Книга първа принцът, вещицата и последната златна ябълка

По-късно същия ден той я попита:

• 
  Атина, нали разбираш, че не можем да се оженим, докато мама лежи болна?
  
• 
  Абсолютно съгласна съм – излъга тя.
  
• 
  Не се сърдиш, че ще трябва да почакаме още малко, нали?
  
• 
  Калояне, здравето на майката ти е по-важно от нас двамата. Щом трябва, ще чакаме – заяви твърдо Атина, макар дълбоко в себе си да кипеше от гняв.
  

• 
  Не знам какво ще правя, ако с мама се случи най-лошото – постоянно повтаряше той.
  

И въпреки че Атина беше убедена, че Савина е в отлично здраве и безсъвестно разиграва семейството си и ги кара да се чувстват зле, тя не можеше да каже за подозренията си на никого от тях. Те безпрекословно обичаха Савина и вярваха на всяка една нейна дума.

Савина бе спечелила първата битка, но Атина не смяташе да ѝ подарява победата в цялата предстояща война. Каквито и опити да правеше майка му, Атина бе твърдо решена никога да не изоставя Калоян.

ГЛАВА 13

На всеки три дни Калоян изпращаше писмо на Атина по ястреба си. Тя го прочиташе с вълнение и незабавно сядаше и му пишеше отговор. Този път, благодарение на писмата, които двамата си разменяха, за Атина дните в двореца сякаш минаваха като часове, а седмиците като дни. Октомври и ноември изтекоха почти неусетно и отново настъпи деня на нейния рожден ден. Тя не можеше да повярва, че бе изминала цяла година, откакто напусна вечно дъждовната гора и се раздели с учителка Персефона и майка Ерида. На същия ден преди една година, тя пристъпи в човешките владения с голяма отговорна задача, видя сняг за първи път и насред гората се натъкна на Калоян. От тогава до сега животът ѝ се бе променил кардинално. Целите ѝ вече бяха съвсем други. Момичето на осемнадесетгодишна възраст мечтаеше за своя собствена вещерска шапка, докато днес единствената мечта на момичето, навършващо деветнадесет, беше да бъде неотлъчно с любимия си и двамата да изживеят най-голямото щастие на света.

Макар все още да не бяха станали съпруг и съпруга, Атина не губеше надежда и вярваше, че именно пролетта ще донесе така чаканото събитие. Този път нямаше да допусне царица Савина да провали плановете им.

Щом падна мракът, Атина отново занесе специалната си напитка на Светозар. Освен цялото пищно обзавеждане, с което разполагаше спалнята му (предимно в червено, черно и златно), в ъгъла на стаята му, в разрез с всичко останало, се намираше една висока полица, върху която бяха наредени множество детски играчки. На Атина най-много ѝ харесваха плюшеният лъв, комплекта дървени войници и едно чудато глинено прасе с големи ококорени очи. Всеки път, когато зърваше тези играчки, тя си спомняше за любимата си зелена плюшена жаба, с която винаги спеше в кулата. Ако знаеше какво я очаква, може би щеше да вземе жабата със себе си, когато в съдбовното ноемврийско утро потегли навън с майка Ерида. Питаше се дали учителка Персефона бе запазила вещите ѝ или ги бе изхвърлила.

Атина отиде до полицата с играчките, взе глиненото прасе в ръце и го огледа с любопитство. Имаше толкова неестествено големи очи.

- Получих го за третия си рожден ден – поясни зад нея Светозар. – Винаги съм го намирал за странно.

- Но все още го пазиш.

- Разбира се, подарък ми е от мама и татко. Не знам какво са му харесали та са ми го взели, но като малък доста се плашех от тази играчка. Все си мислех, че прасето е живо и ме наблюдава с тези изцъклени очи.

- Кога е рожденият ти ден?

- На 4-ти януари.

- А на Калоян?

- 25-ти юли.

- Значи е бил през лятото, по време на морската експедиция – въздъхна с разочарование Атина.

- А-хъм. А твоят кога е?

- Ами, всъщност е днес.

- Какво? Днес? Сега? На 29-ти ноември? Точно днес? – смая се Светозар.

- М-да – засмя се Атина.

- Защо не ми каза по-рано? Трябваше да ти взема подарък. Да поръчаме да ти направят торта. Трябваше да го отпразнуваме тази вечер.

- Ами всъщност нямам особено настроение. Не и когато Калоян не е наблизо.

- С него или без, сме длъжни да отпразнуваме рождения ти ден! – категорично заяви Светозар. – Приготви се, ще те отведа до селото.

- Искаш да кажеш до града – поправи го Атина.

- Никой не го нарича така.

- Ами промяната все отнякъде трябва да започне, не смяташ ли? Ако никой не си прави труда да го нарича с истинското му име, то тогава завинаги ще си остане село. Но ние с теб можем да поставим началото на промяната. Какво ще кажеш?

- Ами добре. Хайде, приготви се и ще слезем до града, за да отпразнуваме рождения ти ден. Не искам да се набиваме на очи, затова си облечи нещо по-незабележимо – настоя Светозар.

Атина избра една от миналогодишните си рокли, които носеше в колибата, наметна се с топлото, но вече значително поовехтяло, пухено наметало, останало ѝ спомен от майка Ерида и последва Светозар до конюшните. Той бе облечен изцяло в черно – ботуши, панталон, жакет. Отгоре носеше дълго черно наметало с качулка, същото, с което бе и в онази зимна нощ, когато Атина се сблъска за първи път с него.

Двамата яхнаха един черен кон и препуснаха напред по жълтия калдъръмен път, водещ към града. Снегът през тази нощ се сипеше тихо над цялото царство. Всичко бе преобразено от искрящата му белота.

Не след дълго те достигнаха града и се отправиха към централната му част. Подминаха фонтана на желанията и преминаха през пазара. За разлика от пролетта, сега мястото изобщо не беше толкова оживено, колкото тогава. И хората, които срещаха по улиците, бяха значително по-малобройни.

- Нормално е. Все пак е зимна вечер – каза ѝ Светозар. – Повечето хора са на топло по домовете си.

- А къде всъщност отиваме ние? – поинтересува се Атина.

- Калоян водил ли те е в селската… тоест в градската механа?

- А-ми, не.

- А била ли си някога в механа?

- А-ми, не.

- Мисля, че ще ти хареса – засмя се уверено той. – Само не казвай на никого, че идваме от двореца. Преструвай се на редови гражданин. Не желая да привличаме излишно внимание.

Скоро двамата спряха пред една сграда с широки прозорци, от която се носеше силен шум и бе изпълнена с ярка светлина. Светозар отведе коня им на топло в обора отсреща, след което се върна и с Атина пристъпиха в механата.

Мястото беше претъпкано с мъже и жени. Всички говореха високо и се смееха приповдигнато, едни вдигаха наздравици, докато други танцуваха под нестихващата музика. Атина разбра, че това беше място, на което хората идваха да се веселят. Светозар я поведе напред. Двамата се настаниха на една уединена маса в дъното, близо до огнището със запаления огън.

- Какво ще искаш? – попита я той.

- Нямам никаква представа.

След минута Светозар се върна с две големи халби с пенлива бира и голяма чиния с печени свински ребърца. Атина досега не бе вкусвала от тази напитка и първите няколко глътки не ѝ се понравиха особено, но след като съчета бирата с вкусните свински ребърца, всичко ѝ се услади неимоверно. Беше силно изненадана от крайно изтънчения и капризен принц Светозар, с когото сега ядяха ребърца с ръце от обща чиния. Той напълно бе зарязал царските си обноски и изглеждаше щастлив, както никога преди. Неочаквано той я сграбчи и поведе към дансинга, където двамата се смесиха с тълпата и започнаха да танцуват заедно с другите.

Тази вечер Атина откри една страна на Светозар, която не бе подозирала, че съществува в този постоянно намръщен, мърморещ и кисел мъж.

Светозар сам не можеше да се познае. Досега не се бе държал толкова освободено сред непознати хора, още по-малко пък да скача и танцува като тези от простолюдието. Но присъствието и компанията на Атина го караха да прави това, което му се бе струвало немислимо преди. Тази вечер той за първи път беше с човек, извън семейството си, когото чувстваше като свой истински приятел и се наслаждаваше на всеки един миг прекаран с него.

Неочаквано, макар и лишена от присъствието на Калоян, Атина осъзна, че празнува един доста весел и щур рожден ден.

Персефона застана пред трона на Ерида и почтително се поклони.

- Говори! Имаш ли вече някакви новини? – нетърпеливо поде вещерската царица.

- Царице, не знам как да ви го кажа – започна притеснено Персефона.

- Свърза ли се с Атина?

- Да, царице, посетих я в сънищата ѝ.

- И какво ти каза? Докъде е стигнала с изпълнението на плана ни?

- Тя е вече в двореца. Още пролетта се е сгодила за принц Калоян и им предстои сватба.

- А как стоят нещата около златната ябълка?

- Не знам как да ви го кажа, царице.

- Говори без увъртане, Персефона – заповяда ѝ гръмогласно Ерида.

- Ами, Ваше Величество, мисля, че не можем повече да разчитаме на Атина за това.

- Как така?

- Атина е влюбена в принца, Ваше Величество.

- Влюбена?

- Да, и отказва да изпълни мисията си.

- Какво си въобразя тази малка хлапачка! – изкрещя разярено Ерида. – Иска да отида в царството на хората и с голи ръце да одера лицето ѝ ли? Посети я отново в съня ѝ и кажи, че заповядвам да изпълни задачата си незабавно или лошо ѝ се пише.

- Ваше Величество, изглежда след като Атина отиде във владенията на човеците и ние изгубихме контрола, който упражнявахме над способностите ѝ, някои от тях са започнали да се проявяват. По специално тази със сънищата. Тя навярно е научила за нея, защото ми каза, че това е последният път, в който допуска мен, или която и да е от вещиците, в свой сън.

- Чуй ме добре, Персефона. Атина беше твоя ученичка. Ако сега се опълчва и се обръща срещу нас, то е само защото ти, като нейна възпитателка, не си я научила на най-важното – покорност и преданост към мен. Ако претърпим поредния провал, ще те държа лично отговорна. Давам ти съвсем малко време, за да оправиш тази каша. Ако до края на годината Атина не откъсне златната ябълка и не унищожи бариерите между световете, ще те обезглавя и ще си направя нощна лампа от главата ти. Ясна ли съм?

- Да, Ваше Величество. – Персефона се поклони смирено и напусна залата.

Докато вървеше по пътя към своята кула, думите на Ерида не спираха да се повтарят отново и отново в ума ѝ. Внезапно лукава усмивка заигра по лицето на Персефона, тя се огледа и щом се убеди, че бе сама в гората, изрече с нетипичен за нея глас:

- Ако всичко протече така, както съм го планирала, до края на година Атина изобщо вече няма да се намира в този свят. И никога не ще се появи отново тук, царице Ерида.

Царица Савина продължаваше да се преструва на болна, макар в последно време да бе решила да покаже незначително подобрение. Беше започнала да излиза за кратко от стаята си, подпирайки се с бастунче, докато вървеше по коридорите. Верният ѝ лакей Зоран ходеше неотлъчно след нея и ѝ помагаше, когато на нея ѝ се налагаше да слиза и да се качва по стълбите.

Мнимата болест на Савина бе дала на Атина свободата отново да посещава кухнята – любимо занимание, от което, заради желанието на царицата, тя доброволно се бе отказала.

И тази вечер Атина беше в приятната компания на готвачката и дъщеря ѝ. Бианка беше много радостна от случващото се с царицата и дори не се опитваше да го скрие, за разлика от майка ѝ, която демонстрираше фалшива загриженост. Атина беше наясно, че и двете тайно ненавиждаха Савина, заради начина, по който тя бе наказала Бианка за онази история. Но и те, като всички останали, не подозираха, че ставащото с царицата бе просто една измама.

В момента Иглика отново бе заела любимата си роля на кулинарен ментор, докато учеше Атина как се правят шоколадови бонбони.

- Тези са любимите на Калоян – разкри готвачката. – Обожава ги още от дете.

Вратите на кухнята се отвориха и вътре, бутайки една количка за храна, пристъпи Зоран.

- Идвам за вечерята на царицата! – обяви той.

Бианка започна да подрежда подносите със сребърните похлупаци, под които се криеха блюдата, специално приготвени за Нейно Величество. Менюто ѝ се състоеше от прясна салата, два печени заека и огромно парче от кафява бисквитена торта, залята с бял шоколад. Атина и преди бе виждала Зоран да бута тази количка напред-назад из двореца с множеството подноси върху нея. Изумяваше се от цялото количество храна, което поглъщаше иначе „болната“ царица.

- Всичко това за царицата ли е? – попита невинно тя.

- Да, разбира се! – отговори високо Зоран и се изпъчи важно.

- Изглежда Нейно Величество страда от свиреп вълчи апетит – отбеляза с лек присмех Атина.

- Да бе вярно! – извика Бианка с цяло гърло. – Как една жена като царицата е способна да изяде два печени заека наведнъж? Я кажи, Зоране, да не би и ти тайничко да си похапваш от храната ѝ. Погледни се само какъв шишко си станал. Копчетата на униформата ти след някой друг ден съвсем ще се пръснат.

- Дами, дами! – Зоран повиши глас, за да надвика Бианка и размаха ръце във въздуха. – Запазете тишина! Да ви напомня, че се намирате в двореца, а не на площада в селото. Както много добре знаем всички, царицата ни е болна и ежедневно се нуждае от силна храна, с която да се подкрепя. Ако трябва и по три печени заека ще приготвяте и да не съм чул никакво мърморене. Вие сте готвачки и вашата работа е да приготвяте храна. Ако смятате, че сте нещо друго, кажете ми, за да го предам на Нейно Величество.

- Готвачки сме! Готвачки се! – извикаха в един глас Иглика и Бианка.

Доволен от постигнатото Зоран насочи вниманието си и към Атина.

- Лейди Атина, на вас нужно ли е да ви се напомня, че царицата забрани да стъпвате в кухнята?

- Тук съм само за да приготвя шоколадови бонбони за Калоян – тросна се Атина. – За Коледа.

- Принцът в момента не е тук. Ще си бъде отново у дома чак напролет – отбеляза Зоран. – Как точно смятате да му връчите тези бонбони за Коледа?

- Със Светозар ще го посетим в колибата. Други въпроси да имаш?

- Само още един. Царицата наясно ли е, че портите на селото ще се отварят и ще излагаме цялото царство на опасност за шепа шоколадови бонбони?

- Не, не е. Но царят е наясно и ни разреши. Сега отиди да го кажеш на Савина.

- О, със сигурност ще го сторя. И тя със сигурност няма да остане доволна. – Зоран се врътна с превземка, бутна количката с храната и напусна кухнята.

- Гаден доносник – Атина тихо просъска след него.

Царица Савина се взираше в трите разгърнати пергамента на масата пред себе си. И трите бяха снежнобели, изработени от най-висококачествена кожа. Върху тях се нижеха изящно изписани ръкописни букви, съдържащи три различни почерка. Това бяха автентични писма от трите принцеси, които бяха приели да се омъжат за Калоян и погубени само ден след това. Родителите и на трите бяха от далечни царства и все още не знаеха истината за съдбата на дъщерите си. И Савина се грижеше още дълго да не я научат.

Всяка година преди Коледа тя сядаше на масичката до прозореца в спалнята си, разтваряше тези пергаменти и изучаваше детайлно всяка една от изписаните букви до най-незначителната завъртулка. След това копираше почерците на трите принцеси, и представяйки се от тяхно име пишеше писма до семейства им. И в трите се говореше почти едно и също, девойките разказваха колко добре се чувстват в новия си дом и колко са щастливи с новия си съпруг. Накрая, когато всичко беше написано, Савина прибавяше и малко от златната си магия. Тя поръсваше писмата с фин златен прашец, който се просмукваше в хартията. И когато родителите им разтваряха писмата и прочитаха написаното, златната магия, скрита в хартията, проникваше в тях, като ги правеше спокойни, доверчиви и погубваше желанието им да видят отново децата си. Магията действаше точно една година и ако искаше да не бъдат разобличени, Савина трябваше редовно да им изпраща тези фалшиви писма.

Това беше опасна игра, но засега се печелеше непоколебимо от Савина.

За първия брак на Калоян, тя бе успяла да изцеди от родителите на булката огромно количество злато. За втория получиха безпрецедентно много скъпоценни камъни. А за третия ги дариха с купища перли. Тези пресметливи ходове на Савина направиха царството им още по-богато. За четвъртия си планиран брак с принцеса Клариса, Калоян щеше да получи огромна част от територията на Западното кралство. Със същия успех Савина можеше да измами и нейните родители, и царството им да се сдобие с нови земи, но всичко се бе провалило, заради появата на Атина. Савина я презираше с цялото си сърце. Но колкото и да желаеше, все още не можеше да открие начин как да я принуди да изостави Калоян. Хлапачката сякаш беше по-твърда и от диамант и не се поддаваше на внушения.

Вратите на спалнята се отвориха и в покоите на Савина нахълта Зоран, бутайки количката с храната, силно задъхан.

- Царице, чакайте да ви кажа – започна нетърпеливо той, – в кухнята се твори истинско безобразие. Пренебрегвайки вашите заповеди, Атина отново е отишла да си бъбри с двете готвачки. На всичкото отгоре най-безсрамно обсъждат, че сте били консумирали много храна, а Бианка каза, или по-скоро извика, че ѝ е писнало да ви готви. А пък Иглика, вместо да се занимава с поставените ѝ задачи, седнала да учи Атина как се правят шоколадови бонбони, които тя възнамерява да занесе на принц Калоян, когото двамата с принц Светозар смятат да посетят. Дори вече били питали царя и той им разрешил да отидат до Змейовите планини. Ваше Величество, това на нищо не прилича, нуждаем се спешно от вашата намеса.

Савина гледаше в лакея си с пълно безразличие. Той изобщо не бе очаквал толкова равнодушна реакция от нейна страна. Беше тичал дотук като луд, за да ѝ предаде с плам ставащото и тръпнеше от вълнение да види как побеснялата Савина ще поеме към кухнята, за да смачка и трите вкупом.

- Ще обърна внимание на това по-късно – каза Савина след дълго мълчание. – Сега ме остави сама, имам работа.

- Но вечерята ви, Ваше Величество. Хапнете си, докато печеното е все още топло. – Зоран се подмаза загрижено.

- Казах по-късно! – сопна се Савина. – А сега се махай!

Зоран се поклони почтително и се оттегли покорно, макар вътрешно да кипеше от гняв, заради пренебрежителното отношение на царицата. Той правеше толкова много за нея, грижеше се тя да бъде винаги доволна, следваше стриктно плановете ѝ, но тя никога не го оценяваше, поради което Зоран бе започнал тайно да си мечтае един ден и тя да вземе най-после да си получи заслуженото.

Във всеки друг момент Савина щеше силно да се разгневи от информацията снесена ѝ от Зоран и щеше незабавно да действа, но тази вечер тя просто не можеше да мисли за нищо друго, освен написването на трите писма. Сега това беше от първостепенна важност. А за творящото се в кухнята по-късно щеше да си поговори добре и с Атина, и с двете готвачки. На никого нямаше да се размине наказанието. Савина изчисти ума си от всякакви странични мисли и се концентрира над текста, който ѝ предстоеше да напише.
***
На следващия ден Атина беше извикана в покоите на Савина за чаша следобеден чай.

- О, Атина, толкова се радвам да те видя – приветства я с широка усмивка царицата. – Заповядай, седни.

Щом Атина се настани на масичката, царицата ѝ наля чай в чашата, предложи ѝ захар и след като отпиха първата глътка, тя заговори отново:

- Почти не мога да те зърна, откакто се разболях. Ти изобщо не ме посещаваш.

- Не искам да преча на възстановяването ви, царице. Радвам се, че вече сте много по-добре.

- Подобрението ми е незначително, но все пак е по-добре от никакво. Надявам се скоро да се оправя напълно, за да може с Калоян да се венчаете. Толкова ми е тъжно, че заради мен трябваше да отложите сватбата си. – Савина си придаде разочарован вид.

- Недейте, царице, колкото повече време минава, толкова повече връзката ни с Калоян става по-силна – заяви предизвикателно Атина. – Не изпитвам никакви притеснения за венчавката. Готова съм за нея – дори и да е утре, дори и след една година, нищо между мен и Калоян няма да се промени.

- Звучи като истинска любов – отбеляза Савина с видима студенина в гласа си. – Миличка, като стана дума за Калоян, не мога да не те попитам, вярно ли е, че си казала, че ще го посетиш за Коледа в Змейовите планини?

- Нима се съмнявате в думите на Зоран?

- Атина, не му се сърди. Той, както и всеки жител на селото, има пълното основание да се тревожи, когато царството е изложено на необмислен риск.

- Със Светозар вече говорихме с цар Велизар за това и той ни разреши. Според него няма да има риск нито за царството, нито за града.

Савина изпита силно раздразнение, когато чу Атина да променя наименованието на селото. Беше чула, че и Светозар (под нейния диктат) бе започнал да го нарича по този начин и това много я вбесяваше. Тя не харесваше и не одобряваше подобен род промяна да се случва, без нейното съгласие.

- Градът ли? – изсмя се Савина. – Миличка, никой не го нарича така. От самото създаване на царството това населено място е било и все още всички го знаят като „селото“.

- Да, но нещата се променят. Търпят развитие. Тогава е било село, но днес е град, доста голям при това – оспори Атина. – Ако ние дадем пример на хората, като започнем да го наричаме с истинското му наименование, те ще ни последват. Промяната трябва да започне именно от двореца.

- Атина, Атина... – въздъхна Савина и неодобрително поклати глава. – Някога моята… майка… ми каза нещо, което не разбрах тогава, но съзнавам напълно днес: Простолюдието се интересува от простички неща. Ако променим наименованието на селището, в което живеят, само ще внесем излишно напрежение в живота им. Ако те искат да живеят в град, точно така и ще го наричат, но те не желаят подобно нещо. Те си харесват селото, уважават традициите и искат да опазят спокойствието и уюта на миналото си. Не се нуждаят от промяна.

- Но все пак аз мога да запазя правото си и да го наричам по начина, по който смятам за правилен, нали, Ваше Величество?

- Разбира се. Макар и да си единствения човек, който ще му казва така. Сега да поговорим за тази зимна авантюра, за която се надявам да проявиш благоразумие и да преосмислиш.

- Царице, аз се отказах от сватбата си, заради вас, не смятате ли, че заслужавам поне една среща с годеника си за всичките месеци, през които ни се налага да сме разделени?