Книга първа принцът, вещицата и последната златна ябълка

- Майко, аз нямам вина, че съм греховно красив мъж и жените ме желаят.

Савина зашлеви Маламир, зашлеви го отново, и отново, и отново. Маламир безмълвно понасяше ударите на майка си, над двадесет, успя да преброи Атина.

- Майко, стига! Остави го, той не е виновен! – обади се по някое време Светозар.

Савина спря и през зъби заяви на Маламир:

- Ако тази нощ с брат ти се бе случило най-лошото, заради твоето нехайство, в момента щеше да си обезглавен.

Маламир мълчеше, а от очите му тихо капеха сълзи. Савина му обърна гръб, прегърна Светозар и го поведе към стаята му.

- А тези диваци ще видят, щом са посмели да ти посегнат. Ще удвоя данъците им, ще отнема имуществото им, ще съборя домовете им – нареждаше гневно Савина. – Ще им покажа какво е да живеят в пълна мизерия и нищета.
Още на сутринта Атина отиде в кухнята и заръча на Иглика да изпрати някого, който незабавно да ѝ намери четири вида билки от гората. Рецептата за тази отваря я нямаше в нито една магьосническа книга, но тя я беше научила от учителка Персефона.

„Ако някога изпаднеш в трудна ситуация и изпиташ силен глад, а наоколо няма нищо, с което да се нахраниш, най-лесният начин да утолиш глада си е като вземеш тези билки и си свариш „Всезасищащата отвара“. Няма глад на този свят, който да не може да се успокои с тази отвара“. – Беше ѝ казала учителката и ѝ бе показала как точно се приготвя.

До вечерта билките вече бяха налице и тя бързо приготви Всезасищащата отвара. Иглика и Бианка бяха озадачени от това, което тя правеше, но колкото и да любопитстваха, Атина не пожела да им разкрие нищо от триковете си. Тя прецеди получената течност в една голяма чаша и се отправи към стаята на Светозар.

Пристигна пред вратата му и почука, след като получи позволението му, Атина влезе при него. Стаята му беше тъмна. Завесите бяха плътно спуснати над прозорците, а той седеше унил в леглото си с посинено лице.

- Какво искаш пък ти? – озъби ѝ се Светозар, щом я видя.

- Приготвих ти ето тази напитка – каза плахо тя и я остави на масичката до прозореца.

- Нищо не желая, още повече пък от теб.

- Може все пак да се престрашиш и да я опиташ. Обещавам ти, че какъвто и глад да изпитваш, този чай ще го утоли. Може да не вярваш, но свойствата му са наистина чудотворни – каза Атина, след което се обърна и го остави сам в стаята му.

Светозар гледаше дълго в чашата с подозрение.
На следващата вечер той сам потърси Атина, за да му приготви още от същото. Не знаеше какво беше това, но снощи наистина бе притъпило натрапчивия му порив за кръв. Атина се усмихна и на драго сърце му приготви допълнително. На другата вечер също и на по-следващата.

- Откъде си научила рецептата за тази отвара? – попита я той, когато тя му поднесе поредната чаша в стаята му.

- Дойката, която се грижеше за мен, беше експерт по билките и ме научи на нея. Сякаш знаеше, че един ден ще ми потрябва. Именно чрез сока от тези четири растения оцелях в гората, преди да се натъкна на Калоян – излъга уверено Атина.

- А защо я приготвяш на мен? – попита я Светозар, като присви подозрително очи.

- А не искаш ли?

- Не съм казал, че не искам, попитах „защо“.

Атина се поколеба, но реши в крайна сметка да бъде открита с него.

- Знам за проклятията ви.

За момент Светозар се стъписа напълно, но след това отново се сдоби с предишната си високомерна увереност.

- Как научи?

- Бианка ми разказа.

- Ах, тази малка мръсна клюкарка – процеди през зъби той.

- Също така знам, че онзи мъж в гората с вампирските зъби, който ме нападна, беше ти.

- И след като знаеш не се ли страхуваш от мен?

- Сблъсквала съм се и с по-страшни неща – заяви Атина и реши да го пита за нещото, което не спираше да я измъчва: – Но искам да знам вярно ли е, че преди мен Калоян е имал и други съпруги?

- Да, вярно е.

- И какво се случи с тях?

- Предпочитам да сменим темата.

- Кажи ми. Искам да знам.

- Не желая да обсъждам това, Атина. Ако все още си решена да се омъжиш за Калоян, най-добре е да изчакаш, докато той се върне и поговориш открито с него по този въпрос.

- Трябва ли да се тревожа за себе си?

- Три думи. Говори с Калоян. С мен може да обсъждаш само моето проклятие. За което и да е друго се говори със съответния брат.

- Добре тогава, разкажи ми за твоето проклятие.

- Какво искаш да знаеш?

- Например от кого сте прокълнати?

- От вещиците, разбира се.

- Вещиците ли? – шокира се Атина.

- Да. Те са най-големите врагове на нашето царство. Понеже някога са били прокудени във вечно дъждовната гора и издигнатите бариери между световете до ден днешен ги държат затворени в нейните граници, вещиците нито за миг не спират да изпитват безгранична ненавист към основателите на новия свят в лицето на царското семейство. Опитите им да ни сразят са постоянни. Но трите им най-големи и най-съкрушителни удара срещу царството са в дните, когато аз и братята ми сме се появили на този свят. В първите минути след раждането ни, още преди майка ни да ни вземе за първи път в обятията си, вещиците изпращали по едно могъщо проклятие към царството на хората. Проклятията били предназначени да достигнат до новите царски наследници и както се досещаш, и трите се оказали напълно успешни. Злобата във вещерските проклятия била толкова силна, че дори магията на златната ябълка не успяла да ни защити. Мама е убедена, че макар всички вещици да имат принос към тях, проклятията са дело на самата вещерска царица и ще продължат да тегнат над нас, докато тя не умре или някой не я убие.

Атина се вцепени за дълъг момент. Разкритието, че не кой да е друг, а майка Ерида бе отговорна за нещастията на тези мъже я смути дълбоко.

- Значи ти си омагьосан да си вампир? – попита тя след продължително мълчание.

- Да живея като вампир. Има разлика.

- Каква по-точно?

- Например това, че в отличие от истинските вампири не съм студенокръвен и съм жив. – Той подаде ръката си към Атина, тя я докосна и почувства топлината ѝ. – Освен това не притежавам способността да превръщам другите във вампири, макар да разполагам с вампирски зъби. Иначе настъпват периоди, в които започвам да изпитвам остра нужда от консумация на кръв, но през останалото време се храня с обикновена храна като всички останали.

- Пиеш ли кръв от хора? – попита го Атина, като си спомни за историята с онази овца отпреди няколко нощи.

- Само от животни. Никога не съм вкусвал човешка кръв и не смятам да го правя и занапред. Чувал съм да разказват, че тя била най-вкусна, обаче веднъж опиташ ли я, ставаш силно зависим и непрестанно копнееш за нея. Безкрайно благодарен съм на мама, че когато проклятието започна да се проявява, тя бе неотлъчно до мен и ме предпази от това изкушение.

Фактът, че Светозар не пиеше кръв от хората, беше нещо, което се хареса силно на Атина.

- Предполагам, че светлината те дразни?

- Да, пречи ми през деня. Мога да излизам по залез или изгрев, когато тя е по-слаба, но лъчите на самото слънце зачервяват кожата и очите ми и започвам да изпитвам остра болка. Именно затова през по-голямата част от деня си съм в стаята си и спя, а през нощта будувам. Колко парадоксално за човек с име Светозар, нали?

- Мога ли да видя зъбите ти? – пожела Атина.

Светозар се поколеба за момент, но извади на показ вампирските си зъби. За първи път ги показваше на някого извън семейството си и това го накара да се почувства странно. Атина се протегна и ги докосна.

- Сега не ми изглеждат толкова страшни, колкото през зимата, макар че са изключително остри – отбеляза тя. – А кога научи за проклятието си?

- Прояви се за първи път, когато бях на шестнадесет години. Дотогава живеех като обикновено момче. Играех през деня с братята си, участвах в тренировъчните битки с мечове, учехме се да стреляме с лъкове и други такива. Калоян е ненадминат стрелец впрочем.

- Да, знам. Той вече ми каза – усмихна се Атина.

Без да си дават сметка какво точно се случи, но след този разговор между Атина и Светозар се зароди силно и трайно приятелство. Точно както бе предрекла мистериозната знахарка през онази нощ, а Светозар бе отхвърлил подобна възможност с лека ръка.

ГЛАВА 12

ПРОВАЛЕНАТА СВАТБА

Рано в съботното утро Атина, Маламир и царица Савина бяха пристигнали на пристанището, за да посрещнат цар Велизар и Калоян, завръщащи се от тримесечната морска експедиция.

Щом Савина зърна съпруга си и най-малкия им син стъпили отново на твърда земя, тя се спусна към двамата и ги прегърна едновременно. Първо дари с целувка Велизар, а след това и Калоян.

Внезапно погледът на Савина се закова към дясната ръка на най-малкия ѝ син, в която той държеше една клетка, изработена от тънки сребърни пръчки. А в клетката носеше…

- Ястреб?! – изкрещя ужасено Савина. – Калояне, защо носиш ястреб със себе си?

- Подарък ми е! От императора на Изтока – похвали се той. – Специално обучен е да разнася съобщения. Затова съм решил да го използвам, за да пращам писма на Атина, докато съм в Змейовите планини през зимата.

- Ума ли си изгуби? Нима забрави за птицата Всичко?

- Стига, Савина, тази птица не сме я виждали от толкова години. Навярно не е оцеляла след голямото изтребление. – Цар Велизар небрежно се опита да успокои разтревожената си жена. – Освен това птицата беше връчена на Калоян от самия император на Изтока. Щеше да бъде крайно неучтиво от наша страна да откажем и да не я приемем.

Калоян подмина майка си, отиде да се поздрави с брат си, а след това се втурна към Атина. Двамата се прегърнаха и споделиха дълга целувка.

Царица Савина изгледа с неодобрение явната им проява на близост, а когато Калоян връчи на Атина подаръка си, който ѝ носеше от далечния изток, само при вида на нещото, което се криеше под покривалото на масивната клетка, Савина подскочи като ужилена.

- Олеле, мечка! – изпищя тя.

- Стига си говорила глупости, майко! – разсмя се Калоян. – Това не е мечка, а бебе мече.

Той дръпна резето на клетката, взе малкото кафяво мече в ръцете си и го подаде на годеницата си.

- О, колко е сладко и мъничко! – Атина се разтопи от радост по него.

- Първо ястреб, сега и мечка! С тези диви зверове дворецът ни съвсем ще заприлича на зоологическа градина – настръхна Савина, но сякаш никой не я чу и думите ѝ увиснаха в пространството без отговор.

Вниманието на Велизар бе насочено към Маламир, а това на Калоян изцяло към Атина. Двамата вече разгорещено обсъждаха какво име да дадат на мечето.

- Значи не си спомняш нищо от стореното?

- Мога само да гадая и да предполагам какво се е случило в действителност. Щом вече знаеш за проклятията ни, навярно си наясно, че като вампир Светозар има способността да въздейства над умовете на хората и да ги кара да забравят определени неща. Със сигурност знам, че е въздействал върху мен.

- А не искаш ли да научиш истината?

- Не. Това е миналото ми, Атина, и вече е зад мен. Докато ти – ти си бъдещето ми. И аз ти обещавам, че в каквото ѝ състояние да се намирам, никога няма да те нараня и да ти сторя зло. Моля те само да не се страхуваш от мен и да не ме изоставяш.

- Това ли си говорил и на предишните принцеси приели да ти станат съпруги?

- Нищо подобно. Това с тях бяха уредени бракове, дело на майка ми. Докато сега нещата между нас са съвсем различни. Ти си първата ми истинска любов, Атина. Освен това ми е предречено с теб да бъдем заедно и да живеем дълго и честито.

- Предречено? От кого?

Калоян разказа на Атина всичко за онази чудата знахарка и предсказанието ѝ. Накрая дори разкри, че Светозар също бе присъствал по време на първата им среща и можеше да потвърди думите му, ако Атина изпитваше съмнение в тях.

- Вярвам ти – каза Атина след дълго мълчание. – Можех да избягам още лятото, щом Бианка ми разкри истината за теб и братята ти. Само че не го сторих, защото дори и за секунда не съм си мислела да се откажа от теб. Какъвто и проблем да имаш, каквото и проклятие да тегне над живота ти, аз ще остана с теб и двамата заедно ще се борим срещу него. Няма магия на света, която да не може да бъде развалена и аз ти обещавам, че ще намеря начин да те изцеля.

- Значи ще има сватба?

- Да, сватба ще има! – потвърди Атина и се усмихна широко.

Изпитал силно облекчение, Калоян пристъпи напред към годеницата си и двамата споделиха нежна целувка под пълната луна.
***
В покоите си царица Савина отново се тресеше от бяс. Цяло лято се бе надявала онази хлапачка да прояви благоразумие и доброволно да си тръгне от двореца, но за нейно най-голямо удивление нищо подобно не се бе случило. Нахалната девойка не само че не избяга с писъци, щом истината „добросъвестно“ ѝ бе разкрита от кухненската слугиня, а сякаш след нея тя още по-здраво се вкопчи в сина ѝ. След като Калоян се бе завърнал, двамата вече на всеослушание заявяваха, че им предстои пищна сватба. При такъв развой на събитията, колкото и да не желаеше, на Савина не ѝ оставаше нищо друго освен официално да разтрогне годежа на Калоян с принцеса Клариса. Нещо, заради което царицата ненавиждаше още по-силно избраницата на сина ѝ.

Всяко нормално момиче би изпаднало в ужас от подобен факт за бъдещия си съпруг и би хукнало някъде надалеч от него, но Савина бе научила едно – Атина беше всичко останало, но не и нормално момиче.

Съмненията в Савина относно Атина се засилиха още повече след като научи, че момичето приготвя онази отвара, благодарение на която Светозар утоляваше жаждата си за кръв. Савина бе принудила Иглика да ѝ разкрие съставките на въпросната напитка и готвачката бързо бе склонила да ѝ разкаже всичко, дори и това, за което царицата не я бе питала.

Савина познаваше добре и четирите билки, които Атина вареше за онзи чудотворен чай. Всяка една от тях поотделно бе използвана от вещиците за направата на различни отвари. Проблемът беше там, че в нито една книга Савина не успя да намери рецепта за вещерска отвара в съставките, на която да се използват и четирите билки заедно. Тя изследва чая, който Светозар редовно пиеше, но не откри в напитката никакво издайническо вълшебство. Но царицата добре знаеше, че на света имаше и вълшебства, които нямаше как да бъдат разкрити. Възможно ли бе Атина да е носител точно на такъв вид магия? С всеки изминал ден Атина се превръщаше във все по-голяма загадка за Савина.

- И сте убедена, че тя не е някакъв вид самодива, царице? – поинтересува се личният ѝ лакей Зоран, докато бе застанал на колене пред нея и усърдно лъскаше чифт златни пантофки.

- Напълно.

- Момичето притежава толкова омайна хубост, която си съперничи само със самодивската.

- Със сигурност тя не е самодива. Онзи ден я извиках в стаята си, уж за да пробва моя сватбен воал, но всъщност сложих на главата ѝ самодивско було, гледах го внимателно, но не се появи никакъв проблясък. Мина ми през ума, че може да е някоя преобразена вещица, затова я накарах да седне пред „Огледалото на истината“, докато се преструвах, че реша косата ѝ. Очаквах повърхността му да потъмнее или позеленее, но уви… Огледалото се промени, но не по начина, по който аз очаквах.

- А как, царице? – Зоран бе престанал да лъска пантофките на Савина и гледаше към господарката си със зяпнала уста.

- Необяснимо засия, с толкова силна светлина, че направо ме заслепи, а от рамката му се разхвърчаха бели искри. Никога преди това огледалото не бе правило подобно нещо. За момент така се изплаших, че отстъпих крачка назад и изпищях. Беше много неловък момент между мен и Атина. Трябваше да я излъжа, че неочаквано съм се почувствала зле. За късмет тя изобщо не успя да разбере, че огледалото, пред което стоеше, беше вълшебно и ми повярва.

Внезапно Зоран го осени една идея и реши да я сподели на Савина.

- Царице, помните ли онези трима овчари, които дойдоха в нощта, когато принц Калоян се роди, малко след като вие със сълзи на очи оповестихте на царя, че проклятията на вещиците са застигнали и третия ви син. Те твърдяха, че в Змейовите планини им се явила прекрасна чародейка, облята в светлина, която се представила като Великата магьосница Таласъм и им казала да ви предадат, че един ден от незнайни земи ще дойде необикновена млада жена, която ще е в състояние да развали проклятията на принцовете и в царството ни ще настъпи нова епоха.

Ледена тръпка премина през Савина. Тя отлично си спомняше откачените брътвежи на онези трима селяни, от които дълбоко се беше ужасила. Беше изтичала разплакана при Велизар и му бе заявила, че онези мъже се надсмиват над нещастието им. В отговор той бе заповядал да ги арестуват и хвърлят в тъмницата. От тогава до сега Савина така и не ги бе освободила. И тримата, макар вече да бяха силно изнемощели и остарели, продължаваха да излежават присъдите си, затворени дълбоко в подземията на двореца. И тя не смяташе някога да върне свободата им обратно. Царица Савина никога нямаше да прости дързостта и глупостта, която тези наивни и добронамерени мъже бяха проявили срещу нея, нито щеше да допусне възможността подобни приказки да се разказват от уста на уста в царството.

- И какво искаш да кажеш с това? – Савина студено попита лакея си, гледайки го пронизително.

- Ами, може би е възможно лейди Атина да е момичето от пророчеството.

- ЛЕЙДИ?! – Савина изкрещя с цяло гърло и скочи от креслото си. – И от кога тази мръсна мърла стана „лейди“ за теб?

- Царице, аз… аз… просто… – Зоран, паднал не колене, запелтечи ужасен от гнева, който се бе разразил в Нейно Величество.

Савина пристъпи към него, вдигна ръката си и му удари чудовищно силна плесница. Зоран изпищя, полетя към стената и се блъсна грубо в нея. Щом лакеят се осъзна, запълзя покорно на четири крака, достигна Савина и смирено целуна една от златните пантофки на краката ѝ.

- Не ме докосвай! – изрева Савина и го изрита в лицето. – Нямаш право да целуваш царските пантофки. Това е привилегия и чест, която ти току-що загуби.

- Царице, моля ви, простете ми. – Зоран скимтеше тихо, а лицето му, върху което ясно се бе отпечатала ръката на Савина, бе облято в сълзи. – Не исках да ви разстройвам, аз просто така си помислих. Беше само израз на лично мнение…

- Лично мнение? Чуй ме добре, червей подмолен, никога не съм ти разрешавала да имаш лично мнение и не ще ти разреша и занапред. Ти да не взе, че си помисли, че стоиш пред Златното момиче с нейните глупости за всеобща свобода, равенство и право на лично мнение. Къде е тя сега, а? Коя е царица на тези земи, негоднико?

- Вие, вие, великолепна моя, по право и превъзходство сте царица на тези земи.

- Правилно! И недей никога да забравяш, че си мой слуга. Помни добре, че само с едно щракване на пръста си, мога да те превърна в пепел. Ти съществуваш само защото аз имам нужда от прислужник.

- Живея, за да ви служа, господарке. Аз съм ваш покорен и смирен роб.

- Престани да ми се подмазваш. По угодничество ти си пръв в това царство. Наясно съм, че си способен в първия удобен момент да ме предадеш, ако откриеш в другата страна повече изгода. Навярно вече виждаш Атина като следващата царица, пред която смяташ да коленичиш, щом я припознаваш за момичето от онова тъпо пророчество и копнееш за нова епоха. Но ще ти кажа едно и го запомни хубаво. Това пророчество е фалшиво, изречено от трима лъжци, с единствената цел да спечелят малко злато от нашето нещастие. Няма такова момиче, и никой не е в състояние да развали проклятията на принцовете! Нова епоха в царството ни няма да настъпи. Нова царица никога няма да има. Аз съм, и ще остана завинаги, единствената господарка на тези земи. И последно, но първо по важност, сватба между Калоян и Атина няма да има! Името ми да не е Савина, ако допусна подобно нещо да се случи. И ти ще ми помогнеш да я проваля. Ясна ли съм?

- Да, царице, за вас съм готов на всичко. Моля ви единствено да ми върнете правото отново да мога да целувам златните ви пантофки.

След завръщането на Калоян, Атина бе започнала да се събужда рано, за да може да закусят заедно. Тя прекарваше всеки възможен миг в компанията на годеника си. Беше ѝ липсвал толкова много през цялото лято, та сега искаше да навакса всичко пропуснато. Нямаше търпение да се омъжи за него и двамата най-сетне да започнат да делят едно легло. Мисълта да заспива и да се събужда с него я правеше безгранично щастлива.

Тази сутрин в трапезарията се бяха събрали цар Велизар, Маламир, Калоян и Атина. Светозар, както обикновено, по това време вече спеше в стаята си, и единствено липсата на Савина будеше учудване у всички. Те започнаха да се хранят без нея. Не след дълго някъде от коридора, зад високите двойни врати, се чуха отчаяни викове.

- Умира… Царица Савина умира…

Вратите се отвориха широко и с трясък и в трапезарията задъхан нахълта Зоран. Нисичкият и приятно закръглен мъж беше облечен в обичайната си безупречна униформа, а навитата бяла перука на главата му се бе килнала леко настрани.

- Царица Савина умира! – изрева високо Зоран и се свлече на колене до вратата, като започна да реве и да се тръшка отчаяно.

- Какво говориш, глупако?! – извика цар Велизар и стреснат се изправи от стола си. – Как така ще умира?!

- О, царю, изглежда не знаете, но царица Савина е легнала болна и гасне – заговори Зоран със значително по-тих глас. – Нашето слънце, което стопля дните ни, луната, която огрява тъмните ни нощи, звездата, която неотлъчно бди над царството ни, си отива.

Велизар, Маламир, Калоян и Атина незабавно тръгнаха към покоите на Савина. Зоран се движеше плътно след тях, като през целия път не спря да хленчи от мъка по царицата.

Савина лежеше безпомощна в леглото си и стенеше тежко. Четиримата застанаха около нея, а лакеят се отдръпна встрани, като продължаваше да подсмърча.

- Мамо, какво ти е? – попита я притеснен Калоян.

- Калояне, синко, ти ли си? – едва доловимо говореше Савина. – Не знам какво ми стана. Тази сутрин, докато се приготвях за традиционната ни закуска, всичко около мен се завъртя, паднах на пода до леглото, притъмня ми пред очите, ако не беше Зоран да ми помогне, не знам какво щеше да стане с мен.

- Но снощи ти нямаше нищо! – отбеляза с учудване Велизар.

- Да, знам. Но сигурно се дължи на напрежението, на което бях подложена около развалянето на годежа с принцеса Клариса. Само като си спомня с какво презрение ме гледаха родителите ѝ, когато им съобщих за разтрогването. Отнесоха се с мен сякаш бях най-голямото нищожество на света. Никога, през целия си живот, не бях подлагана на по-жестоко унижение. Чувствах се дълбоко наскърбена, но си повтарях, че го правя за щастието на детето си. Ти си по-важен от всичко останало, момчето ми. Ти и твоята предстояща сватба. – От очите на Савина започнаха да се стичат сълзи. – Единственото, за което съжалявам е, че се разболях и няма да мога да присъствам на венчавката ви. Хората навярно ще говорят дълго, че ти вдигаш сватба и се веселиш, докато майка ти е затворена в стаята си и бере душа, но не искам да се връзваш на приказките им. Твоето щастие е по-важно от всичко друго.

- Какво говориш, майко?! – обади се възмутено Маламир и погледна в брат си. – Калоян ще отмени сватбата! Нали?

- Разбира се! Разбира се, докато не се подобриш, с Атина няма да се венчаем – категорично потвърди Калоян.

Атина не можеше да повярва какво се случваше. Преди няколко нощи отново бе сънувала Савина, как заговорничи с лакея си да провалят сватбата им, но не бе очаквала царицата наистина да стигне до нещо подобно. Тя изобщо не вярваше във внезапното влошаване на здравето ѝ, но беше неспособна да докаже обратното, затова прие безмълвно решението на Калоян.