А и колко хора само го населяват?! – отбеляза с учудване Атина.
Жителите са малко над 500 000 – разкри Калоян.
500 000 души? – смая се Атина.
Броят на вещиците във вечно дъждовната гора беше хилядократно по-малък. Дори и да владееха пълната сила на черната магия, при една война с царството на човеците, едва ли току-тъй щяха да се справят с враг наброяващ 500 000. Атина започна да изпитва съмнение, че превъзходството на хората се дължеше само и единствено заради притежанието на златните ябълки, както бе заявила майка Ерида.
Калоян дръпна рязко юздите на коня си и те спряха пред мрачна тясна уличка, която водеше към един от малкото едноетажни домове в селото. На всичко отгоре, точно тази къща измежду всички други изглеждаше най-грозна и неугледна. Имаше кафява дървена врата, кръгли прозорчета и наклонен зелен покрив. Отпред стоеше табела от прогнило дърво, на която с разкривени бели букви бе изписано – знахарка, предсказателка и тълкувателка на вълшебства.
Имам малко работа тук – обяви Калоян, като слезе от коня и помогна на Атина също да стъпи на земята. – Ти отиди и разгледай пазара. Ще се чакаме пред онзи фонтан. – Той посочи към отсрещната страна на пътя, където имаше малък парк с висок мраморен фонтан, а точно зад него се намираше и площада с оживения селски пазар. Калоян разтвори кесията си и подаде няколко жълтици на Атина. – Вземи си това, което си харесаш.
Атина го изгледа подозрително, но реши да не казва нищо, взе парите и се отправи към пазара.
Калоян тръгна напред по тясната уличка. Завърза коня си за единственото дърво в близост до къщата, след което потропа по вратата.
Отвори му същата старица, която брат му бе водил зимата в колибата, за да прегледа Атина, докато момичето беше в безсъзнание.
Ваше Височество, влизайте, влизайте, очаквах ви – усмихна му се приветливо жената.
Очаквали сте ме? – запита я учудено Калоян, щом пристъпи в дома ѝ.
Къщата на знахарката отвътре изглеждаше така, както и отвън – тясна, грозна и натъпкана с огромно количество стари вещи. Въздухът в стаята бе изпълнен с миризмата на множеството изсушени билки, които висяха по стените и тавана. На Калоян му стана неприятно от тази тежка воня и главата му се замая.
Двамата седнаха един срещу друг от двете страни на малка кръгла масичка, върху която бе поставена прозрачна кристална топка. Калоян се вгледа с присвити очи в топката.
Това е просто стъклена дрънкулка, принце – поясни знахарката, щом видя намръщеното му изражение. – Купих я от магазина за сувенири. Хората, идващи при мен за тълкуване на вълшебства, се чувстват по-уверени, когато видят предмети, които изглеждат магично.
Движите се по ръба на закона, старице – каза остро Калоян.
И какво толкова може да се случи? Царица Савина ще заповяда да ме изгорят на клада? – засмя се широко жената насреща му.
Не говорете глупости, знаете, че вече никой никого не гори на клада! Това е варварство, поне в нашето царство – сряза я Калоян.
Да, разбира се, сега провинилите се ги бесят цивилизовано.
Сарказъм ли долавям в думите ти, старице? Надсмиваш се на политиката водена от царя и царицата ли? – настръхна Калоян и впери свиреп поглед в нея.
Много сложни думи използвате, принце, вижда се, че сте учил и знаете доста, но аз, за разлика от вас, съм неука жена, говорете ми на по-простонароден език.
Изявяваш се като знахарка, къщата ти е пълна с лечителски книги, мамиш хората с фалшиви магически предмети, играеш умело със словото, дори и на пръв поглед да изглеждаш бедна, не си толкова неука, за колкото се опиташ да се представиш, старице.
Принце, простете ми, ако съм обидила вас и семейството ви с непремерени думи. Но за един тълкувател на вълшебства, като мен, фалшивите магически предмети са единственото, което може да притежава, ако иска да не наруши законите на царството. Дори и официално забранена в човешкото царство, магията никога не е спирала да съществува по тези земи и тя е съставна част от нашия свят. Някога, преди вие да се родите, и майка ви да постави едноличен монопол над магията, тя беше на всички ни. Поне спомена за нея не ни отнемайте, Ваше Височество.
Радвам се, че знаете какво е монопол, макар да твърдите, че сте неука. Но както и да е, не съм дошъл сега тук да се заяждам с вас. Интересува ме нещо съвсем друго.
Не сте се отказал от момичето, нали?
А има ли наистина основателна причина да го правя?
Казах ви, че тя ще ви дари с щастие непознато ви до момента, но ще донесе и най-голямата беда в живота ви.
Каква е тази беда?
Не мога да ви кажа това. Бедата е част от съдбата ви, а аз като предсказател нямам право да се намесвам в нея и да се опитвам да я променям, ако това е пътят, по който избирате да поемете.
Но защо тогава ми казвате каквото и да било, след като не можете да ми разкриете всичко?
Почувствах се длъжна да ви предупредя. Но щом считате, че това е вашият път, трябва да го извървите сам и то с всичките му препятствия.
Сънувах един ужасен сън, кошмар, който не мога да забравя и който ме кара да се съмнявам в себе си.
Щом сте го сънувал, значи така е трябвало.
Питам се какво ще се случи, ако Атина се омъжи за мен?
Тя ще стане ваша жена. Не е ли очевидно?
Да, но ще остане ли такава задълго?
Ще остане, казах ви, че това момиче е изключително, принце. Няма на земята втора като нея. Тревожите се напразно за вашия проблем от магичен характер, че може да се прояви и да я засегне. Като ваша жена, тя ще бъде неподвластна на участта, която застигна първите ви три съпруги. Можете да бъдете напълно спокоен.
Само ако ме лъжеш и я загубя, защото съм ти повярвал, лично ще дойда и с меча си ще ти отсека главата! – заяви Калоян с гневно изражение.
А ако не ви лъжа?
Калоян развърза кесията си и изсипа върху масата тридесет жълтици. Монетите се раздрънчаха мелодично, удряйки се една в друга.
Ако не ме лъжеш, и аз изпитам непознато до момента ми щастие, ще получиш десет хиляди от тези.
***
Пазарът беше препълнен от сергии и магазинчета. Търговци продаваха прясно уловена риба от чистите води на Черното море, свинско месо от прасета, отгледани във ферми с тучни зелени поляни, и екзотични плодове внесени от далечни страни с вечно лято. От близката пекарна се носеше ароматът на току-що изпечен хляб. На витрината в сладкарницата отсреща бяха изложени огромни многоетажни торти, покрити с шоколад и сметана. Собствениците на магазинчетата за дрехи и накити се съревноваваха в стремежите си да покажат кой притежава най-разкошните бижута, най-пищните рокли и корсети за дамите и най-елегантните ризи, елеци и панталони за мъжете.
Тълпите от хора сновяха нагоре-надолу по площада с огромни плетени кошници в ръце, в които носеха покупките си.
Атина беше възхитена от всичко, което виждаше. Можеше да обикаля и да разглежда пазара в продължение на часове, и дори тогава не бе убедена, че ще успее да му се насити.
Атина реши да посети първо пекарната, откъдето си купи един от онези така приятно ухаещи хлябове за една златна монета. Калоян ѝ бе дал седем жълтици, които тя бе твърдо решена да изхарчи. След това се отби и в сладкарницата, откъдето си избра локум с орехи на клечка. Получи четири парчета срещу още една златна монета. После започна да обикаля магазинчетата за дрехи. В тях имаше толкова много рокли в прекрасни цветове, които тя се изкушаваше да притежава. Но бе решила да вземе дреха не за себе си, а за Калоян, той се бе грижил за нея цяла зима, освен това вчера двамата се бяха сгодили и тя се чувстваше длъжна да му направи някакъв подарък, пък било то и с неговите пари. Избра му едно елече от фино гладко кадифе в тъмносин цвят. Продавачът я поздрави за отличния избор и започна да ѝ обяснява каква висококачествена изработка имат неговите стоки.
За годеника ми е! – каза развълнувано Атина. Хареса ѝ, че нераче Калоян неин годеник и ѝ се искаше, ако може да го обяви на целия свят.
Елечето я накара да се раздели с още три от жълтици си. Щом излезе от кокетното магазинче за дрехи, погледът ѝ мигновено бе привлечен към стъклената витрина на нещо, пред което пишеше: „Книжарница“. Тя пристъпи в книжарницата и се изуми колко много книги бяха събрани на едно място. Разглеждаше ги дълго, без да може да си избере, която и да е от тях, докато продавачката не се приближи към нея.
Бихте ли ми позволили да ви помогна? – тя предложи любезно услугите си.
Очарована съм колко много книги притежавате – призна Атина.
Вие не сте тукашна, нали?
А-м, да. По какво си личи?
Аз имам рядкото умение да запомням всяко едно лице, което някога съм срещала. А вас без съмнение ви виждам за пръв път. Откъде сте?
От много далеч – смотолеви смутено Атина.
Какво ви води в нашето царство?
Лични дела. Трябва да се срещна с царя и царицата.
Мисля, че имам точно тази книга, която ви е необходима – усмихна се продавачката и отиде до един рафт, откъдето извади една книга с твърди бели корици, върху които със златни букви бе изписано: „Легендата за Златното момиче“.
Златното момиче? – смая се Атина. – За онова ли Златно момиче става въпрос, което е откраднало златната магия от многоцветната река?
Какво? – ахна продавачката. – Не знам каква история си слушала за нея, но тя не е откраднала нищо от никого. Златното момиче е нашият герой. Всеки чужденец посетил царството ни се сдобива с тази книга, девойко. А за теб, след като ще се срещаш с царското семейство, е направо задължителна. Трябва да си добре запозната с историята на нашите земи.
Атина беше твърдо убедена, че познава до съвършенство историята на тези земи и едва ли се нуждаеше от тази книга, от която не смяташе, че ще научи нещо полезно. Но продавачката беше умел търговец и ловко успя да ѝ отмъкне и последните две жълтици.
Атина откри Калоян пред фонтана, където той стоеше и търпеливо я чакаше. За разлика от снощната вечер и днешното утро, когато беше все начумерен, сега той изглеждаше безгрижен и широко усмихнат. Атина не знаеше на какво се дължеше това рязко негово преобразяване, но се зарадва. Много повече ѝ харесваше да го вижда ведър, отколкото кисел.
Виждам, че и ти не си устояла като повечето хора и си станала жертва на пазара – каза ѝ весело той.
Виж какво ти купих! – похвали се тя и гордо му показа елечето.
Но защо? – смути се Калоян. – Нямаше нужда. Дадох ти тези пари, за да купиш неща, които ти харесат, за себе си.
Това елече ми харесва. И смятам, че ще изглеждаш много добре с него. Това, че си беден, не значи, че не може да носиш и малко по-изискани дрехи.
Хей, кога съм казвал, че съм беден? Ако не си забелязала, в кесията ми постоянно подрънкват жълтици. Непрестанно си вадиш все грешни заключения за мен, но много скоро ще преживееш огромна изненада. Обещавам ти.
Какво? Да не би да възнамеряваш да ми кажеш, че ти всъщност си царски син и през цялото време си го пазил в тайна от мен – разсмя се Атина.
Ами, да. Точно това възнамерявах да ти кажа. Атина, аз съм царският син и през цялото време го пазих в тайна от теб.
Да, разбира се! В пълен шок съм, да знаеш! – продължи да се смее невярващо тя и направи поклон към него. – О, велики принце, каква чест е за мен!
Калоян поклати неодобрително глава, макар и от неговото лице усмивката да не слизаше, и точно заради тази негова усмивка, Атина не прие думите му на сериозно.
Двамата седнаха на пейката до фонтана, Атина извади хляба и локума, които бе купила и си подели храната с него.
Виждам, че си си взела и книжка – отбеляза той, като зърна още едно от копията на прочутата легенда заЗлатното момиче. – Продават я на всички чуждестранни пътешественици.
В интерес на истината не исках, но продавачката беше много настоятелна.
Търговци, какво да ги правиш, гледат да ти вземат и малкото пари, с които се сдобиеш.
Кажи, харесва ли ти елечето, което ти купих? – подпита го нетърпеливо Атина.
Хубаво е, но със сигурност не е най-изисканата дреха, която притежавам. Все пак да ти напомня, че съм принц и имам собствен шивач, който ми прави дрехи по поръчка.
Не може ли просто да кажеш благодаря, дори и да не го харесваш, без да си измисляш тези глупости? – нацупи се Атина. Тя му бе взела с такова вълнение тази дреха, а той не го оцени, което я обиди силно.
Хей, не съм казал, че не ми харесва. Напротив, харесва ми, даже е в любимия ми цвят – тъмносин. Просто отбелязах, че не е най-изисканото, което имам у дома. И за да ми повярваш, ти обещавам, че довечера ще го облека. Сега стига си се цупила и ела, преди да продължим нататък, да хвърлим по една монета във фонтана на желанията и да си пожелаем нещо хубаво.
Калоян си пожела думите на знахарката да се окажат истина и Атина да бъде онази жена, която наистина ще може да остане задълго при него, без да пробужда страшната му тъмна страна.
Атина беше разколебана в желанията си – първо искаше да се добере безпроблемно до златната ябълка, за да изпълни успешно мисията си, поставена ѝ от майка Ерида, после искаше да има приказна сватба с Калоян и той да приеме истината за нея, без да я отхвърли, когато решеше да му разкрие, че е вещица, но накрая, когато хвърли монетата си във въздуха и тя цопна във водата, финалното ѝ желание бе – онзи свят, който виждаше в сънищата си, да се окаже истински, и един ден с Калоян да се пренесат в него, където двамата да останат така щастливи, както бяха в момента.
***
Дворецът, извисяващ се в далечината, беше ослепително красив и огромен, величествено издигнат над цялото село. До него водеше широк път, направен от жълт калдъръм, а началото му се поставяше от висока златна арка, от двете страни на която стояха две лъщящи статуи – сребриста на мъж и златна на жена. А между тях, кацнал на върха на арката, се бе разположил един златен петел. Атина се вгледа озадачено в скулптурите.
Това са първият цар и жена му – Златното момиче – основоположниците на нашето царство – обясни Калоян. – А петелът помежду им е символът на тяхната любов и гербът на нашата страна.
Атина беше повече от объркана.
Златното момиче ли, но тя е… – Атина замълча смутена и се вгледа в книгата, която стискаше в ръка. Изглежда в царството на хората имаха съвсем друга представа за Златното момиче, и тя дори не се доближаваше до истината, която като че ли само вещиците във вечно дъждовната гора познаваха.
Златното момиче е баба на цар Велизар, тоест моя прабаба. Но ще научиш повече за това в книгата, там е описано всичко. Не искам да ти развалям удоволствието от четенето.
Калоян пришпори коня си, той препусна в галоп и двамата с Атина се понесоха по широкия път, приближавайки се все по-близо до двореца.
ГЛАВА 10
ЗЛАТНАТА ЯБЪЛКА
Царица Савина беше излязла на най-големия балкон в целия замък и пристъпваше нервно напред-назад, докато не спираше да се взира в далечината, откъдето очакваше да зърне завръщането на своя най-малък син. Но чакането се бе проточила часове, денят беше към края си, последните слънчеви лъчи бавно се потапяха в хоризонта, а те нямаха вест от Калоян вече няколко дни и тревогата в майка му нарастваше с всяка изминала секунда.
Към нея пристъпиха другите ѝ двама сина – Маламир и Светозар, в опит да я успокоят.
Изключително безотговорно момче – гневеше се Савина. – Как може да постъпи така. Защо не се прибира вече толкова дни. Маламир – тя се обърна към най-големия си син, – и си сигурен, че той е добре?
Да, майко! – потвърди той. – Просто каза, че тази година са възникнали обстоятелства, заради които ще се позабави, но не пожела да ми разкрие какви точно.
Светозаре – Савина погледна към другия си син, – няма да търпя да ме лъжеш повече. Ти много добре знаеш какво се случва с Калоян. Прекара с него два месеца в Змейовите планини.
С него не се случва нищо чак толкова страшно! – въздъхна Светозар и реши, че вече не може да премълчава истината пред майка си. – Най-добре е да го чуеш от Калоян, но работата е там, че в цялата история е замесено едно момиче.
Момиче! – настръхна Савина. – Какво момиче? Какви изобщо ги е вършил брат ти тази зима в планините?
Мисля, че ще можеш да чуеш историята, разказана лично от него – каза Светозар и посочи развълнуван към далечината. – Ето го! Идва си! И както изглежда не е сам на коня си.
***
Калоян, следван от Атина, прекрачи уверено високите входни врати на двореца.
Сигурен ли си, че можем да нахълтаме така? – попита го Атина, която не спираше да се тревожи да не направи ужасно първо впечатление на царя и царицата.
Преди Калоян да успее да ѝ даде какъвто и да било отговор, Савина се спусна нетърпеливо по широкото стълбище, достигна сина си и го обви в нежна прегръдка.
Чакам те още от сутринта. В един момент така се разтревожих. Никога досега не си закъснявал чак толкова много.
Калоян се засмя, целуна майка си по бузата, след което се обърна към Атина:
Атина, запознай се с царица Савина. Мамо, позволи ми да ти представя моята годеница Атина.
След тези думи двете жени замръзнаха на място. Първо бяха вперили стреснати погледи една в друга, след това и двете се вторачиха смаяно в Калоян.
Нима току-що нарече царицата твоя майка? – първа заговори Атина. – Значи ти наистина си царският син? Не си се шегувал, когато ми го каза по-рано днес?
Калоян кимна утвърдително с глава.
Но защо досега кри истината от мен за това кой си в действителност?
Не съм я крил. Просто в самото начало, на нашата първа среща, ти си изгради съвсем погрешни умозаключения за мен и аз просто реших да не им противореча. А и да си призная, беше ми доста забавно да бъда с човек, който дори за момент не успя да заподозре кой съм и не се усъмни в думите ми.
Каква очарователна история, Калояне – изрече студено царица Савина. – Сигурна съм, че на всички ни ще бъде интересно да ни я разкажеш по време на вечерята. Изгарям от нетърпение да науча повече за спътницата ти.
Годеница, мамо, тя е моя годеница – поправи я с ведра усмивка той.
По стълбите слязоха и по-големите му братя. Без да губят време, Маламир и Светозар награбиха Калоян в обща здрава прегръдка. Тримата братя бяха изключително щастливи, че се виждат отново.
Преди да се оттегли в покоите си, за да се подготви за предстоящата вечеря, царица Савина погледна с гневно присвити очи втория си син и просъска тихо в ухото му:
Имаш много да ми обясняваш, момче. Много!
Макар Светозар да беше най-високият от тримата, той инстинктивно отстъпи крачка назад и се прикри зад широките рамене на по-големия си брат.
Маламир беше искрено развълнуван от запознанството си с Атина.
Безкрайно съжалявам, че не аз съм бил този късметлия, който те е спасил от бедата ти, красива девойко – каза той, като се поклони пред Атина и целуна ръката ѝ.
В царството има купища жени, които отчаяно искат да бъдат спасени от теб, братко. Но тази тук принадлежи само и единствено на мен – заяви твърдо Калоян. – Ела, Атина, сега, след като те представих на семейството си, искам да ти покажа и стаята, в която ще отседнеш.
***
Атина беше напълно зашеметена от всичко, което ѝ се бе случило през днешния ден. Все още не можеше да повярва на разкритието на Калоян. Та той дори и за миг, през цялото време, в което бяха заедно, не ѝ бе заприличал на принц. Но току-що бе осъзнала, че всичките ѝ очаквания относно принца роден във въображението ѝ, и самият принц, съществуващ в реалността, изобщо не беше задължително да съвпадат. Тя сама бе отхвърлила възможността той да е принц, само защото Калоян не се бе появил в гората, яхнал бял кон и размахващ величествено меча си. Но през ума на Атина и за секунда не се бе появила идеята, че един изтънчен принц е способен грубо да я замери със снежна топка и после да я заплаши, запращайки стрела право към лицето ѝ.
За вечерята с царското семейство Атина беше облякла ягодово розовата рокля, която Серафина ѝ беше ушила. Категорично не харесваше този цвят, но реши да прояви уважение към старанието, което жената на воденичаря беше положила в направата на тази дреха. Въпреки това след тази вечер, Атина не смяташе да облича повторно някога същата рокля. Погледна още веднъж отражението си във високото огледало на стената в новата си, разкошно обзаведена стая, кимна одобрително и излезе в коридора.
Отвън се натъкна на Калоян, който също излизаше от своята спалня. Двете им стаи се намираха в непосредствено съседство една срещу друга.
Годеникът ѝ сега изглеждаше съвсем различно от онзи Калоян, когото тя познаваше до момента. Буйната му, и често стърчаща, тъмна коса, сега бе късо подстригана и елегантно пригладена назад, а гъстата му брада бе драстично скъсена. Той бе обут във високи черни ботуши, носеше черен впит панталон, бяла риза с широки ръкави и тъмносиния кадифен елек, който днес Атина му беше купила от пазара. Ето сега той приличаше много повече на принц, отколкото онзи мъж с неугледния ямурлук, когото бе срещнала в гората.
Очарователна си! – каза ѝ той широко усмихнат, щом я зърна.
Бих казала същото и за теб – отговори тя и след миг допълни: – Принце!
Все още ли ти е трудно да го приемеш? – попита я той, смеейки се.
Ще ми трябва известно време да осмисля факта, че цяла зима съм била в компанията на самия принц и съм се държала малко…
Освободено и непринудено – довърши Калоян. – На мен всъщност ми хареса това твое държание. Хората наоколо почти никога не смеят да демонстрират открито поведение в наше присъствие, което понякога е страшно отегчително. Затова те моля да не се променяш и ставаш като тях, след като научи, че съм принц. Остани такава, каквато бе и до момента. Остани същата жена, в която се влюбих.
Ще остана – обеща тя.
Калоян ѝ подаде ръка и я поведе към трапезарията, където семейството им ги очакваше за вечеря. Докато слизаха по стълбите той я запита:
Когато се оженим, и късно вечер останем само двамата, ще имаш ли нещо против да пия чая си със сърбане?
Стига да не е прекалено шумно съм съгласна и двамата да го пием по този начин – засмя се Атина.
Невероятно е, но започвам да мисля, че в теб съм намерил своята изгубена половина.
Аз също… Знаеш ли, не спирам да се страхувам да не направя лошо впечатление на Техни величества. Кажи какво мислиш за роклята ми?
Шегуваш ли се? Те ще се влюбят в теб. А роклята ти е великолепна.
Намирам я за твърде ярка и розова.
Утре ще те запозная с царския ни шивач. Ще ти вземе мерки и ще ти ушие рокли от най-фините и меки платове, в цветове, каквито ти си избереш.
Цар Велизар седеше на централното място на дългата правоъгълна маса в средата на трапезарията. Той беше едър мъж с мрачно лице, посребрена коса и гъста сива брада, а масивната златна корона на главата му бе обсипана с блестящи скъпоценни камъни.
От дясната му страна грациозно се бе настанила царица Савина. Тя изглеждаше съвършено слаба и фина жена с очарователно красиво лице и искрящи сини очи. Пшеничено русата ѝ коса бе хваната в стегнат висок кок, около който носеше тънка златна диадема. Изящна – това беше думата, с която Атина можеше да я опише. Ако застанеше редом до майка Ерида, то царицата на хората с красотата си, като ярко слънце, щеше да заслепи царицата на вещиците. Това беше първият човек, когото Атина срещаше и за когото можеше да признае, че е равностоен на нейната хубост.
