Книга пета Жребият

… И докато истерията е заляла българската земя, същия ден, в който се роди княз Симеон, в красивото бяло здание на Търговската банка стана едно скромно тържество — обединението на двете най-големи индустриално-търговски частни банки на България. Тази на Скарлатов и Френско-Нидерландската банка на Карасулиев. И двамата не се поколебаха в решението си да не отменят по случай раждането на престолонаследника своя празник. Разпуснаха още сутринта чиновниците, заради неприсъствените дни. И Карасулиев, и Скарлатов бяха определили за своето тържество именно сряда, която винаги се е смятала за Деня на търговеца. Присъстващите бяха малко: Борис Скарлатов, Йосиф Карасулиев, Туше Динев, Елиазар Фархи, професор Иванов, двамата юристи от кантората «Чернаев», нотариусът и мистър Гордън — представител на американските банкови обединения. Той беше млад човек, облечен елегантно, с късо подстригани като четка коси. Чужденецът се вълнуваше от това, което става на улицата, и от любопитство искаше час по-скоро да се свърши ритуалът тук. Скарлатов носеше фрак, Карасулиев също. Борис застана зад бюрото.

— Господа, да пристъпим към подписване на договора за сливане на двете банки!

Една по-малка маса в средата на кабинета с две празни кресла очакваше бъдещите съдружници. Спас избута напред креслата. Скарлатов и Карасулиев седнаха. Туше Динев подаде две златни автоматични писалки. В мига преди да подпише, Йосиф весело и лукаво погледна Борис. Той не му отвърна на усмивката и със замах сложи своя едър подпис. Карасулиев също, силно наведен над договора. Динев мина с попивателната. Двамата затвориха папките и застанаха един срещу друг. Карасулиев срещу Скарлатов. Размениха си официално документите и си стиснаха ръцете. Всички изръкопляскаха. Скарлатов почука по масата. Присъстващите млъкнаха.

— Господа. Днес ние извършихме едно дело, което неминуемо трябваше да стане отдавна, но е факт чак сега, в 1937 година. Гигантските банкови концерни — това е бъдещето на банковото дело в света! Само така ще можем да финансираме огромните строежи, небивалото развитие на индустрията, да повдигнем нивото на страната, а оттук и на хората! Защото човек чувства себе си като личност, когато има пари. Ние не сме спестовна банка, за да заблуждаваме редовия вносител с малък, но сигурен процент, колкото да му стигне за едно прилично погребение. Ние сме търговска банка, финансираща цивилизацията; банка, която избира най-способните личности на нацията, банка рискуваща, в която са концентрирани преди всичко мисъл и воля! Ние сме военачалниците, които водят атаката за прогреса. Ние прокарваме световните мостове между страните на планетата, златните финансови мостове, без които единението на човечеството никога не може да се осъществи. Защото търговията е като езика — начин за общуване между хората.

Отново се чуха ръкопляскания. Карасулиев се изкашля леко и заговори:

— Щастлив съм, че ще работим заедно. И тъй като ние не се споразумяхме върху точното име на бъдещата банка, предлагам да остане … — тук той направи дълга пауза — Търговска банка Скарлатов и Ко. Това е моята дан на почит към великия финансист, големия човек, генералния директор на Банката Борис Скарлатов!

Отново проечаха ръкопляскания. Йосиф се обърна към американеца на английски:

— Господин Малкълм Гордън, няма ли да кажете нещо?

Младият мъж трепна. После се усмихна и отговори:

— Щастлив съм да присъствам на това тържество и в качеството си на пратеник да пожелая на новата банка дълъг живот, а на нейните основатели — здраве и успехи! На добър час!

Част втора

В новата банка като цяло работеха чиновниците на Скарлатов. Карасулиев не уволни своите хора. Едни остави в Командитното дружество, а на други намери подходящи места, така че сливането мина без сътресения и за двата персонала. В чакалнята пред кабинетите им винаги имаше тълпи, но те бяха клиенти на Карасулиев. По цял ден влизаха иизлизаха разни хора и когато Скарлатов отиваше при Йосиф, го заварваше в задушевен разговор с някого. Този човек работеше главно с думи, много думи, които забъркваха, оплитаха и събуждаха надежди у събеседниците. Защото той водеше разговора не от върха на поста, който заемаше, или от позицията на своето богатство, а предразполагаше клиентите, понеже се отнасяше с тях приятелски като към равни. Умееше така да поведе в необходимата посока, че създаваше впечатление у посетителя — сякаш той самият открива целта, към която всъщност го тласкаше Карасулиев. Но имаше и една съществена слабост. Беше от хората, които, по думите на Скарлатов, не могат да си седнат на задника. Когато се отнасяше до големи сделки или кредити за мощни индустриални предприятия, Карасулиев спазваше споразумението, но за дребните нямаше спирачка. Понякога Скарлатов му се чудеше, че финансира нищожни сделки и незначителни търговци със съмнителна репутация и печалба. Естествено в повечето случаи печелеше, но печелеше на дребно. Скарлатов не се възпротиви на тази му дейност. Разбра, че ако го ограничи, Карасулиев или ще се пропие, или ще се разболее. Принадлежеше към хората, които съществуват в движение и то бе тяхната същност. Той наподобяваше акулите, които ако спрат да плуват, се задушават, понеже така са устроени хрилете им. Получават кислород от водата, която минава през тях, само ако се движат, и то бързо. Те умират, ако ги оставиш в неголям басейн. Имаше още една особеност у Карасулиев. Събираше и помнеше много сведения, дори ненужни за работата им — било в политиката, било от частния живот на хората — и надълго и широко споделяше наученото със Скарлатов. Така той му стана нещо като око за живота не само в столицата, но и за цяла България. Едно критично око, което за съжаление виждаше сатанинската страна на живота, а не доброто и радостното. Но за един банкер това не бе дефект, а качество и Скарлатов го ценеше.

Тук обаче превъзходство имаше Динев. Докато Карасулиев се занимаваше повече със слухове и непроверени предположения, в които често интуитивно налучкваше правия път, при Динев доказването на истината за хората и нещата беше същност в работата му. Винаги точни и акуратни, докладите му бяха безупречни и по тях можеше да правиш своите заключения. С други думи, даваше материал за размисъл. Най-важният акт, с който Йосиф Карасулиев заслужи доверието на Борис Скарлатов, бе даването на пълните сведения за трезора на бившата си банка и чуждите й авоари. Те наистина бяха големи, но не колкото предполагаше. А това значеше само едно — че през всички тези години Карасулиев умело е блъфирал с величината на чуждите си капитали. И обратното. Докато Скарлатов смяташе, че Карасулиев е вложил малко пари в България, се оказа, че не е така — сумите надхвърляха всички негови предвиждания. Участваше със средства в различни предприятия, но най-вече в търговията с тютюни и в дружеството за петрол и смазочни масла. Беше се забил и в каучуковата индустрия, а също и в химическата. Притежаваше два търговски товарни кораба и три малки петролни танкера. Така Търговската банка му заприлича на една малка държава със своя флота.

И тази сутрин в края на февруари 1938 година работата започна с кратко съвещание. Присъстваха в кабинета на Скарлатов и Карасулиев, и мълчаливият Фархи, и Динев. И четиримата пиеха кафе. Това за Скарлатов бяха най-приятните минути от работата в Банката — Фархи дреме във фотьойла и сърба кафе, Динев непрекъснато шари с очи и иска да разбере какво мислят останалите, а Карасулиев се разхожда напред-назад по килима и масичката в средата му пречи. Трябва да я заобикаля.

— Борисе, колко искаш за тая масичка, веднага ти я плащам в брой! Направи ми целите крака в синкавици!

— Тя ми е талисман и значи е безценна. Но от мен да мине, можеш да я сложиш в кьошето и преди да напуснеш кабинета, да я върнеш на мястото й.

С помощта на Динев Карасулиев наистина премести масичката. Сега можеше да се разхожда безпрепятствено, изпъчил се като Наполеон.

— За днес каква е програмата? — попита Скарлатов.

— Обсъждане въпроса за тютюните.

— Само това ли?

— Ами малко ли е?! — каза Карасулиев. — Сделка от класа!

— Преди това искам да те попитам, Йосифе, какви шашарми правиш с Неделев?

— С това заспало копеле нямам нищо общо!

— Така ли?

Карасулиев подозрително погледна Динев.

— Динев нищо не е казал! Просто Стефан Неделев снощи дойде във вилата ми на дълъг разговор и не предполагаше, че между нас съществуват тайни.

— Виж какво, Скарлатов. Отдавна гледам как тоя мижитурко измъква изпод носа ми кокала. Взел е в ръцете си целия внос на филми. Кинотеатърът ще бъде завършен тази есен. Ако тебе не те интересуват филмите, мене ме интересуват. Има монопол за вноса на най-добрите кинокамери и прожекционни апарати от Германия.

— Мен ме интересуват печалбите.

— И мен! Затова ще му взема поне част от кокала. Вносът на американски филми ще осъществявам аз. Мистър Гордън вече направи нужното.

— А как? Ще ги купуваш? Това е много скъпо!

— Няма да ги купувам. Те ще ни дават под наем копията и всеки момент ще могат да си ги взимат обратно. Сега разбра ли? А без американските филми Неделев ще издъхне.

— Тогава не разбирам защо ти е нужен Неделев?

— Защото кината контролира той и ако иска, няма да позволи да се прожектират нашите филми. Споразумяхме се премиерите да бъдат в новия му кинотеатър и с разпространението да се занимава той. Взима мръсникът му голям процент, но още нищо не е решено! Когато сделката втаса, ще я обсъдим.

— Добре. Нека започне господин Фархи.

— Чакай, Скарлатов, още нещо искам да те попитам … Неделев само за филмите ли дойде да те посети чак на вилата?

— Не, разбира се. Имах през цялото време чувството, че е объркан и уплашен. Изглежда, германците вече са си показали ноктите и той почва да разбира, че сам не може да действа.

— Аз имам същото впечатление. Беше прекалено отстъпчив. А постави ли ти въпроса за печалба в чужда валута?

— Да, разбира се, но му казах, че самите ние сме в трудно положение. Накрая се унижи да моли да го включим в някоя външна сделка.

— Нито цент!

— Общо взето, авоарите му в Швейцария и Англия са ми известни, поне до времето, докато работехме заедно. А после, по сведения на Динев, при сътрудничеството му с германците са изтекли доста от тях. Ето защо е разтревожен.

— Предлагам да нямаме никакво сътрудничество с него.

— Напротив! Предлагам да държим пред носа му въдицата с долари и послушно ще плава след нея. Освен това той е единственият ни източник за дейността на германците, а също и за връзка с тях при нужда.

В следващия половин час Фархи подробно изложи сделката с американските тютюневи фирми. Изнасяха малка партида висококачествен ориенталски тютюн на цена с шейсет и пет на сто над немската, защото германците купуваха всичко, без да гледат качеството. Но, разбира се, в договора щеше да фигурира не истинската цена, а много по-ниска, за да се измъкнат от данъчните власти и осигурят долари направо в американски банки без прехвърляне. Сделката беше поначало добра, но дребна и малка за мащабите на тютюневата търговия, която развиваха немците в България. Накрая Йосиф каза, че изнася партидите с двата собствени товарни кораба, които вече са потеглили.

— Отсега нататък ще ви моля да ме уведомявате предварително за всяка сделка и нейното изпълнение, а не да ме поставяте пред свършен факт.

— Спестяваме ти нервите — каза Карасулиев.

— А какъв е процентът на мистър Гордън?

— Искаше двайсет на сто, но клекна на дванайсет.

— Още веднъж припомням споразумението ни — финансиране и кредити за индустрията — аз! Валутата — Йосиф! Фархи — тютюните! Ще помоля Туше Динев да събере точни сведения за авоарите на Неделев в конвертируема валута в чужбина.

Динев кимна с глава. Съвещанието бе свършило. Тръгнаха си. Карасулиев се забави.

— Какво искаш да питаш?

— Само за кината ли дойде Неделев при теб?

— Само за тях.

Карасулиев не каза нищо повече и си излезе. Но Скарлатов премълча, че главната цел на Неделев бе мина «Ураниум». Ето вече години наред германците се мъчеха да се докопат до мината. Не че за Скарлатов тя имаше изключителна цена. Но фактът, че се опитваха да му вземат нещо, което му принадлежеше лично, го караше да излиза извън себе си от гняв. Така, както кучето ръмжи неистово, ако господарят му се присегне да вземе дадения от ръката му кокал, така и Скарлатов ръмжеше срещу всяко посегателство към «Ураниум». Полека-лека мината се превърна в някаква непрекъсната травма в отношенията му с мощната финансова немска група. Те му предлагаха наистина забележителни условия за покупка — плащане в конвертируема чужда валута, висока цена. И вместо да се съгласи и спечели добри пари от сделката — което бе най-разумното, — той стана още по-неотстъпчив като магаре. В последния разговор Неделев не скри нищо от Скарлатов. Той направо му описа обстановката. България плуваше в немски води. Рано или късно германците щяха да вземат мината, без да дадат лев. Скарлатов искаше да му каже, че по-скоро ще я разруши, отколкото да я продаде, но усети колко детински би прозвучала такава закана. Той разбираше, че «Ураниум» рано или късно ще му се изплъзне и не разумът, а инатът, великият скарлатовски инат, го караше да се противопостави на силните. Беше голяма глупост да ги превръща във врагове, но не можеше да се пребори със себе си и както при него често ставаше в порив на яд, той реши още същия момент да замине за мината. Даде нареждане на Спас и малко по-късно, без да уведоми Карасулиев, потегли за планината.

След около час бавен ход на ниска скорост, която виеше, те излязоха през една тясна клисура на обширна стръмна поляна и видяха малкото селище на мината. От кокетните постройки като алпийски вили — всички еднакви — както за работниците, така и за техническия персонал, се издигаше дим, навяващ желание за топлина и уют. Те бяха със стръмни покриви, целите от дърво, боядисани в бяло, а прозорците имаха дървени капаци.

Пред малките площадки се вееше бельо. Тук, в тая дивотия, цивилизовано живееха хора. Разположението им близо до боровата гора показваше, че инженер Думке бе избрал мястото с вкус и чувство за красота. Самата канцелария на мината представляваше дълга барака с равно място пред нея. Те изкачиха пътя и спряха пред бараката. Там вече ги чакаше Ханс Думке. В цялото му поведение се чувстваше, че е приятно поласкан. Покани ги в канцеларията. Тук нямаше печка. Изглежда, тоя нещастник тренира като Амундсен за Южния полюс, помисли си Скарлатов. Все пак седна на стола. Една голяма маса със стъкло върху плота беше почти цялата мебелировка, ако не се смята шкафът с папки. Планът на мината висеше на стената. Скарлатов погледна през прозорците. Там в долината видя група деца с плетени шапки, ръкавици и пуловери. Те тичаха по стръмнината с лекота. На гърба си носеха ученически чанти като раници. Бяха доста на брой. Думке каза:

— Децата се връщат от училище. Всеки ден изминават по седем километра. Не ги пускаме само при снежна виелица.

— Чии са тези деца?

— На работниците и на моите сътрудници. Нашите деца знаят вече добре български.

Скарлатов заразпитва за живота в мината. Семейните си готвели вкъщи. Имали удобства — вода, канализация, електричество. За ергените и работниците без семейства — стол, където се хранел и Думке. Бил доволен. Имали и нещо като салон. Събирали се вечер, предимно в събота и неделя, и танцували. Купили радио и грамофон. Думке непрекъснато го учудваше с разнообразната си дейност, в която социалните грижи бяха важен дял от заетостта му.

— А къде са работниците?

— Долу в галериите. Работим само една смяна. Нали се разбрахме да не увеличаваме производството.

— Да, горе-долу е така. От своя страна, искам да Ви уведомя, че в момента се готвим да изнесем продукцията. Къде е всъщност флотационната фабрика?

— В ниското. Оттук не се вижда. Нарочно е далеч. При нас има деца …

— Разбирам.

— Но, господин Скарлатов, кажете какво ще правим с обогатената руда. Оловни контейнери нямаме. Принудени сме да я поставяме в дървени сандъци. Направихме нещо като навес. Но сами разбирате, че така няма да можем повече да продължим.