Книга пета Жребият

..........

От леля Неда чух нови поговорки: «Гора и вода заспиват, ама душманин не заспива» — страшно! Но по-страшна е «Дума дупка не прави» — тотална бездуховност! «Беден като църковна мишка». Защо? — като в църквите се правят толкова панихиди и литургии с плюскане! … Странно сравнение. По-изразителна за мизерията е африканската поговорка — «Който изважда мухата от яденето, не е гладен». «Каквото надробиш — това ще сърбаш» — вяра във възможната недетерминираност на човешките действия и в единството на времето.

..........

Покъртителен, едва четлив надпис върху надгробна точа на покойник в гробищата до черквичката на Разлог, че е прекарал 2000 дни за майка България в Солунския затвор Еди Куле.

..........

Татко е самотен, защото е много умен. За съжаление, освен мене, обича само покойници …

«Я виж ти!» — сепна се Борис. Но не се засегна, защото беше вярно.

..........

Лежа на една зелена поляна в акациева горичка. Вдишвам мириса и слушам звуците със затворени очи. Най-силно се чува тъпанът на един сватбарски оркестър някъде … после жуженето на пчелите, после чуруликането на птиците, откъслечни човешки гласове и всичко това прави тишината … А като си помисля за планината, първо чувам шума от газенето на тревата, особено ясно в тишината наоколо. После чувам ехо от звънци на говеда, после ми замирисва на мащерка, а после виждам едно нежносиньо, бездънно небе, а после въздишам … И още любими звуци от България … скърцането на каруци, екът на гората, ромоленето на потока край папратите, изпръхтяване наблизо на кон, далечен камбанен звън, ехо от громолене на трупи, които се свличат към реката, поздрави на селяни, които се разминават: дал Бог добро, сполай ти … А миризми какви чудесни! — запалени съчки, тютюн, рози, липи, козунак и … кебапчета!

..........

Скарлатов се усмихна и взе второто дебело томче. Беше главно от Оксфорд и Виена. Имаше много описания на града, на Лондон, на Бритиш Музеум, разговори с професорите й по археология, история … В списъка с книги привлече вниманието му една, която и в самата България беше антикварна рядкост — «Окупационньш фонд, основанны для устройства русско-дунайской области», София, Българска народна печатница, 1892 година. Тя се намираше на видно място в библиотеката му — дар на стария банкер от приятеля му Димитър Петков, с автограф, написал пространен предговор към сборника, съставен от изобличаващи документи за политиката на царизма, неподбиращ средства да смаже и подчини младата българска държава. Скарлатов се учуди. Срещу заглавието на тази книга Яна бе написала: «Александър III — какъв откровен убиец на трон!» … Пак разлисти няколко страници и продължи да чете:

..........

Разговаряхме за злото — нещото, за което нито един отговор не ме задоволява досега. Аз казах, че то се увеличава за сметка на надеждата. Бюлбюл се позова на Дао, че когато се руши вярата, тогава именно има истински вярващи. Юри предположи, че Бог може би нарочно дава воля на злото, за да се убедят хората в безсмислието му — черен хумор! А Джими се засмя и каза, че правенето на зло му напомняло на негъра, който си разранявал нарочно раната, за да изпита блаженството от преминаването на болката. Не ни оставаше нищо друго, освен да ха-ха-хаме.

..........

Като се върна в България, ще се кача на Маричините езера, където уж бил роден Орфей, и подробно ще разпитам за легендата. А после ще ида при нестинарите и разбера тайните им. После ще поживея малко при каракачаните. Все още има езичници у нас и това е удивително! …

..........

Истинският бунт винаги почва от ума.

..........

Духовният елит на една нация е като маята. Без нея тестото не може да втаса. Хитлер унищожи първо духовния елит на Германия.

..........

Джими каза: «Как да вярваш в човека, като е толкова несъвършен! Затова хората вярват в Бога, защото мислят, че е съвършен!» Шегаджия.

..........

Какво ми се прияжда, като мисля за вкъщи — пресни орехи, планински малини и диви ягоди! … Ох …

..........

Как може нашите царе да се учат в Магнаурската школа — Платоновата академия на Средновековието, да сме на лакът земя от Византия, а толкова малко знаем за нея и толкова превратно! … Знаем само едно — «подлите ромеи». Аз ще стана византолог!

..........

По-страшно е не да се боиш от истината, а да си безразличен към нея и това е според мен едно от най-тежките поражения на фашизма върху масите.

..........

Защо да не вярвам в метафизичното, в иреалното, щом има неизвестно?! Щом възможностите на човешкото познание са ограничени?! Значи мога да допускам всичко! И откъде тая гордост у човека, че знае всичко, а не може да каже нито откъде идва, нито къде отива, да не говоря за Вселената, която му е абсолютно чужда и всеки ден си мени теориите за нея?! … Бюлбюл ми прочете по този повод една мисъл — мистиката е сетивност за невидимия свят. Духовната гордост е наистина най-страшната! …

..........

Якобинците са революционери, изгубили илюзии, прескочили революцията.

..........

Стефан Стамболов и Александър Стамболийски — якобинци и великомъченици!

..........

Прочетох «Капиталът» на Маркс. Без него не можеш да изминеш XX век. нито да прескочиш в другия. С какво мога да го сравня като звучене? — … с ораторията. А фигуративно? … — със сфинкса, но не защото е загадъчен, а защото половината е звяр, половината човек. Ще запиша семинар по марксизъм.

..........

Йерархическото мислене винаги е свързано с култа към силата.

..........

Мусолини си почивал, като свирел на цигулка (?!) Ще кажа на Иван — ха-ха!

..........

Прочетох преписката и дискусията между Ленин и Роза Люксембург. Твърде поучителна. Според нея «свобода, която е предназначена само за привърженици на правителството и за членовете на партията, не е свобода. Свободата винаги е била свобода на този, който мисли различно, защото когато свободата стане привилегия — тя е нищо!».

..........

Какво ни приближава към цивилизована Европа? — свети свети Кирил и Методий особено дискусията за триезичието, светите Седмочисленици и средновековната ни литература, богомилите, исихастите и … предприемчивите габровци!

..........

Много бих желала да проуча защо, как и доколко Григорий Цамблак е участвал в съда над Ян Хус.

..........

«Всички човешки представи са създадени в мащабите на нашата планета; те се основават върху предположението, че техническият потенциал в своето развитие никога няма да надхвърли «земния предел». Ако ние успеем да установим междупланетни връзки, ще трябва да ревизираме нашите философски, социални и морални представи. Техническият потенциал, след като стане безграничен, ще тури край на насилието, като средство и метод на прогреса.» — Ленин пред Хърберт Уелз. Моя тема за размисъл …

..........

Юри ме отрупа с литература на руски език — от «ляво» и от «дясно», за да съм пазела «равновесие». Прочетох нещичко от Троцки за необходимостта от Заплаха, от всяването на Страх като могъщи средства в революциите, във вътрешната и външната политика. Ценна откровеност! Но никога не бих могла да бъда последовател на подобна «философия».

..........

За Великден решихме с Юри «да се отлъчим» и отидохме в Лондон на възкресната служба в Руската църква. С нас дойдоха Джими и Бюлбюл. Участваше хор от миряни. Беше натъпкано, задушно и миришеше на восък и тамян. Но се почувствах чудесно, защото ми напомни България. Пяхме и ние с Юри «Христос воскресе!». А после се разхождахме четиримата край Темза. Юри беше развълнуван. Да умееш всичко да захвърлиш, от всичко да се лишиш! … Да умееш да почнеш отново живота от нищо — струва му се, че това могат само руснаците! … Майка му била стенографка, а баща му професор по математика в Киев. Избягали от ужасите и едвам се довлекли до Одеса. По пътя срещали с километри обесени по стълбовете ту «бели», ту «червени» жертви. Тая картина ще помни, докато е жив … Джими каза, че според него и Расколников на Достоевски може да бъде само руснак! … Попитах Юри какво мисли за Распутин, понеже току-що бях купила някакви скандални спомени за него. На Юри е интересен «комплексът Распутин», както той го нарече — тоест, за да ти прости Бог, първо трябва да съгрешиш. Или — греши, за да ти прощава Бог! Това е духовен комплекс и е общочовешки, според Юри, за разлика от Едиповия комплекс, който е биологически. Распутин — това е хулата срещу Духа, най-страшната хула, защото означава да унищожаваш себе си, а следователно и връзката си с Бога, която е чрез Духа. Беше ми безкрайно интересно да го слушам. И на другите също. Юри ми препоръча да се запозная с произведенията на руския философ Бердяев — според него безпристрастен като истината, с нравствен ум, любвеобилен дух и последният хуманист на XX век. Живеел в Париж, доброволно пуснат от Феликс Дзержински да емигрира от СССР след един голям философски диспут с него. Такава е мълвата … Джими си беше купил нашумялата «Европа без маски» от американския журналист Джон Тънтър и обеща да ми я даде после. Накрая накарахме Бюлбюл да ни попее и на разсъмване се качихме на влака за Оксфорд. Беше чудесно.

..........

«Свободен човек е тоя, който не се бои да прекара докрай в ума си своите мисли» — Жюл Ренан. Папа е такъв и искам да приличам на него!

..........

Сънувах, че с папа сме на «Царя» пред Народното събрание и гледаме Паметника на императора Александър II. По едно време забелязах, че задните крака на коня му се размърдаха … Гледай, гледай! … — побутнах папа аз и изведнъж конят с Царя се откъснаха от пиедестала и полетяха към небето. А когато се обърнахме, видяхме как беззвучно се срути големият кръст върху кубето на «Александър Невски». Странен сън и нямах приятно чувство, като се събудих … Дано не е на лошо …

..........

Празнувахме рождения ден на Бюлбюл. Тя е най-изящното момиче между нас и има изтънчена душа. Описа ни техния ашрам в Индия, където живеели родителите й. Били учители — привърженици и приятели на Ганди. Решихме догодина и тримата — Юри, Джими и аз — да запишем семинар по източните философии. Толкова интересни неща ни разказа! … Слушахме я като една вълшебница. С много грация Бюлбюл ни показваше разни пози на техните богове, богини и ритуали и с лекота обясняваше духовните концепции на великите индуски гуру … Че няма смърт, а вечен живот, че това, което градиш тук, с този заряд отиваш Отвъд … Много съжалявали хората, които не съзнават висшите светове над себе си, представляващи вакууми от различни светлини; че от червея, който рие под земята, до бюлбюлчето, което пее — засмя се тя, защото бюлбюл значи славей, — всичко заедно с човека живее с единния пулс на Земята и Космоса. Че най-висшето духовно проявление е мисълта и същността на мисленето е проникване в битието, но хората много трудно усвояват, че мисълта има същото въздействие, както и постъпката; че злото е плод на невежество, че вина няма, а има неразбрани неща; че хората ще се прераждат, докато се обновят и обикнат светлината, че главната гибел на света иде от несъществуващата собственост, която прави човека роб и погубва подвижността на духа му; че растежът на духа не търпи насилие и затова «сатияграхата» на Махатма Ганди е единственият начин за омаломощаването и премахването на злото, но затова е нужно търпение и постоянство, че Буда е показал на какво е способна Мъдростта, а Христос — Любовта … И още много неща разказа, на които учили и децата в училището на ашрама. Накарахме я да ни почете в оригинал, за да чуем как звучат стихове от Тагоре и от техни поеми. Накрая всеки пя каквото му хрумне. После с Юри научихме Джими и Бюлбюл на «Многая лета» и вкупом го изревахме, колкото ни глас държи! Беше чудесно!

..........

Джон Гънтър «Европа без маски» — страхотна «изповед» на доктор Лай за нацисткото възпитание: «Ние започваме с детето, когато то е тригодишно. Щом момчето почне да разсъждава, ние му втъкваме едно малко флагче в ръката. Следва училището, Хитлеровата младеж, СА, военното обучение. Ние не го изпускаме. И когато младостта е преминала, идва Трудовият фронт, който го изпълва всецяло и вече не го изпуска, докато умре — все едно дали му понася, или не му понася!» Наистина лай на бясно куче! …

..........

Заварих Иван много отчаян, а леля Анастасия необикновено мълчалива и по-нежна от всякога. Често, като ме погалваше, очите й се насълзяваха. Политическата атмосфера е страшно напрегната и угнетяваща. Иван ми каза — изкуството е велико нещо, абсолютно никому ненужно. Цари ожесточение и ужас. Разхождахме се до капване …

..........

Иван ми каза — аз приличам на клечка кибрит, която може да гори само като се отърка във фосфор. Фосфорът си ти, мила моя Шехерезадо, може би и музиката, но вече отчасти …

..........

Всички дни са еднакви, когато човек трябва да бъде решителен …

..........

Преди да ме изпрати на гарата, Иван поиска да ми напише нещо в дневника. Беше обзет от мрачни предчувствия … Аз се опитах да го разсея, но не успях и му подадох тетрадката.

С нервен, ситен, но четлив почерк, наклонен надясно, Иван бе написал:

«Нежна моя Яна-Шехерезада, не зная дали за мигове не си усещала и в много големите книги едва ли не комичното самочувствие на авторите чрез разсъждения да предадат човешката душа. Огромен, ужасен архив на Разума! … Не прецеждай в миг на умора нашата любов, когато започнеш да работиш. Ще бъда до теб, но сигурно ще има моменти, в които няма да ме усещаш … Пиши ми само когато чувстваш, че нашите невидими срещи изригват от чувства, от сърцето и душата! Не допускай неискреност — плод на Логика и други атрибути на Ябълката, ще ме заболи много … Бъди каквато си — в истината, чужда на дребни хитрости и малки лъжи, нали, любов моя?

Скарлатов рязко затвори тетрадката. Досега бе чел с отворена душа и тя пое болката на Иван. Представи си окървавеното му лице. Усети я физически, сякаш някой с пирон мушна сърцето му. Не изпита нищо друго, освен едно огромно, завладяващо цялото му същество състрадание към този дълбоко чувствителен мъж, който така странно и всеотдайно обичаше дъщеря му. А после нахлу мощната и гореща вълна на гнева. Задушаваше се. Стана и отвори прозореца, разхлаби вратовръзката и задиша с отворена уста чистия въздух. Чу се да шепне сам: «Мерзавци! Бандити!» … Денят бе настъпил. Опита се да сложи ред в хаоса на впечатленията от прочетеното. Не успя. Невъзможно му беше с една линия да изгради монолитен силует на Яна. Не можеше и точно да си представи какво ще стане от нея … Добър археолог? Вярна съпруга? Добра майка? … Но в едно беше напълно убеден — че тя има жаден, търсещ и непредубеден ум, чисто и дълбоко чувство. Че бе наследила от майка си това особено нравствено целомъдрие и любещо сърце. И в неосъзнат порив, преди разума, така както баща му, старият банкер, след раздялата с него за пръв път се бе молил на Бога да съхрани сина му във войната, така и сега той, Скарлатов-син, гласно изрече на прозореца в утрото на деня с цялата страст, на която бе способен:

— Господи, ако има капка справедливост в твоите дела, запази ми Яна! Запази я, мене и да ме няма на тоя свят! …

Скарлатов едва успя да се изкъпе, за да се ободри, и го посети цивилен служител от Гестапо. Дори до последния момент, въпреки намесата на такава мощна индустриална група като И. Г. Фарбениндустри, те се опитваха да създават хиляди пречки от формален характер. Скарлатов бе непреклонен. Телефонира на хората от концерна. След един час отново същият човек на Гестапо пристигна в хотела и му съобщи, че имат на разположение за напускане на Австрия три часа до тръгване на влака. Размяната щяла да се извърши на границата с Швейцария. За щастие Иван и Анастасия имаха постоянна швейцарска виза в паспортите си. Скарлатов отиде с такси до Анастасия. Предупреди я, че има не повече от два часа, за да се приготви. След това телефонира на Яна. Помогна на Анастасия с багажа. Предаде й сака с дневниците на дъщеря си. Нае две таксита. Той щеше да я придружи до границата. Влакът тръгна с два часа закъснение. Не знаеха дали Иван е в него. Анастасия се вълнуваше. Те почти не говореха помежду си. И двамата бяха напрегнати как ще свърши всичко. Пристигнаха на планинската гранична гара през нощта. Пътниците бяха съвсем малко — една групичка хора. След необходимите формалности те преминаваха един по един оттатък границата, където ги чакаха швейцарските власти. Направи му впечатление усилената охрана. Пътниците бяха принудени сами да носят багажа си. Проверката траеше твърде дълго. Охраната бе двойна — от редовна полиция и от военна. Скарлатов пое от носача количката и натовари сам куфарите на Анастасия.

— Борисе, наближава нашият ред … — каза тя.

— Докато не отиде Иван оттатък, ще стоим и чакаме.

Нейните очи бяха отправени към влака. Имаше само няколко вагона. Локомотивът се откъсна и започна маневрата, за да смени тила с челото на влака. И тогава когато вече и Скарлатов се обезпокои, от предния вагон изглежда, със специално затворническо купе — слезе човекът на Гестапо. Той се приближи към тях и поздрави с «Хайл». Скарлатов трябваше да изтърпи. Опитваха се до последния момент да му късат нервите. Дойде редът им, за да влязат в помещението на митницата. От вагона слезе Иван между двама цивилни полицаи. Анастасия пребледня. Тя стисна ръката на Скарлатов със своята трепереща влажна ръка. Спряха пред тях и човекът на Гестапо кимна с глава към охраната. Те освободиха ръцете на Иван от белезниците. Чак сега, под жълтеникавото осветление на перона, Скарлатов можа да го разгледа — висок, строен, неимоверно отслабнал, небръснат, с тъмни кръгове под очите, пълни със сдържана, сурова мъка.

— Добре ли си, Иване? — попита го Скарлатов.

Той кимна с глава с горчива гънка на устата.

— Искам да знам точно. Направиха ли ти нещо?

— Какво разбирате под «нещо», господин Скарлатов? — тихо попита той.

— Някаква повреда за цял живот.

— Не знам, едва ли …

Анастасия се държеше, както може. Не заплака, не прегърна Иван. Стараеше се да не го гледа. Той също. Тя свали кожените си ръкавици и хвана двете ръце на Борис.

— Сбогом, Борисе, мисля, че вече имам сили за всичко …

Той я целуна по челото.

Скарлатов влезе заедно с тях в стаичката на митницата. Това бе малка планинска гара без особени удобства, с тесни помещения и на пътниците се налагаше да чакат на перона. Проверката на багажа също трая дълго. Отначало не искаха да пуснат Скарлатов оттатък митническата бариера, но той настоя. Каза, че докато сам, с очите си не види майката и сина на швейцарска територия, ще счита, че споразумението не е изпълнено. Накрая нервите му не издържаха, удари с юмрук по масата и така кресна на арогантния гестаповец, че той се обърка. За пръв път, изглежда, срещаше пред себе си не уплашена жертва, а мъж във велик гняв, готов на всичко. Или трябваше да извади пистолета и стреля в челото му, или да подвие опашка. Благоразумно избра последното. Нямаше инструкции за първото. От тоя момент Скарлатов бе господар на положението. Пожела да отиде до самата граница. Разбира се, накараха Анастасия и изтощения Иван да пренесат куфарите сами върху швейцарска територия. Скарлатов наблюдаваше добре перона отсреща. Там бе композиран друг влак и локомотивът изпускаше пара. Перонът бе празен. Изглежда, всички пътници се бяха качили, с изключение на Иван и Анастасия. Посрещнати от швейцарските чиновници и полицаи, те влязоха в малкото здание на митницата. Оттук вече нищо не се виждаше. Повече беше излишно да чака. Бяха на швейцарска земя! … Но той реши да стои, докато влакът отсреща тръгне. И тъкмо когато примирен искаше да се върне, там, на перона пред швейцарската митница, видя Яна. Тя се надигаше на пръсти и го търсеше с очи зад двамата немски военни полицаи, застанали като паметници. Бяха на не повече от двайсет метра един от друг, осветени от лампите на перона, и същевременно толкова далечни, защото между тях стоеше непреодолима пречка — границата между две държави. Не можеш да я преминеш без разрешение, освен ако си решил да бъдеш убит. Яна нещо извика. Той искаше да чуе. И накрая разбра.

— Всичко е о’кей …

Той кимна с глава, че е разбрал и се усмихна. И тогава Яна заплака. Той не чуваше риданията, понеже локомотивите, макар и неподвижни, заглушаваха всичко. Но никога нямаше да забрави нейното лице — и болката, и скръбта, несдържаната детска мъка и двете ръце, които протегна към него. И той правилно отгатна жеста й. Тя благодареше. После Яна доближи ръце към устните и му изпрати своята целувка. Тя не остана в сградата при човека, за когото се жертваше, а направи всичко възможно, дори невъзможното, за да види баща си и изкаже своите съкровени чувства. Скарлатов бе дълбоко развълнуван. Една мисъл като леден повей мина през съзнанието му. Дали я вижда за последен път? … Чуха се камбанките отсреща. Изглежда влакът скоро тръгваше. Яна пак протегна ръка и извика нещо, но Скарлатов вече не я чу. Отново се надигна на пръсти и бавно, сричка по сричка, така движеше устните си, че той разбра.

— Папа, много те обичам …

Изведнъж тя се затича и се скри зад зданието. Малко след това влакът отсреща потегли в една свободна страна. Никога, до края на живота си, Скарлатов нямаше да забрави тази малка планинска гара и пустия перон, осветен от жълтеникавата светлина на лампите, и телената мрежа, пропускаща влака като в тунел, и двамата военни полицаи с каски на главата, и разплаканото лице на Яна, ръцете й, протегнати към него …

Скарлатов тръгна обратно. Качи се в немския вагон. Беше сам в купето. Локомотивът изсвири и влакът потегли нататък, където бе мрак, войска, полиция. И горко си помисли, че съдбата му е отредила да прекара всичките си дни сред терор и насилие, в страни, където няма свобода.

Прибра се във Виена още същата нощ и би уговорената телеграма до Туше Динев, засягаща немската колония в мина «Ураниум». Това бе парола, че веднага трябва да напуснат България. Изпрати телеграма и на Йосиф Карасулиев, въпреки че Анастасия вероятно вече се бе обадила. На разсъмване Яна му позвъни от Женева. Само с две изречения му каза, че всичко е наред. После дълго говори за неща, които знаеха единствено те двамата. Каза му, че много е разстроена и накрая съвсем по детски му съобщи, че не знае дали сега е щастлива, или нещастна, защото баща й не е при нея. Помоли го още при първия удобен случай да замине, за да се видят, защото толкова хубаво прекарвали заедно … Не можела да живее повече без него. Скарлатов знаеше, че това не е съвсем вярно, но бе трогнат. Нямаше нищо на тоя свят, което не би направил за нея. Но той знаеше също, че времето поставя всяко нещо на мястото му. Лека-полека с годините образът му щеше да избледнее и всичко, свързано с него. Само в тежки минути Яна щеше да си спомня дните, прекарани с баща си, както и раздялата. Добре че времето лекува. Защото то е самата забрава …

Подписаха договорите. Скарлатов получи далеч по-малко от стойността на мината. Щеше да бъде изплатена с български пари от Кредитната немска банка в София. Все пак се пребори част от сумата да се внесе в немски марки. Не му трябваха, но така, от търговски инат, се запъна по тоя пункт. И когато го попитаха защо са му толкова марки, отвърна, че иска да купи два мерцедеса. Една луксозна лимузина по поръчка и една спортна кола. И той наистина ги купи. Мерцедеса за България, а спортната кола изпрати на Яна, та да се навози в Швейцария. Уредил всичко, той се завърна в България, посрещнат от Йосиф триумфално и доста сдържано от страна на Динев. Както винаги, той бе изпълнил точно и прилежно задачата. Немците от «Ураниум» още същия ден тръгнали през Югославия за Чехословакия.

— Защо избра Чехословакия?

— Те имат немски паспорти. А никоя западна страна не се съгласи да им даде визи, въпреки връзките ми, с изключение на Чехословакия.

— Как си обясняваш това?

— Страх от шпиони. Отново, шефе, позната ситуация, предвещаваща война. Никой на никого не вярва …

— Но те влизат в нов капан? … Следващата страна, която нацистите ще погълнат, ще бъде Чехословакия!

— Те имат пари. Ти остави на тяхно име в швейцарската банка немалка сума. Достатъчно умни са и ще се оправят, както, шефе, добре знаеш.

— Искаш да кажеш, че ако не са парите, и аз не бих се оправил.

Динев кимна с глава.

— Не мислиш ли, че ме обиждаш?