[* Та нали реформите могат да се извършват не само чрез бедност, инквизиция, заточение и камшик (рус.) — Б.р.]

Брезов слушаше неподвижно със затворен израз на лицето, непознат на Борис от миналото. Той се върна на мястото си с книгата в ръка и я остави на масата.

— Вярно е — възрази Брезов. — Хората у нас живеят все още мизерно. Нямат достатъчно дрехи, нито изобилие от продукти. Едва най-необходимото. Вярно е, че се налага една дисциплина не винаги доброволна, на която поначало руският човек не е свикнал. Грамофони не свирят. Но поразяващи са усилията и вярата на масите в крайния резултат. Може би затова буржоазните икономисти ни наричат фантасти.

— И с основание. За крайния резултат е още рано да говорим, той е неясен, а върви един твърде противоречив, макар и енергичен икономически процес. Но с хората какво ще стане, там е въпросът!

— Какво искаш да кажеш? Бъди по-категоричен!

— Искам да кажа, Марате, че ако трябва да се превърнат всички в пионки на една огромна шахматна маса; ако трябва да избиеш половината земно кълбо в името на експеримента, това вече, прости ми, не е идеал, а некрофилия! Ползата от подобно нещо е една — човечеството ще дължи на руснаците много, че на свой гръб ще докажат колко струва болшевишкият социализъм на практика! …

Скарлатов очакваше, че Брезов ще избухне и ще му опонира, но настъпи мълчание. Погледна го. Сега лицето му отново се бе опънало, пребледняло. Борис почувства как между тях мина хлад. Изправи се невидимата стена на разногласието в идеите, по-висока и по-непробиваема от всичко друго, защото се издигаше върху терена на битката за човешките души. Кой ръководеше тази планетарна — а може би вселенска — битка, никой не бе в сила да каже, дори участниците в нея. Но сега пред Скарлатов, тук, в неговия дом, стоеше приятелят му от младостта, той, а не ти, бе в смъртна опасност! Може би за последен път се виждате … Стана му съвестно, стана му болно и Борис хвърли мост.

— Извини ме, Марате. Да оставим това! Трудно разговаряме помежду си на тази тема.

Брезов още мълчеше, накрая каза:

— Съгласен … Позволи ми само още една дума. Ти би ли търгувал със Съветския съюз?

— Да, ако имам изгода.

— Тогава ще получиш проспект за основните износни стоки и цените им, които са по-ниски от тия на международния пазар. По памет мога да ти кажа някои — петрол, машинни масла, желязо, стомана, катран …

— Петролът би заинтересувал един друг бизнесмен. Мога да посреднича.

— Отлично. В най-скоро време при теб ще дойде наш представител.

— Както ти?

— Официален. Имате вече дипломатически отношения със Съветския съюз — легация в София!

— Приемам. Но странно е, че ти говориш като търговец. Имаш ли съответните пълномощия?

— Разбира се! Или искаш да се документирам? Но сега в България съм по чисто партийна работа.

— Може ли да знам по каква?

— Най-общо по въпроса за Единния антифашистки фронт. Но срещаме трудности и трябваше да изясня новата линия на Интернационала. Това е накратко всичко.

— Няма да ти е лесно. Партийното сектантство е много силно у българските комунисти. Няма да забравя как по време на дадената амнистия от Народния блок някои не искаха да излязат от затворите, защото не щели милост от врага! Такива хора не могат да разберат, че даже в саможертвата се иска разум! …

— Прав си. Аз мога да ти цитирам още по-тежки случаи. Затова съм тук. И още нещо бих те помолил като приятел …

— Щом вече казах «А», ще кажа и «Б». Не ме ли шантажираш?

— Казах ти, че само ако желаеш.

— Да чуя.

— Касае се за» една сума в долари, които искаме да приемеш в Банката си.

— Колко?

— На първо време петдесет хиляди долара.

— Не е съвсем малко. Това е сума, за която трябва да дам обяснение на властите. По закон съм длъжен да декларирам наличната валута и злато в Банката. И с каква цел?

— Пари за «Червената помощ». Вярвам да си чул за нея. Тя подпомага жертвите на фашизма, емигрантите, затворниците и семействата им в България. Може по твое желание да внесем сумата на Запад, където кажеш, а ти да осигуриш съответните български левове тук, по официалния курс на долара, разбира се, заедно с премията.

— И в Банката ще се мъкнат по цял ден жертвите на терора под носа на полицията, за да теглят пари?!

— Ще имаш работа с двама или трима солидни търговци — наши привърженици. Сумите ще теглят те и ще се разпореждат те. Разбира се, ще вземеш и своя процент от банковата операция.

— Процент няма да взема!

— Така и очаквах. Не всичко е помръкнало в теб. Понякога си спомням как отначало вървяхме заедно … После пътищата ни се разделиха. Дали накрая няма пак да се съединят? …

— И с пушка в ръка да застана на барикадите?

— Говоря в духовен смисъл. А пътищата на съдбата са неведоми … Аз лично се примирих с нещастията и се чувствам свободен.

— Странно. Говориш не като материалист, а като идеалист.

— Говоря както мога! И последно, Скарлатов … ако те поканят в съветската легация, би ли отишъл?

— Като какъв?

— Като представител на демократичния капитализъм, както ти се изразяваш.

— Не се ползвам с добро име пред властта. Ще им навредя.

— Именно затова! Тук мнението на съветските дипломати за теб е много добро.

— Ще мисля.

— Ще получиш покана за прием по случай годишнината от Октомврийската революция. За теб ще бъде поучително да се срещнеш с руснаците. Все пак в преврата на 19 май 1934 година имаше и нещо положително — установиха дипломатически връзки със СССР.

— Но нали вие го нарекохте фашистки преврат?

— Аз лично не. Това явление е по-сложно както по същество, така и от психологическа гледна точка.

— Имаше и комични моменти в събитията. Мушанов ми разказваше за деня на самия преврат, все още като ударен от гръм. Събужда се и домът му блокиран от войници. Вдига телефона и търси Военното министерство. Частните разговори са забранени! — му отговарят. Но тук е министър-председателят, искам да говоря с вашия министър! Вече не сте министър-председател — му казват и телефонът прекъснал. Едва не припаднал. Наивни демократи! …

Брезов се засмя.

— Във всеки случай аз не споделям мнението на нашите среди и тепърва ще трябва да изясняваме този пореден шок на политическата сцена тук.

— Така или иначе, Марате, той завинаги закрепи властта на цар Борис. Вече няма парламент, няма партии, няма политически дейци. Владетелят назначава и уволнява министрите като чиновници. Взе и армията в свои ръце. Сега му остава само да стане Патриарх и поеме Светия Синод, за да заприлича на руските императори самодържци.

— Смяташ ли, че той ще се опита да стане българският Хитлер?

— Не зная точно какво иска да стане, но бабичките му целуват ръце и плачат от умиление, децата го посрещат с портрета му върху знаменцата, които размахват. По катедралите и църквите се носят молитви за здравето му. След националния химн се изпълнява задължително «Боже, Царя ни пази». В негово име се издават присъдите в съдилищата. На военните паради екзалтираните роти трошат с подкованите си ботуши паважа. Той е и най-големият ловджия, автомобилист, локомотивен машинист, учен-ентомолог, яхтсмен и генерал-военачалник, баща на футболистите, колоездачите, градинарите, пчеларите … Какво още трябва? … Фердинанд беше по-ловък, а Борис се е приспособил към българската психика.

— Не мога все пак да си обясня някои малки остатъци от демокрация у вас. Хитлер в Германия ги потъпква всички — възрази Брезов.

— Не вярвам да стигне дотам … А може би чака подходящ момент? Не знам … Но скоро правех наум една малка аналогия между двамата. И Хитлер е с незавършено средно образование. А Борис има само гимназиална диплома. И той няма никаква положителна концепция за бъдещето на собственото си Отечество, освен Велика България и реванш! При Хитлер Германия е над всичко и над целия свят! И за двамата идеал и цел е едноличната власт. По коварство и демагогия също си приличат. Нашият има ореола на кротък и демократичен, но всички кървави правителствени салтоморталета, потушавания на въстания, публични бесилки и невероятни по жестокост репресии в страната се извършиха по негово време. Има и един заклан министър-председател в архива си. Баща му закла Стефан Стамболов, а той — Александър Стамболийски. Да не наруши семейната традиция. Фюрерът обаче действа сам, а Борис гледа да натресе неприятните функции на други и да остане в сянка.

— Все пак, в интерес на истината, аналогията не е рентген и не може да служи за точен ориентир. Често пъти в политиката разликите са по-решаващи.

— Прав си. Има, разбира се, и разлики. Да вземем най-малките, например. Борис не говори добре български, както и Хитлер немски. Но за разлика от него знае много чужди езици. Борис е възпитан, учтив, не фанатичен, любопитен, отворен е към различни веяния, към различни мнения. Не действа по презумпция от нормативите на някаква екзалтирана идеология за превъзходство и надмощие. Но бъдещето ще покаже, когато рано или късно се наложи да каже «да» или «не».

— И за негов ужас фаталният избор наближава, а разликите, които ми изтъкна, не намаляват в моите очи монархията като голямо зло за България.

Брезов мълча дълго. Тежки спомени нахлуха в него — и за младостта, и за семейството, и за другарите му, които вече ги нямаше. Скарлатов разбра и каза:

— Не позволявай на спомените да те смачкват! Знам по себе си колко е мъчително.

— Без да искам … Понякога внезапно се събуждам с такава мъка в душата, защото насън съм бил с хората, които обичам … С Ружа … Виждам жива и малката Любка, а Матов и Ирина се смеят за нещо … Ти си наблизо и спориш с тях. Странното е, че едновременно са тук и Симон Щерн, и Яна. Яна те успокоява. А някъде в края на стаята седят моите родители, кротки учители, вярващи социалисти, и ме гледат с любов и умиление … И ми трябват часове да забравя …

Скарлатов не предполагаше, че и приятелят му Брезов има същите видения като него. Колкото повече старееше, толкова по-често тези сънища го измъчваха. Не бяха кошмари, но чувството, с което се събуждаше, го изпълваше с такава дълбока тъга, с която само смъртта можеше да се сравни. И той виждаше живи хората, които бе обичал и толкова се радваше в тяхно присъствие. Бе напълно уверен, че те са живи. Че са някъде далеч и че той един ден ще отиде при тях и ще бъде щастлив. Тези сънища и мисли изглеждаха така чужди на материалистичното му по своята същност съзнание. Но те съществуваха. И едва сега Скарлатов разбра, че Марат е единственият му приятел на тоя свят, така както единственото му дете е Яна. И двамата имаха в момента едно и също чувство. И двамата бяха развълнувани. Но те и този път не казваха това, което усещат един към друг. Дори и сега, вече като възрастни хора, минали през толкова житейски перипетии и изпитания, не можеха да прескочат границата. От гордост ли, от стеснителност, или глупаво възпитание? …

Към два часа след полунощ Спас въведе в хола един млад човек с голф и туристически обувки …

— Ето го … Другият остана вън пред вратата …

Скарлатов се развълнува. Дойде часът на раздялата.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита той Брезов.

— Не. Всичко е наред. Трябва да тръгваме, скоро ще разсъмне! …

Изпрати го чак навън пред желязната порта. Двамата придружители и Брезов се скриха в тъмнината. Борис се върна във вилата. Туше Динев го чакаше в хола.

— Защо не легнеш?

— Исках всичко да свърши — каза Динев. — Мисля, че опасност вече няма. Комунистите са добри организатори, а за Брезов особено ще внимават.

— Аз няма да спя.

— Аз също.

— Тогава знаеш ли как да направиш кафе, без да събудиш Неда?

— Знам.

Динев излезе. Скоро се върна с голяма порцеланова кана и чаши. Скарлатов наля в кафето доста голяма доза коняк.

— Аз работя за Търговската банка и фамилията Скарлатови.

— Но ти си бивш полицай.

— Бивш!

— Не смятам. В очите на хората аз ще остана полицай с всички последствия, произтичащи от това.

— Страх те е от възмездие?

— Не точно страх. Така би било, ако не го очаквах. Някога в католическия колеж изучавахме философия. Платон е казал, че възмездието се ражда в мига на престъплението.

— Ти не си убивал, нали?

— Лично не. Но какво от това? Даже когато съм могъл, съм спирал убийства, мъчения или съм помагал на жертвите, доколкото съм успявал.

— Тогава защо стана полицай?

— Защото над мене трябваше да се извърши съдба. Желанието ми за образование, работата ми в Банката, детската ми любов към Франция и Париж ме накараха да направя тази стъпка. Тук никой не е виновен. Аз сам реших.

— Инспектор Жавер на Виктор Юго е прототип на идеалния полицай в литературата. Щеше да бъде завършен образ, ако Юго не го бе накарал да изпитва душевни терзания.

— Юго е прав! Познавам мнозина блестящи полицаи, с изявени способности. Те завършиха като най-долнопробни палачи или се пропиха. Двама се самоубиха. Много от тях се превърнаха в животни.

— Тогава къде намираш грешката в себе си?

— Религиозното ми образование. Детството ми на чистата вяра в Бога. А после борбата между моя ум и религията … Или трябваше да стана монах, или полицай. За нещастие съдбата ме тласна към второто.

— А сега какво е отношението ти към Бога?

— Отношение на страх. В детските ми години и Бог бе различен. Изглеждаше милостив, всеопрощаващ. Христос-Бог на сираците и угнетените … Докато благодарение на ума си стигнах до отмъстителния еврейски Бог Йехова.

— Обичал ли си някога в живота си?

— Майка ми и баща ми, които не помня, но си ги представях … Негово Превъзходителство банкера Скарлатов. Той беше за разлика от другите реален, жив човек. Аз разговарях с него всеки ден, гледах го какво ще каже право в устата и помнех всяка негова дума. Той създаде в мене култа към разума. И така или иначе, станах нещастен.

— Значи ти е влияел като Сатана-Изкусител?

— О, не е точно така! Просто неговият ум бе толкова силен, че моята психика не можеше да издържи великото му превъзходство. Понякога имах чувството, че съм опитно морско свинче, с което той експериментира и наблюдава какво ще излезе.

— Нямам впечатлението, че беше толкова безчувствен.

— Не, разбира се. Той ме обичаше, но някак си по своему, и както самия него не можеше да разгадаеш, така и обичта му остана неразбрана.

— И един последен въпрос. Динев … Защо взе петстотин долара от Брезов?

— Защото той няма да забрави, че съм му услужил. За да не се чувства задължен. За да мине като проста сделка. Но името, което му казах, не може да се изчисли с пари. Върху тази плоскост поставена, работата ще остави в съзнанието му следи, че съм помогнал. А това е някакъв капитал за непредвиден случай. Той ще го анализира и ще разбере, че петстотинте долара, които съм му искал, не са ми трябвали.

— Само това ли е причината?

— Останалото е моя лична работа. Аз отдавна чаках момента, за да унищожа този мръсник. Имам свои сметки с него, които нямат нищо общо с комунистите.

— Говориш, сякаш предателят е вече ликвидиран.

— За мене, да!

Идването на Брезов остави дълбоки следи в залинялото от годините политическо съзнание на Скарлатов. Той започна да се взира в света около себе си не само от финансова гледна точка. Внимателно взе да следи събитията. Купи един мощен апарат «Блаупункт» и до късна нощ слушаше на разни езици предаванията от цял свят. Така пред очите му се откри истинската картина. За Скарлатов наново, след толкова години, политическата осведоменост стана необходимост.

Няколко дни след заминаването на Брезов пристигна Динев с новината, че предателят е бил разстрелян посред бял ден като куче пред много хора на улицата. Беше невероятно убийство. Всички го коментираха. Никой не можеше да предположи, че този човек е предател. Имаше ореол на правдоборец. А разкритията, които направиха някои леви вестници за сътрудничеството му с полицията, подействаха потресаващо. Жертвите му бяха стотици.

Месец по-късно при Скарлатов дойде съветски търговски представител. Уреди му делова среща с индустриалци и търговци в своята Банка. Явиха се малцина, но сключиха сделки. Офертите, които представи съветският експерт, бяха отлични. Отделно насочи Карасулиев към петрола. Той с присъщия си замах разшири сделката и почна доставката на руски нефт. Отначало като газ за горене на лампи, а после и за автомобили. Години по-късно, когато започна Втората световна война и се прекъснаха всички връзки с Персийския залив, единствените запаси петрол на България бяха от една голяма доставка на Карасулиев от СССР. Той дори купи малък танкер, който сновеше по Черно море между руския и българския бряг.

За празника на Октомврийската революция Скарлатов получи покана за прием в съветската легация. Беше пищен като в императорско време, а посрещането — аристократично. Учуди се, че не само той, но и много от най-уважаваните политици, общественици и интелектуалци на България присъстваха на приема. С особено внимание към Скарлатов се отнесе търговският представител. Прие го като личен гост и го задържа в своето обкръжение. Имаха доста дълъг разговор по общите въпроси на взаимния икономически обмен. Така Скарлатов окончателно определи своята позиция. И тоя път не го направи само от инат, но и от убеждението за неограничената свободна търговия. А това не се гледаше с добро око както от властите, така и от монархията.